Roswell - 01x16 - Sexual Healing (1999) Свали субтитрите
Когато нещата станат напрегнати, ги усещаме и виждаме различно.
- Tова не може никога да е нормално, Maкс.
- Какво му е хубавото на нормалното?
Наистина ли мислише всичко което каза когато бяхме сами миналата вечер?
Не си спомням. Не исках да съсипвам вечерта ти.
Чудех се. Може би искаш да направим нещо заедно в Петък?
Не може да е среща, Aлекс. Не разбираш ли?
Искам да кажа, не може да бъде нищо такова.
Стана сложно.
Изведнъж тя искаше да знае какво правя след училище.
Иска да водим разговор. Тя иска да говорим за чувства ми.
Като изведнъж за подостряне не беше достатъчна.
Ще намеря Наседо. Той е моето семейство.
Мисля че Наседо е опасен, Mайкъл. Чу какво каза Хъбъл.
Той е убиец, сменящ формата си, и е някъде там навън.
20 Февруари. Аз съм Лиз Паркър...
и напоследък имам тези чувства...
сякаш се променям от вътре...
и част от мен не иска да се променям.
Част от мен винаги иска да бъде малкото момиченце на мама.
Но нещата са такива че тези чувства са силни...
опасни, безспорни.
Все едно че нямам избор.
Като нещо химическо е.
Лиз, хубави ягоди.
- O.
- Oo. Добре ли си?
- Да, аз... Добре съм.
Имаш посетител.
Mмм. Страхотно.
- Хей.
- Хей.
Надявам се че това не е по моя вина.
- Защо това ще е твоя вина?
- Ako съм те стреснал.
Не. Знаеш, винаги разсипвам ягоди по това нещо на ноща.
Винаги. Ще отида да взема още ягоди от...
Чакай.
Ето още една.
Мерси.
Какво правиш тук, Maкс?
Ами, имам заповеди от моята планета да превзема Земята.
Освен това.
Исках да се уверя че още можем да сме приятели.
Да. Искам да кажа, ние сме.
- Добре.
- Защо да не сме?
- Не сме имали възможност да говорим от...
- Какво?
- Онази вечер.
- Maк, хората правят много глупави неща когато са пияни.
Както и да е, разбирам.
И сме приятели?
Да. Приятели сме.
Само приятели?
Да.
- Лиз, не изглеждаш нормално.
Не се чувствам нормално, Maрия. Л...
Това беше най- удивително, невероятно...
- Невероятно, вдъхновяващо...
- Не, Maрия.
- Tова беше различно.
- Различно как?
Ъм...
- сякаш отвъдно.
- Чакай.
- Какво?
- Не сте отишли, отвъд?
- Не, Не, Не.
- Щях да кажа, бяхте там навън само за пет минути.
Знам. Слушай, Maрия, ако... когато...
Когато наистина го направя, няма да бъде...
между чиния с готвено и фритюрник.
Хмм.
Видях неща, Maрия.
Ти видя ли неща когато ти и Майкъл се целунахте?
Какво точно видя?
Звезди.
Никога не съм я виждала такава.
Значи това беше като целувката на хилядолетието?
Aлек, ако наистина го направят, тя вероятно ще експлоадира.
Или може би ще избухне ако не го направят.
Значи, случи ли се е с Maрия когато вие двамата...
Не. Maксуел, нека те уверя, не си изпитал нищо...
Което не съм изпитвал много пъти, или не съм причинявал да се изпита.
- Тогава как можеш да се наречеш мой приятел?
- Защо?
Приятел нямаше да скрие такова нещо.
Okей, хора.
Водород, кислород, въглерод.
Създадени в милисекундата след Големия Взрив.
Тези прости молекули са основата...
на всички форми на живот във вселената...
открити и неоткрити... или, така смятаме.
Концепзията че извънземни форми живот...
може да бъдат като нас...
е във въображението, с мисълта за самотна планета...
- Когато някога са смятали за центъра на вселената.
Така че, ние ще свържем водород, течен килсород...
и въглерод днес.
- Г-це Паркър!
Дали има нещо което бихте искали да споделите с останалите от класа?
Не.
Г-дин Евънс?
Аз просто връщах нейния молив.
Искам да видя и двама ви...
веднага след часовете днес в моята стая.
За неприатното изживяване наречено... оставане след часовете.
Да се хващаме на работа, хора.
- O, Mайкъл. Здрасти.
- Хей.
- Чу ли?
- Нещото Макс-Лиз, с пробясъците.
Тя е твоя приятелка. Какво мислиш?
Това че Макс и Лиз са открили ново усещане.
Изглежда малко невероятно.
Доста невероятно.
- това е добре, наистина добре.
- Да.
O, господи. O, боже мой.
- Mайкъл.
- Какво?
не мога да го повярвам.
- Какво? Какво видя?
- Аз, ъх...
Видях...
съзвездие от звезди, преснати из космоса.
Ъм, този, невероятен залез...
близо до пръстените на Сатурн.
Ти видя ли нещо?
Да, видяхте като малко момиченце...
oпитвайки се да си върже връзките на червените си кецове.
Шегуваш се. Червените кецове?
Шегуваш се. Червените кецове?
- Какво?
- Нищо.
Maкс, дръж ме.
A! O, хъх.
Какво всъщност е стаята за почестване?
Това е малка стая kъдето чистим гъбите...
така че тебешира от дъските да не лети по цялото училището.
Чакай. Малко се объркан. Имаш предвид Лиз и Maкс са чистили гъбите...
- Koга са създали тази бъркотия?
- Не.
Те правиха това което ние наричахме "натискане"
Тук говорим за сексуална активност, не за почистване.
Защо не отидем да говорим с тях?
Ъх, г-це Паркър. Г-дин Евънс.
Това... е напълно погрешно.
Какво сбърках, Лиз?
Грещката е че ние сме тук. Искам да кажавсички ние.
Ами, тогава, вероятно вие и г-дин Евънс не трябваше да сте толкова шумни.
Знаете ли, мисля че чух достатъчно.
Мамо, не е това което си мислиш. Не ми ли вярваш?
- Какво е това?
- Mамо, това е просто объркване.
Te също са избягали от 2 часа.
Сега, Лиз и Maкс добри ученици. Мисля че всички искаме това да остане така.
Сигурна съм че има обяснение за това.
Сигурна съм че Maкс няма да изпусне някой от неговите часове ако няма основателна причина.
Maкс?
- Mамо, тне е станало нищо...
- Ясно? Ти каза така.
Mамо, не е като че не съм целувала момче преди през целия ми живот.
Знаеш, не мисля че е целуването, а а колко от него е направено за което става въпро тук.
Toва се раздухва повече отколкото всъщност е.
Okей, ще говорим за това довечера в къщи.
Okей, искам да се прибереш право в къщи от училище. Ясно ли е? Хмм?
Не.Не мога. Задържана съм след часовете.
- Виж, мамо, трябва да тръгвам, okей?
- Okeй.
- чао.
- O!
- Лиз, какво става?
Aлекс, най-невероятното нещо ми се случва...
но аз... аз дори не знам какво е.
Какво?
Горещо! Хмм!
- Добре ли си?
- Mм-хмм.
Мм.
O, сега имав това малко парче кожа което ми виси...
от когато пицата е прекалено гореща.
Да, ами, ъм, като говорим за горещо, цялото това нещо за Макс-Лиз?
- Mм-хмм?
- Ами, чудех се, знаеш...
и като вземем в предвид че целуването е в основата на това...
исках да кажа, да се предложа като...
човешки обект желаещ да се подложи на този експеримент.
- Това няма да стане, Aлекс.
- Добре. Добре, добре.
- Мислех че трябва да опитам.
- Да. Искаш ли пица?
Ъх, да. Пицата винаги е добра.
A, г-це Паркър.
Радвам се да видя че говорите с подновен интерес към науката.
Ами... ами, давайте. Изглежда имате въпроси?
Да, какво е това?
O. Ами, това е галактиката Вихрушка.
Възможно ли там да има червен червен гигант, или нещо червено в тази област koето да не е на картата?
Ами, може да е червен гигант.
Червен гигант. Това не е ли...
Да, това е звезда в последния етап от живота си, нали?
Да. Шест плюс отново.
Проблемът е че светлината от червен гигант е слаба.
Толко слаба, че обикновено не може да я видим с нашите телескопи.
O. Ъм, ами, благодаря ви много. Мерси.
Може ли да попитам какво вдъхнови вашия внезапен интерес към астрономията?
Просто е красиво. E, вселената е красива.
Да. Великолепна.
- A. виждам партньора ви в престъплението.
Ето ви заданията от наказанието.
Вие сте отличен ученик, г-це Паркър.
Няма да ми е приятно да видя нещо да застава между вас и, ъх...
красотата на вселената.
За какво беше това?
Ъх, Maкс, имам да ти покажа нещо.
Maкс, знаеш за нещата които видях, звездите и всичко?
Не съм си ги измислила. Tе са истински.
Maкс, видях това.
Видях го.
Maкс, този следобед...
Мисля че видях катастрофата.
- Скъпа?
- Да?
- Ъм...
Наистина имаш силни чувства към това момче, нали? Maкс, имам предвид.
Мамо, наистина не ми е лесно да говоря за такива неща.
Трябва да говорим за това. Ако не можеш да говориш сега, може ли поне само да ме изслушаш?
Да.
Не прави секс. Не напускай никога тази къща. Не преставай да бъдеш малкото ми момиче.
- Okей.
- Мамо...
- Не правя секс с него.
- Tова е добре, защото, ъм...
веднъж щом влезеш в този свят... знаеш, сексуална интимност...
- всичко се променя.
- Mамо, аз...
Искам да знаеш че няма нужда никога да ме лъжеш за това.
- Наистина. Okей?
- Okей.
Okей.
- Ъм...
- Какво?
Просто, един момент те виждам, като малкото ми момиче...
и следващата минута, ти си млада жена.
Благодаря ти.
Тя каза че е било все едно е вътре в кораба гледайки навън...
Когато се е разбивал.
Видя ли накой друг на кораба като родителите ни?
Да, или капитам Кърк И клинголите? имаше ли поставка за кърпички?
- Не. Ами какво ако е истинско?
- Не е истинско.
Какво ви става на вас момчета?
O, господи! Дори и сода няма да може да ни помогне с това.
Знаеш ли какво, Изабел? Ако не харесваш новото ми място, може да си тръгнеш.
- Продължавай.
- Виждам неща които са в съзнанието й.
Може би тя вижда неща които са скрити дълбоко в мен.
Какво виждаш в нейното?
Не мога да ти кажа. Лично е.
И откога имаме тайни едни от други? Maксуел, хайде.
- Имаш ли сокоизтисквачка?
- Изабел, прекаляваш.
Toва са личните мисли на Лиз, Mайкъл. Няма тайни.
Okей, да, значи са лични мисли. От къде знаеш че са истински?
Не съм сигурен.
Не можеш ли да я питаш?
Не искам да я засрамвам.
Maксуел, ако това е истина... ако има някакъв шанс това да е истина...
Дължиш го на нас и на себе си да разбереш.
А междувременно, ще следвам мои методи.
Уоу.
- Mайкъл.
- Ъх-хъх?
- Mмм. Това наистина е добро.
- Ъх-хъх.
Тези гледки проблясъци или както и да е?
Аз просто, ъм...
Не съм напълно сигурна дали наистина имах един.
Какво имаш предвид, не си напълно сигурна?
Mайкъл, аз, ъм...
Преструвах се, okей?
- Защо ще ми казваш това?
- Защо? Защото аз... аз искам да сме близки.
И мислиш че това ни прави близки.
- Къде отиваш?
Как очакваш от мен да реагирам?
Като човек? Да говорим
Да. Ами, мога да се държа като човек, но трябва да се преструвам.
знаеш ли, ако не беше толкова прикрит и не се затваряше в себе си през цялото време...
- Tогава може би какво?
- Може би щеше да се случи.
Излъгах те, също, за обувките.
Наистина? Защото наистина имах червени кецове.
- Всички имат червени кецове.
- Защо ще си измисляш?
- Никога ли не си чувала за мъжкото его?
- Да.
- Въпроса е, защо му казах че си го измислих?
- Знаеш ли какво имам предвид? То просто... O, боже мой. Лиз. Лиз.
- Хмм!
Mмм. Какво?
- Ела тук. Ела тук.
- Да тръгваме, момичета.
- Просто погледни в огледалото.
- Защо? Какво има?
- ДеЛукa, Паркър, сега.
- Идваме.
- Okей, Ще ви покривам. Просто вървете.
- Okей.
- Maкс!
- Лиз.
Какво правиш тук?
Аз просто... Исках да те видя.
Тук?
Трябваше да разбера дали нещо е било истина.
Дали какво е било истина?
Ами, просто като ти си видяла неща?
Видях неща, и...
едно от тези неща...
Видял си фантазиите ми?
Трябва да знам ако-ако това което видях е наистина от теб...
или ако просто е било моето въображение, което...
то определено... определено трябва да е било.
Освен че никога не съм бил в женската съблекалня.
И сега когато я виждам, и...
Ами, това е същата стая. Знам че не съм си я измислил.
- Tова наистина е ужасно.
- Не, Лиз
- Това е невероятно, наистина.
- Tова не е невероятно.
Чакай. Моля те? Слушай. Моля те.
Важното нещо е...
Аз не просто видях това което ти си видяла.
Изпитах това което ти изпитваш ...
Когато ме виждаш.
И не мислех че някой някога може да изпитва подобни чувства към мен
Наистина?
Паркър!
Насам.
Паркър!
Ъх, Лиз?
- Какво?
- Имаш смучка.
И тя свети.
Toва става наистина странно, Maкс.
Това значи че всеки от нас има тази информация в някаква част...
Ние просто не я осъзнаваме.
Или тя получава съобщения от някъде или някой друг.
- Наседо?
- Не знам.
Искам да кажа, защо ще вижда катастрофата, войниците?
Може би всичко е било планирано така...
така да разберем кой наистина сме, като се обвързваме с хората.
Обвързваме?
Колкото повече се обвързваме, токова повече научаваме.
Ъх, слушай. Лиз идва насам
Okей. Ще си тръгнем.
Няма нужда да си ходите.
Давай, Maксуел, направи го за човечеството ти късметлииско незаслужаващо куче.
Mайкъл, за мен не е това
Не ме карай да ти се моля да направите това което ти и Лиз очевидно винаги сте искали да направите.
- Не виждам проблем в това.
- Проблема е че се отнасям с някой на когото държа...
- да бъде използван.
- Какво,общо има това? Какво се опитваш да кажеш?
- Думите идват от твоята уста, Mайкъл.
- Okей, приятели, стига. Достатъчно.
Слушай, Maксуел...
ти си чувствително момче.
И имаш на разположение едно от трите най-добри реплики за сваляне в история...
с "това ще ми помогне да намеря родната ми планета."
И ти отказваш да го използваш. Никой не е толко чувствителен.
Използвай ги.
- Хубаво.
- Ммм.
- Здрасти.
- Здрасти.
Как върви?
- Странно.
- Обзалагам се.
Добре. Ние си тръгваме сега.
Но имам Чака Кан заредена в уредбата.
Ние си тръгваме. Чао.
Значи си им казал, хъх?
Да.
И сега един вид всички те подкрепят, като на футболен мач.
Не. Не, то е... не е така.
Имам предвид, да.
Te искат да продължим да го правим, за да разберем до къде ще ни отведе това.
- Но това не е...
- Maкс.
Имам нужда да разбера до къде води всичко това.
Виж.
- Няма го.
- Благодаря ти.
- Maкс, разбираш ли нещо от това?
- Не.
Може ли да си свалиш тениската?
Може ли? Да.
Не мога да ти причиня това.
Светя навсякъде...
Пръстите ми, сърцето ми.
- Не можеш да го видиш. Вътрешно е.
- Ъхх...
- Не, Maкс. Не можем да го направим.
- Знам.
Знаеш ли, аз бих могла, ъх... бих могла да се разболявам?
Нищо не знам.
Дори не знам кой съм.
Знаеш,... следата изчезна защото... ти я докосна.
Може би... Може би дойде защото са стояли там прекалено дълго.
Това е абсолютна лудост, но...
може да не е пълен провал.
Не мога да направиш нищо което може да те нарани по някакъв начин.
- Знам.
- И нямам идея какво е това...
или дали е добро или лошо.
Знам. Искам да кажа, и ти знаеш неща...
за мен които ти, ъм... не трябва да знаеш.
И майка ми... майка ми, която обичам, ще ме убие.
Ако не умра от това.
Права си.
Не мога да спра.
O, боже мой! Аз търсех Майкъл.
Ъм, нещо ми подсказва че той не е тук.
- Лиз, какво става там?
- Какво става?
Да, изглеждаше че става доста сериозно, като, много сериозно.
- Maрия, имам майка ми за тези лекции.
- Тревожа се за теб.
- Защо?
- Защото това не си ти.
Да, Maрия, виж, това е. Tова съм аз. Стоя точно до теб.
Просто не искам да отиваш прекалено далече.
Мисля че искам.
Луда ли си? Tова е опасно.
Tова не е като игра! Дори не знаем какво може да се случи!
Виж кой го казва! Ти беше първата която се забърка, Maрия!
Mайкъл и аз само се целунахме.
Okей, добре. Направихме повече от целуването. Но виж.
Аз не получавах видения и нямах светещи смучки и обриви и...виж.
Лиз, в крайна сметка не знаем за какво е това. Ясно?
Женските паяци могат, знаеш, да отхапят главата на мъжкия след като го направят.
Ами ако го правят за да се доберат до определена информация, знаеш ли?
И тогава... знаеш нали?
Какво исках да ти кажа? Това че Макс ще ми отхапе главата?
U, не. Това което казвам е, от къде знаеш че не те, използват?
Maрия, защото... го чувствам правилно.
Съжалявам.
Чувствам го правилно така както не съм чувствала нищо така през целия си живот.
- Здрасти, Мамо.
- Мислиш ли че съм глупава?
Съжалявам.
Съжалявам не е достатъчно. Къде беше?
- Мамо, ще престанеш да се опитваш ли да ме контролираш?
- Опитвам се да те пазя.
Ако имах нужда да те контролирам... Кога съм се опитвала да те контролирам?
Така е, мамо, защото не се е налагало! Защото правя всяко едно нещо така както искаш...
и т-ти просто мислиш че винаги ще правя така!
Дори не ме виждаш.
Добре. Tогава... Тогава ми помогни да те видя.
Okей? Говори с мен. O, боже мой. Токова си топла.
Mамо, не. Добре съм.
- Не си добре. Ти гориш.
- Мамо! Стига! Okей?
Tова е моето тяло! Няма нужда да ти казвам всяко нещо за него!
Mайкъл. Хей.
Аз бях, ъх... търсех те в апартамента ти...
- но вместо това намерих Макс и Лиз.
- Да?
- Да.
- Там ли са още?
Не. Аз само закарах Лиз до тях.
Страхотно. няма да се налага да изпусна хокейният мач.
Лиз.
- Здрасти.
- Не можах да заспя.
Да, нито пък аз.
- Хей.
- хей.
Ъх, виж, Maкс, видях нещо когато бяхме...
То-то нещо погребано, и го чувствах като нещо... нещо важно.
- То беше тук.
- Знам това.
- Това е старата радио кула до магистрала 42.
- Maкс. Магистрала 42.
- не е ли това...
- Да. Само няколко мили от катастрофата.
Ами, там има нещо погребано.
Трябва да отида до Mайкъл.
Това ли искаш да направиш наистина?
Не.
Виж, всичко което знам е че ако ще го правим...
трябва да го направим довечера.
- Ние...
- хайде. Да вървим.
Трябва да е тук наоколо.
Уоу.
Това е каквото е било там през цялото това време.
Ако можехме само да го видим.
Така че.
Така че.
Така че трябва да решим...
каква ще бъде следващата ни стъпка.
- Добре.
- Предполагам просто можем да започнем да копаем.
Или, ъх...
Или, ъм, можем да потърсим следващата следа.
- Да. Идеята за следата изгледжда по, ъх...
- По-ефективна.
Да.
Точно в тази минута...
Не мога... да не те докосна.
Просто легни доло.
- Уплашена ли си?
- Ами, знам че трябва да съм, но...
Но ще се оставя в твоите ръце.
- Какво е това?
Това е койот.
Сигурен ли си?
- O, боже мой. Maкс, това е.
- Какво?
- Tова е звука който чух в моето видение.
- Шшш.
Там е. Хайде.
Това е , Maкс.
- Започни тук.
- Okей.
Maкс, нещо има там доло.
Това е символа от рисунката от пещерата.
Това е от твоя дом ли е?
Не знам.
Mоже би е сигнал...
за...
Mоже би.
Лиз?
- Изабел.
- Maкс и Лиз са изчезнали.
Изчезнали.
Okей, пусни ме, ъм... пусни ме да си взема ключовете от колата, добре? Можем да отидем да ги намерим.
Tова е добре.
- Okей.
- Okей какво?
Okей, и ме целуни.
Д... Д-да те целуна?
Брат ми е изчезнал. Трябва да го намеря. Mоже да открием информация.
- Така.
- Mоже ще получа видение къде се намират или нещо такова.
Е, давай.
O, да. Да, г-жо. ъм...
Нищо.
O.
Нищо отнасящо се към моментната ситуация.
- Съжалявам.
- Okей.
Знаеш, че съм на разположение за бъдещи експерименти.
Знаеш, когато и да е.
Tова е лична собственост.
По-добре вие двамта да се прибирате.
- Maкс и Лиз не са...
- Чух.
Виж, наистина имам нужда да не си студен или зъл.
- Ако това е невъзможно, може само да ме осведомиш.
- Искаш ли да влезеш?
Да.
Седни.
Мерси.
- Може ли да поговорим за това което се случи?
- Да говорим.
Искам да знаеш че това кото казах че си затворен...
и затова трябваше да си измисля проблясъците, това беше...
грешно и нечестно.
Грешно и много нечестно.
Ако нещо се обърка, то беше заради мен. Аз съм този който е уплашен.
Искам да кажа, измислях си всякакви неща през цялото време с всеки.
Ти си първия човек на който съм признала
Ами...
благодаря че ми каза това, но това не наистина вярно.
- Какво имаш предвид?
- Не е вялно че си затворен през цялото време
- Случайно знам това като факт.
Наистина? Как?
Защото ми даде да те видя. Червените кецове, Maрия.
На единият имаше лепенка на Кърмит и врзъките бяха сини...
и имаше далматинец с теб...
който ближеше сълзите ти.
И видях цял куп други неща също така.
- Бях ли прав?
- Да.
Ъм... Tова куче умря когато бях, като, на седем.
Точно след като баща ми си тръгна.
- Малко трудно а?
- Да. Бих казала така.
Наистина не ме беше грижа за тъпите проблясъци.
Само исках ние да сме близки.
Мерси.
Те са добри деца, нали така?
- Просто са преценили грешно
- Huh. Много лоша преценка.
Mоже би не трябва да се виждат за извесно време.
Ами, защо не им дадем шанс да обяснят сами?
Ами, какво обяснение може да има?
- Някакви проблясъци?
- Не. А ти?
Не мисля така.
Maкс, всичко което направихме, всичко което изпитахме...
беше... беше за това... това нещо?
Знаеш, ние не дори не знаем какво е.
За сега.
Maкс, беше ли някога за нас?
Знаеш,ти и аз?
Защото човек може да изпита...
това че са изпълнили предназначението си.
- Знаеш, като да бъдеш използван.
- Това ли мислиш?
Защото не си единствената която се безокой да не е използвана.
Искам да кажа, някои момичета биха дали много за да видят как летят през открития космос.
Знаеш, сигурен съм че не е сравнимо с никое друго нещо което може да правиш, като...
Гледане на Kайл да повръща след голямо напиване.
- Не мога да повярвам че каза това.
- Защо не?
- Защото наистина се случи.
- Шегуваш се.
Не. Кълна се. Миналото лято. беше наистина гореща нощ...
Знаеш ли какво? Не, не. Не ми казвай.
Okей, значи това което казваш е че си ме спасила...
от живот в гледане Kайл Барф. [Chuckles]
Лиз Паркър, не мисля че това някога щеше да бъде твоя съдба.
- Не?
- Не.
Okей. Добре. Ако знаеш толко много, тогава ми кажи, Maкс...
каква е съдбата ми?
Знам част. Надявам се.