Dogville (2003) (Dogville.2003.DVDrip.XviD.AC3.5.1CH.CD3-WAF.sub) Свали субтитрите
Не исках да рискувам казвайки на татко.
Но те мислят че аз съм взела парите.
Защото така им казах.
Какво си направил?
Първо заподозряха мен, но после ги убедих че си била ти,
тъй като само ти използваш аптечката.
Но защо?
Защото съм тук да мисля вместо теб.
Ако имаме и малък шанс да се измъкнем оттук,
те не трябва да знаят, колко близо сме всъщност.
Те няма как да знаят, че ти помагам.
Ако знаеха че аз съм взел парите, нямаше да говоря с теб сега.
Моля те не си тръгвай Том.
Нуждая се от теб.
Ще те измъкна оттук... само трябва да помисля.
Не гордоста крепеше Грейс, когато дойде есента, и листата започнаха да се ронят от дърветата,
а по-скоро някакво състояние на транс, присъщо на животните, чиито живот е застрашен,
състояние в което тялото реагира, механично, бавно и тромаво,
без много болка.
Като пациент, чакащ заболяването само да отмине.
И сега, след като Вера бе разбрала, че всъщност Чък е виновен за аферата с Грейс,
тя бе по-зла от всякога.
Дори и Грейс да бе имала приятели в Догвил, и те окапваха като листата.
Повечето граждани от мъжки пол, често посещаваха Грейс нощем за да задоволят сексуалните си нужди.
На децата им бе хрумнало, да удрят камбаната,
всеки път когато това се случваше, за учудване на Марта.
А след като веригата бе инсталирана, за всички беше по-лесно:
мъченията в леглото не трябваше да се пазят вече в тайна,
защото те не можеха да се оприличат на сексуален акт.
Те бяха унизителни, по начина по който звънчето унизява кравата,
и нищо повече.
Том виждаше всичко.
Болеше го, а и сексуалните визити бяха тежък удар.
Но той й помагаше доколкото можеше, както помага паяка,
когато е оплетен в собствената си паяжина от вятъра.
Том!
Всичко което опитах, отиде по дяволите.
Отговора който търсех все още ми убягва.
Ще го намериш. Ти си доста умен.
- Ние ги провокирахме.
- Не бих се безпокояла за това.
Ние ги провокирахме. Сега е време да провокираме себе си.
Какво искаш да кажеш?
Искам да кажа, да им имаме доверие.
Всичко започна със събор, логично би било и да завърши с такъв.
Ще говориш с тях и те ще те слушат. Не могат да ти откажат.
- Но какво ще им кажа?
- Всичко. Ще им разкажеш всичко.
- Всичко?
- Да, истината. Самата истина.
Истината за всеки един от тях.
Не мисля че искат да чуят това.
Знам, знам. Това е като дете, отказващо да си вземе лекарството.
Отначало ще се гневят, но накрая ще разберат че е за тяхно добро.
Само не бъди злобна. Нито укорна.
Ако някой може да го направи, то това си ти Грейс.
Те ще осъзнаят че цялото това разбиране и тази несправедливост имат само една жертва и това си ти.
И от там, пътят до прошката е кратък.
Доста си се потрудил, Том Едисън.
Сигурна съм че плана е добър. Сигурна съм.
Ако състраданието бе присъщо на хората на събора, то те го прикриваха добре.
Не беше лесно за Том да ги събере.
Желанието му да разбуди съзнанието им, все повече се измиваше от умовете им,
точно както крехките чаши на Хенсън след полирането.
Но ако един отидеше, то и други щяха да го последват,
така че никой да не говори зад гърба на другия.
Том приготви всичко за речта на Грейс.
Сега трябваше или да потъне, или да изплува, и искреността й щеше да бъде на показ.
Докато Грейс се обръщаше към тихата публика в мисионерския дом,
първата от есенните снежни бури обхвана градчето.
Снежинките се спускаха към старите сгради, всякаш това бе обикновен град.
И те танцуваха с клоните от които преди висяха ябълки,
но за щастие жътвата ги бе навестила и чрез транспортния бизнес бяха продадени,
въпреки прекомерно ниските цени.
Грейс представи ясно историята си.
Не я бе украсила, нито омаловажила.
И точно когато приключи, снежинките изведнъж спряха да се сипят,
оставяйки Догвил покрит с възможно най-нежния и бял сняг.
Не мисля че мина добре.
Хубаво беше. Справи се добре.
Снегът дойде рано, дори твърде рано.
Като неточна поличба за помирение.
Том се огледа притеснено.
Вера стискаше зъби. Тя заговори първа.
Изобилие от лъжи. Просто лъжи.
Така е Том. Не е в съответствие с представата ми за града и хората тук.
Аз съм доктор по дяволите, нямам нужда някой да ми казва дали съм болен или здрав.
А какво ще кажеш за себе си Том?
Може би вече и ти вземаш страна!
С нас ли си, или си срещу нас?
Лиз е права. Достатъчно дълго угаждахме на Том.
Том, трябва да ти призная. Дори и на мен ми е трудно да я защитя.
С твоята помощ Том, която смятам за неволна,
тя успя да ни залее с горчивина и проблеми.
Тя трябва да си върви. Как да се отървем от нея Том?
Да, как ще стане Том?
Съгласен съм, Том. Ти я доведе тук. Трябва да измислиш как да се отървем от нея.
Без повече от лъжите и обвиненията й.
Извиках ви тук за да слушате.
А вие дойдохте за да се защитавате.
Съжалявам. Доста ми е тежко...
когато виждам приятелите ми да се, държат толкова нецивилизовано.
Планът ти не подейства, нали?
- Ще измислиш друг.
- Не.
Без повече планове, обещавам.
Казаха ми да избирам между теб и тях.
В ден като този, не е трудно. Обичам те.
Може и да си силна, но идеалите, идеалите които споделяме...
Изтощен си. Легни.
Аз избрах Грейс. Избрах теб.
Сега е моментът! Моментът който чакахме.
Ще се освободим от Догвил.
Прав си. Прав си Том. Сега е идеалния момент за любов.
Може да ни убият всеки момент... това би бил идеалния романтичен завършек.
Знам. И аз го усещам. Обичам те.
Би било прекрасно, но от...
от гледна точка на любовта ни, е толкова грешно.
Трябваше да се срещнем на свобода.
Толкова си жестока Грейс.
Току що отблъснах всички, които някога съм познавал заради теб.
Не можеш ли да направиш поне един компромис, за да облекчиш болката ми?
Всеки от града е имал тялото ти, всеки освен мен.
Нали уж ние сме влюбените.
Скъпи ми Том.
Можеш да ме имаш ако искаш.
Просто прави като останалите.
Заплашвай ме...
Кажи ми че ще ме предадеш на властите, или на гангстерите, и ти обещавам,
че можеш да вземеш от мен каквото поискаш.
Аз вярвам в теб...
но явно ти не вярваш в себе си.
Вероятно си бил изкушен, изкушен да се присъединиш към останалите и да ме насилваш.
Вероятно за това си разстроен.
Винаги съм искал да ти помогна.
Просто се чудя, дали не се страхуваш, че можеш да бъдеш толкова човечен.
Не, не ме е страх от това. Ни най-малко.
Добре.
Нека утрото донесе със себе си това което е писано.
Не е престъпно да се съмняваш в себе си Том...
но е чудесно, че ти не го правиш.
Не мога да видя останалите.
Може би трябва да изляза за няколко минути.
Да се разходя или нещо такова... Не зная.
Да се отърся от всичко това.
Да кръстосвам улиците...
слушайки вятъра, минаващ през дърветата в долината,
и такива работи.
Ти заспивай...
Ти заспивай, а аз ще се върна много скоро.
Разбира се, всичко това бяха измислици.
Ако имаше някой, който може да следва идеали, то това бе той.
Все пак, това му беше работата. Опреше ли до морал, плуваше в собствени води.
Да се замисли върху чистотата си, беше нещо чуждо за него.
Том беше ядосан.
И в края на краищата, разбра защо.
Не защото бе несправидливо обвинен,
а защото обвиненията бяха истина!
Гневът му произлизаше от факта, че бе разкрит!
Това бе твърде много за младия философ!
И той съвсем ясно разбираше, че ако вече има съмнение, то ще нарастне.
Вероятно достатъчно, за да стане пагубно за цялата му морална мисия.
Том спря.
Той едва не се разтрепери, когато заплахата за писателската му кариера излезе на яве.
Не му бе нужно много, за да осъзнае, че риска бе твърде голям.
Грейс бе толкова опасна за града, колкото и за него!
Това не се понрави на Том.
А и той бе готов да действа за да го предотврати.
За щастие, Том не само мислеше за кариерата си, но бе и практичен човек.
Откровеността и идеалите играеха важна роля в живота му,
без да бъде "сантиментален", както би се изразил той.
Да захвърли важен документ, който може да му послужи за бъдещите поколения, а дори и за написването на книга, даже трилогия,
не бе нещо което би направил,
макар да не крие, че в момент на слабост би казал обратното.
Преди да се върне на събранието, Том отвори същото чекмедже, което бе отворил при пристигането на Грейс,
и видя че още е там:
визитката на гангстера от колата.
На следващия ден, слънцето бе обагрило есенното небе,
а снега отдавна бе изчезнал.
За първи път от много време, не можеше да се чуят машините в долината,
които приготвяха площадката за евентуалния бъдещ затвор.
Грейс отвори очи, след почти мъртвешкия си сън, доста объркана.
Съдейки по светлината струяща през пукнатините, вече бе ранен следобед.
"Сивият Час", както по необяснима причина го наричаше Джон Маккей,
бидейки доста широко скроен човек с много идеи, малко от които интересуваха Грейс.
Но защо никой не я бе събудил?
Никой не бе блъскал злобно по вратата й.
Нито едно дете не бе метнало кал по леглото й, нито бе счупило оскъдните прозорци.
Сега си спомни.
Спомни си за събранието от миналия ден и се озадачи още повече.
Защо още не бе усетила последиците от тази сбирка? Или пък убита?
Не бе присъщо на Догвил да показва каквото и да е безразличие.
Дали все пак не бе за добро?
- Добро утро госпожо Хенсън.
- О... добро утро?
Щях да дойда по-рано. Успала съм се.
Няма нищо. Лиз поработи повечко тази сутрин.
Решихме че малко почивка ще ти дойде добре.
Доста ни впечатли речта ти вчера.
Накара ни да се замислим.
- Здравей Лиз!
- Здрасти Грейс.
Успах се.
- Добро утро госпожице Грейс?
- Добро утро...
- Как сте тази сутрин?
- Успала съм се.
О, няма нищо.
Том. Точ, мисля че е Грейс.
Здравей грейс. Само секунда... Добри новини.
Снощи се върнах на събранието.
Нямаше да ги оставя да се измъкнат толкова лесно.
Но проклет да съм, ако не съм им променил мнението.
Не бих казал че сме спечелили, още не, но мисля че стана добре,
много добре.
- Но защо не дойде да ми кажеш?
Дойох, но ти спеше.
И изглеждаше сякаш имаш нужда от сън...
това ме накара да им предложа, че може би е редно да си починеш.
И да знаеш, че никой не възрази.
Звучи чудесно.
Така е, нали?
Хората в този град не спират да ме изненадват.
Явно ще трябва да преразгледам теориите си.
А ти знаеш колко мразя това.
Знаеш ли Грейс, снощи, когато се върнах и те видях да спиш така сладко,
изведнъж се вдъхнових. Написах първата глава на една история.
История за един малък град.
Познай от къде идва вдъхновението?
Но все още не съм измислил име за градчето.
- Защо не го наречеш Догвил?
- Не става.
Не, не пасва. Трябва да е нещо универсално. Много писатели грешат в това.
Ей, искаш ли да ти го прочета?
И ако в него има любов, то тя идва от теб...
Ще се обидиш ли ако ти откажа?
- Не.
- Ако наистина целия ден е мой, аз...
Не. Не...
Двама души се нараняват, само ако се усъмнят в любовтта си един към друг.
Ще го прочетеш някой друг път.
Ще седнеш някъде и ще съзерцаваш планината.
Така прави момичето в романа ми.
- Ще се видим по-късно.
- До скоро. Добри новини!
Естествено, Грейс предпочете да се надява на най-доброто, от колкото да се страхува от най-лошото,
и реши да прекара деня си спокойно, почиствайки дрехите си и себе си,
за което бе сигурна, по една или друга причина, че никоя от героините на измисления от Том град, не би мечтала да прави.
А Догвил сякаш изчакваше.
Дори вятъра затихна, оставяйки града невиждано спокоен,
сякаш някой бе поставил огромен похлупак отгоре му,
и бе създал онази тишина, която се получава когато очакваш посетители.
След два дни, Грейс отново започна да работи, но тишината си стоеше.
Определено напрежението растеше, и на петия ден, се превърна в странно усещане,
което изведнъж, изкара всички хора на улицата за да слухтят.
Питаха се един друг, дали телефона още не работи,
и дали са чули, че Бен е трябвало да обърне камиона на път към Джорджтаун,
рано сутринта, заради някакво голямо дърво блокиращо шосето.
Но те не бяха притеснени.
"Притеснени" не бе точната дума. И после Том забеляза колите.
Том има бинокъл. Не се виждат с невъоражено око.
Поне осем са!
Мислех че пътят е блокиран.
Трябва да са минали, преди да е паднало дървото.
Леглото на Джун! Трябва да смениш чаршафите. Идвам след малко.
Здравей Джун.
Грейс тъкмо се захвана с кревата, който Джун бе напоила за пореден път,
когато изведнъж осъзна, че си губи времето.
И без да се замисли, каза:
Никой няма да спи тук.
Тя не изрече думите силно,
но все пак се стресна от начина по който изрази чувствата си.
От къде дойдоха тези злобни думи?
Вече се смрачаваше, докато Грейс се връщаше от работа същата вечер.
Хората, наблюдаващи долината, бяха изгубили надежда да видят нещо повече,
сега, когато бе тъмно.
Те се влачеха по "Елм Стрийт" доста разочаровани.
- Том?
- Здрасти Грейс.
Имаше някакви коли, но вече се стъмни и не можем да ги видим.
Не сме се виждали напоследък.
Ами, да. Зает съм с книгата, нали се сещаш.
Може ли да те попитам нещо?
Да, каквото и да е.
Не си могъл да събереш сили и да го изхвърлиш, нали?
Номера, който ти даде мъжа онази вечер. Не си могъл да го изхвърлиш.
Казах ти колко е опасен този човек. Това е глупаво.
Глупаво или не, Том скоро започна да убеждава останалите, че трябва да заключат Грейс тази вечер.
Ако колите наистина бяха знак, че телефонния разговор на Том отпреди
пет дни, с номера написан на визитката в шкафчето му,
бе отприщил събитията,
и Грейс щеше да напусне живота им,
то щеше да изглежда по-добре, ако тя бе заключена.
Грейс лежеше в леглото, когато Джейсън бе пратен с ключа.
Грейс чу завъртянето на ключалката,
но бе завладяна от мисли и размисли, относно неща, които иначе би подминала.
Девети Епизод в който Догвил посреща дългоочакваните гости и филмът свършва
От мига в който чуха автомобилите, идващи един след друг,
откъм края на гората,
всичко вървеше бързо.
Том бе сформирал делегация, която да направи подобаващо посрещане.
Догвил може и да бе далеч назад, но въпреки това бе гостоприемен.
Добре дошли господа. Добре дошли.
Града е на ваше разположение!
Би трябвало да ви дам голям ключ. Но имам само това ключе за вас.
- Къде е тя?
- На сигурно място.
Къде е тя?
Добре. Ако шума ви озадачава,
той идва от багерите при бъдещия затвор.
Кажете ми, наистина ли нараства престъпността в страната, както ни карат да мислим?
Или може би хората считат някой за престъпник, защото завиждат на успеха му?
Какво е мнението ви по въпроса?
Може би нямате такова. Ще отворя вратата... съжалявам.
Воала! Както биха казали Французите.
Какво по дяволите е това?
Кой го е направил?
Били, вдигни ръка, вдигни я.
Бяхме по-спокойни, с веригата на врата й. Явно вие по-добре се оправяте с такива като нея.
Никой от нас не би приел пари, само задето помагаме на хората.
Е, разбира се, не и ако не предпочитате да спазите сделката.
- Млъкни най-сетне!
- Разбира се.
Грейс не бе познавач на скъпи коли, и все пак разпозна без проблем
звука на автомобила, който тъкмо взимаше завоя на Кениън Роуд.
Уви, Грейс свързваше знаменитото бръмче на Кадилак модел 355c,
с друг, не толкова изискан звук:
този от изстрелите, насочени към нея.
Недей..!
Искаш да оправдаеш действията си преди да ни застреляш.
Това е нещо ново.
Може да мине за слабост татко... разочароваш ме!
По никого няма да стрелям.
Стреля по мен.
Да и съжалявам. Наистина.
Ти избяга.
Но стрелбата по теб определено не помогна.
Разбира се че е така. Ти си твърде, твърде упорита.
Ако не искаш да ме убиваш, тогава какво търсиш тук?
Последния ни разговор, в който ти ми обясни какво точно не харесваш в мен,
остана недовършен, тъй като ти избяга.
Трябва да ми бъде позволено да кажа, какво аз не харесвам в теб.
Мисля че така е редно в учтивите диалози.
И за това ли си дошъл?
И наричаш мен упорита?
Убеден ли си че не си тук, за да ме накараш да се върна и да стана като теб?
Може би ако имаше начин да те накарам, но естествено, такъв липсва.
Повече от добре дошла си у дома, ще те приема за дъщеря веднага,
дори съм готов да деля с теб властта и отговорностите си, стига да желаеш.
Не че те интересува.
Е, какво е?
Какво е нещото... нещото което не харесваш в мен?
Една твоя дума ме провокира.
Нарече ме арогантен.
Да убиваш хората безнаказано. Това за мен е арогантност, татко.
Но точно това не харесвам у теб.
Ти си арогантната.
Това ли дойде да ми кажеш?
Не аз съдя хората татко, а ти.
Ти не го правиш, защото им съчувстваш.
Убийство в следствие на тежко детство не е точно убийство, нали?
Единствения виновник, са обстоятелствата.
Според теб, изнасилвачи и убийци могат да бъдат жертви.
Но аз, аз ги наричам псета,
и ако лочат от собствената си бълвоч, то единствения начин да ги спреш, е с камшика.
Но кучетата следват природата си.
Тогава защо да не им простим?
Кучетата могат да бъдат научени на много полезни неща,
но не и ако им прощаваме всеки път когато следват природата си.
Значи съм арогантна, защото им прощавам?
Божичко..
Не усещаш ли колко си снизходителна, когато го казваш?
Създала си си представа, че никой, чуй ме, че никой не може да достигне
до високите ти морални стандарти, и следователно ги оправдаваш.
Аз лично не се сещам за нещо по-арогантно от това.
Ти, детето ми... милото ми дете, ти прощаваш на хората с оправдания,
които ти никога не би си позволила да използваш.
Но защо да не съм милостива? Защо?
Не не не... Трябва да бъдеш милостива когато това се налага.
Но трябва да следваш свои критерии. Това им дължиш. Поне това.
Наказанията които си заслужила за прегрешенията си, те ги заслужават за техните.
Но те са хора.
Не не не... Нали всеки човек трябва да бъде отговорен за действията си?
Разбира се че да. Но ти не им даваш тази възможност.
И това е ужасно арогантно.
Обичам те. Обичам те до смърт.
Но ти си най-арогантния човек който познавам.
А наричаш мен арогантен!
Това исках да ти кажа.
Ти си арогантен. Аз също. Сам го каза. Можеш да си вървиш.
Предполагам без дъщеря си?
- Казах, без дъщеря си?
- Да!
- Ами...
- Да.
Ти си решаваш. Ти решаваш... но Грейс, казват че тук имаш неприятности.
Не. Не повече отколкото у дома.
Ще ти дам малко време да помислиш.
- Може би ще промениш решението си.
- Грешиш.
Слушай миличка... властта не е лошо нещо...
Сигурен съм че можеш да я използваш както сметнеш за добре...
Разходи се и си помисли.
Хората тук дават възможно най-доброто от себе си при тежките условия.
Щом така казваш.
Но достатъчно добро ли е най-доброто?
Обичат ли те?
Грейс вече бе мислила достатъчно.
Известно й бе, че ако не бъде застреляна при пристигането на гангстерите,
то ще трябва да изслуша баща си предлагащ й да се върне, за да стане
съдружник на него, както и на бандата главорези и престъпници, и не й бе необходима разходка,
за да обмисля отговора си,
макар и разликата между хората които познаваше у дома си и хората срещнати в Догвил,
бе странно нищожна.
Грейс погледна гроздовите храстчета, толкова крехки в нежната тъма.
Добре беше да знаеш, че ако се отнасяш добре с тях,
те ще бъдат там и през пролетта, а през лятото пак щяха да цъфтят,
с неописуемо бяло грозде, което бе толкова вкусно в пайовете,
особено с канела.
Грейс огледа ужасените лица иззад прозорците,
които следваха всяка нейна стъпка и се засрами, че е част от причината за страха им.
Защо трябваше да ги мрази, само заради слабостите им?
Сигурно и тя би направила нещата които й бяха сторили те,
ако и тя живееше в подобна къщурка.
Всяка жаба да си знае гьола, както би се изразил баща й.
Наистина ли не би сторила същото, като Чък, Вера, Бен, г-жа Хенсън и Том
и всички други хора по домовете си?
Грейс се спря.
И докато стоеше, облаците се разкъсаха, и лунната светлина я огря,
и догвил претърпя поредната промяна на светлината.
Сякаш светлината, доскоро толкова благоприятна и бледа,
най-сетне се отказа да брани градчето.
Изведнъж, вече не можеше да си представиш бъдещия плод върху храстите,
а виждаш само тръните покрили мястото.
Светлината вече преминаваше през неравностите и се вливаше в домовете... и... в хората!
И съвсем неочаквано, тя разбра отговора на въпроса си:
Ако бе действала като тях, то тя нямаше да може да защити и едно свое действие,
и не би ги обвинила толкова сурово.
Сякаш тъгата и болката й най-сетне намериха своето място.
Не, това което бяха направили не бе достатъчно добро.
И ако някой имаше силата да ги накаже, то това бе негов и дълг,
заради другите градове, заради човечеството,
и не на последно място, заради самата Грейс.
Ако се върна за да бъда отново твоя дъщеря,
Кога ще ми бъде дадена въпросната власт?
- Сега ли?
- Веднага!
Защо пък не?
Значи трябва и да поема веднага отговорностите си .
Това е част от решаването на проблема...
като проблема... на Догвил.
Като за начало, можем да убием кучето и да го окачим някъде.
Ето там, под лампата например. Може и да помогне. Обикновенно е така.
Това само ще ги изплаши допълнително, но едва ли ще направи града по-добър.
И би могло да се случи пак.
Някой минал случайно, показващ слабостта си.
Ето за това искам властта, ако не възразяваш.
Искам да направя света по-добър.
Този проклет хлапак не ще да млъкне. Казва че иска да говори с вас, госпожице.
Не може ли вече да го застреляме?
Нека говоря с него.
Какво? Какво има?
Не е ненормално да се страхувм сега, нали?
- Не. Така е.
- Не!
Страх ме е Грейс.
Аз те употребих. И съжалявам.
Аз съм глупав. Дори и арогантен понякога.
Така е Том.
Но макар и използването на хора да не е много правилно, не можеш да отречеш,
че тази конкретна илюстрация, надмина всичките ни очаквания.
Учи ни как да сме по-човечни.
Беше болезнено, но трябва да се съгласиш, че бе и поучително. Как мислиш?
Не сега Том. Не сега.
Ако света би бил по-добър без някой град, то това е този град.
Застреляйте ги и изгорете града.
Какво? Още нещо скъпа?
Има семейство с деца...
първо убийте децата и нека майка им гледа.
Кажете и че ще спрете, ако успее да задържи сълзите си.
Поне това и дължа.
Упасявам се, че лесно се разплаква.
Най-добре да те махнем оттук.
Страхувам се, че вече научи твърде много.
Студено ли ти е миличка. Искаш ли одеяло?
Добре съм.
Да отворя ли завесите? Вече не ни трябват.
Как мислиш?
Нека ги отворим. Мисля че така е редно.
Браво Грейс!
Бинго!
Да ти кажа честно, твоята илюстрация направи моята на пух и прах.
Плашещо е, да, но толкова ясно.
Мислиш ли, че бих могъл да го използвам като вдъхновение за творбите си?
Сбогом Том.
- Някои неща трябва да свършиш сам.
- Така е.
Ще трябва да ми разкажеш на път към вкъщи.
Изведнъж се разнесе шум.
Не толкова убедителен и мощен, както в дъждовната пролетна вечер,
но достатъчно висок, за да пробие през съскането на догарящото дърво.
Появи се отново. Всички го чуха.
Грейс първа го разпозна.
Това е Мойсей.
"Това е Мойсей", каза тя и изскочи от колата.
Тя бързо измина разстоянието до кучешката колибка, по това, което вече трудно би могло да се нарече улица,
и определено не бе "Елм Стрийт", тъй като в Догвил не бе останало и едно дръвче,
да не говорим за брястове.
Наистина бе Мойсей.
Оцеляването му бе зашеметително. Чудо.
Не, оставете го.
Вече са забелязали пламъците в Джорджтаун.
Някой ще дойде и ще го види.
Просто е гневен, защото веднъж му взех кокала.
Дали Грейс бе напуснала Догвил, или напротив, Догвил бе напуснал Грейс (и Света като цяло),
бе доста умело поставен въпрос, от чието задаване малко биха спечелили,
а още по-малко, от отговарянето му.
Е, и тук няма да бъде даден отговор!
Превод от английски:Doombringer_TM За мнения,критики и препоръки:a_dishkov@abv.bg