BBC The Life Of Mammals - Part 7 - Return To The Water (2002) Свали субтитрите
Почти всеки бозайник се потапя във водата, когато ожаднее.
И дори най-необичайните от тях умеят да плуват.
Ще кажете, че едва ли слонът ще се потопи във водата доброволно,
но много от тях наистина се гмуркат с голяма охота и то доста често.
Някои учени дори вярват,
че предците на слона някога са прекарвали
голяма част от времето си във водата,
а хоботът им се е превърнал в средство за дишане, като шнорхел.
Доказана истина е,
че слоновете все така обичат къпането във водата
и могат да преплуват през дълбоки канали, стига да поискат.
Някои от бозайниците обаче плуват толкова често,
че водата се е превърнала в техен дом.
Сладководните басейни са източник на всякакъв вид храна -
растителен и животински.
И много различни бозайници в историята на света
смело са дерзаели в тях по следите на плячка.
Мускусният плъх спада към древната група на насекомоядните,
съществували още в ерата на динозаврите.
Също като братовчедката си, земеровката,
и ондатрата се храни с червеи и мекотели, както и с насекоми.
Но докато земеровката се впуска в търсенето им на сушата,
мускусният плъх е по-смел.
А и разполага със специално приспособление за гмуркане -
шнорхел, миниатюрна разновидност на слонския хобот.
Освен това козината му е особено дълга и гъста и му пази топло под водата.
Тези две особености го превръщат в много добър плувец,
а хоботчето му служи също и като чувствителна сонда,
помагаща му да открие сред камъчетата и пясъка нещо за ядене.
Но гъстата му козина задържа тялото на повърхността
и на плъха са нужни доста усилия да се потопи под водата,
така че рядко гмурканията траят повече от няколко минути.
Хване ли нещо, трябва да излезе на сушата да го изяде.
Гладът е принудил и друг бозайник да се научи да плува
в много по-големи и опасни води... моретата.
Океаните, обхващат две трети от планетата и изобилстват на храна,
така че не е учудващо, че някои животни са се насочили към тях.
Бозайниците зад мен прекарват живота си в морето,
а тези пък посвещават повечето от времето си в ядене.
В действителност, сравнен с размерите им,
апетитът им е може би най-големият сред бозайниците.
Това е морската видра.
Предците им са били същества, подобни на невестулка,
обитавали са земята, подскачайки на четири крака,
били са топлокръвни и са дишали същия въздух като нас.
Но всяка от тези особености е и трудност
за всяко животно, което се опитва да плува.
Решението за мен е да си сложа плавници на краката,
да облека неопренов костюм, за да не замръзна
и да използвам шнорхел, за да мога да дишам под водата.
При видрата се е образувала ципа между пръстите
и така крайниците й са се превърнали в чифт перки.
И най-добрият водолаз, а това определено не съм аз,
не може да се сравни с гъвкавостта и подвижността на морската видра.
Голяма част от нещата за ядене в тези калифорнийски води
са скрити под твърда черупка.
За да се справи с нея, видрата първо взема камък от дъното на морето.
Отново на повърхността, тя слага камъка на корема си вместо "наковалня".
Морската видра е толкова сръчна и енергична,
че на ден може да изяде миди до една четвърт от собственото им тегло.
В периода на размножаване речната видра излиза на сушата,
но тези създания са така у дома си в морето, че се чифтосват тук,
разкривайки ни нови страни на понятието "синхронно плуване".
Те дори не се прибират на сушата, когато спят.
Как ли се предпазват да не ги отнесе течението?
Те се увиват в кафявите водорасли, както е направил този екземпляр тук.
Ще си помислите, че на видрата едва ли ще й попречи,
ако течението я отнесе малко по време на дрямката й.
Но тези гори от водорасли са богати на храна,
а морската видра все още е запазила една от особеностите на предците си -
те си делят териториите, които не обичат да оставят без надзор.
Как ли видрата се справя с проблема
да запази телесната си топлина, жизненоважна за всички бозайници?
Неопреновият ми костюм изолира добре тялото ми от водата,
но в това отношение козината на видрата превъзхожда всичко останало.
Космите на квадратен сантиметър по нея са повече,
отколкото тези на главата на човек.
Морската видра има най-гъстата козина от всички животни.
И тя отделя доста време в грижи за нея.
Добрите й изолиращи свойства зависят от въздуха между космите.
За да са сигурни, че ще им държи топло,
видрите отделят много време, издухвайки въздух в гъстия мъх под козината.
Когато се гмурне, част от него все пак не се задържа в козината,
но останалия въздух е достатъчен да пази тялото на видрата топло.
Малко са животните, за които морето е толкова естествена среда.
Пухкавият им водолазен костюм е толкова топъл,
че видрата спокойно може да плува в ледените води на Аляска.
Но тази прекрасна козина крие за тях и опасност.
Тя е толкова ценена от хората,
че морската видра е била почти на изчезване.
За щастие, този лов вече е забранен.
Има и други морски бозайници, които ловуват покрай бреговете на Тихия океан
в Северна Америка
- калифорнийският морски лъв.
Предполага се, че са обитавали океаните дори преди видрата,
защото крайниците им са по-добре приспособени
за плуване от тези на видрата.
Предните им крайници са в ролята
на перки, а задните - на широки плавници.
Те имат и друго средство за предпазване от студените води.
Освен козина, при тях има и дебел слой подкожна тлъстина, наричан китова мас.
Външните уши са се запазили при морския лъв
и заради това са наричани морски лъвове, а не тюлени.
Въпреки че четирите им крайника са плавници,
предните са достатъчно силни да служат да се придвижват напред.
При нужда задния крайник може да им помага при ходене.
Раждането при морския лъв става на сушата.
Местата, подходящи за отглеждането на малките,
трябва да са близо до спокойни и плитки води,
защитени от стихията на бурното море,
а също да са на острови или изолирани заливи,
където хищниците да не могат да ги достигнат.
Подобни места не са често срещани,
така че лежбището в Нова Зеландия, обикновено е доста пренаселено.
В отделните територии царува един едър мъжки, господар на брега,
който става партньор на всяка женска, навлязла в територията му
и с която се чифтосва веднага щом бремеността й приключи.
Мъжкият строго следи за други мъжки натрапници в земите му.
Тъй като морето е източник на храна за женските,
те се стремят да отгледат малките си колкото се може по-бързо,
затова млякото, с което ги кърмят е изключително хранително.
Маслеността му е почти 30%
и малките им поглъщат големи количества мляко толкова бързо,
че растежът на костната и мускулната тъкан изостава от растежа на тялото им.
Ето защо част от млякото се трансформира в бебешка мазнина или китова мас,
което става доста бързо.
Но скоро безгрижният им живот ще свърши.
Те ще се сблъскат с предизвикателствата на океана.
Само след около три седмици
майката ще поведе малкото си за първия му урок по плуване.
За да стигне до открито море,
първолаците трябва да преминат през мрежата от преплетени водорасли.
Ето че най-накрая успя!
Водите на юг от Нова Зеландия, около Антарктика,
са толкова ледени, че повърхността на океана замръзва.
Това не вече не са морски лъвове, а тюлени.
Но и двата вида произлизат от древен хищник,
наподобяващ невестулка и мечка.
Тюлените са по-добри плувци от морския лъв.
Малките външни уши, които видяхме при лъва, са изчезнали при тюлените.
Затова във водата те се придвижват с по-голяма лекота.
Но по-важното е, че задните им крайници са така къси,
че не могат да ги използват като опора при ходене.
Излезе ли на сушата, единственият начин за придвижване при тюлена,
е като извива тялото си или като се плъзга.
Щом ледът покрие повърхността на океана,
бъдещите майки-тюлени могат да се придвижват почти навсякъде.
Мъжкият не може да контролира вече голямото си семейство
и женските раждат поколението си сравнително необезпокоявани.
Новородените тук растат в относителна безопасност.
Замръзналите води край Антарктика са тъй отдалечени от всеки континент,
че майката и малкото й са недостъпни за сухоземните им врагове.
Това е ценно предимство по тези земи,
което не се среща на другите места по света.
Намирам се на другия край на света, на Северния полюс, Арктика.
По снежните полета и айсбергите тя прилича на Антарктика,
но за тюлените разликата с Антарктика е от жизненоважно значение,
тъй като сушата тук се простира навътре в Северния океан
сухоземните хищници могат да достигнат тюлените по леда върху океана.
Навсякъде около нас има техни следи.
Това са стъпките...
на полярна лисица.
А тя напада новородените тюленчета.
В момента стъпвам по заледената повърхност на океана.
Тук майките се промъкват през дупките в леда
и си издълбават малки ниши в снега, в които раждат малките си.
Лисицата, по чиито стъпки вървя, е намерила такава дупка
и я е разровила, но дали е уловила тюленче?
Това е повърхността на леден блок,
а ето там е дупката, през която се е промъкнала женската,
за да направи тази дупка.
Тук, далеч от виелиците и ветровете на Северния океан, тя ражда.
Изглежда малкото се е изплъзнало от лисицата,
защото не се виждат следи от кръв по леда.
Но освен лисицата тук има и други хищници.
Полярната мечка. Те също дебнат тюлените за храна.
Основната им плячка по това време на годината са "Ringed seals".
Малките на тези тюлени се научават да плуват
едва няколко седмици, след като се родят.
Оцеляването им зависи от това дали хищниците ще ги намерят
в "детските градини" под снега.
Възрастните са сравнително защитени под леда.
Те могат да останат под вода за около 20 минути,
но трябва да наблюдават дупките в леда, за да им попречат да се покрият с лед.
Обонянието на полярната мечка е изключително силно.
Те могат да доловят миризмата на тюлен, разнасяща се през снега,
от над 2 км разстояние и тя да ги доведе до бърлогата им.
Този удар разрушава покрива на развъдника, а може и да е убил малкото.
Но то е било мъртво още преди това. Телцето му е вкочанено и замръзнало.
Възможно е майката да не е успяла да попречи на покриването на дупката с лед
и да не е можела да достигне до малкото, за да го нахрани.
В Арктика няколко вида тюлени се размножават върху леда, далеч от сушата.
Женските се оплождат отново почти веднага, след като родят,
така че те излизат на сушата само веднъж в годината.
Тук мъжките не могат да си създадат харем от женски,
както се случва по претъпканите лежбища на брега.
Вместо това мъжкият стои близо до женската,
чакайки момента, в който ще може да я оплоди.
Качулатите тюлени имат специален начин да сплашват съперниците.
Той разперва качулката си, кухина отдолу под кожата, на върха на главата му,
а после изпълва с въздух ярката мембрана,
която се издува от една от ноздрите му.
Ако това не отблъсне съперника,
мъжките разрешават спора за женската с битка.
Мъжките обикновени тюлени имат още по-странен обичай за ухажване.
Този ритуал е открит съвсем наскоро
и затова все още не е напълно обяснен механизмът му.
През размножителния период мъжките надават оглушителен рев.
Едър мъжки, точно до лежбището, започва да "пее".
Други тюлени, най-вероятно по-млади мъжкари, се присъединяват към него.
Скоро вече се разнася ревът на шест тюлена,
държащи главите си една до друга като групичка "barbershop".
Появи ли се женска, певецът започнал първи отплува с нея,
докато останалите покорно изчакват назад.
Видрите, тюлените и морските лъвове
произлизат от древен род ловуващи бозайници,
подмамени във водата, където отново ловуват, само че риба,
но те всички са запазили доста от особеностите на предците си.
Те са хищни и агресивни.
А какво ли се е случило с ранните бозайници-вегетарианци?
Преди 35 млн. години те също са заживели във водата,
където има толкова водни растения, особено в плитките, сладководни басейни.
Те също са запазили нещо от древните си роднини.
Те са тревопасни животни.
Тук във Флорида, в топлите и чисти води на залива?
Това е американският ламантин.
Водата е техен дом...
...който те никога не напускат.
О, Боже!
Предполагам, че при всичките тези листа, лошият дъх е нещо нормално,
но на това вече му се вика воня!
Не е известно кои са били вегетарианските им предци.
Някои особености свързват ламантина със слона, поне що се отнася до зъбите.
Зъбите и на тюлена и на слона са плоски, стриващи кътници.
Щом бъдат износени от твърдата трева,
те се подменят от нови, изникващи в задната част на челюста
и придвижващи се после бавно напред.
Ламантинът е толкова едър, че нищо не представлява заплаха за тях,
а изобилието от растителност за ядене
прави излишна необходимостта да бъдат бързи плувци.
Предните им крайници са превърнати в къси плавници, служещи като кормило
или им помагат да се носят плавно по дъното.
Плавниците им са с нокти накрая и напомнят за сухоземния им произход.
Задните им крайници са изчезнали напълно,
така че по време на бавните си пътешествия, те се придвижват
с помощта на плавните и мощни махове на огромните си опашки.
Мъхестата им горна устна е толкова силна,
че им служи да захапват и скубят растителност.
Ламантинът води тих и спокоен живот покрай плитките подводни пасища.
Другото им име е морска крава, което доста им прилича.
Този бозайник обитава чистите води, до които достига слънчева светлина.
Растенията, с които се хранят, растат само там, където достига слънцето,
което ги затруднява, когато търсят храна.
Други бозайници-плувци са изправени дори пред по-големи трудности.
Намираме се в Индия, на р. Ганг.
Водите й са обитавани от бозайници, макар рядко да са трудно забележими.
Ето го!
Това е речен делфин.
Проблемът с реките и по-специално с река Ганг е,
че водите й са пълни с утайка и са много мътни.
Под повърхността й се вижда само на една педя разстояние.
Водата е непроницаема като кафе с мляко. Очите тук са безпомощни.
Затова речният делфин е напълно сляп.
Интересно тогава как намира храната си?
Отговорът е - чрез ехолокация, способ, познат ни отскоро чрез компютрите.
Ние можем да създаваме звуци с помощта на система, известна като сонар.
Чрез нея можем да изпращаме много пронизителни звуци,
които докосвайки тялото на делфина, образуват ехо,
което ние улавяме с този монитор.
Да направим един опит.
Ето ги и делфините.
Там някъде, в мътните води има пасаж от риби.
Речните делфини използват звука също като нас.
Ако спусна във водата подводен микрофон,
ще чуем звуците, които те правят, за да локализират рибата.
А ето я и нея.
Всички делфини си служат с ехолокация по време на лов.
Но ето че тук, по югоизточните брегове на Америка,
в Джорджия и двата щата Каролина, делфините са измислили
свой собствен начин на ловуване,
който доколкото ни е известно, не се среща при никой друг делфин.
Той е дързък и сложен, но тайната му е позната на птиците.
Те се скупчват ето там, накъдето ще насочим и нашите камери.
Напълно сигурно е, че пред тях във водата са делфините.
Те плуват бавно напред назад,
заграждайки пасаж риби близо до брега.
Сега тактиката им се променя.
Няколко десетки рибки са запратени в калта
и делфините бързо им се нахвърлят.
Птиците също получават своя дял.
Ето че бозайниците трябва да се върнат във водата.
Те отплуват нагоре по течението до следващото подходящо място
където отново да си устроят пир.
Поведението на птиците ни подсказва къде точно е това място.
Но дали пък не бъркат?
Смелата стратегия на делфините зависи от много фактори.
Първият, съвсем очевидно, е единността им, което изисква
способност на бозайниците да общуват помежду си,
което в тези непроницаеми води става с помощта на звука.
Не по-малко необходима е интелигентността,
нужна за предварителното планиране на лова,
което аз не успях да постигна!
Очевидно те знаят, че ще стигнат до сигурно място
и едно от нещата, което ни подсказва това
е че един от делфините излиза на повърхността,
за да провери, дали няма врагове близо до брега.
Синхронът помежду им трябва да е съвършен,
за да се получи нужното вълнение,
а това под водата се получава единствено чрез ехолокация.
Цялата група трябва да се обърне в една и съща посока.
Ако два делфина един до друг се завъртят в различни посоки,
те или ще застанат лице в лице
и ще трябва да се боричкат за една и съща плячка в калта,
или ще застанат с гръб един към друг и ще позволят на рибата да избяга.
Навътре в океана, групите делфини достигат да няколко стотин.
Това са обикновени делфини,
а скоростта, с която се движат е изумителна.
Устремът, с който плуват,
и многото птици, които ги следват,
ни навежда на мисълта, че те знаят къде ще намерят риба и са по следите й.
Групата делфини минава покрай от мен от двете ми страни
и се простира на повече от 500 метра и в двете посоки.
Изглежда те преследват ято риби пред тях,
също както правиха речните делфини.
Но мащабите тук са много по-големи.
Делфините са успели да обградят огромен пасаж сардини
и сега плуват около тях, притискайки ятото риби
и превръщайки ги в гигантска топка месо.
Те изтикват сардините нагоре, затваряйки капана около тях.
Сега е момента да атакуват право в топката риби
и да се насладят на колективните си усилия.
Притискането на пасажа към повърхността
ги прави лесна плячка за морските птици, дебнещи отгоре.
Водата е дом и на друг бозайник със съвсем различен начин на хранене.
Вместо зъби той има балени -
рогови гребеновидни пластинки, висящи от горната му челюст,
оградени с дълги твърди косми.
Този бозайник се храни с дребни ракообразни,
подобни на скарида същества, едва достигащи няколко сантиметра,
затова пък той ги лови в гигантски количества.
Бозайникът загребва вода и ракообразни с уста, след което затваря челюстите си.
Езикът му се вдига нагоре - той достига на размери този на слона.
Езикът се издърпва назад, изстъргва храната
от балените и животното я поглъща.
Тази храна е толкова хранителна, че това създание, синият кит,
е най-голямото животно някога населявало планетата
и тежи два пъти повече и от най-големия динозавър.
Белите дробове се намират в огромния му гръден кош.
Те побират 2 хил. литра въздух,
което е 500 пъти повече, отколкото нашите бели дробове.
Сърцето му е с размерите на малка семейна кола.
То бие само 5-6 пъти в минута,
но изпомпва 10 тона кръв
по милионите километри кръвоносни съдове.
Тези органи се в намират в горната част на тялото му, а ребрените му кости
са погребани под купища мускулна тъкан.
Точно тук под лодката ми се вижда опашката на кита.
Ето че се приближава... издига се. Вижте!
Дължината на синия кит достига 30 метра.
Няма подобно животно, което да обитава сушата,
защото няма толкова здрави кости, които да издържат такава тежест.
Морето е единственото място, където може
да съществува това величествено същество.
Ето че се потопи във водата.
Сухоземните животни, наподобяващи елени и предци на великите китове,
за пръв път са навлезли във водата преди около 55 млн. години.
Потомците им са открили начини
да преодоляват трудностите на морския живот.
Изригвайки дори само един фонтан през носовия си отвор
е достатъчен да натрупа кислород не само в кръвта,
но и навсякъде в огромното му тяло.
Китът може да остане по водата повече от 30 минути.
Той събира храна в големи количества.
С една малка "глътка" той поглъща тонове пълна с храна вода.
Козината, характерна за бозайниците на сушата и за древните им роднини
при китовете не съществува, а е заменена по цялата им дължина
с плътна обвивка от подкожна мас,
достигаща на някои места половин метър дебелина.
Тя предпазва кита от студената вода,
независимо на каква дълбочина се намират.
Формата на тялото му притежава почти съвършена хидродинамика,
незатруднявана от задни крайници, уши или полови органи.
Потопи ли 100-тонното си тяло,
китът може да достигне до дълбочина над 150 метра.
Там, в необятните простори на океаните,
където китовете прекарват голяма част от живота си,
те общуват, също както делфините, чрез ехолокация.
Звукът се разпространява във вода
по-бързо и по-надалеч, отколкото във въздуха.
Силният звук може да бъде чут на стотици километри,
ето защо китовете могат да чуят далечния тътен
на вълни, разбиващи се в скалите и да използват това като ориентир
в иначе еднообразните пространства на открития океан.
Отделните екземпляри също си изпращат звуци един на друг
и могат да си общуват дори на разстояние няколко хиляди метра.
Гърбатият кит е известен с особените си "песни".
Той издава ниски протяжни звуци, почти недоловими за слуха ни.
Ако ги проследите, ще ви се стори, сякаш вибрациите изпълват цялото им тяло,
също както песента на голям орган изпълват цяла катедрала.
Звуците, насочени към женските, са по-различни
и ги приканват да се доближат и да се отдадат на любовна игра.
Гърбатите китове, живеещи в една и съща част на океана,
изпълняват една и съща песен.
Една последователност от звуци може да бъде изпълнена няколко пъти от кита.
Цялата песен може да продължи 30 минути.
Достигне ли края й, мъжкият започва отново да пее
и не спира изпълнението си, траещо понякога няколко дни.
Покрай бреговете на Патагония се събират ятата на австралийския южен кит.
Мъжкият възвестява пристигането си с гигантски скок -
изхвърляйки многотонното си тяло във въздуха с помощта на опашката.
Отекващият звук е със силата на оръдеен изстрел,
който под водата се разнася на километри надалеч.
А ето какво решение са намерили
на този проблем, споделян от всички морски бозайници -
как да дишат във водата.
Тази женска е заобиколена от настоятелни мъжкари.
Тя все още не е готова за оплождане и се обръща по гръб,
опитвайки се да предпази половите си органи от упоритите си ухажори.
Но това не е толкова лесна работа,
когато става дума за мъжкия кит,
притежател на забележителен полов инструмент.
В долната част на тялото му има отвор, от който се подава органа му,
дълъг близо четири метра и притежаващ голяма подвижност.
Мъжките китове са блъскат един друг, за да достигнат до женската.
Женската може да бъде оплодена няколко пъти един след друг.
Сега женската явно е променила поведението си.
Тя се обръща отново и се насочва към повърхността.
Тя вече е готова да приеме мъжкия.
Австралийският южен кит има най-големите тестиси в света.
Те тежат 1 тон и произвеждат десетки литри семенна течност.
Не всяко чифтосване може да има желания ефект.
Понякога щастливият баща е не първият партньор,
а последният.
Ето че някои бозайници,
започвайки еволюцията си с четири крайника и без плавници,
и чието тяло изпитва потребност от топлина
и се задушава при липсата на въздух,
е успяло да насели световния океан.
И ние самите, с помощта на изкуствени плавници и кислородни бутилки,
сме успяли да ги последваме в океана десетки години по-късно,
но по отношение на начина им на живот, имаме още какво да научим от тях.
Но предвид неуловимостта на морските бозайници,
ще минат още много години, преди да разгадаем тайните им.
превод piton4eto и тайм-код - nikra @ www.kolibka.com.