Piranha - Killer Instincts - Wolf In The Water (1999) Свали субтитрите
За хората, които изкарват прехраната си с риболов в джунглите на Амазонка,
опасността винаги ги дебне под повърхността на тези спокойни води.
Всеки ден този рибар от тропиците и неговият син
работят във води, гъмжащи от някои от най-смъртоносните хищници в природата.
Шест метрова анаконда се прокрадва по тинестото дъно.
А горе, притаил се във водата кайман причаква следващата си жертва.
Тези води са дом и на най-опасната и агресивна риба в света,
чиято атака е толкова мълниеносна и свирепа,
че жертвата бива погълната, преди още да е изгубила съзнание.
Пираните- като подводна вълча глутница
те се спускат върху жертвата с бясна ярост.
ПИРАНЯ ВЪЛК ВЪВ ВОДАТА
За рибарите пиранята с острите си като бръснач зъби
е просто една от многото опасности, от които изобилства животът им.
Но тези рибари вървят, без да се страхуват от опасността,
която плува между краката им в сенките на речното дъно.
За повечето от нас, обаче, пираните са като излезли от филм на ужасите.
Те са известни като рибите-убийци.
Но дали репутацията им е заслужена?
Това е Амазонас, регионът, обхващащ Северна Бразилия и Южна Венецуела.
Тропическата гора тук в по-голямата си част е непокътната
и животът днес си тече, както и преди 10 000 години.
На повърхността гората изглежда спокойна.
Лесно е да бъдете подмамени от кротко течащата вода
и безкрайното изящество на природата вътре в гората.
Но под повърхността историята е съвсем различна.
Част от свирепата репутация на пираните
произхожда от широкото им разпространение в Южна Америка.
Само в Бразилия има 24 различни градове, реки и планини, наречени "Пираня".
Практически във всяка река, поточе и лагуна
гъмжи от риба, описвана като идеалната машина за убиване,
рибата-канибал, пиранята.
Пиранята е била обект на интерес,
откакто първите велики бели изследователи на Амазонка
се завърнали с героични разкази за рибата-убиец преди 200 години.
Те описвали рибата като въплъщение на злото,
една гибелна вихрушка, поглъщаща и хора и зверове.
Картината на пиранята, обрисувана от тези мъже,
била на древното зло в библейски пропорции.
И до ден днешен тя си остава част от най-страшните ни кошмари.
Малко неща са се променили от първите експедиции на бели хора в Амазонка.
Настъпването на цивилизацията все още не е проникнало през враждебните й граници.
Истината за рибата-убиец си остава забулена от суеверия и невежество.
Като повечето митове,
част от преданията за пиранята са оформени от страховете ни
и като повечето митове, част от преданията идват от реалността.
Северният басейн на Амазонка.
Зоната между р.Амазонка, р.Рио Негро в Бразилия и р.Ориноко във Венецуела
е една първична необятност, в която времето е навсякъде и, все пак, никъде.
Разхождайки се в гората, губите Слънцето от поглед.
Това е разходка из земята на вечната сянка и влага.
Това е живот под задушаващия тропически килим от дървесни корони.
Но хората умеят да се приспособяват.
А в Амазонка има много местни туземски племена,
които се справят с трудностите от незнайни времена.
За индианците пенари от региона Маня Пуре във Венецуела
пираните са далеч по-малко опасни от други заплахи за живота в Амазонка.
Въпреки твърденията на ранните изследователи,
че практически всеки местен жител е бил нараняван от пирани,
Пенарите имат малко такива белези.
За тези хора ухапването от пираня
е по-скоро признак на глупост, отколкото на лош късмет.
Истината е, че пираните нападат само при определени обстоятелства.
Обикновено те не обръщат внимание на морския вълк,
но хаотичното му плуване е привлякло вниманието им.
Пираните рядко нападат здрави животни в свободно течащи води.
Вместо това, те предпочитат слабите, умиращите и мъртвите,
също както вълците атакуват най-слабите от стадото.
Пираните не се събират на стада като повечето риби.
Те единствено се изтърпяват в нещо като рояк, надпреварвайки се за храна.
Атаката им е толкова скоростна,
че въпреки че са изяли по-голямата част от тялото на морския вълк,
той продължава да си поема дъх.
Скоро от него практически не остава нищо.
За пенарите реката крие много по-големи заплахи от пиранята.
Тези мъже ловят това, от което се страхуват най-много във водата-
отровния скат.
Той лежи неподвижно на дъното, обикновено покрит с пясък или тиня
и е практически невидим, дори в бистри води.
Нормално скатът е безвреден,
но ако някой го настъпи, защитната му реакция е да замахне с опашка,
въоръжена с остър шип, покрит с киселинна слуз,
и да забие шипа в крака или стъпалото на нищо неподозиращата жертва.
Такава болезнена рана заздравява с месеци.
Повечето мъже пенари имат рани от скат.
Те толкова го мразят, че когато видят скат, го пробождат, отрязват опашката му
и го хвърлят окървавен във водата, за да бъде погълнат от пираните.
Пенарите са се научили как да оцеляват след поколения на опити и грешки.
Опитът ги е научил да уважават пираните, а не да се страхуват от тях.
Като всички растения и животни,
те живеят по правила, които направляват поведението им.
Пираните не са проклятието, описано от ранните бели изследователи в Бразилия.
Те са естествена част от екосистемата.
В тези води опасността от атака на пирани е минимална.
Но те също знаят, че недалеч оттук има места, където не би стъпил никой пенари,
защото ако го направи, почти със сигурност ще бъде нападнат.
Според стара амазонска поговорка
през лятото вали всеки ден, а през зимата вали цял ден.
През дъждовния сезон водите заливат басейна на реката.
Сухите дотогава гори се изпълват с вода от разпростиращите се реки.
Тъмните предели на реките и лагуните поглъщат призрачната гора.
За пираните гладните дни от сухия сезон отстъпват на изобилието,
докато се стрелкат през водния капан в търсене на плячка.
Също като при отлив водите постепенно се оттеглят.
Докато повечето пирани се завръщат в речните канали,
много попадат в капана на плитките локви,
където се превръщат в лесна плячка на стотиците видове птици, живеещи тук.
Някои пирани имат късмета да попаднат в по-дълбоки лагуни с достатъчно вода,
в която да оцелеят до завръщането на дъждовете.
Но щастието им може да е краткотрайно, защото са заплашени от бавна гладна смърт.
В първите месеци от затворничеството си
пираните се хранят с рибите от водния басейн.
Постепенно запасите от храна намаляват и конкуренцията за храна нараства.
Скоро ще останат само пираните и те ще се превърнат в канибали,
поглъщащи се взаимно при най-малкия признак на слабост.
При всеки удобен случай, както с този мъртъв ястреб, пираните си устройват пир.
Амазонка е земя на равновесия- тъмно и светло, изобилие и глад, живот и смърт.
Нещастието на един е късмет за друг.
Тук няма зло, а само добро.
Това, което изглежда жестоко и свирепо, е просто ефективна форма на красота,
без която не може да има надежда за равновесие.
Всеки жизнен дизайн е ясно очертан в Амазонка.
Целта е една- продължаването на вида.
В продължение на еони природата е изграждала система от взаимозависимости,
в която всяко растение и животно живее не само за себе си,
но и за цялото жизнено съобщество.
Същото е и при пираните. Те не съществуват само за себе си.
Техният живот играе съществена роля за здравето на Амазонка.
Подобно на вълка, пиранята е хищник от върха на хранителната верига.
И също като вълка, тя рядко ловува здрави и силни животни.
Освен че е хищник, пиранята се храни и с мърша.
Тя се храни предимно с труповете на мъртви животни.
В широк мащаб работата на пираните е да поддържат реката чиста от трупове.
По подобен начин лешоядите и хиените поддържат саваната чиста.
Пираните прочистват слабите, болните и мъртвите,
като по този начин поддържат здравето на реката.
Не е нужно да отивате далеч по която и да е река в Амазонка,
за да чуете смразяващи истории за нападения на пирани над здрави хора.
Себастиао Луис е отговорник по контрола на маларията в Барселос
на Рио Негро в Северна Бразилия.
Като дете той бил нападнат от стадо пирани.
Той си спомня как като малък гледал баща му да улавя диво прасе на речния бряг.
[...]
[...]
[...]
[...]
Без да се замисля, той скочил във водата, гъмжаща от пирани,
привлечени от миризмата на кръвта и вътрешностите на прасето.
Пираните атакували устата му в момента, в който влязъл във водата.
Въпреки че баща му го изтеглил за секунди, той получил доживотни белези.
Но подобни инциденти са изолирано явление,
защото хората на Амазонка са се научили да не плуват с открита рана
и да избягват да чистят риба или дивеч на местата, където се къпят.
Те са се научили да са предпазливи и да се огледат, преди да скочат.
На северозапад от Барселос отвъд границата с Венецуела
се издигат обширните савани, наречени „янос”.
Отдалече те изглеждат плоски и безлични.
Но това е една земя на илюзии, в която водните растения внезапно политат,
една земя на изключителна красота и магия.
Борбата за живот тук е също толкова тежка, колкото и в джунглата на юг.
Тучната зеленина на дъждовния сезон е отстъпила пред изпепеляващата жега.
Едно сухо море от висока трева се простира на 650 000 кв.км
на запад от Андите и на изток от р.Ориноко.
През март е пикът на сухия сезон.
В тази прашна пустош има няколко изолирани водни езерца.
Те са последните останки от дъждовния сезон
и привличат като магнит всички живи същества.
Сивотата на янос експлодира в ярки цветове-
ален ибис, бели чапли и розови лопатарки
преравят бреговете за храна.
Тази лагуна е пълна с пленени пирани.
Тези пирани са най-агресивният вид.
Венецуелците ги наричат "карибес"
на името на канибалско индианско племе, живяло някога на карибския бряг.
Карибе е един от двата месоядни вида пирани с червени коремчета.
Това е една съвършено конструирана риба-
компактна и мускулеста, характерната форма на главата й
дава възможност на пиранята да впие късите си мощни челюсти при атака.
Зъбите на пиранята са прецизно пресрещнати и толкова остри,
че индианците някога използвали челюстите им за ножици.
Тези карибе са изразходвали хранителните си запаси
и единственото, което им остава, е да чакат дъждовете.
Над тази вечна борба за оцеляване от зори до здрач
безмилостното Слънце продължава да изпарява водата.
Всеки ден бреговата линия губи безценни сантиметри.
Ако дъждовете не започнат скоро,
Слънцето ще затръшне портите на този смъртоносен капан.
Други близки езерца вече са пресъхнали.
Знаците на смъртта са навсякъде.
Колкото по-плитко става езерото, топлината измества кислорода от водата.
Водната температура се покачва и скоро самата вода ще задуши живота в лагуната.
Пираните нямат накъде да отплуват.
За тях избавлението няма да дойде достатъчно скоро
и за два дни те или ще се превърнат в храна
на хилядите птици, пируващи с умиращата риба,
или телата им ще се опекат на безмилостното амазонско слънце.
Тези лешояди пируват с нещастните пирани и равновесието се променя.
За няколко месеца тези, които властват днес, ще се превърнат в подчинени.
Със завръщането на дъждовния сезон
плитката долина, която е била прашен янос, се изпълва с вода.
Малцината оцелели от смъртоносните капани са помилвани.
Нов поток от живот се излива от реките и си възвръща териториите.
Животът избухва в яноса
със стотиците видове птици, завръщащи се по местата си за гнездене.
Чапли и щъркели мътят в гнезда, висящи над водата.
Отдолу кайман и пирани чакат някое непохватно мъниче да падне от гнездото.
Тази млада птица е била почти напълно пораснала и готова да полети,
но е паднала във водата и е била погълната незабавно от пираните.
Същите птици, които са пирували с нещастните пирани преди няколко месеца
сега им предоставят своите малки.
Равновесието е възстановено и жертвата отново се превръща в хищник.
В някои части на яноса
капибарата, най-големият гризач, прави драматично завръщане.
Един възрастен мъжки капибара може да достигне до 70кг.
Високо ценена от венецуелците заради крехкото си ароматно месо,
капибарата е била безмилостно преследвана над сто години,
докато броят й застрашително намалял.
Сега, защитена от държавата,
стадата от капибара възстановяват позициите си в яноса,
въпреки широко разпространеното бракониерство.
Капибарата живее на семейни групи от до 40 индивида.
Всяка семейна група се предвожда от патриархален мъжки,
който през повечето си време отблъсква предизвикателствата на младите мъжкари,
предявяващи претенции към харема му.
Женските и малките им прекарват времето си, припичайки се на сутрешното слънце,
или във водата, хрупайки водни растения.
Вечно нащрек, те винаги трябва да се пазят от каймана,
който се плъзга тихо към тях.
Тук оцеляването зависи от бдителността.
Нехайството, дори и за секунда, може да е пагубно.
Тази женска вероятно е изгубила крака си при фатално близка среща с кайман.
Преживяването е изострило бдителността й към скритите опасности във водата.
Но е твърде късно за друга капибара, която не е имала такъв късмет.
Капибарата живее на границата между два опасни свята.
Във водата тя може да стане плячка на каймани и пирани.
А на сушата е застрашена от бракониери и други хищници като лешояда.
Лешоядите често нападат беззащитните малки капибара, изкълвавайки очите им.
Шокът от такава травма неизбежно води до смърт.
На лешоядите им остава само да почакат, докато храната им е готова.
Наблизо капибарите наблюдават как лешоядите се бият за мъртвото телце.
След няколко часа ще са останали само няколко разпръснати кости.
Недалеч голям придружаващ мъжкар има зейнала инфектирана рана на рамото си.
Капибарата е с дебела кожа- естествената й защита срещу крокодили и пирани.
Но открити рани като тази са покана за бедата.
Миризмата на инфекцията вече се разнася из въздуха и няма да мине незабелязана.
Вездесъщият лешояд винаги е нащрек, а присъствието му означава смърт.
На сушата лешоядът заема същата ниша, както пиранята във водата-
те са екипът по почистване на природата.
Лешоядите имат изключително изострено обоняние и слух.
Всяко смущение в нормалния ход на живота е като магнит за тях.
Те се появяват почти свръхестествено
още при първите признаци на болест или слабост.
Само часове делят тази капибара от смъртта й.
Лешоядите са търпеливи.
Ако капибарата умре на сушата,
тялото й принадлежи на лешоядите и други хранещи се с мърша животни,
като това каре-каре.
За огромно съжаление на лешоядите, мъжкият търси убежище във водата,
за да се отърве от убийствената жега, подсилена от инфекцията му.
Хладната вода го облекчава и за момент той се чувства по-добре.
Но под водата карибес вече са надушили кръвта му.
Следобед мъжкият вече е мъртъв.
Миризмата на смъртта вече се е пропила във водата
и рибата се струпва около тялото.
Безпощадната и неудържима ярост на храненето започва.
Първо пираните си пробиват път през раната.
За секунди вече са откъснали част от рамото,
което им дава възможност да нахлуят във вътрешността на тялото.
Първо атакуват органите, а после и мускулатурата.
Отгоре мъртвата капибара трепти,
докато пираните си пробиват път през рамото,и нагоре във врата му.
Втори вид пирани, сребърният серасалмус, също се присъединява към пира.
За минути тези 15-сантиметрови пирани ще оставят от 60-килограмовата капибара
само няколко килограма кожа и кости.
След три дни ветровете на саваната отвяват останките от капибарата на брега.
Пираните, които познаваме, излизат от историите на великите бели изследователи,
които са отишли в Амазонската джунгла в търсене на приключения и безсмъртие.
Мъже като Тиодор Рузвелт, 26-тия президент на САЩ,
са описали рибата-убиец като гибелна вихрушка,
от която се страхуват всички, попаднали в тези местности.
По време на експедицията си в Бразилия през 1914 Рузвелт записал в дневника си:
"Пиранята е най-свирепата риба на света."
"Те са в състояние да откъснат ръка, небрежно докоснала водата."
"Те осакатяват плувците и поглъщат жив всеки ранен човек или звяр."
"Кръвта във водата ги влудява."
"С яростно щракване на челюстите зъбите им проникват през плътта и костите."
"Главата с късата си муцуна, облещени злобни очи и зейнали въоръжени челюсти
е въплъщение на злата свирепост."
Историите на Рузвелт са оставили до днес една незаличима картина на рибата-убиец.
Но дали представата му за пиранята е точна?
Дали наистина е въплъщение на злото
или просто е отражение на неговата представа за митичен звяр?
Пиранята живее в един мрачен свят.
Тук слънцето едва се мержелее във водата.
В резултат тя е развила способността да "вижда" чрез слуха и обонянието си.
Тези мъже ловят риба в р.Кайкара в яноса на Венецуела.
Рибарят нагазва във водата, за да опъне мрежата до отсрещния бряг.
Карибе са доловили плясъка и са насочили вниманието си към звука.
За част от секундата те колективно решават да атакуват.
Пираните не са привлечени от звука от бавното отмерено пристъпване на рибаря,
а от друг звук, който е много по-магнетичен-
звукът на паниката.
Те атакуват един паунов костур, заплел се в мрежата.
Рибарите веднага разбират какво става и бързо измъкват мрежата.
За секунди пираните са изяли костура, оставяйки само главата му.
Те са разкъсали и части от мрежата, но това може да се поправи.
Мъжете са извадили късмет- след пираните мрежите рядко могат да се изкърпят.
Заплахата от пираните не идва от размера им.
В сравнение с този вид пирани, наречени холандай,
арапаймата с дължината си от 3 м и тегло 130 кг
е истински гигант спрямо скромните размери на холандай.
Размерът на повечето пирани не надвишава човешки юмрук.
Страховитата репутация на пиранята идва най-вече от безмилостната й захапка.
Устата на пиранята е пригодена да откъсва парчета от жертвата.
Повечето хищни риби впиват челюсти в жертвата си и я разкъсват или смазват.
Пираните, обаче, отхапват храната си на хапки с размерите на маслина.
Едно ухапване едва ли би застрашило живота на жертвата,
но пиранята поглъща месото цяло и после захапва пак... и пак...
Стадото пирани атакува в бесен вихър от всички възможни посоки.
Туземците по горното течение на Ориноко
позволяват на децата си да се плискат голи във водата,
докато възрастните перат върху скалите.
Ако всички звуци са покана за атака, значи и тези биха били такива.
Но нападенията тук са почти непознати.
Къде ли е кръвожадният звяр?
Така нареченият "блег" е гигант сред себеподобните си.
Не толкова агресивен, колкото червенокоремчестите си братовчеди,
ромбеусът изглежда много по-страшен заради кървясалите си очи.
Най-голям от месоядните видове, ромбеусът достига 45см и близо 4.5 кг.
Челюстите му са толкова силни, а зъбите- така остри,
че с 2-3 захапвания може да откъсне ръка от китката.
Пираните биват около 35 вида, но само 5 от тях представляват заплаха за хората.
Повечето, всъщност, се хранят с плодове, семена и растения.
Тези, които ядат месо, разчитат предимно на друга риба,
раци, бръмбари и някоя и друга жаба или гущер.
Но митът за пиранята-човекоядец
е пленила въображението на всеки, който е видял пирани в атака.
Във Венецуела наричат ромбеуса със странния прякор "капобуро",
което означава кастратор на магарета.
Името му идва от старото поверие, че мъжкият добитък, паднал в реката,
е заплашен да изгуби тестисите си от пираните.
Това поверие е дълбоко вкоренено в съзнанието на местните хора.
Разказват се истории за пастири,
принесли в жертва на пираните болно или старо животно,
за да отвлекат вниманието им от стадото, пресичащо реката.
Учените се съмняват да е имало някога такава практика
и твърдят, че историите са част от митовете за пираните.
Други пък се кълнат, че са били свидетели на такова събитие.
Този архивен филм от 30-те години
показва жертвоприношение на крава, за да може стадото да пресече реката.
Трудно е да преценим дали филмът е автентичен.
Дали е направено, за да се предпази стадото, или за да впечатли камерата?
Истината се е загубила във времето.
Днес пираните все още могат да нанесат сериозни вреди на конете и добитъка.
Това е основният поминък в яноса.
Пираните често хапят добитъка по носа, когато се опита да пие вода.
Самото ухапване не е опасно, но всяка рана в Амазонка може да се инфектира.
Затова подобни ухапвания могат да причинят смърт.
Някои скотовъдци се опитват да се справят с проблема с пленените пирани,
като зарибяват водоемите с паунов костур.
В дуел под водите на яноса
пиранята, в сребристите цветове на полово зрял индивид,
охранява гнездото си от атакуващия костур.
Хищният паунов костур напада и изяжда невръстните карибес.
Но щом поколението на пиранята достигне зрялост,
пауновият костур няма никакъв шанс.
Балансът отново е възстановен- хищникът се превръща в жертва.
Пираните напълно оправдават понятието "параноя".
С нищо непровокирана атака може да се случи всеки момент, обикновено в гръб.
Те често захапват взаимно перките си
и не е трудно да се открие риба с идеален полукръг, отхапан от гърба й.
Всяка риба непрекъснато държи под око съседа си,
защото дори сред тях слабостта означава бърза смърт.
Балансът в Амазонка е деликатен, но критичен.
Това е птицата якана, която е често срещана в яноса.
Тя е винаги нащрек и щом забележи притаената във водата анаконда,
започва да вдига врява.
Анакондите са сред най-големите змии в света.
Средно голям екземпляр лесно достига дължина 6 м и тегло над 90 кг.
Естествената й плячка са каймана и капибарата,
но по-малките анаконди често ловят птици.
Тази якана не е склонна да рискува
и иска светът да узнае, че опасността дебне наблизо.
Много от нишките, които свързват живите същества, са недоловими
и се проявяват след месеци и години на наблюдение.
Понякога, обаче, човешката намеса опъва и дори скъсва
крехките нишки, изграждащи тези връзки.
Дори малки бентове като този пречат на естествения поток на реката.
Рибата, която трябва да мигрира, за да диша,
може да се затрудни в придвижването си срещу течението.
Нарастващите нужди на човека от ресурсите на този хабитат
на свой ред ще окажат още по-сериозно въздействие върху околната среда.
Трудно е да се предвиди ефекта
от човешката намеса върху яноса в дългосрочен план,
но каквато и да е промяната, за добро или зло,
дори омразната пираня е изправена пред несигурно бъдеще.
Рамон Абура цял живот е живял в яноса на Венецуела.
Имал е седем жени и е баща на 24 деца. 20 от тях са момчета.
Той отдава забележителната си оплодителна способност на пираните.
В действителност, много мъже като Рамон приписват сексуалната си мощ
на супа от глави от пираня.
Не по-малко жени обвиняват за плодовитостта си същата супа.
В Южна Америка супата от пираня се счита за афродизиак.
Няма научни доказателства в подкрепа на вярването,
че главите от пираня се отразяват по някакъв начин на човешкото либидо.
Но когато се стигне до изтъкване на причините за подкрепа на истината,
в яноса на Венецуела или тропическата гора на Бразилия
супата от глави от пираня се споменава най-често като главния съучастник.
Идете на който и да е рибен пазар в Южна Америка
като този в град Фрипорт в Манаус, на р.Амазонка.
и ще откриете да се продава пираня.
Рибата е с много кости, месото е меко и няма някакъв особен вкус.
Пиранята не е популярна като храна.
Има много други риби с вкусно твърдо месо
в сравнение с мизерните остатъци на пиранята.
Но пиранята е извоювала мястото си в колоритната митология на Амазонка.
На няколко часа нагоре по течението от Манаус
се намира Lago das Piranas- езерото на пираните.
В това езеро се срещат няколко различни вида пираня.
По време на дъждовния сезон, когато реката прелива, езерото е в безопасност.
Дори и тогава рибарите имат проблем с пираните, които попадат в мрежите им.
Дългогодишният им опит ги е научил да се справят с пираните бързо и ефективно,
но не и как да избегнат да ги хващат непрекъснато.
Рибарите тук ги възприемат по-скоро като напаст, отколкото като заплаха.
Пираните са част от живота на всеки, който живее край водите на Амазонка.
Тези хора са кобоклос,
заселници, които живеят просто в далечните райони на джунглата.
Този мъж кобокло живее с жена си и детето си
на ръба на лагуната на р.Мадеши в Бразилия.
Той е уловил малък кайман за вечеря и го чисти пред дома си.
Кайманът е важна част от менюто на кобокло.
Той знае, че във водата има пирани
и знае, че като хвърли вътрешностите във водата,
те ще се струпат, за да ги погълнат.
Но тези пирани, наречени пиранбеба
не са така агресивни като червенокореместите си братовчеди.
Пиранбеба са канибали и обикновено се изяждат взаимно.
Но те не могат да устоят и на деликатеса от пресни вътрешности.
Кобокло живеят и се къпят в присъствието на пиранбеба, без да се страхуват.
Опасните пирани в Бразилия, наречени кажу,
много приличат на червенокореместите венецуелски карибе.
Тези кажу не живеят в Бразилия.
Те живеят на 12 000 км оттам в средиземноморското кралство Монако.
Националният музей по океанография в Монако
е подводна наблюдателница с много видове риби, събрани от цял свят.
Подобни аквариуми дават възможност на учените
да надникнат в скрития свят на пираните.
Едва наскоро учените полагат целенасочени усилия
да повдигнат завесата, която забулва в митове рибата-канибал.
Пираните принадлежат към семейство риби, наречени черасин,
които обикновено разпръсват яйцата си сред водни растения
и оставят малките да се излюпят и грижат за себе си сами.
Но тази пираня се е заела да прогони другите риби от скалъпеното си гнездо.
Рибата с ужасяваща репутация може би има това, което наричаме майчински инстинкт.
Гнездото е малко повече от дупчица в чакълестото дъно.
Известно е, че пираните отрязват със зъби растения,
за да оформят гнездо за яйцата си.
Женската снася стотици яйчица като тези на дъното.
Четири дни са нужни на яйцата, за да се излюпят.
През това време родителите ги пазят
и прогонват всеки, който се приближи до гнездото.
Яйцата се развиват бързо.
24 часа след оплождането им вече се развива основната структура на рибката.
На четвъртия ден слепите малки са се излюпили във фазата си на ларви.
Прозрачното сърчице на ларвата бие учестено точно под главата й.
Те все още не дишат.
Толкова са малки, че абсорбират кислорода директно от средата.
През това време ларвите са оставени изцяло на милостта на природата.
Без родителите, които да ги пазят, те се превръщат в храна на другите риби.
Тези забележителни кадри показват колко недоразвити са новоизлюпените пирани.
Те все още се изхранват от веществата в жълтъчните си торбички.
Вече се развиват очни лещи, но ще минат дни, преди да започнат да виждат.
Ден след ден яйчената торбичка намалява, докато се развива вътрешната структура.
Но засега те все още живеят от нейните хранителни вещества.
Докато ларвите на пиранята растат, родителите бдят над тях.
Те дори не се хранят,
а изцяло са се посветили на оцеляването на следващото поколение от вида им.
До шестия ден ретините на очите им започват да придобиват цвят.
Характерната линия на челюстта вече е изразена,
а зъбите са започнали да се развиват.
Ларвите са започнали да дишат през устата.
Те стават по-активни и започват да придобиват усещане за света около тях.
Но в общи линии са все така безпомощни, както в деня, когато са се излюпили.
В неестествените условия на стъкления аквариум
пираните може би имат същото или различно поведение от живота на свобода.
Учените могат само да правят догадки.
Тези затворени пирани разкриват неочаквана страна в поведението си.
Ларвите навлизат в последната фаза от развитието си.
С всеки изминал час те все повече заприличват на възрастните индивиди.
Скоро те ще са самостоятелни и готови да се разпръснат сред популацията.
Репутацията на пиранята на кръвожаден хищник
частично се дължи на силното ни предубеждение
спрямо животни, които ядат собствения си вид.
Пираните служат на здравето на реката и живота в нея.
Разпространените митове за пиранята ни пречат да видим какво действително е тя.
Също като вълка, пиранята ни плаши,
защото се страхуваме от това, което възприемаме като вродено зло.
А всъщност трябва да се възхищаваме
от лекотата, с която се вписва в екосистемата.
Хората, които живеят с пиранята не я смятат нито за дар, нито за зло.
Като всичкия живот тук тя е неделима част от богатия гоблен на Амазонка.
Превод и субтитри: milenski ;) kolibka.com