Diarios De Motocicleta (2004) (Diarios de motocicleta (2004) CD1-BG.srt) Свали субтитрите
КОГАТО ТЕ ОБИКАЛЯТ ЗАЕДНО ПО ЕДИН ПЪТ, ИЗПЪЛНЕН С МНОГО МЕЧТИ И ВДЪХНОВЕНИЕ. Ернесто Гевара де ла Серна, 1952
Планът: Да се пропътуват 8 хиляди километра за 4 месеца.
Методът: Импровизация
Предмет: Изучаване на Латинска Америка, която познаваме само от книгите.
Мотоциклетните Дневници
Лека нощ, Гранадо.
Оборудване: "La Poderosa" (Мощният)
Един "Нортън" 500 от 1939 година, който е доста раздрънкан и очукан.
Водачът: Алберто Гранадо
Леко закръглен мой приятел, 29 годишен, биохимик,
самопровъзгласил се за научен бродяга.
Мечтата на водача: да отпразнува така 30-тия си рожден ден.
Помощник: Това трябва да съм аз -
Ернесто Гевара де ла Серна.
"Ел Фузер", 23 годишен.
-Ернесто заминава ли някъде?
-Не, Ернесто си остава тук.
Ернесто, вземи ни с теб, моля те.
Виж, татко, съжалявам, но колкото и да ми повтаряш...
Моля те, Еренсто, останаха ти само 3 изпита до завършването ти.
Всичко това може да почака.
Студент по медицина.
Специалист по проказа.
Играч на аматьорския отбор по ръгби.
Хей Фузер... Страшен си, Фузер!
И понякога, астматик.
Дата на заминаване... 4-ти януари.
Посока: От Буенос Айрес към Патагония, после Чили,
оттам на север към центъра на Андите, на 6 хиляди метра височина и после към Мачу Пикчу.
След това към селцето на прокажените Сан Пабло в делтата на Амазонка в Перу,
Крайна цел: Полуостров Гуахира във Венецуела, близо до най-северната точка на континента.
Ще се установим на полуостров Гуахира - прекрасно място на прекрасен континент.
Устите ни ще са пълни с вино, ще слушаме хубава музика.
Бирата е добра, нали?
-Фузер, на 4-ти януари ти трябваше да си приключил с изпитите, нали? -Да.
-Ако искаш, може да направим леко отклонение към Мирамар, за да посетиш малката си приятелка -"Малка приятелка".
За няколко дена.
-Виж Фузер, виждаш ли онзи тип там?
-И какво?
Искаш ли и ти да живееш така?
Сигурен съм, че не искаш да живееш по този начин, Фузер.
Това, което искаш, е да можеш да изчукаш поне по една мацка във всяка една държава в Латинска Америка.
Ако имаме късмет може и във всеки град, приятелю, но това е само една мечта.
Общото помежду ни: неспокойните ни сърца, мечтите, неукротимия ни дух,
и вечното желание да пътуваме.
БУЕНОС АЙРЕС, АРЖЕНТИНА 4-ти януари, 1952 - Километри 0.
Хайде да тръгваме Ернестино, нямаме цял ден да се бавим.
-А не е ли малко дълъг машрута ви?
-Ни най-малко, шефе. Не забравяй, че пътуваме с Нортън 500 - истинския мотоциклет.
Синът ти е в добри ръце, не се притеснявай.
Знам, че ще преминеш през доста трудни моменти, сине,
но истината е, че и аз винаги съм мечтал да направя нещо подобно.
И трябва да ти призная, че ако бях малко по-млад ... щях да се метна на мотоциклета и да попътувам заедно с вас.
Ще пътуваме и за теб!
-10 години планираме това пътешествие.
-Откакто беше дете.
Между другото... ти ми вярваш, нали?
Ами революцията, чичо, за кога я отлагаме?
Не знам. Може би за след век.
-Тръгвате ли вече?
-Да, тръгваме.
И да не забравиш да си вземаш лекарствата, нали?
И ми пиши ...
Ще ти пиша най-хубавите писма, които някога ще четеш, мамо.
-Довиждане, обич моя.
-Чао, мамо. Обичам те.
Чао.
Чао, моя малка сестричке, и се пази!
Чао, човече.
Пращай ми картички.
Добре, но престани, защото ще ме разплачеш, моля те.
Пази се, чу ли?
Точно както Дон Кихот е имал Росинант, а Санчо Панса си е имал мулето си,
ние имаме "La Poderosa".
-Мисля, че му тече маслото.
-Да, изтича масло, но това, което искам да кажа в този момент е,
че младия Фузер и аз сме тръгнали на път към най-отдалечените за човешкия дух места,
където ще открием нови земи, ще слушаме непозната музика, ще ядем нови неща...
Гранадо... Ти отговаряш за всичко. Ако нещо се случи на Ернесто, ще те открия където и да си. Вдигни си кърпичката.
Не се тревожи, майко, той ще се върне, за да стане доктор, какъвто всички искаме да бъде.
Дано да е така.
Добре, време е за тръгване!
Животно!
Внимавай с тоя мотоциклет!
Мила мамо...Буенос Айрес е зад нас,
зад нас е и мизерния живот,
университета, изпитите и семинарите, който винаги ужасно те приспиват.
Пред нас лежи цялата Латинска Америка.
Оттук нататък единствено разчитаме на нашия мотоциклет "La Poderosa".
Много бих искал да ни видиш. Изглеждаме като големи пътешественици и предизвикваме уважение и завист навсякъде.
Хайде, Миал. Заеми аеродинамична поза.
Хайде, скъпа, не ме подвеждай. Хайде, хайде.
Какво става, Миал?!
Радвам се, че загърбихме цивилизацията и сега сме по-близо до майката-земя.
Чакай, нещо става ... нещо става.
Фузер, добре ли си?
Какво има, куче ли видя?
Добре ли си?
-Какво е това, по дяволите?
-А на какво ти прилича?
-На куче ли трябва да ми прилича?!
-Много скапан шофьор си...
А какво прави това куче на мотоциклета, мама му стара?
То е за Чичина и се казва Камба.
Вдигни мотоциклета.
Мирамар, Аржентина, 13-ти януари 1952, километри 601.
Къде сме, по дяволите? В Швейцария ли?
-Добро утро.
-Добро утро.
-Чичина?
-Тя е вътре с всички останали.
Това мотоциклет май ти създава проблеми, а?
Естебан, разкажи ни за твоето пътуване.
Беше чудесно, дон Хорацио, имах възможност да посетя един семинар в Кеймбридж.
и да остана няколко седмици в Лондон, в този невероятен град.
-Колко възхитително!
-Да, така беше.
-Естебан скоро се дипломираш, нали?
-Да.
-Медицина ли беше?
-Не, Право.
А, да, Право.
Съжалявам.
1, 2, 3, 4
Твой ред е, хайде ела.
Никога не съм виждал прасе, което да може да танцува.
Хайде.
Престани!
-С тази ръка хвани ... отзад ... отстрани
-На какво се смееш? -На теб се смея.
Довечера?
Баща ми помоли леля Роксана да не ме изпуска от очи.
Майка ми обеща на Светицата, Пазителка на Долината, че ще й издигне храм, ако ние с теб се разделим.
Родителите ти не разбират ли, че колкото повече се опитват да скрият диаманта, толкова по-привлекателен става той?
Повярвай ми, този диамант няма нищо против да бъде откраднат.
Танцувай.
Виж.
Нека да разгледам банята.
-Лека нощ.
-Лека нощ, дами.
Лелю Роксана, коя е моята стая?
Махай се, Камба!
-Колко дни каза, че ще останем тук?
-Ти и сам знаеш. -Два.
-А от колко дена сме тук? -Ако станеш лекар, ще използваш ли тел при операциите?
-От шест дена, Фузер.
Някой ще ни види.
Ако останеш, можеш да направиш много неща, Ернесто, но само ако останеш.
Не ми харесва тона ти.
-А какво да ти кажа? Че ще те чакам?
-Казах ти, че ще се върна.
-Да, и имам куче като доказателство.
-Не ти ли харесва нашето приключение?
Какво искаш да чуеш, Ернесто? Че ще те чакам с месеци да се върнеш ли?
-Какво става тук?
-Какво искаш? Кажи ми какво искаш?
Искам всичко да си остане така, както е сега, завинаги. Тихо сега.
Искам да те гледам, защото няма да те видя доста дълго време.
Ще те чакам, разбира се, но не цяла вечност.
-И колко е за теб вечността?
-Това е доста разтегливо понятие.
Няма да те докосна повече.
Ударих ли те? Заболя ли те? Това беше номер, много гаден номер.
Добре, птички...време е да тръгваме. Фузер...
Госпожице Ферейра ... Благодаря ви за всичко.
"Обичах да се вслушвам в пляскането на боси крака по борда на кораба и усещах мислите на обезумелите от глад хора."
"Сърцето ми бе като махало, което сякаш ме носи ту към нея, ту към улицата."
"Не мога да си представя как съм успял да се освободя от погледа й и съм се отскубнал от прегръдката й."
"Тя се опитваше да скрие страданията си зад облак от сълзи, зад покривката на дъжда и стъклената чаша."
-Това Лорка ли е?
-Не.
-Пабло Неруда?
-Не.
-А кой е тогава?
-Не си спомням.
-Довиждане.
-Чао.
Чакай, чакай. Подлец малък ...
И така...с Чичина, нищо...
Дори и след като й занесохме чистокръвна немска овчарка ...нищо.
Надявам се, че поне си видял циците й, или ... поне едната.
Аааа....Видял си и циците, нали Ернесто.
Гаечен ключ, гаечен ключ.
Североамерикански долари?
-15 долара.
-На Чичина ли са? -Да.
Харесвам това момиче за теб, винаги съм казвал, че ще ти стане гадже. По-добре да хапнем сега.
-Не...
-Малко протеинова храна.
Не,тя ми даде тези пари когато стигнем в Щатите, иска да и купя бельо.
Обещах й, че ще го направя.
-Какво? -Забрави за тези пари. Те не са от нашия бюджет.
-Нещастник, проверяваш ме...
-Че, отново ли говориш на колелото?
Чуй ме човече, какво не е наред с теб? Тази мацка те е омагьосала.
Успокой се.
-Добър вечер.
-Здравейте.
Пиедра де Агуила, Аржентина, 29-ти януари 1952, километри 1809.
-Как чувстваш сега машината, а?
-Телта прави чудеса, супер е.
- Мамка му и прасе ... по дяволите.
Добре ли си, Фузер?
Беше от завоя.
Мамка му...
Внимавай, палатката... мама му стара!
Дръж коловете, аз съм оттук.
Дръж коловете, аз съм оттук. Чакай, чакай, не се ебавай с мен.
Чакай, чакай, не се ебавай с мен.
-Трябваше да избереш друго място...
-Ти избра това място, идиот.
Дръж от тази страна.
-Не ... мамка му.
-Мама му ...
-Реката я отнася.
-Дръж я, дръж я.
Отнесе я.
-Че, какво ще стане ако отидем там?
-Трябва да попитаме за помощ ей там, където има хора.
-Кое ще си изберем? Пречупен лъч?
-Не, Червения Октомври. Ти имаш опит, нали?
Добър вечер.
Какво искате?
Може да не ни личи, но ние сме лекари от Буенос Айрес и Кордоба, съответно.
Обикаляме страната, правим изследвания с надеждата да успеем да намерим лек за някой от най-страшните болести на 20-ти век.
За чумата, която не само поглъща енергията ни, но и ни кара да се чувстваме зависими от лекарства.
Само като прочете човек едно медицинско списание и ще разбере, че...
Какво, по дяволите, искате, кретени?
Вижте, господине, вятърът отнесе нашата палатка, гладни сме и си търсим място за пренощуване.
Добре, там под навеса може да останете. Може да легнете при работниците.
-Но ние сме лекари... -Хмм... Изглеждаш ми свестен, но не харесвам дебелака.
-Така добре ли е?
-Да, добре е. - Благодаря.
Мила мамо...вървим си по пътя, но мотора се скапва с всеки изминал ден.
Сан Мартин в Андите, Аржентина, 31-ви януари, 1952, километри 2051.
Парите и храната са ни малко, но успяваме да се уредим с безплатни храна и спане.
И това благодарение на "скритото ни оръжие": сладкодумието на Алберто.
...чумата, която не само поглъща енергията ни, но и излага на риск бъдещата модернизация на Аржентина.
-Значи вие сте лекари. -Не точно. Алберто е биохимик, а аз съм още студент.
-На практика и двамата сме почти лекари.
-Тогава ще ви бъда благодарен ако погледнете тази подутина на врата ми.
-С удоволствие, господин ...?
Фон Поткамер.
Боли ли ви?
-Това е тумор.
-Сигурен ли сте, че е тумор? -Да.
-Мислите ли?
-Да. - Позволете на мен.
Не знам, Фузер, прилича ми на мазна бучка, на киста по-скоро.
Не. Това е тумор в областта на врата.
-Шатци, тези младежи смятат, че имам тумор? -Тумор ли?
Добро утро, госпожо, аз лично мисля, че не е тумор, а мастна киста.
Ако ни дадете подслон да преспим и ни нагостите вечерта ние ще се опитаме да я излекуваме.
Не, не...не можем да лекуваме това. Трябва да отидете до Буенос Айрес. Мога да ви препоръчам даже специалист.
-Или може ние да се опитаме да му помогнем?
-Да му помогнем? Как? С билки и молитви ли?
-Виждам, че не можете да ми помогнете.
-Можем, но ако ни обещаете да ни подслоните и нахраните.
-Там има езеро с много риба и навес.
-Господине, диагнозата ви е много ...
-Няма за какво да говорим, прибираме се.
- Следващият път се опитай да помогнеш на двама ни, не само на другите.
- Добре, но не мога да го направя с цената да излъжа човек за здравето му.
-Добре, нека приемем, че стария човечец наистина има тумор, как можа да му го кажеш по този начин, мама му стара?
Това е истината, ако не можеш да я понесеш, в ада да ти е мястото!
-Не можеш да се отнасяш така с пациент.
-Този човек имаше сериозен проблем и трябваше да предприеме нещо по въпроса.
Това е правилното отношение, не са ли те учили на това в биохимичното училище?
Не ми говори за медицина на мен.
Медицинска сестра. Първо завърши, а след това говори, глупак такъв. Все си мислиш, че знаеш всичко, кретен.
Ще потърся храна.
Патица! Патица! Патица!. Подай ми пистолета! Бързо!
Кучи син...
Великият Миал...
Улучих я, човече.
-Как го направи?
-Не мога да повярвам...
Нямаме друг избор освен да влезем във водата и да си приберем вечерята, нали? Фузер, влизай във водата и донеси храната!
Ти наистина си откачен, след като мислиш, че ще влезна там. Знаеш ли колко е студено?
Да, и знам, че си алергичен към студената и топлата вода, и всичко останало, но аз съм по-стар, по-мъдър и застрелях патицата, така че ти трябва да отидеш!
-Този изстрел сякаш излезна от задника ти, освен това аз имам астма.
-Добре, ако не можеш да отидеш, аз ще отида.
-Не съм казал, че не мога.
-Не можеш или не искаш да отидеш?
-Не съм казал, че не мога.
Или не искаш. Същото е. Може и да ми дадеш 15-те долара от Чичина ...
...и да похапнем стабилно някъде. Хайде.
-Ако намеря патицата ще си я изям сам!
-Да бе! Във водата, паток такъв.
-Ще ми замръзнат топките във водата.
-Теб въобще не ти трябват, Фузер...
Добре Фузер, добре...донеси ми патицата с картофки. Студено ли ти е, Фузер? Не натам, на другата страна.
Паток.
-Да не ти прилошава?
-Не, перфектно се чувствам.
Гарата в Барилоче, Аржентина, 3 дена по-късно, километри - 2270
Спокойно.
Фузер...
Фузер, чуй ме. Дай ми 15-те долара от Чичина и да отидем до някоя болница.
Ако още веднъж ми ги поискаш, ще повърна върху теб.
Мила мамо...какви са чувствата, които нахлуват в теб, като преминаваш границата? Всичко може да се раздели на две:
от една страна меланхолията към всичко това, което остава зад теб, а от друга страна - ентусиазма от откриването на нови земи и култури.
Езерото Фриас, Аржентина, 15-ти февруари, 1952, километри - 2306
-Виж Миал, Чили!
-Чили! Да живее Чили!
-За пръв път ли си извън страната?
-Да, разбира се.
Вече си почти мъж, Че.
Виж, като остареем и ни омръзне да пътуваме, може да се върнем тук и да си направим клиника на езерото.
Това е добра идея.
Само не се знае дали ще стане, но ако някога дойдем пак ...
Разчитай на мен, брато.
Май взе да се пооправяш, а Фузер?
-Да, така си е.
-Виж, вали сняг.
-Не, само скреж е това.
-Помогни ми.
- На три - 1,2 и 3. -Готово.
Давай, давай, давай.
-Ебати шибания студ!
-Искам лятото!
Че, преди казваше, че ще влезем в Чили като двама завоеватели, а не като загубеняци и нещастници, ходейки пеша.
Ако не ти харесва, гледай си работата, Ернесто.
Темуко, Чили, 18-ти февруари 1952, километри - 2772.
Значи предлагаш да изоставим този боклук, който ни създавал неприятности само,
и да продължим пеша да обикаляме целия континент, така ли? Браво, гений!
И ще разглеждаме по-подробно всичко, и ще срещаме повече хора... и ще отслабнем.
Бъзльо, само с част от доларите на Чичина ще оправим мотоциклета веднага.
И пак едно и също. Забрави за тези пари.
Добре, чудесно. Нима си толкова откачен, че да ходиш пеша до Венецуела и да ме оставиш сам тук с всичките вещи?
Знаеш ли какво? Ще отида там два пъти по-бързо от теб и няма да се бъркам постоянно в чуждите работи.
Еби си майката, копеле!
"Ох, Еренсто, донеси ми онези гащички от Маями, много те моля!"
Не разбираш ли, че никога няма да ги видиш обути или събути? Нещастник!
Фузер..
Знаеш ли какъв ти е проблема, Фузер?
Честността ти.
Трябва да си измислиш някаква лъжа за нея и да помогнеш на нас.
-Задръж за секунда.
-Хей, хей, какво правиш?
-Хайде, хайде.
Благодаря.
-Моля? Имате ли "мате"? Благодаря.
-Има захар.
-Извинете, как се казвате? -Тереза.
-Тереза, Ернесто, приятно ми е.
-Можеше да е чудесен сувенир, нали?
-Сувенир ли? Вземам я обратно с мен в Аржентина.
-Ти пътуваш, така ли?
-Да, ние обикаляме със стария мотоциклет.
-Онзи големия, ей там.
-А това какво са?
-Това е "малтон".
-А това?
-Това са скариди.
Може би следващия път? Следващия път...
Австралийски вестник, 3 песос, Австралийски вестник, само 3 песос.
Информирайте се за Чили и света, и то само за 3 песос.
Вчера вечерта Темуко бе удостоено с честта да посрещне двама от най- известните специалисти по лечението на болестта проказа от Латинска Америка-
-Доктор Алберто Гранадос от Кордоба,
-Какво искаш да кажеш с това "Гранадос"?
-Точно каквото трябва.
Доктор Алберто Гранадос от Кордоба и доктор Ернесто Гевара де ла Серна от Буенос Айрес.
Те са тръгнали на пътешествие от родните си домове до най-северната точка на Венецуела.
Тези харизматични, странстващи учени, най-големите специалисти в областта си, са излекували над 3 хиляди пациенти от целия континент.
Те се надяват да завършат пътуването си за рекордно краткото време от 5 месеца, за да могат да отпразнуват 30-тия рожден ден на младия доктор Гранадос.
-Каза млад, нали?
-Да, защото така са написали.
Дали ще стане така, а?
Добър вечер.
Приятелят ми и аз имаме проблеми с мотоциклета - волана е счупен, спирачките му са зле и скоростната му кутия издиша ...
И гърбът ужасно ме боли...
Да видим. Мога да оправя волана, спирачките и скоростната кутия.
Но не мога да направя нищо за гърба ви.
Нямаме никакви пари ...
Какво? Нямате пари ли?
Когато пристигнем във Валпарайсо ще получим превод и ще ви изпратим...
Не искам да бъда груб, но ако нямате пари се разкарайте оттук, моля...
Извинете ме за прекъсването, но ако ни помогнете сега, ще допринесете за развитието на двустранните отношения между страните ни.
Ако съм ви разбрал правилно, искате да би поправя мотоциклета безплатно.
Мисля, че не бяхме достатъчно ясни,
а и освен това не трябва да очакваме, че всички познават светилата в медицината на Латинска Америка все пак.
-Моля ви, докторе, заповядайте.
-Да, днес има една публикация за нас...
-Може ли да погледна ...
-Разбира се.
- Пиедад, Тулио, вижте...
-Снимката не ми харесва.
-Да, не сме излезнали добре.
Виж, това дали са...
Господа, за мен ще е чест да поправя мотоциклета ви, след като свърша играта на карти с жена ми.
Разбира се, няма проблеми.
Това е най-важното.
Знаете ли, че вечерта ще има танци и всички жени от града ще са там?
O, прекрасно!
-Ще ми върнете ли вестника?
-Благодаря ви, много бяхте внимателен.
-Ще докарам мотоциклета.
-Добре, а ние ще го поправим.
Може ли един танц?
Наздраве!
Знаеш ли, точно за теб си мислех.
Така ли? И защо?
Направи ми много силно впечатление когато за пръв път те видях.
Благодаря.
-Искаш ли да танцуваме?
-Не.
Не мога да танцувам.
Съпругът ми е пиян и заспа, а аз си нямам партньор за танците.
Ако ме научиш, защо не?
Най-сетне си спомни, че си мъж, а?
Беше забравил, така ли?
От много време не съм танцувал, но сякаш започвам да си припомням ...
Не мога да танцувам тук.
Искаш ли да продължим танците?
А не искаш ли да излезнем?
С най-голямо удоволствие.
Хайде.
-Какво става?
-Не, по-добре да останем тук.
Пусни ме!
Аржентинецът иска да си тръгне с жена ти.
Пусни ме!
Съжалявам, съжалявам ...
Аржентинско копеле гадно!!
Не си ли уморен?
Не.
-Искаш ли да се сменим?
-Не.
Сигурен ли си?
Крави! Крави!
Не мога да спра! Не мога да спра!
Спирачките не работят.
Шибана техника.
-Добре ли си?
-Страхотно, какво искаш да ти кажа, Фузер?
Шибана техника.
Това баща ти ли е?
Да.
Хей, кравата ослепя...
Не, просто така си гледа.
Лос Ангелес, Чили, 26-ти февруари 1952, километри - 2940
Назад сме от графика с 25 дена.
Чакай, чакай, чакай.
Привет.
Носи се мълва, че чилийските жени са най-авантюристичните жени на континента.
Добре, доктор Гранадо, но това са само слухове, трябва да проверим на място.
На теб не ти харесват, така ли?
Ето идват.
Здравейте момичета.
-Извинете ни, тук е препълнено...
-Може ли да седнем при вас?
-Да, разбира се. -Благодаря.
-Как сте?...Ернесто.
-Той е Алберто.
-Госпожице?
-Джазмин.
Даниела.
-Приятно ми е да се запознаем.
-Приятно ми е да се запознаем.
-Вие сте аржентинци, така ли?
-Откъде разбрахте?
Не знам...може би от акцента, или защото казвате "Че", не знам.
-Ти забелязал ли си това, Че? Аз не съм. -И аз не съм.
-Знаете ли кой ден е днес?
-26-ти февруари.
26-ти февруари...може и да не ни повярвате, но мина точно 1 година ...
Какво? От какво мина 1 година?
-1 година мина откак сме на път.
-Чудесно.
-По дяволите, 1 година мина, а на нас не ни останаха пари да празнуваме.
-Искате ли да пием вино заедно?
-Вино?
-Да, разбира се...
Лучо, донеси ми бутилка вино за нашите аржентински приятели-пътешественици.
Но дами, моля ви, не ме разбирайте погрешно, но аз не мога да пия вино.
-Но, защо? Само за да празнуваме.
-Добре...
-В Аржентина има една стара традиция...
-Моля те, недей... -Моля?
-Мисля, че им дължа обяснение.
-Ако е адекватно - да.
Благодаря Лучо...В Аржентина се носи един дълъг костюм, който не ти позволява да пиеш на гладен стомах.
И тъй като нямаме пари в момента, не можем да си купим храна и трябва да отхвърлим щедрото ви предложение.
Е, недейте така...Почакайте. Лучо, донеси ни портокали.
-Харесвате ли чилийски портокали?
-Никога не съм опитвал.
-Четири, осем?
-Те наистина са много гладни. 12.
Винаги съм обичал числото 12.
-Тук ужасно много ми харесва.
-Жалко, че няма къде да спим, но ще поспим на площада.
Хей, баща ми обича аржентинците. Мисля, че може да ви помогне.
Той е шеф на пожарната и познава много хора.
Чакай, вие сестри ли сте?
Да, не бяхте ли разбрали досега? Виж...
Не бяха разбрали.
-Механикът няма да дойде до утре сутринта, но мотопеда може да остане.
-Много благодарим.
Момчета, нека да ви представя двамата аржентински доброволци.
-Това е доктор Че Кльощавия и доктор Че Дебелия.
-Приятно ми е.
-Искате ли да разгледате града?
-Да.
-Но...
-Не се притеснявайте.
-Извинете ме...
-Да?
Не искам да ви безпокоя, но вие наистина ли се доктори?
-Не.
-Да.
-Не.
Аз съм биохимик.
-А може ли да посетим една болна жена?
-Добре, когато кажете...
Може ли веднага, тя наистина е зле. Отдавна не я е преглеждал лекар.
Добре, само да си взема нещата и тръгваме.
Хубаво е, че си верен на Хипократовата си клетва, Фузер.
Извинете ме.
Погледнете ме в очите.
Ще докосна врата Ви за малко.
Яла ли е скоро?
Не знам.
Бабо Роса, оставям ти тези хапчета.
Трябва да вземаш по едно хапче на всяко ядене.
И едно преди лягане.
Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.
Мила мамо...знаех, че не мога да помогна на бедната жена.
Преди месец тя още е сервирала, задъхвайки се постоянно,
опитвала се е да живее достойно.
В нейните умиращи очи се четеше една покорна молба за опрощение,
за отчаяно оправдание и утеха, които сякаш потъваха в празното,
точно както нейното тяло ще изчезне скоро, обвито в мистерията, която заобикаля всички нас.
Фузер, още не си ме попитал как мина "онази игра" със сестрите-чилийки?
Страхувам се, че може да се превърнеш в новия аржентински посланик на секса.
Вие ли сте двете мързеливи копелета, които пътуват с някакъв боклук?
Името му е "La Poderosa".
Беше. Но сега може да го кръстим "Мъртвият".
O, така ли? И защо?
Какво защо? Защото аз съм механика, затова.
Ако го разпродадете на части може и да получите някакви пари, но този боклук е пристигнал тук вече счупен.
Ще ми липсва...
Аз ще ги взема, хайде да тръгваме.
И какво ще правим сега? Да продължаваме ли?
Да, продължаваме. Човек навършва 30 години веднъж!
Ти наистина си невероятен, Ернесто Гевара де ла Серна.
-Ако обменим доларите на Чичина...
-Не си го и помисляй това.
Пристигнахме във Валпарайсо.
"Обичам Валпарайсо. Заобиколен и нежно озарен от океана."
"Дори далеч от твоя ореол..."
-Федерико Гарсия Лорка?
-Не.
-Не, Пабло Неруда?
Валпарайсо, Чили, 7-ми март 1952, километри 3573
Благодаря.
-От Чичина е!
-Чичина с парите ли?
-Да го отворя ли?
-Да, отвори го.
Оставям те, любовна птичке.
Колко те обичам ако знаеш, Челия де ла Серна!
Какво има?
Фузер.
-Че, готов ли си?
-Аз ли?
-Да, ти.
-Разбира се.
-Да тръгваме тогава.
Разбира се, господине.
Пустинята Атакама, Чили, 11-ти март 1952, километри - 4960
Знаеш ли, представях си, че ще е по-добре.
Толкова си горделив, не искаш да ми разкажеш нищо.
Искаш да се върнеш ли?
Давай... Аз ще отида до мината и после ще ти кажа как е изглеждала.
Намекваш, че няма да издържа да отида до мината ли?
Ако ти не можеш, доктор Астма, аз мога да издържа.
Глупак.
А, искаш да спечелиш ли?
Спри! По дяволите!
-Добър вечер, как сте?
-Как се казваш?
-Ернесто.
-Приятно ми е.
Да, точно така, ние сме оттам.
Не притежаваме кой знае колко, доста суха и трудна за обработване земя.
Тя е на неговите баба и дядо.
Беше наша, преди да пристигне някакъв земевладелец и да ни изгони.
-И на това му казват прогрес.
-Трябва да оставим сина си тук и да отидем другаде да търсим работа.
-Бягаме и от полицията сега.
-Защо?
Защото сме комунисти.
Отиваме в мината. Ако имаме късмет може и да си намерим работа.
Обстановката обаче е толкова напрегната, че тях не ги интересува на коя партия си член или симпатизант.
Вие търсите ли си работа?
Не, не си търсим.
Не? А тогава за какво обикаляте?
Просто така.
Бъдете благословени и вие и пътя, който ви предстои.
Вземете това.
Благодаря.
-Малко "мате".
-Благодаря.
Тези очи имаха мрачно и трагично изражение.
Разказаха ни за няколко техни приятели, изчезнали при съмнителни обстоятелства.
И които най-вероятно се намират някъде на дъното на океана.
Това беше една от най-студените нощи през живота ми.
Но след срещата с тях се почувствах някакси по-близък с хората и с цялото човечество. Странно, но е факт.
Ти...ти също, ти си следващия.
Мърдайте, момчета, хайде.
Мина Чикуамата, Чили 15-ти март 1952, километри - 5122.
Мърдайте, момчета, хайде.
Влизай в камиона. Останалите се прибирайте. Хайде.