Hamlet (1948) (Hamlet (1948) CD1.sub) Свали субтитрите
зарад дребен някакъв недъг
или особена черта в темперамента, която,
избуила в миг, помита преградите на разума,
или навик, с който се прекалява,
тези хора са белязани от такъв единствен дефект
и дори да имат качества безбройни и чисти като божията милост,
пропадат накрая в очите на обществото,
зарад тоз единствен недостатък.
Това е трагедията
на един човек,
който се затруднява да вземе решение.
Кой е там?
- Първо ти! Стой и се разкрий!
Да живее кралят!
- Бернардо?
Същият.
- На поста си застъпваш точно.
Дванайсет би.
Върви да спиш, Франциско!
Благодарности за таз отмяна.
Ужасен мраз!
И нещо все ме стягаше сърцето.
Как мина досега?
Не шавна мишка.
- Е, лека нощ.
Ако съзреш Хорацио или Марцел -
от мойта смяна - кажи им да побързат.
Май ги чувам.
Не мърдай! Кой е там?
- Приятели на таз страна.
Поданици на Дания.
- Спокойна нощ.
Благодарим ти, друже. Кому предаде поста?
На Бернардо. Спокойна нощ.
Охо, Бернардо. Тук съм. С теб ли е Хорацио?
Почти.
Привет, Хорацио.
Здравей, Марцел.
Не се ли е явило онова?
Нищо, откак съм тук.
Хорацио твърди, че сме си внушили всичко...
Той не вярва в страхотното явление, което на два пъти
видяхме тук със теб.
Затуй помолих го през тази нощ да бди със нас,
та ако то потрети, самичък да го види и да го заговори.
Хайде, хайде! Напразно ще си чакаме.
Седни тогаз и нека разказът ни
щурмува пак слуха ти, укрепен със недоверие
за туй, което ний на два пъти видели сме.
Добре, да седнем.
Бернардо, слушам те.
Преди две нощи,
когато хе онази там звезда, на запад от Полярната...
пламтеше в тази точно част на небосвода,
часовникът отби един часа, Марцел и аз...
Мълчи!
Ето го отново!
Прилича на покойния ни крал Хамлет.
Хорацио, нали си книжник, заговори го!
Не ти ли спомня краля?
Нали, Хорацио?
- Съвсем!
И ме изпълва с ужас.
То иска някой да го заговори.
Хорацио, заговори го!
Ако способно си на звук и говор, проговори!
Ако със нещо мога да спечеля
за тебе мир, спасение за мен, проговори!
Спри и говори! Марцел, спри го!
Ей го тук!
- Не, ей го тук!
Отиде си и дума не промълви.
Хорацио, защо трепериш бледен?
Или пак ще кажеш, че било е само въображение?
Какво мислиш?
- Бог ми е свидетел, не бих повярвал,
ако свидетели не бяха ми и тези две очи.
Приличаше на краля ни, нали?
- Тъй както ти на себе си.
Странно.
Щеше да продума, но кукуригането го прекъсна.
И то се сепна, като гузна съвест при съдебен зов.
Чул съм за петела, че той, като вестител на зората,
с тръбата си висока и звънлива
пробуждал божеството на деня
и туй нареждало на духовете-скиталци да се втурват към своята си стихия.
Да, то изчезна, петел като пропя.
Разправят някои, че всеки път...
щом наближело Рождество Христово,
будителите на зората пеели по цели нощи.
И духове и таласъми не смеели да шавнат.
Тъй безвредни били нощите пред светия празник.
Планетите не пращали беди,
магьосниците ставали безсилни да пакостят
Свещено е туй време.
И аз донейде
вярвам на това.
Но вижте как заметнат в дрезгав шаяк,
денят-овчар нагазил е в росата по билото на източния хълм.
Да вдигнем стражата
и най-добре е да разправим за случилото се
на принца Хамлет. Кълна се, макар и ням към нас,
с него призракът ще заговори.
Тъй да сторим!
Има нещо гнило в Дания.
Макар смъртта на скъпия Ни брат във паметта ни още да е прясна
и да е редно нашите сърца да тънат в скръб,
а цяла Дания да е чело, набръчкано от жал,
все пак умът, надмогнал чувствата, Ни позволява
за брат си спомняйки си с по-мъдра горест,
да си спомним и за себе си.
Затуй Ний дадохме ръка на таз снаха доскоро, сега кралица
и в смес от скръб и радост
на тъжен пир сред весела жалейка
при равновесни щастие и мъка
я взехме за съпруга.
При това не беше пренебрегнат и съветът на мъдростта ви,
който без принуда приветства брака ни.
Благодарим.
Лаерте, ти какво ще кажеш ново?
Молба си имал. Е, каква е тя?
Ако разумна е, пред Датския вседържец не би си похабил гласа.
Нима би искал нещо ти, което той да не желае пръв да ти дари?
Както главата свързана е със сърцето
и устата инструмент е на ума,
тъй престолът ни е близък и в услуга на твоя татко.
Говори, Лаерте, какво желаеш?
- Господарю мой,
само туй: да се завърна във Франция,
откъдето най-охотно дойдох, за да присъствам на коронацията ви.
Но сега, когато туй е минало - признавам -
мислите ме дърпат пак към Франция.
Затуй моля ви коленопреклонно на ме пуснете на път.
А татко ти? Да чуем и Полоний!
О, господарю, той ми разтопи душата със молби
и накрая сложих твърдия печат на мекото си съгласие.
Пуснете го във Франция, кралю.
Върви, Лаерте и използвай волно
богатството на младите си дни.
А ти, мой сроднико и сине, Хамлет?
Все тъй далеч от нас и скрит от облак?
Хвърли таз мрачна краска, сине мой...
и ласкаво във краля ни се вгледай!
Не бива вечно свел очи да дириш
в земята своя доблестен родител!
Да губим близки, знаеш го добре,
туй е общо - всичко живо мре и само чрез смъртта
след бренното намира вечността.
Да, общо е.
Тогаз защо при теб
тъй изключително изглежда то?
Изглежда?
Не! При мен "изглежда" няма!
Нима по моя мрачен плащ, добра ми майко,
или по задължителния траур,
или по непрестанните въздишки, водопадите от сълзи
ще съдите какво ми е отвътре?
По тях наистина се "изглежда",
защото човек би могъл да ги играе.
Аз скръбен съм дълбоко в свойта глъб,
а те са само видимост на скръб.
Похвално е и мило, драги Хамлет,
че плащаш тъй синовния си данък,
но длъжен си да знаеш, че баща ти загубил е баща си,
а той загубил е пък своя. За чедата дълг е
жалейни дрехи да обличат известно време,
но да прекаляват с траура
не е благочестиво.
Не е туй мъжка скръб,
а грях пред бога! Грях пред покойния!
Грях пред естеството! Грях пред разума най-сетне,
чието вечно слово, когато все отново и отново
бащи са мрели, винаги било е:
"Да бъде тъй!"
Нима това бива да среща у нас
тъй гневна съпротива?
Ний молим те, хвърли скръбта безплодна
и мисли за Нас като за свой баща.
Защото, нека светът го знае,
ти пръв си по близост до трона Ни.
И обичта, с която към тебе се обръщам
не отстъпва пред тази на баща към родно чедо.
А колкото до Витенберг, където си искал да се върнеш, за да учиш,
туй на волята ни е противно
и молим те да останеш тука
огрян от любовта Ни, в тройна роля
на пръв сановник, родственик и син.
Недей отблъсква майчина молба, Хамлет.
Моля те да останеш.
Недей се връща във Витенберг.
С покорност подчинявам се, госпожо.
Чудесен отговор на любещ син.
Тоз дом е твой.
Да тръгваме, госпожо! Тъй лекото съгласие на принца
усмихва се във моето сърце.
Във знак на радост нека всяка чаша, която пресуши кралят днес,
с топовен гръм бъде известена на облаците, тъй че
гръм небесен и земен гръм с общ тътен
да приветстват наздравицата ни.
Да вървим!.
Да би могла таз омърсена плът като зацапан сняг да се стопи
и да се превърне във пречистена роса.
Или Всевишният да бе допускал самоубийството.
О, боже, боже!
Как чужд, безсмислен, плосък
ми се вижда тоз свят със нравите му!
Пфу, че гадост!
Сякаш е запусната градина, останала до семе.
В пълна власт на туй, което е трънак и плевел.
До там да стигне!
Два месеца едва, откак почина...
Къде ти два - и толкоз няма!
Тъй достоен крал, пред който тоя тук е грозен сатир пред Аполона!
И с каква любов не даваше на полъха въздушен
дори да я докосне.
О, земя! Небе! Да си припомня ли?
А как към него се галеше, сякаш страстта й
растеше със наситата.
И ето, след месец само...
Не ща да мисля!
О, слабост, твойто име е жена!
Едничък месец! Още не изтрила обувките, с които
придружи останките на клетия ми татко,
същинска Ниобея, цяла в сълзи,
Тя, тя...
О, господи, едно животно, лишено от разум, по-дълго би тъжило.
Да се омъжи за чичо ми, за брат му.
Брат, но толкова подобен нему, колкото съм аз на Херкулес.
Преди месецът да мине - във втори брак.
Порочна плът, скачай бързо в кръвосмесителното ложе!
Не е на добро. Никак даже!
Но млък, уста! Разкъсвай се, сърце!
Нещата ми качени са.
Прощавай.
При всеки приятел-кораб и помощник-вятър не спи,
сестрице, а ми пращай вести за себе си.
Съмняваш ли се в туй?
А за Хамлет и дребните му знаци на благосклонност
считай ги игра, прищявка,
ранна теменужка връз пролетния мъх на младостта му,
ранни, ала нетрайни,
ласкави, ала за малко.
Чар и дъх за миг,
и толкоз
Само толкоз?
- Ти за толкоз ги взимай.
Може би сега той люби те,
но сана му претеглила помни, че волята му не му принадлежи.
Той подвластен е на своя произход.
Не е той кой да е, та да отрязва сам пая си.
От неговия избор зависят сигурността
и здравината на цялата държава.
Мисли си каква щета ще понесе честта ти,
ако ухо на песните му дала
отключиш под несдържания му натиск
сърцето си и с него ковчежето на своето моминство.
Бъди внимателна.
Страхът е най-добър пазач.
Добрият ти съвет ще взема, братко,
за строг пазач на своето сърце.
Ала недей като греховен пастор на мен
да сочиш трудната и стръмна пътека към небето,
пък сам да газиш в лекия разцъфнал друм
на наслажденията, без да помниш за свойта проповед.
Не бой се, сестро.
Но татко иде. Твърде се забавих.
Ти - още тук? Върви, върви, Лаерте!
Попътен вятър мачтите е яхнал и всички тебе чакат.
Приеми благословията ми
и вдълбай в ума си тези няколко съвета:
Не давай глас на зрелите си мисли, а на незрелите не давай ход.
Естествено се дръж, но не простей!
В сърцето си със скоби от стомана
приятеля изпитан приковавай,
но дланите си не протривай от ръкостискания
с още голи, недоизлюпили се запознанства.
Страни от свадите, но влязъл в тях,
тъй действай, че после противникът ти от тебе да страни.
Удостоявай със слух мнозина, но малцина с глас.
За дрехите пари недей да жалиш, обличай се
богато, но със вкус - човекът си личи по облеклото.
Пари не давай и не вземай в заем,
защото който дава, често губи пари и дружба,
а пък който взима, се учи на разхита.
И най-важно: бъди на себе си във всичко верен
и както ден след нощ от туй ще следва, че няма
никога да се окажеш неверен и към другите.
На добър час! Помни какво ти казах!
Почтително си взимам сбогом, татко.
И време е. Върви!
Прощавай, сестро.
Заключи в ума си съвета ми.
Той вече е заключен и ти ще отнесеш ключа му.
Сбогом.
Какво ти каза брат ти, дъще моя?
За принца нещо, господарю мой.
И много правилно.
Догде сте стигнали? И само правда!
От него аз получих многобройни прояви на привързаност.
Привързаност? Ха! Празнословиш като дете,
което не познава опасността.
И ти му вярваш, значи, на тези - как нарече ги - прояви?
Не знам какво да мисля, господарю.
Тогава аз ще те науча. Осъзнай се, дъще!
От днес не бих желал да губиш време
за празни приказки със принца Хамлет.
Това е заповед!
Сега върви си!
Здравейте, ваше височество!
Радвам се да ви видя...
Хорацио, или очите лъжат ме?
Самият той. Покорен ваш слуга.
О, не - приятел! Какъвто аз съм твой!
Марцел!
- Мой господарю!
От сърце се радвам да ви видя... Добър вечер!
Но какво те води в Елсинор? Тук ще сторим от теб пияница.
За опелото на баща ви, принце.
Не си прави студентски смешки!
Тук си за сватбата на майка ми.
Да, принце, тя дойде малко бързо.
Сметка, сметка, Хорацио.
Остатъкът от погребалната трапеза поднесен беше на сватбения пир.
Предпочел бих най-върлия си враг да видя в рая, но да ме отмине този ден.
Баща ми! О, сякаш виждам го.
Къде, мой принце?
Тук, с душевния си взор.
И аз го помня.
Беше славен крал.
Човек бе той,
погледнат като цяло. Такъв аз няма втори път да видя.
Аз мисля, че видях го тази нощ.
Видял си?
Кого?
- Вашия баща, господарю.
Баща ми, кралят?
От тез двамина узнах, че два пъти като били на стража
в най-мъртвата средина на нощта с тях се случило невероятно нещо:
призрак, в образа на на баща ви, цял във броня, се явил пред тях
и с бавен ход шествал пред тях.
Всичко туй те казаха ми под дълбока тайна
и аз на следващата нощ отидох с тях да бдя.
И както описали го бяха - по време и по място,
и всичко друго, - призракът яви се пред моя поглед.
Виждал съм баща ви.
Тез две ръце не си приличат тъй.
Къде това?
- На стражната площадка, господарю.
Не го ли заговорихте?
- Опитах, но той не отговори.
Веднъж като че ли глава помръдна да каже нещо,
но във този миг изкукурига утринен петел
и той се дръпна и изчезна бързо.
Много чудно!
- В живота си кълна се, че е истина.
Затуй решихме, че длъжни сме на вас да го разкажем.
Разбира се... разбира се...
Това дълбоко ме смущава.
Тази нощ на пост ли сте!
- Тъй вярно, господарю.
И в броня, а?
- Да, господарю, в броня.
От главата до петите?
- От шпорите до шлема, господарю.
Тогаз лицето му не сте видели.
- Той шестваше със вдигнат лицебран.
Сърдит ли беше?
Повече печален.
А гледаше ли ви в очите?
- Да, втренчено.
Защо не съм бил там!
- Щяхте да останете потресен.
Вярвам... Дълго ли стоя?
Додето преброи човек до сто.
До повече.
- Когато аз бях, толкоз.
Посивяла ли му бе брадата?
Както приживе - смолисто черна с нишки от сребро.
Ще бдя таз нощ със вас
- Със сигурност ще дойде пак.
И моля, ако видяното не сте издали,
а и на туй, което ще се случи, отдайте му разсъдък, ала не език.
За обичта ще ви платя със обич. Дотогаз.
Преди дванайсет ще се срещнем на стражната площадка.
На клетвата си верни, господарю!
- На дружбата, на дружбата! Вървете!
Духът на татко ми... Въоръжен?
Не е добро! Подушвам подло дело!
О, бързай нощ!
Дотогаз търпение, душа!
И вдън земя да е зарито даже,
Нечестното накрай ще се покаже.
Добре пощипва. Ще замръзнем тука.
От вятъра е. Реже като нож.
Колко е часът?
- Почти дванайсет.
Не, вече би.
- Че как?
Не съм го чул. Тогаз близък е часът...
когато духът обикновено се разхожда.
Това пък какво означава, принце?
Монархът ни гуляе тази нощ,
залита, пие, речи произнася
и щом стакана с рейнско пресуши,
тръби и барабани протрещяват великия му подвиг.
Обичай ли е това?
- Такъв е, дявол взел го.
Но ако питаш мен, макар и тук роден и свикнал с него,
подобен обичай е по-добре да се престъпва, вместо да се спазва.
Запойното пиянстване ни прави
посмешище пред другите народи,
те викат ни "къркачи" и датчаните зоват със свински титли.
А това отнема от същината на истинските ни успехи.
Също тъй се случва и с отделни хора:
зарад дребен някакъв недъг
или особена черта в темперамента, която,
избуила в миг, помита преградите на разума,
или навик, с който се прекалява,
тези хора са белязани от такъв единствен дефект
и дори да имат качества безбройни и чисти като божията милост,
пропадат накрая в очите на обществото,
зарад тоз единствен недостатък.
Ангели небесни да ни пазят!
То иде! Вижте, принце!
Каквото и да си, чист дух, или зъл бяс,
виждаш ми се склонно към беседа...
Към теб обръщам се.
Зова те, Хамлет,
кралю на Дания и татко мой! Отговори!
То кима ви да тръгнете след него.
Приканва ви към по-самотно място.
- Но не отивайте!
На никаква цена!
- Щом тука не говори, ще го следвам.
Недейте, господарю!
- А защо да се страхувам?
Не давам за живота си петак, а на душата ми
какво ще стори, когато е безсмъртна като него?
То вика ме и аз ще го последвам.
Ами ако подмами ви към дълбините, скъпи принце,
или към стръмната скала, която надвесва се над собствената бездна,
и там, превърнал се във нещо страшно,
ви помрачи разсъдъка и хвърли духа ви в лудост?
Помислете, принце!
- Не бива, господарю!
Оставете ме!
- Не тръгвайте!
Съдбата ме зове и прави всяка жила в мойто тяло
да се изопва като тетива.
Пуснете ме, ви казвам!
На призрак ще превърна всеки, който ми се изпречи!
Тръгвай!
Аз те следвам.
Къде ме водиш?
Говори! По-натам не мръдвам!
Изслушай ме!
Да, слушам.
Духът съм аз на твоя клет баща,
осъден за известно време нощем да бродя по земята,
а пък денем да горя във огън,
додето той изчисти в мен злините, извършени,
когато бях във плът.
О, беден дух!
Чуй ме...
О, слушай!
Ако обичал си баща си нявга...
О, боже!
то отмъсти за неговото, отвратително убийство.
Убийство?
- Убийство, грозно, като всяко,
но от всички по-отвратително,
ужасно и подло.
Казвай го веднага,
за да мога, по-бърз от мисъл, от мечта любовна
да литна към мъстта.
Слушай, Хамлет,
казват, че спейки във градината си,
съм бил ухапан от змия.
Това лъжа е, която
хитро сипват във ухото
на цяла Дания.
Но знай, сине мой,
че пепелянката, която клъвна живота на баща ти,
днес носи короната му!
Чичо ми? О, моя предчувстваща душа!
Да, този сластен кръвосмесител
с нечисти дарове и подли дарби прелъсти за свойта похот
моята лъжливо-добродетелна съпруга.
Какво падение, мой синко Хамлет!
Но стига! Чувствам утринния полъх.
По-накратко трябва.
Както спях подир обяд,
по стария си навик, в своята градина
твоят чичо прокрадна се в спокойния ми час
със стъкълце, пълно със сок от отровно биле
и вля във дверите на моя слух тоз адски извлек,
който тъй мрази се с кръвта ни,
че подобно на живак бързо пробягва всички цеви на тялото ни
и съсирва я и я пресича...
Тъй с един замах ръката братска
ми похити живот, престол, съпруга
и в цвета на грешните ми дни ме изпрати,
незаплатил по сметките си долу да бъда съден горе
със всичките си земни грехове.
О, ужас!
О, нечуван ужас!
Ако кръвта си помниш, не оставяй
постелята на датските крале
да стане одър за роднинско блудство.
Но както и да действаш,
пази душата си
и срещу своята майка недей замисля нищо!
Остави я на небето!
Но ще тръгвам.
Нощният светлик избледнява веч и сочи
как за утринната времето дошло е.
Прощавай!
Сбогом!
И не ме забравяй!
О, мощ небесна!
О, земя!
И още! Да позова ли ада?
Поспри, сърце!
Да те забравя?
Ще те помня, беден дух, додето спомен някакъв таи се
в обезумялата ми страст.
Да те забравя?
От плочката на свойта памет аз ще излича напълно
всички стари впечатления ненужни, поставени от наблюдателност и младост,
така че само твоята повеля, непримесена със друго,
да пълни книгата на моя ум!
О, небеса!
О, пагубна жена!
О, ти злодей!
Усмихва ти се, ала е проклет злодей!
Чичо, за теб е туй.
А това за мен:
"Прощавай! Сбогом! И не ме забравяй!"
Заклех се!
Къде сте, принце?
- Принц Хамлет!
Тъй да бъде!
Ехо, госпподарю?
Ехо. Насам, приятелчета!
Какво се случи, благородни принце?
Невероятно!
- Кое? Кажете!
Ще го раздрънкате!
Няма, господарю!
Как да кажа... Нима човешки ум го би повярвал?
Но във пълна тайна!
- Тъй вярно, господарю!
В цяла Дания едва ли има престъпник...
който да не е мерзавец!
Едва ли, принце, трябва да идва дух, за да ви каже туй.
Да прав си. Тук си прав.
И тъй, без много подробности ръцете да си стиснем и вий
да се отправите към свойте дела, защото си има всеки свои задължения,
а колкото до моя милост, ние ще идем да се молим.
Но това е вихрушка от неясни думи, принце!
Съжалявам, ако с тях съм ви обидил.
- О, няма нищо страшно.
Кълна се в Св. Патрикий, има не страшно, а ужасно!
Но духът е, мога да ви кажа, честен дух.
Любопитството да разберете що се случи, подтискайте го някак!
Сега, приятели, защото сте ми вие приятели, бойци и състуденти,
дарете ми една услуга!
Имате я, принце!
- За тази нощ мълчание пазете!
Разбрано, господарю!
- И трябва да се закълнете!
Заклевам ви се, принце!
- Аз също.
Над меча!
- Но, господарю, вече се заклехме.
Над меча трябва!
- Туй е невероятно странно!
И както странник се приема у дома, го приеми!
Има по земята и небето неща, които
нашата нещастна философия дори не е сънувала.
Но хайде пак за туй,
че колкото и необикновено да се държа, защото
за във бъдеще може би ще сметна за уместно
да разигравам роля на чудак,
че няма никога при среща с мене,
с намигания или недомлъвки като "Е, да..." или "Ако да речем да...",
или "То тез неща...", изобщо с най-нищожен намек няма
да издадете, че ви е известно за мене нещо.
Туй закълнете се и божията милост да ви пази в нужда!
Закълнете се!
Смири се!
Смири се вече, неспокоен дух!
Сега прощавайте.
Ще ви обичам, колкото способен съм.
И туй, с което бедният ви Хамлет би могъл да докаже обичта си,
бог ми е свидетел, не ще ви липсва.
Да тръгваме и моля ви отново: пръст на устни!
Векът е разглобен.
О, дял проклет,
да си роден, за да го слагаш в ред.
Но да вървим!
Както си бродирах в стаята,
принца Хамлет,
гологлав, разгърден,
като ризата си блед...
и с изглед тъй жален, сякаш...
от ада пуснат е, за да разкаже, за ужасите в него,
тъй пред мен яви се.
За китката ме сграбчи...
и я стисна здраво.
Отдръпна се от мене после...
и с длан засенчил втренчено очи...
лицето ми внимателно огледа,
сякаш искаше да го рисува.
Остана дълго тъй.
След туй ръката ми поклати леко...
печално кимна три пъти и после...
такава покъртителна въздишка...
изтръгна се от неговата гръд...
че цялото му тяло потрепера,
като във смъртен гърч.
След туй ме пусна...
и с глава извил през рамо,
сякаш можеше и без да гледа,
хода си да направлява, излезе от стаята...
с очи докрая вперени...
във мен.
Владетелю, мадам,
да ви разказвам какво е тронънт и какво дългът,
защо денят е ден, нощта е нощ, а времето е време,
би било прахосване на нощи, дни и време.
И тъй като за мисълта се знае, че краткостта е нейната душа,
а многословието - тленна външност, ще бъда крайно кратък:
Син ви Хамлет е луд.
И "луд" наричам го, защото какво е да си луд, ако не
такъв, че да не може инак да бъдеш назован?
По същество, без толкова изкусност!
Мадам, в словата ми изкусност няма.
Че е луд е истина и туй е наистина печално,
и е печално, че е наистина.
Игра на думи, ала изкусността - аз казах - ми е чужда.
Ето това е и това е то...
Подразумейте:
Аз имам дъщеря, а казвам "имам", защото моя е, а тя,
понеже знае своя дълг, ми връчи туй.
Сами съдете впрочем!
"До идола на моята душа, небесната
и одарена с дивна прелест Офелия."
Това е лош израз, отвратителен израз!
"Одарената" е отвратителен израз.
Но слушайте нататък!
"За да почива до белоснежната й гръд..."
И тъй нататък.
И туй писмо до нея е от Хамлет?
- Търпение, мадам!
Чета дословно:
"Съмнявай се, мила, в земята,
във слънцето, в звездния рой,
съмнявай се в правдата свята,
но нивга в това, че съм твой.
О, скъпа Офелия, не ме бива за стихоплетство.
Не умея изкусно да отмервам въздишките си,
но те обичам безкрайно, вярвай на това.
Сбогом! Твой завинаги, докато тази негова
телесна машина му принадлежи. Хамлет"
Това послушната ми дъщеря предаде на баща си,
като вля във неговия слух
кога, къде и точно как
ухажвал я е принцът.
А как го е приела тя самата?
Какъв човек съм според вас, кралю?
Човек почтен и заслужаващ вяра.
И бих желал такъв да се окажа.
Ала какво вие бихте помислили, ако, усетил как таз обич пърха,
на нея бих погледнал със нехайство?
Какво си бихте рекли? Но аз, аз не!
На свойта хубостница аз веднага казах тъй:
"Принц Хамлет си е принц. Над твойта сфера. Няма да го бъде!"
И наредих й да не го приема
и писъмца и дарове да връща.
А той, отблъснат, явно от това е изпаднал първо в скръб,
след туй във пост, след туй в безсъние, след туй в немощ,
след туй в побърканост и постепенно стигнал е
до буйното безумие, което
ни натъжава всички.
Според вас дали е тъй?
Изглежда вероятно.
Кога било е за нещо да съм казал "Тъй е",
а после то да е излязло инак?
Ни веднъж, доколкото си спомням.
Тогаз свалете туй от туй, ако се лъжа!
А как да проверим това докрай?
Вий знаете, той често се разхожда по таз галерия.
Наистина така е.
- По същото време
ще му пусна дъщеря си,
а ние ще се скрием зад гоблена.
Следете го! Ако той не е влюбен в нея,
и ако туй не е причината за умопомрачението му,
тогаз да бъда прост кравар,
а не съветник пръв!
Да направим опит!
Той иде, скръбен, с книга във ръка.
Излезте, моля ви! По-бързо!
Ще го изпитам още тук, сегичка.
Простете.
Как се чувствате, принц Хамлет?
Добре, слава богу.
- Познавате ли ме, принце?
Вие сте продавач на риба.
- О, не, принце.
Тогаз ви пожелавам тъй да сте честен.
- Как честен, принце?
Наистина, както е тръгнал светът, сега да си честен,
значи да си един от десет хиляди.
Напълно вярно, принце.
Защото щом слънцето плоди червеи в едно умряло псе...
Имате ли дъщеря?
Имам, принце.
- Не я оставяйте на слънце!
Зачатието е благословено,
но не и за нея.
Отваряйте си очите, приятелю!
Какво ще кажете? Прави-струва все около дъщеря ми.
Пък в началото не ме позна. Каза, че съм продавач на риба.
Здравата е хлътнал.
Ще го заговоря пак.
Какво четете, принце?
Думи, думи, думи.
Но за какво се разправя там?
- Кой с кого да се разправя?
Искам да кажа: какво е съдържанието?
- Клевети, господине.
Този безобразен сатирик разправя, че на старците брадите били сиви,
а лицата - сбръчкани, от очите им се стичал кехлибар,
и сливов клей,
голямо количество отсъствие на разсъдък,
придружено от извънредна слабост в кълките.
Все неща, господине, в които аз съм всячески убеден,
но според мен не е прилично да се печатат.
Защото и вие, уважаеми, някой ден ще станете стар като мен,
ако можете да се движите назад по рачешки.
Че е лудост - тъй е, но има система в нея.
Май е по-добре да минете на завет?
- Да, в гроба
Да, там е наистина закътано.
Колко са на място отговорите му понякога!
Почтени принце,
разрешете ми да си взема сбогом от вас.
От нищо друго не бих се лишил тъй охотно.
Освен от живота си.
Освен от живота си...
Чети таз книга!
Та това занятие да оцвети в смиреност самотността ти.
А ние, моля ви, нека да се притаим!
Офелио, ти тука се разхождай!
Да се дръпнем, господарю!
Тихо сега...
Ей я красивата Офелия.
О, нимфо, в моленията си към небето спомни за всички мои грехове.
О, принце,
нямаше ви толкоз дни. Добре ли сте?
Благодаря сърдечно.
Добре, добре...
Принце, тук пазя спомени от вас,
които дирех случай да ви върна.
Вземете си ги, моля ви!
Не, не!
Аз никога не съм ви давал нищо.
Почтени принце, знаете, че сте ми давал.
и придружени от уханни думи,
които правеха ги дваж по-ценни.
Но днес дъхът им изветрял е.
Най-скъпият подарък стойност губи,
дарителят когато ни разлюби.
Дръжте!
Честна ли сте?
О, господарю?
Аз ви обичах някога.
Наистина, накарахте ме да ви повярвам.
А не е трябвало.
Вървете в манастир!
Защо ти е да плодиш грешници?
Аз съм донейде честен, но все пак мога да се упрекна в такива неща,
че е по-добре майка ми да не бе ме раждала.
Твърде съм надменен,
отмъстителен,
славолюбив,
и имам толкоз гадости, че не ми стига ум да ги обмисля,
въображение да си ги представя и време да ги извърша.
И защо ли нещастници като мене се мотаят между небето и земята?
Всички сме изпечени мошеници. Не хващай вяра никому!
Поемай към манастира!
Къде е баща ти?
В къщи, господарю.
Да го заключат тогаз, че да се прави на глупак само у дома си.
Сбогом!
- О, лек му дайте, благи небеса!
А пък тази ваша живопис аз я знам добре!
Бог ви е създал с един образ, а вие си правите друг.
Фръцкате се, правите фасони, мрънкате...
До една сте "светици" и приписвате разпуснатостта си на невежество.
В манастира! Не губи време! Сбогом!
Ако искаш мъж, то търси го между лудите,
защото който има ум, знае в какви чудовища превръщате ни.
Достатъчно! Стига ми вече!
Побърках се от вас!
И никакви женитби вече!
Тези, дето са се оженили вече,
с изключение на един, нека си живеят!
Но другите да останат каквито са!
В манастира! Тръгвай!
Любов? Не, от друго страда той!
Пък и словата му, макар донейде поразкъсани,
не бяха на безумец.
Във своята душа той крие нещо,
което меланхолията в него усърдно е замътила.
И предчувствам, че тоя полог ще излюпи опасности,
които разумно ще е да се предварят.
По спешност в Англия ще го изпратя.
Дано пътуването по море с вида на новите земи
изскубне от сърцето му онуй, що превръща го във друг.
Какво ще кажеш ти?
- Добре ще е кралю,
но пак си мисля, че мъката му има корен, извор, причина...
от любовен вид.
А, Офелия?
Няма нужда да ни казваш какво е казал принцът.
Ний всичко чухме.
Съгласно разума си постъпете, господарю.
Да бъде! Лудостта щом големите обзима, голяма зоркост е необходима.
Да бъдеш,
или не?
Туй е въпросът.
Дали е по-достойно
да понасяш стрелите на свирепата съдба...
или обнажил меч да се опълчиш срещу море от мъки
и в таз битка...
да ги зачеркнеш всички.
Смърт...
Заспиваш... Толкова!
И в тоя сън изчеват душевният ти гнет
и всички болки, измъчващи плътта ни.
Такъв завършек - от бога да го просиш!
Смърт... Заспиваш...
Заспиваш...
И сънуваш, може би?
Ха, тук е спънката.
Защото туй - какви ли сънища ще ни споходят...
в тоз смъртен сън, когато се измъкнем от бренното -
то ни спира.
Таз мисъл прави земните ни мъки тъй дълголетни.
Кой търпял би инак безчетните камшици на века ни,
неправдите на наглия потисник,
оскърблението на гордостта ни,
сълзите на отритнатата обич,
бавежа на закона,
произвола на тлъстия чиновник...
злия присмех, със който недостойният заплаща на тихата заслуга...
Всичко туй, когато едно бодване тук вляво
очиства сметките ни?
Кой би пъшкал
по бремето на отмилял живот,
ако не беше този страх от нещо там зад гроба,
в неоткритата страна, отдето никой пътник се не връща?
Това смазва волята ни
и ни кара да се мирим с познатите беди,
наместо да летим към непознати.
Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на мъжеството посърва
пред отровното белило на многото мъдруване.
И ето, мечти високи, почини с размах
отбиват се встрани и губят право
да се зоват "дела"!
Принце, имам новина за вас.
Пристигнали са актьори, принце.
Който играе крал, е добре дошъл.
Най-добрите актьори на света, отлични за
всякакви представления: трагически, комически, исторически, идилически,
идилико-комически, историко-идилически,
трагико-исторически, трагикомико-идиликоисторически...
За тях нито Сенека е твърде тежък, нито Плавт - прекалено лек.
Нямат равни на себе си.
Добре дошли, драги мои! Заповядайте всички!
Радвам се, че изглеждаш добре.
Здравейте, приятели!
Я каква брада си пуснал, откакто те видях последно.
Май че искаш да ме предизвикаш, а?
И ти, драга ми госпожице!
Извисила сте се доста, откакто ви видях последно.
Дано златното ви гласче не се е пропукало, като фалшива монета.
Приятели, всички сте добре дошли!
Ще се погрижите ли цялата трупа да бъде добре настанена?
Чухте ли? Да се отнасяте със тях добре,
защото те са извлечение на времето ни, съкратеният му летопис.
По-добре с лоша епитафия, отколкото приживе подигравка от сцената.
Ще се отнеса към тях според заслугите им, принце.
По-щедро, човече! Инак кой ще отърве камшика?
Отнесете се към тях според собствените си чест и благородство!
Колкото по-малко заслужават, толкоз ще по-голямо великодушието ви. Вървете!
Елате, господа!
- Вървете с него, приятели!
Утре ще гледаме представление.
Чуй ме, стари приятелю,
можете ли да изиграете "Убийството на Гонзаго"?
Да, господарю.
- Ще го покажем утре вечер.
Ами ако допиша десетина-петнайсет стиха и ги вмъкнем в текста,
ще можете ли да ги заучите дотогава?
Да, господарю.
Отлично! Следвайте този господин, но не го подигравайте много!
Примамка! Да, пиесата е тая, с която ще впримча съвестта на краля.
И произнеси го, моля ти се, както аз ти го показах -
леко да танцува на езика ти!
Ако ще крещиш, както мнозина от своите събратя,
бих извикал глашатая да ми рецитира стиховете.
И не цепи прекалено въздуха с ръце така,
а го прави сдържано.
Защото дори и във вихъра, в бурята, пък ако щеш и в урагана на страстта,
трябва да пазите умереност, която изглажда резкостта.
До дън душа ме възмущава, когато някой разчорлен юначага
дере страстта си на парцали, за да задоволи слуха на тези в партера,
повечето от които харесват само глупавите пантомими,
или безсмислената врява на сцената.
Наказал бих такъв с камшик!
Мъчат се Ирода да надиродят. Моля ви, избягвайте това!
Разчитайте на нас, ваше благородие.
И не бъдете прекалено вяли, нека вътрешният глас ви води.
Съгласувайте движение със слово и слово със движение,
като много внимавате да не прекрачите отвъд естественото.
Защото прекаляването е срещу същината на актьорската игра,
чиято задача открай време е била и днес е тъй -
да държи, тъй да се каже,
огледало пред природата и да показва
на добродетелта истинския лик,
на порока - образа му без украса,
и на всяко време от историята
неговия верен отпечатък.
И ако с нещо прекалява се
можем да разсмеем невежите, но само ще огорчим познавача.
А пък неговият укор за вас най трябва да важи.
Виждал съм актьори и чувал съм
да ги въздигат чак... но да не кощунстваме,
които нямаха ни говор, ни държане християнско, ни езическо такова,
тъй се кълчеха и ревяха, че сякаш не природата,
а някой от нейните чираци ги беше майсторил.
Мисля, принце, че сме отстранили тез неща донейде.
О, отстранете ги докрай!
И нека тези, които играят смешници, не прибавят от себе си,
защото някои имат навик сами да се кикотят,
за да разсмеят неколцина тъпи зрители,
и точно когато публиката трябва да внимава в някоя важна сцена.
Това е простащина и говори само за евтино честолюбие на актьора.
Вървете да се приготвите!
Ще благоволи ли кралят да чуе това произведение на изкуството?
И той, и кралицата. И то веднага.
Кажете на актьорите да побързат.
- Да, господарю
Хорацио!
- На вашите услуги, господарю.
Наблюдавай моя чичо със своя най-остър поглед.
Това са те! Отново ставам луд. Намери си място!
Как се чувства нашият племенник Хамлет?
Превъзходно, бога ми! На хамелеонска диета.
Тъпча се с въздух, пълен с обещания. И гъсок не се гои така.
Нямам общо с този отговор, Хамлет. Как да приема думите ви?
А аз как да си ги взема? Казахте, че някога актьор сте бил?
Да, принце, при това добър, тъй казват.
А какво изпълнявахте?
- Юлий Цезар, принце.
Убиваха ме в Капитолия. Брут ме убиваше.
Колко брутално! Да убива такова капитално теле!
Готови ли са актьорите?
- Да и чакат благоволението ви.
Ела насам, мили Хамлет! Седни до мен!
Благодаря, майчице. Тук има по-силен магнит.
Охо, чухте ли го?
Госпожице, мога ли да легна между коленете ви?
Не, господарю!
- Исках да кажа да облегна глава на тях.
Да, господарю.
- Помислихте, че ви искам нещо лошо?
Не мисля нищо, господарю.
- Но не би било лошо и първото.
Не разбирам, господарю?
- Няма значение.
Много сте весел, господарю.
- Кой, аз?
Да, господарю.
- О, боже, голям шегобиец.
Какво друго да прави човек, освен да се весели?
Вижте как весела е майка ми, а баща ми умря преди два часа.
Два пъти по два месеца, господарю.
Тъй отдавна? Тогаз дяволът да ходи в черно, а пък аз в самур!
О, небеса! Умрял преди два месеца, а още не сме го забравили!
Дано поне споменът за някой велик човек изтрае поне половин година!
Нас и нашето представление
ви молим със смирение
да чуете с търпение.
Пролог, или надпис за пръстен беше туй?
- Наистина беше кратко, господарю.
Както женската любов.
Бодлив сте, господарю! Бодлив!
И ще има да охкате, докато ми се притъпи бодилът.
Дайте светлина!
Махни се!
Светлина! Факли! Факли!
Светлина!
"Реве еленът наранен,
а здравият нехае.
Кой няма сън, кой спи блажен -
светът открай така е."
Хорацио, залагам хиляда фунта на думата на призрака. Видя ли?
Много добре, господарю.
- При думите за отровата.
Господарю, разрешете ми няколко думи!
- Цяла история, ако искате!
Кралят, господарю...
- Да? Кралят какво?
Оттегли се силно разстроен.
- От много ядене и пиене?
По-скоро от много гняв.
Мъдростта ви би била по-ценна, ако я бяхте споделили с доктора.
Защото ако река да му дам очистително, ще му се подуе и жлъчката.
Господарю, обуздайте речта си и нека да изпълня зададената ми поръчка.
Питомен съм, говорете!
- Кралицата и ваша майка е огорчена...
и ме прати при вас.
- Добре дошли!
Не, господарю, учтивостта ви не е истинска.
Ако ми дадете разумен отговор, ще изпълня нареждането на майка ви.
Ако не - ще се оттегля и с това ще приключи мисията ми.
Господине, не мога.
- Какво, господарю?
Да ви дам разумен отговор. Разумът ми боледува.
Но какъвто мога да ви дам, той е на ваше разположение.
Или, както казвате, на разположение на майка ми.
Та майка ми, казвате...
- Тя желае да разговаря с вас в стаята си.
Ще я послушаме за туй. Още нещо да имате?
Принце, нейно величесто иска незабавно да разговаря с вас.
Виждате ли онзи облак там как прилича на камила?
Да, вярно, същинска камила.
Или по-скоро на невестулка?
На невестулка, особено гърбът й!
- А може би на кит, а?
Да, съвсем е като кит!
Тогава ще дойда при майка ми веднага.
Тъй ще съобщя.
"Веднага" - лесно се казва!
Остави ме, приятелю!
Това е оня кобен час,
във който гробове рачекват паст и адът изригва гибел
във света ни.
Сега могъл бих топла кръв да пия,
да сторя нещо, пред чийто вид денят ще потрепери.
Полека!
Тя е моя майка.
О, сърце, природната си връзка не забравяй!
Не давай на Нероновия дух да се всели в таз здрава гръд!
Жесток ще съм, но не и извратен.
Ще я промуша със кинжална реч,
но от кинжала стой ръка далеч!
Господарю?
Принцът вече се запъти към стаята на майка си.
Зад гоблена ще се скрия, действието да проследя.
Знам, че тя ще му се скара строго, но както казахте,
и то тъй мъдро, не ще е зле и някой безпристрастен,
понеже всяка майка си е майка, да ги подслуша.
Сбогом, господарю! Преди да легнете,
ще ви докладвам за чутото.
Върви! Благодаря ти.