Hamlet (1948) (Hamlet (1948) CD2.sub) Свали субтитрите

Hamlet (1948) (Hamlet (1948) CD2.sub)
Грехът ми гние и смърди до бога!
Най-първото проклятие господне лежи отгоре му:
Братоубийство!
Не мога да се моля, макар тъй страстно да го искам.
Ако съсирекът от братска кръв надебелил би таз ръка проклета?
Нима не би достигнал дъждът в небето
да я измие до снежна белота?
И каква молитва би изчистила греха ми?
"Прости ми, боже, гнусното убийство"?
Но тъй не може. Аз владея още онуй,
зарад което съм убил:
короната, престола...
моята кралица.
О, борба, о мъка.
О, дух мой, черен като смърт!
О, херувими, помагайте ми.
Кой знае, може би...
Сега бих могъл да го свърша.
Докато се моли.
И ще го сторя.
И тъй ще иде той на небесата.
И тъй ще бъда отмъстен.
Това би трябвало да се обмисли.
Негодникът баща ми е убил,
а аз, едничък негов син, отправям негодника във рая.
Че туй не е разплата, а заплата.
Баща ми той убил е в плътска дрямка, сит до гърло, сред грях разцъфнал
като цвят през май.
А как е сметката му, господ знай,
но според нашите представи тука тя там не ще е лека.
И нима ще отмъстя за него, като пратя убиеца му към небето,
тъкмо измил духа си, пречистен и готов за божи съд?
Не.
Обратно шпага. Издебни за него по-страшен миг.
Захъркал във пиянски сън, или беснеещ в гняв,
потънал в кръвосмесителна наслада,
комар играе, или друг грях, при който няма и привкус от спасение.
Тогава спъни го ти, така че със пети да ритне небесата
и стремглаво към пъклото да полети надолу, по-чер от него.
Майка ми ме чака.
Лекарството ти днес те отърва, но жалки дни печелиш със това.
Със думи там съм.
Но със дух съм тук.
А бог не дава слух на празен звук.
Eто го, пристига.
Посмъмрете го! Кажете му, че става нетърпим и че би се опърлил вече,
ако вий не бяхте застанали тази вечер между него и огъня.
Аз тук ще се стая.
По-твърдо значи с него!
- Майко?
Майко?
Майко.
Бъдете сигурен.
По-бързо! Чувам го да идва!
Е, майко, какво има?
- Ти много наскърби баща си, Хамлет.
Ти много наскърби баща ми, майко.
Не ми отвръщай с този див език!
И ти не питай с тоз фалшив език!
Какво ти става, Хамлет?
- А на теб?
Нима си ме забравил?
- Не, напротив.
Това сте вий, кралицата, жената на своя мъжов брат.
И - ах, защо ли - моя майка.
С теб май ще трябва да говори друг!
- Седнете!
Не мърдайте оттук!
Пред вас ще сложа огледало, че да се видите каква сте вътре.
Какво ще правиш? Нима ще ме убиеш? Помощ!
Помощ! Помощ!
Какво! Ха! Плъх!
На бас, че е нанизан!
Мъртъв е.
Какво направи, Хамлет?
Не знам. Кой беше?
Кралят ли?
О, боже! Какво безсмислено и страшно дело!
Страшно... Почти като мъж царствен да убиеш...
и с брат му след това гнездо да свиеш.
"Убиеш"?
Да, мадам.
Правилно сте чули.
Прощавай, бедни многознаещ глупчо!
За по-висок те взех.
Поеми си участта.
Сега разбра, че престараването е опасно.
Вий стига там сте чупили ръце! Седнете тук!
Аз вашето сърце сега ще поразчупя, ако е още то от чупливо вещество.
Какво съм сторила, та ми говориш с толкоз груб език?
Такова дело, което черни румения чар на скромността,
преструвка назовава девическия свян, венеца скъсва от челото на чистата любов,
позори я и със комарджийска клетва изравнява годежния обет.
Що за дело ще е туй?
- Сравнете тоз портрет със този тука!
На тях представени са двама братя.
Повгледайте се в този! Каква хубост!
Очи на Марс, внушаващи покорство,
изящна стойка, сякаш е Меркурий, кацнал на целуващ небесата връх.
Чуден сбор от качества, под който всеки бог печат е сложил,
казвайки: "Човек е!"
И той бе ваш съпруг преди. Сега се вгледайте във този тук.
Съпругът ви сега - същинска плесен, разяла здравия си брат.
Нима сте сляпа? Не казвайте "любов",
на вашта възраст разгонът на кръвта е мирен, в разума се вслушва.
А где е този разум, който би сменил това с това?
Та що за дявол играл си е със вас на сляпа баба?
О, свенливост, къде е твоята руменина?
Щом адът тъй бунтува плътта на възрастни съпруги,
то нека пламенната младост бъде восък.
Спри, Хамлет!
Извърташ ти очите ми навътре към моята душа,
и аз във нея чернилка виждам на петна, които не ще излязат.
И да се търкаляш в мазното легло на похотта,
запарена от пот, порок, поквара, сред дъх на кочина...
Не говори! В ушите ми ножове ти забиваш!
О, стига, Хамлет!
- С един убиец и подлец...
не струващ даже двайсетинка от твоя бивш съпруг.
Крадец на власт, тъй както джебчия отмъкнал би от рафта диадема.
О, стига!
- Крал във кръпки! Крал-парцал...
Закрийте ме с крилете си, небесни стражници!
Какво желаеш, възвишен образ?
Боже! Той е луд!
Не идеш ли да смъмриш своя син,
че - вял и муден -
твоята повеля до днес не е превърнал в страшно дело?
Кажи!
Не ме забравяй!
Тук съм да наточа отново притъпената ти воля.
Но виж как майка ти се гърчи в ужас.
Спаси я от душевната борба!
Говори й, Хамлет!
Какво ви е, мадам?
На тебе, синко, какво ти е, та гледаш в празнотата
и разговаряш с въздуха безплътен?
О, синко, върху лудия си жар...
пръсни спокойствие.
В какво се взираш?
В него! В него!
Виж го как е блед!
Със този образ и със тази участ...
той камъка би трогнал.
О, недей ме гледа тъй!
Кроежите ми твърди може да размекнеш
и току-виж пролял съм сълзи, наместо кръв.
С кого говориш?
Не виждате ли нищо там?
Не, нищо.
Макар да виждам туй, което има.
- И нищо ли не чухте?
Нищо, освен нас двамата.
Но вижте, ей го! Тръгна!
Баща ми, както приживе облечен!
Там! Гледайте! Сега прекрачва прага!
Туй трябва да е плод на твоя мозък.
Възбудата е майсторка да ражда безплътни привидения.
Възбуда?
Пулсът ми тъй равно бие, както бие вашият
и точно с тъй здрава музика.
За своето спасение, о, майко, не се церете с благия балсам,
че лудостта ми - не грехът ви - говори тук.
Признайте си вината пред небето.
Разкайте се за миналия грях и избегнете бъдния.
Недейте на бурените хвърля тор, та двойно да избуят.
Простете, но пред себе си съм честен.
Сърцето ми на две разкъса, Хамлет!
Захвърлете злата половина
и само със добрата заживейте.
Спокойна нощ!
Но не в леглото на чичо ми.
Запазете почтеността си, ако имате я още.
Въздръжте се за тази нощ!
Тъй по-лесен ще е следващият отказ.
А после още по.
Привичката променя склонността.
Още веднъж, лека нощ.
Ще ви поискам благослов, когато
и вий поискате си го от Горе...
Жесток съм, зная, но е за добро.
За Англия ще трябва да пътувам.
Съвсем съм го забравила.
Решението ти твърдо ли е?
Писмата са готови.
А този господин ще ускори отплаването ми.
Ще замъкна тоя леш в стаята до нас.
Гледай ти, съветникът сега е тъй спокоен,
мълчалив и мъртъв е съвсем,
а бе така бъбрив, додето беше жив.
Елате, сър, да приключим някои неща.
Лека нощ, Майко.
Е, Хамлет, къде е Полоний?
На вечеря.
- Каква вечеря?
Къде?
Не където той яде, а където него го ядат.
Специална група ловки червеи са се заели с него.
Червеят единствен крал е в стълбицата на храната.
Ние угояваме другите животни, за да гоим себе си,
а гоим себе си заради червеите.
Тлъст крал, просяк беден - различни само са блюда, но на една трапеза.
Всички там свършваме.
- Уви, уви.
Случва се някой да постави на въдицата си червей, който от крал е гризал,
а след туй рибата да изяде, изяла този червей.
Какво искаш да кажеш с това?
- Нищо.
Само да ви покажа как крал може да пътешества из червата на бедняк.
Къде е Полоний?
- В небесата.
Пратете някого да провери. Ако там той не го открие,
сам го потърсете, но в обратната посока.
Но ако - наистина - не го откриете в срок от месец,
носът ви ще го подуши, като се качвате по стълбите към галерията.
Търсете там!
Ще ви изчака.
Хамлет, заради личната ти безопасност, за която сме загрижени,
тъй като жалим за туй, което сторил си,
ти също като мълния оттука трябва да изчезнеш.
И тъй, готви се бързо. Корабът готов е,
вятърът е сгоден и всичко е готово за път към Англия.
Към Англия?
- Да, Хамлет.
Добре.
- Така е, ако подбудите ни осъзнаваш.
Виждам херувим, който ги съзира.
Но карай, нека да е Англия.
Сбогом, скъпа майко.
"Скъпи татко", Хамлет!
Майко.
Щом са "татко и майка", значи са мъж и жена.
А те от плът са една.
Тъй че...
майко.
Дадено.
Към Англия.
- С него неотлъчно! На кораба да е завчас.
Не се бавете! Тази нощ да е далеч от тук!
Каквото ви е нужно, е готово и е запечатано.
Бързайте!
А ти, Британецо, ако държиш на обичта ни,
както те съветва военната ни мощ,
която тъй значима е за теб,
дари ме със смъртта на Хамлет.
Направи го, Британецо,
защото в кръвта ми той бесува като треска.
От тебе искам да ме изцериш.
Щом знам, че жив е той, за мене няма радост и покой.
Къде е несравнимата кралица на Дания?
Какво има, Офелия?
Казахте ли нещо?
Не, чуйте само:
"Моме, твоят мил красавец
спи под хладна пръст,
при нозе му - росен здравец,
при глава му - кръст."
Нещастна Офелия!
Моля, само чуйте туй!
В саван, бял като планински сняг,
целият покрит с цветя почива...
- О, гледайте, съпруже!
...твоят млад герой. Който мине, го облива...
със сълзи безброй."
Как сте, мила девойко?
Благодаря, да ви се връща.
А казват, че кукумявката била хлебарска дъщеря.
Боже, знаем за какво сме, но не знаем какви можем да станем.
Бог да благослови трапезата ви.
Намек за баща й.
Надявам се, че всичко ще се оправи.
Трябва да сме търпеливи.
Но не мога да не плача,
като си помисля, че са го сложили в хладната пръст.
Брат ми трябва да узнае.
Благодарна съм ви за добрия съвет.
Каляската ми, моля!
Лека нощ, дами.
Лека нощ, скъпи дами.
Лека нощ.
След нея! И наглеждайте я, моля!
Гертруда, о, Гертруда,
нещастията тръгнат ли, те идат не поотделно като съгледвачи,
а в гъсти полкове.
Смъртта най-първо на баща й.
След туй синът ви в изгнание.
А народът е в настроения нездрави, подхранвани от слухове.
Бедната Офелия,
откъсната от своя здрав разсъдък.
Най-подир, беда по-зла от всички -
вестта, че брат й тайно бил се върнал от Франция
допускал да му тровят слуха със злоумишлени брътвежи за края на баща му
и току-виж не се поколебал да намеси
и нашата особа.
О, Гертруда,
тоз залп от бедствия, летящ към мене,
убива ме с излишъци от смърт!
Да? Какво ми носиш?
Писма, кралю. От Хамлет.
- От Хамлет?
Туй за вас е, а туй е за кралицата.
А кой ги е донесъл?
- Моряци, тъй казват.
Остави ни!
Да ви закриля бог, господине.
И тебе също, драги.
- От вашите уста в Неговите уши.
Имам писмо за вас. От посланика, дето беше на път за Англия.
За вас е, ако името ви е Хорацио, както ме уведомиха.
"Хорацио,
още на втория ден от плаването
забелязахме да ни преследва добре въоръжен пиратски кораб."
"Тъй като бяхме по-бавни,
вдъхнахме си принудителна храброст
и в схватката аз се оказах на вражеската палуба."
"В този същи миг корабите ни се разделиха."
"Тъй останах пленник на разбойниците."
"Отнесоха се с мен като великодушни грабители,
но си знаят работата."
"Тъй че се наложи да им направя услуга."
"Свърши това и бързай към мен, сякаш смъртта е по петите ти."
"Двамината ще те доведат при мен."
"Поздрави. Твой - сам знаеш - Хамлет."
Хайде, трябва да ме отведете при тоя, който ви е пратил с туй.
От що умря? Усукване не искам!
По дяволите клетвите за вярност! Вдън земи обетите към трона.
Заклевам се, каквото ще да става, но за баща си аз ще заплатя!
Добри Лаерте, разпитвайки
за бащината смърт дали си вписал в свойта мъст,
че смяташ да съсипеш еднакво и враг, и свой, и губещ, и печелещ?
Не, само неговите врагове!
- Не искаш ли тогава да ги знаеш?
Приятелите на баща си с обятия широки ще обгърна.
Ето думи на добър син и верен благородник.
Това, че пръст аз нямам във смъртта на татко ти и че скърбя за него,
ще видиш с разума си, както бял ден с очите си.
Трябва да попееш.
- Какъв е този шум?
Скъпа сестро!
Прекрасна Офелия!
Хитрецът иконом открадна дъщерята на господаря.
О, жарка ярост, мозъка стопи ми!
О, майска розо.
Възможно ли е младият й разум загубен да е като живота на бедния ни старец?
О, небеса, за тази гледка кълна се ще мъстя
дорде везната се наклони към мен.
Сбогом, гълъбе мой.
Ето незабравки. Те са за спомен.
Любов моя, не ме забравяй!
А това е теменуга - не мисли за друга.
А това са кученца и камшичета за вас.
Ето седефчета за вас,
а пък тези са за мен.
В неделя можем да ги назовем божия благодат.
Трябва да ги носите като символ.
Ето маргаритка.
Исках да ви дам и виолетки, но те увяхнаха, като умря баща ми.
Казват, че починал е смирено.
О, радост моя, Робин, о, Робин, мили мой!
О, боже, виждаш ли това?
Нима не ще си дойде той?
Сама ще ме остави той?
Не, не, мъртъв е.
На смъртното си ложе е далеч.
И не ще се върне веч.
Бог ще бъде милостив
към душата му
От все сърце се моля за това.
И бог да бъде с вас.
Една върба расте покрай потока...
сребристите си клонки отразила в кристалния му бързей.
Тя със тях венчета причудливи си плетеше
от маргаритки, макове, коприва и морави фунийки.
Качила се по сведените клони
със своите венци да ги накичи,
ала един от тях - проклет! - се скършил...
и паднала с цветята си във плачещите струи.
Издутите й дрехи...
я държали, като русалка на повърхността.
Ала за кратко...
докато дрехите й натежали, напоени от водата,
и повлекли клетата девойка от ложето й песенно
към тинестата смърт.
О, боже!
Значи се е удавила?
Уви, така е.
Удавена.
На младини с моми, с моми
май си поживях добре
Сякаш времето, както подобава,
нивга не ще дойде за разплата.
Но Дъртата с прокрадващи се стъпки
сграбчва ме със грозната си паст...
Чий гроб е този, драги?
Мой е, господине.
Сигурно е твой, щом лежиш вече вътре в него.
Вие, господине, лъжете вън от него, значи ваш не е.
Но аз пък не лъжа, че мой е, защото аз съм си го изкопал.
Изкопал си тоя, защото не си се докопал до своя.
Гробовете са за мъртви, не за живи, затова си жив лъжец.
Жива лъжа е, господине, и тя живо ще отскочи към вас...
Добре, де за кого го копаеш?
- Не е за "кого", господине.
За коя тогава?
- Нито пък е за "коя".
Че за какво го копаеш тогава?
Копая го за нещо, жена било преди, но е умряла, бог да я прости!
Гледай ти какъв мошеник!
Човек трябва да си мери думите със него.
От колко време си гробар?
През взички дни насам от оня ден, когато
покойният крал Хамлет надви Фортинбрас.
А колко време е това?
- Че как да го не знаете?
Беше в деня, когато се роди младият Хамлет.
Този, лудия, дето в Англия го пратиха.
- Именно.
Защо го пратиха в Англия?
- Ами защото беше луд.
Пратиха го там да се оправи.
Ала ако не стане, няма да е лошо.
- Защо?
Ами няма да личи. В Англия всички са смахнати като него.
И как е полудял?
- Вследствие особена причина, казват.
Как особена?
Ами такава, че мръднал.
- Но на каква почва?
На датска, на каква.
Колко време трябва да пролежи човек в земята, докато изгние?
Ако загнил не е приживе, то може да изтрае осем, девет години.
Кожар ако е, изтрайва 10 и отгоре.
- А защо той повече?
Ами кожата му тъй ощавена е от занаята му,
че не пропуска водата,
а когато умреш, водата допринася най за разлагане на мерзкото ви тяло.
Ето, този череп
лежал е във земята двайсет и три години.
Чий е бил?
- На един побъркан кучи син.
На кого си мислите, че е?
Не зная.
- Чума да го тръшне, шегобиеца смахнат!
Веднъж ми изля цяла бутилка рейнско на главата.
Този череп, ваша милост, беше на Йорик, кралския шут.
Този?
Точно той.
Дай да го видя.
Бедни ми Йорик!
Аз го познавах, Хорацио.
Човек с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия.
Колко пъти ме е носил на гърба си.
А сега извиква отвращение у мен. Чак ми се повдига.
Тук са били устните, които съм цулувал толкоз често.
Къде са твоите шеги сега?
Твоите песни, твоите премятания?
Де са остроумните проблясъци, смях извикващи у цялата трапеза?
Някоя, на която сам да се ухилиш?
Добре си увесил челюст.
Сега изтичай до стаята на дамата.
Кажи й, нека да си слага белило ако ще цял инч дебело,
накрая пак на теб ще заприлича.
Разсмей я със това.
Кралят. Кралицата, придворните.
Кого ли ще погребват?
И с тъй сакато опело?
Това е знак, че клетникът отчаян живота си самичък е отнел.
Гледай.
А другите обреди?
- Този там е младият Лаерт.
А другите обреди?
Опелото бе разширено докъдето можем.
При тъй неясна смърт,
ако редът ни не беше изменен от висша воля,
до праведния съд тя би лежала в неосветена пръст.
И само толкоз?
Толкоз.
Бихме осквернили свещения обет, ако изпеем за нея "Упокой",
както за всички, починали във мир.
Положете я тогава във пръстта.
И от чистото й тяло нека
виолетки разцъфтят.
Но знай това, духовнико бездушен,
че моята сестра ще стане ангел, а ти ще виеш в пъкъла.
Какво?
Прекрасната Офелия!
Цветя за цветето.
Прощавай.
Виждах в теб жена за моя Хамлет.
И готвех се с цветя да украся леглото ви,
не хладния ти гроб.
О тройно зло, десетократно тройно върху проклетата глава се струпай
на оня, който със злодейско дело лиши я от сияйния й разум.
Недейте я засипва. Още миг! Да я прегърна за последен път.
Сега затрупайте ни, жив и мъртва,
дорде пръстта надхвърли планина!
А кой е този, чието отчаяние е тъй безмерно?
Туй съм аз - Хамлет Датски!
- Душата ти да грабне сатаната!
Не е добра молитвата ти! Махни ръцете си от гърлото ми! Ръцете долу!
Да се разтърват!
Аз по тоз въпрос ще се разправям с него, докато склопя очи.
По кой въпрос, о, синко?
Обичах аз Офелия.
И 40 хиляди рождени братя със сборната си обич не биха стигнали моята!
Какво би сторил ти за нея?
- Лаерте, той е луд!
По дяволите, кажи какво ще сториш!
Ще стенеш, гладуваш, ще се биеш? Ще късаш дрехи и оцет ще пиеш?
Крокодили ще ядеш? И аз ще го направя.
Идваш тук да цивриш! Да ме предизвикваш, скачайки в гробове!
Ако заровят теб, и аз готов съм!
И щом с планини ще се хвалим, то нека нас да ни засипят с акри милиони!
Щом искаш, можем и ний да сме устати.
Туй е пристъп, ала не трае дълго.
Скоро мълчанието като гълъбица над челото му ще сведе криле.
Защо със мен, Лаерте, държиш се тъй?
Аз винаги съм бил приятел твой...
Но карай да върви!
Каквото и да прави Херкулес,
котакът е котак, а песът - пес.
Хорацио, наглеждайте го, моля!
Гертруда, нека да следят за принца!
Лаерте, към скръбта си добави и моята.
Или завчас ме отхвърли.
Като приятел в сърцето си вплети ме.
За оскърбление такова по мярка да се отговори.
И тъй да бъде.
Но кажете ми защо вий сметка не подирихте му?
По две причини,
които може би за теб са крехки,
но не за мене.
Майка му, кралицата, живее от неговия поглед.
А пък аз - за зло или добро -
съм свързан с нея и тялом и духом,
тъй както са звездите със своите сфери.
А другата е в туй, че простолюдието храни към принца обич
тъй дълбока, че миейки недъзите му с нея
превръща грешките му в чест.
И тъй загубих аз един баща.
В отчаяние загинала сестра.
Която беше, ако са смислени похвалите, обърнати назад,
между девиците на този свят нестигнат връх.
Но мойта мъст ще дойде.
За нея ти недей се тревожи.
Не мисли, че сме от толкоз меко вещество,
когато непосредствена опасност ни друса за брадата.
Понеже върнал се е веч, намислих да го увлека към подвиг,
при който той смъртта си ще намери непременно.
И то така, че върху нас и лъх от подозрение не ще повее.
Дори майка му ще вземе всичко за злополука.
Ваш съм, особено ако аз оръдието съм във този план.
Ти ще бъдеш.
Докато в чужбина бе, тука хвалеха много -
и то пред Хамлет - една от твоите способности, с която си блестял.
Преди два месеца гостува ни един нормандец.
Та той похвали високо твоята ловкост
и умения във всякакви игри, а за фектовката ти заяви, че щяло
да е зрелище прекрасно, ако се намери някой, който в нея да ти бъде равен.
Тези му похвали тъй отровиха със завист Хамлет,
че той жадува тука да те види и шпага с тебе да кръстоса.
А туй за нас...
Какво "за нас", кралю?
Лаерте, баща ти беше ли ти скъп?
Или ти само си портрет на скръб, лик без душа?
Защо такъв въпрос?
Онова, което можем, ние трябва и ще го сторим, без да се бавим, когато можем.
"Бихме" с времето мени се и отслабва,
колкото са думи, мисли и случки по света.
И току виж, тез голи "трябва" станат реч на прахосник на слова.
Но да сложим пръст в раната.
Ще заложим на възхвалата на твоите умения,
ще ви съберем и облог ще сключим.
Хамлет, какъвто доверчив е, оръжието няма да прегледа,
та с лекота и хитрост ще успееш
да вземеш не рапира притъпена.
И после с нисък удар баща ти ще бъде възмезден.
Ще го направя.
И за целта шпагата си специално ще миропомажа.
Един знахар продаде ми
тъй гибелна отрова, че щом драснеш някого с острие намазано,
никакво лекарство не ще го измъкне от смъртта.
При това от едничка само драскотина.
Но ако туй се провали, да помислим още.
Ще направим облог тържествен върху теб и него...
Намислих!
В разгара на фехтовката, щом се сгорещите и той да пие поиска,
ще съм приготвил такъв бокал за него,
че дори ако убегне той от твойта шпага,
от гибелта си пак да не избяга.
Хорацио, душевното ти равновесие
те прави прекрасен събеседник.
О, добри ми принце!
- Недей мисли, че те лаская.
Понасяш всичко тъй, сякаш другиму се случва.
Благодарен си поравно и на ударите и на благословиите на съдбата.
А благословен е онзи, у когото чувствата и разумът тъй са във единство,
че за него пръстът на съдбата не е кукловод.
Покажи ми някой, който не робува на страстта си,
и аз ще го сложа дълбоко в сърцето си.
И то в сърцевината му.
Както туй за тебе се отнася.
Наистина е тъй.
Но тежи ми, вярвай, кавгата със Лаерт,
защото виждам във неговия случай брат на своя.
Ще сторя всичко да се сдобрим.
Гръмливата му скръб подпали в мен тоз взрив от чувства.
Тихо! Някой идва.
Ваше височество, приветствам завръщането ви в Дания.
Благодаря смирено. Познаваш ли го?
- Не, принце.
Тогава душата ти е по-близо до рая.
- Драгоценни принце!
Ако на ваше височество е удобно, бих желал да предам нещо от краля.
Ще го изслушам, господине, с цялото търпение на волята си.
Използвайте шапката си по предназначение. Слага се на главата.
Благодаря, ваше височество, но е горещо.
- О, не, много е студено.
Вятърът е северен.
- Така е, господарю, студеничко е.
Но май е горещо за моя характер.
- Изключително, господарю.
И ужасно задушно, дори не мога да изразя колко.
Но, господарю, негово величество ми заръча да ви известя...
че е поставил голям залог върху вас.
Работата е там...
- Все пак да ви напомня...
Не, добри ми господарю, честна дума, тъй ми е по-удобно.
Неотдавна в двора се завърна благородният Лаерт.
Изтъчнен джентълмен...
надарен с първокачествени отлики.
И ако съм по-изкусен, бих казал, че той е алманах на всички изящности.
Но целеустремът ви? Защо обгръщаме казания благородник с грубото си дихание?
Моля?
- Не разбирате ли от друг език?
Опитайте, господине, ще успеете.
- Защо споменаваме този благородник?
Лаерт?
- Него, господине.
Зная, че вам не липсва осведоменост за съвършенството на Лаерт.
Исках да кажа в боравенето с оръжие.
Кое оръжие владее?
- Шпага и кинжал.
Туй са две оръжия, но карай.
- Кралят, господине, заложи
шест берберски жребеца, срещу което Лаерт отвърна
със шест френски шпаги, ками, с техните ремъци, закопчалки и такива...
Три от калъфките са с великолепна изработка и крайно
издържани в стил с ръкохватките, просто прекрасни калъфки...
с невероятно причудлива украса.
За какви калъфки говорите?
- Калъфките, господине, аз наричам...
ножниците.
Похвалата ви щеше да е уместна, ако носехме не шпаги, а възглавници.
Междувременно нека ги наричаме ножници. Но както и да е.
Кралят, господине, се е обложил, че в състезание до днанайсет точки
Лаерт ще спечели с не повече от три.
Най-много дванайсет на девет, а туй би могло да се реши веднага...
ако ваше височество се откликне.
А ако се откликна с не?
- Имах предвид утвърдително.
Господине, аз ще се разхождам в тази зала.
Ако негово величество благоволи, сега е часът ми за отдих.
Нека донесат рапирите и ако благородникът желае...
а кралят поддържа облога си, аз ще спечеля за него, стига да мога.
Ако не мога, ще спечеля много точки в по-малко и един срам в повече.
Да предам ли отговора ви точно тъй?
В този смисъл, господине, а украсите нека са по ваш вкус.
Дръзвам да ви препоръчам своята преданост, господарю.
Моля, моля.
Ще загубите състезанието, принце.
Не мисля тъй.
Откак Лаерт замина за Франция, аз непрекъснато се упражнявах.
При такива условия ще победя.
Само че нямаш представа колко ми е тежко на сърцето.
Но няма значение.
- Но, скъпи принце.
Не, това са глупости. Макар че такова предчувствие
би стреснало някоя женичка.
Ако душата ви се противи на нещо, слушайте я.
Ще им кажа, че сте неразположен.
- По никакъв начин.
Предизвикваме поличбите.
Врабче не пада без волята на провидението.
Което е за сега, няма да остане за после;
Което не е за после, ще стане сега.
Което не стане сега, все пак ще стане после.
Готовността е всичко.
Боговете решават съдбата ни...
Нима можем да им се противим?
Да става каквото ще.
Насам, Хамлет, ръка подай и таз от мене поеми.
Простете ми, Лаерте! Зло ви сторих.
Но вий сте благородник и вярвам, ще ми простите.
Всички тука знаят - вий също чули сте, -
че съм наказан със помрачения.
Това, с което възмутих във вас приличие, достойнство, чест -
открито казвам ви, - бе лудост.
Хамлет да е съгрешил към Лаерт?
Отхвърлям го! Ако изтръгнат бил е Хамлета от Хамлет
и той без себе си е сторил зло на Лаерт,
нима вината е у Хамлет? Отхвърлям туй!
Къде е тя тогаз? В лудостта му?
Ако е тъй, то Хамлет е от страната на потърпевшите.
Не Хамлет - лудостта му е злодея.
Пред всички тук, Лаерте, отказвам да съм действал злоумишлено.
и нека великодушната ви мисъл дотам да ме очисти,
както бих бил чист, ако с изстреляна над покрива стрела
ранил бих своя брат.
Рапири! Една за мен!
- И една за мен.
Пред мойто неумение, със свойта ловкост ще блеснете като звезда...
сред мрачна нощ.
- Шегувате се, принце.
Кълна се в таз ръка, не!
- Рапирите, млади Озрик!
Хамлет, наясно ли си по облога?
- Съвсем наясно, ваше величество.
Заложил сте на слабия.
- Не се боя.
Видял съм и двама ви. Авансът ни се дава, защото той е понапреднал.
По-лека искам. Я да видя тази!
Ще взема таз. Еднакво ли са дълги?
Еднакво, ваша светлост.
Сложете тука чашите със вино!
Ако Хамлет пръв спечели точка,
топовен гръм нека да го извести.
А кралят ще вдигне наздравица за Хамлет
и в чашата ще пусне рядък камък, по-чист
от оня, който е красил короната
на вече четирима Датски крале.
Чашата насам!
И нека съобщят литаврите на медните тръби,
тръбите на топовете отвънка,
топовете на облаците горе,
а облаците на земята вредом,
че кралят вдига тост за Хамлет!
Кралят вдига наздравица за Хамлет!
Да започнат! А вий съдии, следете зорко!
Готов!
- Готов.
Присъда?
- Не.
Докоснат. Няма спор!
Добре, отново
Да спрат!
Подайте чашите!
Хамлет, тоз бисер е за теб.
За твое здраве!
Подайте му я!
Първо тази схватка. Сложете я на масата!
Готов?
Докоснат, или не?
Да, докоснат. Признавам.
Синът ни ще надвие.
Но много изпотен е и задъхан.
Вземи таз кърпа, сине, и изтрий се!
Не! Не пий, Гертруда!
Простете, господарю, ще отпия.
За твоята победа пия, Хамлет.
Добра ми майко!
Твърде късно!
- Сега ще го засегна, господарю.
Не вярвам във това.
Все пак усещам, че нещо ми тежи на съвестта.
Лицето ти нека да избърша.
За трети път, Лаерте. Няма шега!
Постарай се повечко! Играеш си със мене ми се струва.
Така ли казваш? Я сега!
Никой от двамата.
На, дръж това!
Да бъдат разтървани! Разпалиха се много.
Почакай!
- Не, отново!
Как сте вий, Лаерте?
- Убит съм...
от собственото си предателство.
Какво става, господарю?
- Какво й е на кралицата?
Припадна, виждайки ви в кръв.
- Не.
Напитката!
Чашата...
О, Хамлет!
Злодейство!
Вратите затворете!
Коварство! Сега ще го разкрием!
Тук е, Хамлет.
Убиецът е твоето умение.
Не ти остава повече от четвърт час живот.
Сам държиш в ръка инструмента на подлостта,
с остър връх и то отровен.
Но тя накрая срещу мен се извъртя.
И ето, не ще се вдигна веч.
Майка ти също е отровена.
Не мога повече.
Кралят! За всичко него обвинявам!
Отровена и шпагата?
Тогава на работа отново!
Благородни Хамлет, да си простим взаимно,
Да не тегне над теб моята и татковата смърт.
Нито твоята над мен.
Да ти прости небето.
Аз те следвам.
Хорацио, умирам.
И ти, окаяна кралицо...
прощавай
А пък на вас, които тук стоите, тъй се случи...
като статисти неми на таз страшна драма,
ако имах време...
Но тоз сержант, на име Смърт, е твърде бърз при арестуването.
Бих ви казал...
Но и без туй ще мине.
Умирам, Хорацио.
Могъщата отрова тръби победата си над духа ми.
Ако нявга бил съм, пък и за кратко, в твоето сърце,
поотложи мига на щастието.
И дишай още мъничко
във този горък свят,
за да разправиш историята ми...
Останалото...
е мълчание.
Четирима капитани да изнесат тялото на Хамлет, както войн.
Защото той би бил достоен датски крал.
И нека на кортежа му
приветстват го с военен барабан и тръбен звук.
Вървете!
Командвай залп!
Лека нощ, добри ми принце.
И ангели небесни над покоя ти да бдят.
Адаптация по превода на Валери Петров: dino