9/11 (2002) (Fahrenheit 9-11 (2004) CD2.txt) Свали субтитрите
Мога да видя пламъците през гъстия пушек.
Отряд едно до командира.
Пфайфър вече бе открил сигурен изход.
Опита да се свърже с хората във фоайето. Никакъв отговор.
Минавахме през моста обратно към търговския център
опитвайки да се свържем по станциите, но не ставаше нищо.
Момчетата, които оставихме там, вече ги нямаше.
Бяха излезли през друг проход
носейки тялото на отец Майкъл Джъдж към църквата св. Петър.
Поставиха тялото му на олтара.
Шефът, помощника му Еди Фейхи
и Джулс излязоха навън
под моста, който току-що пресякоха
изправяйки се пред картина, която никой от тях дори не можеше да схване.
Имаше отломки навсякъде, прахът покриваше цялото място.
Погледнахме навън и там имаше кула, затова си казахме, че е било нещо друго.
Другата просто не можехме да видим, но сигурно си стоеше от другата страна.
Никой не ни каза. Нямахме представа.
Там, където трябваше да бъде центъра, всичко бе в пушек
а и не е необичайно при пожар сградата да изчезва скрита зад пушека.
Витаеше чувство, че мястото не е сигурно.
Затова ходехме на север.
Опитвайки да разберем какво стана
и да се организираме.
Започнахме да събираме фактите.
Всички са навън от фоайето.
Пфайфър искаше да образува нов команден пост
и да открие хората си.
Точно сега те слизаха надолу по стълбите.
По едно време започнах да тичам.
Даже не знаех докосвам ли стъпалата.
Когато минах два или три етажа
започнах да си мисля за семейството. Казах си: "Трябва да изляза оттук."
Когато излязохме от фоайето, направо не бе за вярване.
Нямаше никой на командния пост. Все едно беше дошъл края на света.
Пошегувах се с това...казах...
Командният пост е изоставен. Нямаше никой там.
Казах: "Лошо предзнаменование."
Знаех, че няма какво да направя. Не бях даже пожарникар.
Нямах и никакъв медицински опит.
Бях просто гражданин.
Но като оператор, имаше какво да направя
да документирам какво се случваше.
Операторът върви и просто снима.
Гидиън се приближи до кулата, колкото можеше.
Странно, но единственото, което ме разсейваше беше да...
...почиствам обектива.
Не знам дали беше начин да се концентрирам върху нещо
за да стоя настрана от ужаса на реалността,
но натрапчивата мания ме следваше
- обектива се нуждаеше от почистване.
Джулс беше с Пфайфър, който вече чертаеше следващия си ход.
Огнеборците от моята пожарна бяха стигнали до фоайето и се разпиляха.
Вървяхме, бяхме навън от сградата, чувствахме се в безопасност.
Имаше скачащи хора от прозорците, удряйки земята около нас
отломки, удрящи се наоколо.
Мислех, че ще излезем от сградата,
шефовете ще ни съберат, ще ни организират и ще ни върнат обратно.
Така си мислех, че ще бъде.
Преди да изляза, пожарникар от улицата крещеше към мен,
"чакай, чакай" и махаше с ръце.
Изчаках и след малко чух глух силен удар и после още един.
Бяха двама души, които паднаха, или скочиха някъде отвисоко.
Всъщност всички стояха в сянката на първата кула.
Беше 10:28 сутринта.
И после отново се чу онзи звук.
И даже нямах време да мисля. Просто бягах.
И после мъртва тишина.
Няма нищо. Никакви радиосигнали.
Няма звук, нищо.
Усетих човека, който беше върху мен да се изправя.
Да се махаме оттук.
Разбрах, че това е шефът Пфайфър. Осъзнах, че е скочил върху мен
за да ме предпази от всичко това.
Той каза, "добре да тръгваме".
Изправяме се, прахът се изчиства
защото вятърът духа в обратна посока.
След това...
буквално опитахме да заобиколим буците
да се прегрупираме и да се върнем обратно за да видим какво може да направим.
На по-малко от една пряка, Гидиън е още в тъмнината.
Сипенето на отломки спираше
и можеше да осъзнаеш, че вече не можеш да дишаш.
Трябва ни помощ!
Да се махаме, преди колите да се взривят!
Насам, да тръгваме, преди колите да се взривят!
Тогава осъзнах, че ще умра.
Тук сме, зад камиона.
Продължавай да викаш. Ела до камиона.
Трябва да се махаме.
Трябва да се движиш, човече.
Единственото, за което можех да мисля, бе Джулс.
Спомням си, че си казвах, че ако оцелея...
.. ще... ...ще бъда по-добър брат.
Да, давай. Ще успееш.
Помогнете му, бързо.
Той тежи 80 килограма.
- Трябва да го оставим тук.
Не може да стои изправен. По дяволите, трябва да му помогнете.
Последният човек, който Гидиън бе заснел, лежеше на улицата.
Хвани го за краката.
Този човек сигурно е стоял на улицата, когато всичко се срути
и е оцелял.
С помощта на агент на ФБР, го преместихме на сигурно място.
И не можехме да видим нищо.
Трябва да вървите, сър.
Почти сте там. Хайде.
Той можеше да умре всеки миг,
затова бе трудно да го носим.
Помогнете!
Пред нас!
Мамка му.
Имате ли вода, нещо за пиене?
Благодаря.
- Отвори уста, и аз искам вода.
Благодаря.
Бях на тази улица за трети път през последния час.
Първият път беше пълна с хора.
Вторият път, всички бягаха.
А третият път...
...бягайки от срутването, тук нямаше почти никой.
И всичко беше бяло.
Всичко бе покрито с прах.
Божичко.
Беше най-сюрреалистичната сцена, която съм виждал.
Не мога да опиша това.
Картината не беше за вярване, пушекът още излизаше.
Всичко е блокирано.
Не може да влезете, нито да излезете. Не може да се качите, нито слезете.
Още съм по средата на улицата.
Да, ще вземем кислород сега.
Отзад!
Много хора са пострадали.
Пожарникари, разбити носове, такива неща.
И тогава се стреснах.
Къде ли е брат ми сега?
Бях горе, бях във фоайето.
- Да се върнем там.
Започнах да осъзнавам, че може би съм загубил брат си.
Затова се опитах да се върна към търговския център.
Трябва да намеря брат си.
Къде са момчетата?
- Нямам понятие, бях с Пфайфър.
Вървях и един полицай ме посочи и каза, "С кой си?"
Аз съм с шефа на първи отряд.
Първи отряд? Имате ли документи?
Имам пълномощно.
Вземи си пълномощното, камерата и се махай оттук, хайде.
Така се върнах, на север, без да знам къде отивам.
Полицейското управление?
Не, правя документален филм за пожарникарите.
Хайде бе, това не ти е скапания Дисниленд, върви.
След малко казах: "Няма какво да правя тук.".
Трябва да се върна в пожарната. Може би имат някакви новини.
Може и да се е върнал там, Но тогава си мислех просто...
...мислех, че е мъртъв.
Ставаше твърде съкрушително.
Връщайки се към пожарната...
не се опитвам да мисля дори за секунда за Джулс.
Беше ми много.
Спокойно миличка.
Всички ме питат: "Какво стана?" Казвах - "Не знам."
"Ад. Това стана."
Просто се случи.
А не трябваше.
Върнах се в пожарната.
Много емоционално.
Много от момчетата плачат. Аз плача.
Къде мамка му беше?
- Не можех да се върна.
Още не знаем колко момчета липсват.
Бях в две линейки. Хукнахме, бягахме.
Никога не съм се превръщал толкова.
Това бяха прегръдки от щастие, че сме живи.
Беше чудесно да узнаеш, че
хората са оцелели в това.
Мислех, че сте мъртви.
- И аз мислех, че съм мъртъв.
Загубихме толкова много само за два часа.
Чувствахме се все едно, някой ни е наритал задниците.
Не знам, какво да правя, човече.
Да се върна там ли или какво? Направо съм в шок.
Всички добре ли са?
- Бяхте ли в сградата?
Толкова много мисли и емоции.
Трябваше да се обадим на любимите, да кажем че сме добре.
Просто се отървахме.
Не съм бил по-щастлив да чуя гласа на майка си.
Малко по малко момчетата започнаха да се връщат.
Един по един.
Операторът отново можеше да снима.
Чуваш земята да буботи и скапаните отломки те преследват.
Бягахме, изтегляйки задниците си.
Снимах как се връщат и
ги питах виждали ли са Джулс.
Никой не можеше да отговори.
Хей, братче.
- Как е?
Беше разочароващо и неприятно.
Един от момчетата дойде до мен...
и го попитах: "Виждали ли си Джулс?"
"Знаеш ли къде е?" Той ме погледна и каза - "Зад теб."
Обърнах се
и Джулс беше там. Дори не видях, че е дошъл.
Все едно се виждахме за първи път.
Попитах го дали е добре.
Каза ми, да. Каза ми, че е ...
бил по онова време във фоайето.
Не съм мислел, че мога да съм толкова щастлив да видя пак брат си.
Плакахме като бебета 10 минути.
Казах му, че вече знам какво е да мислиш, че ще умреш.
Мамка му, човече. Притеснявахме се за теб.
Не знаехме, какво е станало с вас, момчета.
Всички ли са налице?
Насам.
- Всички ли са налице?
Добре ли си?
Не мога да повярвам, че се отървахме. Как излязохме от тази сграда?
Защо съм жив а толкова други са мъртви?
Видяхме изоставения команден пост и разбрахме, че сме в беда.
Когато слязохме беше по зле, откогато се качихме.
Като се качвахме всичко беше наред. Като слизахме беше пусто.
Беше като... божичко.
Слязохме във фоайето и беше като бойно поле, и нямаше никой.
Успяхме да стигнем на една пряка...
Най-малко две и започнахме да бягаме.
Етаж по етаж, започна да се пръска.
Все едно бяха взривени.
Гледах и бягах.
- По Уест стрийт.
После този гнусен облак ни подгони.
- Накъде отидохте?
Не можехме да избягаме.
- Какво направи?
Скочих под една кола. Чаках да умра.
Картината тук прилича на ядрена зима...
Сега всички вървят с маски,
облени в кръв, целите в мазилка. Били са близо до него.
Бяхме около 20-тия етаж. Чухме шибания тътен.
Мисля, че беше когато рухна 2-та.
Мислехме, че сме мъртви.
В крайна сметка, Световният търговски център вече го няма.
Седнете.
Броят на загиналите вероятно е чудовищен.
За момента е непонятен.
Има тяло на пожарникар на десета, в една къща, на пода.
Не могат да го разпознаят.
Ризата му е разкъсана и тялото е наполовина.
Сградата взе да се тресе, момчетата взеха да бягат.
Когато стигнах долу, падаха тела.
Грижехме се за свещеника.
Мъртъв ли е?
Експлодира, отнесе ни всички.
Свещеникът на пожарната?
- Да, старият.
Нямаше пулс, нищо.
Извадихме късмет. Втората падна първа. Казаха ни да излизаме.
Втората паднала първа? Не мога да си го обясня.
Когато вие момчета...
- Паднала е, като сме били в сградата?
Когато излизахте, втората вече я нямаше.
Гледах по новините.
- Затова ви изкарахме.
Съединените щати ще преследват докрай и ще накажат отговорните.
За тези долни актове.
- Кучи син.
Ще направя списък от пожарникари и офицери
които са готови да се върнат да работят.
Сигурно няма да тръгнем в близкия половин час...
Не знам защо аз и другите момчета бяхме избрани да преживеем това.
Някак си чувствах, че трябва да има причина.
Тръгваме веднага, като получим заповед.
Какво... трябва да направя за да заслужа това?
Не е лесно да си оцелял.
Положете глава назад, леко.
О, този ден. Този ден промени всичко.
Мисля, че има жичка вътре.
Когато се върнах в този ден
един огнеборец дойде и ми каза:
"Вчера имаше един брат."
"Днес имаш 50."
Радвам се да те видя.
Трудно е дори да опиша емоциите в пожарната този ден.
От една страна, празнуваш.
Много страшен ден. Щастлив съм да съм тук.
Някак си нашите момчета се отърваха.
Всички се върнаха в пожарната...
...освен един.
Виждали ли сте Тони насам? Бенетатос?
Бенетатос е единственият...
Всички бяхме налице, без Тони.
Всички се чудеха за Тони.
В същото време знаехме, че стотици пожарникари, хиляди хора,
са загинали в тези кули.
И с всеки изминал час,
все повече отбелязвахме, че Тони Бенетатос е един от тях.
Хей, момчета, обади се заместник началника - Хил.
Не иска никой друг там.
Имат милиони момчета които седят там и не правят нищо. Директна заповед.
Дойдох от вкъщи и ни наредиха да стоим в пожарната.
Хайде момчета!
Но истината е, че момчетата трябва да се върнат
да започнат да изваждат оцелелите.
Скапаният манталитет, влизай там, извади хората
е вкоренен в теб, програмиран.
Трябва да се върна...
...и да намеря хлапето.
Мамка му.
Отиде, човече.
- Седма падна?
Бях там, когато падна и седма сграда на центъра.
Нито следа от Тони, никъде.
Трябва да беше около 18:00, девет часа, след като всичко започна.
Бенетатос!
...и Тони просто си дойде.
Ходех като замаян. Обаждаха се, "Хей, Бенетатос, добре си!"
Има ли ти нещо на ръката?
- Не.
Добре ли си?
- Да.
Схванат.
Как си? Добре?
Добре съм.
Какво стана при тебе?
- Бях в сградата.
Беше? Всички от пожарната ли...?
Всички са налице.
- Благодаря на Бога.
Седни. Там има плюскане.
Искаш ли нещо за пиене? За ядене?
Има плодове, малко витамин С за теб. Добре ли си?
Значи всички са налице?
Всички са тук.
Всички, които излязоха?
- Ти беше последния.
Шибаняци... Бях толкова сигурен, че сте мъртви.
Аз се ровя из боклука а вие лайнари седите тук и ядете портокали?
А аз скитам наоколо да ви търся?
Последния, който излезе оттук
се върна и всички бяхме добре.
Излязох веднага след първото срутване.
Излиза, че Тони е бил с Лари Бърнс цялото време
стажантът и пенсионирания шеф.
Те са били точно там, когато първата кула падна.
Скрийте се зад сградата.
Влязохме в различни околни сгради.
Хайде!
Елате при светлината.
...опитвайки да успокоят хората.
- Стой тук, докато отмине.
Насочвайки хората към Бруклинския мост.
Всички незабавно да се евакуират от зоната.
Имаше плачещи хора...
...ранени хора.
Запомнил съм един човек
чиято ръка беше прерязана тук
и той я държеше докато бягаше.
Той крещеше "Трябва ми доктор, кървя."
Това ме шокира.
Продължихме. Проверих всичката техника.
Имаше разбити, линейки покрити с отломки, преобърнати.
Навсякъде пламтяха пожари, големи.
Цял ден търсех из останките,
изваждах разни неща, проверявах под тях.
Беше му трудно. Много.
Беше пожарникар само от няколко месеца.
Но той се доказа в този ден. Пред всички момчета.
Не знаехме толкова много неща в този първи ден. Кой ни е нападнал, защо.
Само знаехме, че нищо няма да е същото.
Видях около осем тела, летящи във въздуха, падащи от 80 етажа.
И после повторенията на снимките,
на самолетите, удрящи самолетите.
Беше достатъчно. Стига телевизия.
За щастие спря тока.
Генераторът трябва да е в двора
ще свържем лампите към него.
Имам два комплекта светлини.
Токът в целия център на Манхатън спря.
Чувствахме че ще бъдем там доста време.
Тази вечер в пожарната,
просто опитвахме да приемем всичко.
Странно е. Виж датата.
9-11?
- Такава е датата.
Точно така.
Готови сме за нова година, за всички подобни неща.
Не сме готови за 11-ти септември.
Някой гледал ли е новините? Какво още се е случило?
Страх ме е да гледам новините.
И двете кули са напълно разрушени.
Три сгради са унищожени.
Четири, пет, шест, седем.
няма ги.
Всичките.
Бяхме на покрива на Мариот.
Имаше парчета навсякъде.
Крака, стъпала, беше гадно.
Добре ли си?
- Да.
Запомнил съм много добре, от всичко
когато седнах до Тед.
Изглеждаше наистина зле.
Каза "Тони, хората просто валяха отгоре".
Начина по който го каза беше....
Човекът беше минал през ада.
Добър вечер. Днес нашите съграждани,
начинът ни на живот, свободата ни бяха атакувани
в серия от преднамерени и смъртоносни терористични актове.
Това е много депресиращо, унило и отчаяно настроение.
Стотици от пожарникарите ти, съгражданите ти ги няма.
Със скоростта с която палиш клечка, натискаш бутон и ги няма.
Онези сгради, паднаха. Няма ги.
Не ги виждам. Трудно е да повярваш, че ги няма.
Няма ги.
Това беше първата ми реакция.
- Няма ги.
Няма вече Световен търговски център.
- Не.
Случи се, нали?
Не е нещо пред което да си затворя очите,
да ги отворя пак и да видя кулата, нали? Няма я.
Единственото което наистина
ни държеше заедно беше групата, като цяло
като пожарникари.
Около полунощ пратихме Тони да свали
знамето наполовина, отново.
Трудно бе да мислим за бъдещето.
Имах много добри приятели
които ми бяха колеги, в моя взвод,
които бяха сред изчезналите.
Много момчета, всички загубихме приятели и близки.
Не искам никога повече да спускам знамето наполовина.
Това е.
До отмяна ще бъдем на 24 часови смени.
Разбрахме, че сутринта започваме да копаем.
Някои от момчетата с жени и деца си отидоха за няколко часа.
Знаеха, че може да минат дни преди да ги видят отново.
Синът ми спеше. Вдигнах го и го занесох до леглото.
Исках да е с мен.
По принцип просто щях да го вдигна от моето легло, но тази нощ беше обратно.
Нямаше против. Беше усмихнат и беше прекрасно да видя тази усмивка.
Всички деца излязоха и се разплакахме
в една голяма прегръдка...
беше...
просто плакахме.
Трябват ни още момчета тук.
Върнах се в пожарната на другия ден. Не можех да чака повече.
Разбрах, че ще има много затиснати хора със сигурност.
Ще ги извадим. Трябва. Винаги го правим.
Концентрирайте се в работата.
За няколко седмици ще разберете какво е станало с момчетата.
Но днес, се концентрирайте над работата си.
Работете по двама. Ако единият падне в дупка, другият ще знае.
Всички бяхме живи. Беше повече отколкото можехме да се надяваме.
Затова работата ни бе да отидем и да направим каквото трябва
и да направим колкото можем и колкото ни позволят.
Някои от момчетата взеха автобус до мястото, което медиите наричаха "нулевата точка".
Още медицински ръкавици. Сложете ги в джобовете си.
Някои пожарникари го наричаха "кладата".
За нас все още си беше търговския център.
Момчета, ако чуете три сигнала, означава, че някой може да слиза.
Дръжте си очите отворени долу.
И просто осъзнах, нещо което винаги отричах:
колко зло може да бъде злото.
Трябват ми 5 пожарникаря от 19 и 12.
Слязохме и се групирахме по 5 човека и офицер.
Веднага започнахме да търсим оцелели.
Вземете кофи.
Момчетата копаеха бързо, предавайки си кофите.
Копаеха фанатично.
Кофа!
- Пазете се момчета.
Копаехме и внезапно някой викна "тихо".
Тихо!
Цялото място замлъкна и хората се оглеждаха.
Хей?
Постепенно пак започнахме да работим.
Така нещата продължаваха.
Помня първия път, когато отидох там бе...
...като врата към ада.
Никога не си знаел, преди да отидеш.
Но самата камара изглежда си има свой живот.
Тя мърдаше и се променяше под нас.
На всяка стъпка можеш да паднеш от 15-20 метра в празнините.
Тя изригваше огън, когато копаехме в нея
и погреба хиляди хора,
без да ги достигнем.
Всичко, което виждахме бе стомана и не знаех как ще влезем под нея.
Как ще намерим някой в това?
Ти си върху камарите, копаеш с лопата,
копаеш с брадва или нещо такова.
Усилията ти се струват напразни.
Като капка в морето.
Вътрешно вярваш, че има някой там долу.
И ако намериш един човек, ще си струва.
Още вода!
Поемаш всякакви рискове, само за да откриеш някой
това водеше момчетата.
Разчиствахме каквото можехме на ръка
и оксиженистите влизаха прерязваха железата и ги вдигаха.
После почвахме да копаем отново.
Имате две 110-етажни офис сгради.
Не можете да намерите дори бюро.
Не откривате стол. Няма телефон, компютър.
Най-голямото парче телефон, което открих беше половин клавиатура
и беше толкова голямо.
Сградата е разрушена на прах.
Как можехме да открием някой? Нищо не беше останало от сградата.
Намираш някое малко местенце
и продължаваш да копаеш и да опитваш да откриеш някой.
Намираш крак. После ти казват, че сградата ще се срине и бягаш.
Хайде....
И после се връщаме и...
...повечето само копаят.
Намерихме тяло. Беше момиче.
Беше мъртва. Определено.
Дрехите и бяха изгорели.
Изглеждаше бременна. Други мислеха, че е охранена.
Но аз не мислех така. Беше покрита с мазилка.
Носихме я така, имахме и чувал за тялото
а после ни казаха да бягаме.
И бягахме.
Така и не разбрах дали я извадиха.
Би било добре да кажеш "Извадих поне един човек."
"Едно семейство ще може да направи достойно погребение."
Тишина!
- Тихо!
Първата ни смяна беше 24 часова,
и през цялото време,
извадихме само един жив човек.
Един.
Беше обезкуражаващо.
Дори беше трудно за разбиране.
Беше някак странно. Връщайки се в пожарната...
хората ни аплодираха.
- САЩ!
Но не се чувствахме като герои.
Всеки ден непознати ни запасяваха.
Някой каза, че може да ползвате кърпи.
Благодаря.
Кухнята?
- Просто ги пускайте на земята.
Не можете да изядете всички курабийки.
Още е рано, но искам да благодаря на всички за здравата им работа.
Как сме тук, знае само Бог.
Но отново ви благодаря, момчета.
Не знаете, колко съм щастлив, че сте с мен, момчета.
Проверете шкафчетата. Взимайте всичко.
Има нещо особено, когато момчетата са непреклонни...
отивайки натам и обратно, с пирони в ръцете, лепенки.
маски, кръв навсякъде
спирайки я и казвайки "Да се връщаме, да видим какво можем да направим"
"за да пооправим малко нещата."
Трябваше да има живи хора там долу.
Чуйте. Трябваше да поддържаме надеждата си.
И търсехме навсякъде.
Дори пълзяхме долу в магазините
в метрото под града.
Но когато дните се превърнаха в седмици, започнахме да приемаме
че вече няма да открием никой.
Но не спряхме да търсим.
Хей, шефе. Има още едно тяло тук.
Пожарникарите се сблъскват с грозни неща всеки ден. Част от работата.
Но това беше по-лошо.
Имате ли чувал за тялото?
Ден след ден момчетата стигаха до края на силите си
може би ги надминаваха.
Много от тях не знаеха, дали ще продължат да вършат тази работа.
Все едно са в армията.
Предпочитам да спасявам живот а не да отнемам.
След това, което видях, ако страната ми реши да ме прати
да убивам
вече бих го направил.
Всяка вечер
пожарното министерство обявяваше списък на загиналите огнеборци
и всяка нощ той ставаше по-голям.
С прискърбие съобщаваме
смъртта на:
Джон Уилиамсънм, началник на дружина.
Пожарникар Уилям Хенри.
Пожарникар Ерик Алън.
Пожарникар Мануел Мохика.
Пожарникар Лаурънс Вирджилио.
Пожарникар Тимоти Хаскел.
Пожарникар Томас Ханафин.
Пожарникар Джон Санторе.
Загубихме толкова много хора
че всеки бе изгубил скъпи приятели
и не само един или два, а много.
Повечето дни имаше погребение на човек, който сте познавали.
А в някои по два или три
дори четири.
Един от тях бе Кевин Пфайфър, братът на шефа.
За последно бе видян по стълбите на кула едно
напътстващ момчетата по най-бързия път надолу от сградата.
Бих казал, че той спаси живота ми...
...спаси много животи.
Спомням си че вървях по Уест стрийт
и казвах
колко обичаме с брат ми да бъдем в центъра.
И...
да вършим тази работа.
И...
и...
...колко вече я мразя.
Някой от момчетата тичаха по стълбите на сграда наблизо
но не да гасят пожар или да спасяват граждани
Едно, две, три...
Изкачиха се за да освободят духа ни.
Това е нашият начин да издържим на бедствията.
Всяко поколение минава през тях.
Някои се борят повече от други.
Ние опитвахме да вземем, което си струва и да продължим.
И малко по малко животът започва да продължава.
Няколко седмици минаха и вече имахме нови коли
...е, използвани, за да заменим седма машина и стълба едно.
Те все още бяха погребани някъде там.
В края на краищата започнахме да се отзоваваме на повиквания отново
Беше приятно.
...да се шегуваме отново и да се опитваме да заобичаме работата отново.
Но нещата няма да бъдат повече същите.
Още се чудя, дали е истина.
Знам, че се случи, но...
Не знам. Как се справяш с нещо такова?
Всеки ден когато се събудя за мен е 11-ти.
Искаш ли нова лента?
Странно е как провървя на Джулс и Гидиън.
В началото те казваха, "да направим документален филм".
"За това, как се става мъж
"по време на деветмесечните тренировки."
Така се случи, че Тони стана мъж за девет часа
опитвайки да помага на 11-ти септември.
Той не се хвали с това.
Чувствам ли се по стойностен?
Да.
Това направи ли ме мъж?
Какво е мъж?
Още гледам анимации и правя глупости.
Аз съм човек, който опитва да върши добро, както всеки в пожарната.
А пожарната, сега се възстановява...
някак си.
В нашата вече имаме нови стажанти.
Ще имаш един шанс да направиш впечатление.
Две момчета, току-що излезли от академията.
Странно е, че никога няма да знаят, какво беше да бъдеш пожарникар
в Ню Йорк преди 11-ти септември.
И никога няма да разберат, какво загубихме в този ден.
Всичко което можем да направим е да им разказваме случките
...и да им показваме лентите.
Този филм е посветен на всички, които загубиха живота си в атаките на 11-ти септември.
Нека помним винаги.