Garden State (2004) (Garden.State.CD2-CiMG.srt) Свали субтитрите
Толкова те обичам. Гордея се с теб.
- Аз също те обичам.
- Приятна вечер.
- Благодаря за вечерята.
- Хайде, и ти ме прегърни.
- Мамо! Стига.
- Ще ви прегърна.
- Лека вечер. Ще се видим по-късно Тим.
- Чао, Тим.
Мир.
Не знам. Това беше единственото нещо което обичах да правя.
Да се преструвам на друг.
Напоследък нещо не ми върви, единствените роли които получам са на инвалиди.
Не е забавно.
Погледни на това откъм веселата му страна.
Ако не можеш да се присмееш на себе си, живота ще изглежда много по-дълъг отколкото би ти харесало.
Добре, на какво се присмивахме в теб?
Отново излъгах.
- Имам епилесия.
- Къде точно да се смея?
Аз...
Имах пристъп в адвокатската кантора където работя.
Казаха ми, че осигуровката им няма да покрие моя случай освен ако не взема превантивни мерки.
- Например?
- Каската, която носех.
Стига бе!
Забавно е. Наистина е забавно.
Аз съм единствения човек, който носи каска на работа...
нямаща връзка с гасене на огън или състезаване в NASCAR.
Какво да правя? Не мога да напусна, осигуровката им е супер.
И какво правиш? Просто се смееш.
Не казвам, че не плача. Но между другото се смея.
Разбрах колко е глупаво да взимаш всичко насериозно.
Освен това очаквам с нетърпение да си поплача хубаво.
Много е добре.
Не съм плакал откакто бях дете.
Не плаках и на погребението на майка ми. Опитах...
Мислех си за всички тъжни неща за които се сещах.
Като във филмите...
Има и една снимка от списание Life, която винаги ме преследва.
Съсредоточих се върху нея.
Нищо не стана.
Това всъщност ме натъжи повече от всичко друго...
факта, че се почувствах толкова вцепенен.
- Какво искаш да кажеш?
-Това...
Хей, Вагина.
Какво става момчета? Сам, това са Марк, Дейв и Джеси.
- Как е?
Радвам се, че се запознахме. Извинявай, че току що казах вагина.
- Не знаех, че си тук.
- Няма нищо.
Хубаво. Хайде да се махаме оттук.
Едно, две, три!
- Какво правиш?
- Ларжман влизай в басейна!
Толкова е топло!
Можеш ли да плуваш?
Разбира се, че мога.
Пич, май трябва да стоиш в плиткото. Не знам как се прави изкуствено дишане.
Приличаш на мокър бобър.
Има толкова много нормални детски неща, които съм пропуснал.
Има толкова много нормални детски неща, които ми се иска да бях пропуснала.
Има момент в живота, в който осъзнаваш, че къщата в която си израстнал...
вече не е твой дом.
Изведнъж, дори и да имаш място на което държиш нещата си,...
самата идея за дома вече я няма.
Все още се чувствам у дома в моята къща.
Ще видиш един ден, когато се изнесеш. Това ще стане един ден и идеята ще изчезне.
Чувстваш се сякаш никога няма да я върнеш обратно.
То е като да изпитваш носталгия към място, което никога не е съществувало.
Може би е като някакъв обред за преминаване в ново състояние.
Няма да почувстваш същото отново, докато не създадеш нова идея за дом за себе си.
Нали разбираш... За твоите деца. За семейството което започваш.
Това е като цикъл.
Не знам. Просто ми липсва идеята.
Може би всъщност всичко това е семейството.
Група от хора на които им липсва същото въображаемо място.
Може би.
Какво ще кажеш за малко мебели, пич?
Купих си стол, но не го харесвам.
- Къде е?
- В момента ни топли.
Безшумно Велкро.
Щастливо копеле.
Мисля, че ако бях показал идеята за безшумно Велкро в училище...
щяха да ме изгонят оттук доста по-рано.
- Защо са те изгонили?
- Чуй я само.
- Не са ме изгонили.
- Току що го каза.
Искам да кажа, че ме отпратиха. Изпратиха ме е в пансион.
Изгонили звучи сякаш съм отишъл в някаква лудница.
- Нямаше усмирителни ремъци.
- Защо са те изпратили в пансион?
Изпратиха ме, защото...
мислеха, че мога да съм опасен.
"О, уплаши ли се? Май бързаш да си тръгнеш."
"- Може да си тръгнеш, Всичко е наред. Не се чувствай кофти." Това е наистина забавно.
Наистина забавно.
Защо ще мислят, че може да си опасен?
Ти си като малък детектив.
- Искаш ли да знаеш?
- Да.
Ти си гей.
Не. Глупости.
Аз бях причината тя да е в инвалиден стол.
Блъснах я.
Това е.
- Стига бе.
- Разкарай се.
- Това е истината.
- Защо?
Беше просто странен инцидент.
От тези неща които превърташ милион пъти в главата си...
и виждаш ясно колко е странна цялата работа.
През целия ми живот тя беше депресирана без никаква причина.
И... един ден.
Бях дете. Бях на 9 и...
я мразех за това.
И просто я блъснах.
Беше напълно невинно. Просто бях много ядосан.
- Защото...
- Защото не си могъл да я зарадваш?
Да! По дяволите, да! И по друго време,...
в друг ден, тя просто щеше да ми изкрещи и да ме отпрати в стаята ми.
Но този ден...
точно този ден...
вратата на миялната машина...
беше паднала отворена... ключалката й беше счупена.
И се отваряше отвреме навреме.
Скапаната ключалка.
Изумително е каква част от живота ми беше предопределена от една парче пластмаса.
Както и да е, тя падна назад върху вратата...
и удари шията си върху кухненския плот, което я парализира от кръста надолу.
- Още ли искаш да сравняваме прецакани семейства?
Но майка ти беше в количка дълго преди да те махнат.
Да. Бях на 9.
Изпратиха ме на терапия, дадоха ми и лекарства...
които трябваше да "обуздаят моя гняв",
и оттогава ги взимам под различна форма.
Когато станах на 16, моят баща психиатър стигна до извода, че...
това не е най-подходящата среда за мен в която да раста,...
и ме изпрати в пансион.
- И оттогава не се бях прибирал у дома.
- Досега.
- За нейното погребение.
- Досега, за погребението й.
Не мога да повярвам, че футболиста идиот е пристрастен към хапчета.
- Джеси?
Къде е сауната?
- Аз ще й покажа.
- Не, аз.
- Не, ти й донеси хавлия.
- Чакай, чакай.
Искаш ли да те повозя, сладурче.
Сега си там нали?
-Какво искаш да кажеш?
- Майка ми винаги казва така,
когато види, че съм замислена.
И сега като те гледам...
разказвайки ми тази история,
мисля, че определено си в нея.
Мисля, че си права. В нея съм.
Добре. Може ли да сменим темата?
Нека да говорим за хубави неща.
- Хубави неща?
- Да, от типа на "наполовина пълната чаша".
- Какво имаш?
- Малка тайна.
- Какво имаш?
- Малка тайна.
Харесвам те.
Това. Мисля, че е това
Мога да танцувам степ. Искаш ли да ти покажа?
С удоволствие.
- Какво правиш?
- Събираш картички "Пустинна буря"?
Да. Те са с колекционерска стойност, човече.
Имаш ли представа колко ще струват един ден?
- Наистина?
- Да, това е вид инвестиция.
Тук навсякъде имам много малки инвестиции.
Един ден ще ги продам всичките и ще си живея живота.
Колко струва тази?
- Коя?
- "Очила за нощно виждане"
Не знам. Състояние? Два, може и три.
- Долара?
- Да.
Още е рано за продаване. Нищо ли не знаеш за инвестициите?
Те ще ме издържат.
Целия комплект струва хиляди.
- Имаш ли го?
- Почти.
Ъглите на "Приятелски огън" са пречупени, а някой ми открадна "Уолф Блитцър".
Какво ще правиш днес?
Имам подарък за теб, за довиждане,...
но първо трябва един вид да го открия.
- Ще ме откараш ли?
- Да, аз просто...
- Какво?
- Нищо, просто...
Кажи го. Говори.
Казах на Сам, че ще съм с нея днес.
- И тя може да дойде, не ми пука.
Не мога да повярвам, че сме в скапания Handi-World.
Наистина не искам да съм тук.
Ще вземем пари за подаръка ти. Не изглеждай толкова виновен.
- Как така изглеждам виновен?
- Андрю Ларжман?
- О, не, Бенсън.
- О, не.
- Кой е това?
- Просто не му давай номера си.
Хей, човече. Какво става?
- Как е?
- Не съм те виждал от училище.
- Да.
Мислех, че си се самоубил.
- Какво?
Мислех, че си се самоубил.
- Не беше ли ти?
- Не, не. Не бях аз.
- Кой тогава?
- Това беше хлапето на Глийсън.
- И Тина.
- Коя Тина?
- Помниш Тина.
- Беше анорексичка, тренираше гимнастика...
- А, тази Тина
- Как го е направила?
- Не знам. Не беше еврейка и не съм я погребвал.
Май с приспивателни. Или с кола в гаража. Забравих.
- Съжалявам, това е Сам, Карл, Карл, Сам?
- Трябва да отида да намеря това нещо.
- Вие двамата стойте тук. Ще се върна.
- Тежко ли е или... добре.
- Ти не беше ли в някакво ТВ шоу или нещо такова?
- Да, беше само то.
А ти работиш тук. Готино.
Само за кратко. Започвам мой бизнес.
Всъщност, трябва да поговоря с теб за това.
Търся умни хора, като теб, Ларжман.
- Трябва да запиша номера ти.
- Да, определено. Това ще е... готино.
Бих искал да говоря и с двама ви...
за една хубава възможност за вас и любимите ви.
Всички имаме мечти. Знам, че аз имам.
Искам да говоря с вас за една вълнуваща възможност за която говорят всички.
- Трябва да тръгваме.
- Добре. Радвам се че се видяхме, Карл.
- Хей, трябва да запиша номера ти.
- Да, определено.
Аз ще ти се обадя, мисля че той има твоя номер.
Радвам се че се запознахме.
Защо винаги смотаняци се захващат с тия пирамидални схеми.
Защо не е някоя очарователна сексапилна мадама, която да те кара да си купиш някоя глупост.
- С това ли се занимава?
- Да, май с някакъв перилен препарат.
Защо купуваш ножове? Не ми трябват.
- Бих искал да върна това.
- Имате ли касова бележка?
- Всъщност не. Бяха ми подарък.
- Защо ги връщате?
- Не са достатъчно остри.
- Така ли?
Не. Не и за това за което ни трябват.
Не стават за отваряне на консерви.
- Затова ли ги купихте?
Не, но в рекламата казват, че ако искам да режа консерви ще мога.
- С тези ножове, не мога.
- Към тях има и точило.
- Пробвахте ли го?
- Да, те просто...
- Не ги искам, не са достатъчно остри.
- Добре.
Голяма вратичка в политиката за връщане на стоки на Handi-World е че е разрешено...
връщането на стоки под $40 без касова бележка.
Колко често го правиш?
С всеки от служителите по веднъж и после чакам да наемат нови.
За щастие никой не се задържа в Handi-World прекалено дълго.
- С изключение на Карл Бенсън.
- Марк, нали знаеш, че това е последния ми ден в града.
- Ако ти трябват пари мога да ти заема малко.
- Не ми трябват парите ти.
- Изкарвам си мои.
- Вземи от Джеси. Нали е милионер.
Не ми трябват ничии пари. Разбра ли Андрю?
Изкарвам свои. Улугите са лошо нещо.
Единственото нещо по лошо от услуга е услуга включваща пари. Ясно?
Да тръгваме. Трябва да видя един човек за азотен контейнер.
- Какво е това място?
Мисля, че оттук може да гледаш в хотелските стаи.
Ще свърша!
Това беше възбуждащо.
Трябва да разбера повече за тая курва.
Откъде знаеш, че е проститутка?
Разбира се, че е проститутка.
Момичета, които изглеждат като нея, не чукат мъже като него...
освен ако не е за кока, пари или слава.
Е, Джулия Робъртс се ожени за Лайъл Лъвет.
- Коя по дяволите си ти?
- Това е Сам. Това е Ларж.
Без да се обиждаш, защо си довел тук тия двамата?
Това е човека на който му трябва онова нещо. Чакай.
Донесох ти контейнера.
- Можеш ли да ни кажеш къде да отидем?
- Това не идва ли в балони?
За да не съм ти шибан клоун? Не, не идва в балони.
Ще смучеш направо от вентила. И ми трябва обратно когато свършиш....
щото тоя тип държи моите 39 долара.
- Добре.
Задръж малко.
Кой тук, току що видя цици?
Вдигнете ръка ако току що видяхте малко цици.
Благодаря. Сега всички се успокойте.
Знаеш ли къде е кариерата на Кийран?
- Долу в Нюарк, нали?
- Да.
На дъното на Хилсайд и Ривингтън е.
Не се вижда от улицата, но е там
Паркирай до вратата и прескочи оградата.
На дъното на кариерата е склада за отпадъци на Албърт.
Той издири това което търсиш.
Сега ще се обадя и ще му кажа да те очаква.
Добре, чакай малко. Какво по дяволите правим?
- Имай търпение, човече.
- Бяхме търпеливи целия ден...
но това е последния mи ден, а ти още не си ни казал какво правим.
Ако ми беше казал че ще правим 6 часово издирване за нищо щях да се откажа.
Ако ти бях донесъл кока щяхме да отидем на скапаната училищна практика по футбол.
Щяхме да свиваме още преди 5 часа.
Мисля, че достатъчно покварихме невинното момиче.
- Не съм невинна.
- Напротив! Точно това харесвам в теб.
Не искам тоя тип да те откара в някаква тъпа кариера...
на майната си, където да откриеш хероинови курви дишащи терпентин...
или питбули, които се изнасилват или каквото се опитва да ни накара да правим!
Уау. За пръв път те виждам толкова развълнуван.
- Защитава ме.
- И?
- Харесва ме. Не се превземай.
Той е моят рицар в бляскава броня.
Не говори за рицари пред Марк. Това е болезнена тема.
- Ще убия тоя motherfucker.
- Това игра на думи ли е?
Ах ти...
- Боже.
Никога не съм предполагал, че това е тук.
Чух за това. Щели да строят хипермаркет тук.
Спомням си, че четох във вестника, че...
докато копали, попаднали на този природен феномен.
Нещо като Големия Каньон под земята.
Сега се съдят за това, дали могат да строят тук или не.
Можеш ли да си представиш човека, чиято работа е да се бори за правото си да построи магазин,
върху някакъв геологичен феномен?
Тук обичат магазините си, човече.
Добре. Да намерим този човек и да се махаме оттук.
- Няма ли да ни кажеш какво търсим?
- Изненада е. Ще видиш.
Мисля, че ще вали.
Това е.
Почукай тогава. Почукай и размени малко карти "Пустинна буря".
Не се закачай с моите хобита. Аз не се шегувам с това, че си задник.
Добре!
- Марк?
- Да. Албърт?
Влизайте.
Сигурно съвсем сте измръзнали.
Настанете се до огъня да се постоплите. Отивам да я оставя.
След малко се връщам.
Трябва да кажа че съм непрекъснато впечатлена от това как всяко място на което ни водиш...
продължава да бъде все по-странно от предишното.
- Какво искаш да кажеш? Тук е хубаво.
A, нищо. Просто се намиране върху стар кораб на дънота на кариера в Нюарк.
Това едва ли е дъното, пич.
Погледна ли урвата под нас?
Хей, това е жена ми, Фей.
Добре дошли.
Заповядайте, седнете. Настанете се удобно.
Навън май става доста сериозно.
- Започна да вали съвсем внезапно.
- В буря като тази, обичам да си мисля, че този стар кораб е като мой собствен Ноев ковчег.
За жалост, ако това е апокалипсиса...
не съм сигурен дали все още може да плава.
- Да, не знам.
- Някой иска ли чай?
- С удоволствие. Благодаря.
Ти искаш ли? Сега се връщам.
Какво е това място? Какво правиш тук долу?
Наричаме го разлома на Кийран.
Никой не знае какво е, защото още не сме го изследвали.
Междувременно докато са с вързани ръце от съдебния процес ме наеха...
да пазя никой да не влиза вътре.
Това което не знаят е, че нощем слизам долу.
Колко е дълбоко? Благодаря.
Благодаря. Никой не знае.
Обичам да мисля, че е безкрайно.
Странна работа.
- Пазител на безкрайната бездна.
- Да, предполагам.
Но освен това ние се занимаваме с търговия с старинни бижута.
Предполагам е странно, че живеем тук долу.
- Не.
- Изобщо.
- Изобщо не си го помислих.
Ние смятаме, че е важно.
Защо? Какво мислите, че ще намерите?
Предполагам просто харесвам идеята, че ще намеря нещо.
Да правя нещо напълно уникално...
което не е било правено никога преди.
- "Бездната на Албърт"
- Може би. Кой знае?
Знаеш ли какво? Всичко е его.
Нищо от това няма значение. Ако точно тук съм с този човек...
и нашето прелестно бебе...
това е всичко от което се нуждая.
Предполагам искаш това за което изминахте целия път дотук.
О, да. Това ще е страхотно.
Отне ми малко време да го проследя...
но дължах услуга на Диего.
Това е. Много ти благодаря.
- Да.
- Наистина.
Късмет в дъжда. Искате ли някакви чували за боклук?
- Да.
- Добре. Това ще е чудесно.
Довиждане.
- Хей, Албърт!
- Да?
Късмет в изследването на безкрайната бездна.
Благодаря. Хей!
На теб също.
Е, не знам дали ще те видя, човече.
Не искаш ли да знаеш какво има в плика?
Честно казано вече не ми пука.
Какво е това?
Любимата огърлица на мама.
Ще те излъжа ако ти кажа, че това от начало е бил моят план.
Но... ти я върнах, нали? Трябва да има някаква стойност.
Целия ден е бил за това?
Не искаш да е долу с нея, нали?
По-добре да е с теб.
Добре.
Ако някога ти потрябва Като, знаеш къде да ме намериш.
Странно.
Тази огърлица припомня произволни спомени за майка ми.
Бях малко дете и плачех за какво ли не.
Тя ме прегръщаше и люлееше напред-назад.
Спомням си, че виждах малките топчета да плуват също напред-назад.
От носа ми капеше сопол...
а тя ми даде ръкава си...
и каза да си издухам носа в него.
И си спомням, че мислех...
"Уау!
Това е любов."
"Това е любов."
Ларж? Мисля, че виждам една.
- Млъквай.
- Да, виждам. Чакай.
Трябва да я запазим.
Добре. Не мърдай.
Можехме да я сложим в моя албум, ако имах такъв.
- Това ли е?
- Май да. Не усещам да идват други.
Ако има просто ми кажи. Ще взема чашата.
Това беше добра идея.
- Кой си ти?
- Аз съм новият ти приятел Сам.
Кърпичка?
Ела.
Това боли толкова много.
Знам.
Но това е живота.
Ако не друго, това е живота.
Истински е. И понякога боли адски.
Честно казано, той е всичко което имаме.
Как се чувстваш?
В безопасност.
Когато съм с теб съм в безопасност.
Като у дома.
Татко.
- Влизай.
- Извинявай, че те събудих.
Не си, аз четях.
Къде беше?
Навсякъде.
Последните няколко дни бях на нещо като откачено пътуване.
Избягваше ме.
Не, не е вярно. Хайде.
Е добре, може и така да е било.
Сигурен съм, че може да откриеш много неща в живота си
за които да си ядосан.
Но това което не мога да разбера е защо си толкова ядосан на мен.
Всичко което исках е всички да бъдат отново щастливи.
- Това е всичко което исках.
- Кога сме били щастливи, татко?
Винаги казваш това, но кога е било?
Кога е било времето всички да сме щастливи?
Не мога да си спомня. Ако можех щях да помогна да се върнем там.
Но просто...
Знаеш ли, двамата трябва да поработим за да се разбираме...
ако не ни е било писано.
Може би ще има напредък...
ако можеш да си простиш това което направи.
Това което направих.
Добре, нека го направим. Тук сме, нека го направим.
Прощавам си това което направих. Готов ли си?
Бях дете и някой беше направил скапана ключалка.
Така мисля. Това е което мисля за цялата работа.
И повече няма да взимам тези лекарства. Оставиха ме напълно скован.
Бях напълно скован във всичко, което се случи в живота ми.
И за това...
И за това сега съм тук за та ди простя.
Винаги си казвал, че всичко което искаш е да имаме всичко което желаем.
Може би мама е искала повече от всичко това за нея да свърши.
A аз...
искам повече от всичко в света заради нея да се разбирам с теб...
за да почувствам отново нещо.
Дори и ако това е болка.
Това е против препоръките на лекаря ти.
Труден експеримент, не мислиш ли?
Това е моят живот, татко.
Това е.
Пропилях 26 години чакайки нещо друго да започне.
Така, че не мисля, че е твърде много за да се справя,...
защото това е всичко.
Сега разбирам, че това е всичко.
Ние ще се разбираме. Знаеш го нали?
Може би няма да сме толкова щастливи, колкото винаги си искал,...
но нека за пръв път позволим на себе си да бъдем това което сме.
И така ще е по-добре.
Мисля, че така ще е по-добре.
За какво мислиш?
- Няма да се върнеш, нали?
- Стига, Сам.
- Рзабира се, че ще се върна.
- Не, няма.
Не разбираш, че това е хубаво. Не се случа много често.
В живота. Искам да кажа, това...
Можем да разрешим проблема ти.
Искам да ти помогна.
Имаме нужда един от друг. Дори не съм лъгала от... два дена.
Наистина?
Не.
Виж, това не е...
Това не е разговор с който да приключим.
Това е...
Не слагам точка като за край.
По-скоро елипса.
Защото се притеснявам, че ако не го открия сам...
ако не стъпя здраво на краката си...
ще прецакам цялата работа, а е много важно.
Трябва да тръгвам.
Трябва да тръгвам.
Уволних психиатъра си и сега трябва да си намеря нов.
Ще ти се обадя когато пристигна.
Ще ти се обадя.
Погледни ме.
Погледни ме.
Ти промени живота ми.
Промени живота ми, а те познавам едва от 4 дни.
Това е началото на нещо голямо.
Но точно сега трябва да тръгвам.
Ела.
Последно повикване за всички...
Заемете местата си колкото е възможно по-бързо.
- Какво правиш?
- Спомняш ли си това което ти казах, че искам да се справя сам...
и след като те намерих разбрах какво да наравя?
- Елиипсата?
Да. Елипсата. Глупаво е. Глупаво е. И е ужасна идея.
Няма да го направя. Защото както каза това е.
Това е живота...
и аз съм влюбен в теб, Саманта.
Това е единственото нещо в което съм сигурен за целия ми живот.
Наистина се обърках и има много неща с които трябва да се справя.
Не искам да пропилявам повече от живота ми без ти да си в него.
- Да.
- Мисля, че мога да го направя! Искам го.
- Трябва да го направим, нали?
- Да.
- Нали?
- Да!
А сега какво ще правим?
Какво ще правим?
превод и субтитри: chilko