The Forgotten (2004) Свали субтитрите
участват: ДЖУЛИЪН МУР
във филма З А Б Р А В Е Н И Т Е
Участват още: ДОМИНИК УЕСТ
ГАРИ СИНИЙЗ
АЛФРИ УДУАРД
ЛИНЪС РОУЧ
РОБЪРТ УИСДЪМ и др.
Сам...
- Колко време прекара пред скрина в сравнение с предната седмица?
По-малко...
Колко по-малко?
Не знам точно.
- Искаш ли да направиш предположение? Грубо? За цялата седмица?
По-малко и от час на ден...
- И колко време измина от загубата ви?
- Мислиш си че пак ще направя предположение, нали?
Колко време измина?
- 14 месеца, 6 дена. Ако искаш мога да ти кажа с...
точност времето в часове и минути. Не мога да го преодолея.
- Съжалявам. Просто паметта ви си върши работата.
Ало?
Здравей, какво правиш?
- O, тъкмо излизах. Закъснявам за срещата ми с Мънс.
- Слушай, мислех си че довечера може да излезем на вечеря.
- Не знам. Предпочитам да си остана вкъщи тази вечер. Съжалявам.
Добре, няма проблем...
Ще сготвя нещо хубаво.
Не, не. Това ще е прекалено за теб.
Не, аз го искам...
Джим искам да го направя ок?
Здравей Елиът...
O, липсваше ми скъпа. Къде беше?
Знам, не те потърсих.
- Не говори глупости, не исках да прозвучи така.
Просто отдавна не сме се мотали заедно. Обади ми се, ще измислим нещо.
- С удоволствие.
- Довиждане.
Имаш ли нужда от помощ?
- Аз... Паркирах колата си тук снощи, точно тук...
Каква ви е колата?
Червено Волво.
Благодаря...
И аз често забравям.
- Джим каза, че прекалено съм привързана към миналото.
- Как са нещата между вас? Имаше ли спорове тази седмица?
Джим не спори, той преговаря...
- Как сте от физическа гледна точка? Как е сексът?
- Как щяхте да се почувствате, ако аз ви бях задала този въпрос?
- Как е сексът с г-жа Мънс? Бихте ли отговорил?
Да. Но трябва да ви таксувам повече.
- Какво има?
- Имах кафе...
Не, не и днес.
Не, преди малко имах!
- Предложих ви, но ми отказахте. Миналият път пихте.
Паметта понякога се подлъгва.
- Не съм го забравила! Все още усещам вкуса на кафето.
- Усещате аромата на моето кафе и възпроизвеждате вкуса му. Това е всичко.
- Наистина сте се привързала много към миналото си.
- Понякога умът има нужда от малко помощ, за да забрави някои неща.
- Тоест очаквате от мен да забравя сина си.
- Мислите ли че преувеличавайки някои от тези спомени за Сам, подсилвате себе си.
Не... Защо бих го направила?
Здравей, какъв е поводът?
- Ти... Връщането ти отново на работа. Мисля че е страхотно.
- Стига де. Това е просто необвързана журналистическа работа.
Даже не съм сигурна дали я искам.
- Мисля че трябва да я подхванеш. Ще ти се отрази добре.
Каква ще е книгата?
- "Психясалите жени и мъжете които ги обичат"...
Шегувам се де. Ще е детска книжка.
Съж.. Съжалявам.
- Няма проблем. Нека извадя хубавите чаши, които майка ти ни подари, става ли?
- Та като стана дума за "психясали"..
- Да.
Каква ще е тази детска книжка?
Какво си направил Джим?
- Какво?
- Какво си направил?
- Тели...
- Защо си разменил снимките?
- Не съм сменял никакви снимки.
- Мислиш ли, че това ми помага?
Да го отдалечаваш от мен.
- Трябва да се успокоиш.
- Искам снимката на която сме тримата.
Какво си помисли, че няма да забележа ли? Че няма да ми пука?
- Надявах се, че тука ще срещна други хора обичащи да се люлеят...
Ти си първата.
- Ние се познаваме. Аз, аз съм Тели, помниш ли? Тели Парета... майката на Сам?
- Всички сме уморени от съболезнования, но и на мене ми липсва Лорън.
- Това е от мен за тази вечер. Трябва да тръгвам...
Ти не ме помниш.
Разбира се...
- Искаш ли моята люлка?
- Не.
- Искаш ли да дойдеш с мен вкъщи? Живея ей там... - Лека нощ Аш!
Ти наистина ме познаваш...
И затова идваш с мен вкъщи.
Джим...
Моля те не ме карай да го забравя.
Джим?
Виж мамо!
Побързай мамо!
- Ето там е самолетът ти.
- Да, знам.
Сам...
Джим Парета моля?
Да, ще му оставя съобщение...
Аз не...
- ... не мога да повярвам какво си направил...
с албума и...
и аз...
- бях много добре... но снимките в шкафчето...
ти... ти...
- Искаш да ме накараш да те намразя ли? Искаш да ме накараш да те намразя ли?
- Моля те.. моля те.. моля те.. моля те...
Тели...
Тели?
Не мога...
да бъда с теб повече.
- Не искам да те виждам повече. Просто се махни.
- Тели почакай... - Книгата... от книгата мога да се откажа но...
ти заличи сина си...
ти заличи момчето ми...
Изпразнил си всичко. Отдалечи го от мен.
- Тели, почакай. Тели стой. Те винаги са си били празни!
- Какво? Какво? Какви ги говориш? Какво?
- Слушай. Започваш да се връщаш обратно...
- Д-р Мънс...
- Остави ме да си вървя, остави ме!
- Това... О Боже Тели, това е истината... Касетките винаги са си били празни.
- Знаете ли какви ми ги говори?
- Да.
- Той полудял ли е?
- Не.
Детето ми... моят Сам...
Тели...
Никога не е имало Сам Парета.
Ти никога не си имала син.
- Това е лудост... - Много съжалявам. Исках да ти помогна лека полека. Но не си...
- Не, той изтри касетките, замени книгата с друга, празна.
Как може да му вярвате? Сам, порасна, беше на 9.
9. Имам девет годишни спомени.
- Ти си си създала тези спомени Тели. Случват се такива неща.
- Много хора го правят. Казва се параамнезия. Представяш си един живот...
Не. Всички си спомнят Сам. Всички!
- Тели, нямаше късмет. Имаше опасност за живота ти. Бебето беше недоразвито.
- Роди се мъртво. За малко и ти щеше да пострадаш. - Спри...
- Посттравматичен шок. Протича различно при всички. Някои хора си създават
цели въображаеми светове, с въображаеми приятели, любовници, деца.
- Спрете. Защо правите това? Защо и двамата се опитвате да го
отдалечите от мен? Аз го създадох. Аз го създадох.
Много е просто. Има снимки.
- Хората с твоето състояние, когато погледнат снимката виждат това, което
съзнанието им каже да видят. Преди виждаше Сам. Вече се възстановяваш.
- Не, тези снимки ги направи Сам. После помолихме една жена да ни снима тримата.
Това е снимката, която Джим премахна. Имаме милиони снимки.
- Не, не, не, той изхвърли истинската книга!
Тели!
- Телли надявах се да се справим с това без да те хоспитализираме.
Добре, добре...
- Не... има снимки които той не е пипал...
- Ще ви ги покажа и ще приключим с това. Ще приключим!
Тели...
нека да седнем.
Тели...
Къде отиваш? Тели, Тели..
- Трябва да прегледам някои вестници. Всекидневниците от преди 14 месеца.
Трябва да попълните това.
Кой вестник искате да видите?
- Как... Как може да го няма на нито един от тези? - Сигурна ли сте за датата?
Какво се опитвате да намерите?
- "Предположения за смъртта на 6 Бруклински деца в изчезнал самолет"
Как? Как е възможно..
- Трябва да вървя... Трябва да тръгвам.
- Елиът! - Боже! Телли. Какво правиш в тая тъмница? Какво има?
- Скарах се с Джим. - O съжалявам, ела вътре. - Скарахме се за Сам.
Извинявай, за какво?
Сам!
Сам? Кой е Сам миличка?
- Елиът, той ми е син.
- Твой син!
- O, моля те. Ти познаваш синът ми, хиляди пъти си го гледал.
- Миличка, не разбирам какво искаш да кажеш?
- Казвам че го познаваше, говорила си с него, виждала си ни заедно, заведе го
на мача на Метс и му купи онази шапка, която винаги носеше.
- Тели моля ти се, плашиш ме. Кажи ми какво не е наред?
Тели?
Тели!
Кой по дяволите е това?
Аз съм Тели Парета. Аш моля ти се.
- Махай се?
- Не!
- Спомни ли си коя съм?
- Да.
- Коя съм аз?
- Изглеждаш по- зле и от мен!
Какво по дяволите правиш?
- Била съм тука веднъж със сина си. Помниш ли?
Ти си ми стара фенка. Така ли?
Да, така е. Ти, ти си хокеист...
- Бивш играч на Рейнджърс. Лорън се гордееше с това.
- Кажи на Лорън че съм й благодарен за това.
- Не следя хокейни мачове. Синът ми Сам беше фен на бейзбола.
O, бейзбол.
Страхотна игра.
- Това е единствения спорт, който можеш да играеш докато си подремваш.
- Ще пийнеш ли?
- Не. Просто исках да говоря с теб.
За какво?
За дъщеря ти...
Аз нямам дъщеря.
Всяка вечер ли се напиваш?
Не, понякога съм пиян още по обяд.
Какво искаш?
Имах син...
- Синът ми Сам и дъщеря ти Лорън бяха приятели и аз от време на време
идвах тука да го оставя, или да отидем заедно на кино.
- Не може ли да говорим за това после?
- Кога после?
- След като се наспя.
Знаеш ли, някой друг има дъщеря.
Някой друг познава сина ти...
не аз...
O, това беше добро...
Да не сме се оженили?
- Не и аз. Ти и Джим. Друг кой не знам.
- Нищо не знам. Не знам защо го няма по вестниците. Нищо не знам.
Но не съм аз, не съм луда.
- Отиди и виж офиса си, това беше стаята на дъщеря ти...
- Това са нейни рисунки. Тя ги нарисува.
Какво по дяволите си направила?
- Тя показваше стаята си на Сам. Аз бях там. Леглото й беше тука до
стената. Масата й беше тука и имаше колажи от изрязани картинки от списания.
- Ти си се побъркала. - Това беше нейната стая, стаята на дъщеря ти.
- Живущите преди мене тука просто са налепили тапети на детската стая.
- Не, не...
- Ще се обадя на ченгетата.
- Не, не, чакай, чакай... не помниш ли онези ужасни погребения?
- Ти, аз, бившата ти жена и съпругът ми...
- Спомням си че изглеждаше много по- разстроен от жена ти.
- Тя беше повече като моя съпруг, опитваше се да скрие тъгата си в себе си.
- Но ти и аз...
- Слушай, слушай, слушай!
- Не сме се срещали на никакво погребение. Не те познавам, не познавам и синът ти!
- Лорън и Сам бяха приятели. Качихме ги на един самолет и
ги изпратихме на почивка, но се загубиха. Починаха преди една година.
Тогава ти не пиеше
- Откъде знаеш това?
- Запознах се с теб.
Не беше такъв.
- Започна да пиеш преди 14 месеца, нали?
Нали?
Тогава почина Лорън!
Никога не съм имал дете.
Но преди това я помнеше.
Всички помнеха децата ни.
- После се случи нещо. През последните дни и ли седмици, децата ни бяха забравени.
- Добре, стига толкова.
- Не, не! Кажи й името и ще си тръгна!
- Изричам името му всеки ден. Кажи го. Така че да го чуеш.
Лорън. Кажи го!
Лорън.
Сега се огледай отново.
Тя беше тук...
Тя живееше тук.
- Имам нужда от минутка. - Моля те, кажи ми ако... - Имам нужда от минутка!
- Искаш ли кафе?
- Не, благодаря.
Знам че е трудно.
Какво си спомняш?
Обадих се на полицията.
- Виж, имаш нужда от помощ. Никога не съм имал дете.
- Наистина ти трябва помощ. Много съжалявам.
Да... ОК.
Само секунда моля.
Така ще е най-добре.
- Мислят че всичко това съм си го измислила. Според теб измислено ли е?
Трябва да тръгваме.
- Здравейте. Аз съм Карл Дейтън от Националната Сигурност.
Тели Парета? Поемаме я.
- Мога ли да ви видя документите?
- Проверете при капитан Милс,
той ще потвърди.
Здравей татко.
Извинявай татко.
- Коя според теб трябва да си сложа татко
- Чакайте, чакайте! Къде е тя?
- Федералните я взеха.
Спрете. Трябва да я оставите.
- г-н Корел отдръпнете се.
- Вие не разбирате.
Тели. Махни се от мен.
- Спомних си. Спомних си.
- Махай се. - Спомних си!
Тя е права!
- Хвани му главата.
- Бягай!
Бягай!
- Т Е Л
- И! Тели.
- Лейтенант Поуп, казаха ми че е имало оплаквания срещу нея.
- Разби апартамента на един и после не искаше да си тръгва.
- Кой? На кой апартамента?
- Г-н Ашли Корел. Познаваш ли го?
- Не? - Бивш играч на Ню Йорк Рейнджърс. Беше добър.
- Какво общо има той с това.
- Жена ти му е казала че синът ви е
бил изчезнал и е мъртъв.
Ние никога не сме имали син.
- Защо тогава е казала такова нещо.
- Жена ми има проблеми и се
нуждае от помощ. Къде е тя?
- Предадена е на федералните агенти и е избягала от тях.
Но г-н Парета защо федералните се интересуват от нея?
Мене ли питате? Това е лудост.
- Те не се интересуват от апартаментите на хората и не преследват изчезнали деца.
Никога не е имало дете.
- Прави каквото ти кажат, ок?
- Добре мамо. Обичам те.
Ще ми липсваш толкова много...
- Чао.
- Чао.
- Сам? - Да?
- Ще се видим... – ще се видим.
- Надявах се че ще дойдеш тук...
- Аз също...
- Не разбирам. Мисля си че съм полудял. Как мога да
забравя малкото си момиченце? Как? Не мога да го направя.
- Трябва да го направим. Защото не мога да се справя сама.
- Хайде, не трябва да се мотаем наоколо.
- Първо си мислех, че има нещо общо със самолетната катастрофа.
- Спомняш ли си самолета на TWA, паднал над Лонг Айлънд? Всички си мислеха че е било
някаква стрелба или ракета, но това е било история скалъпена от правителството.
Да, спомням си...
- Но после си помислих, как правителството е успяло да
заличи спомените ни? Това не е възможно? Така че...
- Какво? - O, моля те не мисли че съм полудяла. - Вече не.
- Имал ли си чувството понякога, че някой или нещо те преследва?
Нещо като наблюдение ли?
- Не, нещо от сорта на това, че понякога хората ги отвличат.
- За какво говориш?
- Похищение!
- Почакай малко, плашиш ме. Почувствах се така все едно че чета Нешънъл Енкуайърър.
- Слушай ме. Какво знаем? Аз имам син, а ти дъщеря. Те си имаха собствен живот.
Починаха и сега всички освен нас
мислят че въобще не са съществували. Какво може...
да направи нещо такова?
- Не. Говориш глупости, трябва да има друго обяснение...
- Кой може да заличи децата ни? Всяка снимка, статии във вестниците,
всеки спомен свързан с тях е изчезнал. Кой може да направи нещо такова?
Не знам.
- Трябва да намерим някой хотел. Имаш ли пари в себе си?
- Не, нямам много. Имам кредитни карти.
- Забрави кредитните карти, ако ги използваме ще ни хванат.
- Не гледаш ли телевизия?
- Аз чета!
Защо си ми толкова ядосан...
- Добре ли си?
- Да... вратата ми.
- ЕнЕсЕй, трябва да говорим с вас.
- Останете при колата! Останете при колата!
Насам!
- Къде отидоха? Къде отидоха?
- Влезнаха насам.
Ето тук...
Залегни...
Мамка му, загубихме ги.
- Добре, претърсете полето. Ние поемаме улицата. - Ок, хайде...
- Телъс обади се. - Телъс, казвай.
- Какво виждаш, има ли нещо?
- Не, полето е чисто.
- Добре, ела към нас.
- Ок, тръгвам. Каква ви е позицията?
- Ало? – Д-р Мънс, аз съм Тели.
- Тели. Къде си, добре ли си?
- Не. Тоест добре съм, но има хора които ни следят.
- Какво? Какво имаш в предвид? – Има един човек при мен.
Неговата дъщеря беше в същия самолет със Сам. В началото и той не си я спомняше,
но сега започна да си спомня.
- Как ще обясните това? Как ще обясните това че ни следят?
- Тели, това е просто паника. Трябва да издържиш още малко?
Кажи ми къде си и идвам веднага. Имаш нужда от помощ.
- Не, просто трябва да започнете да ми вярвате!
Намерих един денонощен магазин.
Но нямаха кой знае какво.
- Трябва да хапнеш нещо.
- Опитвам се да реша дали да е нещо
солено или нещо сладко.
Сладко...
Искаше ми се да не го правиш.
Не се притеснявай...
Май веднага ще си легна.
- Ти успя. - Какво?
- Ти успя, а аз не. Забравих я.
- Как направи това?
- Не знам.
- Какво е това толкова важно нещо свързано с нас или децата ни?
- Имам в предвид, че децата са ни мъртви. Защо се опитват да ги заличат от паметта ни?
Нали няма да тръгнем да ги търсим?
Сам...
Аш! Аш, събуди се...
Хайде... Хайде. Събуди се.
- Събуди се, събуди се.. Хайде, събуждай се...
Аш? Аш?
- Събуди се. – Телли по дяволите, какво правиш... - Изслушай ме... Слушай ме!
- Слушай ме, беше прав. – Какво прав...
- Само ме изслушай! Беше прав!
Не знаеше какво казваш, но си прав.
- Ако децата ни бяха мъртви, всичко щеше да свърши дотам.
- Защо след като си мислим че са мъртви, се опитаха да ги заличат от паметта ни?
Защо искат да ги забравим?
- Мисля че децата са ни живи. Затова все още мога да го усетя,
затова не мога да го забравя. Те са живи.
- Не чувстваш ли че Лорън е жива и е някъде там?
Не знам, може би...
Да!
- Обикновенно Джим излиза от офиса към 12:15.
- Когато Джим научи за сина ви, как реагира?
Доста проблемно. Той обичаше Сам...
- Накарай го да каже името на Сам. Както ме караше мен да казвам Лорън...
- Внимавай!
- Махни се от пътя!
Зад теб...
- Махни се от пътяяяя!
- Хeeeeй...
- О Боже! Убихме ли го? Мъртъв ли е?
- Не знам...
Виждала съм го и преди този човек.
Не отговаряй!
Ало?
Aлo? С Тели Парета ли говоря?
- Кой е това?
- Тели, аз съм детектив Ан Поуп.
- Не сме искали да нараним никого. Пред колата ни имаше един човек,
който не искаше да се махне.
- Какво?
- Просто се опитваме да си намерим децата.
- Затвори!
- Да знам.
- Знаете? - Знам за случая ви. - Затвори!
- Това да не е Ашли Корел?
- Те отнеха децата ни.
- Искаха да повярваме че са умрели в самолетната катастрофа, но те не са.
- Ан? - Да? - Виж, знам че ще ти прозвучи налудничаво, но синът
ми Сам Парета и неговата дъщеря Лорън Корел бяха на един и същи самолет.
- Как е възможно двама човека да помнят две различни деца, ако те не съществуваха?
Джим.
Здравейте...
Извинявам се, познавам ли ви?
Какво ти става? Това съм аз.
Не се сещам. Бихте ли ми помогнали?
Боже... Какво са ти направили?
- Аз съм... Тели...
- Съжалявам. Познаваме ли се?
- Познавам жена ти. - Аа, сега разбрах. Аз не съм женен. Грешен Джим.
Джеймс Уилиъм Парета!
Коя сте вие?
- Познавате ли някой на име Сам Парета? – Не мисля.
- Може би ще помогне ако повтаряте името му? Сам...
Съжалявам, не мога...
Какво става с Джим?
Това са те...
Ей?
- Трябва да се махнем оттука. Някъде извън града, поне за тази нощ.
- Знам едно място, което е достатъчно далече.
Тели...
Той дори не ме позна...
Забравил ме е.
- Заклевам се. Блъснаха човека, и той полетя към помпата, вижте. Вижте това!
- И човекът веднага стана. Не само че го видях, но и го чух. "Трес"...
И след това веднага стана и замина.
Няма никъде кръв?
- Трябва да има...
- Федералните искат да говорят с теб.
- Кво? – Детектив Поуп?
- Добре, ти изчакай тук, става ли?
- Аз съм Карл Дейтън. Национална Сигурност.
- Значи сте дошли да си наемете кола?
- Моля? - Какво правите на моето местопрестъпление Карл?
- И какво общо има това с "Националната Сигурност"?
- Нямам право...
- ... право да... Да.. Трябва да си
измислите нещо ново...
- Виж, ние се занимаваме с този случай. Ако научиш някаква информация
за Парета или Корел, потърси ме. По всяко време, ден и нощ.
- Харесва ти тази част нали? Частта в която идваш и ми взимаш случая...
Предпочитам да плавам...
- В момента провеждам един разпит тук...
- и знам че Парета и Корел нарушават единствено законите на Ню Йорк.
- Аз съм Ню Йорк, така че аз се заемам с това..
- И вие сте намесени в тази история със самолетната катастрофа, в която са
загинали две деца, нали?
Деца ли? Няма никакви деца...
O... Но има самолетна катастрофа?
- Не. Не знаем нищо за никаква самолетна катастрофа.
- Май не знаете много... Национална Сигурност а?
По- добре да купя по-здрави ключалки...
- Сложи си очите обратно в главата.
- Не те гледам...
- Имал съм жена? Достатъчно ми е да ме осъжда само
с женския си поглед и вече съм в кома...
Aш, моля ти се не пий.
Видя ли, казах ти че ме наблюдаваш.
Предпочитам да не ми се налагаше.
- Тогава недей. Писна ми да го чувам постоянно.
- O, съжалявам че прекъснах самосъжалението ти.
- Eee, какво да се прави? Не може всички да сме герои като тебе...
- Според теб не бих ли го изпила това шише само заради няколкосекундно удоволствие?
- Ти си замесен в тази работа и пиенето няма да я оправи.
И какво те прави толкова специален?
Те ми я отнеха, но аз я оставих да замине.
- Какъв баща трябва да си, за да го направиш?
Имам нужда от теб, но трезвен.
- Не го правя заради теб, знаеш нали?
- Знам.
Никога няма да я забравя пак.
Знам че няма.
Ти знаеш всичко нали?
Не знам как да върна сина си.
Ще измислим нещо.
- Да? - Карл Дейтън – вярно е, че е от Националната Сигурност. Има специално
разрешително и е недосегаем в НСА.
- Тези хора са потайни. - И какво правят?
- Според мен един Бог знае какви ги вършат.
- Трябва да взема детето на сестра ми. Поспи малко...
- Лека нощ. Искам да го оставиш на бюрото ми.
- Извинете, лейтенант Поуп?
- Не, изчезвам!
- В колата съм си, почти пристигнах вкъщи...
- Аз съм д-р Джак Мънс. Тели Парета е моя пациентка.
- Искам да помогна. Телли се свърза с мен.
- Та какво можете да ми кажете за Тели, което може да ми помогне да я открия?
- Преди си мислех че тя има някакъв проблем с илюзиите.
Вече не съм много сигурен в това.
Хммм...
- Тогава как става така че тя и г-н Корел имат една и съща илюзия за децата си?
- Починали в една и съща самолетна катастрофа?
- Не познавам Корел. Но той може да твърди всичко само за да е с нея.
- Тогава като ви потърси пак ми се обадете.
- Лейтенанте, мисля че е много важно
като я намерите и аз да съм там.
- Ще се сблъскате с предполагаем психично болен.
Не бихте искала да й навредите още повече.
- Ще ви звъннем д-р Мънс.
- Не, нямах това в предвид
- Вината е в мен, за това че тя е там някъде. - Защо?
- Тя е под моя грижа. Тя все още ми се доверява, иначе не би ме потърсила.
И когато тя пак ме потърси и вие ще знаете, защото ще съм с вас.
Ще съм ви нужен за да я откриете.
Мамка му.
A. Петалис. Това А. какво значи?
Какво?
- Не е нужно да правиш това!
- Кое? Това ли? - Престани!
Aл. Aл Петалис.
- Боже, не бихте искали да се замесите в тая каша, за това зарежете всичко...
веднага. Веднага! Кажете му да спре г- жо Парета. Кажете му да спре преди да
стане още по- зле.
- Ние просто искаме децата си.
Няма никакви деца. Забравете за децата.
- Какво каза? Казваш да забравим децата си ли?
- Кой си ти? – Къде са децата?
- За кой работиш? – Защо ни отнеха децата?
- Какво става? – Защо ни отнеха децата!?!
- Кълна се в Бога, че ако още веднъж го размахна и ще ти счупя коляното. Кълна се.
Къде са децата?
Не почакай. чакай, аз...
Не съм аз... Не сме ние...
Ние, ние... Ние, просто сътрудничим.
С кой сътрудничите? С кой?
Защо сътрудничиш с тях?
За оцеляване...
- Кой да оцелее? Ти ли?
- Вие също...
- Беше права...
- Откъде са те?
Кои са те? Защо искат децата?
- Кажи ни истината!
- Aaaaх...
- Истината, шибаната истина няма да се побере в мозъците ви!
- Не може да се побере в мозъка на никой...
- Просто ни кажи как да си върнем децата.
- Не знам... Не знам нищо по този въпрос...
- Всичко което знам е, че и вие трябваше да забравите както всички останали.
- Това не беше част от него.
- От какво не беше част?
- Част от какво?
- Ъххххх...
- Част... от този... специфичен експеримент...
- Хайде. – Не мога. - Можеш! – Не мога. - Можеш! - Не! Не!
Имаш ли дете?
Моля те... Моля те кажи ми...
- Никой няма да разбере че си ни казал. Просто, просто ни кажи...
Как да си върнем децата обратно?
- Никой няма да те обвини. Кълна ти се. Кълна ти се...
Те ни слушат...
Добре ли си?
- Защо не взеха и нас?
- Не знам...
- Най-голяма е възможността да е имало изтичане на газ. Нищо не е изгоряло.
Няма следи от огън. Няма следи от кръв.
Какво е това?
- Лейтенант Ан Поуп; Децата са ни живи. Вярваме че са похитени. Знаем, че
по-налудничаво от това не можем да прозвучим. Моля ви се помогнете ни.
- "Похитени". Интересна дума. Повечето хора казват просто "Отвлечени".
- Намерихме това.
- Извинете д- р Мънс.
- Свидетелите казват, че са видели само Парета и Корел да излизат от колибата
след взрива. Няма следа от други трупове вътре.
- Хмм? Тогава това от къде се е появило?
- Брашър, на колко години е Касиди?
- На 7. Защо?
- Представи си че дъщеря ти въобще не съществуваше? - Защо да правя това?
Да... Защо?
- Куест Еър. Така се казваше авиокомпанията. Беше малка компания. Беше Куест Еър.
Спомняш ли си?
- Куест Еър. Така значи, казваме че... не се е разбил в морето.
- Казваме че някак си са взели децата и самолетът, пилотите и всички са част от тях.
Куест Еър...
- О Боже, кои сте вие? Какво правите тука?
- Съжалявам, мислехме че няма да има никой тука.
- Аз съм Клер. Асистентката на г-н Шиниър. А вие сте?
- Айлийн. Аз съм счетоводителката от съда за банкрута на компанията.
O, разбира се. Много съжалявам.
- Няма проблем. Аз пък си мислех, че е забранено на служителите на Куест Еър
да влизат тук?
- Не е важно, просто г-н Шиниър ме помоли да взема някои неща от офиса му.
- O, не. Съжалявам. Нищо не трябва да се взима оттук, забранено е.
- Да но това са само някои лични писма...
- Да разбирам. Ако нещо изкочи с радост ще
го изпратя на г- н Шиниър. Разбира се трябва да се придържам към правилника на съда.
- Добре, няма проблем. Просто адресът в Уест Сайд вече не е валиден,
кой адрес имате вие?
Къде ли го бях сложила?
- Да видим какво имам тук. Добре, имам адреса на Робърт Шиниър в Лонг Айлънд.
Улица «Колони Уей» 165?
- Никой не живее тука...
- Да. Странно е.
- Не са се преместили, просто са напуснали.
Продължавай. Трябва да поспиш.
- Как си ти?
- Най-накрая трезвен.
- Ей, качвай се в колата.
- Къде отиваме?
- Видя ли са ги. От счетоводителката са взели адреса в Лонг Айлънд.
Аш?
- Шиниър!
- Аш?
Тели?
- Това е човекът от магазина за коли.
- Знам. Трябва да отидем до летището.
Летището на което изпратихме децата...
- Те са в къщата заедно с нас.
- Хайде, да вървим...
Заяла е.
- Вземи това. Ще се срещнем у нас.
- Какво правиш? - Поне един от нас трябва
да се махне оттук. Тръгвай, хайде. Тръгвай!
Остани тук.
Остани вътре...
- Стой. Остани на място. Ръцете на главата и на колене. Веднага!
Ще стрелям!
Сега!
Стой!
Стой!
- Ти ли си Мънс? Да какво стана, къде е Тели? - Телли замина.
И ние трябва да се махнем оттук.
- Какво ще стане с Поуп?
– Искаш ли да помогнеш на Тели? Тогава карай. Карай!
Хайде...
- Тели... Телли почакай. Телли аз съм Ан. Ан Поуп. Не, почакай. Моля те, изслушай ме.
Аз знам. Аз знам!
- Аз ти вярвам Тели. Вярвам на всичко. Видях го. Той не е човек. Боже мили.
- А децата? - Да, всичко. Ще ги намерим. Обещавам ти. Чуваш ли ме?
Ще ги намерим. Ще намерим сина...
Тели?
Аш? Аш!
Те взеха Ан Поуп точно пред мен...
- Мънс е долу. Ще ни закара до летището...
Красива гледка...
Какво направи с децата ни?
Аш...
Не Тели, стой надалече! Не!
Аш!
Не...
Аш...
Тели! Ела с мен...
- Трябва да отидем до полицията.
- Не трябва да отидем до летището.
- Тели, моля те. Имаме нужда от помощ.
Махай се!
Не, аз ще те закарам.
- Това е един от тях. Синът ми е у вас, къде е той?
- Нещата излизат извън контрол, знаеш нали?
- Приключвай вече. Спирай. Оправи нещата.
Къ... Къде е синът ми?
Не е приключило...
И ти си един от тези агенти.
- Не... Аз съм просто един от малкото, които знаят.
- Значи им помагаш?
- Те нямат нужда от нашата помощ.
Правят си експериментите със или без наша помощ.
- Правят го от години, може би и вечно...
- Тоест ние им позволяваме да си
правят каквото си искат?
Позволяваме? Нямам друг избор?
- Ние просто се опитваме да намалим щетите до минимум.
Просто искам сина си обратно.
- Тели, никога няма да получиш Сам обратно.
- Ти успя да устоиш и те не знаят причината. Ти си просто лабораторен плъх за тях.
Ти ги познаваш. Помогни ми.
- Ако продължаваш още напред няма да мога да ти помогна, съжалявам.
Синът ми тук ли е?
- Никога не се поколеба. Дори и за секунда, нали?
- Той е тука.
- Той не е просто един спомен Тели.
- Можеш ли да го пресъздадеш тука? Сега?
Сам. Миличък. Почакай...
Сам!
Сам!
- Какво му направихте? Защо ми го отнехте? Какво искате?
Това е един експеримент.
- Той е просто едно малко момче. Какво може да научите от него?
Нищо...
Това не е било свързано със Сам.
Не е имало нищо общо с децата.
Никога не е било свързано с децата.
Ние бяхме опита.
- Връзката. Майка-син. Като невидима тъкан.
- Можем даже да измерим енергията й. Но не я разбираме напълно.
За това зададох следния въпрос: "Може ли да я разтопим?" И успяхме.
Освен при теб.
- Върнете ми сина. И ще направя каквото поискате.
- Това което искам Тели, е да забравиш сина си. Забрави Сам...
- Не! - Ако не можеш, експериментът ще се провали.
- Аз съм отговорен човек. Не мога да позволя това да стане. А времето изтича.
Няма да ви помогна.
- Има и по-лоши неща от това да забравиш.
Не няма!
Трябва да забравиш!
Ти си по-различна от останалите.
Защо?
Шшшшш...
Така ще е по-добре.
- Няма да те преследват неговите спомени. Ще имаш нов живот.
- Сега, искам да се върнеш в първия ден в болницата, когато за пръв път видя Сам.
Имам нужда от този пръв спомен.
Дай ми този пръв спомен!
Онова момче... Как му беше името?
Какво момче?
Аз имах живот вътре в мен.
Аз... имах живот...
Аз... имам дете!
Аз имам син...
Аз имам син!
Името му е Сам, кучи сине!
Трябва ми повече време.
Сам...
Сам?
Сам... Сам...?
Сам Парета, познаваш ли го?
Сам?
Сам? Сам?
Сам? Сам?
Сам?
Здравей мамо?
- Още не е дошло времето да си ходим вкъщи, нали?
Мамо не мога да дишам...
Съжалявам... Аз просто...
Защо не са ти закопчани копчетата?
Мога ли да си поиграя до 17:30?
- Да. - Може. - Ок, 17:30 става. - Благодаря ти.
Ще се видим...
Ще се видим...
Здравей Лорън...
Здравей...
Здравей.
- Май не искат родителите им да им се мотаят наоколо.. - Не...
Постоянно го наблюдавате?
Трудно ми е да не го правя.
Добре са си те...
Знам.
Аз съм Тели...
Майката на Сам.
- Аз съм Аш. Мисля че сме се срещали преди.
Превод: Д О К Т О Р А /elishafan/ Тайминг: Frozenthrone и modem