IMAX - Grand Canyon (1999) Свали субтитрите
Човекът се е вкопчил в ръба на вечността.
Страстното ни любопитство ни тласка към звездите,
но ние се смиряваме пред тайните на Земята.
Дали този огромен каньон е дело на Бог
или е една природна симфония?
Дали той е събирателен образ на цялото великолепие
или гробницата на света?
Крехката човешка история на Големия каньон започва преди 4000 години.
Тяхното начало е изгубено във времето.
Само сенките на живота и суеверията им
нашепват за домовете им по ръба.
Познаваме ги само като "събирачите."
Във време, изгубено за историята,
човекът е навлязъл в непознатите дълбини на Големия каньон.
Някои са търсили убежище от враждебните номади на северните пустини.
Други са дошли, за да отглеждат реколта по защитеното дъно на каньона.
Човекът е дошъл...
Но не е останал.
Той щял да потъне в тишината на забвението
под стените, които са свидетели на отминаването на 10000 века.
Останки от тези древни пътешественици
са разпръснати в разстояние на 2000 години,
и все пак, ние не ги познаваме въобще.
Кои са били тези Анасази...
този древен народ, чиито изпечени тухли са изграждали къщи от кал
в защитените кухини на каньона?
Къде е било тяхното начало?
Нима те не са се смеели, живели и обичали като нас?
Загадката на Анасазите
е обвита в легендите на 4000 години,
и все пак, присъствието им тук
е една малка резка по ръба на историята.
А после са изчезнали.
По-малко от 50 години, след като Колумб открил Америка,
Дон Гарсиа Лопес де Карденас
и малка група испански изследователи
пътували на север в търсене на легендарните златни градове.
Годината е 1540.
Какво видя?
Пристигнахме.
След мен към каньона!
Към каньона!
Било е 300 години, преди Джеймс Охайо Пати
и група френски трапери
да попаднат на северния ръб на Големия каньон.
1826 година е.
Претенциите му за откритие
били посрещнати с невежо пренебрежение към хората, които вече били там.
Индиански приказки, изгубени сребърни мини
и легенди за испанското злато се надигали като мъгла
от черния гранитен пролом на непознатата пропаст.
Митовете и мистерията примамвали смелите сърца.
Търсенето на скритите тайни на Големия каньон
било започнало.
Какво?
Сигурни ли сте, че това е реката?
Мога да се обзаложа за това.
Божичко!
Не позволявай да отплава!
Докарай я насам, синко!
Това не е реката.
Майор Джон Уесли Пауъл приел предизвикателството
на 350-те км неизследван каньон през 1869.
Този еднорък ветеран от Гражданската война и храбрата му дружина
първи осъществили това, което никой не бил правил дотогава.
Смалихме се с реката до незначителност.
Макар и по-силни от морските, вълните са слаб ромон
на фона на величието на скалите, които се издигат към света над нас.
Ние сме пигмеи, изгубени сред канарите.
Реката прави остър завой на изток и изглеждаше заградена от стена,
обсипана с милиони скъпоценни камъни.
Фонтани избликват от скалите над главите ни
и водната струя и слънчевите лъчи образуват перли от светлина,
които покриваха стените.
Скалите бяха покрити с мъх, папрати и цветя.
Реших да го нарека "Раят на Вейси."
Какво мислиш, старовремецо?
Със сигурност е нещо.
Да.
Това е картината в голям мащаб.
Стените на каньона са на 750 м над нас.
Човек би си представил, че стените са изваяни
по грандиозен проект и специален замисъл
и винаги ще гадаем какво ли ще открием утре.
Изследването бе с научна цел,
а не приключение, и все пак, пред нас винаги
има неизвестни опасности, които са надвиснали над нас по-тежко
от всяка непосредствена заплаха,
но страховете ни са уталожени от удивителната красота
на безбройните скрити каньони.
Напредваме през загадъчния каньон с някакво безпокойство.
Старите планинари ни казаха, че не може да бъде преминат.
Индианците ни предупредиха да не опитваме.
Слънцето залязва.
Цинобърът проблясва и розовите нюанси се сливат със зеленото и сивото
и бавно се променят в мрачно кафяво отгоре
и черни сенки изпълзяват над тях.
79 дни били нужни на експедицията на Пауъл,
за да достигне неизследвания вътрешен пролом на Големия каньон.
Една лодка и един човек били загубени.
Силите, храната и решителността им били почти изчерпани,
а това било едва началото.
Утре тръгваме надолу към огромната неизвестност.
Трябва да преминем непознато разстояние,
да изследваме непозната река.
С безпокойство и опасения навлизаме в каньона долу.
Не знаем какви водопади има там.
Не знаем какви стени преграждат каньона.
Какви бързеи, опасности или коварни бедствия ни очакват,
и това не знаем.
Но с божията помощ, ще продължим.
Водопади! Водопади!
Хвани въжето от другата страна!
По-бързо! По-бързо!
Макар и нетърпеливи да продължим напред,
сме решени да се движим много предпазливо,
защото при още един инцидент ще загубим и останалите си запаси.
Точно така, ето тук.
Добре, обърни го сега.
Тези, които тогава бяха още момчета,
са вече мъртви или посивели от годините,
но бронзовите им, смели, решителни лица изплуват пред мен,
каквито бяха в разцвета на живота,
техните живи, могъщи фигури сякаш се движат около мен.
Хей, хей! Хайде!
Споменът за тези мъже и героичните им дела
ще живее вечно.
Капитан Хауланд е решил да изостави реката.
Той ни убеждава, че е лудост
да се опитаме да преминем предстоящите бързеи.
Раздялата е мъчителна.
Отронват се сълзи.
Всяка от групите смята, че другата поема по по-опасния маршрут.
Да кажа, че има част от каньона, която не мога да изследвам,
е повече от това, което съм склонен да призная.
Бях твърдо решен да продължа.
Повече никой не видя Хауланд и мъжете, които ни оставиха.
Този бързей ни бе последният.
Опасността бе отминала.
Мрачното настроение бе изчезнало.
Но какво стана с онези мъже?
Повечето смятат, че са убити от индианци.
Чудя се.
Тайната на тяхната участ лежи скрита,
може би завинаги.
Безвремевите сили на каньона
пренебрегват и се опълчват на бледата сянка на човешкото влияние,
но присъствието му се усеща
и някои неща никога няма да бъдат същите.
Човешкият стремеж да завладява и притежава
открил нова глава в историята на Големия каньон.
Джон Хилър, който направил първите сериозни снимки на каньона,
започнал нещо, което никой не би могъл да довърши.
Каньонът предизвиква и се противопоставя
на човешката страст да улавя и разпространява.
Никоя снимка или дума, четка или палитра,
никоя леща или краска
не може да надхвърли чудото на Големия каньон.
Тук няма време.
Само безкрайните цикли на живота отбелязват отминаващите хилядолетия.
Човек преминава шепнешком
като едно дихание на ръба на вечността.
Някои живеят. Някои умират.
Някои просто изчезват.
Някои ще живеят вечно
и ще говорят в приглушена тишина от прахта.
Добре!
Отгоре Големият каньон изглежда неподвижен и безжизнен,
но той е жив чрез съществата, които са оцелели там
през милионите години на своето пътешествие.
Едва на тънкия провлечен ръб на времето
човекът е успял да сподели пленителната гледка на птиците.
Способността ни да летим
завинаги е променила връзката ни с Големия каньон.
Проникнали сме отвъд бариерите,
които са го изолирали и предпазвали
през четирите ни хиляди години заедно.
Полетът ни е довел до последния праг на скритите тайни,
но най-задълбочените въпроси остават без отговор.
Каньонът не се нуждае от човека,
но човечеството ще изживее миг от вечността,
когато ще изпита непреодолимата нужда
да изживее естеството и перспективата на безвремие,
която прави това място толкова приказно.
Докато се опитваме да го осъзнаем,
може да открием съзнанието за собственото си безсмъртие...
едно неясно и далечно чувство за божественото...
което ни прави едно неделимо цяло
и ни помирява с безкрайността.
Превод: milenski ;) Subs.unacs.bg-сайта за субтитри