The Expanding Universe - Episode 2 (0) Свали субтитрите
Слънцето, ще умре.
Ще се издуе и ще се превърне в червен гигант.
Горещината ще е толкова силна, че океаните ще изкипят.
Планетата ни ще бъде непознаваемо изгорена.
Земната кора ще се разтопи. Повърхността ще се превърне в море от разтопена скала.
Всеки живот ще загине в този неизбежен армагедон.
'РАЗШИРЯВАЩАТА СЕ ВСЕЛЕНА'
СЛЪНЦЕТО И ДРУГИ ЗВЕЗДИ
Блещукането на безброй звезди дават живот на вселената ни.
Но гледането под защитната земна атмосфера
ни предпазва от истинските опасности.
Това са най-яростните обекти във вселената.
Боб Кришнър е професор от Харвард с увлечение към звездите.
Прекарал е целият си живот, изучавайки ги.
От люлката им, до гроб.
Помня как като дете излизах нощем, за да гледам звездите.
Лягах на снега с фенерче и звездна карта
и опитвах да определя къде се намират нещата на небето.
Майка ми викаше от задната врата: "Боби, влез, стани от снега!"
Днес, вместо да лежи на снега, Кришнър идва в обсерваторията Кит Пийк.
Кит Пийк на височина около 7000 фута, не е висока планина,
но се намира над пода на долината.
Има добър изглед за астрономия, също така и времето тук, в Аризона е много хубаво,
получаваме много ясни нощи.
Има среща с нощното небе, за да търси най-драматичните и красиви събития
във вселената. Раждането на нова звезда.
Със залеза на слънцето над пустинята на Аризона, обсерваторията отваря за работа.
Този планински връх дава на астрономите ненадмината гледка на небето.
Високо над облаците и ниската атмосфера.
Кришнър търси огромни облаци прах
в галактиката ни, Млечният Път, които може да родят нови звезди.
Добре, готови сме. Да започнем с първия.
Има каталози с региони, в които се образуват звезди или има големи облаци газ,
които хората са събирали с години. Преглеждайки нещата от каталога
можем да започнем да изследваме региони, където наистина се образуват звезди.
Да погледнем дълбоко в тях и да видим какво става.
С мощните си телескопи Кришнър и колегите му
се взират в огромни облаци газ в нашата галактика.
Това е мъглявината Лагуна. Междузвезден развъдник,
дала начало на стотици нови звезди.
Облаците са съставени предимно от водород, най-разпространеният газ във вселената.
Те са толкова напрегнати, че започват да се свиват спираловидно навътре.
Материята се натрупва и започва да образува слаба звезда.
Протозвезда.
Дискът от прах и газ, насочен навътре,
започва да се върти все по-бързо. Така вероятно са се
образували Слънцето и слънчевата ни система.
След време материалът, който е в орбита около протозвездата
започва да се блъска един в друг и образува по-големи частици.
Образува се прах, ситен пясък,
и много бързо се формират големи неща, като планети.
Това е моментът на раждане на нова звезда.
Ново слънце, създаващо диск от планети.
Звездата се свива все повече и става достатъчно топла и свита,
че да започнат ядрени реакции в центъра й и да я превърнат от светеща топка газ
в истинска звезда. Нещо, което има ядрен огън в центъра си.
Същите ядрени реакции, като във водородна бомба.
Преобразуването на водорода в хелий създава енергията, която кара
звездите да греят.
Когато ядреният огън се запали, се ражда нова звезда.
От раждането на слънчевата ни система, най-близката и позната ни звезда,
Слънцето, къпе планетата ни в топлина и светлина.
В сърцето на слънцето 600 милиона тона водород
се преобразуват в хелий всяка секунда,
в ядрена реакция, започнала преди 4,5 милиарда години.
От поколения единственият начин астрономите да изследват огнената атмосфера
е по време на пълно слънчево затъмнение.
За броени минути слънцето сваля гарда,
демонстрирайки ни невероятната си сила.
Франциско Диего, професионален преследвач на затъмнения,
наблюдава първото си затъмнение като тинейджър в Мексико.
От тогава е запленен от слънцето.
Пълното слънчево затъмнение е събитие, което
ако наблюдавате, никога няма да забравите. Денят на затъмнението е специален
Ако погледнете към слънцето виждате красив, пълен, идеален
диск, но в деня на затъмнението, точно във времето,
предречено преди стотици години,
виждате как луната започва да го яде.
При пълно затъмнение, Луната застава на една линия със слънцето и Земята.
Луната е 400 пъти по-близо до Земята от слънцето.
По невероятно съвпадение е и също точно
400 пъти по-малка.
Диего и колегите му ще пътуват навсякъде по Земята,
за да изучават това рядко, небесно събитие.
Всяко затъмнение трае само няколко ценни минути.
Температурата започва да пада. Пада с 10-15 градуса,
няма как да не забележите.
Усещате вятъра, атмосферата...
Много напрегнат момент.
Гледаш на запад как сянката на Луната идва към теб.
Много бързо, с 3000км в час.
Пейзажа губи цветовете си.
Сянка, голяма стотици мили, преминава по повърхността на Земята.
Светлината на пладнешкото слънце се превръща в нощ.
Небето е толкова тъмно, че короната, която е много бледа, вече се вижда.
Като цвете, бяло цвете разцъфващо в небесата.
Това е слънчевата корона.
Пламтяща атмосфера, обикновенно невидима, поради блясъка на слънцето.
Гори с температура над милион градуса.
Огромни възвишения изригват от повърхността.
Могат да погълнат земята няколко пъти.
Като ги гантски пръсти се простират милион мили във вакуума на космоса.
Но за слънчеви астрономи, като Диего, пълното затъмнение
свършва прекалено бързо. Само след няколко минути,
подредбата се губи.
Поразяващата светлина на слънцето се подава зад Луната.
Вълшебна гледка, която наблюдателите са нарекли - Диамантен Пръстен.
Когато Диамантеният пръстен изчезне и сянката на Луната
се премества на изток, си казваш:
Това беше. Тези 2-3 минути изтекоха.
Чакал си го с години и изведнъж е свършило.
Казваш си: Това не е достатъчно.
Искам още.
След като слънцето се покаже зад Луната,
Земята отново се къпе в светлината му.
Разчитаме на постоянната енергия на слънцето да развъжда живот на планетата ни.
Дава ни безплатна енергия
Топлината му изпарява водата, за да образува облаци и дъждове.
Дори най-малките промени в поведението му могат да подложат
света и човечеството под риск.
За да наблюдаваме постоянно огромната сила на слънцето,
над земната атмосфера, нов сателит
СОХО, е проектиран и построен от НАСА и Европейската Космическа Агенция.
Изстрелян през 1995, СОХО обещава голям успех в слънчевото наблюдение
И дава на астрономите близък, суров поглед над най-близката ни звезда.
Дъглас Гог, соларен астроном от Кеймбридж
е един от членовете на екипа СОХО.
Сателита ще заеме позиция между Земята и слънцето, където гравитационното
привличане и на двете тела се неутрализира.
Може продължително да наблюдава слънцето и да изпраща информация на земята.
Образите, изпратени на земята надминават дори най-дръзките мечти.
Бясната повърхност на слънцето е турболентен свят.
Изригванията биват разкъсвани от огромни магнитни полета.
СОХО разкрива, че подобно на Земята,
на Слънцето също има време. Гигантски слънчеви торнадо
се извиват в атмосферата му.
И гигантски ударни вълни преминават през порвъхността му.
Повърхността на слънцето диша.
На всеки 5 минути цялата звезда се движи навътре-навън.
Слънцето ни пулсира.
Това е истинският звук на вибрациите му, забързан хиляди пъти.
Повърхността на слънцето е много динамична турбина от движения.
Също като турбината зад реактивен двигател.
Двигателя създава звук. Подобно и тези движения създават звук,
вътре в слънцето, което се върти и кара звука да пее.
Слушайки тези тонове можем да научим за вътрешната структура на слънцето.
Под повърхността се намира ядрена пещ, която ще гори милиарди години.
От ядрената й горещина, трилиони частици радиация
наречени фотони, започват тежкото си пътуване от ядрото към повърхността.
Фотоните се сблъскват със супер-интензивен газ.
Поемат толкова удари, че пътуването, което трябва да отнеме само секунди,
отнема милиарди години.
Но след като фотоните се измъкнат под формата на светлина, им отнема 8,3 минути
да достигнат до Земята.
Всяка година, милиони хора отдават почит към местната си звезда.
Дори отдалечено на 93 милиона мили, пак усещаме огромната му унищожителна сила.
Но не всички са естествено защитени срещу смъртоносните лъчи на слънцето.
Хората със светли кожи са слабо защитени.
Резултата е слънчево изгаряне от смъртоносната ултравиолетова радиация.
Този патрул против изгаряния търси незащитени летовници.
Колкото по-силно е излагането на слънце толкова по-голям е риска от рак на кожата,
и особенно от злокачествени тумори.
Още по-голям е риска, когато слънчевата повърхност е изкривена и извита
от мощни магнитни полета. Тези полета удрят повърхността
и създават тъмни райони, наречени слънчеви петна.
Всяко едно е достатъчно голямо, за да погълне цялата земя.
Присъствието им е предупреждение.
Магнитните смущения водят до гигантски изригвания,
изхвърлящи огромни количества радиация и милиарди тонове заредени частици
в космоса.
На всеки 11 години, слънчевите петна увеличават броя и размерите си.
Маса от интензивна енергия може да се насочи към нас и да погълне цялата Земя.
Когато се случи, трябва да се скрием, не само заради изгарянията.
Март, 1989г. Слънцето ще изпрати на източна Канада
ранно събуждане.
Колуминацията от 11 годишният цикъл.
Максимална слънчева активност.
В космоса, облак от освободена енергия, дълъг над милион мили
се е насочил точно към Земята.
Нощната смяна в НЕК нямали представа какво ги чака.
В 3:25 сутринта инженерите забелязали огромен заряд в електрическата си система.
Когато облака ударил Земята, той освободил голям заряд електричество в кабелите.
Инженерите не успяли да намалят напрежението. За броени минути
изгубили контрол над цялата система.
Достъпа до електроцентрали с площ над половин милион квадратни мили в Квебек е прекъснат.
Минути по-късно, всичко спира.
Градът е обгърнат от мрак. 8 милиона домове остават без електричество.
Далече на север, същият облак, оставил Квебек на тъмно,
осветява нощното небе с огромни, небесни фойерверки.
Това е Северната Зора.
Някои от частиците на облака остават затворени в земното магнитно поле.
Преминавайки през атмосферата те си взаимодействат с въздуха.
Като гигантска неонова светлина, слънчевата радиация озарява нощното небе.
Но слънцето не е единствената звезда, която заплашва съществуването ни.
Космоса е пълен с вредни частици и радиация.
Пътуване извън защитната атмосфера е изключително опасно.
Въпреки опасностите от такова пътуване, желанието ни да завоюваме космоса е толкова голямо,
че сме готови да рискуваме последствията.
През 1969 Бъз Олдрин, Нийл Армстронг и Майк Колинс
започват историческото си, дълго четвърт милион мили, пътешествие до Луната.
Здравейте Нийл и Бъз. Говоря от телефона в Овалната стая, в Белият Дом.
Това трябва да е най-историческото обаждане
правено някога.
- Вихрят се празненства,
след като Олдрин и Армстронг за първи път стъпват на Луната.
Но зад еуфорията, екипажа пази тайна от ръководството на мисията
в Хюстън.
На Луната са видели не само прах.
Чак когато се върнали на Земята, Армстронг и Олдрин разкрили тайната си.
Докладвали, че са видели странни проблясъци светлина в очите си.
НАСА решава да проведе опити и да открие какво точно са проблясъците.
Астронавта Чарли Дюк е тяхното морско свинче.
На борда на Аполо 16 той трябва да внимава за мистериозни проблясъци.
Бяхме на път за Луната. Внезапно затворих очите си
и видях едно. Първото беше като бомба,
експлоадираща в окото ти.
Беше много ярко и бяло.
Казах: Хей, видях първото си проблясване.
Много бързо проблясване на светлина. Възможно най-бяло
и много ярко.
Млад изследовател, Лари Пински е назначен да работи с Дюк
и да открие какво причинява проблясъците.
Той записва коментарите на Дюк и в крайна сметка осъзнава,
че проблясъците може да се дължат само на едно нещо.
Оказа се, че са виждали космически лъчи.
Тези елементарни частици населяващи космоса,
които проникват през кораба, дори проникват през тялото,
а в този случай проникват през окото.
Пински открил, че Дюк и другите астронавти
са виждали високоенергийни частици, образувани от най-жестокото дело на вселената.
Когато масивна звезда, отдалечена на тилиони мили, експлоадира като супернова.
Когато тежка звезда наближи края на живота си
тя изразходва всичкото гориво в ядрото си.
Но колкото по-тежка е звездата, толкова по-катастрофална е смъртта й.
Ядрото става нестабилно.
Губи енергия и започва неудържима гибел,
която за секунда освобождава толкова енергия, колкото всички звезди
във всички галактики във вселената.
Космическите лъчи всъщност са частици.
Те са малки парченца материя, нуклеони
от атоми. Атомите са създадени от супернови
и са голи ядра, ускорени до много висока скорост.
Сигурен съм, че са били там през цялото време, но ги забелязваш
само когато затвориш очи, замислиш се за това,
и след това виждаш проблясъка.
Не беше свързано с болка,
просто заблежителни фойерверки,
които наблюдаваш в очната ти ябълка.
Когато астронавтите се завърнали,
Пински огледал внимателно шлемът на Дюк.
Открил стотици микроскопични следи,
които космическите лъчи са издълбали.
Имаше огромно проникване и значителни щети на молекулната структура
на всичко, през което са преминали. Ето защо са заплаха
за хората, преминават през теб.
Мина ми през главата, че ако прекарам няколко години
тези неща ще прогорят дупка в главата ми,
и може да имам проблеми за в бъдеще,
но на кратки мисии като тази, не се тревожехме от това.
Ако суперновата е прекалено близо не само астронавтите
ще са в опасност.
Може да убие и всичко на Земята.
Галактиката ни е съвкупност от стотици милиарди звезди,
много от тях към края на естествения си живот.
Поне 1 или 2 супернови есплодират в галактиката ни всеки век.
Двама млади астрономи от Келтек,
предлагат нова теория за живота на Земята, която разтърси научните ни вярвания.
Теория, която вързва смъртта на звездите с масовите изчезвания
на Земята.
Вкаменелостите от последните 500 милиона години показват 5 или 6 огромни изчезвания
на 60-95% от видовете на Земята. Динозаври, влечуги...
Напълно са изчезнали. С Гоутам трябваше
да измислим модел, който да обясни защо големите изчезвания
са се случили точно тогава.
Ерик Глич и Гоутам Васич са изчислили точно,
кога Земята е била близо до древните супернови.
Ключът към модулът им е разбирането на въртенето на Млечният Път
Като гигантски чекрък, около Млечният Път се въртят спираловиди ръце,
съдържащи милиарди звезди.
Спираловидните ръце са забодени в диска на галактиката.
В тях се натрупва газ и прах.
Ако си представите, че гледате галактиката отгоре, спираловидните ръце ще са криви
простиращи се от центъра до края. Същото както когато водата се изсмуква в канала.
Най-вероятно място да експлодира супернова е в спираловидните ръце.
Слънчевата ни система пресича ръцете
веднъж на всеки 50 милиона години.
Знаем местоположението на ръцете
и можем да проследим орбитата си назад във времето и да намерил връзка
между появата на изчезванията
и времето на преминаване през ръцете.
Изчисленията им разкриват, че най-големите масови изчезвания
отговарят точно на времето, когато Земята е преминавала през ръцете.
Ако наблизо експлодира супернова, повърхността на Земята
ще бъде потопена в смъртоносна радиация.
Ако слънчевата система преминава през спираловидните ръце,
шансовете са попадне на супернова, достатъчно близка, че да причини сериозни щети
са доста големи. Изчислихме, че са около 50/50.
На астрономите са им нужни векове, за да открият
как загиват масивните звезди.
Модерните астрономи вземат първата си следа
от необичаен източник, по време на Втората Световна
в окупираната Холандия.
Лейден, Холандия 1941г.
Ян Дувендак, изследовател на древни китайски ръкописи,
открива документ, писан в Китай близо 900 години по-рано.
В него пише: На 26 ден, от 7мия месец от първата година
на периода Чуи Сат, наблюдавах появата на нова звезда.
Намираше се в източната част на небето.
Беше видима през деня, като венера. Лъчите и струяха на всички страни.
Ръкописа разказва за ярка звезда, появила се в небето, лятото
на 1054г, която греела 22 месеца и изчезнала.
Дувендак осъзнал важността на откритието си.
С помощ от холандската съпротива той изнася тайно документа
през Атлантическият океан, до астрономите в САЩ.
20 години по-рано американски астрономи откриват,
че отдалечен облак газ, наречен Ракообразната мъглявина,
намиращ се на края на галактиката ни, се увеличава.
Работейки назад, те изчислили, че води началото си
от една точка, 900 години по-рано.
Точно по времето на китайската звезда.
Астрономите вярват, че Ракообразната мъглявина е резултат от експлодирала звезда,
супернова.
Но по онова време са нямали доказателства.
Китайската звезда била толкова ярка, че се виждала денем, а нощем било възможно
да се пише на светлината й.
Освен това звездата се появила на същото място в небето,
където е Ракообразната мъглявина.
Това трябва да са останките на експлодирала звезда.
Синята светлина на Ракообразната мъглявина идва от измъкващите се космически лъчи.
Розовото са остатъците, изплюти при гигантската експлозия.
Но за тази звезда, експлозията на супернова
не е била краят. Оставила е след себе си странен труп.
Проф. Антъни Хюиш от Кеймбридж открива, че има живот и след гроба
за мъртвите звезди, когато построява необичаен телескоп
през '60-те.
Започнахме строежа през 1965. Искахме да направим радиотелескоп,
който да е много чувствителен, но и евтин същевременно.
Реших да конструираме голям телескоп за доплерови лъчи.
Редувахме се и забивахме колчета в земята.
Опъвахме жиците и кабелите. Всичко бе със задружни усилия.
През следващите 2 години Хюиш и малка група студенти
построяват бъркотия от жици и колове, разпрострени на площ от 4 акра.
Този странен телескоп ще открие най-странният обект във вселената
и ще спечели на Хюиш нобелова награда.
Задачата да го управлява е дадена на тогавашната студентка Джозелин Бел.
Произвеждаше мили разграфена хартия.
96 фута хартия всеки ден.
Сканирахме небето отново и отново.
Ръководех го 6 месеца и генерирах няколко мили хартия.
Август 1967, след точно 1 месец работа,
необикновен сигнал привлича погледа й.
Както си вървеше молива по хартията, извезднъж започна да бипка.
Симертични импулси през период от 1 секунда.
Изглеждаше толкова изкуствен. Приличаше на интелигентен сигнал.
Интелигентен сигнал от космоса?
От кой? Шегувахме се и си казвахме, че някой ни говори.
Нарекохме тези неща Малки Зелени Хора, ЛГМ.
Не че вярвахме, но беше възможност, която не можеш с лекота да отхвърлиш.
След месеци анализи Хюиш и Бел стигат
до очевидното заключение.
Само малък, интезивен, въртящ се обект може да създава такива бързи импулси.
Единствената възможност е умиращото ядро на супернова.
Неутронна звезда. Ето го живият труп.
Не знаех за съществуването на неутронни звезди, докато не поптах хората
дали знаят звезда, която да е по-малко от 1000км.
Отговориха ми, неутронна звезда. Може би виждахме първата.
Импулсите от тези неутронни звезди
идват до нас, защото като фар тези звезди се въртят.
Имат лъч, който се фокусира от магнитното поле на звездата
и всеки път щом лъча премине през радиотелескопа ни,
улавяме импулс.
За една година хиляди теории бяха публикувани.
Въпроса стоеше открит. Но чак след 12 месеца
бе общоприето, че трябва да е нутронна звезда.
Разкритието довело до вълна от активност.
Радиотелескопи по целият свят сканирали небето в търсене на мистериозните пулсари.
По-малко от година по-късно огромната чиния в Пуерто Рико
уловила сигнал идващ от сърцето на Ракообразната мъглявина.
Открили са живото ядро на китайската супернова.
Въртящата се неутронна звезда не само излъчва радиовълни,
но също така била видима.
Високоскоростна телевизионна картина разкрива, че присвятка 30 пъти в секундата.
Най-мощният обект, който някой някога е фотографирал.
Във вселената няма нищо друго като неутронните звезди.
Толкова са стегнати, че един напръсник ще тежи над 100 милиона тона.
Представете си, че някак си се приземите на неутронна звезда
ще усетите невероятна гравитация.
Атмосферата вместо да е дебела 5 мили,
ще е дебела 5 милиметра.
Ако живеете на неутронна звезда атмосферата ще се удря във вратата ви.
Но дори феноменалната гравитация на неутронна звезда
отстъпва пред смъррта на супер-тежка звезда.
Когато звезда, стотици пъти по-тежка от слънцето ни угасне...
То става с взрив.
Докато виждаме външната експлозия като супернова,
масата вътре се свива.
Ядрото се превръща в най-опасният обект във вселената.
Интензитета в центъра става толкова голям, че гравитацията засмуква
времето и пространството от външната вселена.
Мрак се образува в сърцето на умиращата звезда.
Ражда се черна дупка.
Ако имате масивна звезда и тя изразходи ядреното си гориво,
което я държи топла, гравитацията става толкова силна,
че надвива натиска на материала
и звездата се свива навътре.
Няма я, образува черна дупка.
Всеки е чувал за черните дупки.
Но никой не ги е виждал или е бил близо до тях.
В центъра на черната дупка материята е сгъстена до една точка.
Всичко, попаднало някога в черна дупка се унищожава.
Свива се до точка в която е безкрайно малко и сгъстено.
Дори времето и пространството престават да съществуват.
Тази точка е място, където гравитацията
безкрайно силна. Място където,
материята се унищожава.
Място където времето и пространството се унищожават.
Някога в бъдещето, кораб от Земята
ще бъде изпратен до челюстите на най-страшният обект във вселената.
Кораба няма да може да види тази безкрайно малка точка скрита вътре.
Ще види само мрака около нея.
Целта му е гравитационно привличане, толкова голямо,
че дори и светлината не може да избяга.
След като кораба влети в ядрото на черната дупка
ще започна да чувствам как се изпъвам от главата към краката
и свивам отстрани.
Тялото ми ще се разпадне, ще умра.
Атомите от които съм създаден се разпадат.
Всичко се унищожава в онази точка.
Всичко, което остава е идеална сфера от пълен мрак.
Гравитационен призрак на починала звезда.
За щастие сме далеч от черна дупка.
Дори най-близката е на 5000 светлинни години от Земята.
Нашият немезис лежи много по-близо до дома.
Като всяка звезда в галактиката и слънцето
не е вечно.
Един ден ще изразходва горивото си и ще опжари планетите.
Ужасна съдба, за която астрономите знаят от десетилетия.
Очакваме, че слънцето ще се надуе
след 5 милиарда години и ще се превърне
в Червен Гигант. Това е началото на края за слънцето.
След 5 милиарда години най-близката ни звезда
ще изразходва запасите си от гориво.
Без гориво слънцето ще умре.
В смъртта си, звездата, дала ни живот,
ще се издуе и ще погълне Земята и Луната. Нищо няма да оцелее.
Количеството енергия, която получаваме от слънцето ще се увеличи ужасно много.
Земята ще се нагрее, океаните ще изкипят, планините ще се разтопят
и изпарарят. Земята ще бъде изпепелена от приятелската ни звезда,
Слънцето.
Топлината от този червен гигант ще е толкова голяма,
че земята ще бъде непознаваемо изгорена.
Земната кора ще се разтопи. Повърхността ще се превърне в океан от разтопена скала.
Нищо няма да оцелее след неизбежната катастрофа.
И това е краят на историята за слънето.
Ще се охлади и с времето
ще се превърне във все по-бледи и студени
останки от звезда.
Земята, лишена от живот
ще лежи в студената празнота на космоса.
Със смъртта на нашето слънце,
някъде в галактиката, в безкраен цикъл от живот и смърт
ще се роди нова звезда.
Може би ще образува своя слънчева система,
дори нови планети като Земята.
И ново място, където живота може да цъвти.
Превод и субтитри: Blink182 Powered by www.kolibka.com