BBC The Life Of Mammals - Part 4 - Chisellers (2002) Свали субтитрите
Капуцините си устройват доста богата закуска.
В сърцевината на тези плодове има много вкусна ядка,
но дървото я е обвило с толкова твърда черупка,
че е почти невъзможно да се счупи, дори ако я ударя с камък.
Непокътната. И макар да е трудно за вярване, истина е,
че едно от животните в горите на Централна Америка
може да счупи тези ядки само със зъби.
Но това определено не са тези маймуни.
Те могат единствено да изядат тънкия и сочен слой на плода.
Самата ядка те просто хвърлят настрани.
Но едно друго животно се ослушва за този издайнически звук.
Това е агути.
То определено не е нито по-силно, нито по-едро от маймуна,
но пък има подходящия инструмент да се справи с всеки черупчест плод.
това са два изключително здрави и остри предни зъба,
които могат да разчупят и най-твърдата черупка.
Агути принадлежат към голяма и сполучлива група бозайници - гризачите.
Умението на гризачите е в това, да могат да си проправят път със зъби
през почти всяко препятствие.
Но кое прави зъбите на агути толкова специални,
че да могат да пробият дупка и в най-твърдата черупка?
По предната част на зъбите им има слой твърд емайл.
Под него, тялото на зъба е изградено от по-меко вещество, дентин.
Гризането изтънява дентина по-бързо от емайла,
оставяйки връхче с остротата на длето.
Различното при гризачите обаче е, че предните им зъби не спират да растат,
подменяйки вече изтърканите с нови.
Благодарение на забележителните си зъби, гризачите са се превърнали
в най-сполучливите и многобройни бозайници в света.
Най-обширната група сред тях е тази на плъховете и мишките.
Тя наброява 1 300 вида и
всички те са отявлени крадци на семена.
При други гризачи зъбите служат да откъснат тревичка или растение.
А някои дори се справят и с дървесината.
Тялото на гризача е много гъвкаво, а еволюцията им е създала
удивително многообразие от форми и размери според различните начини на живот.
Така че на практика можете да видите гризач почти навсякъде.
Сред тях е групичката на удивително пъргавите дървесни катерачи - катериците.
Те ядат шишарки и събират семена, недостъпни за повечето други животни.
Северноамериканската катерица гризе със зъбите си не само шишарки,
но и връхчетата на клоните на боровете, чиято кора е особено хранителна.
Това са ценни хранителни запаси,
в случай че свършат боровите шишарки по време на дългата северна зима.
Менюто на северноамериканската катерица е толкова ограничено,
че те могат да оцелеят единствено по клоните на боровите дървета.
Повечето катерици имат по-общи вкусови предпочитания.
Най-често на почит в менюто им са жълъдите.
Всяка есен дъбовите дървета изобилстват от жълъди,
което е добре дошло за тези сиви катерици.
Нужно им е голямо количество жълъди, за да натрупат маса за през зимата.
Но те трябва да съберат запаси и за дните, в които няма да има храна.
Но за катериците тук, на изток, в горите на щата Вирджиния
положението не е така просто.
Тук виреят два вида дъбови дървета:
червен и бял дъб. Техните плодове много си приличат.
Този жълъд е от бял, а този - от червен дъб.
Ето този е малко по-тъмен.
Жълъдите на белия дъб покълват почти веднага,
изразходвайки по този начин хранителния запас в тях.
Затова пък тези на червения дъб няма да покълнат чак до следващата пролет.
Катериците умеят да разпознават двата вида
и съответно се отнасят по различен начин.
Намерят ли бял жълъд, те веднага го изяждат,
защото в противен случай той скоро ще покълне.
А червените жълъди почти винаги се складират
в запасите за през зимата.
Катериците не разпознават цветовете, така че не различават жълъдите по цвят.
Техният аромат е този, който им подсказва кой жълъд да бъде изяден
и кой заровен.
Някои години се случва белите дъбове да са богати на жълъди,
докато тези на червените се броят на пръсти.
Случи ли се това, катериците променят тактиката си.
Ще ви се стори, че тази тук добре си похапва от белия жълъд,
но всъщност, след кратко гризване, тя я отнася и заравя.
Какво ли е намислила?
Катерицата е откъснала връхчето на жълъда, под което е зародишът на семето.
Отстрани ли се опасността, жълъдът няма да покълне,
а хранителността му ще се запази през цялата зима.
Така че със сръчните си лапички, държащи жълъда
и острите предни зъби, с които да премахне семенцата,
катериците успяват да получат най-ценното
от очевидно недостъпните плодове на дъба.
Растения, образуващи семена, виреят навсякъде,
така че гризачите, хранещи се със семена, също могат да живеят навсякъде.
Но има едно препятствие.
Семената са богати на хранителни вещества, но повечето са много малки,
като например тези на пустинните растения.
Ще са ви нужни около 500 такива, за да постигнете хранителния ефект
на типичните плодове от рода на жълъда.
Гризачите, събиращи такива семена, трябва да се справят с пренасянето им.
Доста непрактично би било да ги пренасят едно по едно,
както катериците носят жълъдите.
В пустинята Мохави в Калифорния, един от гризачите е преодолял този проблем.
Навсякъде около мен има негови дупки в земята.
Подобно на повечето пустинни животни, съществото в тази дупка
обикновено излиза навън, когато се стъмни и стане по-прохладно.
Но ако разпръсна малко семена около входа на убежището му,
може би ще успея да го подмамя да се покаже по-рано от обичайното.
Е, както изглежда, опитът ми не успя.
Обитателят на тази дупка се показа
едва по-късно, когато луната вече е изгряла.
Това е кенгуров плъх.
Той побира стотици семена наведнъж в разтягащите се торбички на бузите му.
Розовите пръстчета, подаващи се от козината му,
са на огромните му задни лапи, които поддържат цялото тяло.
Ето защо се нарича кенгуров плъх.
Предните му крайници са скрити под брадичката
и служат да трупа семена в устата.
Обикновено му се налага да търси доста,
за да намери достатъчно семена да напълни торбичките на бузите си.
Но тази нощ благодарение на семенцата, които му донесох,
торбичките му скоро са достатъчно пълни, за да се прибере в дупката си.
Ето вижте. Плъхът ги покрива с пясък, за да са на сигурно.
Дълбоката му дупка всъщност е доста безопасно място.
Тук той прекарва целия ден и голяма част от нощта в спане.
Но дори и най-слабият подозрителен шум отвън ще го събуди.
Тази змия се насочва към дупката на плъха. Може и да успее да се промъкне.
По-благоразумно би било да се махне.
Тропането с краче е първото предупреждение.
Но явно това не помага.
Може би хвърлянето на пясък в очите ще има ефект.
Това никак не се харесва на змията.
Победата е на кенгуровият плъх.
Освен семената и други части на растенията служат за храна.
Някои гризачи, като мармотите в Европейските Алпи,
изяждат цялото растение.
И са склонни да се сбият за тревичките за ядене.
Когато в късната пролет след зимния си сън, те излязат от дупките си,
мармотите веднага започват да маркират наново териториите си на хранене.
виковете и размахването на опашка са само предварителните действия.
Ако това не помогне, не им остава нищо друго освен да се бият.
Възрастните мъжки се сражават,
докато женските им охраняват и наблюдават семейното леговище.
Когато единият от двамата мъжки победи,
той маркира територията си с течност от жлеза, разположена на бузата му.
При мармотите връзката между мъжкия и женската е много силна,
така че женската обикновено приема само един мъжки за брачен партньор.
В късната пролет, семейството на мармота се състои от мъжкия, женската
и няколко от миналогодишните им отрочета, всичките женски.
Техните братчета вече са отделени от родителите.
Но въпреки че малките женски могат да останат,
майките им често ги налагат, особено през пролетта.
Държат ги толкова изкъсо, че ако някоя забременее, тя абортира.
Но причината за това странно и безпощадно отношение
става ясна чак по-късно през годината.
До средата на лятото по планинските склонове цари относителен покой.
Тазгодишните малки за пръв път се подават вън от дупката.
В котилото има обикновено от четири до шест новородени,
които веднага получават първия си урок по хранене.
Лятото в Алпите е кратко, така че мармотите се хранят
колкото се може по-бързо, докато все още има храна.
Предните им зъби с лекота прекършват жилавите стръкове цветя или трева.
Малките бързо наедряват, но до края на лятото,
те все още не са достигнали размерите на родителите си.
През есента семейството започва последните приготовления -
те събират суха трева и уплътняват дупката, в която ще прекарат зимния си сън.
През октомври времето вече е доста студено.
Телесната температура на мармотите в дупката
е спаднала до 2 градуса,
а ударите на сърцата им са 2-3 в минута. Мармотите спят зимен сън.
Запасите им от подкожна тлъстина ще трябва да им стигнат
чак до следващия април.
Те се притискат един в друг, за да намалят до минимум загубата на телесна топлина.
Малките се разполагат винаги в средата на тази жива купчинка.
По-дребни от родителите си, телесната им температурата не бива да пада под тази на родителите им.
Топлинните изображения показват, че тялото на бебето, светещо в оранжево,
е с няколко градуса по-топло от това на възрастните, оцветено в зелено.
Синьо-оцветената дупка показва, че температурата в нея е под нулата.
Родителите не могат да топлят повече от едно котило малки наведнъж.
Ето защо майката се грижи никоя от дъщерите й да не ражда малки.
Но зимният сън не е единствения начин за оцеляване в планините през зимата.
Зимата в Северна Америка е също толкова сурова както и високо в Алпите.
И въпреки това тук вид гризач успява да открие храна
през цялата зима.
За тази цел той той има изключително остроумно изобретение:
хладилник - малък и дълбок басейн със студена вода като този тук.
А ето там е неговият собственик и създател.
Това е бобър, един от семейството, живеещо в това езеро
в подножието на планините Тетън в щата Уайоминг.
Бобрите и на сушата ще се изплъзнат от враговете си, но те са най у дома си във водата,
заради ципестите им задни крака и широката перкоподобна опашка,
които ги правят отлични плувци, както под водата така и на повърхността й.
Бобрите се хранят с всякаква растителност, а освен листа ядат и дървесина.
Те са чудесни инженери.
Това голямо изкуствено езерце е изцяло тяхно творение.
Допреди няколко години, този плитък и каменист поток се спускаше към долината,
докато тук не се появи семейство бобри, които направиха бент.
Главната му част е построена от големи и заоблени речни камъни.
По страните на реката надолу по течението са подредени дървени трупи,
някои от които са доста големи и тежки.
От тази страна е натрупана кал и растителност.
Бентът е построен толкова прецизно, че е, до няколко инча,
хоризонтален чак до края си, по протежение на около 140 метра
от едната до другата страна.
Езерото е образувало провлаци на почти 1 миля нагоре по течението.
Бентът е толкова важен за бобрите, че ако забележат пукнатина в него,
сигнал за което обикновено е капещата вода, те веднага започват да го поправят.
Освен кал нужни са и дървени трупи.
Групичката бобри няма да спре, докато не отстранят напълно пукнатината.
Поддържането на високо нивото на водата дава на бобрите няколко предимства.
Водата залива заобикалящите гори и им позволява да плуват в безопасност
към главния им източник на храна.
Те увеличават разстоянието, което могат да преплуват, копаейки канали,
които водят към самото сърце на гората.
Тук те пускат в действие острите си предни зъби,
оголват паднали дървета от кората и я гризат,
а в същото време са достатъчно близо до водата, за да избягат,
ако се появи мечка или пума.
Системата им от тунели им помага да пренасят цели клони
до малкото им езерце.
На най-дълбокото място
те се гмуркат надолу и забучват клоните здраво в калта по дъното.
Това е своеобразният им "хладилник", където зеленината ще остане свежа
по време на дългата зима, когато езерото се покрие с лед.
Запасяването на хладилника изисква доста работа.
Есента е времето, когато бобрите са най-заети.
От едната страна на езерото е домът им - крепост от клони и речни камъни,
която е така укрепена, че дори и мечка не може да се промъкне в нея.
Единственият вход е през подводните тунели.
Бобрите намират убежище тук, винаги когато има сигнал за опасност.
Това е предупреждение,
което казва, че наоколо дебне опасност, с други думи - аз.
Сега известно време няма да виждам бобрите.
Те могат да стоят под вода от 5 до 15 минути, ако се налага.
Бобрите могат да се скрият в дупката си,
без да се подават на повърхността дори и за секунда.
Те строят повечето от къщичките си с поне два отделни входа.
През октомври зимата вече настъпва.
Мармотите вече са изпаднали в зимен сън, но не и бобрите - те са все още будни
и ще останат активни до края на зимата.
Дори когато повърхността на езерото бъде окована в лед,
те пак могат да плуват под леда и да сноват вън от дупката си.
Никой не знае какво се случва там през зимата,
така че докато бобрите бяха навън, ние сложихме инфрачервени камери,
за да разберем какво става там вътре.
Ето че донесоха клон от хладилника, за да се нахрани цялото семейство.
И още един.
Не е чудно, че не им се налага да спят зимен сън.
Леговището им е топло и е безопасно дори и в разгара на зимата.
Единственият признак, че в уютният дом под снега бобрите не спят,
е горещият въздух, който излиза през отвора за вентилация на върха.
Вътре, камерите ни улавят образ на това, което на пръв поглед
изглежда като съвсем малък бобър.
Това е ондатрата. В дупката има две от тях.
Това е нещо ново.
Дали там в тъмното бобрите подозират,
че в дома им има непознати?
Това животно редовно напуска обиталището, за да тършува под леда за храна.
На няколко пъти тя се връща след минути със свежи стръкове тръстика.
Вероятно редовното носене на свежа зеленина за постилане в дупката
е вид отплата.
И вероятно това е причината, поради която бобрите приемат ондатрите
и дори им позволяват да споделят с тях храната.
Но както изглежда, нашите камери не са им вече приятни.
Дупката под езерото е безопасен дом за бобъра.
Друг вид гризачи се защитават по-енергично, а един от тях е наистина опасен.
Тъмнината е сред най-добрите защитни средства,
а точно сега е тъмно като в рог.
Единствената причина, поради която ме виждате,
е, защото използваме камера за нощно виждане.
Много от гризачите се подават навън, само когато са защитени от тъмнината.
Това се отнася дори за един от най-дивите и добре защитени от природата гризачи.
Струва ми се, че тук наоколо трябва да има един от тах.
Ето го! Каква забележителна гледка -
африканско качулато бодливо прасе.
Изглежда е намерило нещо за ядене под този трънлив храст.
През повечето време, тези бодли са в хоризонтално положение.
Това, че те са наполовина изправени е знак, че присъствието ми не му е приятно.
Тези дълги бодли са много остри
и съм напълно убеден, че това същество знае как да ги използва.
Сега ми обръща гръб, не се заблуждавайте, не е защото иска да избяга.
Ако много се раздразни, то ще нападне като внезапно отскочи назад.
Сега си тръгва.
Никак няма да ви е приятно да настъпите това същество
посред нощ в Африка.
Бодливото прасе се храни главно с корени и грудки, но тъй като са едри,
за да се нахранят достатъчно, те изминават големи разстояния в откритите савани.
А това значи да са готови за всякакви атаки.
Този млад леопард едва ли се е приближавал толкова до бодливо прасе
и не разбира, че може да е опасно, ако му се изпречи.
Бодливото прасе явно има пълно доверие в оръжието си.
Ако не внимава, непредпазливият леопард може да се окаже накрая с надупчена от бодли муцуна.
Ето че бодливото прасе се връща към предишното си занимание - да копае за корени.
Ето че бодливото прасе продължава предишното си занимание.
Прерийното кученце обаче не е толкова търпеливо.
Те обитават щата Калифорния и живеят в дупки близо едно до друго,
така че винаги да има достатъчно пазачи, които да предупредят за опасност.
Това е от особено значение през лятото, когато наоколо има малки.
Наблизо винаги има поне двама възрастни пазачи,
за да могат малките да се хранят в относителна безопасност.
Само женските се грижат за малките. Те почти всички са роднини.
Майки, сестри и дъщери се грижат за племенници и племеннички
със същото старание както и за собственото им поколение.
Забележи ли пазачът хищник, например орел,
се надава тревога.
Тези звуци означават "Забелязана е опасност, но бягство не е нужно".
Това е американски рис. Прозвучава още една тревога.
Всяка женска-пазач се стреми да държи под око врага,
за да не ги изненада той.
Рисът се приближава. Сигналът за опасност ще се смени.
Този значи "Бягайте!"
Друг един дребен гризач
живее тук в безводните северни части на Кения.
Има ги с дузини само на няколко метра от мен.
Но този гризач има най-безопасната стратегия -
той живее почти изцяло под земята.
Едва ли хората някога ще видят повече от това същество.
Гол земекоп.
Те използват зъбите си, когато копаят.
Забележителното е, че устата им се затваря зад зъбите.
Това пречи на пръстта да попада в устата им.
С помощта на този изключителен инструмент, те изкопават мрежа от тунели,
излизащи от една централна дупка,
в която се събират всички и където се пазят малките.
Поколенията малки се раждат от една голяма женска, създателката на колонията.
Останалите, а те сигурно наброяват 100,
са нейни деца и няма да се размножават,
докато майката е жива.
Тяхна задача е да копаят наоколо в търсене на корени и грудки.
По този начин те създават обширна мрежа от канали,
простираща се на стотици метри под повърхността на африканските равнини.
На повърхността едва ли ще видите каквито и да било растения,
които да стават за храна на земекопа.
Най-често се забелязва суха трева и случайно поникнал стрък акация.
При среща, земекопите се преценяват един друг с подушване.
По-младият трябва да премине под старшия.
Тъй като са слепи, за тях е без значение дали се движат напред или назад.
Намирам се на половин километър от мястото, където видях копаещите земекопи.
Търсех точно това растение.
Сега, по време на сухия сезон, то представлява само едно сгърчено стръкче
с няколко повехнали листа,
но тук под земята, е истинското съкровище.
Ето го и него.
Подобните на тази грудки са малко и са рядкост по тези места.
Чист късмет е земекоп да се натъкне на една такава.
Затова техните колонии трябва да разполагат с десетки търсачи,
а ако някой от тях намери такава грудка,
тя ще изхранва членовете на колонията две или три седмици.
Острите им зъби с лекота проникват в твърдата грудка.
Част от нея ще бъде изядена веднага от щастливеца, който я е намерил.
Останалото ще довлече до главната дупка, за да го сподели с другите в колонията.
Подобен ред, в който работниците не се размножават и се трудят,
за да издържат майката, е залегнал също и в основите на колониите от пчели и мравки.
Затова пък голият земекоп е единственият бозайник
възприел този начин на живот.
Макар дългите предни зъби да са отличителен белег на гризачите,
те са известни и с необикновената си скорост на размножаване.
Това важи и за земекопа,
но най-плодовитите сред семейството на гризачите са мишките.
Дребните полски мишки раждат малките си в старателно изплетено гнездо
сред стеблата на тръстиката или на високите треви.
Поколенията от най-много осем новородени,
закърмени с хранителното мляко на майката, израстват само за няколко седмици.
Всеки сезон, двойка мишки може да създаде три поколения, или почти 30 малки,
стига възрастните да могат да намерят достатъчно семена да се хранят.
Малките напускат гнездото, когато станат на две седмици
и започват сами търсенето на прехрана.
В началото те не са толкова чевръсти, колкото родителите си.
Всъщност понякога те изглеждат несигурни за това кои са безопасните места.
Тези мънички създания са живели из нашите царевични ниви.
Още с появата на фермерството, те са прибирали малка част от реколтите ни.
Обикновено мишките са били забелязвани, едва когато се събере реколтата,
заради което са наречени полски мишки.
Но дори и след като реколтата е събрана, за храна остават разсипаните зрънца.
В обширния пшеничен район на Австралия, друг вид мишка се възползва
от този обилен източник на храна,
копаейки дупки по краищата на пясъчните полета.
Това е обикновената домашна мишка, най-плодовитата от всички.
Всяка новородена женска може да се заплоди само след пет седмици.
При наличие на достатъчно зърно за ядене, тя ще се размножава всеки месец.
Случи ли се година, в която всички събрани зрънца бъдат изядени,
мишките се насочват към най-близката ферма в търсене на храна.
Когато напуснат оголелите вече ниви, си проличава колко са били на брой.
Докопат ли веднъж запасите от зърно, те се превръщат в истинска напаст.
Изядат ли го, те се изнизват толкова бързо, колкото са се появили.
Из брулените от вятъра полета на Патагония живее един доста по-едър гризач
с много по-свободна система на размножаване.
Това е патагонската мара.
Макар това поколение да изглежда доста многобройно,
ще забележите, че всяко от малките е на различна възраст.
Това е защото принадлежат на различни родители.
На пост са само двама родители, а останалите са навън да ядат.
Това са общите им детски ясли.
Разположени са около дупка, която често е направена от ровещи сови.
Гризачите мара просто са я разширили.
Възрастните охраняват малките едни на други,
но женските ще накърмят с млякото си само собствените си деца.
Останалите трябва да изчакат майка им да дойде и да поеме поста на пазач.
Ето, че се задава друга двойка родители.
Отделните възрастни не винаги се познават, така че смяната на пазача
може да се окаже напрегнат момент.
Двойките мара се държат един към друг като към съперници, отколкото приятели.
Дългите им крака са се развили, докато са препускали и хрупали трева.
Те приличат повече на антилопи.
Това може би обяснява защо не им се удава копаенето на дупки
и предпочитат да крадат тези на ровещи сови.
Дъждосвирец предупреждава за приближаваща опасност.
Малките, благодарение на совите, имат дупка, в която да се скрият.
Тя не е достатъчно голяма за родителите. Те могат единствено да бягат.
Но има и друг гризач, който се събира в многобройни групи по време на хранене.
Те напомнят за огромните стада, които могат да се видят
из саваните на Източна Африка.
Но сега се намираме в Южна Америка,
и това не е нито гну, нито антилопа.
Това са най-едрите гризачи в света - капибара.
Те са подобно на мара, роднини на морското свинче,
но тези тук са истински гиганти, използващи зъбите си да късат трева...
много трева.
Стига да поискат, те могат да препускат със скоростта на малко конче.
И макар на сушата да са ловки, те са у дома си и във водата.
В границите на тези стада, всяко семейство е в групичка от около 20.
Сред тях са майки и дъщери, деца и внуци.
И само един мъжки, глава на семейството. Това е той погледнат в гръб.
Той маркира територията си с миризма, излъчвана от жлеза на върха на носа му.
Той ще прогони всеки съперник, осмелил се да се приближи прекалено до семейството му
и по специално до женските му партньорки.
Капибара виреят и в сухите земи на саваната,
но най-добре се чувстват във водата.
Козината им е мазна и водонепропусклива, лапите им - частично покрити с ципа,
а очите и ноздрите им се намират на върха на главата.
Когато са почти целите потопени във вода, те чуват, виждат и усещат с обонянието си
какво става на сушата наблизо.
Дори жлезата при мъжкия, с която маркира и която при другите гризачи се намира на бузата,
се е пренесла на върха на носа му.
По време на дъждовния период равнините се наводняват.
Капибара са в стихията си.
Ако приемем, че мара е южноамериканският еквивалент на антилопата,
то тези със сигурност са версията на хипопотама при гризачите.
Наистина гризачите са най-приспособимите бозайници от всички.