The Forgotten (2004) (The.Forgotten.2004.CD2-cartel.txt) Свали субтитрите
- Тели, аз съм детектиф Ан Поуп.
- Не сме искали да нараним никого. Пред колата ни имаше един човек, който не искаше да се махне.
- Какво?
- Просто се опитваме да си намерим децата.
- Затвори!
- Да знам.
- Знаете?
- Знам за случая ви.
- Затвори!
- Това да не е Ашли Корел?
- Те отнеха децата ни.
- Искаха да повярваме че са умряли в самолетната катастрофа, но те не са .
- Ан? - Да?
- Виж, знам че ще ти прозвучи налудничаво, но синът ми Сам Парета и неговата дъщеря Лорън Корел бяха на един и същи самолет.
- Как е възможно двама човека да помнят две различни деца, ако те не съществуваха?
- Джим.
-Здравейте...
- Извинявам се, познавам ли ви?
- Какво ти става? Това съм аз.
- Не се сещам. Бихте ли ми помогнали?
- Боже.... Какво са ти направили?
- Аз съм... Тели...
- Съжалявам. Познаваме ли се?
- Познавам жена ти.
- Аа, сега разбрах. Аз не съм женен. Грешен Джим.
- Джеймс Уилиъм Парета!
- Коя сте вие?
- Познавате ли някой на име Сам Парета? – Не мисля.
- Може би ще помогне ако повтаряте името му? Сам...
- Съжалявам, не мога...
- Какво става с Джим?
- Това са те...
- Ей?
- Трябва да се махнем оттука. Някъде извън града, поне за тази нощ.
- Знам едно място, което е достатъчно далече.
- Тели...
- Той дори не ме позна...
- Забравил ме е.
- Заклевам се. Блъснаха човека, и той полетя към попата, вижте. Вижте това!
- И човекът веднага стана. Не само че го видях, но и го чух. "Трес"... И след това веднага стана и замина.
- Няма никъде кръв?
- Трябва да има...
- Федералните искат да говорят с теб.
- Кво? – Детектиф Поуп?
- Добре, ти изчакай тук, става ли?
- Аз съм Карл Дейтън. Национална Сигурност.
- Значи сте дошли да си наемете кола?
- Моля?
- Какво правите на моето местопрестъпление Карл?
- И какво общо има това с "Националната Сигурност"?
- Нямам право...
- ... право да... Да.. Трябва да си измислите нещо ново...
- Виж, ние се занимаваме с този случай. Ако научиш някаква информация за Парета или Корел, потърси ме. По всяко време, ден и нощ.
- Харесва ти тази част нали? Часта в която идваш и ми взимаш случая...
- Предпочитам да плавам...
- В момента провеждам един разпит тук...
- и знам че Парета и Корел нарушават единственно законите на Ню Йорк.
- Аз съм Ню Йорк, така че аз се заемам с това..
- И вие сте намесени в тази история със самолетната катастрофа, в която са загинали две деца, нали?
- Деца ли? Няма никакви деца...
- O... Но има самолетна катастрофа?
- Не. Не знаеме нищо за никаква самолетна катастрофа.
- Май не знаете много... Национална Сигурност а? По-добре да купя по-здрави ключалки...
- Сложи си очите обратно в главата.
- Не те гледам...
- Имал съм жена? Достатъчно ми е да ме осъжда само с женския си поглед и вече съм в кома...
- Aш, моля ти се не пий.
- Видя ли, казах ти че ме наблюдаваш.
- Предпочитам да не ми се налагаше.
- Тогава недей. Писна ми да го чувам постоянно.
- O, съжалявам че прекъснах самосъжалението ти.
- Eee, какво да се прави? Не може всички да сме герои като тебе...
- Според теб не бих ли го изпила това шише само заради няколкосекундно удоволствие?
- Ти си замесен в тази работа и пиенето няма да я оправи. И какво те прави толкова специален?
- Аз я оставих да отиде. Малкото ми момиченце. Те ми я отнеха, но аз я оставих да замине.
- Какъв баща трябва да си, за да го направиш?
- Имам нужда от теб, но трезвен.
- Не го правя заради теб, знаеш нали?
- Знам.
- Никога няма да я забравя пак.
- Знам че няма.
- Ти знаеш всичко нали?
- Не знам как да върна сина си.
- Ще измислим нещо.
- Да?
- Карл Дейтън – вярно е че е от Националната Сигурност. Има специално разрешително и е недосегаем в НСА.
- Тези хора са доста потайни.
- И какво правят?
- Според мен един Бог знае какви ги вършат...
- Трябва да взема детето на сестра ми. Поспи малко...
- Лека нощ. Искам да го оставиш на бюрото ми.
- Извинете, лейтенант Поуп?
- Не, изчезвам!
- В колата съм си, почти пристигнах вкъщи...
- Аз съм д-р Джак Мънс. Тели Парета е моя пациентка.
- Искам да помогна. Телли се свърза с мен.
- Та какво можете да ми кажете за Тели, което може да ми помогне да я открия?
- Преди си мислех че тя има някакъв проблем с илюзиите.
- Вече не съм много сигурен в това.
- Хммм...
- Тогава как става така че тя и г-н Корел имат една и съща илюзия за децата си?
- Починали в една и съща самолетна катастрофа?
- Не познавам Корел. Но той може да твърди всичко само за да е с нея.
- Тогава като ви потърси пак ми се обадете.
- Лейтенанте, мисля че е много важно като я намерите и аз да съм там.
- Ще се сблъскате с предполагаем психично болен. Не бихте искала да й навредите още повече.
- Ще ви звъннем д-р Мънс.
- Не, нямах това впредвид.
- Вината е в мен, за това че тя е там някъде.
- Защо?
- Тя е под моя грижа. Тя все още ми се доверява, иначе не би ме потърсила. И когато тя пак ме потърси и вие ще знаете, защото ще съм с вас.
- Ще съм ви нужен за да я откриете.
- Мамка му.
- A. Петалис. Това А. какво значи?
- Какво?
- Не е нужно да правиш това!
- Кое? Това ли?
- Престани!
- Aл. Aл Петалис.
- Боже, не бихте искали да се замесите в тая каша, за това зарежете всичко веднага. Веднага! Кажете му да спре г-жо Парета. Кажете му да спре преди да стане още по-зле. - Ние просто искаме децата си.
- Няма никакви деца. Забравета за децата.
- Какво каза? Казваш да забравим децата си ли?
- Кой си ти? – Къде са децата?
- За кой работиш? – Защо ни отнеха децата?
- Какво става? – Защо ни отнеха децата!?!
- Кълна се в Бога, че ако още веднъж размахна това ще ти счупя коляното. Кълна се.
- Къде са децата?
- Не почакай. чакай, аз...
- Не съм аз... Не сме ние...
- Ние, ние... Ние, просто сътрудничим.
- С кой сътрудничите? С кой?
- Защо сътрудничиш с тях?
- За оцеляване...
- Кой да оцелее? Ти ли?
- Вие също...
- Беше права...
- Откъде са те?
- Кои са те? Защо искат децата?
- Кажи ни истината!
- Aaaaх...
- Истината, шибаната истина няма да се побере в мозъците ви!
- Не може да се побере в мозъка на никой...
- Просто ни кажи как да си върнем децата.
- Не знам... Не знам нищо по този въпрос...
- Всичко което знам е, че и вие трябваше да забравите както всички останали.
- Това не беше част от него.
- От какво не беше част?
- Част от какво?
- Ъххххх...
- Част...от този... специфичен експеримент...
- Хайде. – Не мога.
- Можеш! – Не мога.
- Можеш! - Не! Не!
- Имаш ли дете?
- Моля те... Моля те кажи ми...
- Никой няма да разбере че си ни казал. Просто, просто ни кажи...
- Как да си върнем децата обратно?
- Никой няма да те обвини. Кълна ти се. Кълна ти се...
- Те ни слушат...
- Добре ли си?
- Защо не взеха и нас?
- Не знам...
- Най-голяма е възможността да е имало изтичане на газ. Нищо не е изгоряло. Няма следи от огън. Няма следи от кръв.
- Какво е това?
- Лейтенант Ан Поуп; Децата са ни живи. Вярваме че са похитени. Знаем, че по-налудничаво от това не можем да прозвучим. Моля ви се помогнете ни.
- "Похитени". Интересна дума. Повечето хора казват просто "Отвлечени".
- Намерихме това.
- Извинете д-р Мънс.
- Свидетелите казват, че са видели само Парета и Корел да излизат от колибата след взрива. Няма следа от други трупове вътре.
- Хмм? Тогава това от къде се е появило?
- Брашър, на колко години е Касиди?
- На 7. Защо?
- Представи си че дъщеря ти въобще не съществуваше?
- Защо да правя това?
- Да... Защо?
- Куест Еър. Така се казваше авиокомпанията. Беше малка компания. Беше Куест Еър. Спомняш ли си?
- Куест Еър. Така значи, казваме че... не се е разбил в морето.
- Казваме че някак си са взели децата и самолетът, пилотите и всички са част от тях.
- Куест Еър...
- О Боже, кои сте вие? Какво правите тука?
- Съжалявам, мислехме че няма да има никой тука.
- Аз съм Клер. Асистентката на г-н Шиниър. А вие сте?
- Айлийн. Аз съм счетоводителката от съда за банкрута на компанията.
- O, разбира се. Много съжалявам.
- Няма проблем. Аз пък си мислех, че е забранено на служителите на Куест Еър да влизат тук?
- Не е важно, просто г-н Шиниър ме помоли да взема някои неща от офиса му.
- O, не. Съжалявам. Нищо не трябва да се взима оттук, забранено е.
- Да но това са само някои лични писма...
- Да разбирам. Ако нещо изкочи с радост ще го изпратя на г-н Шиниър. Разбира се трябва да се придържам към правилника на съда.
- Добре, няма проблем. Просто адресът в Уест Сайд вече не е валиден, кой адрес имате вие?
- Къде ли го бях сложила?
- Да видим какво имам тук. Добре, имам адреса на Робърт Шиниър в Лонг Айлънд. Улица «Колони Уей» 165?
- Никой не живее тука...
- Да. Странно е.
- Не са се преместили, просто са напуснали.
- Продължавай. Трябва да поспиш.
- Как си ти?
- Най-накрая трезвен.
- Ей, качвай се в колата.
- Къде отиваме?
- Видя ли са ги. От счетоводителката са взели адреса в Лонг Айлънд.
- Аш?
- Шиниър!
- Аш?
- Тели?
- Това е човекът от магазина за коли.
- Знам. Трябва да отидем до летището. Летището на което изпратихме децата...
- Те са в къщата заедно с нас.
- Хайде, да вървим...
- Заяла е.
- Вземи това. Ще се срещнем у нас.
- Какво правиш?
- Поне един от нас трябва да се махне от тук. Тръгвай, хайде. Тръгвай!
- Остани тук.
- Остани вътре...
- Стой. Остани на място. Ръцете на главата и на колене. Веднага!
- Ще стрелям!
- Сега!
- Стой!
- Стой!
- Ти ли си Мънс? – Да какво стана, къде е Тели?
- Телли замина. И ние трябва да се махнем оттук.
- Какво ще стане с Поуп? – Искаш ли да помогнеш на Тели? Тогава карай. Карай!
- Хайде...
- Тели... Телли почакай. Телли аз съм Ан. Ан Поуп. Не, почакай. Моля те, изслушай ме...
- Аз знам. Аз знам!
- Аз ти вярвам Тели. Вярвам на всичко. Видях го. Той не е човек. Боже мили.
- А децата? - Да, всичко. Ще ги намерим. Обещавам ти. Чуваш ли ме?
- Ще ги намерим. Ще намерим сина...
- Тели?
- Аш? Аш!
- Те взеха Ан Поуп точно пред мен...
- Мънс е долу. Ще ни закара до летището...
- Красива гледка...
- Какво направи с децата ни?
- Аш...
- Не Тели, стой надалече! Не!
- Аш!
- Не...
- Аш....
- Тели! Ела с мен...
- Трябва да отидем до полицията.
- Не трябва да отидем до летището.
- Тели, моля те. Имаме нужда от помощ.
- Махай се!
- Не, аз ще те закарам.
- Това е един от тях. Синът ми е у вас, къде е той?
- Нещата излизат извън контрол, знаеш нали?
- Приключвай вече. Спирай. Оправи нещата.
- Къ... Къде е синът ми?
- Не е приключило...
- И ти си един от тези агенти.
- Не... Аз съм просто един от малкото, които знаят.
- Значи им помагаш?
- Те нямат нужда от нашата помощ. Правят си експериментите със или без наша памощ.
- Правят го от години, може би и вечно...
- Тоест ние им позволяваме да си правят каквото си искат?
- Позволяваме? Нямам друг избор?
- Ние просто се опитваме да намалим щетите до минимум.
- Просто искам сина си обратно.
- Тели, никога няма да получиш Сам обратно.
- Ти успя да устоиш и те не знаят причината. Ти си просто лабораторен плъх за тях. - Не вярвам в това. Той каза, че не е приключило още. Все още мога да си върна Сам.
- Ти ги познаваш. Помогни ми.
- Ако продължаваш още напред няма да мога да ти помогна, съжалявам.
- Синът ми тук ли е?
- Никога не се поколеба. Дори и за секунда, нали?
- Той е тука.
- Той не е просто един спомен Тели.
- Можеш ли да го пресъздадеш тука? Сега?
- Сам. Миличък. Почакай...
- Сам!
- Сам!
- Какво му направихте? Защо ми го отнехте? Какво искате?
- Това е един експеримент.
- Той е просто едно малко момче. Какво може да научите от него?
- Нищо...
- Това не е било свързано със Сам.
- Не е имало нищо общо с децата.
- Никога не е било свързано с децата.
- Ние бяхме опита.
- Връзката. Майка-син. Като невидима тъкан.
- Можем даже да измерим енергията й. Но не я разбираме напълно. За това зададох следния въпрос: "Може ли да я разтопим?" И успяхме.
- Освен при теб.
- Върнете ми сина. И ще направя каквото поискате.
- Това което искам Тели, е да забравиш сина си. Забрави Сам...
- Не!
- Ако не можеш, експериментът ще се провали.
- Аз съм отговорен човек. Не мога да позволя това да стане. А времето изтича.
- Няма да ви помогна.
- Има и по-лоши неща от това да забравиш.
- Не няма!
- Трябва да забравиш!
- Ти си по-различна от останалите.
- Защо?
- Шшшшш...
- Така ще е по-добре.
- Няма да те преследват неговите спомени. Ще имаш нов живот.
- Сега, искам да се върнеш в първия ден в болницата, когато за пръв път видя Сам.
- Имам нужда от този пръв спомен.
- Дай ми този пръв спомен!
- Онова момче... Как му беше името?
- Какво момче?
- Аз имах живот вътре в мен.
- Аз... имах живот.....
- Аз... имам дете!
- Аз имам син...
- Аз имам син!
- Името му е Сам, кучи сине!
- Трябва ми повече време.
- Сам...
- Сам?
- Сам... Сам...?
- Сам Парета, познаваш ли го?
- Сам?
- Сам? Сам?
- Сам? Сам???
- Сам????
- Здравей мамо?
- Още не е дошло времето да си ходим вкъщи, нали?
- Мамо не мога да дишам...
- Съжалявам... Аз просто....
- Защо не са ти закопчани копчетата?
- Мога ли да си поиграя до 17:30?
- Да. - Може.
- Ок, 17:30 става.
- Благодаря ти.
- Ще се видим...
- Ще се видим...
- Здравей Лорън...
- Здравей...
- Здравей.
- Май не искат родителите им да им се мотаят наоколо..
- Не...
- Постоянно го наблюдавате?
- Трудно ми е да не го правя.
- Добре са си те...
- Знам.
- Аз съм Тели...
- Майката на Сам.
- Аз съм Аш. Мисля че сме се срещали преди.
Превод: Д О К Т О Р А /elishafan/