Through A Glass Darkly (1961) Свали субтитрите
Превод: Bergmaniac
На Каби, жена ми.
-Аз стигнах пръв до кея!
-Това беше освежаващо.
Ако татко и Мартин поставят мрежите, аз и Минус може да отидем да донесем млякото!
Не, Давид и Минус могат да поставят мрежите, за да мога аз да се разходя заедно с жена ми.
Или пък Карин и аз можем да поставим мрежите, а Минус и Мартин да отидат да донесат млякото.
Аз не искам да върща нито едно от двете. Ще реща сам какво искам да правя.
Защо не отидем ние, Минус? Защо трябва жените винаги да решават?
Аз предлагам да правим каквото реши Карин! По този начин ще запазим достойнството си.
Щяхме да спестим много време, ако татко беше решил незабавно!
Трябва ли да се облечем по-добре преди да поставим мрежите?
- Какво мислиш ти?
- Доста хладно е, а моят халат е доста тънък.
- Ако ти е студено...
- На мен? Не, съвсем не. А на теб?
- Ти каза, че е студено. Има вятър, обаче...
Ще се закаляваме. Мъжествеността е по-важна от здравето, нали така?
Ако Хемингуей го може, и ние го можем! Напред!
- Да не излезне някоя буря?
- Няма начин
Не знам... Погледни тези облаци...
-Страхуващ ли се от гръмотевици?
-Ужасно много.
- Гръмотевичните бури в Швейцария...
-Иначе хареса ли ти там?
Страдах от носталгия.Обаче не можех да се върна преди да завърша романа.
- И завърши ли я вече?
-Да, в общи линии.
-Как е язвата ти?
-Горе-долу. Можеш ли да ми дадеш нещо за нея?
-Утре можем да идем до аптеката. Аз имам и друга работа в града.
-Получи ли последното ми писмо? Пратих го в понеделник.
-Бях при Валдстайн в Басел.
-Значи не си получил писмото ми.
- След това летях насам в сряда.
-Значи не си го получил.
-Важно ли беше?
-Беше относно Карин.
Чувствах, че трябва да ти пиша за това.
-Дори и това да смутеше писането ни.
-Кукувица. не я ли чу?
-Не.
-Вече със сигурност трябва да го чуваш. Къде?
-Кога за последен път си изми ушите?
-Ти чуваш твърде много!
След болестта, слухът ми стана толкова остър..
Може би поради електрошоковата терапия..
Татко изглеждаше много мрачен вчера при пристигането си...
Беше изморен от пътуването. Но не изглежда щастлив.
-Мариан ще идва ли тук?
-Мартин каза че са скъсали.
-Бедният татко, отново сам.
-Аз никога не съм харесвал Мариан.
-Тя си придава такава важност. Татко става съвсем обикновен до нея.
-И тя гледаше презрително на неговите книги.
-Той трябва да получава добри ревюта.
-Но всички четат неговите книги.
-На него не му пука за продажбите.
-Той иска да е поет.
-Какво е толкова смешно?
Ти си толкова висок и толкова сериозен. "Той иска да е поет"...
- Не се обиждай. И аз те обичам, малък Минус!
- Ти си толкова ужасно висок!
-Престани да се държиш глупаво!
- На 17 и почти три метра висок!
-Къде е твоята приятелка?
-Никoя не иска да излиза с мен!
- Не ми се ядосвай затова, че ти се присмях.
- Едгар е единствения психиатър на който вярвам. Той я лекуваше досега.
-И?
Когато Карин си дойде вкъщи от болницата миналия месец
с него си поговорихме добре
Той не може да гарантира трайно възстановяване.
А сега?
Тя изглежда необичайно добре.
Сънят й е леко неспокоен.
- Слухът й е станал много остър. Това е, общо взето.
-Колко знае тя?
-Истината за болестта си.
Но не и това, че е относително нелечима.
-Относително, казваш?
-Едгар е имал случаи на пълно възстановяване, значи има надежда.
-Как са нещата между вас?
-Добре, благодаря.
-Дните минават както обикновено.
-Аз давам лекции и изпитвам тълпи от студенти
Осъзнах, че я обичам и съм безнадежно обвързан...
Каквото и да стане...
-Аз съм нейната котва в това й състояние.
Може би нейната единствена опора и сигурност.
Ясно.
-Да се върнем ли при мрежите?
-Да, да го направим.
Минус...
Скъпи...
Внимавай с мен! Стой надалеч!
Спри да ме прегръщаш и целуваш, да се печеш полугола. Отвращаваш ме!
- Много добре знаеш какво имам предвид! Жените са ужасни!
-Те миришат и се разхождат, те се решат и говорят!
-Карат ме да се чувствам акто одран заек!
-Бедният ти!
Съжаление! Сам мога да се съжалявам предостатъчно!
Какво има, скъпи? Никога не съм те виждала такъв преди?
Моля те не казвай на Мартин или на татко...
Не бъди глупав!
Искам да мога да поговоря с татко, поне веднъж!
-Той е толкова самовглъбен.
Да, и той.
Да се връщаме вече.
-И млякото разлях...
-Небрежно момче!
-Проклятие! Мразя да си порязвам пръстите!
-Сложи си лепенка
- Здравейте!
-Мартин си поряза пръстта.
- Нека да погледна.
-Ще оставя млякото в избата.
-Изглежда лошо. Сложи лепенка.
-Колко много шум за една рана!
- Колко красиво-фенери и вечеря под луната!
- Татко, ти си майстор готвач.
-Мирише чудесно.
- Помириши, Минус...
- Трябва да пишеш готварски книги вместо романи!
- Сега, подреждането.. Карин там, а ти - ето там.
- Минус там и аз тук.
-Колко жадувах за този момент! Страдах от носталгия през цялото време.
-За нас?
-Да, дори за теб..!
-Ще останеш ли?
-Поне за този месец със сигурност.
-Пак ли ще ни напускаш?
-Ще ходя в Югославия като гид.
-Гид? Защо?
-Много ласкателна покана.
- За културна делегация. И понеже аз познавам страната...
-Е, Давид, добре дошъл у дома!
-Благодаря.
- За твое здраве, Карин. И за твое, Минус!
-Какво ще стане с книгата обаче?
-Ще я завърша преди да тръгна.
- Говорих с издателя, ще им предам ръкописа другата седмица.
-За дълго ли ще си в чужбина?
-Не съм сигурен.
-Може да остана за известно време в Дубровник след като другите си заминат.
-Чусвтвам се като престъпник поради някаква причина.
- Обеща да останещ вкъщи след Швейцария.
Не си спомням такова нещо
-Да, татко, ти обеща.
-Колко неприятно.
-Да, така е.
-Слушайте...Трябваше да прекараме една хубава вечер
а вместо това сме готови да се разплачем!
-Донесох ви подаръци за всички от Швейцария.
Карин
И Мартин.
- Благодаря, но не трябваше...
-Минус.
-Може ли да ги отворим сега?
-Да, разбира се.
- Извинете ме, трябва да си взема тютюна.
- Няма да мога да сложа тези.
-Вече имам същата книга.
- Обзалагам се, че ги е купил в Стокхолм.
-Но все пак е трогващо.
- Благодаря ти много, Давид.
- Благодаря за чудесните ръкавици.
-Ние също имаме изненада за теб.
-Ще трябва да ти завържем очите.
-Не надничай!
- Аз ще се погрижа, ти отивай.
-Не мога да видя нищо!
- Като да вървиш по облаци е. Чия идея е това?
-Моя и на Карин.
-Почакай да видиш...
-Това е почти като Шекспир.
-Готови?
- Нашата пиеса се казва "Призраците на артиста"
Или "Гробницата на илюзиите"
-Нека пиесата да започне!
-Полунощ е в Параклиса на Света Тереза.
- Тук ще я срещна, моята избрана булка.
- Тук, в тази гробница изпълнена с мирис на смърт.
- Нещо помръдна вътре! Може ли да е тя?
- Ще се скрия, за да не я изплаша.
- Коя си ти?
- Аз съм принцесата на Кастилия.
- Умряла при раждане на 13 години.
- Моят лорд и възлюбен господар, с който си играех като дете,
- се е насочил към други жени.
-Принцесо, аз те обичам!
-Но кой си ти? Аз не мога да говоря с кой да е дори след смъртта си.
- Не се страхувай!
- Аз съм господар на своето царство, което е доста малко и много бедно.
- Аз съм човек на изкуството?
-Нима?
- Да, принцесо! Човек на изкуството отнай-чистия вид.
- Поет без поеми, художник без картини...
- Музикант.
- Музикант без композиции.
-Аз презирам завършената творба, баналният резултат на прости усилия.
- Моят живот е моята работа,и той е отдаден на любовта ми към теб.
- Красиви, но невероятни думи.
-Моля те, подложи ме на изпитание!
-Слушай внимателно, аз ще те оставя след малко.
- Когато часовникът удари за 2 часа, ти ще влезнеш в гробницата.
- и ще изгасиш трите свещи там.
- В този момент вратата ще се затвори и ти ще се съберещ с мен в смъртта.
- Малка жертва искаш, принцесо моя. Защото какво е живота за истинския артист?
По този начин ще завършиш своята творба и коронясаш своята любов.
Така ще облагородиш живота си и ще покажеш на скептиците силата на истинския човек на изкуството.
- Сбогом, прителю.
Не ме проваляй.
Стоя пред момента на върховното съвършенство! Трескаво очакване ме обзема.
- Влизам в забравата.
Само Смъртта ще ме обича сега.
Влизам, нищо не може да ме спре сега.
-Очаквам те.
-По дяволите, какво се каня да сторя?
Да жертвам живота си- и за какво?
За вечността?За перфектната творба на изкуството?За любов?
- Да не съм полудял?
- Чакам те.
- Кой ще види жертвата ми?Смъртта! Кой ще измери любовта ми? Призрак!
- И кой ще ми благодари? Вечността!
-Чакам те.
- Колената ми омекват и аз се треса, вътрешностите ми се гърчат.
- Не мога да влезна във вечността докато...
- Няма да те чакам повече.
Е, такъв е живота.
Рабира се, аз мога да напиша поема за принцесата.
Да нарисувам картина или да композирам опера
въпреки че краят там ще е по-геройски.
Аз влизам в забравата.
Само Смъртта ще ме обича.
Нелошо.
- Петлите оповестяват зората!
-Трябва да се прибирам вкъщи и да си лягам.
-И това е всичко.
-Авторът!Авторът!
Беше невероятен!
- Ти беше отлична.
-Всичко е заслуга на Минус.
- Аз обаче си забравих репликите.
-Това не е нищо.
-Време е да приберем масата и да измиме съдовете.
- Аз ще го направя, твърде рано е за лягане
-Не, в никакъв случай!
- Аз обичам да шетам, всъщност вие ще ми направите услуга.
- Е, в такъв случай...
-Решено е.
-Започвам веднага.
- Ще си лягаш ли сега?
-Да
-Има топла вода в кухнята.
-О, добре.
- Бурята е преминала.
-Казах ти че така ще стане.
Оставили сме прозореца отворен, ще имаме комари в спалнята.
-Лека нош, татко.
-Лека нощ, Карин.
- Лека нощ на всички!
- Удобно ли ти е там?
- Добре съм
- Ще ти помогна
- Няма нужда.
- Би ли ми помогнал, ако обичаш?
- Стават толкова черни от градинарството ти.
- Няма да се махне.
- Имаш толкова нежни пръсти.
- Обаче палецът ти изглежда леко упорит.
- Тъжна ли си, Карин?
-Не, всъщност не съм.
- За какво мислиш сега?
- Понякога сме толкова беззащитни.
- Не,всъщност не знам...
- Като деца, захвърлени в пустошта през нощта.
- Бухалите прелитат над нас, гледайки ни с жълтите си очи.
- Чуваш тропането и шумоленето, шепота на вятъра...
- Влажните муцуни..
- Зъбите на вълците...
- Не се тревожи, ние имаме един друг.
- Изглеждаш разтревожен, не съм толкова сигурна...
- Не, съвсем спокоен съм.
- Казваш, че всъщност няма вълци, че не виждам никакви бухали или..
"Ти просто си въобразяваш разни неща"
Трябва да вярваш, Карин. Малката ми Кайса...
- "Малката ми Кайса..."
- Винаги това казваш... "малката ми Кайса"
- Толкова ли съм малка, или болестта ме е превърнала в дете?
- Мислиш ли, че съм странна?
- Смяташ ли, че говоря истината?
- Не знам.
- Не вярваш ли, че те обичам?
- Разбира се, че вярвам.
- Не е ли това достатъчно? І Разбира се, че е.
- Остави го, или ще го разкървавиш.
- Ще се оправя.
- Трябва да изпера утре.
- Ела в леглото, Карин.
- Татко прие пиеасата на Минус като лична обида.
- Беше ужасно засегнат, но се опита да го скрие.
- Минус се разстрои, разбира се.
- Да изключим ли лампата?
- Съжалявам ако съм те засегнала...
- Най-скъпо дете...
- Съжалявам.
-Скъпа любов моя..
- Моето скъпо момиче...
- Любима, аз те обичам.
- Не можеш да ме нараниш.
- Толкова си мил, а аз съм толкова гадна с теб.
- Лека нощ.
"Тя се приближи към него, задъхана от вълнение"
"с зачервени от силния вятър бузи."
Боже мой!
Те се срещнаха
на брега
- Здравей, малката ми Кайса. Станала ли си вече? Още е четири сутринта.
- Здрасти, татко.
- Какво има?
- Проблем някакъв ли имаш?
Добавям финалните шрихи в книгата си, а това не е приятно занимание.
- Прочети ми нещо от нея.
- После, като получа редакцията.
- Как така си станала?
-Някакви птици шумоляха зловещо.
- Събудиха ме и не посмях да заспя отново.
- Ето...
- Точно както когато бях малка.
- Сега ще спиш добре, ще видиш.
"Те се срещнаха на брега"
"Беше ясен ден"
"Есента се усещаше във въздуха"
- Татко!
- Тихо! Карин току-що заспа.
- Искаш ли да дойдеш да издърпаме мрежите?
-Идвам след минутка.
- Миналата година можех да ходя на ръце толкова добре, колкото и на краката си.
- Сега съм толкова висок, че загубих всякаква стабилност.
-И при мен е същото.
- Духовно ли имаш предвид?
- Пишеш ли напоследък?
- Пиеси?
- Може ли да прочета нещо?
- Не.
- Нищо лично, но те не са достатъчно добри.
- Много ли си написал?
- 13 пиеси и една опера през това лято.
- Направо извират от мен. Така ли е и при теб?
- Не.
- Какво мислиш за сношната ни пиеса?
- Хубава беше?
- Беше боклук.
"Болестта й е неизлечима..
"... с временно подобрение"
"Подозирах го от дълго време, но въпреки това сигурността е почти непоносима"
"Ужасен съм от любопитството си"
"От желанието си да опиша хода на болестта й"
"Да направя точно описание на постепенното й изчезване като личност"
"Да я използвам"
Мартин! Събуди се! Колко време смяташ да спиш?
- Мартин, марш към банята! Ставай!
- Колко е часа?
- Почти десет е.
- За Бога, толкова много ли съм спал?
- Ти малко дяволче! Още е пет часа.
- И какво от това?
- Станала съм от много време и имах толкова странни преживявания...
- Ела тук!
- Не, ти ставай! Отиваме да поплуваме.
- Татко и Минус издърпват мрежите.
- Ела при мен!
- Спиш твърде много, затова и си такъв всезнайко.
- Какво има, малката ми?
- Нищо..
- Какво има, Карин?
- Трябва да ти призная нещо.
- Изплюй камъчето тогава.
- Когато татко излезна преди малко...
Аз претърсих чекмеджетата на бюрото му.
Не знам защо, просто чувствах, че трябва да го направя.
И?
- Намерих дневника му?
- И?
- Писал е такива неща там...
- Например?
За мен.
- Какво е писал?
- Не мога да ти кажа.
За болестта ти?
- Наистина ли е нелечима?
- Скъпа Карин...
Слушай ме сега!
Слушай...Гледай ме внимателно!
Гледай ме...
Казах на Давид, че има шанс отново да получиш криза.
Може би ме е разбрал погрешно.
Никой не може да каже, че болестта ти е нелечима.
- Честна дума?
- Честна дума!
Така значи...
Имаше още неща...
- Е?
- Не мога да ти кажа!
- Моля те...
- Просто не мога!
-Попитай го сам за тях.
Карин...Малката ми Карин
Мартин?
Трябва да си търпелив с мен.
Сигурна съм, че либидото ми ще се върне.
- Не мислиш ли така?
- Да, разбира се.
- Безпокои ли те това? Не, съвсем не.
Слушай...Ужасно съм уморена, но
все още мисля, че трябва да станем и да идем да поплуваме.
Въобще не е студено.
Представи си ако имаше спокойна съпруга която да ти даде деца и да ти носи кафе в леглото.
Която е едра, мека, топла и красива...
Нямаше ли да е хубаво това?
- Ти си жената, която обичам
- Разбира се, но въпреки това..
Не искам никоя друга!
Въпреки че винаги казваш и вършиш правилното нещо, то се оказва погрешно.
Правя го от любов.
Този, който обича истински, винаги върши правилното нещо за любимия човек.
В такъв случай ти не ме обичаш.
Чао, Минус!
Чао!
Погрижи се бедния Минус да не заспи над латинския си.
- Казах му, че ще го препитам по граматика.
- Чао, момичето ми.
- Не забравяй брендито си, и донеси бутилка бяло вино.
- Чао, скъпа.
- Ще се върнем за вечерята.
Какво по дяволите е толкова смешно?
Е?
Кажи нещо!
Продължавай, щом е толкова забавно
Кои са ти любимките?
Не се дръж като стара мома, ела и ми покажи!
- Тази ли ти е любимка? Защо?
- Толкова е мека и пухкава...
Аз също мисля, че е хубава. Но не е ли твърде пълна?
- А и косата й е толкова дълга...
- Не изглежда много умна!
Но от каква полза е това за мен?
Ще ме удариш ли?
Аз съм виновна. Прости ми.
Успокой се, Минус. Всичко това няма значение, не се безпокой.
Беше глупаво от моя страна да те шпионирам.
Не го искам, но просто се случва.
- Искаш ли да изпитам?
- Ако искаш...
- Чудя се всеки ли се чувства окован?
- Какво?
Ти в твоята, аз в моята. Всеки в собствената си клетка...Всеки.
- Въобще не се чувствам окована!
- Явно греша, както обикновено.
Constructio ad sensum. Какво значи това?
Недей..
Означава смяна на граматическа конструкция така че да подхожда на контекста.
Пример?
Nobilitas rem publicam deseru..
..deseruerant.
- Толкова е горещо!
- А аз съм станала още в 4.30.
Искаш ли да изпушиш една цигара?
Ако гледаш достатъчно дълго с главата ти наклонена на една страна, става страшно.
Страшно?
Да, но изкушаващо.
Не искам да говоря с татко или с Мартин за това, те не разбират.
Особено Мартин, той си е достатъчно нервен и с премного проблеми и сега.
Те не разбират, те просто ме мислят за болна.
- И ти ли мислиш така?
- Не.
Знаех си.
Ти си по-силен.
Толкова често съм искала да си поговоря с теб за всичко това.
Можеш да ми се довериш.
Трудно е да не говориш за нещо, което е постоянно в ума ти.
Но не мисля, че те ще са против да ти кажа.
- "Те"?
- Не ме прекъсвай с въпроси.
Или ме оставяш да говоря, или спирам окончателно.
- Просто съм любопитен.
- Нормално е.
Нека да ти покажа нещо.
Аз минавам през стени, трябва да ти кажа.
Рано всяка сутрин се събуждам от някой зовящ ме с решителен глас.
Ставам и идвам в тази стая.
Един ден някой ме повика от иззад тапета.
Погледнах в килера, но там нямаше никого.
Но гласът продължи да ме зове.
така че аз се притиснах до стената и тя поддаде, като фолио
и изведнъж се оказах вътре.
Мислиш, че си измислям, нали?
Влизам в голяма стая.
Цялата е светла и спокойна.
Хора се движат наляво-надясно из нея.
Някои от тях говорят с мен, и аз ги разбирам.
Толкова е хубаво, и аз съм на сигурно място.
В някои от лицата има нещо като искряща светлина.
Всеки го очаква да дойде...
но никой не е нервен.
Казват, че аз също мога да съм там като стане!
Защо плачеш?
Няма нищо.
Няма нищо, за което да се тревожиш.
Но...просто понякога изпитвам този силен копнеж.
Копнея за момента,
в който вратата ще се отвори
и всички лица ще се обърнат към него.
- Кой е той?
Никой не е сигурен.
Но аз мисля, че това е Бог, който ще се разкрие пред нас.
Това ще е той, идваш в стаята, през тази врата.
Минус
Не ми е лесно да ти кажа това...
- Какво има?
- Отдалечавам се от Мартин.
- Той ме зове, но аз не мога да му помогна.
Почти всичко между нас е преструвка от моя страна...
- Той забелязал ли е нещо?
- Не съм сигурна.
-Трябва да избера между него и другите.
Вече съм решила и съм пожертвала Мартин.
- Всичко това истинско ли е?
- Не знам.
Просто не знам! Хваната съм по средата, и понякога съм напълно несигурна.
Знам, че бях болна и болестта беше като сън за мен.
Това не са сънища обаче,те са истински.Трябва да са!
За мен не са реални, ни най-малко.
Карин...
- Това не е истинско според мен.
- О да..!
Бог слиза от планината...
Той върви през тъмната гора...
Навссякъде има диви зверове, в тишината и в мрака.
Трябва да е истинско.
Не сънувам, и казвам истината.
Сега съм в един свят, после в другия...
Не мога да се спра!
Да отидем да поплуваме?
Ще отида сам тогава.
Спи ми се.
Ще си подремна малко.
Затвори вратата като излизаш.
Не го прави! Излез оттук!
Какво мога да направя, по дяволите?
Е, свърши ли с латинския?
Нека да продължим.
Първо ще пием чай обаче.
Минус!
- Ще кажеш ли на татко и Мартин?
- Какво да им кажа?
Умен отговор, но не можеш да ме излъжеш. Ще придърпаш Мартин някъде и ще му кажеш:
Трябва да поговоря с теб за Карин. И ще му изпееш всичко.
- Ти не можеш ли да му го кажеш?
- Обещай да мълчиш!
- Обещавам.
- Никой освен теб не разбира.
- С една дума дори ще ме предадеш!
- Обещавам да мълча.
- Изглежда ще вали?
- Така ли смяташ?
- Какво ти има?
- Моля?
- Толкова си мълчалив, почти враждебен.
- Не си струва да говорим за това.
- Моля те!
- Отнася се за Карин.
- Тя претършувала бюрото ти и открила дневника ти.
- И го изчела, разбира се.
- О, не...
- Какво си писал в него?
Карин ми каза да те питам това.
-Написах, че болестта й е неизлечима.
- И че изпитвам силно желание да опиша хода й.
- Не мога да обвиня никой друг. Нямам извинение.
- Винаги всичко свързваш със себе си.
- Твоята коравосърдечност е направо перверзна.
- "Да опиша хода й ". Това е толкова типично за теб...
- Не разбираш.
- Не, не разбирам.
- Но разбирам едно - ти издирваш идеи.
- Психическото заболяване на собствената ти дъщеря...Каква гениална идея!
- Аз я обичам, Мартин.
- Ти я "Обичаш"?
Няма място за емоции в твоята празнота. И ти липсва елементарна почтеност.
- Знаеш как да се изразяваш, винаги намираш точните думи.
- Само за един феномен нямаш никаква идея какво представлява: живота!
- Ти си мерзък страхливец!
Но в едно отношение си гений: оправдания и увъртания.
- Какво искаш да направя?
- Напиши книгата си!
Тя може да ти даде каквото наистина желаеш:успех сред критиците.
- Тогава няма да си жертвал дъщеря си напразно. И...
- Давай, кажи го!
В романите си винаги "флиртуваш" с Бог.
Нека ти кажа: твоята вяра и твоите съмнения са много неубедителни.
- Най-подозрителна е твоята изобретателност.
- Не мислиш ли, че знам това?
- Защо продължаваш тогава?
Направи нещо достойно.
- Например?
Написал ли си поне една истинна дума в цялата си кариера?
- Не знам.
- Виждаш ли?
Твоите полулъжи са толкова изпипани, че изглеждат истински.
- Старая се.
- Може би.
Но никога не успяваш наистина.
Знам.
Душата ти е празна, но си способен автор.
А сега се опитваш да запълниш празнотата със смъртта на Карин.
Но къде ще вместиш Бог тук? Това го прави по-недостижим и неразбираем отвсякога.
Нека те попитам нещо...Можеш ли да контролираш най-съкровените си мисли?
За щастие аз съм просто устроен човек.
Моят свят е много прост. Ясен и човечен.
- Обаче все пак си си мечтал понякога Карин да умре?
- Съвсем не!
Само ти може да си помислиш такова нещо.
Можеш ли да се закълнеш, че никога не си мислил за това?Би било логично...
Знаеш. че случаят й е безнадежден. И че страданията ти са безсмислени.
- Тя е все едно мъртва вече.
- Ти си една гротеска.
Това зависи изцяло от гледната ти точка.
Аз я обичам.
Безпомощен съм.
Мога само да стоя и гледам
докато тя се превръща в бедно, измъчено създание.
Нека ти кажа нещо.
- Докато бях в Швейцария, реших да се самоубия.
Наех кола и намерих пропаст.
Спокойно се насочих натам. Беше следобед, в долината вече притъмняваше...
Аз бях съвсем изпразнен от всичко. Без страх, без съжаления или очаквания.
Насочих се към пропастта, настъпих газта... и колата започна да спира..
- Скоростната кутия отказа.
Колата се подхлъзна и спря, предните колела над пропастта...
Изпълзях от нея, треперейки.
Облегнах се на скалата до пътя.
Седях часове наред, задъхан.
Защо ми казваш това?
Искам да ти кажа, че вече нямам фасада, която да поддържам.
Истината няма да доведе до катастрофа.
- Това няма нищо общо с Карин.
- Мисля, че има.
Не разбирам.
От моята празнота беше родено нещо, което не мога да докосна или назова.
Любов...
към Карин...и Минус
И към теб.
Някой ден може да ти разкажа за това.
Не смея да го направя сега. Но...
ако нещата потръгнат както се надявам...
Нека да спрем дотук засега.
Дъждът наближава.
Не.
Да...
Дъждът наближава!
Карин!
Карин, това ти ли си?
Това съм аз, Карин.
Чуваш ли ме, Карин?
- Лошо ми е.
- Да се прибираме.
- Трябва да ми помогнеш.
- Как?
Трябва да ми помогнеш.
- Толкова съм жадна.
- Ще донеса вода.
Бог.
Колко е часа?
Пет, мисля.
Бях много болна, но сега се чувствам по-добре.
- Бедният Минус!
- Карин, скъпа...
- Искам да говоря с татко насаме.
- Нека да се върнев вкъщи.
Трябва да говоря с татко, преди това да започне отново...Моля те!
Ще отида до фермата и ще извикам медицинска помощ.
Моля те, донеси ми медицинската чанта. Трябва да й направя инжекция.
- Татко...
- Да?
Искам да остана в болницата. Не искам повече терапии.
- Може ли да ми бъдат спестени ако им кажеш това?
- Не знам
Човек не може да живее в два свята. Трябва да направиш своя избор.
Не мога да продължа да преминавам от единия в другия през цялото време.
Това не може да продължи.
Кое?
- Омразата.
- Каква омраза?
Не го направих по своя воля.
Един глас ми каза какво да направя.
Гласът ми каза да прочета дневника ти
Също и да кажеш на Мартин какво си прочела.
И по-лоши неща направих.
Много по-лоши.
Опитах се да се противопоставя, но не успях да се измъкна.
Принудена бях да го направя.
Кога стана това?
Преди минути.
Бедният Минус.
Просто не разбирам!
Успокой се, Карин.
И после стаята с чакащите хора...
Добрите, светли хора чакащи вратата да се отвори
и Бог да дойде при тях.
Но после се появяват гласовете...
Трябва да върша каквото ми наредят гласовете.
Не мога да намеря смисъл във всичко това.
Наистина ли е само заради болестта ми?
Татко...
Толкова е ужасно да виждаш собствената си обърканост, и да я разбираш!
Искам да ти се извиня.
Винаги съм угризения на съвестта към теб, затова се отдалечих от теб.
Болно ми е колко истински живот съм пожертвал заради тъй нареченото си "изкуство".
Когато майка ти умря, моят пробив като писател беше по-важен за мен.
Тайно се радвах, и все пак аз обичах майка ти по своя собствен объркан начин.
Когато заболях, ти замина за Швейцария.
Не можех да понеса мисълта, че си наследила болестта на майка си, затова избягах.
Трябваше да завърша романа си.
Добър ли е поне малко?
Виждаш ли, Карин...
човек се обгражда с магически кръг
да държи отвън всичко,невписващо се в тайните му игри.
Всеки път, когато животът пробие кръга, игрите стават дребни и нелепи.
Затова човек строи нов кръг и нови защити.
Бедният татко.
бедният татко, който трябва да живее в истинския свят.
Да се прибираме.
Трябва да си приготвя багажа.
- Кога ще дойде линейката?
- След около час.
Искам да се преоблека и да оправя багажа.
Мога и без помощ.
Светлината е твърде ярка.
Трябва да помагаш на Минус с латинския, татко.
Да не забравим да вземем клювовете за къщата.
- Няма ли да се върнеш тук?
- Не, ще остана.
Мисля, че така е най-добре.
Така и не отидохме да берем гъби.
- Ще ми помогнеш ли с багажа, Мартин?
- Разбира се.
Минус!
Минус, искам да говоря с теб!
Ела тук!
Ризите ти са чисти, но не са гладени.
- Ще нося тази. Аз имам други в града.
- Ще ми помогнеш ли да затворя този куфар?
Това е заради обувките. Ще ги оставя тук.
Обуй тези по-добре и остави тези.
Ще ги нося на обущар.
Имаш ли нещо за главоболие?
- Мисля, че оставих чантата си тук...
- Не, в кухнята е.
Така значи.
- Виждал ли си Карин?
- Не.
Да, разбирам.
Разбирам.
Да, добре.
Ясно.
Разбрах.
Знам, че остава още малко.
Това е наистина голямо облекчение за мен.
Но нащето чакане беше изпълнено с радост.
Тихо, мартин. Казаха, че всеки момент ще се появи.
Трябва да сме готови.
- Трябва да отиваме в града.
- Не мога сега, не виждаш ли?
Грешиш, Карин.
Тук няма нищо.
Карин. Никакъв бог няма да дойде през тази врата!
Тук ще е всеки момент, трябва да го дочакам!
Скъпа моя Карин, това не е вярно!
Ако не можеш да мълчиш, по-добре напусни!
Ела.
Махни се и ме остави да се насладя сама на този велик миг!
Мартин, скъпи...
Извинявам се, че бях толкова лоша...
Не можеш ли да коленичиш до мен и да вдигнеш ръце за молитва?
Изглежда толкова странно и демонстративно да седиш на стола.
Знам, че не вярваш.
Но заради мен, Мартин.
Карин...
Любов моя!
Любов моя..любов моя!
Дръж краката й.
Успокой се, Карин.
Бях уплашена.
Вратата се отвори...
Но богът беше паяк.
Той дойде при мен...
и аз видях лицето му.
Беше ужасно, каменно лице.
Той се придвижи и се опита да ме обладае,
но аз се защитих.
През цялото време виждах очите му.
Студени и спокойни.
Когато не успя да ме обладае,
той се качи на гърдите ми,
после на лицето ми и накрая на стената.
Видях Бог.
Чакай на кея, ще дойдем колкото се може по-скоро.
Чакат ви при кея.
Татко...
- Страх ме е, татко!
Седях в корабните останки, държейки Карин, когато реалността се разкъса.
- Разбираш ли какво имам предвид?
- Да.
Реалността...се разкъса и аз изпадах през процепа.
Като в сън.
Всичко може да се случи.
Абсолютно всичко!
- Знам.
- Не мога да живея в този нов свят.
Можеш. Но трябва да имаш някаква опора.
Каква - бог?
Докажи, ми че той съществува.
- Не можеш.
- Мога.
Слушай внимателно.
Да... трябва да слушам.
Мога само да ти дам насока за собствената си надежда.
Това е знанието, че любовта наистина съществува в света на хората.
- Някакъв специален вид любов, предполагам?
- Всички видове, Минус.
Най-възвишената и най-нисшата, най-нелепата и най-красивата.
Всички видове.
- Копнежът за любов?
- Копнежът и отказът.
Съмнението и вярата.
Значи любовта е доказателството?
Не знам дали любовта е доказателство за съществуването на Бог или самата тя е Бог.
За теб, Бог и любов са едно и също?
Цялата ми празнота и безнадежност се компенсират от тази мисъл.
Разкажи ми още, татко!
Внезапно празнотата става излишък
а безнадежността - живот.
Това е като помилване
на осъден на смърт.
Татко, ако това е вярно,
Карин е заобиколена отвсякъде от Бог, защото ние всички я обичаме.
Може ли това да й помогне?
Вярвам в това.
- Татко?
- Нали нямаш нищо против да изляза да потичам?
- Отивай. Ще направя вечеря.
Ще се видим след час.
Татко разговаря с мен.