Touching The Void (2003) Свали субтитрите
Това сме правили винаги.
Бяхме много своеволни и много безотговорни,
и не ни интересуваше никой друг и нищо друго,
просто искахме да изкачим света. И беше доста забавно.
Просто беше страшно весело.
Понякога беше грешно. Но тогава не беше.
През 1985 г. двама приятели англичани, Джо Симпсън и Саймън Йеитс, достигат далечния край на Перу.
Те са амбициозни планинари, чиято цел е да покорят непокоряваната Западна стена на известния 7 хилядник "Суила Гранде"
Тяхната история става част от "ПЛАНИНАРСКИТЕ ЛЕГЕНДИ"
Oтидох в Перу на 25, Симон на 21.
Но имахме доста изкачвания в Алпите.
Да покориш непокорявани планини или да използваш нов маршрут.
Това беше двигателната сила на моя катерачески живот.
Наш приятел, останал с удивителни впечатления от катерене в Южна Америка
беше я видял през 70-те години
Мисля, че каза, че няма да издържим на предизвикателството.
Беше последната голяма стена от тази планинска верига,
която не беше покорявана.
Беше "Голямото Неизвестно".
На което трудно се устоява.
ДОКОСВАНЕ ДО ПУСТОТАТА
Беше изолирана местност, на два дни път от шосето.
Планините наоколо изглеждаха много големи,
сравнени с планините, които съм виждал в Алпите.
Достигнахме мястото в близост до Сиула Гранде.
Не можехме да използваме магаретата по нататък.
Предполагам беше на 7-8 км. от началото на планината.
Знаехме, че Сиула Гранде е зад нас, но не я виждахме.
В Лима срещнахме момък на име Ричард Хоукинг. Пътуваше самостоятелно.
Мисля, че казах, "Защо просто не се присъединиш към нас?"
Той спомена, че не разбира нищо от планинарство.
Наистина не знаех каква бъркотия ще настане
или по точно, в каква каша ще се забъркам.
Нуждаехме се от Ричард, защото когато катерехме горе в планината,
ако той стоеше в базовия лагер, щеше да пази екипировката ни.
Опознах Саймън много добре.
Не знам дали благодарение на неговата личност,
или заради това, че по-лесно приемаше това,
че съм единствения новак в катеренето на тази експедиция.
Но ми беше доста трудно да опозная Джо.
Беше много по-амбициозен, отколкото Саймън.
Сиула Гранде е доста известна.
Знаехме, че доста експедиции са се провалили там.
Ако никой не се беше провалил там, нямаше да е същото.
Фактът, че много се бяха провалили, означаваше, че ще е трудно.
Но пък, аз си мислех,
"Добре де, просто го направи. По-добри сме."
От 1970 година има много опити за катерене
на високите планини, по начин, който се нарича "Алпийски стил".
Всъщност, Алпийският стил означава, че си опаковаш раницата,
пълна с дрехи, храна и екипировка,
и започваш от базовия лагер, опитвайки се да покориш върха
с един единствен опит.
Не опъваш въжета предварително,
нямаш установен лагери, на които да разчиташ зад теб.
Това е чист начин и това е начина, по който аз и Джо изкачихме Сиула Гранде.
Това е доста рискован стил, защото няма накъде да отстъпваш.
Ако нещо се обърка, може да стане доста напечено.
Няма помощ, няма хеликоптер, и въобще няма други хора.
Нямаш възможност за грешки.
Ако се удариш лошо, вероятно ще умреш.
Не я бях виждал от този ъгъл, изглеждаше стръмна.
В главата ми се въртеше, знаете, нещо като "Боже, това е голямо".
Изглежда по-трудно от това, което си мислех и очаквах.
Но беше възхитително.
Д Е Н П Ъ Р В И
Да започнеш да катериш е великолепно.
Затова живеем.
Харесва ми движението при катерене.
Когато се катериш добре, се чувстваш великолепно.
Наподобява комбинация между балет и гимнастика.
Смес е от мощ и грация.
За мен, планините са най-красивите места по света.
Когато съм там, имам удивително чувство за простор,
удивително чувство за свобода, която получавам далеч
от целия безпорядък, които е в нашия свят.
Мисля, че се изненадахме, като след леденото поле на около 300 м,
достигнахме точка, където леда преминаваше през скални ивици,
и се получаваха вертикално каскади.
Започнахме едно объркано катерене между тях.
Фактът, че си завързан за партньора си,
означава, че имаш огромна вяра на неговите умения и възможности.
Но понякога си мислиш,
"Господи, Саймън, не падай тук, за бога, не падай".
Въжето е нещото, което може да спаси живота ти, но може и да го погуби.
Ако другия падне и всички механизми откажат, си мъртъв,
ще паднеш с него.
Ако използваш този начин на катерене, трябва напълно
да разчиташ на партньора си.
Мисля, че бяхме много доволни в края на този първи ден.
Изкатерихме много. Добро катерене.
В този момент бяхме уверени, че ще успеем.
Д Е Н В Т О Р И
Тази височина много дехидратира организма.
Налага се да поемаш много течности, 4-5 литра на ден.
И единственият възможен начин е да топиш сняг.
Всичко това те бави много.
За да затоплиш сняг на тази височина трябва доста време.
Отнема около час за да направиш само 2 чаши.
Поради тази причина загрявахме само толкова колкото ни е нужно,
но пък и нямахме много излишна газ.
В нормалният ни живот сега няма много рискове.
Трябва да рискуваш за да избегнеш еднообразието.
В смисъл, че това те кара да се чувстваш по-жив.
Не бях се качвал толкова нависоко.
И е много е странно да катериш лед като този.
Технически е доста трудно, неустойчиво и стресиращо,
а и сърцето лудо препуска заради надморската височина.
Започна да става доста студено.
Намирахме се на 5800-6000 м, и беше ветровито.
Започна и да вали, което означаваше,
че по лицето ти постоянно се набиват твърди снежинки.
Снегът всъщност залепваше върху дрехите ни.
Замръзваше върху нас като някаква желязна броня.
Последният участък от стената
беше около 100 м. от най-кошмарното катерене.
Абсолютно несигурен сняг.
Трудно успявахме да забием куките.
Беше много, много уморително, истинско силово катерене.
Отне ни около 5 до 6 часа да покатерим около 65 м.
Много внимавахме след като се стъмни.
Стана ми много студено, защото бях неподвижен,
докато Саймън проправяше пътя.
Бях близо до хипотермия.
Знаете, че ако не внимаваш и не се осигуриш,
просто ще замръзнеш.
Затова изкопахме снежна яма.
Д Е Н Т Р Е Т И
Сутринта, на хубавото време,
всъщност осъзнахме какво се опитваме да покатерим.
Беше неприветлив кошмар
от снежни пукнатини, издълбани от падащия сняг,
морени и пукнатини навсякъде около нас.
Бяхме чували за тези странни снежни условия в Андите,
но никога дотогава не бяхме ги виждали.
Нямам обяснение на това, как снегът се задържа на такива стръмни наклони.
В Алпите снегът ще се плъзне, ако наклона е около 40 градуса.
Това беше най-несигурното и опасно катерене, което някога съм правил.
Много се страхувахме, че ще достигнем точка,
откъдето няма да можем да продължим катеренето.
Защото знаехме, че няма да успеем да се върнем надолу,
не и по обратния път.
Катерехме се към капан.
И освен това, виждахме този 150-метров отвес, който ни очакваше.
Така че, през този великолепен релеф към 14:00 часа,
достигнахме северния хребет на западната стена.
И се заклехме, че никога повече няма да доближим тези пукнатини.
Бяхме доста уморени, когато достигнахме хребета,
Но вече свиквах. Спомням си, че си мислех,
"Супер сме, оправихме стената,"
"вече нямаме грижи да се качим до горе".
И после си мислехме, "Стегни се, стигнахме дотук,"
"ще се изкачим и догоре".
Не обичам върховете, защото 80% от инцидентите стават на спускане.
Още преди да тръгнем, бяхме решили, че ще се спуснем
по северния хребет на планината, надолу към долина
между планината Сиула Гранде и друга планина наречена Yerupaja.
Тогава щяхме да преминем, слизайки през малка част от стената.
От изток вече се събираха облаци. Наистина големи облаци.
Очаквахме, че този хребет ще бъде прав,
почти лесен за преодоляване.
Надявахме се, че ще се справим бързо.
Но той се оказа много труден.
Беше ужасяващ.
Вертикален от запад, с корниз, закрепен от западната част,
и стръмен наклон откъм източната част в продължение на 100 м. под нас.
Беше шокиращо. И доста опасно.
Всичко излизаше извън контрол.
По-малко от час, след като напуснахме върха, се загубихме.
Бяхме се отзовали в Дивото, не виждахме нищо.
След това, през дупка в облаците видях хребета,
така че се закатерих обратно нагоре към него.
Не знаех, че съм върху част от хребета,
но всъщност беше удивителен корниз, закрепен от сняг и лед,
и аз ходех върху него.
Бях ляво-закачен, оглеждах се надолу, когато целия сняг и лед
пропаднаха под мен, откъм лявата част на върха Суйла Гранде.
Качих се горе на хребета и извиках към Джо,
че съм намерил хребета. Ето така:
"Намерих хребета, Джо!"
Надявахме се да се спуснем през деня,
но когато се стъмни, все още бяхме нависоко.
Все още на 6000 м.
Тази нощ, докато топяхме лед, ни свърши газта.
Д Е Н Ч Е Т В Ъ Р Т И
На сутринта беше съвсем очевидно,
че сме се спуснали през най-лошата част на хребета.
Беше доста съмнително, че ще стигнем базовия лагер този ден.
На този етап все още имахме още доста работа.
Бях пред Саймън
и изведнъж изскочи този отвес, разцепващ билото.
Застанах на колене, забивайки и двете куки в леда в началото
и се спуснах надолу по ледената урва.
Когато забиваш куките, слушаш какъв звук издават те.
Бях се захванал за двете куки. Откачих едната
и исках да я забия във вертикалната стена.
Увиснах, и като я забих отново, тя издаде...
просто някакъв странен звук.
Мислех си, "Добре, ще я извадя, за да я забия по-добре. "
Просто исках да ги забивам стабилно, по пътя надолу.
Точно щях да увисна отново...
Болката беше... пълзеше надолу от бедрото ми
и коляното адски много ме болеше.
Ударът беше поет от опорния крак, и оттам право върху колянната става.
Когато костта се е врязала в пищяла, е разместила връзките й
и ги е разкъсала нагоре.
Дива болка. В първия момент не можех да се осъзная.
Поех си дъх и се огледах. Спомням си,
откъм запад виждах, че сме на едно ниво с връх Расак,
така че имах някаква идея къде се намираме.
Мислех си, "Мамка му, не може да съм счупил крак",
"Ако съм счупил крак, съм мъртъв"
После въжето се отпусна.
Това означаваше, че Саймън идва към мен.
Не усещах някоя кост да е счупена.
Опипах с ръка, нямаше кръв,
и болката малко попремина.
Помислих си, че вероятно само малко съм се ударил,
Просто съм обърнал сухожилие или нещо такова.
Опитах да се изправя.
Усетих как се размърдват костите, всичко скърцаше. Разбрах, че е счупен.
Погледът с който ме погледна, се е запечатал в съзнанието ми.
Поглед на шок и отчаяние, изпълнен с ужас.
Много неща в един единствен поглед.
Попита, "Добре ли си?"
Идваше ми да кажа, "Даа, добре съм". Беше глупаво.
Казах му "Не, кракът ми е счупен".
Внезапно, като светкавица, помислих, "Браво, сега загазихме".
Ще е добре, ако дори един от нас се измъкне вече.
Мина ми през ума,
"Ако се подхлъзне по наклона сега, ще бъде по лесно,"
"ще го оставя долу и ще избегнем целия спор,"
"опитвайки се да го убедя в какво сме се забъркали".
Даде ми болкоуспокояващи, които всъщност бяха за главоболие.
И не каза нищо повече. Абсолютно нищо.
Беше почти... Той знаеше, какво означава.
Той знаеше, че аз знаех, че ще се наложи да ме зареже.
Можеше просто да каже "Слизам, за да намеря помощ"
и аз - "Добре, давай"
защото знаех, че няма никаква помощ наоколо.
Щеше да му е най-лесно, ако го кажеше.
Не мисля, че вярвахме, че имаме някакъв избор.
Не съм сигурен, защо реших, че нещо се е случило.
Започнах да разсъждавам "Един ли е мъртъв или двамата?"
Даже "Ако някой е умрял", не точно "Кой искам да е умрял",
"но ако някой се върне, кой аз искам да бъде?"
Гадно е да го кажа, но предполагам,
искаше ми се Саймън да е оживял.
Мислех, "Ооо, той не тръгва"
Успокоих се малко и опитах да се съсредоточа
за да измисля как ще го смъкна надолу.
Обсъждахме какво ще трябва да направим.
Имахме в нас две въжета всяко от по 50 метра.
Ако ги завържем, ще имаме 100 метра с възел по средата.
Аз на единия край и Саймън на другия,
на теория можеше да ме смъкне 100 метра.
За да съм здраво закрепен, когато го свалям,
направих дупка в снега, седнах в нея и се закрепих здраво.
Нагласих се легнал срещу краката му.
После Саймън започна да сваля.
Свалих го надолу с 50 м., дължината на едното въже.
Появи се възела.
Не можеше да се промуши през пластината.
Така че той ме спря.
Можех да стоя на левия си крак, здравия крак,
успявах да поема тежестта на въжето.
Отпуснах въжето, за да може да се отвърже
и да промуши въжето обратно през устройството, но с възела от другата страна,
да се завърже пак и да ме спусне още 50 метра.
Долу той се осигуряваше и аз се спусках към него.
И пак повтаряхме същото.
Саймън опитваше да ме спуска бързо,
кракът постоянно ме бодеше и бодеше, и извиваше коляното ми.
Изключително болезнено.
Спомням си, че му се ядосвах много, защото ме нараняваше,
мислех си "По-бавно, моля те",
но знаех, че трябва да ме спуска бързо. Нямахме никакъв избор.
Лицето му беше сурово. Поглеждах го,
чудейки се, дали няма да му писне и да зареже цялата работа.
Не обръщах внимание на многото крясъци на болка,
трябваше да слизаме бързо.
Копаехме дупки за сядане в снега,
това беше последната ни работа, преди да ме спуска.
Всъщност, дупките се ронеха около него.
А той ме сваляше с 9 мм въже, даже 8.8 мм. Толкова е тънко.
Но ръцете замръзват.
Всичко беше доста необичайно,
Досега не съм чувал за спасяване с една ръка.
Беше силна буря. Не знам точно, но вятъро-изстудяващият фактор,
беше може би, някъде около
-80 градуса, или нещо такова.
Загубих около литър кръв от крака, бях в шок и малко обезводнен.
Трябваше да изкопаем дупка и да се подслоним в нея,
в спалните чували, да затоплим сняг и да утолим жаждата.
Но не можехме, нямахме газ.
Вече се отчайвахме, защото не можехме да се подслоним в дупка
и да рискуваме да попаднем в капан на буря, която не е свършила.
Имах причини да си мисля, че всъщност почти сме слезли.
Започнах да се надявам,
"може би след това спускане ще стъпим на глетчера".
Изведнъж, под лактите ми всичко се втвърди, лед,
стана стръмно, слизах по наклона и изведнъж стана по-стръмно,
и много се притесних.
Крещях на Саймън да спре, с всичките си сили, но той не ме чуваше.
Усетих, че въжето натежа,
но не се замислих много. Просто си мислех,
"Той просто се спуска по по-голям наклон"
Когато погледнах отдолу, забелязах, че има голяма пропаст,
Бях ужасен.
И със сигурност видях, че под скалата отдолу има пукнатина,
около 25 метра под мен.
Опитвах се с секирата да достигна стената пред мен,
Точно тогава, започнах пак да се спускам.
Мислех си, "За Бога, не го прави, не го прави",
защото знаех, че няма достатъчно въже, за да ме свали долу.
И ако не можех да се задържа някъде,
той нямаше да може да се отвърже за да прехвърли възела.
Крещях му, да не ме сваля по-надолу.
Продължих да го свалям, докато достигнах възела.
Сигнализирах му, за да се подсигури.
И нищо не се случи.
Продължаваше да не се случва.
Знаех, че единствения шанс беше да се покатеря по въжето.
Имах две пруски примки. Това са тънки нишки от въжето.
И ако използваш специален усукващ възел около въжето,
възелът се захваща за въжето.
Затяга се около въжето и после можеш да се изправиш.
И ако имаш още една, я приплъзваш по нагоре от първата,
Втората е по-нависоко.
Опитвах се да се задържа изправен, за придържам въжето.
И се опитвах да завържа примката,
а въжето ми бягаше... трудно е да опиша как не можех да го направя.
Защото пръстите ми, не си усещах пръстите.
Опитвах се да го промуша, използвах зъбите си,
увивах го, увивах го.
Ръцете ми измръзваха, краката ми бяха... Беше много студено.
Беше отчайващо, най-лошото беше, че нямах никаква идея
какво прави Джо или къде се намира.
Не можеш да разбера, защо толкова се бави и не освобождава въжето,
не можех да си го представя.
Взех още едно, и го закачих за кръста си за да ме държи изправен.
Опитах и още едно, но наистина имах проблем с ръцете си.
Изпуснах го и го гледах как пада.
И знаех, че съм прецакан.
Мислех си, "Не мога да се изкатеря по въжето".
Не можеш да се покатериш по въжето, ръка над ръка,
особено когато ръцете ти са силно премръзнали.
Нищо не можех да направя, чувствах се напълно безпомощен.
И много ядосан.
Нямаше какво да направя. Не можех да отпусна въжето,
Така си седях, може би час, час и половина,
а през това време положението ставаше все по безнадеждно.
Опитвах се да се задържа на същото място, зъзнейки,
а снегът се плъзгаше под мен.
Беше доста отчайващо.
Мисля, че психически се бях предал.
Нямаше какво да направя,
висях на въжето и просто исках да умра.
Знаех, че ще свърша скоро. Ставаше все по-студено.
Буквално се свличах надолу по склона на малки резки приплъзвания,
защото снегът се слепваше под мен.
Очаквах да се откаже.
Щеше да падне от около 100 метра.
50 м над мен и още толкова надолу. Щеше със сигурност да умре.
И наистина нямаше идея дали съм на метри от земята или на сантиметри,
просто не знаеше. Но знаеше, мисля, малко тъжно, че ще умре.
Спомних си, че имам джобно ножче най-отгоре в раницата.
Взех решението доста бързо.
При тези обстоятелства, за мен това беше правилно решение.
Нямаше изход и не знаех къде се намирам.
Рано или късно, планината щеше да ме победи.
Свалих си раницата, откопчах джоба с една ръка,
и извадих ножчето.
Boof!
Беше отвратителна нощ.
Мислите ми бяха обсебени от случката с Джо.
Отне ми доста време да се успокоя. Не успях да го направя.
Беше много, много студено.
Освен всичко, бях отчаяно, отчаяно жаден.
Чувствах и помирисвах водата в снега около мен.
Усещах я силно.
Беше доста странно.
Не знаех какво се случи.
Приземих се върху нещо, което беше стръмно от всякъде.
Пързалях се в тъмното.
Мисля, че съм падал общо около 50 м.
Учудвах се, че съм още жив.
Лъчът на фенера продължаваше надолу, надолу, надолу,
и се губеше в тъмнината, изчезваше.
Бях спокоен и много уязвим.
Ако бях паднал малко по-надясно,
щях да потъна в тази ужасна дупка.
Веднага се подсигурих.
После се огледах и мислех,
"Господи, невъзможно е да се измъкна оттук"
Въжето ми висеше отгоре, чак до малката дупка.
Мислех, че Саймън е накрая на въжето.
Но бях сигурен, че е мъртъв.
Разсъждавах така, "Ако издърпам въжето, то ще се опъне в тялото му".
Защото беше паднал от ръба, долу до пукнатината,
и лежеше там, мъртъв, като противотежест.
Въжето и то се беше опънало вътре в пукнатината.
Така че, ако дърпах въжето, щеше да се опъне от тялото му".
Дърпах, дърпах,
Веднага след като го видях разбрах, че е срязано.
Мислех си "Тук ще си умреш".
Имах приятното усещане, че това означава, че Саймън е все още жив.
Саймън!
Около мен беше отвратителна гледка.
Не се умира от счупен крак.
Изключих фенера, за да му пестя батериите.
Беше тъмно и тъмнината ме обсебваше.
Интересното при пукнатините е,
че те изглеждат страховити, не са места за живеене.
Чувах пукането на леда и звука на вятъра.
Пак включих светлината, защото мразех тъмнината.
И бях много, много самотен.
Много ме беше страх.
Бях на 25, бях способен, пълен с амбиции.
Беше ми първото пътешествие. Исках да покоря света,
не се получаваше... това не бяхме го планирали.
Вече беше късно.
Мисля, че бях уверен, че няма да успея да се измъкна.
Мамка му. Глупак, глупак...
Катерачът винаги трябва да пази самообладание.
Ако го запазиш, си наполовина спасен. Загубих го.
Това е детинско. Просто си плачех и плачех.
Мислех,
че това е реалността.
Д Е Н П Е Т И
Просветна, все едно е 5 или 6 часа.
Пак започнах да викам Саймън.
Станах, облякох се и пакетирах всичко,
просто много гадно чувство на боязън.
На този етап вярвах, че съм погубил Джо.
И сега и аз ще умра, като възмездие.
Но все пак просто да седя там и да се чувствам виновен,
"Ако ще умирам, по-добре да е по пътя надолу".
Наклонът се променяше много рязко, много стръмно ставаше.
Така че заобиколих тази стръмнина.
И докато слизах, видях тази надвиснала стръмна скала,
през която го спусках,
и разбрах, че той е висял там,
и поради това не е могъл да поеме тежестта на въжето.
И докато се спусках бавно, за мой ужас видях,
че основата на тази скала беше огромна пукнатина,
с ширина 12 метра и абсолютно бездънна.
Саймън!
След зазоряване можеше да е дошъл горе,
защото бях много жаден.
И той трябваше да е жаден и вероятно би слязъл долу за вода.
А и сигурно би искал да ме намери.
Поспрях се замалко, виках с всичка сила в пукнатината,
и крещях, крещях, "Джо, Джо".
Днес като се замисля, трябваше
да се спусна след въжето и да го потърся
в пукнатината.
Но честно, тогава въобще не се замислих върху това.
Бях сигурен, че е мъртъв.
Бях 100% сигурен, че вече съм сам.
Че няма кой да ми помогне.
Още от раждането си, съм възпитаван като набожен католик.
Но отдавна съм спрял да вярвам в Бог.
И винаги съм се чудел, ако всичко се обърка, дали ще се обърна
към господ с няколко молитви, молейки се "Господи, измъкни ме".
Никога не ми е идвало наум.
И наистина не вярвам.
Мисля, че когато умреш, просто си умираш.
Няма друг свят.
Разсъждавах, "Мога ли да се изкача навън?"
25 метра надвиснал лед. Няма начин, дори и със здрав крак.
Знаех, че и двамата са мъртви. Но все пак не можех да прибера лагера.
Поради това, че не знаех абсолютно нищо за тях,
освен че първите им имена са Джо и Саймън.
Не знаех фамилните им имена, всъщност не знаех нищо за тях.
И имах фантастичната представа, че ако паднат от планината,
ще се приземят едва ли не в основата й.
И мислех, че ще успея да ги видя от дъното на ледника.
Но се отказах от идеята да се отдалеча надалеч.
Заслизах по ледника сам.
Все още бях убеден, че ще умра.
Да пресичаш ледник е много, много опасно, ако си сам,
защото има пукнатини в леда, снегът ги покрива.
За щастие, успях да намеря малки остатъци от следите ни,
които ме водеха.
Когато успях да се измъкна от ледника разбрах, че ще сляза,
ще се измъкна оттук,
Разбрах, че ще живея.
Не мога точно да ви опиша колко страшна нощ беше.
Мислех, че ще това ще продължава с дни.
Трябва да взимаш решения, трябва да продължаваш да взимаш решения,
дори и грешни решения.
Ако не взимаш решения, си за боклука.
Умирах на терасата и единствения ми шанс беше
да се настаня дълбоко в пукнатината.
Не знаех какво ме чака там.
Просто се надявах, че има някакъв път навън от лабиринта от лед и сняг.
Трудно ми беше да реша, защото ме беше страх от дълбокото.
Другият вариант беше просто да си седя там,
сляпо надявайки се, че някак си нещо може да се подобри,
а знаех, че нищо няма да се подобри.
Не исках да гледам надолу.
Бях ужасен от мисълта за това дълбоко нищо долу.
Не сложих възел в края на въжето
и ако долу нямаше нищо, нямаше да мога да задържа въжето
и щях да падна, и щеше да е бързо.
Мислех си "Господи, това е огромно"
На този етап бях напълно физически свършен,
клатушкайки се между морените, все още отчаяно жаден.
Въртяха ми се ужасни мисли в главата,
вина, съжаление. Мислех си как ще обясня това на приятелите на Джо,
на моите приятели, на Ричард.
Мина ми идеята да измисля история за слизането,
чрез която да изглеждам малко по-добър.
Доста си мислех за това.
Единствената картина, която се е запечатала в мозъка ми от Перу,
е как гледам тази фигура.
Доста се приближи преди да разбера кой е това.
Но той изглеждаше абсолютно отвратително.
Нямаше да го познаете.
Попитах, "Къде е Джо?"
Той просто каза, "Джо е мъртъв".
Разказах му всичко, докато се връщахме в лагера,
Разказах му цялата история за това какво се случи.
Той дори не се опита да ме обвинява, за това което съм направил,
прие го доста добре.
Трябваше да сляза 25 м. от мястото на ледения мост.
Бях на място, което изглеждаше като основата на пукнатината,
беше с формата на пясъчен часовник.
Догоре беше някъде около 50 м.
Мислех, че е голямо колкото катедралата "Свети Пол".
Спомням си, че гледах надолу. Имаше само солиден сняг.
И си помислих, "Това е дъното на пукнатината"
На около 15 м. от мен имаше наклон, водещ нагоре.
Вдясно отгоре, светлината се процеждаше през дупката.
И блестеше, просто голям сноп светлина се процеждаше.
Това беше пътя за навън, който търсех!
Мислех си, "Да, мога да кача този наклон, ще успея да се покатеря"
Проснах се на пода и започнах да се влача по корем.
После чух, че нещо се пропуква под мен.
Разбрах, че това не е стабилен под, изглеждаше, че е лъжлив под.
Беше адски ужасно.
Беше неочаквано, все едно стоях върху черупка.
Ако се счупеше, никога нямаше да стигна наклона,
а това беше моя изход.
Добре, сега е стабилно.
Забивах и подскачах нагоре.
Беше много болезнено, все едно краката ти да се вдигат и заедно да се спускат.
Опитвах се да избирам по-добра позиция, левия крак да не е пръв.
Но така или иначе стъпвах на счупения крак.
Усещах как се преместват, костите мърдаха,
така че всеки подскок беше доста плах.
Беше ужасно болезнено.
А беше ярко слънчев ден.
Целият свят се върна отново.
Лежах си на снега, просто се смеех.
Това беше успокоението, че съм се махнал от това място.
После погледнах ледника и си помислих,
"Добре де, но все още имаш доста работа, пич".
Това са километри и километри през наистина кофти път.
Но си мисля, че ми харесваше да си седя тук, защото
бях направил най-сериозното си изкачване в живота.
Ако се върнеш жив от такова изкачване, ще бъдеш изтощен с дни.
Просто ще ядеш, пиеш и спиш.
Точно се измъкнах от това, с лошо счупен крак, с силна болка,
силно дехидратиран, нямах храна, и се чудех как ще продължа.
Нямах избор, трябваше да го продължа.
И тогава ми хрумна, че трябва да си определя цели.
Заглеждах се в нещата и си мислех,
"Така, трябва да стигна до тази пукнатина за 20 минути".
"Това ще направя".
Ако стигнех за 18 минути, бях направо в истерия от кеф,
но ако стигнех за 22 или 24 минути, се разстройвах почти до сълзи,
това ме обсебваше.
Не знам защо го правех, мисля че знаех какво ми се е случило
и какво ме очаква, така че не можех да се справя.
Вървях по следите на Саймън, които лъкатушеха около хълмовете
и заобикаляха пукнатините.
Мислех си, "Освен ако някъде не намеря дупка с тялото на Саймън вътре,"
"тези следи ще ме водят през минното поле от пукнатини".
Всички тези планини и огромни хълмове наолоко.
Карат те да се чувстваш малък и уязвим.
И се чудиш дали няма някой зъл дух да те хване.
Все едно някой дразни малка мравчица,
слагайки й препятствия на пътя през цялото време,
за да я дразни.
Гледах как следите на Саймън изчезват.
Те бяха линията на живота ми.
И започнах много да се отчайвам.
Продължих в нощта влачейки се. Адски тъпо, когато си на наклон в ледник.
Но бях уплашен и просто исках да виждам следите на Саймън.
Д Е Н Ш Е С Т И
На сутринта, слънчев, хубав ден, но следите ги нямаше.
Започнах малко по-рано
и оттогава започнах да се изправям на крака в опити да видя пътя,
след това сядах и продължавах да се влача.
Имаше една много ужасна пукнатина точно накрая
и аз я обикалях като в лабиринт.
Изведнъж достигнах точка, където свършваше леда и се виждаха скали.
Сигурно аз бях този, който даде идея за напускане.
Отчасти и защото се тревожех за Саймън.
Просто чувствах, че е най-добре да се махнем надалеч е мястото.
Не исках да тръгнем незабавно,
имах нужда от ден, два да си събера мислите,
и да си възвърна силите.
Отделих много време да се измия.
Добре беше, да си измия косата, лицето, да се обръсна, да...
разкарам...
остатъците, да се отърся от планината.
Бях отчаяно жаден, защото без значение колко сняг ядеш,
просто не можеш да утолиш жаждата достатъчно.
Видях скалите, знаех колко големи са тези скални блокове и колко е далеч
и тогава за пръв път се замислих
дали мога да стигна докрай.
Разкарах си оборудването.
Знаех, че не мога да пълзя около тези скали, бяха доста големи и разбъркани,
единствения начин беше да опитам на един крак.
Знаех, че ще падам много.
Падах на почти на всеки опит,
все едно е да си чупиш крака всеки един път, и всеки път
като се обръщах, виждах че съм минал само 20 м.
Отнемаше ми векове. И болката само за тия 20 метра...
Мога да бъда крайно упорит.
И обичам всичко да става по моя начин.
Но тези дни нищо не се получаваше по моя начин.
Гледах някаква скала и казвах, "Така, там съм след 20 минути".
Щом веднъж решах, че ще отида за 20 минути,
го правех.
И това ми помагаше, защото не бях и преполовил разстоянието,
а силната болка продължаваше,
Не можех да си помисля да стана, за да падна отново,
но гледах към целта и мислех "Трябва да стигна дотам".
Когато лягах за малко си мислех,
"Не, трябва да стигнеш дотам. Имаш около 10 мин. за това, само 10 мин. "
Беше доста студено, но прагматичното в мен казваше,
"Трябва да направиш това и това, ако искаш да стигнеш там".
"Хайде, движи се, движи се"
"Правилно, стани и го направи"
Бях доста настоятелен.
Беше като глас от отделна част от мен, казвайки ми да направя нещо.
Много безгрижен. Без симпатия,
без да му пука, че може да съм крайно уморен и ранен.
Беше много, много странно.
Част от мен казваше, "Продължавай, недей да почиваш, продължавай",
а другата, мозъкът ми, просто казваше "Добре, продължавам",
оглеждайки се наоколо и попивайки нещата.
И докато часовете минаваха,
ставаше все по-ексцентричен.
Бях много, много, много жаден. Много обезводнен.
И най гадното беше, че всички тези скали и морени,
бяха отгоре върху ледник. И можех да чувам течащата вода отдолу.
През цялото време.
Често падах и чувах водата, и накрая започнах да копая, за да я потърся.
Не я намерих, останах жаден.
Възможността да чувам водата, ме подлудяваше.
Тревожех се за Саймън.
За здравето му, пръстите му все още бяха зле от замръзването.
Чувствах, че не трябва да се застояваме там.
Подготвяше се да тръгнем на сутринта.
Бях се срутил между скалите. Не спах много добре.
Кракът ме болеше. Беше голяма мъка.
Мисля, че беше първата нощ без буря.
Не ме валеше. Не ме мокреше. Можех да виждам звездите.
Спомням си как лежах по гръб доста дълго време,
гледайки звездите.
Имах налудничавото чувство, че съм лежал там буден,
цели векове, безкрайно.
Сливайки се с скалите, и превръщайки се в част от мястото, което нямаше да напусна.
Д Е Н С Е Д М И
Слънцето изгряваше, и ме разбуди.
И си помислих, че е толкова прекрасно да си лежа тук, без да мърдам, без болка
и господи, замалко да се поддам.
Наистина повярвах, че няма да се справя с разстоянието,
и също вярвах, че ще умра.
Това беше реалността.
И изглежда много смислено да продължаваш да пълзиш,
ако не мислиш, че това ще промени нещо.
Чувството за самота, и това че си изоставен
не ме напускаха.
Не се влачех, защото мислех, че ще оцелея.
Мисля, че просто исках да съм с някой, когато умра.
Това беше един вид символично действие, в нашето съзнание,
да му кажем "Сбогом".
Изпих доста литри.
И все едно се зареждах с гориво,
веднага почувствах как ми се възвръщат силите.
Продължих да се подмокрям.
и всъщност много ясно си спомням топлината.
Бавно, постоянно се топях.
Физически беше очевидно, но не само това,
аз самия, всичко.
Чувствах се сам с нищото.
И не ми пукаше вече.
Нямах достойнство, не ми пукаше дали съм смел или плах, нищо.
Просто се превръщаш в нищо. Беше странно.
Продължавах с същите 20 минутни тестове, стигни дотам, стигни дотам.
И после видях онези стъпки.
Бях убеден, че са на Саймън и Ричард.
Че са зад мен и просто ме следват,
и аз ги водя пълзейки надолу,
напълно убеден, че те се шляят зад мен.
Спомням си, че мислех "Това е много тъпо, те щяха да дойдат да ми помогнат",
и мисля, че бях убеден, че те просто само ме следват,
защото не заслужавам, "защото се опиках и плача".
Не знам, колко време загубих, може би час.
Абсолютно си повярвах, и тогава изведнъж изчезна като спукан балон.
И разбрах, че те не са там, почувствах се напълно разбит.
Беше около 4 часа, когато достигнах езерото.
Знаех, че от другата страна има скален бент.
И от върха на бента
щях да видя долината, където беше нашия базов лагер.
Всъщност, щях да видя даже и палатките.
Тогава за пръв път си помислих,
"Ще се справя, всъщност ще успея да се прибера".
Точно в този момент се сетих и за друго,
"А дали ще има някой там?"
Мислех, "Боже, видях се със Саймън преди четири дни",
и като размислих, "Защо да са там?"
Знаех, че се стъмва в 6 часа и мислех "Трябва да стигна, трябва да стигна",
И се опитвах да се придвижа възможно най-бързо.
Целият следобед
бях воден от ужасната мисъл, че са си отишли.
Не обръщах внимание на това как се променя времето.
Между 4 и 6 часа
времето се промени.
И когато погледнах надолу, беше пълно с облаци.
Слушах внимателно, надявайки се да чуя отговор или нещо,
но така и не чух нищо.
Изгубих доста време, да си седя там и да викам, незнаейки какво друго да правя.
Мислех да се мушна в спалния чувал.
Не знам защо, но това изглеждаше като покъртителен начин за край на всичко,
просто в спалния чувал.
Мислех, "Добре, прекрасно, продължавай, поне да свърши долу".
Не знам със сигурност какво се случи нататък през нощта.
Не гледах часовника и всичко някак си се отдалечаваше.
Мисля, че просто се бях отчаял.
И не знаех какво да правя нататък.
Не си спомням да съм мислел за някого.
Някой, който обичам или нещо такова.
По едно време ми мина една песен през главата.
Песента беше на групата "Бони M".
Всъщност, аз дори не харесвам такава музика.
Просто я чувах постоянно, с часове.
И беше гадно, защото исках да я разкарам от главата си.
Исках да мисля и за друго.
Мислех си, "Мамка му, ще си умра на Бони M".
По някое време се опомних.
Мисля, че съм бил буден през цялото време, но все едно се събудих
и се намерих седнал там.
Не знаех къде съм.
Беше пълен мрак, валеше сняг и си помислих, че съм обратно на ледника,
или пък си мислих че съм в някой паркинг, и пак съм разнебитен,
и пак се задействах.
Спомням си, че подуших нещо.
Беше силна миризма.
Миризмата беше като на нещо солено.
Спомням си, че бях много объркан, не разбирах какво е това.
Много време мислих върху това.
Мислех, че е от мен.
И бавно, бавно разбрах какво е, и си помислих,
"Пълзял съм през отходното място на нашия лагер".
И разбрах, че съм близо до палатките.
Виках, и си мислех "Това е, това е края на всичко".
Няма да мога да помръдна повече.
Грешката ми беше, че се надявах, че те са там все още.
Виках, но тях ги нямаше,
Реших, че вече съм загубен.
В момента, в който не ми отговори никой,
загубих нещо.
Загубих себе си.
Събудих се, без да знам защо.
Долавях нещо странно във въздуха.
Чувах как вятърът се блъска в палатките.
Долових нещо друго.
В съзнанието ми се прокрадна
възможността, че това
може би е Джо, който вика навън.
Но това беше напълно невъзможно,
той умря преди 3-4 дни.
Пак го чух, по-ясно,
и наистина звучеше като нечий вик. "Саймън".
Паникьосах се, но знаех, че не може да е Джо,
защото Джо е мъртъв.
А ако беше отвън наистина, трябваше да е нещо ужасно,
не и човек, защото,
никой не може оживее, ако е на открито извън палатка.
Лежах там и не знаех какво да направя.
Тогава и Саймън се събуди.
"Саймън!" беше много ясен вик на моето име.
Знаех, че е Джо, разбрах го веднага.
Оглеждах се наоколо, и тогава видях това мъждукащо нещо.
Естествено, Саймън веднага се забърза.
Изведнъж чух гласове.
Ти ли си?
Бях по назад, защото имах чувството, че това навън не е човешко същество.
И тогава тръгнахме по посока на крясъците.
Може би на около 60-80 м. от лагера намерихме Джо.
Не повярвах, докато не го видях,
и все пак, беше доста трудно да повярвам,
защото беше зловеща нощ, а и неговото състояние...
Беше доста зле.
Приличаше на някакъв призрак.
Трябваше да се ощипя, за да повярвам, че е истина,
че това наистина се случва.
Помогни ми!
- Мамка му, Джо!
Саймън,
той нещо много псуваше. Много.
Ричард, вдигни го!
Ричард, дръж го, малоумно копеле! Вдигни го!
Спомням си, че Саймън ме сграбчи за раменете,
и ме задържа.
Спомням си.
Чувството да те държи някой.
Благодареше ми за това, че съм опитал да го сваля от планината
и за всичко, което съм направил там,
където отрязах въжето,
и ми каза, "Щях да направя същото".
Това му бяха първите думи към мен.
Спомням си, че преди да сме направили нещо за него, преде да затворим вратата даже,
той каза, "Къде са ми панталоните"
Обяснихме му, че сме изгорили панталоните му и той се разсърди.
И мисля, че точно това ме върна към действителността.
Осъзнах, че това е същия Джо, завърнал се обратно.
Джо загуби една трета от теглото си по време на това изпитание.
След 2 години и 6 операции той отново се катери. Катери се и до днес.
Прибирайки се е Англия, Саймън беше критикуван от мнозина планинари, че е отрязал въжето на своя партньор. Джо винаги го е защитавал.
Все още никой не е успял да повтори изкачването им до върха Суила Гранде.
Превод и субтитри: "kreten"
Редактори: "dvdboy" & "didodido"
BULGARIA TEXT '2004