BBC The Life Of Birds - Part 10 - Limits Of Endurance (1998) Свали субтитрите
с Дейвид Атънбъроу
Необитаемата пустош на Антарктида -
толкова студена, че дори насекомите биха замръзнали.
От вулканичните извори в Африка извира вода, толкова гореща и корозивна,
че би ни свалила кожата от тялото.
Пустините на тропиците -
стотици квадратни мили парещ пясък.
Земята може да бъде толкова неприветливо място за живот,
но птици от различни видове
някакси успяват да устоят и оцелеят сред всичките тези лишения.
Всъщност има едно място на планетата,
което птиците още не са колонизирали.
Пустинарките живеят в пясъчните пустини на Африка,
в най-пустите места, които може да си представите.
В пясъка са скрити малки семена.
Те са били разпръснати от растения преди месеци или дори години
след силна буря в пустинята.
Пустинарките търсейки непрекъснато,
успяват да открият няколко хиляди семена всеки ден.
Но те се нуждаят от вода.
Малките езерца в пустинята са само няколко и са доста отдалечени едно от друго,
а някои птици трябва да прелетят над 50 мили преди да открият вода.
И когато стигнат до там,
намират само малка локва, подобна на тази пред мен.
След такъв дълъг полет, жаждата им е огромна.
Но някои птици трябва да задоволят не само собствената си жажда.
Далеч в пустинята,
те са оставили новородените си пиленца.
Малките не могат да летят, но също се нуждаят от вода...
и татковците ще им донесат.
Те не могат да носят водата в шийките си.
Трябва да пренесат повече вода.
И затова имат допълнителен резервоар.
Перата около гръдния им кош са специално приспособени.
От вътрешната им страна те са покрити
с тънки сплетени нишки, толкова фини че абсорбират водата като попивателна.
Птиците се отправят обратно на поредния дълъг полет.
Женската нетърпеливо очаква партньора си.
Малките са изложени на огромната горещина.
Мъжкият се завръща, а женската му прави място.
Докато последното пиленце се измъква от черупката си,
другите са се насъбрали около мъжкия и отпиват вода от гърдите му,
също като малките кученца и котенца.
Ето как едно малко приспособление като тези пера е дало
възможност на тези птици да колонизират частица от света,
която е недостъпна за други.
Земята останала след един от тези пожари,
които често се разпростират по пасищата в Африка
изглежда също толкова суха, както и тукашните пустини.
Пустинния дъждосвирец, родственик на калугерицата,
е скитник, който всъщност търси точно такива земи.
Насекомите измрели от пушека и пламъците биват лесно събирани.
И тези земи имат своя чар.
Дъждосвирецът е избрал това място и за гнездене.
Той ще обитава тези места доста продължително време,
тъй като яйцата са маскирани подобно на изгорялата земя.
След като всичките шубраци са изгорели в пламъците,
птицата има преимуществото да вижда отдалеч приближаващите се хищници.
По бреговете на Персийския залив се зазорява
и калугериците хранили се по бреговете на морето,
се завръщат към обичайните си места за размножаване.
Скоро ще бъде толкова горещо, че пясъкът ще пари.
Точно тук калугериците избират да гнездят.
Всички останали видове калугерици в света снасят яйцата си в обикновени дупки в земята.
Но не и тук.
Въпреки неприспособените си дълги крака,
те са се научили как да копаят.
Те са открили, че само няколко инча под повърхността,
пясъкът е учудващо по-студен.
Там птицата може да седи върху яйцата си удобно
през целия ден, защитена от огромната жега навън.
За да намерят храна, калугериците трябва да стигнат до брега на морето.
Там те могат да се охладят във водата.
Африканската долина не предлага такова облекчение.
Тази гореща вода идва от вулканични извори и е
толкова богата на натриев бикарбонат, че около бреговете на езерото
тя се втвърдява.
Тук фламингото се събират с хиляди.
Какво ли ги е привлякло? Солената и топла вода е пълна с алгае и малки
ракообразнои, които птиците улавят
използвайки специално пригодените си като помпа с филтър клюнове.
Фактът, че толкова малко животни успяват да понесат тези условия
означава, че тези които успяват да са справят с трудностите
са намерили своето място тук и могат да процъфтяват в огромен брой.
Това се отнася както за ракообразните и алгаето във водата,
така и за птиците, които се хранят с тях.
Има още нещо, което привлича птиците тук.
Богатата на натриев бикарбонат вода е толкова разяждаща,
че хищници като хиените, лъвовете и по-малките котки не могат да нагазят в нея,
така че средата на езерото е едно от най-безопасните места за гнездене.
Фламингото правят малки купчинки от кал достатъчно високи,
за да са сигурни, че никаква солена вода няма да проникне при яйцата.
В противен случай, това би било пагубно за яйцата.
Но жегата е толкова голяма,
а концентрираният натриев бикарбонат е толкова разяждащ,
че понякога цели поколения биват погубвани.
Въпреки това, процентът на тези които оцеляват е достатъчен,
за да се поддържа големината на ятото.
Тази бяла пустиня също е непригодна за живот,
но поради съвсем друга причина.
Кората върху която вървя не е от натриев бикрабонат.
Това са сняг и лед, които също причиняват големи трудности на птиците.
През зимата в Арктика
нещата годни за ядене се намират дълбоко под снега и леда.
Въпреки това малък брой птици успяват да оцелеят през този суров сезон
чрез помощта осигурена им...
...от белите мечки.
Мечките изяждат почти всичко от тюлена - тяхната обичайна храна.
Но те оставят достатъчно от плячката си
за тези хранещи се с мърша чайки.
Лятото в тундрата
е достатъчно топло, за да могат растенията да се развиват в езерата.
Тук очилатите северни патици плуват и се гмуркат
да улавят ларви на насекоми и червеи от тинестото дъно.
Но с идването на зимата тези езера замръзват и патиците изчезват от тук.
Съвсем до скоро никой не знаеше къде отлитат те.
Отговорът е бил намерен през 1995г.
На стотици мили от брега,
те се събират заедно на повърхността на морето, обградени от лед.
Тук има не повече от половин дузина такива групи
и в тях се намира цялата и единствена популация на
очилати северни морски патици в света.
Птиците са толкова нагъсто събрани и са толкова постоянни в движението си,
че в тяхното огромно езеро водата не замръзва.
Те могат да се гмуркат в търсене на храна до дъното на океана
намиращо се на около 200 стъпки дълбочина...
...храна, която не биха могли да достигнат ако ледът беше замръзнал.
В Антарктида, на другия край на света,
зимата може да бъде още по-сурова.
Температурите падат до -80C,
а силните ветрове са със скорост над 100 мили/час.
Това е времето, в което трябва да се размножават най-големите от всички пингвини - императорските.
Снесли в началото на зимата,
женските се завръщат към океана, оставяйки яйцата на мъжките,
които ги държат над стъпалата си предпазвайки ги от студения лед.
Императорските пингвини са толкова големи, че няма достатъчно време през краткото лято
малките да пораснат толкова, че да могат да влизат във водата.
Затова размножаването трябва да започне още преди настъпването на зимата.
Мъжките не могат да се хранят през тези четири месеца.
След това женските ще се завърнат,
а мъжките ще се отправят към водата в търсене на храна.
Междувременно, в продължителният мрак в средата на зимата,
прекъсван единствено от Северното сияние,
единственото, което могат да правят мъжките пингвини е да устоят на студа.
Тъмнината вероятно не им пречи много.
Пингвините все пак не летят.
Но повечето птици го правят
и единственото на което разчитат, за да се ориентират е зрението.
Така че, за тях тъмнината е основен проблем,
а няма по-пълен мрак от този в пещерите.
Това е пещерата Карипе във Венецуела.
Тук не прониква никаква естествена светлина,
но от глъчката, която се чува можем да разберем,
че тук има огромна популация птици.
Как тогава те виждат къде да летят?
С нас носим много слаби светлинни източници
и една изключително чувствителна на слабо осветление камера.
Но ако ги изключа
няма да мога да видя нищо,
а вероятно и птиците няма да могат.
Но за щастие вие можете.
Това са птици наречени гуахаро.
Те са родственици на козодоите и като тях имат големи очи,
които им помагат при летенето, насочвайки ги по светлината от Луната и звездите.
Но в дълбоките пещери, дори очи като тези не са от полза.
Вместо това птиците се ориентират чрез звука.
Дрезгавите звуци, които издават
се усилват пронизително силно.
Ехото, което е причина за това
им дава толкова ясна представа за заобикалящата ги среда,
че те безпогрешно могат да намерят собственото си гнездо.
Вечер те отлитат към сравнително по-светлото небе
в търсене на храна.
Те се хранят с плодовете на палмите и лавровите дървета,
които имат доста силен аромат, така че птиците лесно могат да ги откриват.
Сега те не са в опасност от това да бъдат атакувани от ястреби,
в каквато щяха да бъдат, ако не бяха прекарали деня
в безопасната пещера.
Птиците по целия свят
променяйки навиците си или адаптирайки анатомията си,
успяват да оцелеят в най-непригодните за живот места.
Преди около век на Земята се появи една съвършено нова околна среда.
Досега птиците не бяха се сблъсквали с нещо подобно
през цялата си 200 мил. годишна история.
Някои видове обаче започнаха да се адаптират почти моментално.
Това е то - модерният град.
Сау Пауло Бразилия
Необятно място от стъкло и тухли, бетон и стомана...
... и кръжащи между небостъргачите черни лешояди.
В тези сътворени от човека високи сгради има достатъчно первази,
които могат да послужат за свиване на гнезда
и лешоядите изобщо не се колебаят да ги използват.
Този предан родител се е върнал с порция снакс, за да нахрани малките си.
Възрастните не срещат големи трудности при намирането на нужната за тях
и за малките им храна.
Тук има буквално тонове храна.
Не много надалеч, в покрайнините на града,
ежедневно биват изхвърляни огромно количество разлагащи се отпадъци,
смесени с отпадъци негодни за ядене, някои от които силно отровни.
Не са много птиците, които имат навика да посещават такива места
или имат нужното храносмилане, за да се справят с такава храна.
Но тези които могат, се събират в огромен брой
като фламингото в африканските езера.
Същото се случва и когато фермерите използват индустриални методи в агрономството,
за да отглеждат в огромни полета определен вид култура
и тя съвпадне с вкусовете на определен вид птици,
то тези птици се събират в огромен брой, за да се насладят на изобилието.
Копринарки.
Те обичат тези узрели боровинки в плантациите на Флорида и
затова идват тук с хиляди, за да се хранят с тях.
Тези ята нарастват неимоверно много,
което е отражение на интензивния начин по който хората
отглеждат културите си.
Много малко други птици успяват да се хранят с тези големи култивирани боровинки
и всъщност, дори копринарките понякога срещат малки трудности с това.
Гарваните са станали доста опитни в прекарването на живота си
в тези нови градски условия.
В този японски град,
те са намерили начин да се справят с храна, с която обикновено не могат.
Хвърлянето на орех от голяма височина върху твърдия път
понякога го счупва.
Но някои ядки са особено здрави.
Затова гарваните са открили по-добър начин.
Те ги хвърлят между колите.
Проблемът сега е да съберат остатъците без да бъдат прегазени.
Някои птици са усъвършенствали тази техника.
Те кацат над пешеходните пътеки...
... чакащи червената светлина да спре трафика...
... и тогава събират натрошените ядки.
Животът в града може да предложи на птиците доста неща,
които не са толкова очевидни като храната.
Това е центърът на Глазгоу, през една есенна вечер в 5:00 ч.
За половин час хиляди скорци
оформят удивителна гледка
над замръкващия град.
Защо правят това все още не знаем.
Може би за да се опознаят, създавайки някакъв вид отборен дух,
за да прекарат зимата в компанията на другите.
Може би, защото е по-безопасно като са в голяма численост и така
по-лесно се избягват хищниците, като ястребите например.
Когато стане прекалено тъмно за тези въздушни акробатики, скорците се прибират.
Тези големи ята могат да послужат като информационни центрове.
Птиците, които са се нахранили добре днес, ще се отправят и утре
към същите места, където са намерили храна.
А гладните птици ще ги последват.
Тук в Европа, градовете също са привлекателни,
защото е малко по-топло от селските местности.
Може би си мислите, че това е последното място където
птица или друго животно ще избере да спи.
Това е нефтена рафинерия на бреговете на река Амазонка
разположена в централна Бразилия.
Точно от другата страна е разположена прекрасна девствена гора,
а точно тук - само гледайте и слушайте.
Тънка мъгла от парливи капчици ви дразни очите.
Шумът е болезнено силен.
Изведнъж за 5 минути след 6:00 всяка вечер
тук има нашествие.
Пурпурни лястовици.
Ако стоите неподвижно те ще кацнат на сантиметри от вас.
Все още остава загадка защо идват тук в такъв огромен брой.
Едва ли търсят топлина
в тази задушна тропическа атмосфера в централна Бразилия.
Те не се хранят тук.
Вероятно причината е, че в сравнение с гората тук
има значително по-малко ястреби, които да ги притесняват.
Но каквато и да е причината те продължават да идват тук.
Както и да е, през март
много от тях ще мигрират на север към Съединените щати, където
ще намерят убежище в много по-различни места.
Това е малко градче разположено край езеро
в Пенсилвания.
Този разкошна висока кула е дала
убежище за над 40 възрастни и 200 новоизлюпени.
Всеки апартамент е снабден с всички модерни удобства.
Той може да бъде свалян редовно от местните хора,
а лавицата да се вади, за да се види дали малките са добре наместени
и дали имат нужда от помощ.
Всъщност тези апартаменти са толкова луксозни,
че в наши дни пурпурните лястовици вече не снасят в естествена среда.
Лястовиците са станали изцяло зависими от хората.
Според някои традицията е започнала
от местните хора в тази част на Северна Америка - индианците,
които се радвали
да видят птиците, когато се завръщали всяка пролет
и закачали кратуни, за да ги окуражат да гнездят около тяхното селище.
Днес над един милион души в Съединените щати
предлагат по този начин подслон на пурпурните градски лястовици.
Изглежда, че тези от нас, които живеем в градовете
все повече се чувстваме разделени от природата,
която се намира отвъд сградите,
че започваме да ценим всеки контакт, който можем да установим с тези диви създания.
Безспорно привързаност към птиците се среща
във различни видове и условия от хората по целия свят.
В Аризона, Джеси Хендрикс е особено привързан към колибрите.
Неговият дом се намира на пътя на миграцията на няколко вида колибри.
Черноглавото колибри е едно от най-често срещаните.
През пролетта те прелитат от Мексико
на север до Монтана и Британска колумбия, за да гнездят.
След това през есента той ги вижда отново по пътя им обратно
към зимните им убежища в топлината на юга.
На някои от тях са поставени пръстенчета на краката,
така че той разпознава птиците, които го посещават всяка година
дошли, за да се хранят тук.
Възможно е много от тях да са променили маршрута си,
за да опитат от този надежден ресторант.
В разгара на миграцията, той може да бъде посетен
от 9000 птици за един ден.
Всеки ден той им доставя над 13 галона подсладена вода.
Храна като тази вероятно е от съдбоносно значение
за много от малките червеникави колибри,
които напускайки Джеси
трябва да пропътуват последните 600 от 2000 мили
непрекъснат миграционен полет
до Мексиканския залив.
Постоянството и предвидимостта на птиците
са част от тяхната привлекателност
..това е непредсказуемо. Никога не можем да сме абсолютно сигурни къде...
На остров Филип, близо до Мелбърн, Австралия
хора от целия континент идват
да видят редовният вечерен парад.
Това са най-малките сред всички видове пингвини.
През деня те ловят сардели и аншоа от океана,
а всяка вечер се връщат на брега
към местата, където са разположиили гнездата си,
следвайки маршрут, който вероятно е бил използван стотици години.
Учените са започнали да ги маркират още през 1968 год.
Това е най-дългото изучаване на вид птица в цяла Австралия,
така че те вече са свикнали хората да ги наблюдават.
През изминалия век хората
са построили много къщи по продължението на плажната ивица,
но това не е попречило на развитието на птиците.
Вече порастналите малки са в очакване на вечерята си.
Хората са възхитени от това
да имат такива очарователни квартиранти с изградени навици,
живеещи точно под входната им врата.
Човешкото въздействие върху света на птиците,
за съжаление не винаги е било толкова полезно.
Птиците са достигнали до островите в Тихия океан
далеч преди това да сторят хората.
Различни видове малки птици като белоочките например не са много
добри летци и вероятно са прекосили океана по невнимание
носени от бурите.
Веднъж достигнали сушата, те и други птици, като този вид гълъби започнали да се хранят
с насекоми, които естествено са стигнали до тук по същия начин.
Honeyeaters са открили цъфнали растения с чиито нектар се хранят.
А гълъбите са открили плодове.
Но когато хората дошли по тези земи, те довели със себе си животни,
които никога сами не биха могли да стигнат до тук.
Това е малкият остров Гуам, който
през Втората световна война е бил важна военна база.
През 40-те години на миналия век,
кафевите дървесни змии от Нова Гвинея се появили тук,
донесени случайно от корабите.
Дървесните змии се хранят с птици,
а белоочките, мухоловките и гълъбите досега не са се сблъсквали с хищници,
и не са развили защита срещу тази заплаха.
Днес Гуам е остров без птици.
Различни видове, които са се срещали и развивали само тук,
са изчезнали завинаги.
Поради липсата на птици, насекомите и паяците са се разпространили много.
А горите са станали напълно тихи.
Тези новозеландски гори
също са били окупирани от животни от други страни -
животни, които са причинили големи проблеми на местните птици
и в частност на този вид папагали ка-ка.
Тези нашественици са удивително малки.
Това са евопейски оси, но ефектът от появата им е опустошителен.
Храната на папагалите е с растителен произход - плодове, семена и нектар.
Но те също се хранят и с медена роса -
секрет отделян от насекоми,
които живеят под кората на тези дървета изсмуквайки соковете им.
Женските ка-ка разчитат на тази високоенергийна храна,
за да бъдат в състояние за размножаване.
Но европейските оси са открили, че медената роса е и по техния вкус.
Ка-ка не могат да се съревновават
и са попаднали под тежката атака на новодошлите хищници, като белките например.
Тези насекоми-нашественици могат да бъдат окончателната причина,
която да елиминира папагалите от тези гори.
Но най-голямото унищожение на птици в целия свят
е било причинено от хората.
Птицата гуя, живяла преди в новозеландските гористи местности,
е била търсена от ловците, поради редкия си вид
и окончателно е изчезнала през 1907 год.
Тази гаркарка, гигантски родственик на голямата гаргарка,
която се е срещала в островите в северната част на Атлантическия океан,
е изтребена окончателно в средата на 19 век.
Птицата до-до, гълъб който е бил в безопасност на остров Мавриций
еволюирал в гигантска земна птица,
която е била лесна плячка за гладните рибари.
Те са я изтребили в средата на 17 век,
за период по-малък от 200 години след като са стъпили на този остров.
Но не само на островите птиците са толкова уязвими
на промените причинени от хората.
Преди 150 години, прерии като тази в Съединените щати са били дом
на големи ята птици, чиито брой достигал до 2-3 милиона.
Те били толкова многобройни, че затъмнявали небето
и минавали 2-3 дни докато цялото ято премине.
Това вероятно са били най-многочисленият вид птици
съществувал някога на Земята -
странстващите гълъби.
Тяхната численост била толкова голяма,
че всички ги смятали за напаст, и едва ли някой е бил могъл да си
представи, че ще настъпи момент, когато ще са застрашени от изчезване.
Но ловът и промените в ландшафта причинени от фермерството
ги унищожило.
Последният див странстващ гълъб бил забелязан през 1889 год.,
а последната оцеляла от този вид, самотна женска наречена Марта,
починала в зоологическата градина на Синсинати през 1914 год.
Птици и сега биват избивани в големи мащаби,
особено когато от това има икономически интерес.
Ятата овесарки във Венецуела също наброяват милиони птици.
Цялата световна популация се събира тук през зимата
понякога само на 3-4 точно определени места.
Ако нещо се случи с тези места,
Овесарките ще свършат по съшия начин както и странстващите гълъби,
а те също като тях са много сериозна напаст.
Фермерите знаят как да се справят с напастите от насекоми.
Те ги пръскат с отрови.
Но този метод понякога бива използван и срещу птици,
въпреки факта, че това е противозаконно.
Птиците на този запис направен с аматьорска камера,
умират за няколко дни.
Човечеството, толкова често явяващо се
безразсъден и безжалостен унищожител на птиците
може понякога да се превърне в техен пазител.
В тази част на Тазмания,
едно семейство миньори са се превърнали в спасител за този вид папагали.
В продължение на години те оставят храна върху една маса,
а папагалите са станали техните най-добри клиенти.
Преди век, със сигурност тук в югоизточна Австралия тези
папагали са наброявали хиляди.
Но през 40-те години на миналия век броят им започнал да намалява.
Причината за това може би е конкуренцията на други птици хранещи се със семена,
като врабчетата, златните и зелените сипки.
Освен това, 70% от основните места които обитават са унищожени.
Европейските диви котки, живеещи в храсталаците също са взели много жертви.
Сега не повече от 200 екземпляра са оцелелите
и почти всички от тях са тук през размножителния период.
Тази област е много изолирана,
но почитателите им са много ентусиазирани.
Те идват не само от централна Австралия,
но и от целия свят, за да наблюдават тези рядко срещащи се птици.
За тях е била изградена специална обсерватория.
В обсега на биноклите
са били изградени специални къщички за папагалите.
Въпреки, че числеността им все още не е голяма
и бидейки рядък вид наброявал хиляди,
поне засега те изглежда са в безопасност в усамотеното си убежище.
Този керкенез произлиза от остров Мавриций,
който в миналото станал място на действие на изтреблението на птицата до-до.
През 1974 год. били известни само четири оцелели индивида.
Днес на острова броят им е около 5400.
Те са били спасени от природозащитниците, които взимали пиленцата от гнездата им
и ги отглеждали сами, което давало възможност на възрастните да снесат отново яйца.
В днешни дни всяко гнездо все още е внимателно наблюдавано.
Птицата сега е напълно самостоятелна в дивата природа.
Само на две свободно летящи двойки бива давана допълнителна храна,
като част от продължително научно изследване.
Популацията им в днешни дни
е точно такава, каквато островът може да поддържа.
Мислело се е, че мавританският розов гълъб е напълно изчезнал вид,
докато в планините не била открита малка колония.
Но тя намаляла до само девет индивида.
Те също били научени да се размножават в плен.
Малките са взимани от гнездата им освобождавайки място за гнездене,
и позволявайки на възрастните да се размножават отново.
Сега розовите гълъби са разпространени в три различни части на остров Мавриций.
Стартирани са програми за доставяне на храна на тези
популации, за да могат да се установят по тези места.
Днес птиците се размножават нормално,
и полулацията е нарастнала от 9 на 300 екземпляра само за 7 години.
Мавританският говорящ дългоопашат папагал е бил от най-редките папагали в света.
В момента, използвайки описаните преди малко методи,
те наброяват 20 екземпляра в клетки и 80 в дивата природа.
Остров Мавриций, чието име в историята на отношенията между
хората и птиците било веднъж опетнено,
сега се е превърнал в едно от местата за опазване на видовете.
В западна Африка, в Камерун селяните възхваляват
гората разположена наблизо
и в частност един вид птици живеещи там.
Туракото на Банерман.
Много от животните в гората,
като слоновете например, които също фигурират във възхвалата
са изчезнали отдавна от тук.
Турако въпреки това все още, успяват да оцелеят в тази гора,
но числеността им е само около 4000 двойки,
а те не се срещат никъде другаде по света.
В продължение на десетилетия гората е била изсичана, за да
направи място за ливади, където хората ще могат да отглеждат други растения.
Сега нейният размер е само наполовина от този който е бил преди 30 години.
Хората знаят, че зависят от гората за набавянето на
вода и дърва за огрев, медикаменти и храна.
Но сега балансът е нарушен.
Хората са прибегнали до традиционната си вяра
в защита на гората.
Маската на Мабу, техният духовен пазител,
съпровождана от старейшините на селото, редовно обикаля границите на гората.
Тези колове отбелязват местата, отвъд които гората не може да бъде изсичана.
Турако се е превърнал в символ на грижата на селяните
за околната среда.
А Мабу е също част от отбора
на международните организации на правозащитниците,
които също са загрижени за оцеляването на турако.
В Северна Америка се провеждат и други видове маскаради
в защита на един вид птица, която е дори по-рядък вид от турако.
Това малко жеравче се учи как да се храни само,
насърчавано от жестовете и виковете на неговите отгледани от хора родители.
През 1945 год. са съществували само 16 от тези големи жерави.
Днес те са около 300,
благодарение на размножаването им в клетки и търпеливото отглеждане на малките.
А това със сигурност
е едно от най-необикновените устройства за отглеждане на птици:
кукла на възрастен жерав,
на която мога да управлявам човката.
В момента говоря тихо, защото зад всяка от тези вратички има по едно малко пиленце,
и е много важно
те да не свикват отсега с гласовете на хората
в този ранен етап от живота им.
Още по-важно е разбира се, изобщо да не виждат хора,
ето защо те биват хранени чрез тази специална ръкавица.
Във Фондацията за защита на жеравите тук в Уисконсин, се вярва
че ако пиленцата се хранят директно от хората
те могат да се привържат към тях и рискуват като станат възрастни
да не могат да се размножават със собствения си вид.
Докато растат, жеравите загубват всичката си кафява перушина
и я сменят с бели пера.
Сега трябва да се научат как да летят.
И още веднъж, трябва да им бъде показано какво точно да правят.
Далеч на запад в Айдахо, Кент Клег - фермер със страст към жеравите
също отглежда малка група от същия вид жерави.
Той използва механизиран начин, за да придума малкото си ято да лети.
Той ги е отглеждал по малко по-различен начин,
в началото на малки групи,
които той вярва, че няма да им позволи да се привържат към хората.
След това той ги е обучил да го следват.
Сега той ги е събрал с малките на един друг по-малък вид птица -
пясъчните жерави.
Всички те са кафяви на цвят.
Така че малкото смесено ято ще бъде по-уверено в небето.
Но има един друг проблем: големите жерави са миграционни птици.
В миналото някои от тях прекарвали зимата в Съединените щати,
но много други през есента ще отлетят към Мексико.
Ако тези птици бяха расли на свобода, може би щяха да направят същото.
Но откъде щяха да знаят маршрута без родителите им да са им го показали?
И как ще намерят безопасно място, където да си търсят храна след като стигнат там?
И този проблем също се работи усилено.
Кент Клег има намерение да ги заведе сам до там с помощта на самолета си.
Птиците са прелитали от континент до континент далеч преди нас.
Те са стигнали до най-студеното място на Земята - Антарктида доста отдавна.
Те могат да оцеляват в най-горещите пустини.
Някои могат да летят непрестанно в продължение на години около Земята.
Сега ние сме превзели сушата, въздуха и водата,
но с умение, грижа и знание
можем да осигурим достатъчно място за живот и на птиците
в цялата им красота и разнообразие...
..естествено ако го желаем, а със сигурност би трябвало да го желаем.
Превод: Spark