La Jetee (1962) Свали субтитрите
Сцената, която го вълнува и чието значение ще осъзнае години по-късно,
се е случила на главния изход на парижкото летище Орли,
някъде преди избухването на Третата световна война.
Неделя е. Тогава родителите водят децата си да гледат излитащите самолети.
В тази неделя детето, чиято история разказваме,
трябвало да запомни застиналото слънце над летището
и едно женско лице.
Никакви спомени за обикновените неща...
...такива, които оставят следи в паметта.
Това лице било единственият спокоен образ, оцелял след войната.
Но наистина ли го е видял?
Или си е измислил този момент на нежност,
като упование през последвалата лудост?
Внезапният тътен, женското лице,
рухналите тела, крещящата тълпа, плъзналият страх наоколо.
Знаеше, че бе видял да умират хора.
След това бе разрушен цял Париж.
Мнозина умряха.
Някои вярваха, че са победители.
Другите бяха затворници.
Оцелелите се установиха под Шельо в подземна мрежа от галерии.
На повърхността Париж, както почти целият свят,
беше необитаем, замърсен с радиоактивност.
Победителите станаха пазачи на империя от плъхове.
Затворниците бяха подложени на експерименти.
Особено тези, които им бяха водачи.
Резултатът за някои беше разочарование, смърт за други.
А за някои дори лудост.
Един ден дойдоха да си изберат ново "морско свинче" от затворниците.
Беше човекът, чиято история разказваме.
Беше уплашен.
Чувал е за "Мозъчния Експериментатор".
Готов беше да срещне д-р Франкенщайн.
Но срещна разумен човек, който внимателно му обясни,
че човешката раса е обречена.
Пространството не предлагаше решение.
Единствената надежда за оцеляване се възлагаше на Времето.
Вратичка във Времето, чрез която да се достигне до храна,
лекарства, източници на енергия.
Това беше целта на експериментите: изпращане на хора във Времето,
да обединят миналото и бъдещето и да помогнат на настоящето.
Но човешкият мозък не можеше да понесе идеята.
Да се събудиш в друга епоха - все едно да се родиш пак, но като възрастен.
Шокът би бил твърде голям.
Изпращали само безжизнени тела в различни времеви зони,
изследователите сега търсеха човек, съхраняващ много силни психични образи.
Ако са способни да си представят или да сънуват друго време,
то те биха били способни и да живеят в него.
Надзирателите шпионираха дори сънищата.
Този човек беше избран сред хиляди заради неговата привързаност
към един образ от миналото.
Първо премахнаха рамките на настоящето.
Започнаха на чисто.
Човекът не умря, нито загуби разсъдъка си.
Просто страдаше.
Те продължаваха.
На десетия ден образите започнаха да се проясняват, като стар спомен...
Тиха мирна утрин.
Спокойна спалня, истинска спалня.
Истински деца.
Истински птици.
Истински котки.
Истински гробове.
На шестайсетия ден той беше при изхода на Орли.
Пусто е.
Понякога той преживяваше дни на щастие, макар и неясно.
Образ на щастие, макар и неясен.
Развалини.
Момиче, което може би той търси.
Разминава се с нея на летището.
Усмихва му се от някакъв автомобил.
Други образи се появяват, смесват,
в някакъв музей.
Вероятно онзи от спомените му.
На тридесетия ден имаше среща.
Вече беше сигурен, че това е тя.
Всъщност единственото нещо, в което беше сигурен.
В този свят на безвремие, който веднага го замая с благоденствието си.
Около него е пълно с чудни материали: стъкло, пластмаса, меки дрехи...
Когато се съвзе от транса, жената я нямаше.
Експериментаторите засилиха контрола.
Изпратиха го отново по следата.
Отново се върна онзи момент.
Този път е близо до нея и разговарят.
Тя го посреща без изненада.
Двамата нямат спомени, нито планове за бъдещето.
Времето тече безболезнено за тях.
Единствен ориентир им е вкусът на момента, в който живеят,
и драсканиците по стените.
По-късно се озовават в някаква градина.
Спомня си, че е имало градини.
Тя го пита за огърлицата му...
Бойната му огърлица от войната, която предстои.
Измисля някакво обяснение.
Разхождат се.
Гледат стъблото на секвоя с изрязани дати по него.
Тя произнася някакво английско име, което той не разбира.
Като в сън й показва място отвъд дървото и се чува да произнася:
"Ето от там идвам..."
...и пада изтощен
Тогава го връхлита друга вълна на Времето.
Вероятно резултат от нова инжекция.
Сега тя спи под слънцето.
Той знае, че в този свят, в който се връща за малко,
само за да бъде изпратен обратно при нея, тя е мъртва.
Събужда се.
Той отново й говори.
От истината, в която е трудно да се повярва, той запазва главното:
...една недостижима страна, много, много далеч...
Тя го слуша.
Не се смее.
Същият ден ли е още? Не е сигурен в това.
Ще продължават да се разхождат безкрай в мълчаливо доверие...
Неподправената вяра между тях ще расте без спомени или планове...
До оня далечен момент пред тях, който за него е "бариерата".
И това беше краят на първия експеримент.
Но и начало на цяла серия от тестове,
в които той ще я среща в различни моменти от време.
Посреща го простичко.
Нарича го свой Дух.
Един ден изглеждаше уплашена.
Друг път я почувства неуверена.
Самият той не беше сигурен дали наистина идва при нея,
дали е изпратен,
или всичко сам е сътворил,
а може би сънува...
На петнайсетия ден се срещнаха в музей на препарирани животни.
Сега времето беше съвсем точно определено.
Изпратен в точно определения момент, можеше да остане там и да се движи с лекота.
Тя също изглеждаше спокойна.
Прие за даденост начина, по който гостът й си идва и отива,
говорят и се смеят заедно,
замълчава, слуша я, а после се изгубва някъде.
Когато се върна в експерименталния кабинет,
той вече знаеше, че нещо се е променило.
Ръководителят на лагера беше там.
От разговора около него разбра,
че блестящите резултати от експериментите в миналото,
дават увереност за изпращането му в бъдещето.
От вълнението за момент забрави, че срещата му в музея
е била последна.
Бъдещето беше по-сигурно от Миналото.
Само след няколко болезнени опита
той успя да улови различни сцени от бъдещето.
Мина през съвсем нов свят.
Париж е вече възстановен, с хиляди неразгадаеми булеварди...
Другите го чакаха.
Срещата беше краткотрайна.
Изглежда отхвърляха тези отломки от друго време.
Той разказа какво е научил:
"Щом човечеството е оцеляло,
то не бива да се отказва от миналото си заради собственото си оцеляване".
Този софизъм беше приет като предопределение.
Дадоха му енергиен източник, който е достатъчен
да задвижи отново човешката индустрия.
И тогава пътят към бъдещето беше затворен.
Малко след завръщането му
той беше преместен в друга част на лагера.
Знаеше, че неговите надзиратели няма да го освободят.
Беше просто инструмент в ръцете им.
Образът от детството му беше използван само като индикатор,
че отговаря на очакванията им. Беше изпълнил своята роля.
Сега просто очакваше екзекуцията си...
...някъде в разпокъсаното си от различни епохи съзнание.
И в дебрите на този затвор...
той получи съобщение от хората от бъдещето.
Те също пътуваха във времето, но много по-лесно.
Сега те го очакваха
- да го приемат като един от тях.
Но той имаше друга молба...
вместо в този спокоен свят в бъдещето,
той искаше да го върнат в света от неговото детство...
...при тази жена, която може би го чака.
И ето го отново главният изход на Орли,
в разгара на този топъл, предвоенен неделен следобед.
Мислеше си смутено, че детето,
което е бил тогава, също трябва да е наоколо
и да гледа самолетите.
Но преди всичко търсеше онова женско лице,
някъде в края, до парапета...
Затича се към нея.
И когато разпозна мъжа, който го е проследил от подземния лагер,
той разбра, че Времето е непреодолима преграда.
И че моментът, който му е дадено да преживее като дете
и който той неспирно преследва...
е моментът на собствената му смърт.
Превод: dino