The Complete Cosmos - Part 2 - The Solar System (2000) Свали субтитрите
Може би те са древни астероиди,
вкаменени скали, пленени от ледено-студената планета.
Както Земята, Марс има наклонена ос на въртене.
Това, наред с елипсовидната му орбита, изкривява сезоните.
В най-отдалечената си точка,
лятото е в северното полукълбо, а зимата в южното.
В най-близката,
зима в северното и лято в южното полукълбо.
На северният полюс, ледената покривка се уголемява,
през кратката, относително мека зима.
Стопява се през дългото, относително студено северно лято.
На другия полюс, ледената покривка става доста по-голяма.
Сравнена със северната, южната зима е дълга и сурова.
Но южното лято е късо и по-топло от лятото на север.
Геологически, на Марс има разделение.
На юг, стар обсипан с кратери терен, на север, по-млади полета от лава.
Първите снимки на Марс датират от 60-те.
Това са наблюдения от първите мисии Маринър.
Това изображение на тъмни петна в прашна буря,
по-късно е изяснено като картина на четири гигантски вулканични върха.
Причина са бушуващите на Марс пясъчни бури,
които могат да продължат със седмици, правейки планетата практически невидима.
През 1976, спътник наречен Викинг, преобърна представите ни за Марс.
Той загатва съществуването на подпочвен лед.
Дали сблъсъка издълбал този кратер, е разлял разтопен лед над ръбът му?
Както свидетелства този канал, на Марс е текла вода.
Древен остров.
Викинг фотографира скреж и ранна утринна мъгла.
И прословутото "лице на Марс" - само светлинна илюзия.
1976. Два робота копаят на Марс в търсене на следи от живот.
Нищо.
За да добием представа за размерите, да наложим Северна Америка върху Марс.
Разстоянието от крайбрежие до крайбрежие е около 4,000 км.
Това е дължината на най-голямата пукнатина на Червената планета - долината Маринър.
Да погледнем още веднъж, но по-близо до повърхноста.
Носейки се над кратерите в южното полукълбо,
завиваме на запад за да прелетим над най-големия геологичен разлом в Слънчевата Система.
Долината Маринър.
Към възвишенията западно от долината, и вулканичният купол Арсия.
Друг наречен Павонис.
И трети, на име Аскреус.
Но това е вулканичният връх, който надминава всички - Олимпус Монс.
Издигайки се на височина 27 км,
Олимпус Монс е три пъти по-висок от Еверест.
Тези самотни урви са високи 6 км.
Олимпус Монс е най-големия вулканичен връх в Слънчевата Система.
Има теория за наличието на океани в ранните дни на Марс,
като причината е гигантски вулканичен катаклизъм.
Изригванията разтопяват подповърхностния лед, бързо изстудявайки планетата.
Образува се търпима атмосфера от въглероден двуокис.
Температурите се покачват. Защо тогава Марс не се раззеленява и не развива живот?
Един от факторите би могъл да бъде нестабилноста на климата,
причинена от големите колебания в наклона на планетата.
Но основната причина е угасването на вулканите...
Без големи изригвания, които да подхранят атмосферата,
тя постепенно се просмуква в космоса,
заради слабата гравитация на Марс.
Марс Патфайндър.
През 1997, той се приземява на старо наводнено поле.
От него излиза робот-скаут, чиято задача е да анализира състава на скалите.
Получените резултати са доста любопитни.
Очевидно пренесени от огромни вълни, скалите доста се различават.
Някои са вулканични, подобни на тези, които се образуват в океаните на Земята.
Дали това е било речно легло, водещо до марсиански океан?
Допълнително доказателство идва от орбита, където обикаля Марс Глобал Сървейър.
Натоварен със задачата да описва планетата в несравними детайли,
Сървейър сканира голям равен регион в северното полукълбо.
Характеристиките му са досущ като на океанско дъно.
В противоположност на тази влажна епоха, днешният Марс е замръзваща пустиня,
несъдържаща и капка течна вода.
Но на Марс има признаци за магнитно поле.
То е измерено от Глобал Сървейър.
Посока Марс.
След успеха на Патфайндър и Глобал Сървейър,
са планирани две обичайни мисии, всяка от които е екипирана с наземен модул и сателит.
Познати като програма Марс Сървейър,
целта им е да разберат историята на водата на планетата.
Много учени вярват че там тя изобилства,
складирана като лед под повърхноста.
Сателита скицира речните корита и с известни неточности,
прави карта на геологичните особености.
През това време, наземният модул се спуска през марсианската атмосфера,
150 пъти рядка от атмосферата на Земята.
Вече на повърхноста, той продължава търсенето на живот.
Биха ли могли микроби да оцелеят тук? Лишени от топлина и вода?
А ние? Дали тази прашна планета е място за човешки същества?
Само времето и роботите ще покажат.
-= В ТЪРСЕНЕ НА ЖИВОТ =-
Супернова. Смъртта на гигант.
Вътрешностите на звезда, 100 пъти по-голяма от Слънцето,
се разпръсват в пространството.
Но от катастрофата се ражда нов живот.
От остатъците се раждат нови звезди.
Те се запалват в области като тази,
облаци от прах и газ, мъглявини обогатени от суперновата.
Ударната вълна носи със себе си метали като желязо и злато,
тежки елементи, създаващи се само в най-масивните звезди,
По този начин, суперновата "посява" своите потомци.
При това раждане, този облак от остатъци се деформира под напора на собствената си гравитация.
Превръща се в диск, в чийто център засиява звезда.
Около нея се появяват пръстени, които по-късно се превръщат в планети.
Нашата Слънчева система се е развила по същият начин.
Земята се движи по удобната си орбита, разположена в "обитаемата" зона,
където животът е възможен.
Дъжд от комети ни доставя вода.
Светлината е може би първопричината за живота.
Ранната ни атмосфера е съставена от рядък въглероден двуокис.
Но Земята е облагодетелствана от тази супернова.
Планетата ни е богата на фосфор и сяра, елементи крайно необходими на живите клетки.
Когато тези клетки се развиват в по-сложни форми на живот,
зелените растения издишват кислород в атмосферата.
Земята става перфектният инкубатор за живота,
нито прекалено гореща, нито прекалено студена.
Ние просто сме на правилното разтояние от Слънцето.
Което не може да бъде казано за Марс.
Той е замръзнало-суха пустиня,
където дори и в най-топлите дни, температурите едва достигат нулата.
Марс лежи точно отвъд пределите на обитаемата зона.
Въпреки това, преди по-малко от век, някои астрономи са вярвали в Марсианците,
цивилизация, изкопала мрежа от канали за да пренесе вода от полюсите.
Уви, тези въображаеми канали никога не са напоявали зелена планета.
Но може би някога на Марс е имало океани, и може би, микробиологичен живот.
Предполага се, че океаните са изчезнали заради малкия размер на Марс.
Слабата гравитация позволила на атмосферата да изтече в космоса.
Лишена от затоплящия ефект, Червената планета замръзнала.
Днес, полярните шапки са видимите следи.
Но много учени вярват,
че необятни водни резервоари лежат замразени под повърхноста.
И кой знае, може би там има оцелели микроби.
Или най-малкото, един два фосила.
Но ако открием друг живот в Слънчевата система, най-вероятно е да го открием тук.
Това е необикновената повърхност на Европа, сателит на Юпитер.
Малко по-малка от Луната, Европа е изцяло покрита с воден лед.
Дебелината му би могла да бъде десетки километри.
Този паков лед на Земята изглежда забележително подобен.
А под него се простира океан.
Ако на Европа е същото, под ледената кора може би се плискат огромни морета.
Те биха могли да са топли, подгрявани от вулканична активност.
Както и в оканите на Земята, горещи цепнатини може би подкрепят примитивен живот,
организми, които по-скоро се хранят химически, отколкото със слънчева енергия.
Европа трябва да бъде изследвана.
Отвън и отвътре.
Не сме чак толкова далече от топлината на Слънцето,
че да не е вероятно съществуването на живот.
Достигали сме Сатурн,
където температурата по върховете на облаците е -180 градуса.
Но не газовия гигант е целта на търсенето ни.
Насочили сме се към най-големия спътник на Сатурн - Титан.
Титан е чудесна лаборатория за изследване произхода на живота.
С температура на повърхноста от -200 градуса, това е непривлекателно место.
Но облачната атмосфера на Титан съдържа много въглеводороди.
Те реагират на ултравиолетовата светлина от Слънцето.
Фотохимичните реакции произвеждат органични молекули.
Такива базирани на въглерод химични съединения, са първия стадий в зараждането на живота.
Но Титан е прекалено студен за следващата стъпка.
Такава би била Земята, дълбоко замразена.
Атмосферата, като нашата, е богата на азот.
Съдържа водни молекули (тук в синьо) - останали като наследство от преминаващи комети.
Съставките на ранната Земя са налице.
За да оживеят, всичко от което се нуждаят е топлина.
Ще я получат след около пет милиарда години,
когато Слънцето ще се превърне в блестящ червен гигант.
От 1983 година насам, тази антена се ослушва
за извънземни, отвъд пределите на Слънчевата система.
Ние сме изпращали съобщения чрез космическите апарати Пионер и Вояджър.
Но досега, от космоса няма отговор.
Въпреки това, се натрупват доказателства, че и другите звезди имат планети.
Сред тях положително трябва да има и подобна на Земята планета.
Такива плането-обазуващи звезди се раждат в мъглявини като тази...
Облаци от прах и газ обгръщат галактиката ни.
Вълнението на астрономите е породено от факта,
че тези облаци съдържат изграждащите елементи на живота.
Там има вода и органични молекули.
Когато от сърцето на свиващ се облак се ражда звезда,
се появява въртящ се диск, центъра на който се изчиства от отломките.
От тези отломки се образуват планетите.
Истинска звезда с пра-планетния и диск.
И още една. И двете са снимани с телескопа Хъбъл.
Тази анимация е на звездата Бета Пикторис.
В чистия център на диска, се върти планета.
Може и да не сме способни да я видим,
но знаем че е там, защото гравитацията й въздейства на звездата.
Звездата се поклаща.
Астрономите засичат движението и чрез средствата на Доплеровия ефект.
Звездата е синя, когато се придвижва към нас и червена, когато отстъпва.
Тази картина от Хъбъл е загадка.
Показва двойка звезди, които както изглежда са избълвали планета.
Следата ни довежда до нея.
Дали това е първият непосредствен поглед, върху планета вън от Слънчевата система?
Това не е планета.
Това кафяво джудже, е 50 пъти по-голямо от Юпитер,
но е прекалено малко за да бъде звезда.
Досега, от звездите притежаващи планети, които сме открили, нито една не би могла да поддържа живот.
Тази планета има прекалено близка орбита.
При тази обратното.
Но когато открием планета сходна със Земята планета,
непременно ще е по-необикновена отколкото някога сме си представяли.
-= СБЛЪСЪК! =-
Межу Марс и Юпитер е разположена орбитата на астероиден пояс.
Скалисти останки от рождението на Слънчевата система.
Съществуването им е безбурно. Но се случват и инциденти.
Сблъскване или шок от гравитацията на Юпитер,
и някой астероид бива изтласкан от орбитата си.
Притеглян навътре от слънчевата гравитация, и с едно рамо от Марс,
тази космическа планина се превръща в снаряд.
Преди 65 милона години...
Десет километра скала и метал летят неизбежно към Земята.
Страшният Съд за динозаврите.
Земята преживява космическа зима...и масово измиране.
Четири и половина милиарда години по-рано, доста по-голям удар
ни донася Луната.
Земята е ударена от метеорит с размерите на Марс.
Отломките разпръснати в пространството, или се връщат към Земята,
или се събират на едно место, за да образуват Луната.
Това са добри новини,
защото Луната забавя въртенето на планетата ни, и ускорява еволюцията на живота.
В противоположност, Луната е пуста и безжизнена.
Няма океани, нищо не прикрива белезите й.
Взираме се през телескоп и белезите са там.
30,000 кратера покриват повърхноста й.
Всяка вдлъбнатина е свидетелство за удар.
Неерозирала от вятър или вода, тя е чист запис на всеки удар от космоса.
На квадратен километър, Земята също поема много удари.
Ако лишим Земята от атмосферата, океаните, растителноста,
и всичкото геологично движение, тя би представлявала това...
Дори и в днешно време, метеорити достигат планетите.
Юпитер, 1994.
Нарушителят е тази редица от перли.
Открити преди две години, това са отломки от една комета...
Шумейкър Леви Девет.
Преминавайки прекалено близо до Юпитер,
кометата е разкъсана на повече от 20 части от огромната гравитация.
Като всмукан от прахосмукачка прах.
Отломките се отправят към гигантската планета,
със скорост от 60 км в секунда.
Всъщност ако не беше огромната притегателна сила на Юпитер,
доста повече комети щяха да достигат Земята.
Представете си тези контузии на малката ни планета.
Пушеците от слбъсък, засенчващи полярното сияние.
Ударната вълна от сблъсък.
Голяма е колкото Земята.
Представете си последиците от евентуални подобни сблъсъци.
1972. Този метеорит почти успява.
С големина от 80 метра и движещ се с 10 км в секунда,
би могъл да разруши град.
За щастие, отскача от атмосферата,
и се отправя обратно в космоса.
1992. На Източното крайбрежие на Америка, гимназисти играят футбол.
Играта им е прекъсната от метеорит.
Снаряда се пръсва и отломки от него са открити.
Метеорити наричаме всички космически отломки, които достигат Земята.
Сибир, 1908.
Този снаряд, с големина около 60 метра, не достига повърхноста.
Взривява се във въздуха като атомна бомба.
Повече от 2000 квадратни километра необитавана гора е изравнена със земята.
Ако се беше случило над Лондон, жертвите щяха да са милиони.
Астероидния пояс е като орбитална магистрала.
Тези, които следват пътя не ни притесняват.
Тези, които се отклоняват са заплаха за нас.
Поне 100,000 астероида пресичат орбитата на Земята.
2,000 от тях са достатъчно големи за да ни причинят щети.
Изпращаме роботи за да ги преценим.
Този има среща с астероида Ерос.
На сегашната си орбита, Ерос е безвреден.
Но след 100,000 години, би могъл да застане на пътя на Земята.
Затова трябва да го опознаем.
Ерос е с диаметър от 40 км.
Четири пъти по-голям от този, който е изтребил динозаврите.
Ако сме все още тук и не успеем да го спрем,
никой, нищо живо на Земята няма да преживее този сблъсък.
1999. Космическа сонда проучва друг застрашаващ ни астероид.
В момента движещ се по орбита пресичаща тази на Марс,
гравитационно притегляне би могло да го запрати към Земята.
Сондата донася сведения.
Този апарат, Розета, е приготвен за проучване от по-малка дистанция.
Изстрелян през 2003, той трябва да прелети покрай два астероида,
за да се понесе с кометата Виртанен.
Екипиран е с приземяващ се модул за изследване на ядрото й.
Земното космическо пространство гъмжи от ексцентрични комети и астероиди.
На всеки един отбелязан тук, съответстват 20 и повече, които чакат да бъдат открити,
като някои от тях представляват заплаха от масово измиране.
Но ние, за разлика от динозаврите, можем да реагираме.
Можем да конструираме параболично огледало, което да изведем в пространството.
Там, неговата задача ще бъде да концентрира отразената слънчева светлина върху заплашващия ни астероид,
за да го унищожи.
Друга идея:
Гигантски шушулки се приближават до астероида и се захващат за повърхноста му.
От тях се изстрелват огромни платна улавящи слънчевият вятър, които отнасят нарушителя.
А какво ще кажете за това устройство?
Като небесен извънборден двигател, то измества обекта на безопасен курс.
Но да предположим че нямаме достатъчно време...
Астероид ще ни удари след седмици.
Да използваме ли атомният вариант?
Груб и прост, последният вариант е директен удар...
и кой може да предскаже дали ще спаси света?
Разполагайки с политически картбланш, международна програма,
би могла да издири повечето от кометите и астероидите, застрашаващи Земята.
Разполагайки с подобен аванс, бихме могли да мобилизираме отбраната си.
Но все още съществува и кошмарен сценарий.
На ръбът на Слънчевата система, в ледените дълбини на облака Оорт,
гравитационен спазъм от съседна звезда, отклонява комета,
която започва милион-годишно пътуване към Слънцето.
90 процента от небесата ни са непроверени за неканени гости.
Кометата ни изненадва.
Широка 10 километра, скорост - 20 км в секунда
на големина е колкото унищожителя на динозаврите.
Армагедон.
Измиране. 100 милиона мегатонна експлозия изпарява Ню Йорк.
Кратерът е широк 200 км.
Ударната вълна се разпръсква навън, помитайки всичко по пътя си.
Тя ще обиколи земното кълбо.
Когато настъпи космическата зима, с царуването на хората ще е свършено.
-= ЮПИТЕР =-
Юпитер е гигантска топка от газ - по-голяма от всичките други планети взети заедно.
Той се върти като пумпал.
Има най-късия ден от всички планети,
завъртайки се около оста си за по-малко от десет часа.
Мъждукайки през Юпитеровия пръстен от прах,
Слънцето е мъничка светлинка отдалечена на 780 милиона километра.
Толкова отдалечена, че отнема на Юпитер близо 12 години да направи една обиколка.
Юпитер прави Земята да изглежда нищожна.
Необходими са 11 земни диаметъра за да се достигне този на Юпитер.
И повече от 1,300 обема за да се изпълни неговия.
Там където са концентрирани кометите, Юпитер е като прахосмукачка.
Тази комета, пътуваща от най-отдалечените краища на Слънчевата система,
преминава прекалено близо.
И е хваната от гравитацията на Юпитер.
Обект на сили, стотици пъти по-големи,
от Лунното притегляне, образуващо приливите и отливите на Земята,
кометата се разпада.
Юли, 1994...
повече от 20 парчета от кометата Шумейкър Леви Девет,
се гмурват към повърхноста на Юпитер.
1977. Изпратени от нашата малка синя планета,
две космически сонди близнаци се отправят към външната Слънчева система.
Това са мисиите Вояджър, чиято първа цел е Юпитер.
Две години по-късно, планетата изпълва зрителното им поле.
Тя не е като никоя друга. Няма повърхност, никакъв твърд релеф.
Само газ, въртящ се в гигантски атмосферни пояси.
Поясите се движат в противоположни посоки,
образувайки вихрушки и бури, препускащи около планетата.
Най-голямата е Великото Червено Петно,
ураган, три пъти по-голям от Земята,
анти-циклон, бушуващ от векове.
Отгоре, Червеното Петно, снимано от Вояджър Едно.
Отдолу, от Вояджър Две.
Десет години по-късно, от земна орбита, ракета изстрелва Галилео.
Минавайки покрай Венера и два пъти покрай Земята, го очакват шест дълги години пътуване до Юпитер.
Той успява.
През 1995, е изстреляна сонда за спускане в ада.
Гмуркането й се забавя от парашут. Всяка секунда е жизненоважна за научните изследвания.
Облаците се сгъстяват.
Задвижвани от топлината на Юпитер, ветровете духат с 500 км/ч.
Температурите се покачват.
Юпитер генерира доста повече топлина, отколкото получава от Слънцето.
В ядрото температурата е 30,000 градуса.
40 минути навътре и атмосферата е десет пъти по-плътна от земната.
Още час и сондата загива, смазана от налягането.
Юпитер е съставен от 90 процента водород, останалото е предимно хелий.
Лека мъгла покрива атмосферата.
След това амонячни кристали,
амониев сероводород,
воден лед...
и капчици вода и амоняк.
По-дълбоко - водород и хелий, течен водород, метален водород,
и скално ядро.
Течният метален водород е този, който създава магнитното поле на Юпитер.
Тази зона с форма на поничка, гъмжи от наелектризирани частици.
Но магнитосферата на Юпитер се простира много по-далече.
След Слънцето, това е най-големия обект в Слънчевата система.
И там където слънчевият вятър се спуска към планетата,
се появяват полярни ареоли,
когато заредените частици си взаимодействат с горните слоеве на атмосферата.
Шестнайсетте луни на Юпитер.
Галилео, след изстрелването на сондата в облаците на Юпитер,
има работа по тези сателити.
Първо към Йо - луна, огъната от силното притегляне на Юпитер,
и гравитацията на съседния му сателит.
Резултат са избухващите вулкани, изобразени за пръв път от Вояджър.
Йо е вулканично най-активното тяло в Слънчевата система.
Той пулсира от изригвания.
Лава покрива повърхноста отново и отново.
Димните стълбове подхранват серната атмосфера.
В противоположност, тази луна е спокойна. Ганимед.
При -150 градуса, ледената кора е дебела 100 км.
Ганимед е най-голямата луна в Слънчевата система,
по-голяма дори от планетата Меркурий.
Около Ганимед, Галилео засича слабо магнитно поле.
То подсказва вътрешната му структура.
Под кората, рядка мантия.
След това, пласт от скала и лед обкръжаващ силикатното ядро.
Почти двойник на Ганимед е този сателит, Калисто.
С изключение на кратерите.
Те свидетелстват за вечно бомбардиране.
Най-големия от тях, огромен пръстеновиден басейн.
И друг, заснет от Галилео.
Ако някъде в Слънчевата система има извънземен живот,
би могъл да бъде тук - на Европа.
Равна и напукана като яйчена черупка,
има теория че цялата луна е един покрит с лед океан,
възможна среда за живот.
Водите може би са топли,
подгрявани от гравитационните конвулсии, причинени от Ганимед и Йо.
Но този лед би могъл да бъде дебел много километри.
Проникването до океана и изследването за микроорганизми, ще трябва да изчакат приземяване.
Въпреки това, браздите и пукнатините, които покриват повърхноста,
са повод за надежди.
Те напомнят за замръзналите океани на Земята,
а какъв живот гъмжи под техният лед!
Четирите големи от шестнайсетте спътника на Юпитер - мини Слънчева система.
-= САТУРН =-
Излитането на Касини - последният свръхскъп проект.
1997. Пет и половина тонният апарат потегля към Сатурн.
Касини достига този екзотичен гигант през 2004.
Мисията струва един милиард долара.
Какво подбужда това толкова скъпо и продължително начинание?
Светът ни отстои на само 150 милиона километра от Слънцето.
Понасяме се покрай Марс - последна от твърдите планети,
пресичаме границата на обитаемата зона в посока Юпитер.
Сатурн е отвъд.
Тази красива планета е близо десет пъти по-далече от Слънцето в сравнение със Земята.
Слънчевата и орбита отнема почти 30 години.
Оборот около оста й - десет часа и четвърт.
След Юпитер, Сатурн е най-голямата планета.
Толкова лека, че в достатъчно голям океан,
Сатурн би се задържал на повърхноста.
Въпреки това, би могъл да погълне Земята близо 750 пъти.
Също като Юпитер, Сатурн е газообразен - 94 процента водород, останалото е основно хелий.
Има и подобни атмосферни пояси,
но мъглата ги прави трудни за виждане.
Те се разкриват след като сменим филтъра на камерата...
Бури и вихрушки навсякъде.
Ветровете са по-бързи от тези на Юпитер.
Това въздушно течение духа с 1500 км в час.
Атмосферата на Сатурн се състои от пет пласта, с мъгла най-отгоре.
След нея, амонячен лед на кристали,
амониев сероводород, воден лед,
и водни капчици.
Още по надолу, водород и хелий,
след това втечнен водород,
метален водород,
и накрая скално ядро.
Също както при Юпитер,
металният водород е този, който създава магнитното поле на Сатурн.
То отклонява слънчевият вятър,
с изключение на местата, където наелектризираните частици се спускат към полюсите.
Те създават сияния. Погледнете северният полюс.
От далеч, пръстените на Сатурн изглеждат като воали.
От близо, това са милиарди сателити,
от зрънца прах до ледени скали с размерите на камион.
За сравнение близко до нашите представи,
пръстените са толкова широки,
че биха запълнили разстоянието между Земята и Лунната орбита около нея.
Но не са по-дебели от километър.
На Земята, пръстените променят облика си с въртенето на Сатурн около Слънцето.
Причината е наклона на оста му - 26 градуса.
Когато са обърнати с ръбът си към нас, все едно че изчезват.
Познанието си за пръстените на Сатурн, дължим на прелитанията направени от Вояджър,
в началото на 80-те години.
Той разкрива седем основни ленти, всяка от които е съставена от стотици пръстени.
И записва на бавен кадър тези мистериозни "спици",
вероятно прах издигащ се в пространството, благодарение на електростатичните сили.
Със звезда служеща за еталон зад гърба си,
Вояджър каталогизира пръстените и отделните им подразделения.
Тази най-голяма бездна е участъка Касини, широк 4,000 км.
Някои от пръстените си имат собствена орбитална "поддръжка", осъществявана от малки сателити.
Ето тук чифт от тях, строяващи най-външния пръстен.
Този спътник, наречен Пан, се движи в участъка Енке.
Но пръстените си остават загадка за нас.
Може би са останки от изпарили се космически скали,
прекалено близки до планетата за да образуват спътници.
След няколко милиона години, пръстените може би ще се разсеят.
Забавен кадър на Сатурн и спътниците му, сниман от Вояджър.
Познати са ни 18 спътника.
Мъничкият Мимас е един от най-странните,
лед и скала...и един гигантски кратер.
Ако астероида причинил това беше малко по-голям, Мимас би бил един от Сатурновите пръстени.
Енцеладус, почти два пъти по-голям, но все още само 500 км в диаметър.
Ледени полета, формирани може би от извираща от дълбините вода.
Може би все още тук избликват ледени фонтани,
когато Енцеладус се огъва от притеглянето на съседите си.
Следващия в полезрението на Вояджър...
Тетис, над 1000 км в диаметър с един огромен каньон,
видим от долната му страна.
Дион е подобен, но едното му полукълбо е по-светло от другото,
а ледената му повърхност е покрита с кратери и падини.
Близък кадър на Риа, една от големите луни, широка 1500 км.
Едното полуълбо на Лапетус е черно като въглен, а другото е снежно бяло.
Малкият Хиперион прилича на кюфте.
Тази малка скала периодически разменя орбитата си със свой близнак.
Най-големия спътник на Сатурн, по-голям от Меркурий,
е открит чрез телескоп през 1655 година от холандския астроном Хойгенс.
Сателита се казва Титан и малко прилича на младата Земя в замразено състояние.
Титан е обвит в мъгла,
но Вояджър долавя присъствието на органични молекули,
базирани на въглерод съединения, като тези запалили живота на Земята.
Можем само да предполагаме за повърхноста,
защото Вояджър не вижда нищо през обвиващият всичко смог.
Да живее Касини!
След пристигането си през 2004,
Касини изстрелва наземен модул, подходящо кръстен Хойгенс.
Спускането трае два часа и половина.
Атмосферата е богата на азот, също като земната.
Данните са предадени на кораба-майка, откъдето се препредават към Земята.
При приземяването си, Хойгенс има само 30 минути живот.
Температурата е -190 градуса. Няма слънчеви лъчи за захранване на слънчеви панели.
А от небето вали етан и метан.
Титан може би е покрит с океани от въглеводороди.
Но Хойгенс може да се справи и с приводняване.
И пак само половин час за да се предадат към Земята тези жизненоважни данни.
Дали Титан е лаборатория на живота?
Това е достатъчна причина за струваща милиард долара мисия към Господаря на пръстените.
-= УРАН и НЕПТУН =-
Седма подред и въртяща се по странно наклонена орбита,
планетата Уран обитава зоната на здрача.
Уран е газообразен гигант с пръстени и спътници.
Този, наречен Миранда, е необработения диамант на Слънчевата система,
малка скалиста ледена тресчица, със урви по-високи от Еверест.
Тук е студено.
Уран е 19 пъти по-далече от Слънцето в сравнение със Земята.
1977. Звезда примигва преминавайки зад планетата.
Примигването разкрива наличието на пръстени около Уран. Астрономите преброяват девет.
В последствие са потвърдени единадесет.
Те подчертават силния наклон на планетата, достигащ 98 градуса.
Уран се върти на едната си страна.
С диаметър от повече от 51,000 км, той е много по-голям от Земята.
Но сравнен с Юпитер, той е направо скромен.
Уран може и да е гигант, но Юпитер е супергигант.
1986 - първи кадри отблизо, заснети от Вояджър.
Очевидно Уран е безрелефна топка.
Снабден с инфрачервени датчици, космическият телескоп Хъбъл вижда малко по-надълбоко.
Той открива три мъгливи атмосферни пласта.
Може би отдолу бушуват бури, но всичко е затъмнено.
Тази движеща се стрелка обозначава странният ъгъл на магнитното поле, преминаващо през Уран.
Съпоставена с оста на въртене, магнитната ос на Уран се отклонява с 60 градуса.
На Земята те са само единадесет.
Атмосферата се състои предимно от водород, хелий и лек примес на метан.
Горната ивица е тесен пласт мъгла, богата на въглеводороди.
Отдолу, водород и метан.
След това, амоняк и сероводород.
Преходна зона от течност и газ.
Още по-дълбоко - течен водород.
Ледена мантия.
И скално ядро.
Известни са ни 17 спътника на Уран.
Един от тях, Миранда, е поразен в по-ранен стадий на съществуването си.
Някои от отломките образуват пръстените на Уран.
Останалите се събират на едно място, образувайки Миранда Две.
Това е само теория, която не е доказана. Но обяснява пръстените.
Или пък Уран е ударен от тяло с размерите на Земята.
Това би могло да е причина и за пръстените и за наклонената ос на планетата.
Така или иначе, хаотичните контури на Миранда приличат на преконструиран сателит.
Миранда, по-малко от 500 км в диаметър е истински парад на геологичните форми.
Най-грандиозни са тези ледени урви, високи по 15 км.
Падане от върха, при тази слаба гравитация,
би отнело четиринадесет и половина минути.
За сравнение, тази луна е еднообразна.
Това е Ариел, повече от два пъти по-голяма от Миранда,
безкрайна мрежа от замръзнали каньони и разломи.
Малко по-големият Умбриел има древна повърхност,
белязана от кратери.
Титания има каньон, който би могъл да съперничи на долината Рифт в Африка.
Това е най-голямата луна, с диаметър около 1,600 км.
И накрая Оберон, най-външния от големите спътници.
Уран, където денят е почти 18 часа,
а обиколка около Слънцето отнема 84 години.
Достигаме и до Нептун - последният от газовите гиганти, последната значителна планета.
Толкова отдалечена, че когато бива изследвана от Вояджър през 1989,
радиоинформацията пътува до Земята четири часа.
Слънчевата орбита на Нептун отнема 165 години.
Този планета е на 4,5 милиарда км от Слънцето.
Проблеми с предвиждането позицията на Уран,
водят до откриването на Нептун през 1846.
През повечето време,
Уран е или напред или назад от изчислената му позиция.
Нещо го отклонява от орбитата му.
Това "нещо" е Нептун.
Когато Уран, на вътрешната орбита, настига Нептун,
скороста му се увеличава.
Но когато го задмине, се забавя.
Отчитайки тези отклонения, астрономите откриват Нептун.
Нептун, вляво, е по-плътен но малко по-малък от Уран.
Нашата планета би се разпростряла върху Нептун повече от четири пъти,
ширина от малко под 50,000 километра.
За да се разпрострат върху Юпитер, биха били необходими 12 пъти Земята или три пъти Нептун.
След неясните очертания на Уран, тук пред Вояджър се разкрива изобилие от бури.
Тук, облак препуска през горните слоеве на атмосферата.
Нептун е най-ветровитата планета.
На екватора, вихрите фучат с скорост от 2,000 км/ч.
Тези високи облаци са студени: -200 градуса.
Но бурите тук са задвижвани от вътрешна топлина, нещо което липсва на Уран.
Вояджър засича буря с размерите на Земята,
Огромното Черно Петно.
През няколко дена то променя формата си.
Въпреки че петното се носи около планетата,
на този забавен кадър от Вояджър, то е постоянно в центъра на кадъра.
На югоизток, друга буря, кръстена Окото на Магьосника,
по-голяма от който и да било тайфун на Земята.
Седем години по-късно, през телескопа Хъбъл,
Черното Петно е изчезнало.
Нeптун се завърта един път за 16 часа.
Атмосферата е 85 процента водород,
12 процента хелий, останолото основно метан.
Обособени са четири отделни пласта.
Най-външния е стратосферна мъгла, богата на въглеводороди.
По-ниско - водород и метан.
След това амоняк и сероводород.
Преходна зона от газ и течност.
По навътре - течен водород.
Ледена мантия.
И скално ядро.
Нептун има два основни пръстена,
като части от външния са удебелени, където различни частици са се слепили в едно.
Във въображаем близък план, частици леден прах.
Потвърдено е съществуването на осем спътника, шест от които са открити от Вояджър.
Всичките са малки с едно изключение.
Това е Тритон.
Голям около 2,700 км,
Тритон има най-студената позната нам повърхност: -238 градуса.
Все още от него блика черен азот.
Тези гейзери бълват на височина осем километра,
като пушеците им се носят с вятъра в тънката атмосфера.
Тритон може би е пленен астероид.
Също като Плутон - следващата планета, това е свят на ръба на Слънчевата система.
-= ЦАРСТВОТО НА КОМЕТИТЕ =-
Обсерватория Лоуел, Флагстаф, Аризона.
Най-външната планета - Плутон, е открита през 1930 чрез този телескоп.
Откритието е направено от астронома Клайд Томбау. По това време той е на 24.
Томбау открива Плутон, систематично фотографирайки небето,
върху големи стъклени плаки.
Той снима всеки отсек от небосклона два пъти - през няколко нощи.
След това сравнява получените картини.
Ако те са идентични, тогава няма нищо интересно.
Само обекти в рамките на Слънчевата система,
закриват звездите, които са на заден план.
Накрая, след шестмесечно сравняване се появява точка. Тази точка е Плутон.
Плутон и спътника му Шарон,
имат заедно маса, по-малко от една пета от масата на Луната.
Малки гранични светове от метан и вода, замръзнали в далечният мрак.
В сравнение със Земята, те са средно 40 пъти по-отдалечени от Слънцето.
Далеч отвъд тях е облака Оорт, множество от замръзнали отломки,
които обгръщат Слънчевата система като сфера.
Малко по близо, още замръзнали отпадъци...Куиперовият Пояс.
Напълно е възможно Плутон, с неговата широка ексцентрична орбита да е част от този пояс,
а не истинска планета.
Също като кометите от Куипер и Оорт, които ни посещават,
Плутон е ледена смес.
Това е кометата Хаякутаке през 1996.
Ядрото и е снежна топка широка 3 километра.
Но опашката й е дълга милиони километри.
Когато комета наближи Слънцето, образува две опашки.
Жълтата е опашка е фин прах, синята - газ.
Понякога газовата опашка се откъсва от поривите на слънчевият вятър.
Този вятър, плюс налягането на слънчевата радация,
издухват опашката надалеч от Слънцето.
Забавен кадър на комета обикаляща около затъмнения тук Слънчев диск.
Тук, комети гмуркащи се в Слънцето.
Кометите са скитниците на Слънчевата система.
Някои от тях пътуват по произволни елипсоидни орбити, профучавайки между планетите.
Комети камикадзе се разбиват в Слънцето.
Други само го закачат леко.
Юпитер всява безредие сред кометите.
Тази е изтеглена от орбитата си около Слънцето,
от притеглянето на гигантската планета.
Кометата, крехка смес от лед и ситни камъчета,
е влачена 50,000 километра. Цената е висока.
Юпитер я разкъсва на повече от 20 парчета.
И това е само началото.
Кометата, кръстена Шумейкър Леви Девет,
е на сцената на небесното шоу на века.
Тя ще се гмурне в Юпитер, бомбардирайки течната атмосфера.
Срещата: Юли 1994.
Фрагментите съдават ударни вълни големи колкото Земята.
Моментът на сблъсъка.
Долу вляво, димен стълб издигащ се на повече от 1000 километра.
Най-известната комета е Халеевата комета. Тя навестява небесата ни веднъж на всеки 76 години.
Когато я вижда през 1301,
италианският художник Джотто прави Халеевата комета, своята Витлеемска звезда.
Гобленът Байо описва Норманското завладяване на Англия през 1066.
Кометата е отгоре.
При последната и визита, първата в космическата ера, и ние я посетихме.
Апаратът, уместно кръстен Джотто, е изстрелян от Европейците.
Това е най-амбициозния проект от цяла международна армада.
Джотто ще прелети право през главата на кометата,
облакът обкръжаващ ядрото й.
1986. Ето го и ядрото...
с форма на поничка, размери 16 на 9 километра.
Слънчевата горещина изпарява газ и прах,
излизащи през пукнатини в повърхноста.
Ослепителния блясък затъмнява гледката, но кората на кометата е черна като сажди.
Главата на кометата, подхранвана от изригвания, е над 1,000,000 км в диаметър...
По-голяма дори от Слънцето.
Това са астероидите от Куиперовия Пояс.
Диск от отломки, точно след планетите.
От тук произхожда Халеевата комета,
може би изтласкана от колебание в гравитационните взаимодействия,
между Слънцето и съседните му звезди.
Халеевата комета има шанс, защото слънчевата гравитация,
я кара да обикаля около него, вместо да я разбие в повърхноста му.
Но така тя е пленена.
Задържана в орбита, която я отвежда отвъд Нептун,
и я връща обратно към Слънцето, отново и отново...
Халеевата орбита продължава 76 години.
Кометите с по-дълъг цикъл на появяване пристигат от много по-далеч.
Комети като Хейл-Боп, най-поразителната в края на 20 век.
1997 е годината на Хейл-Боп.
Тук, в близък кадър,
въртящото се ядро, широко 40 километра, образува вихрушка от газ и прах.
Те струят от полукълбото, огряно от Слънцето,
разменяйки положението си при въртенето на ядрото.
В най-близкото си разположение до Слънцето,
Хейл-Боп отделя 1,000 тона прах всяка секунда.
Но в мраза на външната Слънчева система, кометите се връщат в предишното си състояние.
Опашките им изчезват и те стават инертни.
В миналото, кометите винаги са изобразявани с опашки,
и са свързвани с разрушения и смърт.
Но страхът от кометите не е безпочвен. В днешно време те ни дават повод да се замислим.
Ако Хейл-Боп удари Земята, всички ще измрем.
Но това е друга история.
Космическият апарат Стардъст ни среща с кометата Уилд Две.
Приличащ на мухоловка, този инструмент служи за събиране на проби,
във времето, през което Стардъст преминава през главата на кометата.
Но за разлика от Джотто, който предава от Халеевата комета само информация,
Стардъст ще изпрати пробите на Земята.
Изолирани в капсула,
устойчива на температурата при преминаването през земната атмосфера,
това е безценна пратка от отвъд планетите.
След мекото им приземяване в полярната пустош,
пробите от Уилд Две ще бъдат уникални.
Това ще е първият шанс за учените да изследват частици,
останали непокътнати от създаването на Слънчевата система досега.
Облака Оорт се простира на една трета от разстоянието до най-близката звезда.
А неговите пратеници са кометите.
Субтитрите са съставени от 13 епизода (c) valeri_ab превод: ATHOM