Understanding The Universe (0) Свали субтитрите
КЪДЕ СМЕ НИЕ?
Не личи от поглед към небето, но нещо не е наред
с вселената.
Астрономите го подозират отдавна.
Сега вече са сигурни.
За определено нещо, вселената може да е милиарди години твърде млада,
за друго, част от нея да липсва.
Голяма част. Няколко скорошни открития
заплашиха да разрушат разбиранията ни за вселената, като къща от карти.
Като цяло учените са съгласни, че вселената е много, много стара.
Но сега има теория, че всъщност е по-млада, отколкото изглежда.
Стига да се вгледате.
- Какво не е наред с вселената?
Астрономите са открили, изчислили или предполагат
много неща.
Шепот от космоса, ехо от момента на създаването.
Тъмни звезди, звезди джуджета, звезди, които се изяждат.
Звезди, събрани в галактики, галактики събрани в по-големи, странни структури.
Едва наскоро започнахме да разбираме мащаба на всичко.
Открихме толкова малки неща...
10,000,000 от трилион, от трилион, от трилион от секундата.
Най-ранното време, за което можем да говорим.
- И се разпростира толкова широко...
Простира се милион по трилион, по трилион...
Нуждаят се от специална бройна система...
- Милиард, по трилион, по трилион градуса.
за да запишат невероятните разстояния и размери участващи
в изучаването на вселената. Можем да започнем...
С Пюрия.
- Пюрия е център на вселената.
Е, не точно, но директорът на планетариума
е построил мащабен модел на слънчевата система, около Илинойският си град.
Как е, Дейв? Добро утро.
Малко наляво. Пропуснал си петънце.
Петънце от слънцето.
- Точно така.
Слънцето в този модел е високо 36 фута.
Меркурий е най-близо до слънцето.
Точно зад ъгъла в книжарницата.
По тази схема Земята е на 6 пресечки разстояние.
В бензиностанцията, и работи денонощно.
Марс е 7 пресечки след земята, в телевизионният център.
На Марс има живот, или поне репортери.
Плутон е по-малка от топка за голф, намира се на 40 мили извън града.
Ако мислите, че Илинойз е празен, сравнете го с вселената.
Четиридесетте мили до Плутон по мащаба на Пюрия представляват
3,5 милиарда мили.
По същият мащаб най-близката звезда, Проксима Центори
ще е толкова далеч от Пюрия, колкото Луната.
Това не помага, нали? Добре, забравете Пюрия.
Слънцето ни е ярко, защото е близо.
Само на 93 милиона мили. Звездите са слънца, но отдалечени.
Най-близката звезда е на разстояние 25 трилиона мили.
Толкова далеч, че на светлината от Проксима Центори, светлината, най-бързото нещо,
й отнема 4 години и 4 месеци, за да дойде до нас. Казват, че звездата
е на разстояние 4 1/3 светлинни години.
Нашето е слънце е една от милиардите звезди в галактиката, наречена Млечен път.
Колко е дълъг Млечният път? Много.
100 хиляди светлинни години. А Млечният път е само една от
50 милиарда галактики. На милиони светлинни години,
до най-близката галактика, и стотици милиони години,
за да преминеш през галактическият ни квартал.
Казано е, че някой, гледащ към вселената е все едно мравка,
съзерцаваща небостъргач, умножено по милиард.
Това, което хората са направили е, че са свалили светлините от небето
на Земята. Персонализирали са звездите и им дали имена, както кучетата
и конете. Тази група звезди
е позната като Орион. Пастирите в древна Гърция решили, че прилича на ловец,
въоръжен с тояга и щит от лъвска кожа.
Гръцките пастири са били големи фантазьори.
От къде знаем това, което знаем днес за вселената?
От дълго време се опитваме да я разберем.
Величието, разкриващо се от нощта, ни е карало да се чудим и почитаме
през вековете.
Древните астрономи използвали сложни монументи, за да отбелязват изгрева
и залеза.
300г. Преди Христа, Аристотел мислел, че има прозрачни кълба
около земята, на които са закачени Слънцето, Луната, планетите.
А отвън, сфера обсипана с малки звезди.
През XVI век повечето още вярвали, че Земята
е център на вселената. Малцина, като Коперник
мислели, че Земята се върти около Слънцето. Но тези хора не били много.
Тогава през 1608г. италианец на име Галилео
чул, че можеш да си направиш телескоп от две лещи в тръба.
Построил един и го насочил към звездите.
След като Галилео изобретил телескопа около 1610г.
и го насочил към Млечният път можел да каже, че Млечният път
са просто милиони звезди.
Ако гледате с бинокъл в ясна нощ и погледнете Млечният път
ще видите, че е съставен само от звезди и групи звезди.
Телескопа на Галилео увеличавал нещата, колкото бинокъл,
но това било достатъчно. Видял, че Венера има фази, като Луната.
Че по слънцето има петна, че по Луната има планини,
и че Юпитер има 4 Луни. Перфектните кристални сфери на Аристотел
били разбити и вселената престанала да е нещо просто.
Имало и други странни неща. Помните ли Орион?
По средата на меча му имало звезда, която не можела да бъде фокусирана,
независимо колко мощен бил телескопа.
Обекта бил наречен мъглявина. С времето
астрономите намерили много подобни, неясни петна.
Превъртаме няколко века.
През 1924г. големите телескопи имали не само лещи,
но и огледала, за да концентрират светлината. този на връх Уилсън,
южна Калифорния, имал събирателно огледало с диаметър 8 фута.
Образите били отпечатвани на фотографски плаки с продължителна експозиция.
Под тъмният купол Едуин Хъбъл изучава
определен вид звезда, наречена променлива звезда.
Използва се, като маркер за разстояние защото се знае колко са ярки околните такива.
Астрономите знаят, че колкото е по-слаба, толкова по-отдалечена е.
Хъбъл търси променливи в снимките си, когато разбира,
че вижда друга галактика. Андромеда.
На разстояние 2 милиона светлинни години. Много от мъглявините
се оказват галактики, като нашата.
Светлината от тези галактики разбива всички очаквания.
Също като звука от автомобилен двигател.
Когато ви изпреварва чувате двигателя да прави така:
При светлината, когато нещо се приближава спектъра се променя в син.
Когато се отдалечава, минава в червеният спектър.
Хъбъл открива значението на червеният цвят на светлината.
Галактиките явно се отдалечават една от друга със страшна скорост.
Цялата вселена расте. Идеята за разширяващата се вселена
е изненада за всички и отежнява живота на много учени.
Дори и на Айнщайн. Изследователите искат да вярват, че вселената винаги е била
и винаги ще бъде безкрайна.
Но това, че галактиките се отдалечават значи, че някога,
много отдавна, са били свързани заедно. Значи, че нещо
ги е накарало да се движат. Вселената има начало.
Днес го наричаме „Теорията за големият взрив.“
В началото вселената е била ярка, гореща точка, по-малка от атом.
След майката на всички експлозии започнала да се разширява.
Водородът в космоса се охладил и започнал да образува звезди,
и галактики от звезди. Галактики, летящи навън,
сърфирайки по вълната, разширяваща космоса.
Сега можем да пресметнем възрастта на вселената. Също като сметките,
които правите на път. Ако скоростта ви е 30 мили в час
и сте изминали 60 мили, може дa изчислите, че пътувате от 2 часа.
Червената светлина ни казва скоростта, на променливите звезди,
разстоянието, което са изминали.
Когато астрономите го изчислили, се оказва, че Големият взрив
се е случил преди 15-20 милиарда години.
Много отдавна и много далеч. На кого му пука?
Отговор на най-основният въпрос, зададен от хората.
А той е, колко стара е вселената,
как е започнала и каква е еволюцията й? Важни въпроси.
Важни философски въпроси, които засягат религията,
философията, физиката, математиката...
Хората, които евентуално ще дадат „правилният отговор“
ще създадат историята.
Ще допринесат с изключително важно знание. Ето защо въпроса е толкова важен.
С краят на хилядолетието, се надига чувство,
че правилният отговор е на върха на езика ни, така казано.
НАДЯВАМЕ СЕ ДА ОБЯСНИМ ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА С ЕДНА ЕДИНСТВЕНА ФОРМУЛА,
КОЯТО МОЖЕТЕ ДА НОСИТЕ НА ТЕНИСКИТЕ СИ. Леон Лидърман, Физик.
Но не точно, не съвсем.
ПРЕКАЛЕНО МНОГО СВЕЩИЧКИ НА ТОРТАТА?
Днешните астролози предпочитат хълмовете.
Манакея на хаваите.
Чилеан в андите.
Маунт Хопкис в Аризона. Робърт Кръшнър работи
на 85 фута височина и търси умиращи звезди.
Харесва ми да идвам в планината, да се отърва от
хилядите смущения когато си зает.
Хора идват да те видят и други такива.
Облеклото ти например.
Да се концентрираш няколко дни
само върху научно изследване
е много, много хубаво.
- Замърсяването ги е изгонило от градовете
и превърнало в самотници в отдалечени райони.
Кръшнър търси слънчев пламък, който значи че е избухнала звезда.
Супернова. Или по-малката й братовчедка, нова.
Работя над Супернови,
събития които идват и си отиват.
Ако не ги хванеш тази година, този месец просто изпускаш шанса си.
Суперновите озаряват цялата галактика за няколко седмици.
Ако Кръшнър и колегите му могат да калибрират космическите светлини
Суперновите ще са по-добри за отбелязване на разстояние от променливите звезди.
Играта е да намерите някоя отдалечена
и да я сравните с близката до вас. Тогава ще имаме благонадеждна,
огромна схема за определяне на разстоянията. А Суперновите
ми изглеждат идеалният избор за това.
- Лесно е да разбереш къде са били.
Те са облаци прах и газове, отбелязващи къде се е взривила звезда.
Но Суперновите са рядкост. Галактики със стотици милиони звезди
може да имат по една експлодираща звезда на хиляда години.
Затова Кръшнър наблюдава и чака.
- Героичното в наблюденията,
е отминало. Било е когато ще си навън цяла нощ,
вместо да стоиш в контролна стая където телевизори предават сигнала
и оперираш на клавиатура.
Трудно е да будуваш цяла нощ.
Но има и нещо приключенско, което е като
да си дете, да лежиш в снега и да търсиш съзвездията.
Това е добро и за вас.
- Сладките са тук.
Имаме 10 часа до сутринта.
- Виж колко много сладки.
По една на всеки половин час.
В ерата на дигитални камери и електронни уловители на светлина
хората все още наблюдават небето, а занаятчиите правят огледала за телескопите.
Като това 21 футово чудовище, което се строи в университета на Аризона.
Но за 400 години едно нещо не се е променило много.
Астрономите все още се борят с древният си враг - въздухът.
Светлината от звездите трепти и се извива минавайки през атмосферата ни.
Блещукането на звездите може да е наслада за поетите,
но астрономите се опитват да се отърват от това.
Изстрелваме лазер в небето. Фокусираме върху натриеви атоми,
които са на около стотина километра над повърхността.
Караме ги да сияят с лазера. Създаваме изкуствена звезда,
която е близо до бледите обекти, които искаме да наблюдаваме.
Ако измерим правилно мъглявостта на изкуствената звезда,
значи сметките ни са правилни и за бледите обекти, които искаме да наблюдаваме.
Излитане. Излитане на совалката Индевър.
Но докато не се идеализира този метод, астрономите намират друг начин,
за да премахнат блещукането на звездите. Трябва само...
да сложат телескоп над измамната атмосфера. В орбита.
1990 НАСА изстрелва телескоп наречен на Едуин Хъбъл.
За нещастие има дефект в огледалото му и първите снимки са размазани.
Астронавтите трябва да го поправят.
Нефокусираните снимки се оказват невероятни образи
на междузвездни облаци от прах и огромни галактики.
Само в една частица на небето, колкото парче лепенка
астрономите откриват 2000 галактики.
Виждат се по-добре от всякога преди.
Примерно има светулка в Токио,
а ние във Вашингтон я гледаме.
Можем да кажем, че има друга светулка на 10 фута, и можем да ги различим.
През 1994г. в Научният Институт относно Космическият Телескоп в Балтимор,
Астрономът Уенди Фрийдмън използва яснотата на Хъбъл,
за да наблюдава небето и да предизвика космологическият
спор на десетилетието.
Исках да ви помоля да не прекъсвате наблюденията
докато не ви кажа.
От къде са тези образи?
- Тя и екипът й,
също като Едуин Хъбъл преди тях, търсят променливите звезди.
За нашата работа се нуждаем от телескоп в космоса,
защото търсим определен вид звезда.
Нарича се Променлива. Трябва да открием такава звезда
на фона на галактиката. А земната атмосфера
размазва гледката ни и не можем да открием такава звезда.
Фрийдмън има най-добрите наблюдения на Променлива в съседна галактика.
Също и в измерванията на разстоянията й.
Използвайки червеният скоростомер тя изчислява
нова възраст за вселената.
- Предварителните ни измервания показаха,
че възрастта на вселената е някъде около 8-12 милиарда години.
Това веднага влиза в конфликт
с други измерени възрасти.
- А това е проблем.
Нейната вселена е по-млада от някои звезди.
А възрастта на звездите е много точна.
Учените могат да разчитат химичната промяна на звездите като часовник.
Когато погледнем група звезди, стотици хиляди. Няма значение.
Трябва да измерим яркостта на най-ярката звезда
от групата, която все още гори водород в ядрото си.
Тази звезда е минутната стрелка на часовника, защото тя е тази,
която най-скоро ще изгори водорода си, най-скоро ще завърши живота си,
а това показва директно възрастта на групата.
Но за нещастие часовникът на звездата работи 6 милиарда години по-дълго
отколкото вселената на Фрийдмън.
Изучаваме групи с от по стотици хиляди до милиони звезди.
Възрастта им е изчислена от няколко много уважавани групи физици и астрономи.
Всички достигат резултат 17,18,19 милиарда.
Това е проблем.
- Много сме близо до спор относно
възрастта на звездите и възрастта на вселената. Това ще е срамно,
защото не бива да си по-възрастен от майка си.
Ако вселената е на 10-12 милиарда години,
тогава в нея не може да има звезди на възраст 15-17 милиарда.
Това не е логично. Поне ако теорията за Големият Взрив е вярна.
Уенди Фрийдман много добре съзнава дилемата. Както много други пъзели
във вселената, и този няма да се нареди скоро.
Със всеки нов инструмент получаваш и информация с по-добро качество
от тази, събрана в миналото. Учиш нови неща.
И да, понякога стават обърквания, защото няма отговори
за всички повдигнати въпроси. Но е здравословен аспект
на това, как напредва науката.
ТЪМНАТА СТРАНА НА ВСЕЛЕНАТА
Във вселената има много повече от това, което вижда окото.
Виждаме само малка част от онова, което става там.
Това, което наричаме „Видима Светлина“, дъгата от червено до виолетово,
е малка част от по-голям спектър.
Има и други начини за виждане.
С правилната технология можете да погледнете света с рентгенови лъчи
през инфрачервени, до радиовълни.
През последните десетилетия нови технологии са извадили на показ
скрити в миналото вселени.
Слънцето например. По цял ден само се върти. Нали?
Но използвайки рентгеновата част на спектъра, астрономите виждат,
че Слънцето е доста заето. Снимки от рентгенови камери показват
множество ядрени реакции кипящи под повърхността му.
Използвайки ултравиолетова лента, можем да видим огромни пламъци
от нажежени газове, изригващи от повърхността на слънцето.
Добре познатата ни съседна звезда
е продължителна, само-поддържаща се, термална ядрена експлозия.
Във високо енергийната астрономия виждаш, че вселената е враждебно място, а не само
добри звезди, които си седят тихо и използват водорода си.
НАСА гледа в долният край на спектъра: инфрачервената светлина.
Тя се абсорбира от земната атмосфера.
Затова инфрачервените телескопи се монтират на самолети, които да ги изведат над облаците.
Също като фаровете за мъгла на автомобила ви
позволяват да виждате по далече с инфрачервеното
виждате по далеч във вселената.
Топлите човешки тела светят
при инфрачервена светлина. Всичко, което може да има температура във вселената
са планети, комети,
други тела.
Звездите групи във вселената често са скрити, от облаци прах.
Докато инфрачервената астрономия не ни позволи да надникнем.
Сега виждаме облаци от студен водород, започващи да затоплят звезди.
Небето във инфрачервено е странно и прекрасно място.
След като знаем къде да гледаме, можем да надникнем
и да снимаме няколко бебета. Това е снимка от Хъбъл
на мъглявината Игъл. Ярките петна по ръба на чудовищните пилони от газ
са чисто нови слънца.
Но колкото и удивителни да са снимките, учените ценят повече
за изучаването на вселената радиовълните. Шепот от небето.
Ако се заслушате с радиотелескоп, предимно ще чуете съскане и жужене.
Като пара, измъкваща се от радиатор.
Чути са за пръв път случайно. През 1965г.,
изследователите в телефонната лаборатория на Бел построяват мощна станция,
за да чуят звуци от първият комуникационен, американски сателит.
Но те са разсеяни от ултра-нискочестотно съскане идващо от всякъде.
Засичали са енергия от яркият проблясък, започнал вселената.
Ехо от самият Голям Взрив.
- Радиоастрономията беше
вторият голям прозорец, който отворихме. Първият беше Галилео,
слагайки телескоп от любопитство, какво ще види с очите си.
Следващата голяма стъпка бе радиоастрономията.
Голяма крачка напред в откриването и разбирането на нещата.
Откриването на космическият радиационен фон е фатален удар за тези, вярващи
че вселената е безкрайна. Точка за защитниците на Големият Взрив.
Но радиационният фон изглежда гладък и равен,
идващ от всякъде в небето. Точно каквото би очаквал от вселена,
чието начало е една точка. Но тогава защо звездите
са разпределени равномерно? Галактиките трябва да се движат навън
с разширяването на вселената. Всяка трябва да се отдалечава от другите
като ръжта, в надуваща се питка хляб.
Астрономите мислеха, че вселената се разширява неравномерно и галактиките просто се отдалечават.
Единственото движение, което трябва да виждаме е Земята, въртяща се около Слънцето
и Слънцето, въртящо се около галактиката. Но всъщност видяхме,
че цялата галактика се движи.
Това изненада астрономите. Единственото заключение бе,
че нещо причинява отдалечаването на галактиките.
След като помислихме стигнахме до извода,
че около нас трябва да има огромна група галактики.
Когато астрономите въвеждат положението на галактиките в компютрите си
откриват групи и стени от галактики.
Как е възможно, ако радиотелескопите показват, че енергията от Големият Взрив
е равно разпределена?
- Трябва да е имало някакъв зародиш,
нещо в младата вселена, което при порастването й е изградило структурата й.
Затова Смут търси правилност в радиационният фон,
за да покаже, че Големият Взрив е бил неравномерен.
През 1989 приборите му излитат на сателит.
Космическият изследовател на миналото, намира няколко промени
в енергията, останала от момента на създаване.
Обявено през 1992, това е едно от най-великите открития
на века. Вселената отново има смисъл.
Смут по-късно съобщава на пресата, че тези гънки в радиационният фон
са най-големите структури, които е виждал. И най-старите.
Казал, че е все едно да видиш Бог.
- Това бе първото, което ми хрумна,
защото хората могат да направят съпоставка. Ще се разпространи и ще привлече внимание.
Дори хора от областите на философията и религията идваха да ми задават въпроси.
Но ако изследователите най-накрая могат да обяснят защо има звезди, галактики,
групи от галактики, това не решава другият им основен проблем.
Нещо като детската рима.
Като се качвах по стълбите, срещнах човек, който не беше там.
Не беше там и днес, искам, искам да си е отишъл.
Проблемът е, че знаем, че поне 90% от вселената
е изградена от нещо, което не знаем какво е.
Към края на 70-те, астрономката Вера Рубин и сътрудниците й
забелязват нещо специфично по върховете на спираловидна галактика
също като нашата.
Звездите по края на галактиката
би трябвало да се движат по-бавно от тези в центъра.
Но това, което Рубин забелязва противоречи на законите на физиката.
Звездите по върховете се движат толкова бързо, колкото и тези в средата.
Ние, Земята сме приблизително
на 2/3 от центъра на галактиката ни.
Движим се в орбита с половин милион мили в час.
Това си е доста бързичко.
По-бързо от колкото трябва. Такава скорост може да е предизвикана
единствено от огромно гравитационно притегляне, което изисква повече материя
отколкото някой е открил в космоса. Доста повече.
Беше шок да научим, че изобщо не сме изучавали вселената
а само 5 или 10% от нея.
Все едно да искаме да изучим земята и да гледаме само в Пенсилвания.
Всички неща, които сме наблюдавали, планетите, звездите, галактиките,
групите галактики, са 10% от вселената.
А може би и по-малко. Ранните усилия да се намери
липсващата материя се провалят. Наричат 90%, които не се виждат
Тъмна Материя, но никой не знае от какво е изградена. Мъртви тъмни звезди
или космичен прах, или може би...
огромно количество от нещо много малко изпълва космоса.
По-малки от атома частици, наречени неутрино може да са част от липсващото,
но не достатъчно голяма.
Учените търсят други кандидати.
Даниел Снолден-Ифт изказва теория, че тъмната материя е направена от нещо физично,
което нарича УИМП, на кратко от Седмично Взаимодействащи си Масивни Частици.
Това са частици по-малки от атома, ако изобщо съществуват.
Единственият начин да ги открием е да търсим отпечатъците им.
Те са призрачни частици. Преминават през материя без да взаимодействат
или много рядко взаимодействат. На всеки известно време УИМП
избива атом от мястото му. Това е единствената следа
че изобщо съществуват.
Той търси следи в скали на възраст милиарди години.
Слюдата има една от най-правилните атомни структури.
Ако УИМП премине през него, би нарушил подредбата на атомите.
Търсим УИМП, който е избил атом в слюдата,
и това отдалечаване на атом е предизвикало химични промени.
В проучването му, той отделя малки проби слюда
и ги потапя в хидрохлоридна киселина.
Прилича на проявяването на снимки.
След това преглежда пробата под микроскоп, който я увеличава
15 милиона пъти.
Слюдата може да е идеалното място за откриване на следи от липсващата материя.
За нещастие до сега Даниел не е намерил следи от УИМП.
Изследователите смайват среща на астрономите през 1996г.,
когато обявяват, че са намерили тъмната материя. Или поне част.
Засичат вълни в звездната светлина причинени от звезди джуджета,
прекалено слаби, за да се наблюдават директно. Ореол от тези обекти, обкръжаващ
галактиките се счита за липсващата част на вселената.
На пук на физиците, търсещи УИМП, астрономите наричат тези малко звезди
МАЧО, Масивни, Плътни, Ореолни Обекти.
Изследванията, за да се потвърди мистериозният източник на гравитация продължават.
Искам да мисля, че след 10 години ще знаем каква е тъмната материя,
но не залагам много на това.
Все пак събитията се случват по много изненадващ начин.
Защо се интересуваме от нещо, което не можем да измерим и видим?
Защото може да ни каже какъв ще е краят на вселената.
Материята създава гравитация, която единствена може да подейства като спирачка
на разширяването, започнато от Големият Взрив. Ако няма достатъчно Тъмна Материя
вселената може да продължи да се разширява и изстива, и да завърши не със взрив,
а замръзнала от студ. Ако има достатъчно Тъмна материя разширяването
ще спре и ще тръгне в обратна посока. Всичко отново ще се скупчи заедно.
Докато Големият Взрив не завърши в голям трясък.
Може би е възможно друг Голям Взрив да започне нещата отново.
СТРАННИ ПРИВЛИЧАНИЯ
Айнщайн промени коренно начина ни на мислене относно добрата, стара гравитация.
Астрономите предимно говорят за една сила и това е гравитацията.
Защото почти всичко, което е важно за нас,
планети, звезди, цялата вселена се подчинява на тази сила.
От Айнщайн знаем, че гравитацията, бутнала ябълката на Нютон от дървото,
не е вид магнетизъм.
Гравитацията е характерна за материята и пространството. Материята заема пространство.
Колкото по-голям обем, толкова повече пространство е изкривено.
Ето защо Луната се върти около Земята. Заклещена е в падина в пространството.
Гравитационна яма създадена от обема на Земята.
При достатъчно материя гравитацията е достатъчно силна, да смачка водородните атоми
в атоми хелий. Този синтез освобождава достатъчно енергия, за да запали звезда.
Но гравитацията е и убиец на звезди.
- Звездите се раждат,
стареят, развиват се и умират, също като хората.
Имат цикъл на живота. По време на живота на всяка звезда има деликатен баланс,
защото гравитацията винаги се опитва да смачка звездата.
А високото вътрешно налягане се опитва да взриви звездата.
90% от живота си звездата е в почти перфектен баланс.
Просто си стои, гори и създава радиация.
Но когато горивото свърши, огънят изгасва.
Гравитацията вече може да огъне звездата. Средно големи звезди като Слънцето ни,
горят равномерно около 10 милиарда години.
След това в космически спазъм ще издъхне, поглъщайки близките планети,
преди да се свие в поредната звезда джудже.
Звезда два пъти по-голяма от слънцето ни, ще се свие дори повече,
до звезда с размерите на Ню Йорк. Неутронна звезда.
Съдържанието изхвърлено от неутронната звезда ще тежи стотици милиони тонове.
Но какво се случва с по-големи звезди, когато огънят им изгасне?
50 пъти по-големи от слънцето? Порастват като Супернова,
но продължават да се свиват до безкрайност. Безкрайно малка точка
с толкова мощна гравитация, че дори и светлината не може да се измъкне.
Няма нищо там. Черна дупка.
Това, което знаем за този материал е, че ако пуснете топка, се образува дупка,
по-голяма топка, по-голяма дупка. Още тежест - разпъва се докато задържи всичко.
Ако насилите прекалено много материя в ограничено пространство
пространството ще се разкъса.
Не мислете, че черните дупки са някаква измислица на учените.
Безкрайно малка невидима звезда не звучи смислено.
Така става, когато гледате на вселената чрез математика.
Но тук в пустините на Ню Мексико са открили, че черните дупки
съществуват извън уравненията.
27 гигантски антени, всяка широта 8 фута
заемащи над 13 мили, образуват един огромен радиотелескоп.
Наричат тази много голяма площ от антени В.Л.А.
Което означава, „много голяма площ от антени.“
Джеймс Морен е един от най-изтъкнатите радиоастрономи.
В.Л.А. имаше огромно значение през последните 15 години.
Много е важна, защото е много гъвкава. Тази техника
е развита след Втората Световна, но това е първата толкова голяма подредба.
Прахът спира пътят на светлината, но този инструмент може да проникне,
защото радиовълните минават пред прахта и можем да видим ядрото на нещата,
което не може да се види оптично.
Оказва се, че черните дупки излъчват радиосигнали
докато изсмукват материя. Сигналите са показани като лъч от микровълни,
микровълнов лазер или мазер.
Защо ще намериш мазер в черна дупка е пълна мистерия.
Не мисля, че някой го е очаквал.
Това, което открихме е много лек
молекулен облак с тази форма. Приятелите ми първо го оприличиха
на мазер фризби.
Не наблюдавахме с надеждата да открием нещо излъчващо се от района
около черната дупка. То просто...
се разпечатва на принтера ни.
Черната дупка може да привлече прах и газове във въртящ се диск
от молекули.
Тези молекули освобождават радиоенергия докато биват всмуквани.
Оказва се, че черните дупки не са съставени от една звезда, а от групи звезди.
Имат обем стотици милиони пъти по-голям от този на Слънцето ни.
Но тези чудовища все още са безкрайно малки точки, способни да погълнат други звезди.
Но къде отиват нещата, които падат в черните дупки? Изпадат от вселената?
Възможно е. Или се появяват някъде другаде в космоса?
Ако извините грубата метафора, вероятно белите дупки
възпроизвеждат материята, изядена от черните, в друга част на вселената?
Тунел през времето и пространството, позволяващи да преминеш от едно място
на друго, без да прекосяваш разстоянието помежду им.
Или може да водят до съвсем друга вселена. Теоретичният гений сред астрономите,
Стивън Хоукин предполага, че черните дупки може
да са дали началото на други вселени. Може да има безкрайно много вселени,
като мехурчетата във ваната.
Не знаем и вероятно не можем да знаем. Ако паднеш в черна дупка
ще бъдеш разпънат докато не станеш по-тънък и от спагета.
Което не би те притеснявало, защото времето ще спре.
Правилата на вселената, доколкото ги познаваме не важат за черните дупки.
Така става, когато си имаш работа с безкрайността.
Оставя ни във вселена с дупки.
Вселена, в която има много място за въображението.
БЕЗКРАЙНОСТТА И ОТВЪД
В студията на Парамаунт Пикчърс
се снима един от най-продължителните сериали в историята.
Стар Трек: Пътешественик.
- По местата.
Готови?
Камера, работи.
- Снимаме!
Искам цялостен доклад. Г-н Кев, г-н Тува, искам всичката информация
която имаме за този феномен.
Какво открихте, г-н Кев?
- Регистрираме изкривяване.
Все още не е в обхвата на сензорите.
Виртуална емулация. Второстепенни частици.
Изглежда като тунел.
- Дали е достатъчно стабилен
и къде води?
- Има 75% шанс тунелът
да не води до квадрант Алфа.
Истинските астрономи потвърждават,
че има планети около други слънца. Проблемът е,
че не можем да стигнем до тези светове в разумно време.
Физиците на XX век казват, че нищо не е по-бързо от светлината.
Но това ще е прекалено бавно за Стар Трек от XXIV век.
Проблема е, че всяка седмица трябва да пътуваме до различна планета.
Джийн Род каза, „Добре, ще имаме нещо“, което той нарече
„свиващ двигател“. Който някак си свива пространството.
Как работи? Не знаем. Но го виждаме всяка седмица
и се надяваме Бог да ни вдъхнови с идеята.
- Доста учени обожават сериала.
Дори са написали книга, която обяснява как евентуално работят физичните уреди.
Какво ти се е случило?
Все пак нямаше да е научна фантастика
ако нямаше наука.
Научният консултант на Стар Трек, Майкъл Окуда.
Аудиторията ни има огромни научни познания.
Ако нарушим законите на физиката според Стар Трек,
те ни информират. Поддържат ни истински.
По време на третият сезон изстреляхме фазер от гнездото на фотонно торпедо.
И до днес не знам разликата.
На следващият ден получихме над 100 писма.
- Някакви резултати?
Много е далеч. Трябва да сме на 1000 км. за детайлен анализ.
Това означава, сериозна промяна в курса.
Ако има дори възможност да намерим тунел...
Мисля, че можем да си позволим отклонение.
Учените приемат тунелите достатъчно сериозно и те намират място в часовете на Джордж Смут.
Налага се учениците да изчислят какво би минало през тунел с диаметър няколко мили
без да бъде разрушено от гравитационните изкривявания.
Какво не би се разрушило преминавайки през подобен тунел,
а отговорът беше, нещо по-малко от чип или със същият размер.
В научната фантастика корабът минава през малък тунел,
но в действителност, трябва да е доста голям.
Поне теоретично можеш да пътуваш през времето и пространството.
А според физиката, тунелите са дупка в законите на вселената.
Поставени сме пред въпроси.
Защо някои звезди изглежда са по-стари от вселената?
Защо галактиките се движат,
ако там има нещо тъмно и огромно.
Не правим хората да живеят 200 години. Не удвояваме вътрешният продукт.
Просто обогатяваме живота на всички,
опитвайки се да отговорим на въпроси, от които всички се интересуват.
Това са някои от най-старите въпроси. Детски въпроси.
От къде произлизаме?
Накъде отиваме? Има ли и други светове?
Какво има извън вселената? Какво се е случило преди началото на вселената?
Какво се случва след краят на вселената?
- Искате да разберете къде науката
и къде философията взема връх?
Това не е ясно.
Модерната астрономия е млада наука. Щом получим нов и по-добър инструмент,
за да се вгледаме в нищото, откриваме изненади.
Още и още информация, която не съвпада.
Мисля, че цари пълно объркване
и хаос, което често личи.
Когато нещата не се разберат, те се превръщат в проблеми.
Но има прогрес.
Факт е, че откриваме неща, които едва можем да измерим
с най-добрата ни апаратура, и разбираме,
че те разказват каква е била вселената преди 50 милиарда години.
Мисля, че това е чудесно. Защо вселената съществува?
Това че съществува и че е невероятно красива
и невероятно подредена, че работи
удивително добре.
Че ние, много малки същества на обикновена планета,
а не на някакво специално място във вселената, се развиваме
и усещаме цялата заобикаляща ни вселена.
Усещаме неща отдалечени на 15 светлинни години.
Това е нещо за което си струва да се помисли.
Ние сме единствената звезда, на която знаем,
че има живот. Това ни кара да се чувстваме
по-специални, а животът - по-ценен, знаейки, че не се среща толкова често.
Ние сме част от вселената.
Материалите, които познаваме, материята от която сме направени,
водят началото си от атоми, образувани от избухнали звезди.
Много ми харесва фактът,
че всеки атом в тялото ни е дошъл от някоя звезда.
Ако нямаше звезди, вселената щеше да е изпълнена с водород,
и нищо от това, което познаваме нямаше да съществува.
Не е погрешно да се каже, че човешките същества са космически прах.
Желязото в кръвта ни, хемоглобина, калцият в костите ни,
и други тежки елементи в телата ни са създадени при избухване на Супернова.
Опитвайки да разберем вселената се връщаме до нас самите.
Ако сме създадени от звездни елементи не сме ли в известен смисъл
самата вселена, опитваща да разбере себе си?
Не е ясно за какво са говорили древните,
но може би все пак се намираме в центъра на вселената?
Превод и субтитри: Blink182 Powered by valeri_ab
Редакция: Nikra Studio ® © 2004г.