BBC The Life Of Mammals - Part 2 - Insect Hunters (2002) Свали субтитрите
ЖИВОТЪТ НА БОЗАЙНИЦИТЕ от Дейвид Атенбороуг
Преди 100 милиона години тези гори са били едва развити.
В тях са властвали динозаврите.
Докато гигантските влечуги са спели, край тях са пълзяли малки създания -
праисторическите бозайници.
Въпреки че зараждането им изглежда доста скромно,
техните потомци превземат по-късно по-голямата част от света.
И все пак възходът на това велико животинско царство
се характеризира с най-учудващия начин на хранене.
ЛОВЦИ НА НАСЕКОМИ
Животни, почти подобни на тези първи бозайници, съществуват и днес
и това са земеровките.
Докато динозаврите са спели, те са ходели на лов за насекоми през нощта.
Малките им тела, също като бозайниците, са можели да генерират топлина,
така че да могат да издържат през студените нощи.
Само че това изисква изгарянето на доста енергия,
затова те са се хранели почти непрекъснато, както и до днес.
Храната никога не им достига
и често се водят ожесточени битки за правото на лов на определено място.
Тази част на гората вече е ловна територия
на това дребно същество.
Към женската, която срещне, то ще се отнесе също толкова агресивно,
колкото и към мъжкия.
След като премерят сили, женската приема мъжкия
като съперник и като партньор.
Само след две седмици, малките са вече на бял свят.
Майката ги е отгледала в утробата си,
така че те се раждат сравнително добре развити.
Грижата за малките е жизненоважна част от живота на бозайниците
и нещо, което не се среща при влечугите.
При нужда майката на малкото утолява жаждата му със собствената си слюнка.
Но най-важното от всичко е уникалното по състав мляко, с което ги храни.
То е така богато на хранителни вещества, че само след две седмици
малкото вече е достигнало по размери майка си.
Те са вече доста едри
и ще бъдат отбити от майката, въпреки техните протести.
Това не значи обаче, че тя ще ги изостави,
а напротив - тя ще ги запознае със света около тях.
Малките имат свой начин да не се изгубят.
Дълги години първите бозайници са живели редом с динозаврите.
Но преди 65 милиона години,
след внезапното изчезване на динозаврите,
пред тях се разкрива възможност да покорят нови места.
В началото те са си останали същите малки и бързи създания.
Тялото на това животно е доста пъргаво
и това е причината, с малки промени, то да се превърне във воден обитател.
То ловува също толкова трескаво, като роднините си на сушата,
но хваща насекомите по съвсем различен начин.
Козината на водната земеровка е мазна и водните капчици почти не се задържат на нея.
Дългите й мустаци й служат да намира плячка под водата,
а глезените им са покрити с косми и играят ролята на перки.
Тялото й блести силно на слънцето, заради многото водни мехурчета,
скрили се в козината й, докато ловува.
Скоро тя стига до ларва на водно конче, прилепнала до корените на растение,
и почти го подминава.
Не и този път обаче!
В африканската пустиня Намиб
съществува друг ловец на насекоми,
който живее сред пясъците.
Това е златистата къртица.
За разлика от водата, пясъкът скърца и не е така прозрачен като водата,
затова очите на къртицата са защитени с космата ципа,
а главата й служи да си проправя път,
през слоевете пясък.
Само че той се свлича зад нея
и на практика е невъзможно да се направи тунел.
Всъщност може да се каже, че къртицата не копае, а „плува“ в пясъка.
В тази среда звукът се разпространява лесно.
Противно на земеровката, приспособила се да улавя високи тонове,
къртицата улавя само ниските,
като например слабите трептения на ровещите термити.
Водейки се по слух и изтласквайки се с плавници,
тя намира плячката си.
В Северна Америка се среща друг вид къртица с подобни на плавници лапи.
Те й служат да плува под леда и да събира насекоми,
но това съвсем не е главното им предназначение.
Нарича се звездоноса къртица.
С лопатоподобните си крайници, тя избутва настрани пръста,
като през това време с необичайно силното си обоняние надушва плячката.
Разполага с 22 кожести ресни на муцуната,
които са толкова гъсто осеяни с нервни окончания,
че може да докосне с носа си главата на топлийка на много места наведнъж,
което й позволява да усети и най-малкото насекомо.
Тъй като живее в твърдата почва, тази къртица прави тунели.
Тя си прокопава лабиринт от тунелчета
и внимателно проверява дали нещо не е попаднало в тях.
Звездоносата къртица е напълно защитена от хищници.
За разлика от тях други насекомоядни ловуват по земята и нямат този късмет.
Едно от тях обитава полупустинната област на Австралия.
Тази тъничка следа посред повехналата трева е знак,
че животно вече е предявило правото си да ловува на това място.
Освен този знак „собственикът“ оставя и малка купчинка екскременти.
И все пак кое е това животно?
За тази цел ще използвам тази миниатюрна камера за наблюдение.
Ще я сложа ето там,
после ще я прикрия с клончета, разпръснати по средата на пътечката.
Създателят на тази маркировка е много придирчив
и ако имаме късмет, скоро ще се появи, за да разчисти клончетата
и ще можем да го разгледаме отблизо.
Това са снимки, направени с камерата, която скрих,
а това - от друга камера, малко по-нагоре по следата.
Сега остава само да чакаме.
Това е слоноподобната земеровка.
Това хич няма да й хареса!
Ето. Виждате ли? Почна да я разчиства.
Само че...
О, не. Май съм попрекалил с клоните.
Слоноподобната земеровката или сенги има основателна причина да пази следите си чисти.
Тъй като тя бяга от враговете си подскачайки,
дори и най-малкото препяствие може да доведе до лоши последици.
Ястребът-кокошар има остро зрение и бързо забелязва сенгито.
Хващането му обаче е по-сложна работа.
Сенги запаметява в главата си карта на всичките си следи
и в случай на тревога, може да си изрови ниша в земята, за да се скрие.
Но дори и една такава смъртна опасност не спира сенги да търси храна.
То се нуждае от непрекъснато подхранване на вътрешните си запаси,
подобно на всички дребни насекомоядни.
Това е от особено значение, когато те са малки.
Колкото и невероятно да е, това сенги е родено само преди няколко часа.
Малко са бозайниците, които се раждат така добре развити, както сенги
и това им дава жизненоважно преимущество за оцеляването.
В девствените гори на Африка през деня не е разумно да си безпомощен.
Бягането е в кръвта на сенги.
Те имат неутолима жажда за мляко,
породена от непрестанното им бягане.
Зърната на женската са разположени близо до раменете й,
което осигурява по-лесен достъп до тях, а най-вероятно и по-бързо бягство??
Ако има късмет, малкото ще получи доста мляко от майка си, когато се роди.
Под непрестанните й грижи,
новороденото ще достигне почти пълния си ръст само след 1 седмица
и ще може да тича също толкова бързо, колкото и майката.
Ловенето на насекомите едно по едно отнема твърде много време и сила
и са малко съществата, които се хранят по този начин
и успяват да развиват и поддържат големите си тела.
Някои насекомоядни обаче са разрешили този проблем още преди 40 милиона години,
като са разширили менюто си.
Един от потомците им обитава сега градината ми в Лондон.
Малко са нещата, на които може да устои,
а най-малко пък на смляно месо.
Таралежът все още е нощно създание,
но е твърде голям, за да се скрие в купчината шума
и това го прави уязвим за доста животни, сред които и лисицата.
За да се предпази, козината му се е превърнала в обвивка от остри бодли.
За случаите на опасност е измислил специална защита.
Таралежът се свива на непристъпно бодливо кълбо и остава така,
докато не премине опасността.
Все пак има нещо, което може да убеди мъжкия да свали защитата си
и това е присъствието на привлекателна женска.
Ако излезете вечерта през пролетта и имате късмет,
може да станете свидетели на нещо изумително.
Сигурно ще си кажете, че бодливата обвивка на гърба им
може да се окаже пречка за каквато и да е интимност.
Класиците-биолози смятат, че таралежите
се размножават, допирайки коремчетата си.
Мъжкият души бодлите на женската, което очевидно й харесва.
Отстрани това може да ви се стори болезнено за мъжкия.
Не е ясно дали женската приглажда бодлите се, за да улесни мъжкия,
но като че ли шеговития въпрос от едно време
„Как ли се множат таралежите?“ се оказва доста уместен.
Отговорът е „Много внимателно“.
Ранните американски насекомоядни също е трябвало да се защитават.
Но вместо с бодли, телата им са били покрити с твърди плочки.
Броят на броненосците и на таралежите, се е увеличил с обогатяването на менюто им.
Всеки сезон то се променя.
Плодовете са лесни за събиране,
Но това съвсем не притеснява едно друго африканско животно.
но пък и деветпоясният броненосец не е придирчиви изяжда всичко, което става за ядене.
Той все още се храни с насекоми, но с мравките среща трудности.
Въпреки че бронята го предпазва от едрите хищници,
тя се оказва не особено добра защита срещу дребните нападатели.
Едно необикновено африканско насекомоядно няма подобни проблеми.
Панголинът.
Тези рогови люспи, подобно на таралежите,
са се образували от видоизменени косми.
Ноктите на предните му лапи са така големи, че той почти не стъпва върху тях.
Той се влачи тромаво на задните си лапи,
пазейки равновесие с опашка.
Ноктите на предните лапи му служат да изравя мравки.
Заедно с насекомите той поглъща и малки камъчета,
които се натрупват в мускулестия му стомах и стриват мравките на каша.
Но тези малки подземни колонии от мравки само залъгват глада на панголина.
Ето това ще утоли апетита му - един богат мравуняк.
В този тук има близо един милион мравки.
С внушителен удар панголинът събаря стените на убежището им.
Това е по силите само на възрастен индивид,
затова малкото стои близо до родителите си
и се храни заедно с тях, докато не порасне достатъчно, за да се справя само.
Раздразнените мравки плъзват по натрапниците,
но бронята на мравояда е добра защита.
Дебели клепачи предпазват очите му,
а на ноздрите и ушите има специална ципа, недопускаща мравките.
За размерите си панголинът има най-дългия език сред всички бозайници
и най-лепкавата слюнка.
Колониите от мравки невинаги са били източник на храна за бозайниците.
Възходът на общностите от насекоми,
60 милиона години след първите бозайници,
е забележително събитие в хода на еволюцията.
По това време термитите и мравките започват изграждането на големи „гнезда“,
всяко от които наброява милиони
и насекомоядните биха могли добре да се охранят.
Термити обитават и двете Америки, а също и Африка,
така че логично е това да се отнася и за техните врагове.
Тук в Бразилия живее най-големият от тях,
гигантският мравояд.
Зрението му е доста слабо,
така че той се осланя предимно на изключителното си обоняние.
Ако се движа по посоката на вятъра, може би няма да го подразня толкова.
В действителност мравките и термитите не са особено питателна храна
и единственият начин гигантският мравояд да запази силите си,
е като спи по 15 часа на ден.
Докато спи, той се покрива с дългата си пухкава опашка,
за да намали максимално загубата на телесна топлина.
Той поддържа 32 градуса телесна температура, както всички бозайници.
Това обяснява защо този мравояд не се отличава с пъргав ум.
Не може да се каже, че е животно с бързи реакции,
нито пък със зашеметяваща изобретателност,
но всъщност това едва ли е нужно на един мравояд.
Мисля, че е време да се отдръпна от пътя му.
Тук термитниците са най-многобройни.
както и трудностите, с които се сблъсква мравоядът.
Панголинът и мравоядът нямат еднакъв произход,
но начинът им на хранене си прилича.
И двата вида имат големи нокти.
Тези на гигантският мравояд са най-дългите от всички бозайници.
И единият, и другият имат невероятно дълъг език,
който се подава през тясното каналче, образувано от беззъбите челюсти,
така че в действителност те всмукват термитите.
Въпреки че няма зъби, ще бъда внимателен,
защото тези огромни нокти и силни предни лапи,
могат да бъдат доста опасни.
Мравоядът може да събори стената на този термитник
и ако усети заплаха,
може да ви сграбчи с големите си крака и нокти.
Казват, че са намирали тялото на ягуар
в лапите на гигантски мравояд.
От това кратко нападение той събра само няколко стотин термита.
Щом той нахлуе в могилата на термитите,
те яростно го нападат и накрая отблъскват врага.
И все пак едно такова кратко нападение също има своето предимство.
Термитите бързо възстановяват броя си,
така че всъщност нападението на мравояда в редиците на термитите,
е предпоставка за тяхното развитие.
Едва ли ще наречете мравояда умно животно,
но нищо не действа по-мотивиращо върху развитието на термитите от него.
Ще се изненадате, ако ви кажа,
къде се крие техният произход.
Намирам се в Месел, Германия. Това зад мен е каменоломна,
пълна с запазени фосили на животни, живяли тук преди 50 милиона години -
повратен момент в историята на бозайниците.
Някои от тези животни са ни доста познати,
въпреки че са живели преди доста години.
Това тук е дървесен мравояд,
наподобяващ днешния тамандуа в Южна Америка.
Той също разполага с необходимото за лов на мравки -
огромни нокти на предните лапи
и беззъби челюсти, оформени на каналче,
през което се стрелва дълъг език.
Ето го и панголинът.
И при него липсват зъби, за сметка на грамадните нокти -
подобно на неговия брат-близнак -
днешният африкански панголин.
Кое е запазило тези животни в същия им вид, както преди 50 милиона години?
Отговорът на този въпрос също се крие тук, в Месел. Ключът към тази загадка
е в този термит,
или по-точно, кралица на колония от термити,
която, както виждате, по нищо не се отличава
от своите роднини сега.
А това е ключа.
Щом те не са се променили,
няма причина да се променят и мравоядите.
В онези дни по-голямата част от насекомите са били
извън обсега на бозайниците.
Но един от тях е развил способност да ги преследва и във въздуха
и негови вкаменелости са открити отново тук, в Месел.
Това е прилепът.
Да летиш и едновременно с това да ловиш насекоми
е необичайно постижение. Но как става това?
Това е райско място за прилепите, заради многото насекоми.
И през деня те нямат покой - преследват ги птиците.
Скоро ще се стъмни и птиците ще се приберат по гнездата си,
отстъпвайки място на другите им врагове - прилепите.
През нощта броят на летящите насекоми е по-голям
и покрай този този поток има цяла колония на водния нощник,
която вече е тръгнала на лов.
Малките им лица силно наподобяват това на земеровката
и е лесно да си представите древните им роднини,
подскачащи от клон на клон по следите на насекоми.
С помощта на някогашните широки ципи между пръстите,
те са правели все по-големи подскоци и един ден са полетели.
А как само летят!
Еволюцията от припкащата земеровка до плавно носещия се прилеп
е най-голямото вълшебство в природата.
Полетът на прилепа е такава загадка,
че малко насекоми могат да избегнат срещата с тях.
Прилепът буквално загребва храната си с мембраната около опашката
и после я поднася към устата си.
Вероятно предците им на земята са използвали звука,
да се ориентират нощно време в гората, както правят и до днес земеровките.
По-късно прилепите усъвършенстват тази техника,
използвайки честотните трептения извън пределите на нашия слух.
С помощта на този апарат мога да чувам тези звуци.
Прилепът излъчва високо честотни звукови пулсации
и се вслушва в ехото, отразяващо се обратно към него.
После получената информация се обработва в мозъка им
и създава триизмерен образ на заобикалящата среда...
и на плячката им.
По време на полет крилата на нощните насекоми пърхат често
и това ги прави доста лесна плячка.
В защита при някои от тях се е развило примитивно ухо,
с което улавят звука от приближаващия прилеп
и могат навреме да се отклонят от пътя му.
В отговор един от прилепите променя тактиката си.
Дългоухият прилеп не лови с помощта на сонар.
Огромните му уши му служат да се „ослушва“ за плячка.
Той дори може да различи слабото пърхане
на насекомо от ромоленето на вода.
Сонарът го насочва през плетеницата от клони,
но доближи ли жертвата, прилепът преминава на „тих режим“.
Сега го води само звукът от пърхането на крилата на насекомото.
Все пак този метод си има и несъвършенства.
Прилепът е усетил къде се намира насекомото,
но се насочва към него от погрешната страна.
Насекомото е спасено.
Но ето че прилепът заобикаля от другата страна.
Ако насекомото остане неподвижно и не издава звук,
врагът му няма да може да го намери.
Но рано или късно то ще помръдне
и това ще бъде краят му.
Ще попитате как прилепът улавя толкова тихата жертва
в място, отрупано с растителност,
където ехолокацията не работи.
Тези гористи местности затрудняват полета на прилепа, но пък са богати на храна.
Паяците са доста по-хранителни от нощните пеперуди,
но са и отровни и трудни за откриване.
Лепкавите нишки на паяжините им са така здраво преплетени,
че могат да сграбчат прилепа в смъртоносна хватка.
Но не и натереровия нощник.
Очевидно той разпознава дори и невидимите с просто око нишки
и с изключителна точност изтръгва паяка от мрежата му.
После полита назад, за да избегне заплитане в лепкавата паяжина.
Разпознаването на нишките, както и от коя страна е застанал паякът,
е най-висшата форма на усъвършенстване на сонара.
Това са безопашати мексикански прилепи.
Те формират едни от най-гъстите
и многобройни групи бозайници на планетата.
Само в тази пещера има 12 милиона.
Къде може да се намери такова количество храна
и то близо до леговищата им?
Доста време това озадачава учените.
Сега те вече знаят с какво се хранят тези прилепи,
къде намират плячка, и резултатите са удивителни.
Преди няколко години пилоти, прелитащи над Тексас,
докладват за наличието на голям брой прилепи на голяма височина.
Учените проучват тази информация и стигат до невероятно откритие.
В момента се издигам нагоре в небето и прогнозата за времето е благоприятна.
Но според местния радар приближава буря
при това с тревожно голяма скорост.
И все пак няма защо да се безпокоя, защото това не е буря.
Това са прилепите, които видяхме преди малко да напускат леговището си.
Те излитат накуп от различни места.
Ятата са големи и всяко от тях наброява до 20 милиона.
Някои летят ниско над земята, но учудващо, други се издигат нагоре.
На височина над 3000 метра прилепите са толкова разпръснати,
че е трудно да се забележат.
Със себе си нося датчик за прилепи.
Улавям един, който се храни в момента.
Интересно какво ли яде?
Повечето са на височина 1000 м, но продължават да се издигат.
Радарът улавя друг насрещен фронт от Ню Мексико,
към който се насочват прилепите.
Ще попитате какво ли ги кара да летят толкова нагоре.
Учените разкриват, че на такава височина
вечерно време летят...
нощните насекоми.
Те прииждат на рояци от тропиците в търсене на храна,
използвайки преобладаващите ветрове на голяма височина,
с което карат прилепите да летят на 3000 м, за да ги уловят.
Прилепите са толкова многобройни и ненаситни,
че само ятото от пещерата под мен
изяжда 120 тона насекоми всяка вечер.
Въпросът е как засищат огромния си апетит
през зимата, когато няма какво да ядат.
Тези в Тексас мигрират,
но тук, в Канада, прилепите са намерили истинско решение.
Навън е 20 градуса под нулата.
От тавана на пещерата висят ледени шушулки.
Въпреки суровите условия кафявите прилепи
могат да оцелеят без храна цяла зима.
Въпросът е как?
Погледнато през тази топлинна камера,
лицето ми е оцветено в червено и оранжево.
Причината е топлината на тялото ми, тъй като съм бозайник.
За да сме по-точни, в момента губя енергия под формата на топлина.
Виждате, че тези малки прилепи са сини, защото са студени,
както и скалата, от която висят.
Тъй като тези прилепи не излъчват топлина,
те не изразходват енергията си
и метаболизмът им е почти спрял.
Но въпреки дълбокия зимен сън, в който потъват,
те се будят от време на време, за да попълнят запасите си от течности.
С пробуждането на процесите в организма им,
телата им пламват ярко, погледнати през камерата.
Вече будни те се впускат в търсене на спящите женски.
Този мъжки няма да бъде посрещнат много топло,
но и няма да срещне голяма съпротива.
Той ще оплоди още няколко женски и след глътка вода
ще се върне в пещерата и ще спи до пролетта.
Със силата на полета си прилепите, не само че са добри ловци във въздуха,
но и са разширили обхвата си на действие
повече от всеки друг бозайник.
Прилепите са първите млекопитаещи, достигнали късчетата земя
в южната част на Тихия океан - Нова Зеландия.
Тук преди години не е имало нито животни от семейството на котките, нито плъхове,
но пък е гъмжало от насекоми - рай за техните врагове.
Това е довело до развитието на прилепите.
Техните потомци са все още някъде тук.
Трябва да изчакам да се стъмни, ако искам да ги видя.
Ето! Точно този търсех.
Този вид изглежда съвсем нормален, но прилепите са летящи хищници,
а голяма част от плячката в Нова Зеландия е по земята.
Летенето и на тези е стихия, но инфрачервената камера разкрива,
че те са развили не съвсем присъщ за прилепите начин на ловуване.
Те се приземяват и претърсват шумата
също като земеровките.
Стъпват на китките си, като костите на пръстите им са насочени нагоре
и са прибрани във вдлъбнатина по дължината на долния крайник.
Сега те ловуват в група.
Дори и да избегнат един, насекомите и другите летящи твари
се натъкват на друг прилеп.
Най-любимият деликатес са червеите,
Тъй като са доста по-засищащи от няколко стотин комара.
Червейчетата не са нещо, което прилепите си споделят.
За десерт отпиват глътка нектар
от чашката на растението на Хадес, чийто цвят цъфти направо на земята.
Прилепите са тези, които опрашват това растение.
Доста време е отнело да се развият отношенията между прилепа и това цвете
и да достигнат този стадий.
Този вид най-вероятно се е подвизавал в горите на Нова Зеландия
милиони години.
Червеите и цветния прашец са по-достъпни от това насекомо.
Това е вета или гигантски безкрил щурец
с дълги крака и здрави челюсти.
Как ли се справят с тях прилепите?
Този щурец отскача със задните си крака с учудваща сила.
Дори да преодолеят това препятствие,
прилепите се натъкват на силните му челюсти.
Ето, огромното насекомо се приготвя за скок,
но веднага върху него се изсипва рояк прилепи.
Сега тези необикновени нощни птици яростно се бият
кой да докопа остатъците от плячката.
Рядко явление е еволюцията да поеме в обратна посока,
но сякаш в този случай е станало точно това.
След няколко милиона години битки в небето,
тези прилепи отново се връщат към стила на ловуване
на подобните си на земеровки предци.
Във всички краища на света бозайниците са преследвали насекомите -
от високо горе в небето и отново по земята.
Тези насекомоядни обитават Земята
още от времето на първите бозайници
и са едно от великите и сполучливи творения на природата.
Превод: piton4eto Редакция: Nikra Studio ®
http://kolibka.com © 2004г.