The Dreamers (2003) (The Dreamers (2003) cd2.sub) Свали субтитрите
моя първа любов...
Голямата ми любов. Страхотният ми любовник.
Моят Валентино!
Знаеш ли, мислех, че си имала много любовници.
"Когато за първи път те видях в “Синематек”,"
теб и Тео-- изглеждаше толкова нахакана,
толкова опитна...
- Като кинозвезда.
- Аз си бях такава.
Играех, Матю.
Как стана така...
че вие двамата с Тео…
как стана така?
Тео и аз?
Това беше любов от пръв поглед.
Но никога не е влизал в теб?
Той винаги е в мен.
А какво ще стане...
ако родителите ви разберат?
Това не трябва да се случва.
Да, знам. Но, ако все пак разберат?
Това не трябва никога, никога да се случва.
Да предположим, че се случи.
Какво би...
Какво би направила?
Ще се самоубия.
Къде отиваш?
В кухнята. Трябва да хапна нещо.
Късмет.
Тео?
- Тео?
- Какво?
- Искаш ли мед?
- Не, благодаря.
- Хубав е.
- Не.
- Наистина е хубав. Опитай.
- Не.
-Опитай малко.
- Не. Благодаря.
Искам да знаеш, че съм ти благодарен.
Благодарен?
Помниш ли какво ми каза тогава в кафенето за теб и Изабел?
Ти беше прав.
Искам да кажа, за мен, вие двамата сте--
като две половинки на един човек.
А сега ме накарахте и мен да се чувствам като част от вас.
От вас двамата.
Нека ти кажа направо.
Ти си чудесно момче и аз много те харесвам.
Но...
никога не е ставало на въпрос, че ще бъдем трима.
Помниш ли, че ти казах и още нещо?
Че аз и Иза сме сиамски близнаци?
Да.
Не се шегувах.
Какво е това?
Това, мой скъпи братко, е сирене фондьо...
със сос от броколи и сини сливи.
- А това?
- Това е деликатес.
И очакваш да ям тази помия?
- Ти очакваше да сготвя нещо.
- Предпочитам да гладувам.
Така и ще бъде. Няма нищо друго в къщата.
Матю, да ти сервирам ли?
От сиренето или деликатеса?
Кое какво е?
Това е сиренето, а това деликатеса.
Не. Това е сиренето, а това е деликатеса.
- Деликатесът.
- Деликатесът.
Достатъчно, благодаря.
Добре.
Просто яж, все едно си в някаква екзотична страна,
където никога преди не си бил, а това им е националното ястие.
Изглежда сякаш всеки момент ще се издрайфа.
Ужасно е, нали?
Извинявай, Изабел. Знам, че си се постарала.
Благодаря, Матю. Радвам се, че поне някой оценява моето старание.
- Казваш, няма друга храна в къщата?
- Нищо, което ти би искал да ядеш.
- И осребрихме всички чекове?
- Да.
И какво ще правим сега?
- Ще се обадя на татко.
Телефонът не работи!
Какво е това?
Обядът.
Така…, Изабел… филе-миньон?
Не.
- Не?
Матю, ще желаете ли рамстек?
Каква гадост!
О, вижте! Какво ще кажете за този банан?
Един банан за тримата?
- Ами, да.
- Умирам от глад.
Я ми го дай.
Защо?
- Дай да го видя.
Какво правиш?
- Просто гледай.
Ето така!
Матю, ти си пълен с изненади!
- Ей, Тео.
- Здрасти.
- Как е?
- Нормално.
Защо не дойде снощи?
- Извинявай, не можах.
Какво става? Никакъв не се мяркаш вече!
Не си държиш на думата.
- Стига си ми досаждал, Патрик!
Вече не си с нас.
С вас съм, но сега е по-сложно.
Защо?
Сложно е, защото е сложно. Не мога да ти обясня. Бързам!
Кретен!
Тео! Изчакай ме!
Малък сувенир от Непал.
Благодаря, много мило.
- Обади се.
- Добре, с удоволствие.
Чао.
Почти не излизахме от апартамента вече.
Не знаехме и не ни пукаше дали е ден или нощ.
Чувствахме се така, сякаш морето ни завличаше навътре,
а светът оставаше далече зад гърба ни.
Прекалено силно ли ти беше?
- Не беше зле!
Не беше зле, а? Още?
Не.
Клептън е Бог, Матю.
Не вярвам в Бог. Но ако вярвах...
той щеше да е чернокож китарист-левичар.
Това не са ти Чаплин или Кийтън,
това са Клептън и Хендрикс.
Матю, Клептън е преоткрил наново елекртическата китара.
- Матю, повярвай ми.
- Клептън включва китарата--
- Добре,Джими Хендрикс--
Клептън включва електрическата китара и свири на нея като на акустична.
А Хендрикс включва електрическата китара и свири със зъбите си.
Има войници във Виетнам сега.
Те кого слушат? Клептън?
Не. Те слушат Хендрикс, пича, който казва истината.
Говориш за войниците във Виетнам?
- Да.
- Добре, а какво правят те във Виетнам?
- Воюват.
- Какво правят те там? Кажи ми.
- Сражават се.
- Убиват хора!
Те също умират!
Те убиват деца, изпепеляват къщи.
Да не би те да искат да са там?
Да не би да искат да умират? Да не би да искат да убиват хора?
- А ти не трябваше ли да си във Виетнам?
- Не обичам насилието.
- Къде си, Матю? Не трябваше ли да си там сега?
- Имах късмет.
В университета съм. Имам приятели, които не са в университета.
И те са просто пушечно месо.
На мен дяволски ми провървя.
Млади хора, които не искат война.
Да не мислиш, че можеш да кажеш на правителството:
”Не, аз съм против насилието, аз не съм съгласен с вашата война?”
- Може би във Франция, да.
- Добре, който--
В Америка си длъжен да отидеш. Ако ли не, отиваш в затвора.
Добре, предпочитам затвора. Предпочитам да отида в затвора.
- Вместо да избивам хора, Матю, предпочитам затвора.
- Ти не разбираш.
"Четох в ”Les Cahiers du Cine'ma”,"
че режисьорът е като любопитен...
воайор.
Все едно камерата...
е ключалката на спалнята на родителите,
и ти ги шпионираш, и ти е противно,
и се чувстваш виновен...
но не можеш... не можеш да отместиш поглед.
По това филмите приличат на престъпления...
а режисьорите на престъпници.
Това трябва да е незаконно.
Ето това е моя шанс да стана режисьор!
- Защо?
- Моите родители оставяха винаги отворена вратата на спалнята.
Трябва да станеш театрален, а не кинорежисьор.
Може би.
Хайде де.
Родителите ми са се чукали само веднъж в живота,
Затова сме се родили близнаци. Те просто не са искали да повторят.
Не се тревожи, Матю.
Това са добри новини.
Случва се само веднъж месечно.
Обичам те, Изабел.
И аз те обичам, Матю.
Да, но аз наистина те обичам.
И аз наистина-наистина те обичам. И двамата се обичаме, нали, Тео?
О, да.
Не е точно това, което исках да чуя.
А какво би искал да кажем?
Искам да кажете, че ме обичате.
Нали точно това казахме?
Не, казахте, че и вие също ме обичате.
А аз не искам да казвате, че също ме обичате.
Искам да кажете, че ме обичате.
Обичаме те! Обичаме те!
Не, и това не е същото. Вие трябва да го кажете първи.
За бога, Матю. Ти вече го каза пръв.
Защо е така? Защо винаги аз трябва да го казвам пръв?
Горкият Матю!
Ние наистина много те обичаме!
Не искам наистина много да ме обичат, искам да ме обичат.
Знаеш ли, че някога някой е казал:
Няма такова нещо като любов. Има само доказателства за любов.
Готов ли си да ни дадеш доказателства за своята любов?
Искаш доказателства за моята любов?
- Аха.
Добре.
Излизай от ваната.
Крем за бръснене.
- Самобръсначка.
- Благодаря.
- Какво правиш?
- А ти какво мислиш, че правя?
- Не го мислиш сериозно.
- Напълно сериозно.
Няма за какво да се притесняваш.
- Вече съм правила такава операция.
- Спокойно. Ще пораснат пак.
- Вие и двамата се смахнати!
- Какво толкова?
И ти наричаш това доказателство за любов? Да ме правите на глупак?
- Един от нас, един от нас.
- Това е само игра.
Само игра!
Игра ли, Изабел? Помисли си пак!
Помисли! Това ли е, което правите двамата?
Искате да ме обръснете, да бъда вашето малко момче?
Малкия невръстен Тео на шест годинки, с който можеш да си играеш
и да му пипаш пишката...
- Успокой се!
Хайде, аз ще ти покажа моята а ти - своята! Хайде!
Просто се успокой. Чуваме те.
Тео, замисли се. Мисли.
Вие спите в едно легло, заедно, всяка нощ.
Заедно се къпете, заедно ходите в тоалетната.
Играете си тези малки игрички.
Бих искал да излезете от вашия свят и просто да се огледате.
- Защо? Защо си толкова жесток?
- Защото те обичам.
Показваш го по странен начин.
Не, обичам те-- наистина ви обичам. И двамата.
И ви се възхищавам.
Но аз ви гледам, слушам ви и си мисля...
вие никога няма да пораснете.
Така няма да пораснете! Невъзможно е!
Докато продължавате да се държите така един за друг.
Изабел, ходила ли си някога на среща?
- Среща?
- Да, среща.
- Каква среща?
- Ходила ли си някога с момче?
Ходила съм с Тео.
- Не с Тео!
Ходила ли си с някое момче,
който си харесала в училище?
Никога не са ме водили на училищни балове, ако това питаш.
Във Франция нямаме училищни балове!
Но във Франция си имате срещи, Изабел.
И така, ходила ли си с момче?
Стига си ме питал, знаеш, че не съм.
А би ли искала?
Това да не е покана?
- Да, покана е.
Би ли искала да дойдеш на среща с мен?
Само ние двамата. Не гледай към Тео.
Изабел, не ти трябва неговото разрешение!
О, не, не. Не можем да седим тук. Трябва да седнем отзад.
Предните места са за тези, които не са на среща.
Извинете!
- Шоколад, сладолед, ядки, бонбони.
- Значи сядаме отзад.
Дами и господа,
филмът, който ще гледате сега
е история за музиката.
Аз играя ролята на Том Милър, агент,
дребен театрален агент, който...
Е, ще видите сами.
Този филм беше заснет в широко- екранен формат със стереозвук и...
Извинете.
Съжалявам, не мога да остана, ще закъснея за влака.
Всичко най-хубаво, Джери.
Не можеш да ме слушаш пак как пея, нали?
Знаеш, че не е така.
Докато гледах телевизионния екран...
си спомних за борбата за Синематек.
Само, че този път участниците в демонстрацията не бяха кинофанатици,
дори не бяха студенти.
Беше трудно да се разбере какво всъщност става,
но магазините бяха затворени, заводите стачкуваха.
И това започна да се разпространява из цял Париж.
Готови сме да изслушаме
всички ваши законни искания.
Ние с Тео никога не гледаме телевизия. Ние сме пуристи.
Закоравяли пуристи.
Хайде, да вървим.
- Да, но...
О, Боже!
Какво?
- Тези не са мои.
В твоята стая.
Не знам откога съм тук, но за цялото това време
нито веднъж не съм видял твоята стая.
Нали си имаш своя стая?
- Разбира се, имам.
Да не мислиш, че през цялото време съм живяла в кочината на Тео!
Тогава защо никога не ме водиш там?
- Не, не...
Никой няма да прави любов на леглото ми.
- Моля те? Хайде. Това е твоята стая. Тя е част от теб.
- Не. Не. Не. Не.
- Искам да я видя.Само тази вечер.
- Не. Не.
Не, не и не!
Видях Изабел в такава светлина, в каквато никога преди не бях я виждал.
Тайна страна, която тя не искаше да разкрие пред мен.
Изведнъж си помислих за стаите на сестрите ми в Сан Диего.
Помислих си за нашия дом, и за домовете на съседите...
толкова еднакви, със своите зелени тревни площи и пръскачки,
и караваните, паркирани пред вратите на гаража.
Коя е тази скулптура?
Винаги съм искал да правя любов с Венера Милоска.
- Не мога да те спра.
Нямам ръце.
Не мога да те спра.
Какво има?
Какво има?
Недей… недей.
Недей да слушаш.
Недей да слушаш. Не плачи.
- Шшш!
- Недей.
- Моля те. Остави ме сама.
Остави ме сама. Моля те. Моля те.
- Моля те!
Махай се!
- Изабел!
Тео! Отвори! Тео!
- Изабел!
- Тео!
- Ще се нараниш. Ще се нараниш!.
Кой си ти?
- Какви ги говориш?
- Какво правиш в моята стая!
- Какво искаш да кажеш--
Махай се!
Тео!
Тео!
Тео!
Тео!
”Революцията не е гала-вечеря,"
не е литературно произведение, рисунка или бродерия.
Тя не може да се извърши с подобна елегантност,
със спокойствие и деликатност,
с нежност, любезност, учтивост и благородство.
Революцията е въстание,
акт на насилие…
с чиято помощ една класа сваля от власт друга.
”Chateau Lafitte, 1955."
”Chateau Chasse-Spleen, 1959."
”Grand Vin, 1937. Поздравления, татко!"
- Добре.
Слушай, Матю.
- Да?
Ти си голям киноманиак, нали?
- Да!
Тогава защо не възприемаш Мао като велик режисьор,
снимащ филм с милиони актьори?
Всички тези милиони хора от Червените бригади,
маршируващи към бъдещето
с Червената книжка в ръка.
Книги, а не оръжие.
Култура, а не насилие.
Нима не виждаш какъв велик епичен филм би се получил?
Сигурно, но…
"лесно е да се каже “книги, а не оръжие”."
Но това не е точно така. Това не са книги....
"Това е “книга”. Книга. само една книга."
- Млъкни. Говориш като баща ми.
- Не, не.
Не, изслушай ме. Червените бригади...
на които се възхищаваш…
всички там държат в ръка една и съща книжка,
всички пеят едни и същи песни,
повтарят едни и същи лозунги.
Така, че в този велик епичен филм
всички са всъщност статисти.
И точно това ме плаши и кожата ми настръхва.
Извинявай, че говоря така,
но за мен съществува едно ясно противоречие.
Защо?
Защото... ако ти наистина вярваше в това, което говориш,
ти щеше да бъдеш там.
- Къде?
- Там, на улицата.
- Не разбирам за какво говориш.
- Напротив, разбираш. Там става нещо.
Случва се нещо, наистина важно.
Нещо, което може да доведе до промени.
Дори аз го усещам. Но ти не си там.
Ти си тук, с мен, пиеш скъпо вино, говориш за филми.
- Говориш за маоизъм. Защо?
- Добре. Достатъчно.
- Не, кажи ми защо. Запитай се защо.
- Достатъчно.
Не мисля, че ти наистина вярваш в това.
Мисля, че си купуваш лампа и разлепваш плакати...
но не мисля, че ти…
- Много дрънкаш.
- Добре.
Тео, просто ме изслушай.
Аз мисля... мисля, че ти предпочиташ...
предпочиташ...
"думата “заедно” да не включва милиони хора, а само двама."
Ей, момчета, момчета!
- Или трима.
- Иза. Ела при нас.
- Не, благодаря, скъпи.
Тук смърди на курви.
Благодаря.
Имам изненада за вас... в салона.
Красиво е!
- Хайде, влизай.
Правехме го като бяхме малки.
Оо!
Още вино?
Благодаря.
Изабел...
О Боже, така вониш!
- Да. Съжалявам.
- Ти си пиян.
Да, пиян съм.
А ти си красива.
Но утре сутринта ще съм трезвен,
а ти... ти все още ще си красива.
Заспивай, Матю.
Да.
Глупчо…
едва си държиш очите отворени.
Лека нощ.
Тео? Тео?
Събуди се!
Какво има?
Искам да ме изслушаш.
Защо?
- Защото.
- Тео--
- Ммм?
Обичам те. Знаеш ли?
Аз също те обичам.
Ти също ме обичаш? Забавно.
Слушаш ли ме?
Нали е завинаги, нали?
Какво завинаги?
- Да сме заедно, двамата.
Нали така?
- Да.
Защо Матю го каза това?
Какво е казал, Матю?
Че сме чудовища, ненормалници.
Искам да ми кажеш, че ще е завинаги.
Завинаги е.
Иза...
- Ти не разбираш...
Да поговорим утре за това, става ли?
Обещавам ти.
Оо!
Добре. Трябва да тръгваме сега, скъпи.
- Вече?
- Да не искаш да останеш за вечеря?
Ще си тръгнем тихичко.
Иза? Какво става?
- Улицата влетя в стаята!
- какво?
Улицата влетя в стаята!
Що за миризма?
- Сълзотворен газ!
Хайде! Хайде!
На улицата!
Матю!
Изабел!
Изабел!
Това е само началото, борбата продължава!
Тео, не бива така, не е правилно!
- Прекрасно е!
Това е насилие! Това е насилие!
Не е насилие. Прекрасно е. Ела с мен!
Това е шибан фашизъм!
Не съм фашист! Полицаите са фашисти!
- Да и избиват хора!
- Млъкни!
Ти не разбираш. Остави ме!
Послушай ме... поне малко ме послушай! Точно това правят те!
Ние не правим така! Ние правим ето така!
Правим ето така, така!
- Престани!
Изабел. Хайде.
Иза--
Това е само началото, борбата продължава!
Субтитри BNX