BBC The Life Of Birds - Part 2 - Mastery Of Flight (1998) Свали субтитрите
с Дейвид Атънбъроу
Изкуството да летиш
Да се издигнеш във въздуха не е лесно.
За много птици то е най-изтощителната част от летенето.
Тези буревестници тук в Япония са възприели много лесен начин.
Опа! Ето го лесният начин, по който го правят.
Те се покатерват на дърветата
Това специално дърво е едно от най-подходящите за излитане.
Тази птица може би е дошла от 30-40 метра, по земята
за да се изкачи на пистата.
Ето още една.
Тази извивка на стъблото на 15 метра височина е най-добрата площадка за излитане.
Тези буревестници ще прекарат по-голяма част от живота си във въздуха.
Те са истински морски птици. Те идват на сушата само, за да гнездят.
Този особен вид е доста странен в гнезденето в гората.
Повечето от тях гнездят точно на ръба на скалите.
Те излитат по много лесен начин, просто падат в пространството под тях.
Птиците на други места имат доста по-голям проблем.
Повечето то тях трябва да могат да излитат от земята.
За това е нужно доста повече енергия.
Гълъбът започва с подскок нагоре.
Като излети разтваря крилата си и ги размахва бързо
издухвайки въздуха надолу с максимална сила.
Вторият размах трябва да бъде също толкова силен, за да изтласква птицата нагоре.
Ако се наведе напред започва да лети напред.
Използваните усилия са огромни.
Птици малко по-големи то гълъба не могат да го направят два пъти един след друг.
Птица като албатроса не може да го направи въобще.
Той трябва да използва някакъв друг начин да излети.
Той рулира бавно по пистата.
Неговите методи използват и хората, при машините.
За болшинството птици най-трудната част от полета е свършила.
Буревестници са го постигнали чрез катерене по дървета,
гълабите подскачайки и пляскайки с крила,
самолетите и албатроса чрез бягане и създаване на поток от въздух над крилата им
Когато те се издигнат във въздуха полетът им изглежда много лесен.
Когато гледате наистина великолепен летец като албатроса, изглежда все едно не се подчиняват на законите на природата.
Преди всичко те са големи и тежки птици.
Как се случва така, че те се противопоставят на земното притегляне,
а държи нас толкова зраво свързани с земята?
Тайната е в крилото, с дебел и закрълен преден край,
който се извива леко надолу и към задния край, който е много тънък.
Тънък е като перо.
Докато птицата лети напред,
долния край на крилото препречва въздуха минаващ под него
Той става леко сгъстен и това издига крилото нагоре.
В същото време въздуха минаващ от другата страна на крилото
се отклонява нагоре от предния край на крилото и така се намалява налягането на въздуха.
Ако въздуха се движи достатъчно бързо, тогава лекото засмукване отгоре
и лекия натиск отдолу ще са достатъчни да издигнат птицата
както става при излитането и е достатъчно да я задържи във въздуха, както става в момента.
Номера е въздуха да минава край крилото достатъчно бързо.
Издигащите се потоци въздух също задържат птицата,
а точно това става когато бриза идващ от морето се отклони от скалите.
Ако са наистина силни, а те могат да са наистина силни
са достатъчни да задържат албатроса във въздуха.
Открито море, вълните отклоняват вятъра нагоре в по-малки потоци
Албатросът е толкова обучен, че може да се рее с часове
едва движейки крилата си, като използва тези пориви на вятъра.
Повечето птици след като излетят
трябва да създават движение на въздуха край крилата си по един или друг начин.
Те се придвижват напред като махат с криле.
Това е трудно като гребане през въздуха, ратваряйки крила нагоре и надолу.
При издигане нагоре крилата се сгъват през средата, за да намалят повърхността,
а така се намалява противодействието на въздуха.
Перата по крилата се подпъхват едно над друго.
Въпреки, че крилата непрекъснато си променят формата,
повърхността им си остава съвършено равна и аеродинамична.
Телата на птиците също имат аеродинамична форма придадена им от перата,
а краката им са притиснати към опашката, за да се намали до минимум съпротивлението.
Зеленоглавата патица лети с около 60 км/ч, но аеродинамиката и е толкова добра,
че се получава едва забележимо разрошване на перата.
Само отзад може да забележите леко потрепване на перата на опашката и задния край на крилата,
което показва колко бързо се движи.
За да видите колко важна е аеродинамиката и колко енергия може да спести
само вижте този орел рибар докато лови риба.
За да излети отново с рибата в ноктите,
птицата трябва да пляска с крила с всичката сила, която има.
Дори сега вече във въздуха рибат виси напречно на посоката на полета.
Това създава много голямо съпротивление, че орела изпитва голяма трудност да направи някакво движение напред.
Но той знае как да реши проблема.
Хваща рибата само с един крак, а другия слага малко по-напред.
Използвайки двата си крака, птицата променя позицията на рибата,
така че да сочи напред и аеродинамичната и форма толкова намалява съпротивлението,
че крилата на орела започват да се движат бавно и отмерено.
Летенето във формация също спестява енергия.
Голяма птица като пеликана оставя поток от турбулентност във въздуха,
а това помага на следващата го птица.
Най-силен е ефекта, когато се лети точно зад края на крилото,
така че това е най-доброто място за летене за следващата птица.
Пеликаните спестяват около 20% от енергията като редуват махане с крила и планиране.
От гледна точка на аеродинамиката за птиците е най-изгодно да синхронизират махането на крилете с предходните.
Пеликаните ни демонстрират смайващо синхронизирано летене във формация.
Най-икономичния начин на летене обаче е да извлечеш всичката необходима енергия
директно от слънцето.
Сутрин то затопля земята, а скалите я отразяват.
и трептящи потоци топъл въздух започват да се издигат нагоре.
Белоглавите лешояди в Испания напускат своите гнeзда върху скалите,
където са прекарали нощта и се спускат във въздуха.
Мощните топли потоци се издигат нагоре, улавят се от крилата им
и това им позволява без никакви усилия да се издигат нагоре.
Всичко, което трябва да направят е да се задържат в потока топъл въздух.
Десетки от тях летят плътно един след друг, описвайки правилни кръгове.
Те управляват полета си с малки движения на крилата и опашките.
Не би могло да има по-икономичен полет от това.
Лешоядите имат способността да "разчитат" състоянието на въздуха в зависимост от релефа.
Те откриват точно къде топлите потоци са най-силни и това е невероятно.
В наши дни човека също ги използва.
Когато уцелиш такъв топъл поток с безмоторен самолет, наистина го усещаш.
Стомаха ти слиза в петите.
- 0oоо!
- Ще се завъртим в този поток.
Пилотите на безмоторни самолети прекарват доста време, кръжейки както птиците над плячката си.
За да се задържиш в потока трябва да кръжиш.
Нищо не може да се види, но все пак е там.
Нищо във въздуха не показва къде е топлия поток.
Над този поток няма облак.
Но често има. Ако погледнеш натам ще видиш тези облаци.
Под повечето то тях има такива потоци.
Това е един от показателите за издигане, а ние точно това търсим.
Сигурна съм, че когато летят, птиците търсят точно това.
Усещаш ли!? Това е една голяма скала. Погледни натам.
Виж висотомера как се покачва.
- Колко високо можем да се издигнем така?
- Най-вероятно 4-5 000 метра без проблем.
- А птиците издигат ли се толкова нависоко?
- Виждала съм птици на височина 5-6000 метра.
- Те просто си летят за удоволствие.
- От къде знаеш?
Как би могъл да видиш мишка от 6 000 метра? Без никакви усилия!?
Те правят всякакви акробатични номера. Виж наистина се издигаме!
Налягането върху крилата всъщност ги накланя нали?
Лонжеронът е леко гъвкав,
когато започне издигане той всъщност се извива леко нагоре.
Както при птиците.
Всеки полет трябва да завърши с приземяване.
Това изисква по-малко енергия, но повече умения ако трябва да се предотврати катастрофа.
Особено ако си голяма птица като пеликана.
Лебедът е една от най-тежките летящи птици.
Той може да кацне единствено върху най-меката повърхност-водата.
Там може да използва краката си като спирачки.
Албатросите не са такива късметлий. Те трябва да кацат върху земята.
В действителност тяхното приземяване изглежда като аварийно кацане.
Повечето птици трябва да кацат с доста по-голяма прецизност от тази.
Може би те трябва да кацнат върху тясна издатина или съвсем тънко клонче.
За дa го направят трябва да намалят махането с крила, да спуснат краката си
да натиснат спирачките, за да намалят скороста в точния момент
и да кацнат на клона. За това е необходимо голяма точност и координация.
Белоглавият лешояд използва положението на гнезото си,
което винаги е на ръба на скала.
Той се спуска надолу доста бързо.
Набелява си точка под гнездото и тогава спира като се издигне нагоре.
Tака, когато достигне до ръба скоростта му е нула.
Кацане срещу вятъра помага на всяка птица като пропуска въздуха да минава над крилата.
като продължава да се издига до последния момент.
По един или друг начин птиците трябва да изпълнят тази
изпълнена с опасност операция, с пълен успех.
Всички знаят, че когато пътуваш със самолет се заплаща допълнително за свръхбагаж.
Когато пътуваш по въздух е важно теглото да е малко.
Този великолепен скален орел се справя по най-радикален начин.
Той е приблизително с размерите на булдог. Аз не бих могъл да държа булдог на китката си.
Тази птица тежи около 1/4 от неgовото тегло.
Как птиците остават толкова леки?
Клюнът не е толкова тежък, колкото челюсти със зъби както при булдога
или при предците на птиците.
Неудобството е, че птиците не могат да дъвчат.
Те могат да скубят, раздират или късат.
В тялото си имат особеност, която намалява теглото,
скелет с по-малко кости от бозайниците, без опашна кост,
една кост в крилата вместо пет пръста, и малък таз, сраснал с гръбнака.
Костите от своя страна не са плътни като при бозайниците, а кухи.
Във вътрешността им има решетка от преплетени пластинки, а това ги прави много яки.
Но най-забележителната и намаляваща теглото особеност
са тези тези неща, които само птиците пртежават - перата
Те изглеждат много просто, но всъщност имат доста сложна структура.
Перата са кухи и много леки, но въпреки това гъвкави, еластични и безкрайно здрави.
Влакънцата от едната страна на перата са "украсени" с микроскопични кукички
и така се свързват с околните и всички образуват непрeкъсната повърхност.
Това означава, че ако някое перо се повреди или изкриви,
то може да поправи веднага.
Не е изненадващо, че птиците отделят толкова голямо внимание на перата си.
В крайна сметка животът им зависи от това.
Тъй като птиците нямат ръце,
единствената възможност да се грижат за перата е с клюновете им.
Една птица обаче не може да го прави.
Мечоклюното колибри има клюн който е толова дълъг,
че по никакъв начин върхът му не може да достине перата.
То трябва да разресва перушината си с единия крак и да балансира на другия.
Не е лесно.
Добра баня също е много важна за поддържане на перата чисти и в превъзходно състояние.
Повечето птици го правят всеки ден и като ги гледаме,
не е трудно да достигнем до заключението, че се наслаждават също толкова, колкото хората.
Не всички птици могат да намерят вода, която да е достатъчно дълбока да се изкъпят.
Този пъдпъдък живее в сухи равнини.
През лятото рядко може да намери нещо повече от локва и затова използва прах.
Не, че това ще ги направи по-чисти, но поне ще се освободят от паразити
като бълхите, които гризат перата им, акари, които ядат парченца мъртва кожа
и кърлежи, които смучат кръвта им.
Много папагали имат специални пера, чиито краища се ронят.
Тези пера са разпръснати из цялата им перушина.
когато птицата се чеши,
пудрата се разпръсква на облаци и се закрепя по разрошените и пера.
Как точно тази пудра въздейства на перата не е известно.
Възможно да спомага за водонепромокаемостта какато и за освобождаване от паразити.
Паразитите всъщност са голям проблем.
Някои птици се нуждаят от помощ, за да се освободят от тях.
Мравки!
Враните и сойките преднамерено кацат върху мравуняци
те разбуждат колонията и разярените насекоми излизат на рояци.
При раздразнение мравките отделят мравчена киселина, която е особено силен исектицид.
Ние не можем да си обясним това поведение.
Може би птиците дразнят мравките да освободят мравчената киселина
и да стана по-вкусни.
Добрата поддръжка е изключително важна за максимална ефективност и безопасност във въздуха.
Това се отнася за всичко, което лети.
Това са около 900 километра в час и това разбира се не е по силите на птиците.
Но преди да бъде измислен самолета птица е била най-бързото същество във въздуха.
Соколът скитник държи рекорда.
Спускайки се към плячката си той може да достигне до 320 километра в час
Той постига максимална аеродинамика
като извива крилата си като реактивните самолети. След това ускорява като ги маха.
Забулената сова от друга страна
дължи успеха си като ловец на възможността си да лети изключително бавно.
Тя ловува полевки и мишки и за да ги открие в тревата
трябва да търси много внимателно, а това изисква време.
Крилата и са оформени по различен начин от тези на сокола.
Те са закръглени и по-широки и това позволява максимално задържане при ниска скорост.
Забулената сова има специално приспособление за такова ловуване.
Гризачите, които търси често са невидими от въздуха скрити в гъстата трева.
Совата ги открива по шумоленето, което те правят.
Затова тя има извънредно остър слух,
звуците се фокусират от подобните на косми пера оформящи дисковете от двете страни на главата.
За да ги чуе трябва да лети много тихо,
и крилата и са снабдени със заглушители: пухкави краища на перата.
Така вечер совата може да се носи из въздуха толкова тихо като нощна пеперуда.
Тази малка точка, окачена в небето, може би изглежда най-бавния летец от всички.
Това е кекренезът. Всъщност тя не е напълно неподвижна.
Тя се носи срещу врещу вятъра така, че потоци от въздух минават покрай крилата и.
И това е държи неподвижна.
Тишината не толкова важна за кекренеза, колкото за совата,
тъй като тя ловува чрез наблюдаване.
Вятърът леко намаля. За да остане в същото положение спрямо земята
сега ще трябва да маха с крила и да поддържа въздуха да се движи покра тях.
Забеляза нещо. Бърз завой и спускане.
Завъртане в посока на вятъра за проверка.
Още един бърз поглед.
Каквото и да е било, вече го няма.
Само една група птици може да се задържи във въздуха колкото си иска
без помощта на вятъра: колибри.
Техните крила работят по начин доста по-различен от другите птици.
Те махат 25 пъти в секунда,
толкова бързо че се чува бръмчащ звук, от където идва и името им. (от англ. бръмчаща птица бел. прев.)
Невъможно е да се види как действат, освен ако камерата не забави движението.
Крилата се движат като въртящи се лопатки, които създават течение надолу,
доста подобни на тези, които човека е изоретил.
Хеликоптерите имат специално приспособление.
Колело въртящо се непрекъснато на ос.
Никоя птица или друго животно не е развило приспособление подобно на това.
Колибрито има още едно предимство:
крила, които махат във формата на осмица като се обръщат при мах назад.
За разлика от другите птици те са симетричи при разрез
и работят еднакво добре и с двете повърхности.
Като променят ъгъла на махане, потока въздух може да се насочва
не само надолу, но и напред или назад.
Колибрито управлявайки с опашката си, може да лети из въздуха във всяка посока.
Махането с крила с такава скорост изисква много енергия
Дори когато почива изразходва доста, просто да поддържа тонуса на тялото си.
Затова те трябва да "презареждат" доста често.
Техните енергийни станции цветята се затварят нощем. Какво правят тогава?
Това е особено голям проблем в Андите, където нощите могат да са доста студени.
Когато падне мрак исполинското колибри
се отправя към мястото за пренощуване в пещера.
След редовния си тоалет, то се успокоява за през нощта,
и в действителност забавя всички жизнени процеси.
Сърцето му, което при полет бие хиляда пъти в минута,
се забава до толкова, че е почти недоловимо.
Температурата на тялото му спада значително а дишането му сякаш напълно спира.
Прави същото като таралежа през зимата, сякаш спи зимен сън.
Но за колибрито зимата идва 365 пъти в годината.
Слънцето изгрява и температурата започва да се покачва.
Исполинското колибри започва да се раздвижва.
Сърцето му се забързва, мускулите му бавно се затоплят до температура за летене.
Бърз преглед преди полет.
И то отново излита.
На голяма надморска височина рядко се затопля дори и следобед.
Тoва е територията на гигантското колибри.
То е с големината на дрозд.
Големия размер спомага да задържи топлината на тялото си, но това е максималния размер за колибри.
Ако беше малко по-голямо нямаше да може да маха крилата си толкова бързо и да има този полет.
Това е една от най-малките птици,
колибрито митрос от Еквадор има размах на крилата около 5-6 см.
Малките крила са по-лесни за махане,
но колото са по-малки, толова по-бързо трябва да се движат, за да се задържи птицата във въздуха.
Това колибри може да го прави с удивителните 75 пъти в секунда.
То е малко по-голямо от нощна пеперуда.
Всъщност тази нощна пеперуда дотолкова изглежда като малко колибри,
че хората в Южна Англия, където обикновено се появява през лятото,
си мислят, че са посетени от колибри.
Способността да летят дава свобода на птиците.
Реки, пустини, морета, дори планински вериги
не са препятствие за тях, както е за сухоземните същества като нас.
Те прелитат бързо на малки разстояния и събират огромно количество храна.
Точно това става тук. Аз съм в Северна Канада.
Сега е юни, началото на краткото Арктическо лято.
С покачването на температурите растенията се раззеленяват,
и десетки хиляди снежни гъски са дошли да пасат.
Те правят гнездата си веднага щом прстигнат и някои вече имат и потомство.
Дори колибрита са дошли толкова на север,
да похапват нектар от храстите наоколо, кото в момента са плътно обсипани с цветове.
По бреговете на Северния полюс, кривоклюните и тъмногръдите брегобегачи,
събират богатата реколта от малки червейчета пъплещи из тинята.
В центъра на континента в прерийте
сурго и други зърнени растения зреят под лятното слънце.
Овесарките, които са роднини на обикновеното врабче,
са дошли да вземат което им се полага.
Топлото време е накарало много насекоми да се излюпят
и те снабдяват овесарките с протеините необходими
за храната на тяхните бързо растящи малки.
Ястребите също се размножават тук на север.
Те са првлечени от сезонното изобилие на полевки и други малки бозайници,
както и на чинки и пойни птици, с които изхранват потомството си.
Но изобилието през лятото е кратко.
Към края на юли продължителността на деня значително намалява.
Листата на дърветата започвата да падат.
Птиците, които са дошли за летния пир повече не могат да останат.
По цялото Северно полукълбо гледката е същата.
От Източен Сибир през Азия и Европа,
чак до тундрата на Северна Америка, птиците започват да отлитат на Юг.
Брегобегачите се стягат за предстоящото пътешествие от около 10 000 километра.
Те ядат толкова лакомо, че почти удвояват теглото си,
натрупвайки пластове мазнини по краката и хълбоците си.
Те дори свиват вътрешните си органи,
частично ги усвояват сякаш са хранителен резерв.
и ги заместват с лесно намиращите се мазнини.
Те изчакват за подходящите метеорологични условия,
и когато вятъра задуха силно от Север те отлитат.
Ястребите и лешоядите също изпитват затруднения при откриването на храна.
Те също трябва да се подготвят за отлитане.
Но времето, от което те се нуждаят е доста по-различно.
Те се нудаят от хубав топъл ден, в който топли потоци да се издигат от скалите
затопляни от последните лъчи на слънцето.
Когато последните потоци се заиздигат, птиците се събират и закръжават нависоко,
на над 3 000 м за да получат добър старт за предстоящото им дълго пътешествие.
Докато планират на Юг, бавно губят височина, докато открият друг издигащ се поток
навлизат в него, докато отново се издигат и продължават до следващия.
Снежните гъски вече са потеглили.
Тяхното заминаване е предизвикано от скъсяващате се дни и падането на температурите.
Те разчитат само на мускулната си сила.
Ще пътуват доста голям период от време, както през деня, така и през нощта.
Грабливите птици ще трябва да спрат и да пренощуват в гнездо.
Без издигащи се топли потоци те не могат да стигнат далече.
Снежните гъски продължават.
Усилията от непрекъснатото махане крила доста затопля телата им,
затова пътуването през нощта доста им харесва.
Те се ориентират по зездите.
Ако небето е облачно за дълго време те могат да се изгубят, но това е рядкост.
С настъпването на деня звездите избледняват. Сега се ориентират по слънцето.
Слънцето се движи от Изток на Запад през деня.
Фактът, че те го иползват за навигация ни навежда на мисълта,
че имат вътрешен часовник и знаят точно колко е часа.
Членовете на семейството пътуват заедно, и докато летят те се викат една друга.
Гъските свършиха пътуването си.
Една от тях беше маркирана и проследена.
Тя измина удивителните 2 700 километра за около 70 часа.
Тези поля в Калифорния ще бъдат техния дом докато не започне миграцията им на Север следващата пролет
Брегобегачите са отишли дори по-надалеч. В момента са около Мексико.
Те ще прекарат само няколко дена тук. Това е спирка за "презареждане".
Те се хранят интензивно, за да запълнят резервите от мазнини, които са загубили.
Грабливите птици отлично осъзнават характера на релефа под тях,
който образува издигащи се потоци от които те зависят също се оглеждат за указатели.
Сега те прелитат над най-високата мексиканска планина - Пико де Оризаба.
Над морето няма издигащи се потоци, затова те са свързани със сушата.
Това означава, че трябва да заобиколят Мексиканския залив по западния му край.
Има и по-кратък път - над морето.
Удивително е, че малкото рубиненогушо колибри се захваща с това пътешествие дълго над 800 километра.
Пътуването е без прекъсване, тъй като колибрито не може да кацне във водата.
Тази хранилка в Тексас снабдява рубиненогушото колибри с последни запаси.
То лети със скорост около 45 км/ч.
Ако условията са добри то може да прекоси морето за около 18 часа.
Това е максимума на възможностите му.
Ако се появи лек насрещен вятър то ще загине в морето.
Делфиниумите цъфтят на Мексиканския бряг и ги даряват с животоспасяващ нектар.
Рубиненогушото колибри пристига след своето дълго пътуване.
То бърза да се нахрани преди да е свършило "горивото" и да падне на земята.
Дори и сега пътешествието не е завършило.
То все още има да прелети наколко стотин километра до границите на Панама.
Ястребите и лешоядите заобиколили залива по западния бряг,
сега достигат град Панама.
Те са дошли от цяла Северна Америка събрали са се над провлака
пътували са заедно над тесния коридор от суша
и както всяка година образуват големи ята.
Отдолу в калта на Панамския залив си похапват брегобегачите.
Това е краят на тяхното пътешествие.
Калта тук никога не замръзва, а морето я обгатява с храна всеки ден.
Всяка птица се завръща тук, всяка година на същото място.
Хищниците се издигат още веднъж като в огромен вихър.
От тук те ще се разделят и ще се разпръснат из цяла Южна Америка.
Някои ще достгнат дори до Аржентина.
Само като се разпръснат всяка птица ще намери достатъчно плячка да преживее.
Овесарките също са преминали Панамския канал.
Те също са прекосили цяла Северна Америка.
Сега се събират на гъсти ята с огромни размери.
Това сигурно е връхната точка на умението да летиш.
Как те координират полета си в тази маса,
и променят посоката ако някой реши,
е един от неразрешените въпроси в орнитологията.
Преди години, както ястребите и орлите и те са пътували на Юг
и са се рзпръсквали по полята на северна Южна Америка
да се хранят със семената на дивите растения.
Тук във Венецуела са намерили обширни поля с културни зърнени култури,
каквито има и на север.
Сега те няма нужда да се разделят и остават заедно
да унищожават посевите, там където се установят.
Изглежда предпочитат да си правят компания.
Някои от ятата наброяват половин милион птици.
Човешката практика да обработва големи площи им позвоволява да се хранят заедно.
През нощта си избират някое място насред огромното поле захарна тръстика
където всичките половин милион птици кацат да спят, понякога по 6-7 на стъбло.
Летенето както вече казахме и видяхме изисква доста енергия.
Затова птиците имат такъв апетит и прекарват по-голяма част от живота си
в безкрайно търсене на храна "гориво" за техния скъп начин на живот.
Как я намират ще гледаме в следващата част на:
ЖИВОТЪТ НА ПТИЦИТЕ
За мнения и препоръки plamko_petkov@yahoo.com