BBC The Life Of Birds - Part 1 - To Fly Or Not To Fly (1998) Свали субтитрите
с Дейвид Атънбъроу
Да летя или да не летя?
Птиците са най-съвършените летци на Света.
Те могат да летят нависоко и на ниско, бързо и бавно.
Винаги с невероятна прецизност и контрол.
Птиците не са единствените същества, които могат да летят.
Тези малки космати бозайници - прилепи, живеят в Тексас.
Те са доста вещи във въздуха.
Токущо са направил пътешествие от Мексико до тук, дълго 1000 мили, за да отгледат потомство.
Те ще отгледат малките си в тази пещера, която е много подходяща за детска градина.
Точо сега те излитат, за да хванат своето вечерно меню от насекоми.
Те трябва да са предпазливи, защото в небето над тях се таи едно същество,
което е по-бързо от тях.
Това разбира се е птица. Ямайски мишелов.
Прилепите със своя зигзагообразен полет не са лесна мишена.
Ястребът се нуждае от всичките си акробатични умения, ако иска да хване един от тях.
Този прилеп няма да се завърне в леговището тази вечер.
Ямайски мишелов живее край пещерата и е доста обучен в лова на прилепи.
Мексикански сокол е посетител, но се учи бързо.
За разлика от мишелова, той решава да яде докато лети.
Прилепите са населили въздуха по-късно.
Те могат да летят от около 60 милиона години.
Въздуха е бил населен първо от насекомите, преди около 200 милиона години.
Но сега, дори и те не могат да избягат от птиците.
Някои насекоми имат мощни оръжия, с които да се отбраняват.
Пчелоядът разбира се знае как да се справи с пчелата.
Малко потъркване на пчелата по клона и неутрализира ужилването.
Ако това не помогне, тогава точно притискане изстрелва отровата във въздуха.
Водното конче е първото, което е литнало преди около 350 милиона години.
Насекомите са притежавали въздуха следващите 150 милиона години.
Тогава различен вид животно се присъединило към тях във въздуха.
Докато динозаврите доминирали на земята, птерозаврите управлявали небето.
Крилата на птерозавъра били от кожа, опъната между един огромен удължен пръст и хълбока им.
Те летели както над морето, така и над земята.
Най-вероятно са гнездели по скалите, от където се спускали във въздуха, както рибоядите днес.
Най-вероятно грабвали риба от повърхността на морето и понякога падали в него.
Телата им се покривали с кал, а калта се превръщала във варовик.
Варовикът се извлича от кариери като тази в Южна Германия.
Днес като разглеждаме пластовете от утайки,
все едно четем книгата за посетители, която не е била отваряна 150 милиона години.
Разбира се повечето страници са напълно празни.
Посетителите са били много малко.
Понякога попадаш на отпечатък, който не можеш да сгрешиш.
Риба с размерите на сардела.
Скарида с напълно запазени антени.
Едно от първите водни кончета с дължина около 15 см.
И птерозавър с крила от кожа и зъби в челюстта.
С толова много превъзходни вкаменелости
хората могат да направят пълен списък с жителите на лагуната.
И тогава, в средата на миналия век е открит знак.
Напълно неочакван и удивителен.
Ето го!
Това е перо.
Ветрилото му е по-тясно от едната страна, както са при съвременните птици.
Тази асиметричност е сигурен знак, че тези пера са използвани за летене.
Какво животно през времето на динозаврите би могло да има крила?
Отговорът е бил открит на следващата година, в същата каменоломна.
Вкаменелост с пера по тялото.
Това е археоптериксът.
Той имал три пръста въоръжени с нокти и много силни крака.
Очевидно ходел и кацал като птица.
Глава та му много приличала на глава на влечуго, с костеливи челюсти.
И тези челюсти имали зъби.
Гръбнакът му продължавал в опашка с прешлени, също както при влечугите.
От двете страни на опашката обаче, съвсем очевидно имало пера
-най-отличителния белег на птиците.
Перата са изгардени от кератин.
От кератин са изградени и люспите, които птиците дори и сега имат по краката,
а влечугите по цялото тяло.
С люспеста покривка трябва да е доста топло, така че влечуги като този сцинк
трябва да търсят сянка през най-горещите часове на деня.
Ако люспите станат влакнести те могат да станат пухкави
и да задържат студен въздух през деня, а през нощта топлината.
Не е трудно да повярваме, че люспите най-вероятно са се превърнали в пера.
Но защо са станали толкова дълги, че да позволят на животното да полети?
Плащоносен гущер ни насочва към отговора.
Когато е заплашен от врагове, той разпъва яката, която има около врата.
Ако и това не помогне, той тръгва да бяга на задните си крака.
Ако люспи на предните си крайници на това влечуго се превърнат в крила
то с лекота би могло да се издигне във въздуха.
Това би му помогнало да избяга от хищниците, които живеят на земята.
Според друга хипотеза това влечуго не е живяло на земята.
То се е катерело по дърветата, за да търси храна.
Също като малкия летящ гущер от Борнео.
То е прелитало от дърво на дърво.
Открило е крилата поддържани от удължени ребра и възможността да маха с тях.
Ако това предприемчиво влечуго с покрити с пера люспи
е имало по-дълги такива на предните крайници
това би му позволило да прелита от едно дърво на друго.
Може би мускулите на предните му крайнци са били достатъчно силни,
за да може да направи няколко рамаха, които да му помогнат в придвижването.
Археоптериксът е бил добре оборудван за катерене.
На крилата си имал три пръста, всеки със заривен нокът,
идеални за прикрепване по клоните.
Днес има птици, които са доста подобни
и ни дават ясна представа как са били използвани.
Това са малки хоацини.
Те все още седят в гнездото си в това Южноамериканско блато, пазени от родителите им.
Пиленцата на хоацина са доста авантюристично настроени.
Те започват да се катерят още, когато са само на някоко дена.
Куките на предните им крайници очевидно са доста полезни за безопасността им,
докато станат надеждни крила, покрити с пера.
Може да се предположи, че археоптериксът ги е използвал по същия начин.
Понякога все пак се случват и беди.
В блатото има опасни влечуги
-змии и каймани.
Още веднъж тези нокти се оказват безценни.
Майката се завръща. Тя е напълнила гушата си с храна.
Може да остане и за пиленцата.
Хоацинът, както всички съвременни птици няма челюсти със зъби като археоптерикса,
а лека човка.
Кога е станала тази промяна?
Тази вкаменелост на птица има клюн. Била е открита неотдавна в Китай.
Тя е по-млада от археоптерикса, така че изглежда промяната е станала бързо.
Може би това е направило полета по-ефикасен, тъй като носа на птицата не бил вече тежък.
Това намалило и теглото на птицата като цяло.
Преди 50 милиона години династията на птиците била твърдо основана.
По това време тук в централна Германия е имало голямо езеро.
То отдавна е пресъхнало, а пластовете кал са се превърнали в глина.
Разкопки като тази тук откриват какво разнообразие от птици е имало.
Тази тук е залепнала в тази жълта смола, което я е съхранила доста добре.
Тя е имала твърд клюн
крила изцяло покрити с пера,
дълга опашка покрита с пера и без костна основа
и дълги крака.
Най-верояно е изглеждала като дърдавец.
Други вкаменелости от тези пластове показват, че някои семейства от съвременните птици, са вече утвърдени.
Тази водна птица най-вероятно е предшественик на зеленокраката водна окошка.
Бихте намерили доста насекоми измежду плуващите в езерото листа.
Имало е птица с клюн подобен на секач, може би кълвача.
Те още от този ранен период са започнали изкопаване на насекоми от околните дървета.
Друг жител на тези праисторически гори е имал къс и здрав мултифункционален клюн.
подобен на този при съвремените чинки.
Имало е високи птици с дълги силни крака, които са преследвали малки влечуги по земята,
като Южноамериканската кариама.
Имало е гигантски лешояд с размах на крилете над 6 метра.
По-голям дори от Южмноамериканския кондор.
Най-вероятно това е най-голямата летяща птица, която някога е съществувала.
Имало е птици, за които съдим по скелетите, че са били толкова подвижни във въздуха,
колкото днешните фрегатови птици.
Така, че преди 50 милиона години
няколко семейства от съвременните птици са били вече създадени.
Господството на влечугите е към своя край.
Не само птерозаврите са изчезнали от небето,
но и динозаврите са изчезнали от земята.
Господството над Земята е било предоставено на всеки желаещ да го присвои.
Два съперника се съревновават: бозайниците и птиците.
Най-големия бозайник намерен в това езеро в Германия е този примитивен кон.
Той е бил не поголям от кокер шпаньол.
Най-голямата птица е доста по-различна.
Това е долната част на клюна и.
А това е горната част.
Ако скелета сега лежи тук би трябвало да се изкопае доста, за да го извадим.
Тази птица е била огромна.
По разбираеми причини е била наречена "птица страшилище".
Крилата и са били съвсем малки, но е имала дълги и силни крака.
Птица, която не може да лети съществува и сега.
Това може да ни даде представа как е изглеждала тази птица.
Това е щраус. Той е най-големата и тежка птица днес.
Най-вероятно той не е родственик с онези чудовищни пернати ловци от праисторията.
Щрауса, емуто от Австралия и нандуто от Южна Америка принадлежат
към доста древно семейство птици изоставило летенето много отдавна.
За самоотбрана те разчитат на скоростта.
За по-голяма ефикасност при бягане, пръстите на краката им са били редуцирани до два.
Ако някой го преследва може да развие скорост от 60 километра в час.
Въпреки, че не може да лети все още има много физически черти
развити от предците им, които им позволяват да летят.
Все още имат пера по крилата им,
в същата позиция като при птиците, които могат да летят.
Но сега са напълно безполезни за летене.
Техите влакънца са загубили кукичките си
и повече не могат да стоят свързани заедо в едно цяло.
Вместо това са разхлабени и пухести.
Единствената им функция сега е да служат като изолация
за студа през нощта и топлината през деня.
Щраусите са станали тревопасни. Птицата еквивалент на антилопи и коне.
За разлика от тях щрауса къса не само листа,
а гълта и всякакви други неща.
От своите летящи предшественици те са наследили не само перата,
но и лекия твърд клюн, вместо тежките челюсти със зъби.
Без зъби те се нуждаят от начин, по който да стриват храната си.
Камъчетата им помагат за това.
Камъчетата отиват в една мускулеста част на стомаха наречена воденичка.
Като в мелница растителната храна се стрива и се превръща в лесно смлаема кашичка.
Докато някои птици са забравили летенето,
някои бозайници станали страховити ловци.
Щраусите, с тяхното превъзходо зрение
и дълъг врат имат зорко следят за наближаващата опасност.
Гепардът трябва доста добре да пресметне дали си струва да се преследва нещо като щрауса.
Обикновено не, защото дори и да го хване щрауса има доста по-малко месо
в сравнение с бозайник със същите размери.
Птиците, които не могат да бягат са съблазнителна плячка за ловците навсякъде.
Ако не можеха да летят намаше да оцелеят дълго.
Летенето е позволило на птиците да колонизират целия Свят.
Главната причина, поради която са се вдигнали във въздуха,
и кояти ги задържала там, най-вероятно е безопасността.
Въпреки това цената на летенето е висока.
Махането с крила изисква големи усилия
и ако няма нужда птиците си пестят енергията.
Птиците живеещи тук на Галапагоските острови
изолирани в Тихия океан нямат естествени врагове.
Поради тази причина някои птици дори не си правят труда да летят.
Вижте тези корморани например.
На пръв поглед те изглеждат както другите корморани по Света, седят си на скалите.
Тези крила са закърнели и доста малки.
Тази птица никога няма да полети.
Перата сега му служат само да му топлят във водата.
Затова и ги разделя и ги поддържа добре смазани.
Ходенето му както и летенето са доста зле.
Във водата обаче е доста добър плувец.
Краката му са разположени в задната част на тялото и затова на земята е доста тромав.
Във водата обаче са като двигател,
а това му помагат да хваща риба колкото му е необходима.
За Галапагоския корморан летенето се е оказало неуместно.
Други островни птици също са реагирали по подобен начин.
Това е Нова Каледония в западната част на Тихия океан,
а тази странна птица е кагу.
Нейните предци най-вероятно са дошли тук по въздух.
До скоро на Нова Каледония нямаше хищници, затова те са се отказали от летенето.
Кагу всъщност не може да лети.
Тя намира храната си на земята из листната шума.
Тя е била тук от толкова много време, че е трудно да бъдем сигурни кои са били предците и.
Най-вероятно това са били чаплите.
Дърдавците са доста разпространено семейство птици.
Навсякъде където има блато бихте могли да видите някой от тях.
Върху континентите те се таят в гъстите храсталаци, за да избягват опасностите.
Някои от тях обаче неизвестно как достигнали до голям брой острови.
Там те нямало от какво да се страхуват.
Това е уека.
Тя също е загубила способността да лети заради изолацията на този остров.
Този остров е огромен.
Той е с дължина 1000 мили ако не смятаме малкия ръкав вода пресичащ го през средата.
Планините му достига височина 6000 метра. Това е Нова Зеландия.
Първите сухоземни бозайници стигнали до него са хората.
Те пристигнали тук преди около 1500 години.
Тук бихте могли да видите какво би станало ако птиците бяха спечелили битката...
...с ранните бозайници и бяха завладели Света.
Тук те са успели.
Много от новозеландските птици са долетели до тук от Австралия.
15 000 мили на запад през морето.
Те започнали да го правят преди милони години и все още го правят.
Ако познавате Австралийските птици бите познали доста от тях,
особено онези, които са относително скоро пристигнали.
Новозеландският гълъб не е чак толкова по-различен от Австралийскя.
Оседлания скорец от друга страна е дошъл тук доста по-рано.
Той толкова много се е променил, че нокой не може да бъде сигурен към кое семейство принадлежи.
Туито също има загадъчен произход.
Никоя друга птица няма подобен костюм с дантелена яка и малки бели висулки на гушата.
Кака е папагал. В Австралия има много папагали.
Не чудно, че в миналото те са намерили пътя до тук.
Повечето птици тук все още не са научили, че бозайниците са опасни.
Този оседлан скорец е напълно дива птица и безспорно не ме е виждал преди.
Вижте колко е доверчив.
Това е Новозеландската петройка червеношийка.
Тя няма никаква връзка с Европейската, дори е по-смела.
Новозеландските храсталаци са пълни с храна от един или друг вид.
Птиците притежават всичко това и са възприели начин на хранене и на живот,
който на друго място е запазен за бозайниците.
Кокакото яде същите неща като катериците: плодове, листа и насекоми.
Европейските катериците тичат по клоните.
Азиатските катерици използват кожен парашут опънат между краката им.
Това им позволява да прелитат от клон на клон.
По същия начин и кокакото се придвижва по дърветата.
Прелита от от горните клони на долните и обратно, прескача от един на друг.
Ако кокако на дървото се храни по същия начин както катерицата би се хранила.
Кой на земята живее и се храни като бозайник?
Килимът от листа в тези гори е пълен с храна:
червеи, насекоми и ларви на бръмбари.
На всяко друго място щеше да има малки местни бозайници,
които да разравят наоколо в търсене на храна.
Не и тук в Нова Зеландия. Тук има нещо по-различно.
Бихте могли да го видите само след като се стъмни.
Това разбира се е птица, но доста необикновена.
Това е киви.
То е териториално животно и с остър прониващ крясък то оповестява правото си на собствена територия.
То намира плячката си по миризмата. Ноздрите му са на върха на клюна
Ето, че намери червей.
Ако обаче го изтърве зрението му е толкова слабо, че не би могло да да го види.
Ще трябва отново да души с клюн.
Крилата му са малки и закърняли и са скрити в перушината му, а от опашката му няма и следа.
Ако кивито живее в район близко до морето,
вечер то слиза на плажа да търси тези.
Пясъчни бълхи. Те ги обожават.
Това би ни дало рядък шанс да видим киви на открито.
За да го направим както трябва ще използваме нашата камера за нощно снимане.
Кивито ловува по крайбрежието, където има много пясъчни бълхи,
хранещи се с гниещите водорасли.
Обонянието му е толкова силно, че то може да избере най-големия и сочен скакалец
без дори да го види.
Нашата камера може да види повече от мен.
Нуждая се от фенерче, за да видя това необикновено същество.
То изглежда няма нищо против.
Перата му са като влакънца и затова изглежда все едно е покрито с козина.
Претърсването на пясъка с нос запушва ноздрите му,
затова то трябва да го продухва непрекъснато.
То води нощен живот и е космато. Ориентира се по миризмата.
Живее в дупки в земята. Рови в земята за червеи и ларви. Тази птица е еквивалент на язовеца.
В Новозеландските храсти може да бъде намерена много и различна храна.
Тук върху горската почва има много листа.
Те са много разклонени, но там има храна.
Какво би могло да похапва тези клони?
Недалеч от тук бяха изровени кости като тези.
Очевидно това са кости от крак.
На пръв поглед бихте казали кост от крак на бозайник, може би крава.
Като погледнете отблизо можете да видите рехавата конструкция.
Това е кост на птица,
но от много голяма птица
както разбираме от останалата част от скелета.
Тя има само три пръста.
Нейните тазобедрени кости и гръбнак говорят за необичайно дълъг врат.
Тази птица е била висока между 1,80 и 2 метра.
Първите заселници на тези острови видяли тази гиганти живи и ги нарекли моа.
Според тях това била най-високата птица, съществувала някога, с тегло 200-220 килограма.
Имало е 10-12 различни вида с различни размери и тегло.
На високите хълмове е имало видове с по-дебели пера, за да запазват топлината им.
Липсата на бозайници значело за моа, че нямат врагове.
Те са били преследвани разбира се от друга птица.
Огромен орел, който можел да лети из рядката гора.
Единсвената плячка задоволяваща такъв гигант са били птици, най-вероятно тези.
Той нападал дори най-големите моа.
Неговите нокти са били достатъчно дълги, за да се забият през плътта на моа,
направо в тазобедрената кост
-една от показаните по-рано.
Въпреки това моа са оцелели над 1 милион години
и са се разпространили из цяла Нова Зеландия.
Какво би станало ако бозайниците бяха достигнали тези далечни острови.
Като изключим прилепите, които са долетели до тук,
първия бозайник пристигнал тук е и най-опасния - човекът.
Той убивал моа за месо и скоро видът изчезнал напълно.
Един различен вид птица, която също не може да лети е оцеляла
и все още живее в тези високи планини.
Както и други Новозеландски птици, тя също е изоставила летенето.
Тя няма никакава защита срещу бозайниците, които европейците донесли със себе си.
Тези бозайници скоро избягали и подивяли.
Плъхове изяждали яйцата им и убивали пиленцата им,
а котки и бялки избивали големите.
Била е огромна кокошка, която не можела да лети и първоначално била много разпространена.
Тя ставала все по-редка и по-рядка и така в средата на 19 век тя напълно изчезнала.
И тогава преди около 50 години
някой открил нещо подобно в тези отдалечен долини.
Това са изпражнения на такахе,
а тук са откъснатите стъбла трева, с която се храни.
Тя все още е тук.
Това е нейното гнездо.
Свила се е и крие великолепния си червен клюн, за да на се набива на очи.
Всъщност когато се вижда само прекрасния и мъхест гръб
тя е добре замаскирана от естествения и враг, птица кръжаща отгоре.
Около 40 двойки такахе са оцелели и до днес в природата.
Ето защо яйцата върху, които тя седи са много ценни.
Това може би не е първоначалния дом на такахе.
През миналия век по-голяма част от популацията са живели на по-ниска надморска височина.
Там в топлите блата е имало тучна растителност, с която да се хранят.
Повечето от тези блата са били отводнени и превърнати в обработваеми земи.
Сега тези високи долини оголени от ледници се превърнали в последното убежище за такахе.
Там има много малко храна и трябвало да яде трева.
Да извлечеш нещо хранително от тревата не е лесно.
Техниката на такахе е да откъсня цял стрък, а след това да изяде само най-долните 2-3 см.
Там се намират повечето захари и минерали
и единственото място достатъчно нежно, за да се скъса лесно.
В началото пиленцата не знаят как да го правят и затова трябва да бъдат хранени.
Те остават с родителите през първата една година.
Чак след това ще бъдат достатъчно силни и обучени, за да се хранят сами.
Сега е лято,
но когато дойде зимата живота ще е доста по-труден.
Водоемите замръзват
и тревата няма свежи кълнове, дори и ако бъдат достигнати под снега.
Такахе трябва да копае замръзналата почва за грудки и корени.
Птиците продължили оцеляването в тези неплодородни хълмове.
Още една птица намерила убежище от бозайниците в тези високи планини.
Тя е най-странната от всички.
Тя е огромен папагал - какапо.
Живял е почти по същия начин като зайците.
Поколение след поколение е прокопавал тунели под цялата си територия.
Хранел се е с трева, като отбирал само сочните стъбла и листа.
Тази специфична пътека минава под този храст
и продължава нагоре до върха на този тесен хребет
Следата води до тази малка вдлъбнатина,
а има и още по протежение на пътеката.
Те са прокопани от мъжкия какапо, чиято територия е това.
Той ще ги изкопае и през нощта ще дойде тук,
ниско приведен ще издаде силен плътен вик,
който отеква в тези долини, призовавайки женската да дойде при него.
От 1970-та никакви женски не са били виждани.
Самотен мъжкар продължава труденето и призоваването на женска.
Напразно. През 1985 крясъкът му бе чут за последен път.
И когато надеждата бе почти умряла, нова популация какапо бе открита
на най-южния остров, о. Стюарт.
Те също бяха преследвани от котки и бялки.
Оцелелите бяха хванати и пренесени на три малки островчета,
където няма хищници, които да ги притесняват.
Бяха останали само 61 екземпляра. Оцеляването на какапо е било на ръба.
Мъжкият след дрямка цял ден в своята дупка излиза за вечеря.
Слухът му е доста остър и той се ослушва за опасности.
Продължава по обичания си маршрут, който ще го изведе на най-високия склон на тази планина.
Женска вече се изкачила на върха на храстите и търси свежи филизи и плодове.
Нейното шарено зелено оперение я замаскира и предпазва от атаки от соколи.
Дори и така тя няма да се осмели да се покаже на най-високите клони докато не се стъмни.
Нощта пада и сега се нуждаем от камерата за нощни снимки, за да видим какво се случва.
Към полунощ мъжкия се движи бавно към билото на планината.
Той достига една от неговите вдлъбнатини. От там издава своя пронизващ вик, който отеква над долината.
Започва да я разчиства.
Женската е открила каквото иска в клоните.
Тя ще има нужда от най-питателната храна, която може да намери, за да снесе яйце.
Дори и в най-добрите времена тя не може да натрупа достатъчно телесни запаси,
за да снася всяка година.
Мъжкият започва да надува въздушни торбички на гърдите си.
Те ще му послужат като резонатори и ще усилят крясъците, които се чуват из цялата долина.
Само около 12 мъжки, способни да оставят поколение са останали живи.
През първите 10 години, след като са пренесени в новите си безопасни домове, са били отгледани само 3 пиленца.
През последните две години 7 малки какапо са се излюпили.
Може би видът ще се възроди след всичко това.
Разбира се само малка част от Новозеландските птици не могат да летят.
Повечето като тези красиви петнисти рошльовци са съхранили характерната особеност на птиците
-способността да летят.
По Света птиците използват това умение до изключителна степен.
Някои могат да правят пътешествия дълги хиляди километри без да кацнат нито веднъж.
Някои могат да летят на височина до 8000 метра надморска височина.
Някои летят дори назад.
Как са успели да излетят във въздуха и как успяват да се задържат там.
Това ще научим в следващата серия на:
ЖИВОТЪТ НА ПТИЦИТЕ
За мнения и препоръки plamko_petkov@yahoo.com