IMAX - Cosmic Voyage (1996) Свали субтитрите
човекът изследва окръжаващата го вселена,
наричайки това приключение "Наука".
Нещата, които ни заобикалят, не винаги са такива, каквито изглеждат.
В ежедневието си ние използваме проста скала, за да преценим
кое е малко и кое - голямо.
А що се отнася до световете извън ежедневието ни?
Кое е настина голямо и кое наистина малко?
Изследването, наблюдението
и разбирането на огромния свят, наречен "вселена" -
това е едно от великите приключения на човешкия род.
Вглеждайки се в отдалечения хоризонт, можем да се запитаме
за нашето място във Вселената.
Ние всички сме участници
в едно безкрайно откривателско пътешествие.
Преди повече от 2500 години, на гръцките острови,
на оживения кръстопът между Африка, Азия и Европа,
философи разработили рационални теории за окръжаващия ги свят.
Чудните вълни и пяни на природата, по техните думи,
можели да бъдат разгадани.
Един велик гръцки мислител предположил, че Земята обикаля около Слънцето.
Друг пък преподавал, че всичко, създадено от човека и природата,
е съставено от частици, прекалено малки, за да бъдат видими.
Други изчислили размерите на Земята и Луната
и разстонието помежду им и стигнали до извода,
че и двете тела са сфери.
Нужни били обаче векове, преди да придобием инструментите, с които
да разширим разбиранията си и потвърдим мъдростта на древните мислители.
Междувременно
хората из целия свят се взирали в звездите и им избирали имена.
Повечето смятали, че Земята е център на една застинала вселена.
Изминали две хиляди години,
преди един професор по математика да направи революционно откритие
в древната морска република Венеция.
През 1609 г. Галилео Галилей
показал инструмент, който скоро получил названието "телескоп".
Той демонстрирал от най-високата камбанария
уред, който можел да забележи приближаващи кораби
часове, преди платната им да могат да се видят с невъоръжено око.
По-късно, когато насочил телескопа си към нощното небе,
Галилео открил, че Луната е един планински свят,
че Юпитер също има луни,
а Млечният път е група от безброй звезди.
Нашето космическо пътешествие започва оттук,
центъра на Венеция на Галилео, площад "Сан Марко".
Тъй като Вселената е огромна, ние лесно може да се загубим в нея,
поради което се нуждаем от знаци, които да запазват чувството ни за мащаб.
Арената на акробата е широка един метър.
Трибуните за публиката са десет пъти по-широки, 10 метра.
По-широки с 10 на първа степен.
С всяка нова стъпка и нова арена
ние се отдалечаваме десет пъти повече от Венеция
и изгледът ни към Вселената е десет пъти по-широк.
Една 100-метрова окръжност огражда площад "Сан Марко",
а друга с радиус 1000 метра или 1 километър - центъра на града.
Като увеличим обсега си 4 пъти до 10 на четвърта степен,
обхващаме всички острови на Венеция, Адриатическо море и Северна Италия.
Увеличение от 6 пъти обхваща Европа от Германия до Балканите.
Скоро започваме да виждаме цялата планета.
Нашият дом в Космоса.
След осем стъпки от нашето пътешествие,
8 на десета степен, ние стигаме отвъд най-далечното място, до което
е пътувал човек: Луната.
Ако си представим пътищата, изминавани от всяка една от деветте планети
в орбитите им около Слънцето,
или 13 стъпки увеличение от площад "Сан Марко",
в хоризонта на видимостта ни попада цялата Слънчева система.
При 15-кратно увеличение, 10 на петнадесета степен,
виждаме, че нашето Слънце е просто една от многото звезди.
Оттук нататък започваме да измерваме пътешествието си в светлинни години,
Разстоянието, изминавано от светлината за една година.
Сега прелитаме покрай най-близките до нас звезди,
отдалечени на почти 5 светлинни години.
При скоростта на днешните космически кораби, това пътешествие
би продължило 100 хиляди години.
След като прекосим постоянната нощ
пътешествието ни продължава отвъд района на нашето слънце,
близо до ръба на голямото звездно колело.
Млечният път всъщност е една спирална галактика,
а Слънцето - само една от стотиците милиарди звезди в нея.
В такъв огромен мащаб, 10 на двадесет и трета степен,
светлините, които виждаме, не са звезди,
а цели галактики, съдържащи безброй звезди.
Астрономите откриха, че галактиките се отдалечават една от друга.
Вселената се разширява.
Нашата и всички други галактики
образуват съвкупности и големи съвкупности с огромни размери -
с ширина стотици милиони светлинни години.
Тук, на около 15 милиарда светлинни години от Венеция,
приближаваме външните граници на видимата Вселена.
Ние не виждаме и не знаем какво се намира
отвъд този космически хоризонт.
Както телескопът на Галилео стори възможно това далечно пътешествие,
така друго изобретение, направено тук, в холандския град Делфт,
ще ни поведе към едно откривателско пътешествие в света на миниатюрното.
Преди повече от три века
Антон ван Льовенхойк усъвършенства ранните образци на микроскопа
и го използва, за да изучава капки вода от холандските водоеми.
Елате насам.
Така както днешните студенти откриват нови неща за себе си,
така си представете и мига, в който ван Льовенхойк
погледнал през по-мощния уред
и открил живо царство в капката вода.
Забързаният свят на водните микроорганизми
е с размери само един милиметър -
10 на трета степен от един метър.
Микроскопът ни позволява да продължим пътешествието си към най-малкия свят.
При придвижване към клетъчното ядро,
всяка нова стъпка разкрива свят,
чийто диаметър е десет пъти по-малък от този на предходната.
В дълбините на ядрото
намираме истински забележителни структури.
Дългите спирални молекули на ДНК.
ДНК съдържа химическите кодове
за възпроизвеждането на повечето от организмите на планетата,
включително на микроорганизмите, хората и петуниите.
Още по-нататък виждаме, че молекулите
са направени от частици, по-малки дори от тях, наречени атоми.
Настина, светът на обикновения атом е доста странен.
Неговите шест електрона изглежда се намират навсякъде едновременно.
Пътешествието ни продължава през пустота,
която изглежда равна по размери на междузвездното пространство.
Пред нас е атомното ядро.
То е тъй невероятно малко,
че ако целият атом е с размерите на театър,
ядрото му ще е като прашинка.
Въпреки това, в ядрото се намира почти цялата маса на атома,
концентрирана в частици, които се наричат протони
и неутрони.
Те на свой ред са изградени от по-малки и още по-загадъчни неща, кварките.
При изследванията на тази
вътрешна граница на Вселената
физиците се чудят, дали кварките не са изградени
от градивни частици материя, по-малки и от тях.
Учените изследват тази загадка в подземен тунел край Чикаго,
в който е разположен огромния ускорител на частици "Фермилаб",
проектиран да пресъздава условия като тези при зараждането на Вселената.
Милиони протони и антипротони
препускат из тези тръби в обратна посока със скорост,
близка до тази на светлината. Един вид субатомно разрушително дерби.
Космическото ни пътешествие навлиза в друго измерение -
времето,
в което знанията стават все по-несигурни.
Посредством изучаването на следите на кварките от тези сблъсъци
физиците се опитват да разберат, как е изглеждала Вселената в началото,
след експлозията, наречена Големия взрив.
Един от тези учени излага за вас общоприетата теория.
Добре дошли във "Фермилаб".
В днешни дни астрономите виждат, че Вселената се разширява.
Представете си сега, че върнем разширението наобратно.
Преди милиарди години всичко трябва
да е било кондензирано при огромна плътност.
Звучи невероятно,
но ние смятаме, че материята,
от която е изградено всичко, което виждаме във Вселената -
сградите, дърветата, хората, планетите,
звездите и дори най-далечните галактики
някога е било натъпкано в обем, по-малък и от този.
И тогава...
Космосът експлодирал от само себе си, излъчвайки сияйна енергия.
От тези първи ослепителни моменти
новородената Вселена започва да се разширява и охлажда.
Кварките се съчетават в протони и неутрони,
които след това привличат електрони, за да образуват атоми
и така се разсейва голямата мъгла.
В продължение на милиони години гравитационните сили
бавно привличат материята, за да образува една гигантска паяжина -
основите на космоса.
След два милиарда години
облаците от газ и прах кондензират като огромни капки вода
по бреговете на космоса и образуват галактики.
В местата, в които се сблъскват големи вълни от материя,
се образуват съвкупности от галактики.
Някои от галактиките се развиват като гигантски дискове
и спирали от звезди, газ и прах.
Съседни на тях галактики, привлечени от гравитацията помежду им,
се приближават за един фантастичен сблъсък.
В реално време, този процес отнема един милиард години.
Силите на гравитацията разтеглят дълги опашки от газ и звезди
от новата огромна галактика.
И въпреки всичко това, сблъсъците между звездите са много редки -
толкова необятни са разстоянията помежду им.
След около десет милиарда години
срещаме и нашата собствена галактика,
Млечният път.
В нея са се образували много звезди,
част от които са угаснали.
Звездите са ядрени пещи.
Светят, докато не изразходят горивото си.
Големите звезди изгасват с взрив.
Тези избухнали звезди, свръхновите,
излъчват в космоса елементите на живота:
кислорода, който дишаме, въглерода в мускулите ни,
желязото в кръвта ни.
Ето един облак космически газ,
поръсен с тези елементи, който попада в обсега на гравитацията.
Започва да свети нова звезда, нашето Слънце.
Край него се образуват планети.
В началото на съществуването им, преди повече от 4 милиарда години,
нашата планета, Земята, и Луната са подложени на постоянен обстрел
от космически прах, астероиди
и комети.
Силните сблъсъци и вулканичните газове,
киселинния дъжд и мощното ултравиолетово облъчване от Слънцето превръщат
младата Земя в един много негостоприемен свят.
И въпреки това основните съставки на живото вече са налице.
Вода,
въглерод
и енергия.
По някакъв начин молекули, скътани в морската вода,
се размножават и пораждат живота.
Милиони години единствените организми на Земята са бактериите.
Част от тях, синьозелените бактерии,
бавно отделяли малки мехурчета кислород
и променили из основи атмосферата.
Над облаците, част от кислорода образува тънък озонов слой,
който отразява по-голямата част от ултравиолетовите лъчи.
В променената среда на Земята
във водите процъфтяват нови организми.
Колонии зелени водорасли произвеждат още кислород.
По-късно, организмите еволюират в изумително разнообразие от форми.
Някои от тях имат черупки или скелети за защита и подкрепа.
Други развиват сложен жизнен цикъл, например това малко ракообразно.
Плитките води на моретата се изпълват с голямо разнообразие от форми на живот.
Следващото предизвикателство за живота е завземането на твърдата, суха земя.
Първи се справят бактериите, след тях водораслите, растенията и животните.
Гръбначните се появяват на земята, като се хранят с растения и животни
и пораждат все по-големи форми на живот.
Някои от тях завземат въздушното пространство,
други огромните открити равнини.
Космическото ни пътешествие от Големия взрив до появата на хората
продължи около 15 милиарда години.
От самото ни начало ние сме изследователи,
изобретатели и техници.
След няколко хиляди години - един миг космическо време -
любопитството и технологиите ни отвеждат обратно към звездите.
От изстрелването му в орбита
космическият телескоп "Хъбъл" заснема изображения,
които разкриват още по-красиви
и загадъчни части на Вселената, в които угасват звезди.
В мъглявината Орел
от необикновени кули светещ газ се раждат нови звезди.
В голямата мъглявина Орион
дискове прах изглежда се превръщат в слънчеви системи като нашата.
Голямото приключение по изследването на космоса ни води бързо
към области, запазени навремето за научната фантастика.
Да вземем например черните дупки.
Ето тук една гигантска червена звезда е всмуквана бавно,
като газовете й потъват в дълбините на черна дупка.
Част от тези дупки са може би свили се ядра на огромни звезди,
чиято гравитация е толкова силна, че и светлината не може да се изплъзне.
Но заложените от тях капани могат да откриват и поглъщат цели звезди.
За първи път в историята си ние
разполагаме със силни доказателства, че и край други звезди обикалят планети.
Учените смятат, че само в Млечния път може да има милиони планети като Земята.
Ако това е вярно, на колко ли от тях има живот?
Някои радиотелескопи търсят сигнали,
издаващи съществуването на извънземни цивилизации.
Задачата е трудна.
Но ако един ден получим такъв сигнал,
той ще промени завинаги възгледите ни за нас самите
и за нашата Вселена.
Телескопи като този в обсерваторията "Кек" в Хавай
приличат на машини на времето, улавящи бледата светлина,
пътувала към нас през цялата история на космоса.
Колкото по-далече в космоса надничат астрономите, толкова по-назад
във времето виждат. Колкото повече научаваме за Вселената,
с толкова повече нови загадки се сблъскваме -
сложни въпроси за бъдещите поколения изследователи на космоса.
Ще продължи ли безкрайно разширяването на Вселената?
Как точно се е зародил животът?
Съществуват ли и други вселени отвъд нашия космически хоризонт?
Има ли някъде във Вселената други същества,
които да си задават същите въпроси?
Дори самото питане на подобни въпроси е амбициозно.
Погледнете обаче колко много сме изминали, откакто предците ни
направиха първите стъпки от пътешествието в космоса.
"Човек трябва да разбере вселената си, ако иска да разбере съдбата си.
Кой знае какви загадки ще бъдат разрешени през нашия живот
и пред какви нови мистерии ще бъдат изправени бъдещите поколения?"