The Dreamers (2003) (Dreamers, The (2003) CD1.srt) Свали субтитрите
Майкъл Пит
Ева Грийн
Луи Гарел
МЕЧТАТЕЛИТЕ
Режисьор: Бернардо Бертолучи
Когато за първи път гледах филм в "Синематек Франсез"
си казах: "Само французи... само французите...
могат да направят киносалон в палат."
Гледах филма на Сам Фулър 'Shock Corridor'.
Сцените бяха толкова силни, че се чувствах като хипнотизиран.
Бях на двадесет години, беше края на 60-те
и бях пристигнал в Париж за една година да уча френски.
Но именно тук аз получих истинското си образование.
Станах член на това, което в онези дни беше
някакво подобие на масонство, масонска ложа на киноманите,
това, което ние наричахме 'film buffs' (кинозапалянковци)
Аз бях един от ненаситните,
от тези, които винаги сядат възможно най-близо до екрана.
Защо сядахме толкова близо ли?
Може би защото искахме да получим изображението първи,
докато то беше още ново, още свежо,
преди да е преодоляло препятствията от зрителски редове зад нас,
преди да е преминало като щафета от ред на ред,
от зрител на зрител,
преди да се е върнало, износено от употреба до размер
на пощенска марка, обратно в кабината на киномеханика.
Докторе, не съм луд! Тук съм заради документ!
Може би и затова, защото екранът действително беше екран.
Параван, който ни отделяше от света.
Но една вечер през пролетта на 1968 година
светът най-накрая нахлу през екрана.
Подчинявайки се на неопределена група със съмнителни интереси,
министър Малро
изхвърли Анри Ланглоа от "Синематек Франсез".
Всички ние се убедихме в съществуването на свободна
и честна концепция на филмовата култура.
Сега, поради бюрократични причини, враговете на културата
превзеха този бастион на свободата.
Няма да оставим това така!
Свободата не се дава, а се взема!
Всички, които обичат киното...
във Франция... и в целия свят...
са с вас, с Анри Ланглоа!
Анри Ланглоа създаде "Синематек"
Защото той обичаше да показва филмите,
вместо да ги оставя да гният из разни подземни трезори.
Той показваше всякакви филми: добри, лоши, стари, нови,
неми, уестърни, трилъри.
Всички режисьори от Новата вълна идваха точно тук да учат занаят.
Точно тук е родено съвременното кино.
Кой стои зад тях: Полицията!
Ланглоа беше уволнен от правителството,
и всички любители на киното в Париж се бяха събрали на протест.
Това беше наша собствена културна революция.
Извинявай...
Можеш ли да я махнеш? Залепна...
Какво?
Казвам да махнеш цигарата. Залепна ми на устните.
А, да, да... разбира се.
Извинявай.
Ти какъв си? Англичанин?
- Не, американец.
Може да я загасиш сега.
Как се казваш?
- Матю.
Често те виждам тук. Но никога не разговаряш с никого.
Чудехме се защо винаги си сам.
Всъщност не познавам никого.
А защо си прикована за вратата?
- Не съм прикована.
Много си чистичък.
- Какво?
За човек, който толкова много обича киното. Познаваш ли Жак?
Жак? Ако лайното имаше лайна, щеше да мирише точно така.
Брат ми отиде да преговаря с него.
Като се върне, ще усетиш миризмата на Жак.
Все едно си в кочина.
Много добре говориш английски.
- Какво?
Много добре говориш английски.
Майка ми е англичанка.
Ето го Тео. Като ви запознавам, сбръчкай нос.
Там са Годар, Ривет, Шаброл, Реноар...
Жан Руж, Ромер, Синьоре, Жан Маре...
и кой още...? А, да! Марсел Карне.
А какво прави Карне тук?
И сега какво? Оставаме или...
- Не знам.
Тео, това е Матю.
Беше прав, американец е.
- Здравей.
Виждали сме те тук. Идваше на всички прожекции на Николас Рей.
Да. Харесвам филмите му.
- Кои? 'They Live By Night'?
Повече 'Johnny Guitar' и 'Rebel Without A Cause'.
Знаеш ли какво написа Годар за него?
- Не. Какво?
"Николас Рей - това е киното."
Какво правиш?
- Аз?
Хайде, всички, бързо!
Ето така се срещнах за първи път с Тео и Изабел.
Чувах как тупти сърцето ми.
Не знам дали беше заради това, че ме гонеше полицията,
или заради това, че вече се влюбвах в новите си приятели.
Ние скитахме и говорехме, говорехме... за политика, за филми,
за това, защо французите никога няма да направят хубава рок-група.
Умирам от глад.
- Забравих, имам сандвичи.
Исках тази нощ никога да не свършва.
Благодаря.
Ти носиш ли си нещо?
- Не, не съм гладен.
Яжте. Не ми обръщайте внимание.
Не, не. Наистина не съм гладен.
- Вече го разделих. Вземи.
Много си любезна, но...
- Взимай като ти дават!
Благодаря.
- Тео?
Да?
- Нищо ли нямаш за Матю?
Няма проблем.
- Дадох му една трета от моя.
Наистина не съм дошъл да ви подяждам сандвичите.
Той не иска.
- Напротив, иска!
Просто е прекалено възпитан за да си признае. Нали? - Много си мила.
А откъде си точно?
- Сан Диего.
А вие? И двамата ли сте родени в Париж?
Аз съм се появила на този свят на "Шан-з-Елизе" през 1959 г.
На тротоара на "Шан-з-Елизе"
И знаеш ли кои са били първите ми думи? - Не. Кои?
New York Herald Tribune!
New York Herald Tribune!
New York Herald Tribune!
New York Herald Tribune!
Идваш ли с мен в Рим?
Тук, ето тук. Тук.
Лека нощ, Матю.
- Лека нощ.
Скъпа мамо, този път наистина имам новини.
Току-що се запознах с първите си френски приятели.
Ало? Матю?
- Кой е?
Не бъди толкова подозрителен, аз съм.
Тео? - Само не ми казвай, че съм те събудил.
Не... отдавна съм станал.
По гласа ти не личи да си станал отдавна.
Винаги ми е такъв гласът сутрин.
Извинявай, трябваше да ти звънна рано, имам лекции в 9.
Слушай... искаш ли да вечеряш с нас утре вечер? С мен и Изабел?
Имаш предвид истинска вечеря, в приличен ресторант?
Не, не в ресторант. У нас, вкъщи.
Да, разбира се. Ще е чудесно.
- Нали? Тогава ще се видим...
Свършвай с този телефон, вече е 9 часа! - Да, да.
Да се видим преди това да пийнем по нещо. В "Распай" в 6ч.
Добре.
- Знаеш ли къде се намира?
Булевард Сен-Жермен?
- Ела там в шест.
Трети етаж.
- Трети етаж?
Тук има достатъчно място за всички!
Ние с Тео сме заразни!
Какво!?
- Много сме заразни!
Заразни?
Внимавай да не се заразиш!
Красиво е!
- Така ли мислиш?
Късмет!
- Харесваш ли старите къщи?
Здрасти, мамо.
А ти какво правиш тук?
- Дойдохме на вечеря. - Какво?
С Матю. Иза не ти ли каза?
Кой Матю?
С този Матю. Новият ни приятел.
Матю, това е майка ми.
- Здравейте.
Много ми е приятно, Матю.
- И на мен.
Американец ли си?
- Да. От Калифорния съм.
Матю живее в един отвратителен студентски хотел на "Малбранш".
И решихме да го поканим на вечеря. - А!
Какво има?
- Какво да ти кажа, Изабел...
Приготвих вечеря за двама,
и изведнъж се оказва, че сме петима.
Какво? Тео не ти ли каза?
- Тео нищо не ми е казал. И ти също.
Какво ти става? Да не ти се е сварил мозъка на пюре?!
Ти трябваше да й кажеш, Изабел!
- Ти си изкукуригал!
Мръсница, кучка, уличница...
За бога, престанете и двамата!
Извинявам се за поведението на децата си, Матю.
Не, аз трябва да се извиня.
Моля ви, не се притеснявайте заради мен.
Много любезно от твоя страна, защото ти нямаш никаква вина.
Дай да те погледна.
Добре. Искам да направиш добро впечатление на татко.
Аз съм, татко. Ще вечеряме вкъщи.
А "Синематек"?
- Затворено е за неопределено време.
Татко, не виждаш ли, че имаме гост? Това е Матю.
Господине... Матю.
- Матю днес ще вечеря с нас.
Скъпи Матю, вдъхновението е като бебе.
То не избира удобен и подходящ момент за да се появи на бял свят.
Не изпитва никакво уважение към бедните поети.
Но когато наистина се появи, когато благоволи да дойде...
тогава, знаеш ли...
Млади момко!
На вас говорех. И смятах, че ме слушате.
Слушах Ви. Извинете...
Какво?
Нищо. Аз... Аз просто...
Тази запалка сякаш ви е хипнотизирала. Бих искал да зная защо.
Е? - Джордж, моля те. Матю е наш гост.
Не, не, не. Наистина ми е любопитно. Искам да знам защо?
Аз просто... си играех със запалката на Изабел...
без да го осъзная, а после се усетих...
и си помислих, че не е възпитано, и я оставих на масата.
Но я сложих по диагонал на едно от тези квадратчета, виждате ли?
Вижте...
И тогава забелязах, че дължината на запалката
е точно колкото диагонала.
Тогава я сложих успоредно...
на външния край... Вижте....
и тук също пасва точно.
Но пасва и тук...
и така... и ето така...
и така също.
Готов съм да споря, че ако я разглобя пак ще пасне някъде.
Имам предвид, че тя наистина пасва навсякъде. Вижте!
Виждате ли?
Забелязах, че колкото повече гледаш нещо на тази маса,
предметите върху нея, хладилника, тази стая,
вашия нос... целия свят...
И внезапно разбираш,
че съществува някаква космическа хармония на формите, размерите...
И просто се замислих защо? Не знам защо е така.
Знам само, че тя съществува.
Интересен приятел си имате.
Много по-интересен, отколкото предполагате.
Искам да кажа, когато гледаме наоколо, какво всъщност виждаме?
Хаос, нали така?
Пълен хаос.
Но ако погледнем отгоре, от гледната точка на Бог,
всичко изведнъж си идва по местата.
Децата ми вярват, че с техните демонстрации,
и седящи стачки, и събирания...
Те вярват, че по този начин не само ще провокират обществото,
но ще могат и да го променят.
Значи искаш да кажеш...
че ако уволняват Ланглоа, ние не трябва да правим нищо, така ли?
Ако депортират имигрантите, ако избиват студентите,
ние нищо да не правим?
Казвам, че малко яснота в мисленето не би навредила.
Значи ти си прав, а всички други грешат?
Във Франция, Италия, Германия, Америка...
Слушай, Тео. Преди да можеш да променяш света,
трябва да разбереш, че ти самият си част от него.
Ти не можеш да стоиш извън него и да наблюдаваш.
Ти си този, който стои извън него!
Ти отказа да подпишеш петицията против войната във Виетнам!
Поетите не подписват петиции. Те подписват поеми.
Петицията също е поема!
- Да! А поемата е петиция!
Благодаря, Тео, но още не съм изкуфял.
Не се нуждая да ми припомняш моите собствени творби!
Това е вярно.
"Петицията е поема, а поемата е петиция"
Едни от най-забележителните стихове, които си писал някога.
А я се виж сега!
Надявам се никога да не стана такъв!
- Тео!
Трябва да кажем вече лека нощ, скъпи. Предстои ни дълъг ден.
Джордж?
Извинявай. Какво каза?
Казах, че е време да си лягаме.
И искаше да кажеш още нещо на децата, нали?
Да, разбира се. Съжалявам.
Оставих чековете над камината, както винаги.
Но ги осребрявайте само при нужда, нали?
Лека нощ на всички.
Лека нощ, татко. И приятно пътуване.
Лека нощ, скъпа. Тео?
Всичко най-хубаво, Матю.
- Много ми беше приятно.
Приятно ми беше, Матю.
- На мен също. Благодаря за вечерята.
За мен беше удоволствие.
Защо не поканите Матю да преспи у нас?
Не мисля, че ми хареса споменатия хотел "Малбранш"
Лека нощ.
Защо досега не си ни смайвал с философските си разсъждения?
Не мислех, че философствам.
Татко беше много впечатлен.
На татко в главата му е пълна каша.
Мисля, че сте късметлии.
Бих искал и моите родители да са такива.
Чуждите родители винаги са по-добри от родните.
Но защо ли нашите баби и дядовци
пък винаги са по-добри от чуждите.
Знаеш ли, това е така. Абсолютно вярно.
Никога не съм се замислял над това, но си е вярно.
Матю, душичка си ти!
Това е два пъти по-дълго отколкото...
Добре, аз си лягам.
Ти оставаш ли?
Добре ли си?
- Да, добре съм.
Лека нощ, Матю.
Всички имаме бащи...
Да. Но фактът, че Бог не съществува,
не означава, че те трябва да заемат неговото място.
Става ли?
Чудесно е.
- Лека нощ.
Лека нощ.
- Ще се видим утре.
Лека... Бла...
Благодаря.
Не!
Добро утро.
Това пък какво беше?
- Махнах съня от очите ти.
Тео ме моли да го правя всяка сутрин.
Какво странно желание.
- Не ти ли хареса?
А трябваше ли?
- Естествено.
Ставай, ставай, ставай!
Какво чакаш още?
- Изабел, не съм облечен!
Какво правиш?
Какво правиш?
Запечатвах тази стая...
в паметта си за вбъдеще...
Ще си я спомям често.
'Queen Christina'- когато Грета Гарбо се сбогува със стаята,
в която е прекарала нощта с Джон Гилбърт. - Браво!
Значи така. Имаме собствено отделно крило,
банята е в края на коридора,
ако те няма там след минута, ще дойдем да те вземем!
Влизай.
Добро утро.
- Добро утро.
За църква ли си се приготвил?
Искаш ли моята четка за зъби?
- А... не. - Сигурен ли си?
Ще ги почистя с пръст.
Добре ли спа?
- Да. Даже чудесно.
Знаеш ли, Матю...
имаш най-красивите устни на света.
Може ли да ги докосна?
Искаш да пипнеш устните ми?
- Аха. - Ами добре.
Толкова са червени, и сочни, и сладки...
толкова сърдити, жестоки...
Дай да видим как ще изглеждаш с червило.
Наистина трябва да тръгвам.
- От теб ще стане хубаво момиче!
Не й обръщай внимание, Матю. Иначе жив няма да се измъкнеш.
Не... наистина трябва да се връщам в хотела. - Не? Защо?
Искахме да те поканим да останеш.
Сериозно? - Разбира се! Нали знаеш, нашите заминаха,
ще останат цял месец в Турвил.
Помислихме, че може да искаш да се пренесеш тук.
Наистина ли?
- Разбира се.
Но ние се запознахме само преди два дни...
вие почти не ме познавате.
- Значи тъкмо ще се опознаем.
Не е задължително да живееш в хотела, нали? - Не е.
Тогава да идем с моя мотопед и да си вземеш необходимите вещи?
А ти какво мислиш?
Идеята беше моя.
Господи!
Ще мина да проверя "Синематек" за всеки случай. - Добре.
Не се бави!
- Няма, нямам почти никакъв багаж.
С нас няма и да ти трябва много! - Добре.
Гледай да не си забравиш четката за зъби!
Добре!
Скъпа мамо, сигурно ще се учудиш,
че ти пиша толкова скоро след последното си писмо.
Току-що се пренесох от хотела в апартамента на известен
френски писател, чиито деца са мои връстници,
и имат същите интереси като мен.
Сигурно ще се зарадваш да узнаеш, че тук общувам с подходящи хора.
Много поздрави на татко. Надявам се, че не ми се сърди вече.
Чуй това, Матю.
"Разликата между Китън и Чаплин -
е като разликата между проза и поезия,
между аристократа и скитника,
между ексцентричност и мистика,
между човека-машина и човека-ангел."
Не е лошо, нали?
Да, бива.
С едно изключение - според мен те не могат да се сравняват.
Защо? Защото Чаплин не може да се сравнява с никой?
Не. Защото Китън не може да се сравнява с никой.
Китън?
- Да.
Ти смяташ, че Китън е по-добър от Чаплин? - Абсолютно.
Стига, не го казваш сериозно.
- Напълно сериозно!
Ти си луд.
- Хайде стига, Тео...
...не можеш да отречеш, че Китън е по-смешен от Чаплин.
Разбира се, че мога!
Ти не смяташ, че Китън е по-смешен от Чаплин? - Аз не смятам, че...
изобщо някой по-смешен от Чаплин!
- Но Китън е по-смешен,
дори когато нищо не прави! И освен това прилича на Годар!
Китън е истински режисьор, а Чаплин мисли единствено
за собственото си изпълнение, за егото си! - Глупости!
Не са никакви глупости!
- Напротив, глупости са!
Вие американците нищо не разбирате от собствената си култура!
И не е чудно, че никога не сте разбирали Джери Луис!
О, само не ме карай да говоря за Джери Луис!
Когато Чаплин е искал да заснеме прекрасна сцена, той е знаел как...
как да го направи по-добре от Китън или от който и да е било друг!
Помниш ли последната сцена от "Светлините на града"?
Когато гледа продавачката на цветя...
и тя също го гледа...
И не забравяй, тя е била сляпа, тя го вижда за първи път,
и ние чрез нейните очи сякаш също го виждаме за първи път.
Чарли Чаплин... най-великия човек на света!
И ние сякаш никога преди не сме го виждали!
Иза, ако пак пуснеш тази проклета плоча, ще я направя на парченца!
Но нали харесваш Джанис Джоплин.
Спри го!
Казах "спри го", Изабел!
Престани! Престани!
Матю, кажи ми филма!
- Какво да ти кажа?
Филма! В кой филм един човек подлудява друг, танцувайки степ?
О, знам го!
- Ако не можеш да отговориш - глоба!
Бързо! Иначе глоба!
- 'Top Hat'!
Фред Астер танцува над стаята на Джинджър Роджърс.
И тя е бясна, защото я събужда.
Познах.
Добър е.
За едно и също ли си мислим?
За какво?
'Bande a part'
- Права си.
Защо... защо ме гледате така и двамата?
Ами... знаеш ли, мой малък Матю...
има нещо, което двамата с Тео отдавна искахме да направим,
но чакахме докато се намери подходящ човек за целта.
И аз мисля, че ти си подходящ!
- Какво да направите?
Да опитаме да подобрим рекорда от 'Bande a part' - Какъв рекорд?
Нали си гледал 'Bande a part'
- Да.
Помниш ли сцената когато тримата бягат в Лувъра? - Смътно... напомни ми.
Опитват се да подобрят световния рекорд 9 мин 45 сек. - А, да, вярно!
Ние смятаме да подобрим техния рекорд!
Какво?
Какъв е проблема?
Ами не, нищо...
- Нали не те е страх?
Не, не ме е страх. - Тогава?
- За вас двамата е лесно.
Аз съм американец... чужденец
- Е и?
Ами това, че ако ме хванат, ще ме депортират.
Не се притеснявай, малкия, няма да ни хванат!
Не можеш да си сигурна.
- В 'Bande a part' не ги хванаха.
А ако подобрим рекорда, нас също няма да ни хванат.
Но това беше на кино!
- Донеси ми секундомера на татко!
Това е стахотна идея, но...
- Матю, това е проверка...
Ще издържиш или ще се провалиш?
Внимавай!
От отговора ти зависят много неща.
9 минути 28 секунди!
Подобрихме рекорда с 17 сек!
- Направихме го!
Матю! Мой малък Матю!
Ти беше чудесен!
Приемаме го! Един от нас!
Приемаме го! Един от нас!
Приемаме го! Един от нас! Един от нас!
Приемаме го! Един от нас!
Един от нас!
Замръзвам! Хей!
Тео! Изабел!
Тео! Изабел!
Какво...
Хей!
Ние те приемаме! Ти си един от нас! Един от нас!
Това е мама... усещам...
Не мога да се обадя, много съм мокра.
Иза е умна, но не знае как трябва да се държи с родителите си.
В какъв смисъл?
В смисъл, че не е достатъчно просто да не ги забелязваш.
Те всички трябва да бъдат арестувани, съдени,
признати за виновни,
изпратени в провинцията за самокритика
и превъзпитание!
Те и така вече са в провинцията!
Те са на море.
Има разлика!
Ало?
Ало?
Жалко.
Моите родители никога никъде не заминават.
Все пак къщата е на ваше разположение.
Ти къде?
Трябва да се преоблека.
Ще замръзнеш в твоята стая, ела в моята.
Добре.
Може да облечеш това.
Благодаря.
Отивам за кола. Ти искаш ли?
- Може.
Матю!
- Да?
Отвори вратата, заети са ми ръцете.
- Момент.
Защо се забави?
- Аз... преобличах се.
Кой е този филм?
В кой филм балетът танцуваше така,
а певицата беше облечена с кожа?
Аз гледал ли съм го?
- Заедно го гледахме. - Така ли?
Подскажи ми.
- В никакъв случай.
Хайде де! Името на режисьора?
- Не!
Колко думи има в заглавието?
- Казах "не". - Изабел! - Не!
Първата буква на всяка дума.
- Боже... колко си жалък!
Нали е жалък, Матю?
- Не мислиш ли, че е жалък?
Матю, ти сигурно го знаеш.
- Да не си посмял да подсказваш!
Нима Сфинксът е подсказвал на Едип?
Я върви на...
Предаваш ли се?
Да!
'Blonde Venus'.
По дяволите!
Марлен Дитрих, 1932.
- Знам.
Глоба.
Щом настояваш...
Искам ти сега...
да направиш пред нас това, което те видях да правиш пред нея.
Пред кого?
Не разбирам за какво говориш?
- О, не, разбираш ме, сладурче.
Глоба!
Кучка!
Кучка и садистка!
- Ще си платиш ли глобата или не?
Е, добре.
Искам да го направиш така, както го правеше когато мислеше, че никой не те гледа.
Да пийнем нещо. Ще се видим долу.
Матю?
Да?
Да.
Защо не си признаеш, че си възбуден? Хайде, на мен можеш да кажеш?
Какво?
- Не се ли възбуди поне малко?
Какво по-точно се опитваш да ме накараш да кажа?
Нищо. Зададох ти въпрос.
Знаеш ли на кого приличаш сега.
- На кого?
На Изабел. - А защо пък не? Тя е моя сестра близначка.
Вие сте близнаци?
- Да, тя щеше да съм аз, ако беше мъж.
Глупости, но не сте еднояйчни?
- Напротив, сме.
Ние сме сиамски близнаци. Съединени ето тук.
Странен си ти, Тео.
Преди половин час те видях как я гледаш, сякаш искаш да я удушиш.
Аз наистина исках да я удуша.
Не мога да те разбера.
Имаш ли братя или сестри?
- Две по-големи сестри.
И никога не ти е идвало да ги удушиш?
- Естествено, че да!
Но никога не съм мастурбирал пред тях, и никога...
те никога не са ме карали да правя насила нещо, което не искам.
Мислиш, че Изабел ме е принудила, така ли?
Дълбоко в себе си вече знаех, че вече нищо не беше както преди.
Залозите вече бяха вдигнати.
Но все пак за известно време изглеждаше, че...
че между Тео и Изабел е настъпило някакво примирие.
А след това, една вечер...
Тео?
Кой е филма?
Кой е филма?
Кажи ми филма, в който мястото на убийството е отбелязано с кръст,
или плащай глоба.
И ти също, Матю.
- Аз?
А аз какво съм направил?
- Кажи ми филма... или плащай глоба.
Времето изтече!
Времето изтече? Ти не ми позволи дори да опитам!
Кой е филма?
'Scarface' Хауард Хоукс, 1932.
А глобата?
Ами да видим...
Сега...
Както знаеш, Изабел, аз не съм садист.
Искам само всички да са щастливи, всички без изключения.
Така че бих искал ти...
и Матю...
да правите любов пред мен.
Но не тук.
Не ми харесва идеята да спя в чужда противна сперма.
Не се обиждай, Матю.
- Къде?
В стаята за гости. Пред Делакроа.
Може би едната творба ще вдъхнови раждането на друга.
Няма да направя това!
- Няма ли?
Ти не би го направил.
- Матю не е мой тип.
Е, добре.