IMAX - Destiny In Space (1994) Свали субтитрите
е една малка планета, населявана от интелигентен живот.
Земляните винаги са били любопитни същества.
Дори след като открихме нашият свят, мечтахме да откриваме и други.
Вероятно и други същества, населяващи планети около далечни звезди.
Ако изпращат сигнали
можем да ги засечем с този мощен радио телескоп
и вероятно да им отговорим през откритият космос.
Но можем ли да напуснем домът си на Земята,
за да изследваме нови светове?
'СЪДБА В КОСМОСА'
Вече сме направили първите малки крачки извън планетата ни.
Проектирахме този кораб, да превозва хора и товар в орбита.
Тук, далеч над земната атмосфера
се учим как да живеем и работим в космоса.
Външният вид показва малко от очакваните следи
от многобройните пътешествия.
Совалката е екипирана с роботизирана ръка,
за да премества големи товари, високо над земята.
Издигнал се от товарният сектор
е кораб, който носи германският телескоп Орфей,
и управлявана от разстояние IMAX камера.
През обектива й, виждаме както никога преди
външният вид на совалката, докато е в орбита.
Телескопа Орфей е пуснат в орбита.
И ние се возим с него, реейки се в космоса.
Совалката под нас се отдалечава, с празен товарен сектор.
Няколко дни Орфей ще наблюдава най-топлите и най-студените газове в галактиката ни.
След това совалката ще го прибере на Земята.
Над 3 десетилетия се учим как да пътуваме в космоса
и да живеем в ниска земна орбита.
След като направихме тези първи крачки, готови ли сме
да прекосим великата, черна празнота, за да изследваме слънчевата ни система?
Пътуването ще е хиляди пъти по-далечно от всяко, поемано до сега.
Първо трябва да разберем как да се адаптираме към безтегловността.
Свързана с тунел към пилотската кабина, лаборатория, позната като Спейслаб
заема товарният сектор на определени полети.
Вътре учени от 13 страни правят експерименти.
Двама лекари, Норм Тагард и Робърта Бондар, канадци, изучават
поведението на сетивните ни системи в състояние на микрогравитация.
Повече от половината астронавти получават световъртеж и гадене.
Германският специалист Улф Мерболд ръководи експеримент,
за да разбере повече за причините.
Обекта вижда едно, но чувства друго.
Мозъкът му е объркан от противоречието и се дезориентира.
Корабът ли се върти
или ние?
Докато Робърта се върти, малка камера в шлема й
записва движенията на окото й, реагиращо на движенията.
Информацията се събира по средата и в края на полета.
При сравняване на резултатите се вижда, че колкото повече време прекарат в космоса,
толкова повече разчитат само на визуалното си чувство за ориентация.
Но резултатите важат само за краткотрайни полети.
За да разберем как влияят дългите полети,
хора трябва да живеят продължително в космическа станция.
Там ще се научим да поддържаме затворена живото поддържаща система
за месеци или години. Нужно е рециклиране.
Бъдещите астронавти ще за квалифицирани градинари. Ще се грижат за малки ферми,
като тази хидропонична градина в космическият център Кенеди,
която използва рециклирана вода и кислород.
Растенията трябва да се пазят от заразяване.
Без посевите по пътя към друга планета ще е катастрофа.
Друго изпитание е поддържането във форма. Без телесно тегло мускулите ни отслабват.
Костите стават крехки.
Колкото по-повече време прекарваме, толкова по-лоши са проблемите ни.
Хората, пътуващи към други планети ще прекарат години в ограничено пространство.
Срещу какъв емоционален стрес ще се изправим?
Ще ни липсва ли домът, толкова далече от всичко познато,
изолирани от приятели, семейства, без познатите удобства на дома?
Първото пътуване до друг свят, бе до съседната ни Луна.
Тези пътешествия траеха по-малко от седмица.
Днес, в станцията Мир, руски космонавти живеят в космоса с месеци.
От време на време, от земята пристигат нови екипажи.
След почти година в орбита
космонавтите ще се завърнат в домовете си в Съюза.
Въпреки, че тренират по 6 часа всеки ден,
изложени на земната гравитация, временно не могат да се изправят.
Представете си да пристигнем на чужда планета в това състояние.
Но ако произведем изкуствена гравитация докато пътуваме към целта си?
През 1968, класическият филм на Стенли Кубрик
2001, Една Одисея в Космоса,
показва кораб, който прави това възможно.
Докато корабът се върти, на всички вътре
действа центробежната сила, която замества гравитацията.
В друг проект, части от кораба се въртят около стационарен център.
Но въртенето на малък кораб
може да доведе до дезориентация на екипажа. Можем да го избегнем
достатъчно голям кораб, който да се върти по-бавно.
Но той трябва да е дълъг колкото мостът Голдън Гейт.
Как ще го построим в откритият космос?
За да стигнем до Марс, например, трябва да проектираме кораб с два модула.
Закачени за двата края на много дълъг кабел, или въже.
По време на път въжето се изпъва и разделя двата модула.
Всичко това, въртящо се веднъж в минута
може да осигури нужната, изкуствена гравитация.
До скоро, въжетата бяха просто една идея.
Идеята трябва да се тества.
На совалката бе проведен експеримент.
Италиански сателит е окачен на дълго въже.
Екипажа е там, за да го прибере.
В началото въжето се държи според очакванията.
Но тогава макарата отказва и въжето се отпуска.
Включвайки двигателите и на кораба и на сателита
екипажа успява да изпъне отново въжето,
показвайки, че можем да контролираме въжета в космоса.
Неочаквани препятствия са на път.
Но се учим от тях и продължаваме напред.
За да създадем благонадежден кораб се нуждаем от леки, но твърди материали.
За да ги тестваме, през 1984 изстрелваме сателит
с няколко материали прикачени по повърхността му,
излагайки ги на условията в космоса.
Сателита е в орбита 6 години, колкото един междупланетен полет.
Совалка го прибира и връща на земята.
Откриваме много информация по панелите.
Микроскопите откриват, че вакуума в космоса не е празен.
Продължителни бомбардировки от микрометеорити са осеяли повърхността с кратери.
Най-голямата опасност в космоса е радиацията.
Совалката се носи над земният хоризонт.
Виждаме само светлините от товарният й сектор.
Но не виждаме вредната, космическа радиация, която е навсякъде.
Високо заредени частици се излъчват от слънцето и други звезди.
На Земята сме защитени от атмосферата и заобикалящото ни магнитно поле.
В космоса, радиацията може да проникне през стените на кораба.
Японски рентгенов сателит разкрива огромни облаци радиация, изригваща от слънцето.
На междупланетни полети ще бягаме към защитени убежища на борда,
когато забележим слънчева буря.
Повечето планети са много враждебни.
Но това не ни спира да ги изучаваме.
Където не могат да стъпят хора изпращаме дистанционно управлявани роботи.
Управлявайки ги от земята
използваме електронните им очи и сензори да изследваме чуждият пейзаж.
През 1989, корабът Галилео
започва 5 годишно пътуване до Юпитер,
най-голямата планета в системата ни.
Галилео се изгуби в нищото и изчезна в тъмнината на космоса.
Това бе последното, което видяхме.
Ранни снимки на Юпитер са изпратени на земята през 1979
от два робота-проби наречени Пътник.
Първата ни възможност да се възхищаваме на Гигантската Червена Точка,
три пъти по-голяма от земята.
Молекулярните блокчета, изграждащи живота
може да са задвижени от турбулентната атмосфера на Юпитер.
Ако Галилео го докаже,
това ще е нов поглед, върху произхода на живота.
Въпреки, че е най-близкият ни съсед, Венера винаги е била мистерия.
Гъсти облаци покриват повърхността й.
Изпратихме кораб на име Магелан в орбита около планетата.
Неговите радарни очи могат да виждат през облаците.
Магелан събра толкова информация,
че можем да изследваме повърхността, все едно сме били там.
Започваме от 60,000 фута височина.
За да помогне на учените за видят релефа,
компютърът увеличи височината на терена 10 пъти.
Вероятно тези вертикални куполи
са причинени от лава, изтичаща през слаби места в повърхността.
Тези кратери, някои с размера на Кънектикът
са причинени от сблъсъци с комети и астероиди.
На Земята, древни кратери като тези са еродирани от вятъра и водата.
Тук има слаб вятър и никаква вода.
Жегата под дебелият слой атмосфера от въглероден двуокис
действа като парник:
Позволява на слънчевата светлина да проникне, но задържа топлината вътре.
Температурата на повърхността е достатъчна да разтопи олово.
В далечината се вижда огромният вулкан Гула Монс.
Реем се 250,000 фута над повърхността.
Дългите, гладки ивици, които пресичат пътя ни
са малки частици от повърхността, които радарите на Магелан не са сканирали.
Магелан ни показа фантастичната повърхност на чужда планета
където човек не може да се надява да кацне някога.
Но има друг свят в слънчевата ни система, който хората могат да посетят.
Бъдещите поколения изследователи ще ходят по Марс.
За да им подготвим пътя, можем да изпратим подобен робот да изследва повърхността.
Можем да изпратим цяла тълпа от тези помощници.
За разлика от нас са имунизирани към радиацията и не се нуждаят от въздух и вода.
И никога не им липсва дома.
Този руски робот и много други тествани в Дед Валей, Калифорния,
са програмирани за трудни задачи, като справянето със скалисти терени.
По-сложни модели могат да ни помогнат да построим база на Марс.
Но управлението им ще е предизвикателство.
Със скоростта на светлината, на една команда
отнема 20 минути да пропътува от Земята до Марс.
Ако някъде има или е имало живот в Слънчевата система,
Марс ще е добро място за търсене на следи.
Голяма долина разделя марсианското поле.
Дълга е колкото САЩ.
Слизаме от 40,000 фута
в част от долината позната като Кендор Казма.
5 пъти по-дълбок от Гранд Каньон.
Височината на терена не е увеличена по компютърен път.
Така изглежда в действителност.
Животът, който ние познаваме се нуждае от течна вода, за да се развие.
През тези каньони може и да е текла вода преди много време.
Вероятно е поддържала живота.
Вкаменени форми на живот може да лежат по дъното на каньоните.
Ако намерим някакви, те ще са първото доказателство
че живот съществува не само на Земята.
Ще значи, че вероятно галактиката ни изобилства от живот
и чака някой да го открие.
Днес, Марс е замръзнал свят.
Средната температура тук е по-ниска от тази на Южният Полюс.
Но преди, когато вероятно е текла вода трябва да е било по-топло.
Не знаем защо Марс е замръзнал,
но вероятно можем да го накараме да се промени отново.
Могат ли бъдещите поколения някакси да преобразят Марс
в подобен на Земята свят, където могат да живеят хора?
За да го направим, трябва по някакъв начин да повишим температурата,
да изградим атмосфера и разтопим ледените блокове.
Това ще създаде езера и реки.
Тогава можем да засадим растения, за да изпълним въздуха с кислород.
Животни и хора, сега ще могат да дишат.
Нов свят може да е готов за колонизация.
Какъв ли ще е живота на Марс?
Вероятно ще построим ферми и градове.
Или ще оставим Марс както сме го намерили.
Тези решения ще вземат потомците ни.
Ако промяната е възможна, тя ще отнеме хиляди години.
До тогава може да сме напуснали слънчевата ни система и да изследваме звездите отвъд.
Въпреки, че с днешната технология ще отнеме 100,000 години, за да ги достигнем
бъдещите поколения може да пътуват по-бързо.
В настоящето, за изследване на звездите трябва да използваме телескопи.
На път сме да изстреляме в космоса
инструмент, който ще ни позволи да погледнем дълбоко в вселената
и назад във времето, почти до момента на раждането й.
Това е космическият телескоп Хъбъл.
Изстрелян в орбита, над блещукането на атмосферата
ще вижда 10 пъти по-далеч от телескопите на Земята.
Астронавтите Кати Съливан, Лорен Шрайвър и Брус МакКендълс
са дошли в Локхийд за последна проверка.
Приятели и роднини са се събрали за излитането от център Кенеди.
Сред тях е и др. Лаймън Спитзер,
който пръв предложил идеята за космически телескоп през 1946.
Това е много важно събитие за мен. Много вълнуващо.
Предполагам, че телескоп от това естество ще е много полезен за астрономията.
Идеята най-после се прие сред астрономите
и сред другите хора. Най-накрая, дори и в Конгреса.
И ето го, излита.
Щом Хъбъл се разгърне, астрономите ще могат да насочат окото му
към всяка част от вселената, която пожелаят.
Докато пилотът Чарли Болдън, в ляво, поддържа позицията на совалката
астрономът Стив Холи се подготвя за разгръщане.
Холи освобождава телескопа.
След това много бавно и внимателно
прибира ръката.
Небето и морето на Земята се отразяват на входа му.
Телескопът Хъбъл, творение на 10,000 души, най-накрая е в космоса.
Ще остане тук много години, изпращайки образи на Земята.
Екипажи ще посещават Хъбъл на редовни ремонтни работи,
заменяйки и подобрявайки частите му.
Изглежда добре. Не виждам никакво движение.
Хъбъл е готов за работа.
- Иска ми се да сте тук, защото няма да повярвате.
Величествено е меко казано.
Телескопа ще разкрие в детайли невиждани до сега обекти.
Но има проблем. Открит е дефект във формата на главното му огледало.
Нужен е ремонт.
Като част от ремонтните работи друг екипаж ще извърши ремонта 3 години по-късно.
Първо екипажа трябва да хване телескопа.
Има проблем с един от панелите, който произвежда енергия за телескопа.
Външното покритие е извъртяно
на 90 градуса и повече по посока на часовниковата стрелка.
След като телескопа е прибран в товарният сектор
астронавтите излизат за по-детайлен преглед.
Започва най-амбициозната и трудна ремонтна мисия.
Стори Мъсгрейв и астронома Джеф Хофман
са ветерани в космическите разходки.
Ще се изпомпа въздуха и след това се залавят за работа.
Екипажа е планирал да смени слънчевите панели като част от редовните поправки.
Но сега извитият панел не може да се прибере в товарният сектор.
Трябва да го изхвърлят зад борда.
Специалиста Кати Торнтън ще го направи.
Такъв голям реещ се обект може да е заплаха за други кораби.
Тяга от двигателите е насочена към панела, за да го завърти.
Движението ще го засили към атмосферата, където ще изгори.
Работата по телескопа може да продължи.
Трудно е да маневрираш с телата и екипировката без чужда помощ.
Ремонтът ще е невъзможен без ръката на совалката.
Тя се управлява от Швейцарският астронавт, Клод Николие,
докато Кен Бауърсокс, пилотът, наблюдава.
Новата планетарна камера ще ни каже за размера
на вселената и колко бързо се увеличава.
Екипажа я вдига много внимателно.
И най-малкото разтърсване може да повреди деликатните й части.
Астронавтите се сменят всеки ден,
прекарвайки до 6 часа в студеният вакуум.
Инструментите им трябва да са вързани, за да не отлетят в космоса.
След 5 дни интензивна работа и блестящи успехи
астронавтите ще инсталират поправителният оптичен пакет.
Контактна леща, която ще фокусира гигантското око на Хъбъл.
Ако успее, ще можем да погледнем отвъд ръба на времето.
Ремонта е завършен. В мисията бяха нужни уменията ни,
придобити от 3 десетилетия работа в космоса.
Дали поправка на телескоп, сглобяване на космическа станция
или изграждането на база на далечна планета
трябва да разчитаме на взаимната работа на хора и машини
ако искаме да успеем в новата, заобикаляща ни среда, далеч от Земята.
Изпратен с надежда,
телескопът е готов за открие нова ера в изучаването.
Едно удивително откритие е първият поглед към огромната и нестабилна звезда
наречена Ета Каринае. 4 милиона пъти по-светла от слънцето,
чието последно изригване е наблюдавано през 1841.
Сега Хъбъл разкрива, че е създала два масивни облака в космоса.
Облаците съдържат тежки елементи, съществени за създаването на живота.
В сърцето на Орион Небула, Хъбъл разкрива звезден развъдник.
Газ и прах се кондензират тук, за да създадат нови звезди.
Още по-поразителни нови планети се раждат.
Невиждано до сега, тъмното вещество се оказва нова слънчева система
образуваща се около младо слънце.
Хъбъл доказа, че има много планети във вселената.
Сред тях може да има живот.
Вероятно ще чуем сигнал.
Любопитството и нуждата от прогрес ни принуждават
да изследваме слънчевата си система, галактиката, и вселената отвъд.
Разстоянията са огромни, пътешествието опасно,
целта плашеща.
И все пак не спираме да изследваме.
Това, което ще открием ще оформи съдбата ни в космоса.
Превод: Blink182