To The Moon (1998) Свали субтитрите
Милиони го гледаха по телевизията.
Но малцина знаят как започна всичко.
ДАУНИ, КАЛИФОРНИЯ АВГУСТ 1968
Норт Американ Авиейшън.
Франк Борман, моля.
- Астронавтът Франк Борман
е командир на космическа мисия, наречена "Аполо 8."
Целта й е да се изпробва нов космически кораб в земна орбита.
Но той не е готов за полет.
Тогава Борман получава секретно телефонно обаждане от началника си, Дик Слейтън.
Провеждах тестове върху кораба в Дауни,
когато Слейтън се обади и поиска да се видим в Хюстън.
Слейтън не можел да го обсъжда по телефона,
но сателитни снимки на ЦРУ навеждали на мисълта, че руснаците са готови
да изпратят човек около Луната още преди края на годината.
През Август 1968 на Борман е предложена опасна, нова задача.
Искаха да знаят, дали мисля, че можем да променим мисията си
и да идем до Луната с Аполо 8.
Казах, "Страхотно, с удоволствие ще го направя." И така започна всичко.
Единият от двамата спътници на Борман ще е Джим Лавъл.
Изпаднах в екстаз.
Идеята за изучаването на нова планета
надделя над страха, че нещо може да се обърка.
Но много неща могат да се объркат:
Корабът, ракетата носител, 250,000 мили пилотиране.
Завръщането им зависи от един двигател, ако откаже, ще останат безпомощни на Луната
с кислород, достатъчен най-много за седмица.
Третият от екипажа е Бил Андърс.
- Приехме рисковете.
Имахме 1/3 шанс за успешна мисия,
1/3 за неуспешна мисия, но да оцелеем,
и 1/3 за неуспешна мисия, без да оцелеем.
Смъртта им би променила възгледът ни за Луната завинаги,
знаейки, че мъртвите им тела безмълвно ще се въртят на всеки два часа.
Година... След година... След година.
Две минути и 10 секунди до начало на отброяването.
Окислителните резервоари на второ и трето ниво са херметизирани.
Човек никога не е летял на разстояние повече от 800 мили от земята.
Аполо 8 ще пропътува 250,000 мили, за да направи обиколка около Луната.
12, 11... 10...
9...
Запалването започна. Двигателите работят.
4, 3, 2, 1...
0.
Имаме... Откъсване от земята.
Бях абсолютно хипнотизират от това, което ставаше.
Изведнъж разбираш, че екипажа
е напуснал земното... обкръжение.
За пръв път е поел към друга планета.
Казваш си, "Господи, това е невероятно."
Днес, 30 години по-късно, Нова ще ви върне, към това пътешествие.
Главният спонсор на Нова е фондацията Парк,
посветена на образованието и качествена телевизия.
'ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО ЛУНАТА'
Още от както човек за пръв път отправил поглед към Луната
има хора мечтаещи да изследват най-близкият ни съсед. Този тайнствен и чудат обект.
Но когато бъдещите поколения погледнат назад
може да се учудят от причината за първият полет до Луната.
Защото древните мечти нямат почти нищо общо
с нещото, наречено "Проект Аполо."
Всяка мисъл, че програмата Аполо бе с цел велико пътешествие
или научни усилия е глупост.
Хората не се въодушевяват от изследванията.
По-скоро от победата над руснаците.
1957
На 4ти Октомври, 1957
Русия изстрелва първият изкуствен сателит в историята...
Спутник.
За мнозина американци, това е шокиращо поражение.
"Пърл Харбър в космоса."
- Възможно е,
агресор, който доминира над космоса да доминира и над света.
Не можем да го позволим.
Обсъждаме контрола над пространството около земята,
както великите морски сили са обсъждали контрола над моретата
от 16ти до 18ти век. Ако искаме да контролираме планетата
трябва да контролираме и пространството около нея.
- Др. Върнан Вон Браун,
е водещият американски учен в областта на ракетостроенето.
Германският инженер, създал ракетите V-2
за Хитлер през Втората Световна, сега работи за американската армия.
Години наред, Вон Браун е мечтал да изучава космоса.
Благодарение на руснаците, ще получи тази възможност.
9 месеца след изстрелването на Спутник, президента Айзенхауер създава
Национална Аеронавтика и Космическо Ръководство... НАСА.
НАСА обявява проект Меркурий,
който ще изпрати американец в космоса.
- Това, дами и господа,
са астронавтите от проект Меркурий.
Седмината астронавти моментално се превръщат в герои.
Войници, готови да се борят срещу комунизма в космоса.
Бъдещи знаменитости като Алън Шепърд и Джон Глен
са лицата на космическата програма.
Но дори и астронавтите нямали представа какво става зад кулисите
в малко известна лаборатория на НАСА. В изследователският център в Лангли, Вирджиния
бе поставено началото на Аполо.
Дори и днес, шепа американци съзнават, че през 50-те,
малка група инженери вече са планирали пътешествието до Луната.
Били наречени "Групата за космически задачи." Фантазьори със забележителни мечти.
Един от тях, др. Максим Фаже, ще се превърне в легенда
участвайки в създаването на всеки пилотиран американски космически кораб.
През 1958 проектира капсулата Меркурий.
- Очаквахме кацане на Луната
рано или късно, защото е толкова близо
и всички могат да я видят. Това я правеше много добра цел.
През 50-те, пътуването до Луната е на път да се превърне в реалност
благодарение на ракетите.
Дълго използвани като оръжие,
ракетите са единственият двигател, който може да работи във вакуум.
Те стават все по-мощни с цел носители на ядрени бомби.
Някои от тях вече могат да достигнат космоса.
За оцеляването на астронавт е нужна защитата на космически кораб или капсула.
Дори и малка капсула се нуждае от огромна ракета, за да достигне космоса.
Преодоляването на гравитацията изисква огромни количества гориво.
Ракетата е разделена на пластове.
След като изгори горивото си, всеки пласт пада, за да намали теглото.
Докато капсулата достигне космоса, ракетата извела я там вече я няма.
От самото начало теглото е проблем за инженерите
и ще повлияе на всяко от решенията им.
Основният въпрос е как ще се стигне до Луната.
Има две възможности: първата, директно, използвайки само 1 ракета.
Така, както хората винаги са си го представяли.
Но за целият този път ще е необходима огромна ракета.
По-голяма от статуята на свободата, чудовище, наречено "Нова."
Имаше действителни проекти за ракетата Нова, но можете ли да я построите?
Основният проблем е въпроса, можете ли да я построите?
И ако можете, проблемът ще е,
че може да разруши голяма част от летище "Кенеди"
защото огромно количество ракетно гориво ще е събрано на едно място.
Върнан Вон Браун предпочита друг вариант:
Скачване в земна орбита, С.З.О.
С.З.О. включва две по-малки ракети:
едната носи космическият кораб, другата - горивото.
Астронавтите се скачват с резервоарите,
пълнят кораба и се насочват към Луната.
Директно е по-лесно, но трябва огромна ракета.
За скачване в земна орбита са нужни по-малки ракети,
но е по-сложно.
Изборът на вариант ще е най-критичното решение в програмата,
защото от него зависи всичко: Космическият кораб... Ракетата...
Тренировките, бюджет и график.
Грешен избор е равнозначно на загуба от руснаците и може изобщо да не се достигне Луната.
Но никой не е очаквал отговора.
Инженерът, който го предложил бил аутсайдер.
Не принадлежал към групата за космически задачи и никога не е работил за Вон Браун.
Никой не приветствувал идеята му, но той не се предал.
Историята за борбата му е непозната,
но планът, който предложил отвел Америка до Луната.
Името му е др. Джон Хуболт.
През 1959, той е твърдо убеден, че и двата варианта,
директно и чрез скачване в земна орбита, ще се провалят,
защото космическият кораб, нужен за кацане на Луната, е прекалено голям.
Беше превозно средство с размера на Атлас.
Ще са нужни 3,000 души, площадка за изстрелване
и устройства за изстрелване, за да го отлепят от земята.
Щяха да приземят нещо с размерите на Атлас
на Луната, на заден ход, без никаква помощ. Сметнах го за абсурдно.
Хуболт предлага основният кораб изобщо да не каца на Луната.
Вместо това, астронавтите ще използват друг кораб,
малко такси, или "Буболечка."
Понякога го наричаме "Лунно-екскурзионно возило,"
понякога "Буболечката,"
понякога "Лунна Шхуна."
Идеята беше да влезем в Лунна орбита,
тогава да решим дали да кацаме. Ще кацнем с малък кораб
а главният модул ще остане в орбита. Той ще е единственият свидетел на всичко.
След проучванията, ще излетим отново...
скачване с командният модул,
освобождаване от малкият кораб, защото е свършил своята работа
и след това ще се завърнем на земята по нормалният начин.
Скачване в Лунна орбита, С.Л.О.
Чрез използване на отделен кораб, без целият кораб майка да се приземява
С.Л.О пести тегло и гориво.
Хуболт обещава, че С.Л.О. ще отведе Америка на Луната
само с една ракета, и не е нужно да е огромната Нова.
Успешното завръщане на астронавтите зависи от скачването.
Нещо, което никой не е правил, дори и около земята. Планът на Хуболт изисква,
скачването да премине перфектно, на Луната. Почти за всички, това изглежда лудост.
Когато чух за скачването в Лунна орбита си казах, "Господи, ние още не знаем
как да го правим в земна орбита. Как...
Как можем да сме сигурни,
че ще можем да изпратим двата кораба в орбита
и да ги отведем до Луната? Изглеждаше много рисковано.
Помня изказвания от рода: "Това е най-абсурдното нещо, което съм чувал,"
"най-опасното нещо. "Как може някой да се приземи
и после да се скачи на разстояние 250,000 мили?"
Джон Хуболт се бори за С.Л.О.
Прави презентация след презентация.
Въпреки, че идеята не е само негова, Хуболт се превръща в главният й защитник
и започва да дразни някои влиятелни критици... Като Макс Фаже.
Хуболт беше доста нахален, няма съмнение.
Доста хора мислеха,
че вече знаем как ще го направим.
А той отваряше доста спорове... някои от тях, доста нажежени.
На среща тук, в главната квартира Макс Фаже се изправи, удари по масата
и каза, "Не го слушайте, недейте. Той лъже."
Имаше малък спор
в който... бяха замесени личностите ни.
До известна степен бе разпънат на кръст онзи ден.
Идеята му се смяташе за рискована и опасна.
През април 1961 Джон Хуболт налага С.Л.О. от 2 години
и не е стигнал до никъде. Но е на път да получи помощ от неочакван източник.
12 АПРИЛ, 1961
ТАРАТАМ, СЪВЕТСКИЯТ СЪЮЗ
12 април, 1961, Русия изпраща първият човек в космоса,
Юрий Гагарин.
Най-голямото поражение на американската космическа програма след Спутник.
Оказва натиск над младият президент, който едва от 12 седмици е в офиса.
Г-н Президент, не сте ли съгласен,
че трябва да опитаме да стигнем до Луната преди руснаците?
Ако можем, трябва.
- Не е ли ваша отговорността
с мощен замах да разпалите програмата?
Като казвате "да разпаля програмата"
първо трябва да вземем решение, базирано на най-точната информация,
дали можем първи да стигнем Луната.
Говорим за програма, която може... да отнеме доста години.
По проект Сатурн все още се работи 40 часа в седмицата, нали?
С проект Сатурн пак ще сме след руснаците.
- Два дни след полета на Гагарин
по заповед на Кенеди, съветникът Теодор Соренсен пита НАСА
кой космически проект може да победи руснаците. Отговорът е, кацане на Луната.
Можем ли да сме първите? Можем ли да победим руснаците в това?
Те казаха, "Да, това е голяма преднина."
"Ако започнем проекта сега
имаме шанс да изпреварим руснаците."
Това, както знаех, би заинтересовало Кенеди.
Соренсен докладва на Кенеди.
За Соренсен това е решителен момент.
Той каза, "Мисля, че трябва да опитаме кацане на Луната."
"Доста неща трябва да решим преди това,
но мисля, че това е начинът да го направим, ако можем."
Но не всички са съгласни.
Членовете на съвета, водени от Жером Уиснър са против
дори пращането на човек в космоса.
Секретният им доклад предупреждава, че смъртта на астронавт
може да обърне хората срещу Кенеди.
Кенеди ще държи решението си в тайна, докато НАСА докаже, че американец може да полети
и да се върне жив.
5 МАЙ, 1961 23 ДНИ СЛЕД ИЗЛИТАНЕТО НА ГАГАРИН
Този човек ще е Алън Шепърд.
За разлика от този на Гагарин,
полетът на Шепърд ще бъде излъчен на живо по телевизията.
Ако загине, целият свят ще бъде свидетел.
Инцидент в първият полет би хвърлил дълга сянка над космическата програма.
Сърцата бият учестено и хората са напрегнати
в последните минути до отброяването.
- 10, 9, 8, 7, 6...
5, 4, 3, 2, 1.
Запалване.
Излитане.
Огън гори под птицата и тя излита чисто.
Чува се рева на двигателите. Издига се, носена от ярък пламък.
Ракетата лети директно нагоре.
Преодолява земното притегляне.
Изстрелването е перфектно.
През следващите 15 минути, светът затаява дъх.
Изглежда загубихме гласова връзка.
При връщането, радиовръзката се губи, както се очаква.
За милионите зрители Шепърд изчезва в неизвестното.
Главният парашут е отворен.
Приземява се и изглежда добре.
- Това е.
Трябва да чуете репортерите тук в момента.
Те крещят, викат, скачат нагоре-надолу.
След одобрителният отзив от полета на Шепърд
Кенеди ще обяви публично полета до Луната. Два дни преди да се обърне към конгреса
НАСА получава чернова от речта му.
Това, което ни обезпокои беше, че бе вмъкнал годината 1967.
Това беше добре планирано от ръководна гледна точка,
но нямаше да се справим до тази дата.
Затова веднага се обадихме на Соренсен,
който каза: "Какво предлагате?"
А Джим Уеб каза, "Трябва ни поне десетилетие."
За някои хора
новото десетилетие започна на 1ви януари, 1970
но технически започна на 1ви януари, 1971. Имаше малка измама
и Кенеди реши да я остави така.
Вярвам, че нацията трябва да се ангажира
с постигане на целите, преди да е изтекло десетилетието.
Кацането на човек на Луната и успешното му завръщане.
Никой космически проект в този период не ще е по-впечатляващ за човечеството
или по-важен за изучаването на космоса.
Америка пое към Луната.
Не само, че Кенеди го реши, но постави и краен срок.
Но инженерите на НАСА не можеха да започнат
преди да уточнят метода за достигане на Луната.
След две години напразни надежди Джон Хуболт рискува кариерата си
и пише директно до административният сътрудник на НАСА Робърт Сиймънс.
15 ноември, 1961.
"Скъпи, др. Сиймънс...
Важният въпрос е:
Искаме ли да стигнем до Луната или не?
Просто се опитвам да докажа,
че методът С.Л.О. заслужава внимание.
С уважение, Джон С. Хуболт."
Беше досадно писмо. В началото си помислих:
"Не искам този да ми досажда повече. Ще се обадя на шефа му,
директора на лабораторията, и ще му кажа,
че не може да прескача 6 или 7 ръководни слоя просто така."
Но после се замислих, "Може и да е прав."
Сиймънс нарежда на Брейнърд Холмс, ръководителя на полета с човек на борда,
да направи оценка на С.Л.О.
След седмица, две говорих с Брейнърд
и той ми каза, "Мислим сериозно по въпроса
и с времето изглежда все по-добро решение."
Месец и половина по-късно
шумно разгласяваха добрите страни на С.Л.О. и бе приет до края на ноември, 1961.
Въпреки, че приеха С.Л.О.
те не приеха Хуболт. И мисля, че Джон никога не получи...
подобаващото му... уважение.
Юли 1962, НАСА оповестява,
че Америка ще използва С.Л.О. за да достигне до Луната.
Израснах във ферма, работейки по 16 часа на ден. Доях кравите сутрин,
при температура 20 под нулата. Чувствах се много специален, знаейки
че имам участие в най-голямото постижение на човечеството.
НАСА взе решение. Но С.Л.О си оставаше само теория.
При провал, астронавтите ще останат безпомощни на Луната завинаги.
Джон Хуболт е убеден, че С.Л.О ще проработи.
От астронавтите зависи, да го докажат.
Нужно е прецизно пилотиране при екстремно висока скорост без право на грешки.
Точно за това са избрани военни тестови пилоти.
За скачването е необходим, космически кораб, който може да маневрира
летяща машина, контролирана от пилот.
Но примитивната капсула Меркурий не отговаря на изискванията.
Капсулата Меркурий можехме само
да я изстрелваме с ракети и да я приземяваме обратно.
Не можехме да маневрираме.
Не можехме да променяме ъгъла на падане височината на полета,
не можехме да извършваме никакви операции в космоса.
До 1963, Меркурий извършва 6 полета. Аполо все още е на чертожната дъска.
Могат ли два кораба да се скачат? Човек да оцелее в двуседмичното пътешествие?
Може ли да излезе от кораба облечен само в костюм?
Все съществени въпроси, и никакъв отговор.
Изгубена между полетите на Меркурий и Лунният триумф на Аполо
е програмата, намерила отговори. Нарича се, Джемини.
Почти забравена днес, Джемини прави основната стъпка към Луната.
Джемини бе нещо, като стъпка по средата.
Докато се занимавахме с Меркурий, хората работеха по Аполо
и тогава някои осъзнаха, че има доста неща,
които можем да направим в земна орбита
преди да ги опитаме на Луната.
Използвайки сложна, двуместна капсула, не по-голяма от Меркурий,
Джемини ще тества скачване, полет на дълги разстояния и космическа разходка.
Все важни, но не повече от скачването неща.
Всичко се базираше на скачване в Лунна орбита.
Всичката апаратура бе пригодена за това.
Работата на командния, сервизният
лунният модул, V ускорителят Сатурн се базираха на допускането,
че можем да извършим С.Л.О. но никой не го бе правил.
Декември 1965 започва първият в историята опит за скачване.
Два Близнака излитат в интервал от няколко дни.
Репетиция в земна орбита на това,
което трябва да сторят на Луната. Уоли Шера и Том Стафорд ще играят ролята
на приземяващи се на Луната. Ще опитат скачване с кораба майка
пилотиран от Франк Борман и Джим Лавъл.
Часове след излитането Шера и Стафорд могат да видят другият кораб.
Мисля, че го виждам. Това кораб 7 ли е?
Всичко зависи от Шера. Трябва прецизно управление, за да се приближи
но всяка маневра изразходва ценно гориво.
Същността на скачването се изразява в изящна синхронизация и деликатни докосвания.
Всичко зависи от миниатюрни маневри.
Трябваше да използваме и двете си ръце
и да изправяме, да въртим,
и същевременно да летим.
- Разделени само от няколко метра
всеки кораб се движи с над 17,000 мили в час.
Като две коли каращи опасно близо една зад друга с бясна скорост.
Само превъзходен контрол ги дели от дрейф
или сблъсък. Всичко се определя с фразата "правилното нещо."
Питайте ги какъв е обхвата им.
- 6, какъв е обхвата ви?
Играем бридж заедно. Във формация със 7 сме. Всичко върви.
Успяхме.
Прието, поздравления. Отлична работа.
Успяхме доста бързо.
- Прието.
Пилотирането на Шера доказа, че скачването действа.
Уоли беше идеалният избор. Направи го като по учебник
и дори с по-добра консумация на гориво от изчисленото.
След успеха Шера и Стафорд се завръщат на земята.
Франк Борман и Джим Лавъл остават в космоса за 14 дневен полет.
Тест какво ще се случи с човешкото тяло
на действително пътешествие до Луната.
- По времето, когато летяхме с Близнаците
те знаеха, че очните ти ябълки ще се променят.
THEY Ще можеш да пиеш, да спиш.
Но се страхуваха от едно: Ще можеш ли все още,
след седмица в космоса,
да функционира на очакваните нива? Не знаехме
как ще се отрази на тялото дългият период
и трябваше да разберем.
За нещастие на Франк Борман този полет е предимно медицински експеримент
ръководен от лекари.
Едно от нещата, които научих от програмата на НАСА е,
че ако дадеш да лекарите пръст, те ще ти отхапят ръката.
Излетях с игла в главата и всичко друго за което се сетите.
Да бъда затворен като сардина в консерва,
това беше истинско изпитание. Стоиш до спътника си,
две седмици, прекарани с Франк Борман...
Две седмици с Франк Борман където и да е, си е изпитание...
Франк носеше книга наречена "Бунтувай се," която опитвахме да прочетем.
Пеехме си един на друг.
По онова време Нат Кинг Кол имаше една много популярна песен:
"Сладките си устни до телефона доближи."
Сладките си устни до телефона доближи,
да се преструваме, че сме сами...
- Това ни беше в главата
и две седмици пеехме глупавата песен.
Все още я пеем понякога.
Могат да се шегуват сега,
но през 1965, Борман и Лавъл играеха ролята на морски свинчета.
Оцеляха 14 дни в безтегловност, но дори лекарите нямаха представа
как ще им се отрази гравитацията.
- Бяха загрижени, че при приземяването
изведнъж сърцата ни ще се напълнят с кръв
заради земното притегляне и може да имаме проблеми, дори ще припаднем.
Някои дори мислеха, че ще умрем, но... Дори не се замаяхме.
През първите няколко часа
управлявах краката си, заповядвайки, "ляво, дясно, ляво, дясно."
Майка ми гледала по телевизията,
по-късно и аз го гледах. Изглеждаше все едно съм напълнил гащите,
Защото ходех много... преднамерено.
Когато се качиха на самолетоносача те забелязаха,
че всички други миришат странно. Бяха натъпкани
на предната седалка на Фолксваген за две седмици.
Когато дойде време да излязат
те бяха много щастливи,
въпреки че вероятно не осъзнаваха, колко лошо е било.
За сега Близнаци се справяше отлично, но последното предизвикателство предстоеше.
Екстравехикулярна Активност: Е.В.А. или космическа разходка.
Пътуването до Луната се обезсмисля, ако не можеш да излезеш и да се разходиш.
НАСА го знае, руснаците също.
Когато космонавта Алекси Леонов се превърна в първият човек
носил се в космоса Америка претърпя поредното поражение.
Три месеца по-късно, в опит да се изравни с руснаците американецът Ед Уайт прави опит.
Той се носил в космоса 20 минути и обожавал всяка секунда.
Точно пред мен си, Ед. Красота.
- Чувствам се като милион долара.
До тук изглежда лесно, но това е опасна илюзия. В течение на проекта Близнаци
Е.В.А. ще застраши живота на трима астронавта.
ЮНИ, 1966
Джийн Сърнан ще се превърне в третият човек излязъл в космоса
но няма само да се рее безцелно.
- Трябваше да изляза
и да извърша стандартна работа.
Трябваше да опаковам раница извън кораба, при нулева гравитация,
през нощта, при слаба или никаква светлина.
- Сърнан открива,
че дори толкова лесна задача е почти невъзможна.
Всеки път щом натисках или завъртах клапата, цялото ми тяло се завърташе.
Нямаше за какво да се хвана. Приемаме гравитацията за даденост,
защото с лекота извършваме дейности,
ако нещо държи краката ни на земята. Там нищо не ме държеше.
Усилието предизвиква ужасна умора.
След минути се поти обилно. Сърнан и командирът му,
Том Стафорд изобщо не са очаквали това.
След няколко минути скафандъра му се замъгли.
Никой не бе помислил да сложи защитно устройство,
както на леководолазите.
Той пуфтеше, а аз пилотирах кораба,
когато ми каза, "Том, трудно ми е да се контролирам."
Беше нещо, от което да ти настръхнат космите.
Вероятно е имало моменти, в които
хората на земята са се чудили дали ще се върна,
защото сърцето ми биеше със 170 удара в минута.
Казах, "Положението ни никак не е розово."
- НАСА подцени страха,
от загубата на астронавт по време на Е.В.А.
Часове преди полета Дийк Слейтън, ръководител на офиса на астронавтите
говори насаме с Том Стафорд за немислимото.
"Том," каза той, "ръководството на НАСА иска да те уведомя,
че ако нещо му се случи, ако умре, ти трябва да го върнеш,
защото не можем да си позволим мъртъв астронавт да се рее там горе."
Погледнах го и казах, "Никога не сме говорили за това."
Сърнан получава кислород чрез пъпна връв
минаваща през отворен шлюз.
Стафорд трябва да пилотира. Ако Сърнан умре
няма начин Стафорд да изтегли тялото му,
да го настани на седалката му и да затвори шлюза.
Единственият начин да върне Сърнан на земята
е да влезе в атмосферата, влачейки тялото му през отвореният шлюз.
Тялото му ще се вее зад кораба.
Казах, "Освен това, шлюза е отворен, а имам само един тънък костюм.
Един пласт найлон срещу 3,200 градуса плазма,
влизаща над рамото ми през отворения шлюз.
Той има 7 пласта изолация.
Но той така или иначе е мъртъв. Но аз имам 1 пласт
и плазмата, нахлуваща през шлюза.
Дори да го премина, след това се отваря пилотският парашут...
Дали няма да се оплете с останките на Сърнан?
След това се отваря главният парашут.
Дали и той няма да се оплете с останките горе?
След това ще цопна в океана,
с отворен шлюз. Какво ще стане тогава?"
А той каза, "Какво да предам на НАСА?"
"Вероятно ще го отрежа ако наистина е мъртъв.
Ще опитам, но ако е мъртъв...
Заради него излагаш на риск и кораба и мен."
Стафорд буквално е щял да пререже кордата.
Можеше все още да съм сателит 20, 30 години по-късно.
За Стафорд немислимото става реалност.
Грижа го е само, за живота на Сърнан.
Обадих се на диспечерите.
"Прекратяваме" им казах.
"Ще го прибера преди да навлезем в тъмната половина."
Най-накрая го прибрах. Едвам се движеше.
Когато отвори скафандъра си беше целият розов
все едно бе прекарал в сауната час повече. Приземихме се на следващият ден.
Изпратихме скафандъра му в Хюстън.
Имаше по около 1 килограм вода във всеки ботуш.
Но той свали 5 килограма за 2 часа и 5 мин. през които беше навън.
Следващите 2 разходки с нищо не се различават.
Всички пренебрегнаха третият закон на Нютон.
На всяко действие, има обратно по посока и равно по сила противодействие.
Когато докоснеха кораба, той ги отблъскваше.
Като инженери, помислихме така.
"Извършихме 3 мисии без успех. Къде не върви?
Събрахме научните съветници и им казахме:
"Целият ви принцип е грешен. Как подготвяте екипажа,
инструментите, които ползвате."
За следващият полет, капсулата ще е екипирана
със специални дупки за крака и ръце, осигуряващи стабилност на космонавта.
Но най-голямото подобрение са тренировките под вода,
най-близката до безтегловност околна среда.
При последният полет на Джемини тренировките дават резултат.
Невъзможното сега с лекота се изпълнява от астронавта Бъз Олдрин.
Справих се с лекота.
Движех се много бавно, нямаше предизвикателство.
Някои неща идват инстинктивно. Решаваш, че ще се движиш по определен начин,
и с лоста поддържаш позицията си.
Изисква се търпение и разбиране.
Ноември 1966, проект Джемини завършва с триумф.
Той завършва с успех всяка техника, която ще е нужна на Аполо,
за да достигне Луната.
Трябваше да се научим как да правим всичко,
да докажем, че е възможно,
още преди да мислим за Аполо и Луната.
В исторически контекст Джемини е важна колкото и Аполо,
защото без Джемини, няма Аполо.
- Научихме се,
как да ходим в космоса, без да замъгляваме скафандъра. Как да се скачваме.
Как да извършваме дълготрайни полети.
Ако предположим, че никога не сме го правили
и си кажем, "Отиваме на Луната," без Джемини
това ще е катастрофа.
ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ЦЕНТЪР ЛАНГЛИ ХЕМПТЪН, ВИРДЖИНИЯ
Но успеха на Джемини
не е предвестник на предстоящото.
Заключени в безлична сграда в изследователският център Лангли
лежат физичните останки от най-мрачният час на Аполо.
Артефактът в тази сграда
не е показван пред публика от десетилетие.
Някога са били доказателства. Днес са само болезнени останки от разбити мечти.
През 1967, надеждите на Лунната програма на Америка
се возили в този кораб.
Първият полет на Аполо
е трябвало да достигне Луната.
Но не така е било писано.
Четири седмици преди старта корабът избухва в пламъци.
Трагедията не само отнема животите на трима астронавти,
но също завинаги ще тежи на съвестта на хората работили по Аполо.
Януари 1967, десет седмици след края на Джемини.
Корабът Аполо е почти готов за пробен полет.
Екипажа е: Гас Грисъм, Ед Уайт и Роджър Чафи.
Чафи е новобранец. Това ще е първият му полет.
Ед Уайт е летял веднъж с Джемини.
Първият американец разходил се в космоса.
Гас Грисъм, участвал в Меркурий 7, има най-много опит.
Това ще е третият му полет и смята, да продължи напред.
Гас, какви мислиш са шансовете ти
да летиш с Аполо?
Доста добри.
Очаквам да взема участие в повечето програми Аполо.
Мислиш ли, че някой ден
ще пътуваш до Луната?
- Така съм планирал.
Преди старта има два критични теста. Единият е за течове.
Запечатват капсулата, увеличават налягането вътре и проверяват дали ще издържи.
Вторият тест е практически старт, репетиция за истинският.
Екипажа е в капсулата... Шлюзовете затворени...
и корабът е пълен с чист кислород.
За да спести време НАСА извършва тестовете едновременно.
Проверяват за течове докато екипажа е в среда от чист кислород.
Смъртоносна комбинация.
Имахме 15 фунта на квадратен инч чист кислород в кораба.
При такова количество, алуминия гори.
След години правене на един и същ тест за Джемини и Меркурий
НАСА вече не се интересува от чистият кислород при високо налягане.
27 януари, 1967, късметът им изневерява.
Има проблеми с комуникацията и Грисъм е недоволен.
Чувате ли ме?
Не, изобщо не ви чуваме.
Не ви чувам. Да опитаме по телефона?
Как ще стигнем до Луната, като не можем да говорим през 2 сгради.
Не чувам и дума.
Господи!
Имате ли връзка един с друг в командният модул?
Казах, как ще стигнем до Луната, като не можем да говорим през 2 сгради.
Иронично, последният тест ще е
аварийно излизане, но не се стига до там.
В 6:31 вечерта, някъде сред милите от жици, прескача искра.
Гледах телевизора на контролното табло.
Видях пресвяткане...
И целият кораб избухна в пламъци.
Чувахме писъците по интеркома.
Чувахме хората на ракетната площадка да крещят заради огъня.
Сред кислорода и високото налягане, огънят бързо се превръща в Ад.
Седнал по средата Ед Уайт отчаяно се опитва да отвори шлюза,
но той се отваря навътре.
След като бе подадено налягането
нямаше как Ед Уайт да издърпа шлюза навътре.
Тонове сила го държаха затворен.
5 минути са нужни на техниците, за да отворят шлюза.
И когато го направиха... от екипажа не бе останало нищо.
Това бе удар в корема за всички в програмата,
и всички, не зависимо каква роля играеха в нея, мисля,
че се чувстваха виновни.
Някъде по линията
някой от нас трябва да е пропуснал нещо
и затова подведохме екипажа си.
Роджър бе толкова ентусиазиран относно програмата.
Мислехме, че когато дойде време да напуснем този свят
той ще е щастлив, летейки с кораба си.
- Не сте ли разгневен от случилото се,
от това, което ще последва?
- Изобщо.
Понякога цената на прогреса е висока.
Като резултат, НАСА провежда усърдно разследване
и разбира, че кораба Аполо е изпълнен с конструктивни пукнатини и немарлива изработка.
Най-вече долнокачествена ел. инсталация най-вероятната причина за пожара.
Над 100 конструктивни промени са направени:
Шлюза се отваря навън за 7 секунди. По-добра изолация на кабелите
и без повече тестове с чист кислород.
Този кораб никога не полетя.
въпреки че е допринесъл много повече от всеки друг полет за достигането на Луната.
Колебая се дали да го кажа, но трябва.
Не мисля, че щяхме да стинем до Луната, ако не беше този пожар.
Звучи ужасно, но мисля, че е истина.
Ако се беше случило по пътя за Луната
щяхме да загубим екипажа без вест и всичко щеше да е една мистерия
лежаща над програмата, което би причинило забавяне
и може би дори отмяна на програмата.
Но независимо колко подобрен е сега кораба,
все още не може да достигне Луната без огромна и мощна ракета...
Сатурн V.
Меркурий и Джемини използваха реконструирани военни ракети
предназначени за бойни глави. Сатурн V бе създадена специално за космоса.
363 стъпки висока.
Тежаща 6 милиона фунта,
но над 90% от тежестта бе гориво. Милиони галони.
Това гориво не изкара много. Петте двигателя на първо ниво
горяха 15 метрични тона всяка секунда.
Единствената ракета способна да изпрати Аполо на Луната,
но никой не знаеше, дали ще проработи.
Невероятната машина е творение на Върнан Вон Браун
и екипът му от авиоцентърът Маршъл.
Сред НАСА, екипът Маршъл е известен с екстремно предпазливите си инженери.
Някои хора от управлението сравнява Маршъл
с Чикаго Бридж и Айрън Уъркс.
Всичките им устройства бяха много консервативно планирани
със степен на безопасност, която би удовлетворила дори днешните стандарти.
Но едно нещо трябва да им се признае: Те работеха.
Но инженерството на Вон Браун има и недостатък. Екипът му работи бавно
тествайки ракетите поетапно.
С тази скорост ще са необходими години за създаването на Сатурн V.
Др. Джордж Милър, ръководител на пилотираните полети
вижда начин да съкрати графика: да се тества цялата ракета наведнъж.
Вон Браун и екипа му са слисани.
Не можеха да повярват, че искат да я продадат на германския екип.
Те бяха за напредък, стъпка по стъпка.
Реакцията им бе следната, "Трябва да сте се побъркали.
Не бихте го направили, нали?" Точно това бяха думите им.
Вон Браун има причини да се нервира.
Сатурн има мощта на малка ядрена бомба. Хиляди части трябва да сработят перфектно
или може да експлодира без предупреждение.
За да се вдигне от земята огромни механизми трябва да функционират с перфектна синхронизация.
Гигантски стоманен кран с огромни щипки.
Пет остават свързани докато ракетата не започне да се движи.
Под площадката огромни канали изхвърлят изгорелите газове настрани.
Без тях, нажежените газове ще рикошират нагоре и ракетата ще се саморазруши.
4 придържащи щипци задържат ракетата, докато получи подходящият тласък.
Когато дойде момента, трябва за 50 милисекунди да се отворят всичките
или Сатурн ще се преобърне.
Петте оставащи клещи, тежащи по 20-30 тона всяка, трябва да се отворят за секунда.
Птичето трябва да се вдигне на 2 инча, преди клещите да се отворят.
Доста емоционално време, трябва да призная.
До 1967, ракетата и пусковия комплекс са готови.
9 ноември, в 7:00 сутринта
Пусковия екип на Роко Петрон запалва свещта.
- Броиш,
За шест секунди даваш първият сигнал за запалване.
Пет, четири... Запалване.
Когато всички двигатели достигнат определен тласък...
Ракетата изпраща команда: "Пусни ме."
Придържащите щипци се освобождават.
Подвижните клещи се отдръпват.
Сатурн V лети сама.
Триумфа бе изписан по лицата ни, когато излетя по план.
Бях с Уърнър и екипа му,
те казаха, "Не можем да повярваме. Всичко проработи."
За мен това бе началото на космическата ера.
След като изстреляхме птичето,
знаех, че пътуването до Луната е само въпрос на време.
Сатурн V премина перфектно
първият тест. След малко повече от година
Франк Борман, Джим Лавъл и Бил Андърс ще станат първите хора, возили се на Сатурн V.
Който ще ги отведе до Луната.
30 години по-късно, Нова събира Борман, Лавъл и Андърс
на среща в Чикаго, шанс да си припомнят рискованото пътешествие на Аполо 8
и да разкрият мистерията относно началото му.
Норт Американ Авиейшън.
- Франк Борман, моля.
Всичко беше супер секретно.
Дори не го обсъждаха,
не позволяваха и на нас да го обсъждаме по телефона,
затова трябваше да летя до Хюстън
за да ми съобщят лично.
И въпреки, че промениха мисията ни...
Не знаеше ли
преди да се качиш на самолета,
че ще има промяна?
Не знаех. Нямах никаква представа
докато не влязох в офиса на Слейтън.
Да те попитам,
той даде ли ти избор
или просто каза, "мисията се променя"?
Не, каза, че руснаците...
Че ЦРУ дочуло,
че руснаците ще изстрелят
преди края на годината, и че Лоуъл
планира да прати Аполо 8 на Луната
и какво мисля по въпроса?
Казах, "Това е дяволски добра идея."
Не ми отне и 30 секунди.
Веднага ви въвлякох.
Виждаш ли, Бил?
Той казал, "На Бил и Джим много ще им хареса."
3 дни след напускането на земята Аполо 8 приближава целта си.
Но Луната е невидима,
забулена в сянка, изгубена в пълен мрак.
Беше много черно. Единственото, което виждахме,
бе черна дупка без звезди.
Предполагахме, че това е Луната. Единственият път,
когато косата ми настръхна бе приближавайки се към тази голяма черна дупка.
Плановиците на мисията са изчислили точният момент,
в който екипажа ще може да види изплуването на Луната на слънчева светлина
ако всичко върви перфектно.
Едно от нещата, които ни казаха бе, че всичко е по план
ако в определен момент погледнем надолу
и видим изгрева отразяващ се от лунната повърхност.
Помня какво страхопочитание изпитах, към хората изчислили това.
В секундата, в която трябваше да я видим, тя беше там.
Нещо ми привлече погледа...
Това бяха Лунните планини, виждащи се през прозореца.
Първият поглед на човечеството
на далечният край на Луната.
- Беше доста по-грапаво от предният,
винаги изложен към Земята край.
Бяхме като ученици, гледащи през витрината на сладкарница.
Носовете ни бяха опрени в стъклото. Забравихме за плана на полета.
Тогава се случва нещо, което никой не е предсказал и което
се оказва още по-зашеметяваща гледка. - Когато погледнах нагоре
Видях Земята показваща се над голият лунен хоризонт.
Земята бе единственият виждащ се цвят
Много крехка и деликатна Земя,
почти веднага ме обзе мисълта:
"Пропътувахме целият този път до Луната
и най-знаменитото нещо, което виждаме е земята."
Въпреки, че мисията им е да фотографират Луната и тримата се фокусират над земята.
Снимките на Бил Андърс показват на човечеството
как наистина изглежда родният ни дом...
"Изгрева на земята."
Всички снимки на Земята от Луната
накараха човешката раса и политическите лидери,
и гражданите да осъзнаят,
че сме затворени заедно на една незначителна, малка планета
и по-добре да се отнасяме добре към нея и нас самите или няма да оцелеем дълго.
Навечерието на Коледа е.
НАСА е планирала телевизионно предаване на живо от Луната.
Казаха ни, че ще имаме
най-голямата публика слушала някога човешки глас
когато предаваме в навечерието на Коледа.
Единствените инструкции бяха: "Направете нещо подходящо."
Най-голямата публика в историята. Първите думи от друг свят.
Но какво ще кажат?
- Не исках да се притеснявам
за това, когато имаше други проблеми.
Сай Борган, наш приятел от информационната агенция на САЩ
предложи, "защо не почетете от Битието?" Така и стана.
Приближаваме се към Лунният изгрев.
екипажа на Аполо 8 има съобщение
за всички хора на земята.
"В началото, Бог сътвори небето и земята.
А земята беше безвидна и пуста;
тъмнина се разстилаше над бездната.
Дух Божий се носеше над водата.
Рече Бог, "Да бъде светлина."
И биде светлина. Бог видя, че светлината е добро нещо
и отдели Бог светлината от тъмнината."
Доста пъти в живота ми са ме напушвали сълзи
от силата, от необятното,
красотата на твореният ни. Това бе един от тези дни.
"Бог видя, че светлината е добро нещо."
Екипажа на Аполо 8
ви пожелава лека нощ, късмет, Весела Коледа
и Господ да благослови всички ви на добрата земя."
Като свършихме, говорихме със земята
"Получихте ли всичко?"
Те казаха, "Да."
"Добре ли мина?" "Да."
"Добре, сега ни дайте инструкции как да се приберем."
Прибирането зависи от един единствен двигател. Няма резервен.
Ако откаже, остават на Луната, без шанс за спасение.
Това много ме притесняваше. Знаехме, че ще останем там завинаги,
ако двигателя наистина откажеше.
Отрезвителна мисъл.
- Всички системи работят. Край.
Прието, Благодарим ви, Хюстън. Аполо 8.
Първия по-напрегнат момент
бе включването на двигателя, за да ни изведе от лунна орбита.
Имахме само един двигател и ако откажеше до сега щяхме да се въртим около Луната.
Шест очи бяха фокусирани над уредите.
Говорехме си
за Т.З.И. Транс Земна Инжекция.
Прекарахме 20 часа около Луната и всички бяхме уморени.
Затова програмирахме компютъра да включи двигателя
и да заеме правилна позиция.
Когато обиколим задната страна,
защото двигателя се запалва тогава, и никой на земята не ни чува,
на компютъра се появява малък знак...
Няколко числа, които значат
"Сигурни ли сте, че искате да направите маневрата?
Последен шанс да решите."
Казах, "Франк, наистина ли искаме...?"
А Франк каза, "Натискай, натискай."
- Никога няма да го забравя.
Двигателят работи. На път към земята са.
Но колко точен е курсът им?
След 3 дни, Аполо 8 ще навлезе в земната атмосфера с 25,000 мили в час.
Трябва да навлязат под правилният ъгъл.
Прекалено навън, и Аполо 8 ще отскочи като камък от вода.
Прекалено навътре и ще се превърнат в пепел.
Трябваше да пропътуваме 240,000 мили
и да уцелим нещо,
с размера на пощенска кутия, виждаща се едва от 4 мили.
Трябваше да пуснем писмото в кутията.
И хвърлянето бе добро, защото писмото мина точно по средата.
Бил не бе казал преди
и аз и Лавъл го бъзикахме постоянно.
Колко ще е вълнуващо,
това, онова.
"Не се тревожи,
всичко ще е наред."
На половината път
Аполо бе много по-вълнуващ от Джемини,
че Лавъл и аз се изплашихме.
Млъкнахме.
Помните ли?
Със снимките на Земята и четенето на Битието
Аполо 8 раздвижи човешкият дух по цялата земя.
Връхната точка в космическата ми кариера бе Аполо 8.
Ние бяхме първите трима
напуснали Земята и пътували до Луната... далечната й страна.
За първи път хората виждат Земята такава, каквато е.
Изпълнена е и основната мисия,
да се стигне до Луната преди руснаците.
Съзнавахме, че сме свършили работа си, че сме победили руснаците
и вече няма съмнение,
че останалата част от програмата ще работи.
Завладя ме чувство на Еуфория. Бях толкова поласкан.
Благодарен, защото нека си го признаем,
Господ трябва да ни е закрилял иначе нямаше да успеем.
Това бе едно много религиозно преживяване за мен.
Бил направи интересен коментар, като кацнахме,
защото докато чакахме да ни вземат
някой се обадил от кораба или хеликоптера и казал,
"Луната от прясно сирене ли е направена?"
А бил каза, "не, от американско сирене."
Помня го все едно бе вчера.
Аполо 8 пропътува почти половин милион мили
и утъпка пътя, който другите да следват. За да изпълни Кенеди обещанието си
остана кацане на Луната.
В началото на 1969, руската заплаха надвисва отново.
Сателит на ЦРУ заснел две съветски ракети
по-големи от всички до сега.
Съветският съюз, не знам по какви причини,
имаше много умна и агресивна космическа програма
и извличаха максимална полза то всичко, което имаха.
Когато започнаха строежа на големите ракети сателитните ни снимки показаха,
че това определено е устройство за кацане на Луната.
Строго секретен филм, видян само на запад,
потвърждава мащаба на руските усилия.
Руснаците бяха изградили мащабен нов пускови комплекс
в космодрума Байконур, 1,500 мили югоизточно от Москва.
В главната сграда се разработва устройство за кацане на Луната.
Руснаците също планират скачване в Лунна орбита.
Ракетата им, N-1 е задвижвана от 30 двигателя само в първия етап,
висока колкото 35 етажна сграда.
Имаха огромна ракета,
с размера на Сатурн, но с повече двигателя,
с която планираха да стигнат до Луната.
Руснаците започват тестове с N-1 под максимална секретност.
Никой чужд на съветският елит
не знае за пусковете. Но снимките на ЦРУ са достатъчно доказателство,
че състезанието за Луната още не е свършило.
Успеха на Аполо 8 не трая дълго.
Крайният срок на Кенеди наближава бързо, а корабът за кацане на Луната не е готов.
С това странно устройство Чичо Сам се надява да пише историята.
Лунният кораб ще достигне Луната на борда на Аполо
и двама от екипажа ще кацнат с буболечката на Луната.
Лунно-екскурзионният модул - ЛЕМ е проектиран
да стои в Лунна орбита, като част от кораб
прикрепен към командният и обслужващият модул, К.О.М.
Според плана на Джон Хуболт, ЛЕМ ще се отдели
и ще отведе двама астронавти на Луната.
Горната част на ЛЕМ ще ги върне в орбита,
за да се скачат с К.О.М. и да се върнат на земята.
В корпорацията Гръман, където се разработва ЛЕМ
отговорника Том Кели е притискан от НАСА.
- Доста ме притискаха.
Не бяхме готови.
Имахме доста проблеми с ранните модели на ЛЕМ
Опитвахме да ги прекараме успешно през всички тестове и да спазваме графика.
Бяхме 3-4 месеца назад,
въпреки усилията ни да наваксаме.
ЛЕМ никога няма да се ползва в земна атмосфера
затова аеродинамиката не е проблем.
Проблемът е теглото.
За всеки паунд свален на лунната повърхност
и после изпратен в Лунна орбита са нужни 3 паунда ракетно гориво,
фактора на тежестта беше 4 към 1.
Прегледахме старателно всеки детайл
и спестявахме тегло.
Например вътрешното покритие,
алуминиева сплав, в отделението за екипажа бе дебела 12/1000 от 1 инч.
Еквивалентно е на 3 пласта домакинско фолио
което използваме в кухнята.
Вътре в отделението за екипажа
всичко е сведено до най-същественото.
- Нямаше седалки.
За да спестим тегло ги елиминирахме. Това позволява
пилота да се намира много близо до прозореца, затова намалихме размера му
и пак се виждаше доста.
Докато инженерите пестят теглото на ЛЕМ
астронавтите тренират с уред,
познат като "летящият креват."
Двигатели насочени надолу спестяват много от тежестта му,
за да се доближи до лунната гравитация, но машината е тромава и опасна.
През май 1968, астронавта Нийл Армстронг,
бивш военен пилот, се качва на кревата.
Бил Андърс тъкмо е слязъл от тромавата машина.
Има два кръгли резервоара
по един от всяка страна, свързани помежду си.
Докато Нийл излетя с почти перфектен старт
Горивото се източва от единият към другият резервоар.
Точно преди да кацне, свършва горивото,
контролиращо поведението на устройството.
Сега изглежда като надуван и изпуснат балон.
Армстронг успява да катапултира навреме.
Но парашутите не са вариант. Устройството трябва да работи перфектно
и не трябва да има изненади.
От гледната точка на Аполо 8 Луната изглежда доста гладка
просторни, равни полета,
където ЛЕМ може да се приземи безопасно.
Но по-близки снимки от непилотирани сонди показват друго.
Дълбоки кратери, високи планини,
скали, по-големи от къщи покриват пейзажа.
Един учен предупреждава, че ЛЕМ може да потъне
в тънкият слой лунен прах.
Мястото на кацането трябва да бъде прецизно избрано от 250,000 мили разстояние.
С тази задача се заемат двама геолози
Фарук Ел-Баз и Джим Хед.
Един от проблемите беше,
че дори да се приземи на равно пространство, на ръба на кратер,
някои от които имат наклон
достигащ 10-15 градуса,
и разбира се, Лунният модул ще се пързулне
и ще падне на дъното.
Това не трябваше да се случва,
защото няма как да се измъкнат от Луната.
Имаше много различни проблеми.
Това ще е интересно,
дали ще е безопасно.
- Да.
Един от проблемите е, че трябва да отговорят на очакванията
на научната общност и инженерите на НАСА.
Инженерите искаха да направим най-простото,
да отведем човек там и да го върнем безопасно.
А учените казаха:
Чакайте, ще сме на Луната, да се разходим.
Онова там ще е интересно,
как да стигнем до това?
Защо кацате на това тъпо и скучно място?
Погледнете планините.
Представи си да кажеш на инженер,
не искаме да кацнем на гладка повърхност;
искаме на планински склон. Опомнете се.
Инженерите побеждават. Първият опит за кацане
ще е на ръба на просторна, равна област, позната като Морето на спокойствието.
3 Юли, 1969.
Когато Аполо 11 се насочва към площадка 39A, състезанието завършва
обгърнато от кълбета огън.
ЦРУ научава, че гигантската ракета N-1
се е взривила при тестово пускане в Байконур.
На руснаците ще са нужни месеци, да се възстановят, ако изобщо могат.
НАСА официално разисква, дали да не изчака. Но всички системи са готови.
ЛЕМ е сведен до подходящо тегло.
2 дни преди старта, НАСА дава официално разрешение на опит за кацане.
Астронавтите... Нийл Армстронг...
Бъз Олдрин...
и Майк Колинс, знаят, че шансовете им
да достигнат лунната повърхност са 50/50.
Ако се провалят, НАСА има готови още две ракети
и два екипажа, преди да изтече десетилетието.
16 Юли,
над милион хора заляха Кокоа Бийч, Флорида, брегът срещу пусковата площадка.
Сред тълпата бяха политици... Телевизионни звезди...
Обикновени хора...
Всички се надяваха да видят как се пише историята.
12... 11... 10... 9... Запалване на двигателите.
6... 5... 4... 3... 2... 1... 0.
Излитане!
Имаме излитане. 32 след кръглият час.
Аполо 11 излетя.
Аполо 11,говори Хюстън.
Потвърдено е излитането ви в орбита.
Тримата ветерани от Джемини на борда на кораба
са прекарали години в подготовка за това пътуване.
Колинс, 37 годишен, завършил Уест Пойнт, тестови пилот
ще управлява командният модул.
Олдрин, 38 годишен, също от Уест Пойнт с докторат от Масачузетцкият Институт
ще се присъедини към 37 годишният Армстронг, единственият цивилен астронавт,
в първият опит за кацане на Луната.
Невъзможно е да се отрече
че вие, момчета, доминирате по всички новини в света.
Дори в руският Правда заглавието е относно мисията.
Наричат Нийл "цар на кораба."
След 4 дни и 250,000 мили разстояние от земята
екипажа навлиза в Лунна орбита.
- Готови сте за Л.О.И. Край.
Прието. Започваме.
Системите ви изглеждат добре.
И тук всичко изглежда наред.
Завивате зад ъгъла. Ще се видим от другата страна.
През ума ми мина много просто уравнение.
Днес или ще се приземим, или ще откажем мисията или ще се разбием.
До всички диспечери, отделяме се за кацане.
70 мили над Луната
Армстронг и Олдрин освобождават ЛЕМ.
- Кацаме.
В Хюстън, 26 годишният Стийв Бейлс, отговарящ за ръководенето на полета,
следи скоростта и положението им.
- Най-после бяхме там.
Осъзнах, че се приближават към Луната с 13 мили по-бързо отколкото трябва
и компютъра не го знаеше. Наземните радари ни го казваха.
Не беше много
но беше достатъчно, за да прекратим мисията.
Съобщиха ми, "Не сме на позицията,
която очаквахме. Имаме грешки в скоростта
и сме на път да прекратим мисията."
"Господи, нещата се усложниха," казах.
Имаме правило, според което ако скоростта се вдигне до 20 мили в час
ще прекратим мисията, защото може да се разбиеш на Луната
и да не разбереш, докато си на автопилот.
Скоростта им остава в приемливите граници, но проблемите не са свършили.
В лунният модул, Нийл Армстронг осъзнава,
че са подминали желаното място за кацане.
3 или 4 минути след като се отделихме Нийл погледна и каза:
"Май подминахме мястото."
Помислих си, Господи, как може да го подозира?
Но се оказа, че е така.
Когато ЛЕМ се обръща, подготвяйки се за кацане
Армстронг може да огледа повърхността отдолу.
Насочват се към поле от скали. Той натиска педала.
Модулът се движеше по повърхността на Луната
както никога по време на симулации.
Казах, "Какво не е наред? Какво става?"
Движи се 5 пъти по-бързо хоризонтално.
Не се предполага да прави така, а нежно да се снижи.
Знаехме, че няма да се приземят на очакваното място.
Работихме толкова дълго
и искахме специално това кацане
да е успешно и безопасно. Но те,
не се приземяват там, където трябваше
и нямаме представа къде ще го направят.
Беше ужасно да разберем,
че можем да видим краят на програмата.
След минута ще посрещнат немислимото... прекратяване или дори катастрофа.
Търсейки място за кацане Армстронг хаби ценно гориво.
60 секунди.
- Слънцето ще изгрее, напред.
Слънцето изгря след 60 секунди,
и изобщо не бяхме близо до земята,
100, 120 стъпки от нея,
тогава малко се притесних, но какво да правя?
Да кажа, "Хей, Нийл, свали ни по бързо"?
Това можеше да го обезпокои
затова не го казах.
Армстронг прелита 4 мили след мястото за кацане.
Остава му гориво за половин минута.
30 секунди.
Чуваш "60 секунди," после "30 секунди." Когато стигнем до 0
ще свърши горивото.
Екипажа го знае, ние също. Когато оповестихме 30 секунди
екипажа каза, "Хей, вдигнахме малко прах."
- Вдигнахме малко прах.
Знаехме, че са близо
и независимо какво кажа от сега нататък
те щяха да опитат приземяване.
4 напред, малко отнася на дясно.
Затова всички мълчахме
и ги уведомявахме само за статуса на горивото.
Горивото намаляваше и накрая чухме "Контакта осъществен, светлините включени."
Контакта осъществен, светлините включени. Двигателя е спрян.
Прието, Орел.
Тогава каза нещо, което никога няма да забравя.
Хюстън, тук базата на спокойствието. Орела се приземи.
Не знаех значението му.
Никога не са използвали този термин по време на симулации.
Наричаха себе си Орел. Какво е това? База на спокойствието?
И тогава си помислих, какво чудесно име.
И всичко това за няма и 2 секунди.
Прието, спокойствие. Отбелязваме кацане.
Тук доста хора посиняха.
Вече дишаме отново. Благодаря.
Джийн Кранз няма време за отдих.
Трябва да реши, дали корабът е в безопасност
или екипажа трябва веднага да напусне лунната повърхност?
Трябваше много бързо да огледаме около кораба,
да се уверим, че е в безопасност, че няма да се преобърне,
че горивните системи не са изхвърлили скали,
през нежната долна обшивка.
Трябваше да реша бързо.
- След 2 минути щеше да бъде късно,
защото ако излетиш 2 минути след кацането,
Майк Колинс ще е доста напред и няма да го достигнеш
в приемливо време.
Не можех да реша дали да останем или не,
след няколко секунди, в безизходица,
тропнах по таблото, имах молив в ръката си,
счупих го на две. Бях безпомощен.
Гледах през таблото и не можех да реша,
докато накрая казах, "Господи, днес кацнахме на Луната."
Изведнъж емоциите завладяха всички. Изправиха се и ръкопляскаха.
Вон Браун стоеше пред мен, обърна се
и каза, "благодаря ти, Джон." Най-големият комплимент в живота ми.
Малка стъпка за човек; Огромен скок за човечеството.
Най-масивното и концентрирано усилие
на науката и инженерството след построяването на атомната бомба се отплати.
Цената бе висока $20 милиарда
и животите на 10 астронавта, съветски и американски.
Но на 20 юли, 1969 само 8 години след като Кенеди
изложи пред нацията предизвикателството
Нийл Армстронг и Бъз Олдрин се разхождаха по Луната.
Но къде се приземиха,
Тази Луна е по-голяма и по-приближена до планетата
от всяка друга в Слънчевата система? Какво можем да научим от това, че сме там
за възрастта й, произхода, покритата с кратери повърхност?
Аполо ще промени насоката на вниманието си.
Армстронг и Олдрин донасят ценни проби от Луната,
които моментално са херметически затворени... Първите парчета от друг свят.
Бях учен в геоложкият институт на САЩ,
един от избраните за изучават пробите. Господи, минаха 30 години,
но още помня вълнението когато дойдох тук и взех проби от материала.
Беше невероятно, когато донесоха скалите,
защото се оказа, че Армстронг е взел базалт,
и възрастта му не беше няколко хиляди
или стотици хиляди,
а 3.7 милиарда години,
По-стар от всички скали които бяхме намерили на Земята.
Базалти като този, са образувани от охладена лава;
Дупките са от мехурите, на измъкващият се газ. На Земята Базалтите са относително млади,
тъй като повърхността често се е променяла, заличавайки цяла вечност от геологичната история.
Но възрастта на Лунните базалти предполага за вулканична активност
спряла преди милиарди години след втвърдяването на океани от лава,
образувайки тъмни области, наречени морета.
Преди астронавтите да ги вземат, тези скали
са лежали непроменени близо 4 милиарда години.
Геолозите са жадни за още и различни проби.
Още преди Аполо 11 те притискали НАСА да изпрати учен на Луната.
През 1965, група учени са избрани да тренират като астронавти.
Първите, които не са тестови пилоти.
Когато бяха избрани учените-астронавти,
те бяха добри момичета, но на кого му трябваха?
Никой от тях не знаеше да пилотира.
Трябваше да ги пратим на училище за пилоти.
Чувствахме, че ни отнемат космоса. Нямаха квалификацията,
която чувствахме, че е основното, тоест - тестови пилот,
боен пилот от плът и кръв.
Те бяха двама лекари, двама инженери, един физик
и психолог. Астронавтите наричаха геолога с прякора "др. Скала."
Цялата идея беше, че ще имам възможността
да отнеса науката и интересите си на Луната.
Тренировките отнеха много време на Джак.
Помня каза, че ако Бог е целял човек да лети
нямаше да го направи Джак Смит. Но тези момчета бяха добри.
Бяха схватливи, но бяха направени от друго тесто.
Мислихме, че подкопават официалните ни позиции,
нещо като анти-доктор, анти-учен.
Ние бяхме Астронавти. Можехме да сме каквито искаме.
Бяхме малко арогантни, няма съмнение.
За всеки учен изпратен в космоса един от нас нямаше да иде.
Шмит никога няма да бъде приет напълно в обществото на пилотите
и не очаква да стигне до Луната. Но използва всякакви средства,
да накара НАСА да прати хората си на курсове по Геология.
Впечатлението ми бе, че на пилотите астронавти им бе скучно.
Не им беше интересно.
- Повечето астронавти мразиха геологията.
Не искаха дори и да припарват до геолог,
защото първите им уроци бяха като моите,
в класна стая с разрези и микроскопи,
учейки химичната формула на минерал,
който никога повече няма да видят.
Те си говореха:
"Няма да взема проклетия микроскоп
"и да разглеждам тези неща. Защо по дяволите ни е?"
За да разпали ентусиазмът на астронавтите
Шмит поканва своят източник на вдъхновение от дните му в Кал Тек, др. Лий Силвър.
Това което трябваше да направя, е да ги убедя,
че могат да направят важен принос към науката.
Силвър води на излети екипажа на бъдещи мисии,
включително Джим Лавъл, който скоро ще лети с Аполо 13...
заедно с Фред Хейс...
и Дейв Скот, който ще лети следващата година на Аполо 15.
В Исландия изучават базалти, скали като тези, намерени от Армстронг и Олдрин.
В кратер от метеор в Аризона намират образци от сгъстена скала,
наречена Бреча. Намирането на Бреча на Луната ще докаже,
че кратерите не са формирани от вулкани, като мислят мнозина,
а от метеоритна бомбардировка. Астронавтите трябва да се научат да ги познават.
Не трябва да мислиш за тези хора като за обикновени студенти
на излет по геология.
Тези хора са много мотивирани,
но също, и много конкуриращи се.
Не след дълго се превърнаха в изключително мотивирани ученици,
защото разбират, че на Луната
няма да вземат просто някакви си камъни.
7 часа ще са там.
"Господи, този камък изглежда добре"
отнема 30 секунди.
Трябва да научиш няколко гео-простотии, за да не изглеждаш глупаво.
Занимавахме се с Геология от закуска,
до... Правихме по 2, 3, 4 упражнения на ден,
докато се стъмни, и след това говорихме за Геология около огъня до около 22:00.
Фред Хейс и Джим Лавъл стават толкова ентусиазирани,
че избират мото за Аполо 13, "Екс Луна, Скиентиа" в превод "Знания от Луната."
Избират за кацане хълмист район, за разлика от равният терен
на Аполо 11 и Аполо 12.
Знаехме, че материята може да е различна от тази
в равнинните области.
Знаехме, че по повърхността ще има скали
изхвърлени от вулкани или метеорити, които ще искат да донесем,
защото могат да ни кажат доста за вътрешността на Луната.
Два дни след старта, Лунният модул Водолей
прикачен към командният модул Одисей приближава Луната. Всичко върви гладко.
Превърнало се е почти в рутина.
Пътуванията до Луната са много спокойни
и малко скучни, в интерес на истината.
Екипажа правеше проверките по график. Онзи ден предаваха за телевизията,
екипажа развеждаше хората из капсулата.
Това беше уморително
и се приготвяха за лягане.
- Ще приключим с инспекцията на Водолей
и се връщаме за приятна вечер на Одисей.
Лека нощ:
- Джийн Кранз дойде и каза:
"Някой иска ли да направят нещо,
преди да гасят за нощта?"
Аз казах, "Добре, искам
да спрат заряда на едната батерия
и дайте маса, разбърквайки в четирите резервоара." Нищо трудно.
Пилотът Джак Суигърт натиска копчетата,
за да активира вентилатора, разбъркващ резервоарите
с течен водород и кислород. Внезапно кораба се наклони,
все едно бе ударен от метеор.
Хюстън, имаме проблем. Малък волтаж между полюсите.
Очевидна бе не нормалната комбинация от удара, тласъка
и странният звук идващ от корпуса.
Доста се разтресохме и светнаха доста лампички "внимание."
Предупредителните светлини индикират проблеми навсякъде. Горивните клетки умират;
Двигателите за маневри са извън строя; Резервоарите с кислород губят налягане.
Когато видяхме
кислорода да изтича от задната част на кораба ни
осъзнахме, че имаме много голям проблем.
Тогава се появи онова чувство, свиването в стомаха, което се появява,
когато си в голяма беда, и не знаеш как да се измъкнеш.
Рутинното разбъркване на течен кислород
някак си е предизвикало късо съединение.
Кислородните резервоари са експлодирали.
Две от трите горивни клетки на командният модул са почти мъртви.
На практика това беше четворна авария.
Не сме го тренирали,
защото от това измъкване няма.
Не мислехме, че Бог ще е толкова жесток и ще ни
накаже с повече от една грешка в системата.
Знаех, че това беше провал; Изгубихме мисията.
Изследването на Лунните планини
трябва да се отложи. Новата мисия е: Приберете астронавтите живи.
Долу на площадката съм, сбогувам се с момчетата,
гледам старта.
Отидох в Хюстън и тогава научих.
Корабът Аполо 12 е претърпял
сериозна повреда в захранването, което може да доведе
до отлагане на Лунната мисия.
Бях разочарован. Това бе началото на експеримент,
за който си подбрал добри хора, ентусиазиран си.
Но приоритетите са си приоритети. Бях загрижен за екипажа. С тези момчета работех.
Командният модул е останал почти без енергия.
Скоро компютрите, светлините и уреди за измерване ще угаснат.
Земята нарежда на Лавъл, Хейс и Суигърт да използват Лунният модул като спасителна лодка.
Изчислихме, че има захранване за още 15 минути
останало в командният модул,
затова се прехвърлете в ЛЕМ и го запалете.
ЛЕМ има собствени запаси,
но е проектиран да пренася 2ма човека за 45 часа.
Сега ще са трима
и са на поне 90 часа от дома.
Наземният контрол решава да продължат обиколката на Луната
и да се възползват от гравитацията й, която да ги изпрати вкъщи.
За да се приберат, трябва да ускорят повреденият си кораб
използвайки малкият двигател на ЛЕМ.
Критична маневра, която никога не са правили.
От земята започнаха да ми изпращат инструкции
колко време да държа двигателя включен, в какво положение.
Двамата ми спътници бяха с мен.
Погледнах ги,
те изобщо не слушаха. Държаха камери в ръце.
Казаха, "Ще снимаме, докато обикаляш Луната."
Отвърнах им, че няма нужда, ако не се приберем.
Джим, имаш разрешение за пуск.
- Прието, включвам двигателя.
И стана.
- Потвърждаваме пуск.
Но когато приключихме
и изгасихме всичко ни остана само радиото.
И малък вентилатор, защото трябваше да пестим мощност.
Стана много студено и влажно.
Беше около 35-40 градуса.
Започнах да треперя. Това не ме направи неспособен
или нефункционален. Просто поредното неудобство
на ситуацията.
- 3 дни Лавъл, Суигърт и Хейс
се блъскат в замръзващият модул. Остава им само да чакат...
и да се надяват, че топлинният им щит не е повреден от експлозията.
Приближавайки земята
се случва друго бедствие.
Когато проследиха координатите ни, откриха,
че не сме в безопасният курс.
Безопасният курс е ъгъл от 2 градуса
под който трябва да влезеш в земната атмосфера.
Но бяхме под него... което значеше, че можем да пропуснем атмосферата
и да отскочим като камък от вода.
Трябваше да направим маневра,
но компютъра не работеше, насочващата система и автопилота също.
Трябваше да го направим ръчно.
Лавъл и Хейс определяха курса на око, целейки се в земята,
и пускащи ръчно двигателите, за да контролират посоката.
Суигърт отмерваше времето на горене с ръчният си часовник.
Корекциите в курса явно имаха успех, но щеше ли да издържи топлинният щит?
По време на завръщане винаги има радио затишие от около 3 минути,
през което кораба се нагрява до над 8,000 градуса.
Трите минути изтичат... После четири...
Това дълго радио затишие ни изнерви.
За пръв път станах и казах:
"Нещо не е наред," после веднага се усетих
и казах, "Не, някакво комуникационно разсейване е.
"Нещо не е наред с комуникациите. Този екипаж се прибира."
Разплаках се. Щом видях парашутите
сълзи се отрониха от очите ми, a също и от на много други хора.
Завърнах се от тази мисия,
но мисля...
че такава е човешката природа...
Не можеш да направиш подготовката, тренировката,
да инвестираш в осъществяването
на целта, и да постигнеш толкова малко.
Това беше позор за мен,
защото ние... не изпълнихме мисията.
Екипажа е в безопасност, но чувството на облекчение
е заменено от съзнаването, че дните на Аполо са преброени.
Бюджета за Аполо 18, 19 и 20 е отрязан от конгреса,
което се отрази на националните приоритети
започнали няколко години по-рано, след смъртта на Кенеди.
Преди да кацнем да Луната президентите Джонсън и Никсън убиха
възможните бъдещи планове. Джонсън, защото имаше проблеми
с Виетнам и висшето общество.
Никсън, защото беше добър политик
и Луната трябваше да се полемизира, още преди да сме кацнали.
Учените са твърдо решени
да извлекат всичко възможно от последните няколко полета на Аполо.
Новият Луноход ще им даде още теми за обсъждане.
Лий Силвър е поласкан. Сега астронавтите му ще могат да пътуват на няколко мили
от мястото на кацане и да превозват стотици паунда проби.
Дейв Скот ще е командир на Аполо 15,
първият кораб, който ще изведе Лунохода в космоса.
НАСА разшириха хоризонтите си.
Увеличиха капацитета на Лунният модул.
Подобриха двигателите, насочването. Добавиха Лунохода.
Имахме раници с по-голям капацитет.
Добавиха много нови неща.
Ние щяхме да летим с тях и бяхме много ентусиазирани.
Дейв Скот е изследовател.
За него Аполо 15 бе първото научно пътуване.
Това беше промяна от космическите каубои в началото
когато се караха кой да е първи.
Дейв имаше поглед за нещата.
Предаде го на другите от екипажа и на самата програма.
Корабът на Скот също е преоформен,
да отговаря на приспособленията за изследване. Най-ефективната ракета до сега,
способна да носи допълнителното тегло на Лунохода,
и огромният брой камери и измервателни уреди.
- Имаше толкова много инженерни промени,
че си помислихме, че нещо може да се обърка.
Един ден казах на екипажа "Ще ви дам копие от Корана,
с молитви, да ви пазят." Дейв Скот каза, "Направи го.
Нужна ни е всяка помощ."
Ел-Баз няма за какво да се тревожи. Аполо 15 пристига на Луната безпрепятствено,
въпреки, че мястото му за кацане е сред Лунните планини,
между дълъг каньон, наречен Хадли
и редица върхове, познати като Апенини.
По мое мнение, това
е най-забележителното място за кацане на Луната.
Има бразда или каньон. Огромни планини издигащи се 15,000 стъпки.
Такава гледка, и когато изследваш мястото
и мислиш, че знаеш какво търсиш,
намираш много повече, и е толкова ясно...
Господи, голяма планина.
Като я погледнеш от тук, нали?
Погледни планините днес, Джим, огрени от слънцето. Не е ли красиво?
Наистина е. Просто супер!
Хадли-Апенинската зона за кацане се намира близо до кратера Имбриъм,
толкова голям, че се вижда от Земята. Учените вярват, че е формиран
от огромен метеор, когато Луната е била млада.
Този удар е откъртил скала от дълбините на Луната.
Геолозите Джим Хед и Лий Силвър
залепени за приемниците си в Хюстън се надяват Аполо 15
да намери парчета от този древен материал наречен Анортосайт.
Анортосайт, най-долната кора, която можем да разберем.
Дейв се качи на планината, погледна насам
и видя тези искрящи кристали, което е рядкост за Луната.
Познайте какво намерихме.
Познайте какво намерихме.
Онова, за което дойдохме.
- Кварц, нали?
Да, по-добре повярвайте. Всъщност...
мисля, че намерихме
нещо близко до Анортосайт, защото е кристал.
Красиво е и там долу има друго.
Да, ще ги вземем.
- Събирайте.
Оказа се, че е проба от първичната кора на Луната
създадена преди 4 и половина милиарда точно след образуването на Луната.
Анортосайтът донесен от Дейв Скот е
камъка в короната на Лунното изследване, най-старата намерена проба.
Пресата я кръщава "Скалата от създаването."
Изненадващата възраст и химичен състав заедно с доказателствата от други проби
водят до нова теория за произхода на Луната.
Преди 4 и половина милиарда
Земята била ударена от астероид с размера на Марс.
Този удар изпратил голямо количество вещество в орбита
което се сляло, образувайки Луната.
Тази теория, в началото осмивана, но сега широко приета
е развита от планетарният учен Уилиам Хартман.
Аполо свърза историята на Луната с историята на Земята,
което ни накара да чувстваме, че живеем в тази система.
Не живеем на изолирана планета, а имаме съсед.
Съседът е записал ранната история на системата,
защото там няма ерозия. А Земята е записала
последната част от историята на системата,
и ако ги съберем, ще научим цялата история.
Присъствието на Луната променя Земята значително.
Гравитационното й притегляне стабилизира променливата ос на въртене на младата Земя,
оформяйки условията за всичко, което приемаме за даденост на планетата ни:
Средната температура, морските течения, приливите, самият живот.
Декември 1972.
След 7 години дебати с НАСА, учен ще посети Луната.
Геологът Джак Шмит ще лети с Аполо 17
с командир Джийн Сърнан.
Научната общност наложи голям натиск,
да пратим учен с Аполо, преди проекта да е закрит.
Джак не прие "не" за отговор. Дразнеше много хора
и Дик Слейтън, шефът ни, получил директива,
че Джак Шмит ще лети с Аполо.
Оставаше само едно, и това бе Аполо 17.
3 и половина години след като Нийл Армстронг и Бъз Олдрин
стъпиха на Луната,
последният полет озари нощното небе над Кейп Кенеди.
Единственото нощно изстрелване е изчислено така, че екипажа да пристигне
в ярката светлина на Лунният изгрев.
Готови за спускане. Слизаме.
Ето я, давай. Ето я.
Ето го Камелот, точно в целта!
- Виждам я.
Зоната за кацане на Сърнан и Шмит е дълбока, мистериозна долина
между планините Телец и кратера Литроу.
- 10 стъпки.
Контакт.
Хюстън, Конят се приземи!
Астронавта и геолога не са на Луната, те са на небето.
Бяхме в долина, по дълбока от Гранд Каньон.
Едно изключително геоложко образование,
което най-накрая ще изследваме.
Това е раят на геолозите.
Сърнан и Шмит имат малко време да разглеждат забележителности.
Всяка минута е разчетена за експерименти и събиране на образци.
Ето една добре устроена скала, която вероятно е....
Има доста линии
в този бял материал, Джак.
Малко е покрит с прах.
Виж връзката между сивото...
Да и от двете страни е.
Хей, тук има оранжева почва.
Виждам я от тук. Оранжева е!
Дори когато се натъкват на неочаквано откритие
времето им трябва да е внимателно разпределено.
Вдигнах шлема си. Пак е оранжево.
Трябва да тръгнат по определено време, независимо какво намерят.
Момчета, нямаме много време.
Знам, Боб. Знам.
Ще напуснеш Луната в определено време
и трябва да преживееш цялото разочарование,
че не ти е стигнало времето да направиш всичко, което си искал.
След 3 дни и 7 часови разходки
Шмит и Сърнан са събрали
Над 200 фунта образци.
Запасите им от кислород и вода са почти изчерпани.
Джийн, приключи и можем да отпътуваме.
Сърнан и Шмит се насочват към ЛЕМ завършвайки изследванията на Аполо.
Ни кой не предполага, че ще са последните ходили по Луната за 20ти век.
Когато пишат учебници по история
и виждат, че човек е ходил на Луната от 1969 до 1972
и не се е върнал през последните 30,
може би 40 или 50 години, надявам се не толкова много,
ще бъде трудно обяснимо, от гледната точка на историк.
Можехме да направим още мисии, но в историческа перспектива
са минали само 30 години, което не е толкова много.
Като погледнеш важните открития в историята
виждаш разлика от 1200 години между велики събития. Сега се прегрупираме.
Когато се качвах по стълбата
осъзнах, "Това е то."
Носталгичен момент.
Оглеждаш се. Поглеждаш към земята
и си казваш, "Никога няма да съм тук отново,
някой друг, но не и аз."
И исках да оставя предизвикателство
за тези след мен.
Не бях сигурен какво ще кажа,
докато не го казах.
Исках да носи предизвикателството на Аполо.
Нещо, свързано със съдбата на тези,
които ще ни последват. "Ето предизвикателството.
"Вратата е отворена, вратата е напукана. Имате възможността да продължите от тук."
Точните ми думи бяха: "Ще си тръгнем така, както дойдохме.
С божията воля ще се завърнем, с мир и надежда за цялото човечество.
И нека..."
Днешното предизвикателство на Америка да изкове съдбата на утрешният ден.
На добър път, Аполо 17.
Приключението започнало като отчаяно състезание
с руснаците и сянката на студената война завърши.
Иронично, усилие, родено от жесток конфликт
е довело до най-невероятните гледки
на обединяването на човечеството и е отворило прозореца на общият ни произход.
Също иронично е и, че всички големи усилия,
са приключили
дузина години след старта.
Днес изоставените платформи лежат, като Стоунхендж на 20ти век.
Паметници на невероятните постижения на отминалото десетилетие.
Със сигурност човекът ще се върне на Луната,
но в следващото хилядолетие по-скоро ще е лично начинание,
а не политическа необходимост или научно любопитство.
Независимо до къде стигнем във вселената,
първите посетили друг свят, от 1969 до 1972
винаги ще живеят в човешките спомени, като първият епизод на големите приключения.