BBC The Planets (1999) (Planets8_Bg.sub) Свали субтитрите
Земята е напълно зависима от неговата енергия.
Съдбите им са преплетени завинаги.
Но в бъдеще Слънцето ще се промени.
Някой ден неговото благотворно влияние
ще се обърне срещу планетите, които е отгледало.
ПЛАНЕТИТЕ
СЪДБА
Астронавтите, които са били на Луната, мислели,
че са само първите от дълга процесия.
Но след тях, там повече никой не е бил.
Последният човек, крачил по друг свят е Джийн Кърнан.
Луната е приятна - тя е сива, цялата в сенки
И различна от цветовете, с които сте свикнали.
Единственото цветно нещо там е Земята -
сините океани,
белите снегове и облаци.
Земята е триизмерна
и се движи през тъмнината
логично, с цел и красота
отвъд разбиранията.
За първи път започвате
да гледате на Земята като на планета.
Никога не сте гледали на нея по този начин.
Има нещо свръхестествено в това да видиш Земята отдалеч,
да видиш нещо толкова странно и толкова познато едновременно.
Това е нещо, което не очаквах да видя,
когато се насочих към Луната.
Как Земята се показва малко по малко, но много, много бързо,
докато буквално можеш да обхванеш цялото човечество.
Твоята връзка с реалността
е нещо, което е не по-голямо от палеца ти.
От мисията до Луната до днес, никой не е бил толкова надалеч,
за да улови пейзажи от нашата планета от по-голямо разстояние...
отколкото Вояджър.
Космическият апарат Вояджър е изстрелян през 1977 г.
Сега той напуска Слънчевата система и се отправя в междузвездното пространство.
По пътя си той изпраща обратно снимки
на планетите в красиви детайли.
Но още една снимка трябва да бъде направена.
Последен подарък от пътуването-откровение на сондата.
Идеята ме споходи, когато
Вояджър отиваше към позиция,
където друга сонда, екипирана с толкова сложно оборудване,
никога не е била.
И така, трябваше да се обърне назад и да направи
снимка на всички планети от Слънчевата система.
Мислех, че това ще бъде
застинала колекция от изображения.
Ученият от мисията Вояджър Карл Сейгън настоява от дълго време
космическият кораб да бъде обърнат назад.
Но рискът от поражения от Слънцето изглежда твърде голям.
Първоначално Каролин Порко получава същия отговор.
Казват, че няма научно оправдание,
и аз не спорих, защото наистина нямаше.
Планетите щяха да бъдат като точици,
само пиксели.
Те не можеха да разберат.
Но когато мисията на Вояджър приключва,
вече няма нищо за губене
и на 14 февруари 1990 г,
13 години след като напуска Земята,
Вояджър обръща камерите си
обратно по посока на отдалечените планети.
Космическият кораб е отдалечен на 6 милиарда километра.
На всеки сигнал му трябват 5 и половина часа, за да достигне Земята.
Един-единствен образ не може да запечати цялата Слънчева система
и мозайката от картини се простира на 6 метра.
Планетите са сглобени в едно цяло.
Марс и Плутон са твърде малки, за да бъдат регистрирани,
а Меркурий се е загубил в яркостта на Слънцето.
Протегнах ръка
и ударих по лъскавата хартия,
опитвайки да отстраня праха оттам.
Едно от петънцата, прилични на прах, беше Земята.
Беше толкова малка.
Нямаше грандиозно красиви, великолепни изображения.
Но не това беше целта.
Портретът на планетите,
който бе направен сега е,
струва ми се,
в духа на
изключителните цветни фотографии на Земята,
направени от астронавтите на Аполо
по пътя им към Луната.
Изгеждаше по-голямо от точица
и по-малко от пиксел.
На тази цветна снимка
можете да видите, че тя е леко синя.
Това е мястото, на което живеем -
една синя точица.
Говорих за това, какво е усещането да гледаш Земята от Луната.
Да я видиш като люлка на човечеството,
да се почувстваш като част от човечеството.
Да мислиш за това, напускайки Слънчевата система
и да я видиш така, както Вояджър я видя!
Това е, което сме направили сега.
Ние започнахме да разбираме Слънчевата система,
да разбираме историята и.
Ние започнахме да разбираме как е оформена,
започнахме да сглобяваме
картината на нейната поява
благодарение на мисията Вояджър.
Вояджър ни даде перспективи, каквито не сме имали преди.
Но това, което ни показва Вояджър е само един момент във времето -
моментална снимка.
Планетите ще се променят и еволюират по различни начини
преди да настъпи краят им.
Нещото, за което сме сигурни, че ще се промени, е Сатурн.
След стотици милиони години пръстените вече няма да са там.
Те ще бъдат изличени
малко по малко в резултат на
бомбардировки от метеорити.
Елементите им ще се разпръснат в системата на Сатурн или,
движейки се по спирала, ще бъдат погълнати от планетата.
Слънчевата система ще бъде напълно преобразувана.
Не бихте я познали.
След 1 милиард години луната на Нептун -
Тритон, ще се придвижва спираловидно навътре по посока на планетата,
постепенно навлизайки към нея, докато се разцепи.
Освен това разрушение
ще се случи нещо дори по-зрелищно.
Близо до Нептун има множество спътници, които
ако бъдат удряни по едно и също време, ще се разрушат
и отломките им ще образуват пръстенова система,
която ще прилича на Сатурновата.
Така че, възможно е,
докато губим пръстените на Сатурн,
в бъдеще да получим
друга красива пръстенова система около Нептун.
Което не би било чак толкова лоша размяна.
На каквото и да прилича Слънчевата система,
най-важният въпрос остава
какво ще се случи със Слънцето -
сърцето на всичко?
Съдбата на Слънцето ще определи нашите съдби,
но как ще се промени то?
Отговорите лежат в лунните образци,
събрани от астронавтите на Аполо.
Скоро ще го напълниш. Остана ли нещо?
Вземи някои по-малки.
Това е голямо. Не го препълвай.
Взехме някои камъни на борда с нас и
докато ги разглеждахме с голи ръце,
прахът навлезе в порите на кожата ни
и под ноктите ни -
доста навътре.
Минаха седмици, след като се върнах,
преди да се оттърва от лунния прах,
преди да изчезне от кожата ми.
От милиарди години,
постоянно бомбардирана от соларни частици,
Луната е дневник на Слънцето.
Лунните скалите действат като сюнгер.
Те напълно абсорбират всички частици,
съхранявайки по този начин данни за слънчевата активност.
Астронавтите на Аполо прибират камъните,
погребани под лунния прах
и ги отнасят вкъщи.
Камъните показват
как слънчевата енергия се променя във времето.
Слънцето е било много по-активно в миналото.
То остарява, а
ние също сме част от този процес.
Мислейки за Слънцето и Слънчевата система
и чудейки се колко е далечно тяхното бъдеще,
си мисля, че това е сериозен процес,
защото ние сме склонни да мислим, че Земята е вечна.
Наричаме я "Вечното море".
Но когато се вгледаме в планетите разбираме,
че те не са вечни.
Земята е на половината път от преполагаемия си живот.
Живеем на планета в средната си възраст.
Земята е на средна възраст, защото и Слънцето е на средна възраст.
Колкото по-старо става Слънцето,
толкова по-враждебно е към нас.
От създаването си,
то става с 10% по-горещо на всеки милиард години.
След 1 милиард години то ще е толкова горещо,
че ще започне да унищожава живота на Земята.
Растенията и животните ще разберат колко е трудно да се справят
с падащите нива на въглеродния двуокис.
Времето ни на Земята е ограничено.
Ако дойдем отново тук след 1 милиард години
все още ще има места, където може да се намери течаща вода.
Земята все още ще е планетата за предпочитане.
Може би след 2 или 3 милиарда години
ще започне да се превръща в парник.
Океаните ще започнат да се загряват и изпаряват,
създавайки неудържим парников ефект -
много плътна атмосфера, задържаща горещината.
Когато Слънцето стане по-ярко
възможно е Земята най-накрая да се изпари,
така че тя ще става все по-малко
привлекателно място за живот.
Ще се стигне времето, когато
Земята няма да е обитаема.
Ще ни се наложи да си намерим друго място за живеене.
3...2...1.
Имаме отделяне
на спътника на НАСА Марс Клаймът,
който продължава да изследва загадките на Червената планета.
Все още си представяме, че на Марс има живот, макар и да не сме намерили такъв досега.
И това е още по-мистериозно,
защото там е имало всичко, от което животът се нуждае.
Но ключовият съставен елемент, необходим за живот на Марс -
течната вода,
липсва.
Сега знаем, че някога водата е текла там в изобилие.
Многото канали на повърхността
са следствие от някогашни морета и реки.
Но с изстиването на планетата преди милиони години,
водата се е превърнала в лед и е била уловена като в капан под повърхността.
Ако има вода на полярните шапки,
когато Слънцето започне да става по-ярко
и температурите на Марс се повишат до точката на размразяване,
полярните шапки ще се превърнат в океани.
Марс отново ще има околна среда богата на вода.
Това може да освободи много бързо големи количества от въглероден двуокис
щом веднъж бъде премината точката на замръзване.
Марс може да изживее своето второ пробуждане
и да стане подходящ за живот.
Това би могло да се случи,
когато Слънцето стане 2-3 пъти по-ярко,
отколкото е днес.
Пролетта ще се появи
през порите на прашната планета.
Изсъхналата повърхност ще бъде залята
от възможност за живот.
И когато водните пари се издигнат,
планетата ще реконструира атмосферата си
и отново ще бъде забулена с бели облаци
както е Земята.
Когато Слънцето засияе по-ярко може да се случат прекалено хубави неща.
От прекалено студено да стане прекалено горещо.
Марс не е място, което дълго време може да бъде дом,
но пък не съществуват места, подходящи за живот завинаги.
Правилният въпрос е колко дълго.
На Земята, ние сме щастливци, имаме няколко милиарда години.
Марс може би предоставя половин милиард години.
Но място с половин милиард години е добро място.
Когато Слънцето се затопли,
луните на далечните планети може би ще са най-добрата
надежда за живот в бъдещата Слънчева система.
Луната на Юпитер - Европа досега е най-подобна на рай.
Дълбоко под нейните негостоприемни пластове от лед,
е възможно дори и сега
да съществуват някои примитивни форми на живот.
Д-р Дейвид Блек е председател на Програмата за Произхода на НАСА -
програма, проектирана да търси знаци за живот в Космоса.
Луната Европа е много, много интригуваща.
Изглежда, това е една покрита с лед планета,
но образуванията по повърхността
предполагат, че отдолу има течен океан.
Колко просторен, ние не знаем.
Ще се опитаме да проучим това.
Ние знаем, че дълбоко в нашите океани,
където не достига слънчева светлина,
има живот около термалните извори, т.нар. "пушачи".
Възможно е на Европа ситуацията да е аналогична.
Възможно е там да има примитивен живот.
В далечно бъдеще,
Европа ще се затопли
и ще започне да се топи.
Възможно е да се превърне във воден свят -
място, твърде променящо се, за да бъде гостоприемно.
Не съм сигурен, че това ще бъде мястото за ваканции в бъдещето,
но ние можем да видим примитивен живот и на едно
друго място в Слънчевата система.
Мисията Касини-Хюйгенс напуска Земята през октомври 1997 г.,
и се отправя на 7-годишно пътешествие към Сатурн
и луната му Титан.
Когато Слънцето се затопли,
тази малка луна ще получи своето.
Това е единственият планетарен тип обект,
който прилича на Земята.
Това е единственият друг обект, за когото знаем, че
има азотна атмосфера.
Също така ние знаем за органичната му химия и
ставащите процеси вътре в атмосферата.
Имаме всички онези молекули, които се срещат и на Земята.
Единственото, което липсва е температура
и съвсем малко кислород.
Сондата ще кацне на брега
и въпросът е...
В Париж Атина Костенис и Крис Маккей
изучават едни от последните изображения на Титан.
Много е студено, но има всички необходими съставки.
В известен смисъл прилича на замръзнала торта.
Когато Слънцето стане по-ярко, тук ще започне да се затопля
и ще има хубава, богата на вода околна среда
с азотна атмосфера.
Знаем, че има богата органична химия
в атмосферата на Титан и тя би могла
да посее живота на планетата.
Дори животът от Земята да не емигрира на Титан,
той ще създаде свой собствен,
когато Слънцето стане достатъчно ярко, за да изпече тортата.
Титан е покрит изцяло с плътна облачна покривка
и повърхността му не може да бъде видяна.
От години се опитваме да
да зърнем повърхността,
но нищо не се получава.
Малката сонда Хюйгенс
ще се спусне през плътната атмосфера
и ще падне долу на повърхността.
Най-интересният въпрос за мен
е "Каква е природата на повърхността?"
Каква е тази материя?
Дали това е течен въглеводород, който се е натрупвал
повече от милиард години в море от земен газ?
Дали това е твърд лед или твърд CO2?
Или нещо, което не сме очаквали?
Няма значение колко подобен на Земята ще става.
В крайна сметка дори убежището Титан
няма да е достатъчно.
Също като Земята,
и той ще стане негостоприемен накрая.
В края на краищата,
няма надежда за оцеляване вътре в Слънчевата система.
Слънцето е на път към разрушение
и нищо не може да го спре.
Това бъдеще е разкрито за първи път от отец Анджело Сечи,
ватикански астроном.
През 1868 г. той се вглеждал през телескопа си, както обикновено.
Той наблюдавал далечна умираща звезда.
Гама Канис Венитичи,
на 400 светлинни години.
Използвал нова техника за анализ на светлината -
спектроскопия.
Светлината се разлага с помощта на призма
и химическият състав на звездата можел да бъде установен
от получената структура от светлини и сенки.
До този момент Сечи регистрирал сини и жълти звезди.
Сега добавил нов вид -
червена звезда.
Сечи започнал да ги класифицира и да ги кръщава.
Червената звезда нарекъл "великолепната" -
високомерната звезда,
защото нейният спектър бил много, много различен.
Причина за това е, че тя е по-студена, по-голяма и по-ярка.
Това е звезда, която днес наричаме червен гигант.
Това е едно от най-забележителните открития на Сечи.
Но нейните тайни не били разкрити цели 50 г.
Кеймбриджският астрофизик Дъглас Гоф
е водещ учен в областта на Слънцето.
Той бил вдъхновен да работи в областта на звездите
след обучението си при сър Фред Хойл,
един от великите мислители космолози на столетието.
Фред Хойл предизвиква революция в астрономията.
Неговите възгледи често са спорни, особено,
когато полага усилия да разбере произхода на Вселената.
Международно известен,
той постоянно пътува между Кеймбридж и Калифорния.
Фред Хойл, на когото принадлежи фразата "Големият взрив",
осъзнава какво ще се случи с нашето Слънце.
Той има наистина широк поглед
за това как всичко във физиката си съответства
и аз открих, че това е много вдъхновяващо.
Той подбира най-важните неща,
които се нуждаят от правилно разбиране
и след това ги прилага.
По време на Втората световна война, Фред Хойл развива теории
за еволюцията на звездите
и в частност за съдбата на една определена - нашето Слънце.
Вече се е знаело за съществуването на червените гиганти,
но приносът на Фред е
разбирането, че те имат отношение към
края на живота на звездите.
Тогава нямаше компютри,
той наистина използваше мозъка си и мислеше.
Той започна да разбира защо звездите се превръщат в червени гиганти.
Съдбата на нашето Слънце е да се превърне в червен гигант.
Създадени в ослепителни светкавици,
всички звезди имат ограничен запас от гориво.
Фред Хойл осъзнава, че червените гиганти са звезди,
които се задушават от остатъците от горивото си.
Той осъзнава, че това определя бъдещето на Слънцето.
Звездите са като хората.
Те се раждат, живеят и умират.
Умират, превръщайки се в червени гиганти.
Слънцето ще се разшири след 5 милиарда години -
не е нещо, за което да се безпокоим.
То ще се разширява може би
до мястото, където в неговата орбита ще попадне Земята.
Когато Слънцето стане червен гигант то ще се подуе,
ще се разширява, като се има предвид, че ядрото му ще се смалява.
Ядро ще стане мъничко като грахово зърно в плувен басейн -
червен плувен басейн, защото звездата е червена.
Много неспокойно, с много движения,
Слънцето ще нарасне 50-100 пъти от сегашния си размер.
То ще погълне
Меркурий и вероятно Венера.
Вероятно няма да се добере до Земята.
Не сме 100% сигурни.
Но ще излапа добри парчета по пътя си.
То ще изпълни небето.
Грамаден червен обект в небето.
Изгарянето на водород в ядрото му най-накрая
ще приключи.
Но водородът във външните му слоеве, отвъд ядрото
ще причини последен изблик на енергия навън
към Слънчевата система.
Когато Слънцето експлоадира, Земята ще се изпари.
Повърхността и ще изчезне от силната горещина.
Ще прилича на кубче лед в чаша с вряща вода.
Външността ще се стопи подобно на леда,
но вътрешността може да оцелее.
Зависи колко голямо ще стане Слънцето.
Може би няма да погълне Земята,
но без съмнение ние ще бъдем изпържени.
Така че най-добре е да я напуснем доста преди това.
Когато червеният гигант започне постепенно да изстива,
част от материята му се разпръсква в Космоса,
ядрото става свръхплътно -
и звездата се превръща в бяло джудже.
И накрая изчезва в тъмнината...
Нашата Слънчева система ще изчезне заедно с него.
Планетите, които са останали
все още ще кръжат в орбита около него.
Те ще обикалят нещо,
което е също толкова тежко,
но което е много малко и много бледо.
Всичко ще е тъмно и студено.
Ще бъде нощ през цялото време.
Докато нашето Слънце умре,
други звезди и слънца ще се родят.
Очаквам това да се случи.
В бъдещето ние ще се преместим далеко,
обикаляйки около друга звезда,
намерили друга планета.
Сега, когато сме някъде на Земята в нощта,
ние поглеждаме нагоре и казваме, "Виж всички тези звезди!
Не знаех, че са токова много!"'
Осъзнаваме колко много звезди, слънца и планети има там.
Знаем толкова малко за тях и не можем да отидем дотам.
Една шепа пясък съдържа милион песъчинки.
Хиляда шепи правят един милиард.
В нашата галактика има 100 милиарда звезди.
Във Вселената има поне
50 милиарда галактики.
Във Вселената има повече звезди
отколкото песъчинки има на Земята.
Едно нещо разбрахме - около почти всички млади звезди
има някакви дискове, които ги придружават.
Смятаме, че това са нещата, от които се образуват планетите.
Твърде малко се знае за тези дискове от прах, формиращи планетите.
Но астрономите се залавят за лов на планети
около далечни звезди.
Разкриването на планети около други звезди е трудно.
Първата идея е да погледнем и да ги видим,
но това не е удачно,
защото разликата между светлината
на звездата и планетите е огромна.
Различието в светимостта е милиарди пъти.
Абсолютно невъзможно е...
поне в наши дни,
директно да се различат и да се фотографират планетите.
Ловците на планети Мишел Майор и Дидие Кюлоз
се опитват да забележат необикновени обекти около звездите.
Всеки няколко месеца те пътуват от базата си в Женева
до обсерваторията
в Сен Мишел, Горен Прованс.
Поради това, че е невъзможно директно от Земята да се откриват планети,
те развиват метод за индиректно наблюдение,
който следи движението на звездите.
Колебанията на звездата са индикация за наличието на планета,
чиято гравитация "подръпва" орбитата на звездата.
Планетата се върти около звездата си.
Звездата също се върти
и ако планетата има много голяма орбита,
то отместването на звездата ще е много малко.
Идеята е да се следят тези колбания.
През декември 1994 г. те откриват звезда,
чиито колебания могат да бъдат причинени само от планета.
Но това е по-странно от всичко, което са си представяли,
защото тялото обикаля около звездата си много бързо,
от порядъка на няколко дни.
Засякохме нещо лудо -
планета с рамера на Юпитер,
която обаче има период на въртене от 5 дни.
Това означава, че тя е много близо до звездата -
нещо, което никой не е очаквал, дори ние.
Те са много внимателни относно разгласяването на откритието си.
Това не е първият случай на предявяване на право
за откриването на първата планета извън Слънчевата система.
Има половин дузина такива случаи.
Всички те се оказват празни приказки.
Много хора са допринесли за разобличаването им.
И тази по-скоро тъмна история
около откриването на нови планети
се е превърнала в необичайно бреме за откривателите.
Ето защо швейцарският тим е много предпазлив.
Преди да направят двойната проверка, звездата Пегас 51
изчезва под хоризонта.
Трябва да изчакат 6 месеца за повторни наблюдения.
Трябваше да сме сигурни, че колебанията са реални
и трябваше да се убедим, че
единственото обяснение за тях е наличието на планета.
Швейцарците откриват
първия свят извън Слънчевата система.
Но толкова бърза орбита
би могла да бъде забелязана и от друг екип.
Налага им се да крият в тайна своята планета, докато не бъдат сигурни в нея.
Шегувахме се с тази тайна,
и синът ми - 17-годишен по това време, веднъж
ни каза, "Аз знам тайната",
защото измерваше с нас цялата нощ.
Той беше достатъчно умен да съобрази, че
всяка нощ мерим една и съща звезда.
С Дидие дълго спорихме,
да го убием ли, за да запазим тайната, или не!
Други наблюдават от
началото на 80-те, но без успех.
В Сан Франциско, Джеф Марси е ловец на планети.
Когато откритието Пегас 51 е обявено,
той преглежда по-внимателно купищата си събрана информация,
и осъзнава, че там има скрити съкровища.
Ние бяхме доразвили техниката
за наблюдение на звездните колебания,
но не бяхме актуализирали анализа на данните си.
Само няколко месеца по-късно
открихме,
че измежду 107 -те звезди, които бяхме наблюдавали,
две се набиват на очи веднага като вероятно имащи планети.
В последвалите месеци се появиха още 4 такива звезди.
До април 1996 г. бяхме открили 6 планети
в бърза последователност около други звезди.
Само екипът на Джеф Марси е открил досега
12 възможни планети.
Скоростта на откритията е френетична.
Откривахме средно по планета на месец.
Очаквам това да продължи.
Мисля, че в следващите няколко години ще успеем
да пребродим галактическите околности
за всички големи планети, които могат да бъдат открити.
Ловците на планети са открили досега
повече планети около звездите извън Слънчевата система
отколкото са около нашето Слънце.
Но тези новооткрити планети са много по-различни
от всичко, което сме очаквали.
Считаше се за невъзможно
гигантски планети да съществуват близо до звезда.
Би трябвало да се формират далеко оттам,
в най-отдалечените, сковани от лед райони на звездните системи.
Представата, която имахме за образуването на планетите
беше твърде много базирана на знанията ни за една система - нашата.
И така, ние мислехме, че сме разбрали процеса,
наблюдавайки само една система.
Сега се оказва, че всичко е напълно различно.
15-те планети, за които знаем не приличат на нашата Слънчева система.
От едната страна имаме 15 планети,
от другата е Слънчевата система
И вече Слънчевата система е тази, която изглежда различно.
Това са странни светове
и някои учени задават въпроса дали това наистина са планети.
Някои опровергават, че докато не ги видим, не можем да сме сигурни.
Други остават убедени, че това са планети.
Шансовете това да не са планети
са толкова малки, че никой не вярва в тях.
Би било невъзможно.
Дори би било по-малко вероятно да имаме нещо,
което наподобява по държанието си планета,
отколкото това наистина да е планета.
Най-лесното обяснение на този етап е,
че щом върви като патица и квака като патица
то намерили сме патица.
Мисля, че това е най-добрият аргумент, че сме открили планети.
Колко обаче, може да бъде открито
за тези други светове?
Мишел Майор и Атина Костенис
разглеждат необичайните нови данни
от Пегас 51.
Тя разработва нов метод,
който идентифицира химическия състав на планетата -
нещо, за което предварително се смята, че не може да бъде измерено.
Преди три години нямахме представа,
че ще можем да се доберем до химията на планетата.
Понякога науката е вълнуваща.
Идеята ни беше да използваме самата звезда
да ни каже нещо за това,
от какво е направена планетата.
Те не могат да видят планетата,
но могат да видят промените в светлината на звездата.
Взаимодействието между звездния вятър
и планетната атмосфера
създава опашка, която изтича от планетата.
Ако линията на погледа
мине през тази опашка,
вие може да получите достъп до химията на планетата.
Анализирайки промените в светлината на звездата,
те се надяват да открият
от какво е съставена планетната атмосфера.
Ако засечем атмосфера,
това е сигурно доказателство,
че това е планета.
Бъдещето за лова на планети се крие в космическите мисии.
320 км над нас,
космическият телескоп Хъбъл е първият свидетел
на екзотичната природа на Космоса.
Измежду хилядите галактики, които Хъбъл е заснел,
трябва да има неизброимо число други планети.
Но дори, за да видим планетите в нашата собствена галактика,
ни е нужен огромен телескоп в Космоса.
Вероятно най-важният телескоп
Вероятно най-важният телескоп
за Програмата за Произхода
е устройството, наречено Планетфайндър.
Това е голям телескоп, именуван интерферометър.
Това е повече от един телескоп -
може би четири или пет малки телескопа,
които наподобяват много голям телескоп.
Teлескопи като Планетфайндър ще ни позволят да видим
за първи път планети извън Слънчевата система,
показвайки невъобразимото на фокус.
Планетфайндър ще ни снабдява
не просто със снимки, които сме свикнали да виждаме
от сателитите в орбита около Земята.
Това, което ще получим... ще е една точка от гледище на изображението,
но ключовото нещо ще е сигналът идващ от тази точка.
Какво може да ни каже една малка светла точка
за планета, толкова отдалечена във Вселената?
Преди сондата Галилео да се насочи към Юпитер,
поглежда към Земята,
за да види може ли животът на нея да бъде открит от Космоса.
Галилео ни показа, че може да бъде открит
молекулярният подпис, който
считаме за индикативен за живота.
Това ни дава известна увереност,
че ако открием подобни подписи
в атмосферата на други планети,
можем със същия успех да заключим, че там има живот.
Знаците за живот такъв, какъвто го познаваме са универсални.
Химическата комбинация на Земята
може да бъде повторена на коя да е друга планета,
а това са елементи, които днес можем да разпознаем и от разстояние.
Ще търсим вещества като вода и
въглероден двуокис, показващи важен тип атмосфера -
озоновата, която казва : тук има кислород.
Всичко това заедно ще ни говори
за вероятността тази планета да е годна за живот
или може би дори населена.
Ако намерите метан, особено с кислород,
това е "забивка", както казваме в баскетбола.
Можете да заключите, че там има живот.
Днес много от учените вярват, че комбинацията от тези елементи
на точното място в в една звездна система
почти сигурно означава живот.
Ако на планета със скална повърхност,
температурите не са толкова ниски,
че водата да замръзва в лед,
и не са толкова високи, че водата да се изпарява
то, по думите на Голдилок, това е точното място, където
може да има течна вода.
Тя ще се трансформира в езера, реки, морета и океани
и биохимиците са единодушни,
че законите на химията ще свършат своето.
Всичко ще завърши със сложните органични молекули,
които ние наричаме живот.
Но ние все още трябва да намерим планета,
която да попада в зоната Голдилок.
И да е скална и достатъчно малка, за да е подходяща за живот
като Земята.
Ще бъда щастлив да намеря планета като Земята,
дори да е по-студена или отдалечена, или твърде гореща,
но аз искам да видя, че такава съществува,
защото, ако намеря една, съм сигурен, че ще има и други,
които може би ще са по-пригодни за живот.
Мисля, че главният въпрос е да намерим поне една.
След това можем да бъдем и по-придричиви.
Както Вояджър погледна назад към нашето семейство планети,
така телескопите в Космоса ни позволяват да погледнем към далечни планети.
Земята е много нищожна от космическа гледна точка.
Но много значима за нас.
Но в космически мащаб
тя е просто бледа синя точка в далечината.
Програмата за Произхода
е насочена към търсене на друга такава бледа синя точка.
Коперник преди някакви 500 години, фактически,
"премества" Земята от центъра на Вселената.
Оттогава ние разкрихме, че Слънцето не е нещо уникално
дори и за нашата галактика.
Но имаме доказателства само за един пример за живот
и това е животът на нашата планета.
Ние сме толкова завладяни
от търсенето на други форми на живот
и от желанието да разберем как е възникнал животът.
Сякаш животът има нужда да намери себе си.
Това е проява на нашето мислене.
Почти сигурно е, че всяка наша експедиция
към друга звездна система
ще бъде предприета към такава,
която прилича или се доближава най-много до нашата собствена.
Това не надхвърля границите на въображението ни -
да изпратим сонда - автоматична сонда.
Представете си, че сте в контролната зала
50 или 60 години след като тази сонда е била изстреляна
и изведнъж се получава сигнал.
Изравяте архивите -
сигналът е от онази сонда, която сме изпратили до Бета Хидра
и ни разказва какво представлява това място.
Мисля, че ще бъде много вълнуващо.
Беше любопитно какво има отвъд нашата атмосфера.
Това ни накара да започнем да пътуваме в Космоса.
Но колкото по-далече се впускаме в търсенето си на нови светове,
толкова повече ще бъдем поразявани от красотата на нашата планета.
За нас, нашата мъничка Земя
е най-вдъхновяващото нещо във Вселената.
Превод от английски: Pissana_Svetlana Руските части: Valeri_ab