Teorema (1968) Свали субтитрите
Какво мислите за тази постъпка?
Главното действащо лице си остава собственикът...
Да, без съмнение.
- По такъв начин не ви ли се..
ограничават възможностите за революция за в бъдеще, например?
Постъпката на вашия собственик изолиран случай ли е...
или е обща тенденция в съвременния свят?
Според мен е обща тенденция в съвременния свят.
Ако разглеждаме това като символ на новия курс на властимащите,
то този факт може да се оцени като първи, исторически принос
към преминаването на цялото човечество към класата на дребната буржоазия.
Мисля, че буржоазията няма да успее да привлече всички
хора към своето съсловие.
Хипотеза, може и да не е оригинална: Един представител на буржоазията,
дори и да подари фабриката си, независимо по какъв начин се държи, той извършва грешка.
Вярно ли е това?
- Не желая да отговарям.
Тази буржоазия мутира, революционизирайки ситуацията,
в която се намира. Ако стигнем дотам, че да отъждествяваме
цялото човечество с буржоазията, то тя няма да има вече
класова борба, в която да трябва да удържи победа. Нито с помощта
на армията, нито с помощта на нацията или конвенционалната църква.
Тогава на нея ще й е съдено да загуби, защото в този случай...
тя би загубила своите съюзници.
- Но изникват нови въпроси...
И вие ще трябва да отговаряте на тези нови въпроси...
в една ситуация, различна от тази, в която се намира буржуазията.
Естествено.
- А вие можете ли да отговорите на тези въпроси?
А вие можете ли да отговорите на тези въпроси?
ТЕОРЕМА
И тогава Бог повел народа по пътя в пустинята.
Пиетро, намери някаква музика.
Здравей.
Кое е това момче?
- Просто момче.
Здравей.
- Много ми е приятно.
Хей.
Е, как е? По-добре ли си?
Хайде, нищо страшно!
Заповядайте. Добър ден.
Скъпи мои.
- Здравей, Лучия.
Добре дошли, как сте?
- Добър ден.
Истинско нашествие.
- Моля ви се.
Извинявай. Тук всичко е разхвърляно.
Няма нищо, нормално.
Истинско нашествие.
В тази стая спях като малък.
Лека нощ.
- Лека нощ.
Извинявай, извинявай...
Извинявай.
При мен, при мен!
Тук, тук!
Лучия!
Лучия!
Тук съм!
Хайде, хайде!
Извинявай.
Извинявай.
Пиетро! Пиетро!
Приятелите ти те викат.
Ти си истински спортист.
Най-после.
- Време е вече.
Това са мои приятели.
- Здравейте.
Как сте?
Лучия! Лучия!
Колко е часът?
Не знам. Има ли значение?
Но вече е шест! Шест!
Ти се държиш все едно си болен, като мен.
"Но в същата тази неприятна ситуация,
Иван Илич намери и своето утешение.
Герасим беше поел грижата да чисти след него.
Герасим беше чист, спретнат, живеещ нашироко млад мъж."
Благодаря.
Какво четеш?
"Той живееше свой собствен живот и за появата на добродетелите..
щеше да е необходимо време, достатъчно да се възпроизведе една звезда.
Забележително беше, че без дори да съм се надявал на това,
тя си тръгна, не се върна и никога повече няма да се върне."
А аз обичам да тичам.
Ще ти покажа как да караш кола.
Аз мога, просто нямам навършени 20 години.
Ти не си Герасим. С теб е трудно да се спори.
Има 2 причини, поради които се чувствам длъжен да говоря с теб.
Първо - заради личните ми морални принципи,
и второ - вътрешно чувствам някакво объркване,
което мога да си изясня, може би, само чрез разговор.
Ти ме изкуши, Господи! и ме изостави.
Ти ме принуди насила и спечели.
Станах обект на всекидневни насмешки.
Всеки ми се надсмива.
Да, преживях клеветата на мнозина и насилие навсякъде.
"Изобличете го!" сочеха ме те.
Всички мои приятели наблюдаваха падението ми.
"Може би той ще се подмами и ние ще го сломим...
и така ще извършим отмъщението си над него.
Анджелино.
Какво? Какво? Кажи ми. Аз много се радвам.
Чао, Емилия.
Трябва да замина... утре.
Вече сам себе си не мога да разбера.
Защото това, което ме правеше същия като другите, е унищожено.
Аз бях такъв, като всички. Въпреки всичките си недостатъци,
мои и на моя свят. Ти ме направи друг,
откъсвайки ме от естествения ред на нещата.
И докато ти беше до мен, аз не го осъзнавах това.
Сега когато заминаваш, разбирането, че те губя,
стана причина да осъзная своето различие.
Какво ще стане сега с мен? Моят бъдещ живот ще е...
едно съществуване, което няма да има нищо общо с мен.
Може би трябва напълно да си изясня това изменение,
което ти предизвика в мен, в моята интимна и тревожна същност.
Но дори и да не го искам,
нима то ще ме изправи срещу всичко и срещу всички?
Сега разбирам, че мен никога нищо...
не ме е интересувало истински, нищо.
Не става въпрос за нещо голямо,
но даже и малките естествени увлечения
като например на мъжа ми от производството,
или на сина ми към учението, или на Одета към семейството й.
Аз не се интересувам от нищо, и не разбирам как съм могла да живея в такава пустота.
И все пак съм живяла. Дори и да е имало нещо -
малка несъзнателна любов към живота - то и тя е пресъхнала.
Като градина, за която никой не полага грижи.
Всъщност тази празнота беше запълнена с фалшиви ценности,
с ужасни натрупвания от лъжливи идеи.
Днес осъзнавам, че ти изпълни живота ми
с цялостно, истинско значение. И заминавайки си,
ти не разрушаваш нищо от мен, такава, каквато бях преди.
Освен може би неопетнената ми репутация на жена - представителка на буржоазията.
Но това, което ти ми даде в замяна -
Любов в празния ми живот,
напускайки ме, ти го унищожаваш.
Ти, опознавайки ме, ме накара да стана нормална жена,
позволи ми да намеря правилното решение за себе си в живота.
Преди това аз не познавах мъжете,
страхувах се от тях, да. Обичах само баща си.
Но сега, напускайки ме, ти не само ме караш да се връщам в миналото,
но ме принуждаваш да отстъпя още по-назад. Това ли искаше?
Сега болката от това, че те губя, ме хвърля в състояние,
много по-ужасно от пагубната болест, която ме изпълваше,
преди краткото изцеряване, дължащо се на твоето присъствие.
Преди не осъзнавах тази своя болест, но сега - да.
Чрез доброто, което стори за мен, аз узнах за своята болест.
А сега? Как ще мога да те заменя? Има ли някой, способен да го направи?
Мисля, че няма да мога да живея повече.
Ти несъмнено си дошъл тук да рушиш.
Разрушението, което предизвика в мен,
не може да е по-цялостно. Ти просто разруши цялата ми
представа за себе си. Сега аз не съм в състояние...
да намеря абсолютно нищо, което би могло да ме събере отново в едно.
Какво ми предлагаш? Скандал, равнозначен на смърт в очите на обществото?
Да изгубя напълно самия себе си?
Но възможно ли е това да го направи един мъж,
свикнал да мисли за реда, за утрешния ден,
и преди всичко - за собствеността?
Остави, аз ще го взема.
- Не, аз ще го занеса.
Да го свалим заедно, става ли?
Здравей, Емилия.
Здравей, Емилия.
Имаш ли метър?
Да, сега, госпожице.
Госпожице, вечерята е готова.
Нищо не мога да направя. Не е в моята компетентност. Извинете.
Госпожице Одета, хайде!
Госпожице Одета, за Бога!
Разтворете юмрука, хайде.
Разтворете юмрук, госпожице.
Какъв ужас!
Какъв идиот съм аз!
Ето. Емилия, всичко е готово. Искаш ли да ядеш?
Не, няма да ям.
Хапни, вкусно е. Трябва да ядеш!
Не, не искам.
Как може така? Емилия, защо не ядеш?
Вкусно е. Но защо? Кажи поне какво ти се яде.
Кажи нещо, Емилия. Хайде!
Хайде, да вървим.
Трябва да се създават нови техники,
непознавани до този момент,
различаващи се от всички съществуващи начини,
да се избегне нелепата глупост.
Да си построиш свой собствен свят,
с който не можеш да встъпиш в конфликт,
за който не съществуват предишните измерения на разума,
в него те трябва да са нови като техника.
Никой не трябва да разбира, че автора не струва нищо,
че той е анормално и низше същество,
че подобно на червей, той пълзи и се извива, за да оцелее.
Никой не трябва да го разбира в греховната му гениалност.
Всичко трябва да изглежда идеално,
основано на неизвестни правила, и по такъв начин - неподлежащо на обсъждане.
Като безумец. Да, като безумец, чуплив като стъкло..
защото нищо не мога да поправя,
и никой не бива да разбира това.
Знак, нарисуван върху стъкло, поправя без да зацапа,
знак, нарисуван преди това на друго стъкло.
Но всички трябва да вярват, че това не е изход от положението
на един неспособен на нищо човек, импотентен и безполезен,
а точно обратното - да изглежда като избор на уверен,
невъзмутим, висш и почти всемогъщ човек.
Никой не трябва да разбира, че този знак се е получил случайно.
Случайно, треперейки..
този знак се е появил случайно като по чудо.
И той трябва да бъде защитен, сякаш затворен в клетка.
Но никой не трябва да разбира това.
Авторът - беден, треперещ идиот, посредственост,
живеещ от случайност и в риск, унижаван като дете.
Свел живота си до смешна меланхолия,
жалко съществуване под влиянието на нещо,
изгубено завинаги.
Синьото /лазурното/ е неговото изображение.
Но само то очевидно не е достатъчно. То е само една съставка.
Кой ми дава правото на подобна уродливост?
Каква идеология може да го оправдае?
Нима не бяха по-добри
моите първи жалки опити?
Погледни.. колко е отслабнала. Яде само коприва.
Господи! Какъв срам.
Съжалявам, не пуша.
По кой път може да се върнем в Милано?
Там завийте наляво, а след това само направо.
Какво щеше да стане с мен, ако се бях отървал от всичко,
ако бях подарил фабриката на работниците си?
Да вървим.
Не се бой, не съм дошла тук да умирам,
а да плача, и сълзите ми не са от болка, не...
Те са извор, който никога няма да се превърне в източник на болка.
А сега си върви. Върви си.
Превод: BENIX