BBC The Blue Planet - Part 2 - The Deep (2001) Свали субтитрите
Над 60% от нашата планета
е покрита с океани дълбоки над миля.
Ето защо морските дълбини са най-обширното място за живот
и едновременно с това са доста непознати.
Елате с нас на пътешествие към дъното на дълбокия океан,
към един чужд и все още неоткрит свят.
Той е дом на едни от най-странните животни на планетата.
Риби пробляскват в тъмнината.
Нови видове се откриват почти с всяко гмуркане.
Повече са хората пътували в Космоса, отколкото тези дръзнали да стигнат толкова дълбоко.
Елате на пътешествие към бездната.
Кашалот поема дъх, който ще му е последен за повече от час.
Той напуска топлите
и добре осветени води на повърхността и се гмурка дълбоко към студените
и тъмни дълбини на океана.
На повърхността той поема въздух със същото налягане както и ние.
Но ще трябва да търси храна
на дълбочина над 1000 метра,
където налягането е стотици пъти повече
отколкото на повърхността, свиващо белите дробове на кита
до един процент от техния обем.
Ако искаме да проследим кита,
ще ни е нужна най-модерната подводна екипировка.
Подсилената акрилна сфера,
чиито стени са с дебелина 12 сантиметра,
предпазва пилота и нашия оператор
от огромното налягане долу
и позволява на подводницата да достигне дълбочина
малко над 900 метра.
С всеки изминат метър, налягането се увеличава, а слънчевата светлина намаля.
"Хиляда стъпки ..."
На триста метра дълбочина е вече много тъмно,
а температурата на водата пада бързо.
Навлизаме в полумрака ...
странен свят, където много животни
са станали напълно прозрачни.
В този полумрак, животните трябва да виждат добре надалеч
и колкото е възможно да избягват да бъдат видени.
Това е гигантски амфипод с дължина 12 см,
който е почти прозрачен.
Главата му се състои от две огромни очи,
с които той се опитва да открива плячката си.
Ето още един обитател на полумрака наречен Фронима,
който е вдъхновението на филмите за извънземни.
Тя и розовата й рожба живеят
като паразити в тялото на медуза.
Тези впечатляващи резачи и огромните й очи
я правят опасен хищник.
Даже доста по-висши животни могат да бъдат напълно прозрачни в полумрака.
Сепиите са между наи-напредналите безгръбначни животни,
но тази никога не е срещала твърда повърхност през целия си живот,
и затова не е нужно тялото й да е силно като това на своите братовчеди в плитките води.
Никъде другаде освен в дълбоките морета няма такова голямо разнообразие на медузи.
Хиляди от тях се движат в свят без стени.
Невидими в мрака,
те слепешком търсят плячка.
Заедно медузите образуват мрежа от пипала за улавяне на минаващите ракообразни.
Но най-големият и смъртоносен капан е дело на сифонофорите.
Това пулсиращо нещо с формата на камбана е главата на колониална медуза,
която може да достигне дължина от 40 метра.
Милиони малки жилещи клетки се носят в морето.
Петстотин метра по-надолу
само в най-чистите тропически води
достигат и последните слънчеви лъчи,
толкова малко, че нашите очи не ги долавят... но други могат.
За да се оцелее в полумрака
трябва да можеш да виждаш и да не бъдеш видян.
Рибите-брадва са майстори на играта на криеница.
Те имат големи, чувствителни очи
необходими им за намирането на плячка, а телата им са плоски.
Страните им са със сребърен оттенък.
Гледайки ги отпред, те трудно се виждат,
въпреки, че са тънки, но завъртят ли се...
... огледалните им страни отразяват синята светлина
идваща от повърхността и те изчезват в мрака.
По този начин гледани отстрани цели пасажи могат да се скрият.
Но какво ще стане ако ги погледнем от долната им страна?
Очите на много хищници
даже и в този мрак могат да различат плячката,
чиито силует едва се вижда в мъждукащата светлина.
Рибата-брадва обаче, има начин да обърка всички,
които могат да се оглеждат за нея от дъното.
Под коремчетата им се намират клетки наречени фотофори, които произвеждат светлина.
Те могат да ги използват, за да добият
цвята на светлината идваща от повърхността.
Това осветяване скрива силуета им,
правейки ги почти невидими отдолу...
...почти.
Това не са обикновени очи.
Огромните жълти лещи дават възможност
на притежателят им да различава светлината
от фотофорите и слънчевата светлина.
Така че, едно приспособление за бягство е противопоставено
срещу равно на него приспособление за атака,
което е еволюирало
милиони години.
Спускайки се на дълбочина под хиляда метра
навлизаме в тъмната зона.
Никаква слънчева светлина не достига до тези дълбочини.
Температурата на водата е паднала
под 4 градуса по Целзий.
Налягането е стотици пъти
по-голямо от това на повърхността.
Живот тук се среща все по рядко.
Това е непрогледен и опасен свят.
Сравнени с размера на тялото, това са най-големите зъби в океана,
те са толкова големи, че притежателят им даже не може да си затвори устата.
Те принадлежат на Fang Tooth.
За разлика от повечето дълбоководни риби тази има силни мускули и е агресивен ловец.
С недостигa на храна в тези дълбочини,
хищниците трябва да могат да се справят с храна от всякакъв размер.
Много животни тук са тъмно червени, като тази дълбоководна медуза.
Хваната в светлините на подводния апарат,
тя ни прави свидетели на поразителна гледка.
Обикновено червената светлина не достига до тези дълбочини,
и животните с червена окраска
изглеждат напълно черни и са идеално прикрити тук долу.
Хищниците тук не разчитат само на зрението си - много от тях имат малки очи.
Вместо това, тънките им и издължени тела
са снабдени с органи чувствителни на леки движения във водата.
Този звяр, с дължина половин метър е наречен Морски Дявол.
Това е първата ни среща с него.
Той е покрит със стотици чувствителни пипала,
всяко от които може да различи движенията
на която и да е плячка, невнимателна да се доближи до този неподвижен хищник.
Но това със сигурност е най-странната
от всички дълбоководни риби, които са открити досега.
Високочувствителна, дълга около метър опашка,
виси от главата надолу образувайки една четвърт от тяло й.
Очите й са малки, но устата й е наистина огромна.
Наречена е змиорка-гълтач, защото може да погълне храна с почти всякакъв размер.
Стоейки неподвижно във водата, с огромната й уста
тя може да улавя минаващата плячка, без значение малка ли е или голяма.
Змиорките-гълтачи могат да погълнат плячка голяма колкото самите тях,
което е много полезно в свят
където не знаеш колко голяма ще е следващата плячка.
Даже и в тъмните зони, прониква малко светлина.
Изключвайки подводните светлини пред нас се открива тази блещукаща гледка.
Тези светлини са създадени от животни.
Това е био-светлина.
Дълбоководен морски дявол присвятква в тъмнината.
Светлината е генерирана от бактерии,
образуващи примамка,
която привлича плячката към тези смъртоносни зъби.
В тъмнината има много примамки.
Ела насам малка рибке!
И каква е целта на тази примамка,
висяща под ужасяващите зъби на притежателя си?
Трудно е да кажем със сигурност,
а този звяр има и друга гигантска
мигаща примамка още по-близо до устата си.
Тези риби се наричат рибари, защото използват примамките си по същия начин
както рибарите използват мухи за примамка.
За ловуващата сепия, която има големи очи,
това мъждукане е любопитно.
Може би това е просто храна.
Обилна храна за риба с доста голям стомах.
Търсенето на партньор за чифтосване в тази тъмнина може да се окаже по-трудно от намирането на храна.
Мигащите примамки може да са полезни за това,
но само женските ги притежават.
Доста по-малките мъжки екземпляри са само 1/10 от големината на женските.
Тяхната единствена цел е да намерят женска за чифтосване.
Тя отделя химикали във водата,
които мъжките подушват със специален бял орган намиращ се пред очите им.
Веднъж вече открил подходяща женска,
мъжкия я ухапва по коремчето със специално пригодени за тази цел зъби.
Той трябва да се закрепи здраво.
В продължение на няколко седмици мъжкият напълно се слива със женската
и остава там до края на живота си.
Кръвта й циркулира и в неговото тяло
доставяща му всичко от което той има нужда.
В замяна, тя получава продължително
снабдяване със семе
- идеално решение
на проблема с намирането на партньор в огромните пространства на дълбокия океан.
За улеснение в борбата между хищници и плячка,
някои риби имат светлини на главата си.
Тези произвеждащи светлина фотофори под очите им
може би се използват за търсене на плячка в тъмнината.
По-голяма част от био-светлината в дълбокия океан е синя или синьо-зелена,
а много малко хищници произвеждат и червена светлина.
По този начин червената плячка бие на очи в тъмнината.
Червената светлина е рядкост тук долу
и повечето животни не я долавят.
Само тези риби успяват.
Това им дава преимущество, тъй като червената светлина е невидима жертвите им.
Това ракообразно, необезпокоявано от никой, не предприема никакви отбранителни действия.
Био-светлината е полезна както за атака, така и за бягство.
Скаридата усеща заплахата.
Тя започва да се върти във водата, като изпуска светещо-лепкава течност.
Това служи като аларма против крадци,
стряскаща атакуващата риба и оставяйки я
осветена в тъмнината,
уязвима за хищниците от своя род.
Тези блещукащи светлини в тъмнината са дело на един вид ракообразни.
Вероятно те присвяткат така, за да комуникират едни с други
и да объркват хищниците.
Най-чувствителните очи в океана
принадлежат на подобно на скарида ракообразно нареченo Гигантосиприс.
То е с големината на грахово зърно, но размерът му е сравнително голям за този вид.
Ракообразните са му любима плячка
и той усилено търси техните проблясквания в тъмнината.
Но това ракообразно има начин как да обърка излезлия на лов Гигантосиприс.
Той изстрелва малко количество биолуминисцентна течност.
Пробляскването се задържа като дълбок заряд.
Въртейки се объркано във водата,
Гигантосиприс се впуска след пробляскванията.
И всички ракообразни изчезват встрани невидими в тъмнината.
Върховният биолуминисцетен защитен механизъм
представлява един вид светлинно шоу създадено
от дълбоководната медуза наречена Перифила.
Това вероятно e начинът по който тя плаши враговете си.
Тези ярки светлини са произведени от сепия-светулка.
Обикновено те живеят на дълбочини от около 300 метра,
далеч от мрежите на тези рибари от Япония.
Но в продължение на няколко месеца през пролетта те излизат на повърхността всяка вечер.
Най-ярките светлини идват от
био-луминисцентните краища на техните две предни пипала.
Но само в мрака на дълбокия океан
може да оцените сложността на всичко това.
Не само пипалата им,
но и целите им тела са покрити с фотофори.
Точната им функция не е известна.
Ярките краища на пипалата може би служат за привличане на партньори или за заслепяване на хищниците.
Останалото може да е камуфлаж
осигуряващ прикритие на сепията в сумрака на океана.
Всяка нощ през сезона
стотици хиляди сепии излизат в плитките води да хвърлят хайвера си.
Преди зазоряване, те ще се завърнат в дълбините
оставяйки яйцата да се развиват в плитките води.
Дневният цикъл на Слънцето има огромно
значение за живота в дълбокия океан.
Със залеза на Слънцето започва най-голямата
миграция на живи организми на планетата.
Всяка вечер един милиард тона животни
изплуват от тъмните
към по-богатите на храна плитки води.
Малките тревопасни са първите, които започват
да търсят микроскопични растения срещащи се само в плитките слънчеви води.
Хищниците неминуемо ги следват.
Голямо разнообразие от различни животни се присъединява към конвоя
или се храни докато той минава.
Много ще пропътуват стотици метри нагоре
към повърхността и тогава, на зазоряване
излагайки големия риск да попаднат на хищници
ще се завърнат към по-безопасния мрак на дълбините.
Слънчевите лъчи имат пряко влияние
само в най-горните сто метра на океана.
Само до тук може да има фотосинтеза и коралови рифове.
Напускайки този малък и богат кът от океанския живот
и пътувайки надолу през рифа,
бързо навлизаме в по-суров свят.
На 150 метра дълбочина фотосинтезата става невъзможна.
Тук няма да откриете растения, а само животни.
Te са се приспособили да улавят морски сняг,
частици от умрели животни, донесени до тук от повърхността.
По този начин, те вторично зависят,
от слънчевата енергия необходима
на организмите от повърхността.
Пътувайки още по-надолу
ще се отправим на пътешествие към самото дъно на дълбокия океан...
... към свят напълно отделен от този на средна дълбочина.
На около 300 метра под водата,
слизайки надолу
се приближаваме към континенталния склон.
Той се простира на около 150 мили от брега,
спускайки се плавно
до дълбочина от около 4000 метра.
Температурата на водата тук долу пада под 4 градуса по Целзий,
а налягането е 400 пъти по-голямо от това на повърхността.
Без светлините на подводния апарат тук ще е пълен мрак.
Водата е кристално чиста, защото
тук има много малко органична материя.
Само три процента от храната
на повърхността достига до континенталния склон.
На пръв поглед това изглежда като безжизнена пустиня,
но вглеждайки се внимателно забелязваме мрежа от следи.
Даже тук долу има живот.
Тези животни биха умрели незабавно ако са извадени
на повърхността в мрежи, затова само в сумрака
можете да станете свидетели на нормалният им живот.
Много от тях са известни от скоро на учените.
На дъното на океана най-разпространени са животните с бодли -
морските краставици, крехките звезди и морските таралежи.
Тук има буквално милиони от тях
ходещи по дъното, разчиствайки всяка частица
годна за ядене в слоя утайка.
Срещат се всякакви видове и размери
и въпреки, че те не са на гъсто,
дъното на океана е толкова огромно,
че те са едни от най-многобройните животни на планетата.
Шиповете им служат за придвижване и защита,
но вероятно пречат по време на чифтосването.
Намирането на партньор в това огромно пространство може да се окаже проблем,
затова някои морски таралежи се събират на групи,
за да са сигурни, че никога няма да се окажат без потенциален партньор.
Оголените скали са добро място за животните разчитащи на храна,
която се носи по течението.
Тези морски лилии
изглеждат като растения, но всъщност са животни.
Дългите стъбла осигуряват купола над
пипалата да им да е позициониран
по най-добър начин срещу течението.
Частиците се носят по краищата
надолу към устата в средата на купола.
Тези резки движения убиват амфиподите,
които се опитват да откраднат плячката на лилията.
По принцип коралови рифове не съществуват в пълния мрак,
но наскоро нов вид корал беше открит на дълбочина от 2000 метра.
В студените води на норвежките фиорди
се намира дълбоководен риф с височина от 30 метра
и дължина 200 метра.
Тези корали не черпят енергия от Слънцето,
затова трябва да са много ефективни в улавянето на храна.
Полипите им са далеч по-големи от тези на коралите в плитките води.
Това всъщност са най-големите коралови полипи в океана.
Те принадлежат на дълбоководния корал-гъба.
Техните дълги 3 см пипала
могат да улавят по-голяма плячка отколкото другите корали.
Тази нужда да се хваща всяка частица храна,
която може да бъде достигната в тази пустинна местност
е променила драстично много животни.
Повечето Tunicates се хранят чрез пречистване,
но този тук, единствен по рода си се е превърнал в хищник
и доста по-големия сифон се е превърнал в капан.
Повечето морски краставици стоят постоянно на дъното,
но не и този необикновен дълбоководен вид.
Краищата на кожата му позволяват да плува
стотици метри над морското дъно.
Рано или късно той ще се спусне обратно
и ако има късмет ще се приземи на ново място за търсене на храна.
Това вероятно е животното
с най-необикновената форма.
Това е червей и обикновено очакваме
дългото му пулсиращо тяло да бъде дълбоко в утаечния слой.
Този червей, единствен по рода си
плува в открити води.
Изтласквайки се с помощта на жълтата си яка,
той се движи и по този начин намира храна
или в някои случаи успява да избяга от хищници.
Това е Химера, близък родственик на акулите,
с дължина малко под 1 метър.
Чувствителните вдлъбнатини на брадичката й помагат да намира
плячка на дъното, докато учудващо
големите очи й помагат да забелязва био-светлината.
Големите риби са рядкост тук долу.
Тук просто няма достатъчно плячка за да се изхранват.
Повечето са се превърнали в мършояди.
Мъртвата риба тон е привлякла една дълбоководна змиорка...
... и шест акули.
Тези зверове достигат до 8 метра дължина.
Тези шест акули са живи вкаменелости.
За 150 милиона години
те са останали непроменени
живеейки на дълбочина 2000 метра.
Много малко са хората били късметлии да зърнат
дори за малко тези акули тук в полумрака
и все още не знаем почти нищо за поведението им.
Тялото на рибата-тон е солидна храна,
но много рядко наистина оргомен
труп потъва до морското дъно.
Това е трупът на наскоро умрял 30-тонен сив кит.
Той е на дъното на морето на миля дълбочина.
Изминали са само шест седмици откакто е тук,
но вече е привлякъл стотици паразити.
Тези древни мършояди почти винаги първи откриват падналото тяло
и са дошли дотук от няколко мили разстояние.
Те нямат челюсти и остъргват месото
с два реда рогови зъби разположени от всяка страна
на тяхната приличаща на смукало уста.
След тях пристига спяща акула,
истински дълбоководен специалист.
Те растат до седем метра дължина
и никога преди не са снимани на такава дълбочина.
Големите рани в хълбока на кита са тяхно дело.
За разлика от паразитите, тя има мощни челюсти
и с тяхна помощ откъсва големи парчета месо.
Акулите, паразитите и ред други видове
дълбоководни мършояди ще пируват
с трупа в продължение на години докато хранителните му съставки свършат.
Осемнадесет месеца по-късно,
когато се връщаме при този кит
всичко, което е останало е един перфектно оглозган скелет.
Той прилича на музеен експонат,
намиращ се на дъното на морето.
В началото скелета изглежда напълно изоставен,
но даже след толкова време по главата има останало месо.
Паразитите имат скелет от хрущяли
и са толкова гъвкави, че могат да се вържат
на възел и да се закрепят здраво за месото с което се хранят.
Но по-малки организми вече са се хранили тук.
Малка група от бели бактерии се е оформила
върху тинята очертавайки първоначалната форма на кита.
А върху самия скелет
колонии от специализирали се бактерии
извличат енергия от самите кости.
Най-забележими и с най-голям брой са тези
морски червеи, които обират последните годни за ядене остатъци.
Това са нови видове, които досега са били откривани
единствено в труповете на китове.
Учените са открили 178 различни вида животни в един единствен гръбначен прешлен,
повечето от които не са срещани никъде другаде.
Този кит, лежащ на миля дълбочина
не е филмиран от подводен апарат с акрилна сфера.
Такъв апарат не би издържал на тази дълбочина.
За да се устои на налягането тук
е нужен по-здрав подводен апарат.
Това е Алвин - сфера с радиус два метра,
с достатъчно място за пилот и двама изследователи.
Стените й са направени от титан, a люковете за наблюдение са малки.
Ако бяха по-големи, апаратът нямаше да издържи
на огромното налягане тук долу.
Алвин може да се спуска на дълбочина до 4500 метра под повърхността.
На около 3000 метра, континенталният склон най-накрая се изравнява
и се съединява с дълбоководната равнина.
Тя покрива почти половината от земната повърхност.
В повечето случаи равнината е напълно плоска,
но на места е разрязана от огромни пукнатини
широки стотици мили.
Най-дълбоката от тях е Марианската падина,
чиято дълбочина достига до седем мили под морското дъно.
Съществуват само пет подводни апарата в целия свят,
които могат да достигнат до дълбоководната равнина
и до този момент,
те са изследвали по-малко от 1% от нея.
Големи животни тук се срещат хиляди пъти по-рядко
отколкото в континенталния склон.
На места има хиляди морски звезди
търсещи храна по морското дъно.
Открити са и риби тук долу
на самото дъно на най-дълбоката пукнатина.
Повечето са от семейството уместно наречени конски опашки.
Те претърсват морското дъно
и използват комплекта си сензори
за да следват миризмата от изгнилите трупове.
Конските опашки могат да изминат големи разстояния
по морската равнина в търсене на храна,
но други тук долу предпочитат да стоят на едно място и да чакат.
Това е риба-триножник.
Тя се държи на две специално адаприрани перки
и може да седи неподвижна часове наред.
Тя има малки очи, но е почти напълно сляпа.
и открива потенциалните си жертви с помощта
на чифт перки намиращи се зад главата й, които са чуствителни даже на малки движения.
Ние знаем повече за повърхността на Луната отколкото за морската равнина.
Всяко ново потапяне ни носи пълни изненади.
Този дълбоководен октопод е голям колкото плажна топка...
и носи прякора 'Дъмбо'.
Кожата между пипалата му
и необикновените му уши, позволяват на Дъмбо
да се носи над морското дъно в търсене на храна.
Точно в средата на морската равнина се намира
най-голямата геоложка структура на планетата...
... океанският хребет.
Издигащ се на 2 мили над морското дъно
хребета се разпростира на около 28 000 мили
по най-голямата планинска верига на Земята.
Когато подводните апарати най-сетне достигнали хребета през 70-те...
миля след миля, пред тях се откривал...
необикновен свят...
от отдавна разтопена скала извирала от дълбините в миналото...
която сега се била втвърдила.
Те открили извисяващи се процепи, от които извирала вода гореща като разтопено олово.
На повърхността водата се превръща в пара с температура 100 градуса по Целзий,
но тук долу от голямото налягане на океана
тя остава течна с температура от порядъка на 400 градуса Целзий.
Подводният апарат трябва да се движи внимателно.
Злополуката е много вероятна, когато е заобиколен от такива високи температури и налягане.
И тук, където в голяма част от водата има водороден сулфат,
отровен за нормалните организми, учените откриват живи създания.
Някои от отворите са покрити с бели улеи.
Улеите са населявани от един нов вид червеи,
който е изложен на температури от около 80 градуса Целзий.
Никое друго животно на планетата не би оживяло при тези високи температури,
затова учените са нарекли тези създания - червеи-Помпей.
Но това беше само началото.
Наблизо има отвори напълно покрити...
с различни колонии организми.
Основата на отвора е покрита с големи миди.
Виждат се огромен брой раци и най-забележителни от всички
животни върху отвора са стотиците яркочервени червеи
всеки с дължина около 2 метра и широчина 4 см.
Преди да бъдат открити тези създания
ние сме мислели че целия живот на Земята е зависим от Слънцето.
Но тук в пълния мрак на дълбините
учените открили такова разнообразие от живот,
което очевидно не си добивало енергия от Слънцето.
Тогава, с какво живеят?
Отговорът бил намерен в самите тела не червеите.
Те са били пълни с приспособили се бактерии,
които можели да извличат енергия от сулфидите, които извирали от пукнатините.
Окраската на червеите е ярко червена
от хемоглобина, който доставял сулфидите
и кислорода към бактериите.
Тези колонии от бакрерии са основния източник на енергия
за всичко живо тук долу.
Мидите също използват тези бактерии
и както зелените растения са основата за живота
на животните под Слънцето,
така тези бактерии и други микроби
са в основата на хранителната верига, от която зависят над 500 видове.
Раците и скаридите се хранят чрез бактериите и даже
се опитват да откраднат бактерии от червеите.
Откакто пукнатините са били посетени за пръв път
от учените през 1979г. на всеки 10 дни се описват нови видове животни.
На върха на хранителната верига са риби,
които никога не се отдалечават от пукнатините.
Но на тях, или на наследниците им все някога ще се наложи да се преместят от тук,
защото доколкото знаем отделните пукнатини
са активни не повече от няколко десетилетия.
Такъв разцвет на живота, в толкова трудни условия
в средата на необятната водна шир
на пустеещата морска равнина учудил учените.
Това им изглеждало като доказателство за това
как е възникнал живота на планетата, което със сигурност се е случило в океана.
Дълбоководните изследователски апарати направили още по-необикновено откритие през 1990г.
На половин миля дълбочина на дъното на Мексиканския залив
те се сблъскали с нещо, което приличало на подводно езеро
с дължина над 20 метра, с негов собствен песъчинен бряг.
По краищата му даже се забелязвала приливна линия.
Но това разбира се било невъзможно, тъй като е под водата.
Всъщност издадения край бил създаден от тънка ивица солен развор
доста по-тежък от обкръжаващата го вода,
а пясъка е направен от стотици хиляди миди.
И отново в средата на това безлюдно морско дъно
съществува необикновен оазис на живота
изцяло независим от слънчевата енергия.
Източникът на енергия този път не били сулфидите
а балончетата метан извиращ от морското дъно.
Отново мидите съдържали
специална бактерия способна да извлича енергия този път от метана.
Също както при горещите извори,
и тук има цяла екосистема, уповаваща се на бактерията.
Тук има огромно разнообразие от напълно нови видове,
скариди, причудливи омари и яркочервени червеи.
Тези студени оазиси са
невероятно подобни на горещите пукнатини.
Геоложките процеси в морското дъно,
произвеждат метан от който в последствие
се освобождават водородни сулфиди.
Не било голямо учудването, когато учените
недалеч от соленото езерo открили червеи ...
... големи пространства от червеи,
заемащи стотици метри.
Тези нови видове също използват бактерии,
за да извличат енергия от сулфидите,
но я извличат директно от земята.
Техните красиви хриле се използват единствено за доставяне на кислород на бактериите.
Учудващ е факта, че тези червеи са на възраст над 200 години.
Докато червеите при горещите пукнатини изглежда са
най-бързо растящите безгръбначни в морето,
тези изглежда са най-бавно растящите.
Те също защитават хрилете си от хапещите амфиподи.
Източниците на енергия при горещите пукнатини внезапно могат да изчезнат,
но тук живота може да се радва на по-стабилно геоложко бъдеще.
Да открият в период от 10 години
две напълно нови екосистеми изцяло независими от слънчевата енергия,
било наистина забележително.
Досега сме изследвали само около 1% от дълбокото океанско дъно.
Кой знае какво още предстои да бъде открито...
Превод: Spark spark@burgas.org