Waking Life (2001) Свали субтитрите
Избери си цвят.
Синьо.
С.И.Н.ЬО. Избери си число.
- Осем.
- 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8. Избери още едно число.
- Петнадесет.
- 1, 2, 3, 4,
5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12,
13, 14, 15. Избери друго число.
- Шест.
" Съновидението е съдба. "
The Independant Film Channel & Thousand Words представят
Една продукция на Flat Black Films & Detour Film
Осъзнат Живот
Рокендрол!
И... цигулки...
Сара ще опиташ ли, това за което ме пита?
- Аха.
- Ще го пробваш ли малко по-снижено?
- Добре.
- Просто опитай и ще видим как се получава.
Но това което искам--
--е да звучи меко и може би малко несигурно...
защото е донякъде извън синхрон.
- Искаш да е--
- Мисля че трябва да е малко откъснато.
Това имах в предвид.
Да, да, получава се.
Добре, започваме от 20.
- Ерик, започваме от 20.
1, 2, 3.
Ей, аз съм. Току що се върнах в града.
Чудех си дали можеш да ме вземеш, но както и да е...
Ще си хвана такси най-вероятно. Ъ--
Няма значение, ще се видим по нататък.
Хей, приятелю! За дългото пътуване ли си?
Нуждаеш ли се от малко дръпване за твоето тръгване, малко превоз по течението?
Ъм, всъщност чаках такси, но ако не представлява проблем--
Добре тогава. Не пропускай лодката!
- Благодаря.
- Няма проблеми.
Вдигаме котва!
Е, какво мислиш за моят малък плавателен съд?
Заслужава да се види, нали? Да я видиш с очите си.
Смятам че моят транспорт би трябвало да е продължение на моята личност.
Воала. А това? Това е, моят малък прозорец към света
и всяка минута е различно представление.
Може да не го разбирам. Може дори и да не съм съгласен с него.
Но въпреки това го приемам и просто се нося по течението.
Това, което искам да кажа е, че кораба не бива да се клати.
Да се пътува по течението. Всички реки водят в морето.
Идеята е да останеш в състояние на постоянно напускане докато винаги пристигаш.
Спестява запознанства и сбогувания.
Пътуването не изисква обяснение.
Само пътници. Тука идвате вие момчета.
Сякаш идваме на тази планета с кутийка пастели.
Може и да ви дадат кутийка с 8 цвята, а може би такава със 16.
Но всичко е в това, което правиш с пастелите,
цветовете, които са ти дали.
И не се безпокой дали оцветяваш в очертанията.
Аз ти казвам: оцветявай извън тях. Оцветявай извън страницата.
Не ме ограничавай. Ние сме в движение към океана.
Ние не сме закотвени, това ще ти кажа.
Къде искаш да те оставя?
Аз ли? Аз ли съм първи?
Ами... не знам. Където и да е.
Просто ми дай адрес или нещо такова?
Знаеш ли какво, след три пресечки
завий надясно, и след още две пресечки,
го остави на ъгъла.
- Къде е това?
- И аз не знам, но е някъде
и ще определи развитието на остатъка от живота ти.
Всички от брега стигат до брега.
Туу-туу!
' Погледни надясно '
Причината поради която отказвам да приема екзистенциализмът...
като просто още една френска мода или историческо любопитство...
е че смятам, че има нещо много важно да ни предложи в новият век.
Страх ме е, че губим истинските добродетели в живота,
чувството за поемане на отговорност за този, който си
способността да направиш нещо със себе си и да се чувстваш добре живеейки.
Екзистенциализмът често е дискутиран като философия на отчаянието.
Но мисля, че истината е точно обратната.
Сартр веднъж запитан, отговорил, че никога не е почувствал ден на отчаяние в живота си.
Това, което се усеща четейки тези автори...
е не толкова чувство на терзание относно живота...
колкото истинска жизнерадост от това, че си над него.
Ти създаваш своят живот.
Чел съм пост-модернистите с известен интерес, дори възхищение.
Но когато ги чета, винаги имам ужасното натрапчиво чувство...
че нещо много съществено е пропуснато.
Колкото повече говорим за човека като продукт на обществото...
или резултат на различни въздействия...
като отделен фрагмент, който е недостатъчен,
това, което правим е да създаваме цял нов свят от извинения.
А когато Сартр говори за отговорност,
той не говори за нещо абстрактно.
Не говори за второто ни Аз или за понятието за душа за което биха спорили теолозите.
А за нещо много конкретно. Аз и ти говорейки.
Взимайки решения. Правейки неща и понасяйки последствията.
Въпреки че има над шест милиарда хора по света.
Това което правиш е от значение.
Първо има значение, в материално отношение.
Има значение и за другите хора и дава пример.
Накратко, мисля, че посланието тук е...
че никога не трябва просто да се отписваме...
и да виждаме себе си като продукт на различни влияния.
Винаги е наше решение кои сме ние.
Творението сякаш идва от несъвършенството.
Идва от усилия и чувство на безсилие.
От там мисля че идва и нашият език.
Искам да кажа, че е произлязъл от нашето желание да преодолеем самотата си...
и да придобием някакво чувство за връзка помежду ни.
Трябва да е било лесно, когато е било просто въпрос на оцеляване.
Например, "вода." И сме измислили звук за това.
Или, "Саблезъб тигър точно зад теб." Измислили сме звук и за това.
Но когато става наистина интересно,
е когато използваме същата система от символи за да предадем...
всички абстрактни и неясни неща, които ни се случват.
Какво е например чувство на безсилие? Или какво е ярост, или любов?
Когато кажа "любов,"
звукът идва от устата ми...
и влиза в ушите на другият човек,
пътува през някакви каналчета в неговият мозък,
през неговите спомени за любов или липса на такава,
записва това, което изричам и казва "Да, аз разбирам."
Но откъде да знам дали разбира? Защото думите са бездейни.
Те са просто символи. Те са мъртви, нали?
А толкова много от нашият опит е неясен.
Толкова много от това, което възприемаме е неизразимо. То е неизговоримо.
И въпреки това, когато общуваме един с друг,
и чувстваме че сме направили връзка,
и мислим, че сме разбрани
Усещаме една почти духовна взаимност.
И това чувство може да е мимолетно, но мисля че живеем заради него.
Когато разглеждаме връхните точки на човешкото развитие,
трябва да разгледаме еволюцията на организмът...
и развитието на неговите взаимодействия със заобикалящата го среда.
Еволюцията на организмът започва с началото на живота...
минава през хоминида...
стигайки до еволюцията на човечеството.
Неандерталеца, Кроманьонеца.
Интересното е, че наблюдаваме три нишки:
биологична, антропологична--
развитие на градове, култури--
и културна, която е човешкото изразяване.
Това, което наблюдаваме е еволюция на популациите,
а не толкова еволюция на отделните индивиди.
В допълнение, ако разгледаме етапите по времева скала--
два милиарда години за възникване на живота,
шест милиона години за хоминидът,
100,000 за човечеството такова, каквото го познаваме--
започваме да виждаме свиващата се природа на еволюционната парадигма.
И когато стигнем до селскостопанска,
после научна, и индустриална революция,
това са 10,000 години, 400 години, 150 години.
Продължаваме да виждаме свиването на това еволюционното време.
Това означава, че когато преминем през новата еволюция,
тя ще се свие в точка, в която бихме могли да видим нейното проявление...
в рамките на нашият живот, в рамките на това поколение.
Новата еволюция произтича от информация,
тя води началото си от два вида информация: цифрова и аналогична.
Цифровата е изкуственият интелект.
Аналогичната е резултат от молекулярната биология, клонирането на организма.
И съединяваш двете с невробиология.
При старият еволюционен модел,
единият ще израсне и доминира.
Но при новият модел, те ще съществуват...
като взаимно поддържаща се, не конкурираща се групировка.
Независима от външното.
И това, което е интересно е, че еволюцията вече става индивидуално центриран процес,
произтичащ от нуждите и желанията на индивидът,
а не един външен, пасивен процес...
където индивидът е просто прищявка на колектива.
Появява се нео-човекът с нова индивидуалност и ново съзнание.
Но това е само началото на еволюционният цикъл...
защото, когато започне следващата стъпка,
тя ще е надграждане над този нов интелект.
И когато интелектът се натрупва върху интелект,
уменията се натрупват върху умения, скоростта се променя.
До кога? Докато се достигне до кресчендо...
може би огромно моментално осъществяване на човека
човешки и нео-човешки потенциал.
Може и да е нещо напълно различно.
Може да е разширяване на индивида,
увеличаване броят на индивидуалните съществувания.
Паралелни съществувания при, които индивидът вече не е ограничен от време и пространство.
И проявите на този нов тип еволюция,
могат да бъдат напълно контра-интуитивни.
Това е интересната част. Старата еволюция е студена.
Стерилна. Въпреки, че е ефикасна, нали?
Проявите и са тези обществени адаптации.
Говорим за паразитизъм, превъзходство, нравоучение...
Война, хищничество... Те биха започнали да изчезват.
Те биха били обект на де-еволюция.
Новият еволюционен модел ще ни даде човешките черти на истина, лоялност,
справедливост, свобода.
Това биха били проявите на новата еволюция.
Това е, което се надяваме да видим. Това би било чудесно.
Един саморъзрушителен човек се чувства изцяло отчужден, напълно сам.
Той е аутсайдер в човешкото общество.
Той си мисли, "Трябва да съм ненормален."
Това, което не осъзнава е, че обществото, точно както и той,
има неотменен интерес към значими загуби и катастрофи.
Тези войни, този глад, наводнения и земетресения посрещат определени нужди.
Човекът иска хаос.
В интерес на истината, той му е необходим.
Бедност, конфликти, размирици, убийства, всичкият този ужас.
Ние сме неудържимо привлечени, почти до състояние на оргазъм...
създаден от смърт и разрушение.
Във всички нас е. Ние му се наслаждаваме.
Разбира се, че медиите се опитват да го представят като нещо тъжно,
изобразявайки ги като непосилни човешки трагедии.
Но всички ние знаем, че функцията на медиите никога не е била...
да елиминира злините по света, не...
Тяхната работа е да ни убедят да приемем тези злини и да свикнем да живеем с тях.
Властите искат от нас да бъдем пасивни наблюдатели.
Ей, имаш ли кибрит?
И не са ни дали никакъв друг избор...
освен рядката, напълно символична,
възможност да гласуваш.
Кого искаш: марионетката отляво или марионетката отдясно?
Чувствам, че е дошло времето да покажа собственото си...
несъответствие и незадоволство...
със социополитическите и научни методи,
Нека моята липса на глас бъде чута.
Все си мисля за нещо, което ми каза.
- Нещо, което съм казала?
- Аха.
Как често имаш чувството, че наблюдаваш своят живот...
от перспективата на старица, която умира.
- Помниш ли?
- Да. Аз все още се чувствам така понякога.
Сякаш гледам назад към своят живот.
Като, че ли моят съзнателен живот са нейните спомени.
Именно.
Чух, че докато бил на смъртно легло Тимоти Лиъри казал...
че очаква с интерес моментът...
когато тялото му е мъртво, но мозъкът му е все още жив.
Казват, че има от 6 до 12 минути мозъчна дейност след като всичко друго е спряло.
А една секунда в която сънуваш е..,
безкрайно по-дълга от една секунда през която си буден.
- Знаеш ли какво имам в предвид?
- Да, да. Напълно.
Например събуждам се в 10:12,
заспивам и сънувам тези дълги, интересни,
красиви сънища, които сякаш продължават часове,
а когато се събудя отново е... 10:13.
Именно. Значи 6 до 12 минути мозъчна активност,
...ами, това може да е целият ти живот.
Ти си тази старица, която поглежда назад.
Добре, ами какво ако съм? Тогава какво си ти във всичко това?
Каквото съм и сега.
Може би съществувам само в твоето съзнание.
Въпреки това съм толкова реален, колкото и всичко останало.
- Аз също си мислех за нещо, което ми каза.
- За кое?
Ами за прераждането и откъде идват всичките тези нови души.
Всеки твърдят, че те са преродената...
Клеопатра или Александър Велики.
Все ми се иска да им кажа, че най-вероятно са били някой тъпанар, като всички останали.
Просто е невъзможно. Замисли се.
Световното население се е удвоило през последните 40 години.
- Така, че ако вярваш в Егото на една душа,
значи има само 50% шанс твоята душа да е над 40.
А над 150 години е едва, една от всеки шест.
Какво искаш да кажеш тогава? Че прераждането не съществува...
или че повечето от нас са млади души и половината от нас са хора за първи път?
Не, не. Това, което се опитвам да кажа е, че вярвам...
че прераждането е просто--
поетичен изказ за това което представлява общата памет.
Неотдавна прочетох статия на един биохимик,
който казваше че когато същество от даден вид се роди,
то разполага с милиарди години памет.
И от там ние наследяваме нашите инстинкти.
Това ми харесва. Сякаш съществува,
този цялостен телепатичен процес в който участваме,
независимо дали го осъзнаваме или не.
Това би обяснило съществуването на тези,
сякаш спонтанни, световни, новаторски скокове в науката, и изкуството.
Същите резултати се появяват навсякъде независимо един от друг.
Някой човек пред компютъра, се досети нещо,
и почти мигновено, други хора по света се досетят...
- същото нещо.
Провели следният експеримент. Изолирали група хора за известно време,
и наблюдавали техните способности да решават кръстословици...
спрямо тези на общото население.
И после тайно им дали кръстословица, която вече,
била решена от хиляди хора предният ден.
Резултатите им скочили драстично, с около 20 процента.
Сякаш веднъж, когато отговорите са наоколо,
хората могат да ги уловят.
Като, че ли всички телепатично споделяме своят опит.
Ще ви докопам гадни чикиджии, дори и да е последното нещо което ще направя.
О, вие ще си платите за това, което ми сторихте.
За всяка секунда, която прекарам в тази помийна яма,
Ще се погрижа вие да прекарате година в Ада!
Всички вие лайняри ще ме молите да ви оставя да умрете.
Не, не още.
Искам всички да страдате.
Ще ви наредя аз хубаво.
Може би дълга игла в тъпанчетата ви.
Горяща пура в очите ви.
Нищо претенциозно.
Малко разтопено олово в задниците ви.
Ooх!
Или по-добре,
някое изтезание на апачите.
Ще ви отрежа клепачите.
Ще ви слушам как пищите.
Каква прекрасна музика ще бъде това.
Да. Ще го направим в болница.
С доктори и сестри, така че вие никакъвци няма да ми умрете прекалено бързо.
Знаете ли кое е най-доброто?
Най-добрата част е, че вие педерасти няма да имате клепачи,
и ще трябва да ме гледате какво правя с вас.
Ще ме видите да поднасям тази пура по-близко и по-близко...
към широко отворените ви очни ябълки...
докато сте почти откачили.
Но не още...
защото искам да продължи много дълго време.
Искам да знаете, че съм аз,
този, който го прави.
Аз!
И това малодушно психиатърче?
Какво пълно невежество!
Този дърт пиян съдия!
Какъв надут задник!
Не съдете за да не бъдете съдени!
Всички вие мухльовци ще умрете в деня, в който се измъкна от тази помийна яма!
Гарантирам, че ще съжалявате за деня в който сте ме срещнали!
В нашият съвременен поглед към света,
е лесно да си мислим, че науката е заменила Бог.
Но някои философски проблеми си остават пак толкова трудни.
Да вземем проблема за свободната воля.
Този проблем съществува от доста отдавна,
от преди Аристотел през 350 г. пр. Хр.
Св. Августин, Св. Тома Аквински,
всички те са се чудили как можем да бъдем свободни...
ако Бог вече знае всичко, което ще направим.
Днес знаем, че светът е подчинен на определени фундаментални физични закони,
и от тези закони зависи държанието на всеки обект в света.
И понеже тези закони са толкова надеждни,
те ни позволяват невероятни технически постижения.
Но погледни себе си. Ние също сме физични системи.
Ние сме просто комплексни подреждания на въглехидратни молекули.
По-голяма част от нас е вода,
Нашето държание няма да е изключение от основните физични закони.
Така, че дали Бог е подредил всичко от начало...
и знае всяко нещо, което ще направиш...
или са тези основни физични закони, които управляват всичко
...пак няма много място за свобода.
Може би си изкушен просто да игнорираш въпроса,
да игнорираш тайната на свободната воля.
Казваш, "Ами това е просто исторически анекдот. Не е изучено.
Това е въпрос без отговор. Просто го забрави."
Но въпросът продължава да ни гледа право в лицето.
Индивидуалността например. Кой си ти?
Кой си ти, е преди всичко въпрос на свободните избори, които правиш.
Или отговорност. Ти можеш да бъдеш отговорен,
виновен или уважаван само за нещата,
които правиш благодарение на свободната си воля.
Въпросът идва отново и ние нямаме решение за него.
Изглежда всички наши решения са само шарада.
Помисли само. В резултат на електрическата дейност на твоят мозък
невроните ти изпращат сигнал чрез твоята нервна система.
И го предават на мускулните влакна.
Те се свиват. Може би искаш да протегнеш ръката си.
Изглежда като твое решение,
но всяка една част от този процес...
е управлявана от физични закон:
химични закони, електрически закони и прочие.
Изглежда сякаш Големият Взрив е задал началните условия,
и останалата част от нашата история,
остатъка от човешката история и всичко преди това,
е просто частици по-малки от атома играещи...
според тези определени фундаментални физични закони.
Ние мислим, че сме специални. Мислим си, че сме по-възвишени.
но тази идея сега е заплашена.
Сега това наистина е под въпрос.
Ще ми кажеш, "Чакай малко. Ами квантовата механика?
"Знам достатъчна съвременна физична теория за да знам, че не е точно така.
"Всъщност е теория на вероятностите.
Има свобода. Не е предопределено."
Това ще ни позволи да разберем свободната воля.
Но ако се вгледаме в подробностите, ще разберем, че не е точно така...
защото поведението на тези много малки квантови частици,
очевидно се базира на случайността.
Те се отклоняват. Тяхното поведение е абсурдно, в смисъл. че е непредсказуемо...
и ние не можем да го разберем ако се базираме на нещо познато.
Просто нещо се случва неочаквано, според някаква структура от вероятности.
Но ще помогне ли това на свободата?
Трябва ли нашата свобода да е просто въпрос на вероятности,
просто някакви случайни отклонения в една хаотична система?
Това даже изглежда по лошо. По скоро бих бил зъбно колело...
в един голям предопределен, физичен механизъм...
отколкото някакво случайно отклонение.
Така, че не може просто да игнорираме проблема.
Трябва да намерим място в нашият съвременен светоглед за личности,
и всичко, което следва от това; не просто тела, а личности.
И това означава опит да се реши проблема за свободата,
оставено място за избор и отговорност...
и опит да се разбере индивидуалността.
"Не можеш да се бориш срещу общината, смъртта и данъците."
"Не говорете за политика и религия."
Еквивалента на противникова пропаганда подхвърлена в тила на врага.
"Залягай редник. Залягай редник."
Видяхме всичко това през 20-ти век.
Сега във 21-ия век е време да се надигнем и осъзнаем...
че не трябва да позволяваме да ни натикват в миши лабиринти.
Не е нужно да се подчиняваме на дехуманизацията.
Не знам за вас, но аз съм загрижен за това, което се случва в този свят.
Аз съм загрижен за структурата.
Аз съм загрижен заради, системите за контрол.
Тези, които контролират моят живот и тези, които се опитват да го контролират още повече!
Искам свобода! Това е което искам!
И това би трябвало да искате и вие!
Това зависи от всеки един от нас, трябва да се освободим, да заровим алчността,
омразата, завистта, и дори несигурностите...
защото централизираната власт иска да ни накара да се почувстваме малки, патетични...
така че ние доброволно се откажем от нашият суверенитет, нашата свобода, нашата съдба.
Трябва да осъзнаем, че ни контролират в масов мащаб.
Започнете да предизвиквате това корпоративно робско състояние!
21-ият век ще бъде нов век,
не векът на робството, не векът на лъжите и маловажните въпроси...
класовото разделение, държавното управление и всички останали методи на властта!
Ще бъде епохата на човечеството...
надигайки се за нещо чисто, нещо правилно!
Каква сбирщина боклуци -- либерален демократ, консервативен републиканец.
Всичко е там за да те контролира. Двете страни на една монета.
Два ръководни колектива, които се наддават за контрол!
Изпълнителният директор на Робство ООД!
Истината е някъде там, а те ви предлагат бюфет от лъжи!
Повръща ми се от него и няма да отхапя! Схващате ли?
Съпротивата не е напразна. Ние ще спечелим...
Човечеството е твърде добро! Ние няма да постигнем по-малко от колкото заслужаваме !
Ние ще се надигнем и ще бъдем истински хора!
Ще се запалим за истинските неща, нещата, които значат нещо:
творчеството и действеният човешки дух, който отказва да се предаде!
Това е! Това е всичко което имам да кажа! Топката е във вас.
Задачата е да се освободим от негативното,
което в действителност е нашето собствено желание за нищо.
И веднъж казвайки 'Да' на моментът,
съгласието е заразно.
То се втурва във верига от съгласия която не познава граница.
Да кажеш 'Да' на един момент...
е да кажеш 'Да' на цялото съществуване.
Главният герой е това, което може да наречеш "съзнание."
То е съвършено познаване, то е възможността да изобразяваш.
През историята са правени опити...
да се ограничат тези усещания, които се случват на самата граница...
когато съзнанието е лесно наранимо.
Но аз си мисля, че ние сме във един много важен миг в историята.
Тези моменти, които може да наречеш крайни,
преградни или усещания от граничната зона...
всъщност сега стават нормата.
Тези многостранностти, особености и различия...
които изключително са затруднили старото съзнание...
навлизат в тяхната истинска същност,
вкусвайки и чувствайки своята неповторимост.
Някой би могъл да пробие това общо нещо...
което ги държи заедно.
Така, че главният герой, е това ново съзнание,
по-велико съзнание.
Съзнание, което предстои да бъде.
И когато навлезем в това състояние,
можем да видим вродената субективност,
вродената хармоничност на индивидуалността, неповторимостта на това, което е съзнанието,
когато то се разтвори за необятна обективност.
Така, че историята вече е история на Вселената.
Моментът не е отминаващо, празно, нищо ...все още.
И това е начинът по който тези тайни пробиви се случват.
Да, той е празен с такава пълнота...
че великият момент, великият живот на Вселената...
пулсира в него.
И всеки един, всеки обект, всяко място, всяко действие...
...оставя следа.
И тази история е в единствено число.
Но в действителност, е история след история.
Времето просто се разпада на бързо подвижни частици, които се разлитат.
Или аз се движа бързо или времето. Никога двете заедно.
Какъв странен парадокс.
Всъщност аз съм по-близко до краят на живота си от всякога преди,
А чувствам повече от всякога, че имам всичкото време на света.
Когато бях по-млада, имаше безнадеждност, желание за сигурност,
Сякаш имаше край пътеката и трябваше да стигна там.
Знам какво имаш в предвид защото си спомням, че си мислех,
"Някой ден, на тридесет и няколко години, може би,
всичко просто ще се установи и улегне, и просто ще свърши."
Сякаш имаше някакво плато, което ме чакаше,
и аз се катерех към него, а когато стигна на върха,
всичкият растеж и промяна ще спре.
Дори веселието. Слава богу това не се е случило.
Това, което не отчитаме, когато сме млади е нашето безкрайно любопитство.
Това, което прави толкова прекрасно това да си човек.
- Знаеш ли, какво казва Бенедикт Андерсън за идентичността?
- Не.
Когато той говори, да речем, за снимка на бебе.
Значи взимаш тази снимка, този двуизмерен образ, и казваш, "Това съм аз."
Значи, за да свържеш това бебе в този странен малък образ...
с живият ти, в настоящето,
трябва да си създадеш история, "Това бях аз на годинка,
"и после имах дълга коса, и после се преместихме в Ривърдейл,
и сега това съм аз."
Значи е необходимо да измислиш история...
която да направи теб и бебето на снимката еднакви и да създаде твоята идентичност.
Странното нещо е, че нашите клетки, напълно се регенерират всеки 7 години.
Ние вече сме били напълно различни хора неколкократно
и въпреки това оставаме самите ние.
" Звук и Тишина "
Нашата критика започна така както всички критики започват
със съмнение.
Съмнението стана наш разказвач.
Наше бе търсенето на нова история, нашата собствена.
И ние се протягахме към тази нова история гонени от подозрението...
че обикновеният език не може да я разкаже.
Нашето минало ни изглеждаше замръзнало в далечината,
и всеки наш жест и всички наши думи...
изразяваха отричането на старият свят и протягането за един нов.
Начинът по който живеехме създаде нова ситуация,
на изобилие и приятелство,
на подмолно микро-общество...
в сърцето на общество, което го пренебрегваше.
Изкуството не беше целта, а случаят и начинът...
за намиране на нашият характерен ритъм...
и погребаните възможности на нашето време.
Правехме го заради откриването на истинско общуване,
или поне заради търсенето на подобно общуване.
Приключението на неговото намиране и губенето му.
Ние, непримиримите, не приемащите продължавахме да търсим,
запълвайки мълчанията с нашите собствени желания, страхове и фантазии.
Теглени напред от факта, че без значение колко празен изглеждаше света,
без значение колко деградирал и използван ни се виждаше той,
ние знаехме, че все още всичко е възможно.
И при благоприятни обстоятелства,
един нов свят бе толкова възможен, колкото и старият.
" Да Започнем Отново От Началото "
Има два вида страдащи на този свят:
тези, които страдат от липсата на живот...
и тези, които страдат от излишък на живот.
Винаги съм бил във втората категория.
Когато се замислиш,
почти всяко човешко държание и дейност...
не е много по различно от животинското държание.
Най-напредналите технологии и професии...
ни издигат в най-добрия случай до нивото на супер-шимпанзе.
Всъщност, разликата между,
Платон или Ницше и средният човек...
е по-голяма от разликата между шимпанзето и средният човек.
Царството на истинският дух,
човекът на изкуството, светеца, философът
рядко се достига.
Защо толкова малко?
Защо световната история и еволюция е не истории на прогрес...
а този безкраен и безполезен сбор от нули?
Не сме развили някакви по-висши ценности.
Ами, гърците преди 3000 години са били толкова развити колкото и ние.
Така че, кои са тези прегради които спират хората...
да достигнат близко до своят потенциал?
Отговорът на това може да бъде намерен в друг въпрос, а той е:
Коя е най-универсалната човешка характеристика--
страхът или мързелът?
Какво пишеш?
Новела.
А каква е историята?
Няма история.
Само...
хора, жестове, моменти,
парченца от възторг, мимолетни чувства.
Накратко
най-великите истории разказвани някога.
А ти в историята ли си?
Не мисля.
Но пък от друга страна аз я чета и пиша...
Беше по средата на пустинята, в средата на нищото,
по пътя към Вегас,
от време на време. някой спираше да зареди,
Беше последната бензиностанция преди Вегас.
Вътре имаше стол и касов апарат,
И те заемаха цялото пространство.
Бях заспал, когато чух шум.
Помислих си, че може просто да ми се е сторило.
Затова станах и излязох навън,
застанах на бордюра, където свършваше бензиностанцията,
там до пътя.
Разтърквам си очите от пясъка в тях и се опитвам да видя какво става,
а в самият край на бензиностанцията...
имаше натрупани гуми.
Опасани с вериги.
И виждам, че има каравана там.
И някакъв мъж гол до кръста,
който товари караваната си...
с всички тези гуми.
Хванал е последните две гуми,
и ги натиква вътре.
Аз разбира се извиквам, "Ей, ти!"
Той се обръща, гол до кръста,
целият потен, як като бик,
изважда един 30-сантиметров нож,
и почва да бяга към мен с всичка сила,
Аз си викам--
"Нещо не е наред." Влизам вътре,
мушкам си ръката зад касовият апарат, където собственика държеше 41-милиметров револвер,
измъквам го с пръст на спусъка,
и когато се обръщам, той влизаше през вратата.
Мога да видя очите му. Никога няма да забравя очите му.
Имаше лоши помисли в очите си.
Аз стрелях и го уцелих. Бум. Право в гърдите.
Колкото бързо влезе, толкова бързо и си излезе.
Направо между двете колонки, етилов и обикновен.
Трябва да е бил надрусан, на амфетамини или нещо такова,
защото се изправи...
с кръв навсякъде по гърдите му, все още държейки ножа
значи, изправи се, и дори започна да се движи един такъв...
Аз, в общи линии, бях в шок
така, че просто задържах спусъка и дръпнах ударника.
Както едно време-- Бум, бум, бум, бум, бум!
И просто го отвях извън бензиностанцията.
И от тогава насам,
Винаги нося това.
Разбирам те.
Добре въоръженото население е най-добрата защита срещу тирания.
Пия за това.
Между другото...,
Не съм стрелял с това нещо от толкова време, че не знам дали все още работи.
Защо не дръпнеш спусъкът и да разбереш?
Не съм тук. Оставете съобщение.
Предполагам, че вече си тръгнал.
Но, ъ-ъ, напомни ми да ти кажа какво сънувах снощи...
защото имаше някои много странни неща.
Ами това е, ще те потърся пак по нататък.
Не оседлано яздене. Копенхаген Уилям...
и неговият кон Сейм Дийл.
...за панделка на шапка. Заших го във вътрешността на--
Аз не чакам бъдещето,
предвкусвайки избавление, и опрощение на греховете,
и дори не очаквам просвещение докато го правя.
Аз смятам, че това зле разбрано съвършенство всъщност, е достатъчно и пълно...
във всеки един, неизразим момент.
Златната Пчела, Светулката, Богомолката--
...луд глад за макарони с моята слюнка--
...древната традиция на магове, шамани и ясновидци...
които са развили и усъвършенствали изкуството за пътуване на сън,
така нареченото състояние на осъзнато сънуване...
където, чрез съзнателно контролиране на своите сънища,
ти си способен да откриеш неща...
отвъд възможностите си за разбиране в будно състояние.
- Спечели, както и предният път--
- Кажете ни какво прави Феликс--
Едничкото Его е абсурдно тесен начин за наблюдаване на това преживяване.
И докато повечето взимат под внимание личната си връзка с Вселената,
Аз съзерцавам връзките...
на различните ми същности помежду им.
Докато повечето хора, които имат проблеми с подвижността...
са затруднени да се придвижват,
на 92 години, Джой Кълисън разглежда света.
~~Сега съм свободна да видя света~~
Ей, какво става?
Казват, че сънищата са реални докато не се събудиш.
Не бихме ли могли да кажем същото и за живота?
Много от нас се опитват да разберат тази съзнание/тяло връзка в сънищата.
Наричаме се юнайронавти. Ние сме изследователите на светът на сънищата.
Всъщност става въпрос за двете противопоставящи се състояния на съзнанието...
които, в действителност, въобще не се противопоставят.
В будният свят,
нервната система спира активирането на яснотата на спомените.
Това е логично от еволюционна гледна точка.
Ние щяхме да сме неприспособени, ако възприятийният образ на хищник...
може да бъде сбъркан със споменът за такъв и обратното.
Ако споменът за хищник извикваше възприятиен образ,
щяхме да бягаме до тоалетната всеки път, когато си помислехме нещо страшно.
Така, че тези серотонинови неврони...
които инхибират халюцинациите...
от своя страна биват инхибирани по време на REM фазата на съня.
Това позволява на сънищата да изглеждат реални...
докато предпазва от съперничеството на други процеси на възприятие.
Това е причината поради която сънищата се бъркат с реалност.
За функционалната система на нервна дейност, която създава нашият свят
няма разлика между това да сънуваш дадено усещане и действие...
и действителното будно усещане и действие.
Имах приятел, който веднъж ми каза...
че най-лошата грешка, която можеш да направиш...
е да си мислиш, че си жив...
когато всъщност си заспал в чакалнята на живота.
Номерът е да съчетаеш...
твоите будни рационални способности...
с безкрайните възможности на твоите сънища.
Защото ако можеш да направиш това, можеш да направиш каквото и да било.
Имал ли си работа, която мразиш и си давал всичко от себе си?
Един дълъг изморителен работен ден. Най-накрая се прибираш в къщи, лягаш си, затваряш очите.
И веднага се събуждаш и осъзнаваш...
че целият работен ден е бил сън.
Не е ли достатъчно, че продаваш будният си живот за минимално заплащане,
ами сега получават и сънищата ти безплатно.
Ей, човече, какво правиш тук?
Нрави ми се да се смятам за приятелският помощник в светът на сънищата,
помагам на хората да се осъзнаят малко по-лесно.
Да премахнат всичкият този страх и безпокойство и просто да се забавляват.
Да се осъзнаеш, имаш в предвид, да знаеш, че сънуваш, нали?
Аха. И после можеш да ги контролираш.
По-реалистични са и по-малко странни от неосъзнатите сънища.
Знаеш ли, точно се събудих от един сън.
Не беше като типичен сън. По скоро сякаш влязох в променяща се Вселена.
Тя е истинска.
В смисъл, че тя е феномен на сънят,
но ти можеш истински да се забавляваш в твоите сънища.
А, всички знаят, че да се забавляваш е върхът.
-Аха.
-А какво ставаше в твоят сън?
Много хора. Много говорят.
Част от него беше донякъде абсурдно, като в странен филм.
Най-вече просто хора, които изразяват вълнението си за различни неща, доста силно.
Събудих се, чудейки се откъде идва всичко това?
-Можеш да го контролираш.
-Ти постоянно ли имаш такива сънища?
Разбира се. Винаги ще извлека най-доброто от тях.
Номерът е първо да осъзнаеш, че сънуваш.
Трябва да можеш да го разпознаваш.
Да можеш да се запиташ, "Хей, това сън ли е?"
Повечето хора никога не се запитват...
когато са будни или особено, когато са заспали.
Изглежда сякаш всички или изминават насън своят съзнателен живот...
или, вървят като наяве през своите сънища.
И по двата начина няма да получат много.
Това което ме накара да осъзная, че сънувам беше цифровият ми часовник.
Не можех да видя цифрите. Сякаш електричеството беше нещо прецакано.
Да, това е често. Също така дребният текст е труден за четене.
Много е нестабилен.
Друг добър секрет е да се опитваш да промениш нивото на осветлението.
Не можеш да го направиш.
Ако видиш лампа наоколо, включи я и я изключи да видиш дали работи.
Това е едно от нещата, които не можеш да направиш в осъзнат сън.
Какво от това. Мога да летя наоколо,
да провеждам интересен разговор с Алберт Швайцер.
Мога да изследвам всички тези нови измерения на реалността,
да не говорим, че мога да правя какъвто секс си поискам, което е страхотно.
Е, не мога да променям нивото на осветлението. Какво от това?
Но това е едно от нещата, които можеш да направиш за да провериш дали сънуваш или не, нали?
Да, както казах, можеш напълно да обучиш себе си да го разпознаваш.
Ами, просто пробвай лампата от време на време.
Ако лампите са включени и не може да ги изключиш, тогава най-вероятно сънуваш.
И тогава можеш да започнеш да действаш.
И повярвай ми, то е безгранично.
- Знаеш ли върху какво работя напоследък?
- Какво?
O, много е амбициозно, но задобрявам.
Ще ти хареса. Зрение на 360 градуса.
Мога да виждам във всички посоки. Много яко, нали?
Добре, аз трябва да вървя.
Чао. Свръх дълбочина в ранното навечерие на твоят ден.
- Какво означава това?
- Ами, никога не го разбрах.
Може би ти можеш. Един човек винаги ми го шепне в ухото.
Луис. Той е повтарящ се герой от сънищата.
" Светият Момент "
Киното, в своята основа,
е възпроизвеждане на реалността,
което ще рече, че реалността всъщност се възпроизвежда.
За някой може да звучи, като средство за разказване на история.
Но, филмът... --
Виж литературата е по-добра за разказване на история.
И ако разказваш история или дори виц--
"Един човек влиза в бара и вижда джудже."
Това работи много добре, защото ти си представяш този човек и това джудже в този бар.
Носи въображателен аспект със себе си.
Във филма нямаш това, защото филмираш определен човек...
във определен бар с определено джудже...
- с определена височина и изглеждащо по даден начин?
Така, че за Базен, онтологията на филма--
трябва да се справи със--
- Фотографията също има онтология,
- Правилно.
с изключение на това, че добавя измерението за време...
и този по-голям реализъм.
И сега, става въпрос за този човек...
в този момент, в това пространство.
Така че Базен, който е християнин,
очевидно вярва--
в Бог и всичко останало.
За него, реалността и Бог са едно и също.
И това, което филма улавя е олицетворението на Бог, създавайки.
Нали разбираш, точно в този момент, Бог се проявява като това.
И това, което филмът би уловил, ако ни снимаха точно сега...
би било, Бог като тази маса,
и Бог като теб, и Бог като мен, и Бог изглежда по начина по който ние изглеждаме в момента...
и казва и говори това, което си мислим точно сега...
защото всички ние сме проявление на Бог.
Така, че филмът е като запечатване на Бог или лицето на Бог...
постоянно променящото се лице на Бог.
Един комар ти е кацнал... Да го ударя ли?
- Улучи го.
- Улучих ли го?
И целият Холивуд взима филма...
и се опитва да го използва като средство за разказване на истории...
вземат дадени книги или истории...
и после--
написват сценария и се опитват да намерят някой, който ще пасне.
Но това е нелепо.
Не би трябвало да се базира на сценария.
Би трябвало да се базира на даден човек, дадено нещо.
В това отношение,
почти са прави с техните звезди...
- защото тогава става въпрос за този човек вместо за тази история.
- Правилно.
Трюфо винаги е казвал, че най-добрите филми не се правят--
Най-добрите сценарии не правят най-добрите филми...
защото те имат един вид литературно повествование на което донякъде трябва да робуваш.
Най-добрите филми не са тези които са обвързани с такова робуване.
Така, че... не знам--
Целият този начин на разказване ми изглежда...
Очевидно, тази последователност я има в киното, защото то съществува във времето,
точно както има последователност в музиката.
Но ти не измисляш първо историята на песента и после да я правиш
Тя трябва да дойде от самият момент.
Това е което притежава филма. Просто този момент, който е свят.
Както този момент, той е свят.
Но ние се размотаваме сякаш той не е свят.
Ние се размотаваме сякаш има определени святи моменти и всички други моменти...
- които не са святи, но въпреки това този момент е свят.
- Да. Да.
И филмът може да ни позволи да видим това.
Можем да го запечатаме в кадърът така че, можем да го видим, "А-а, този момент. Свят."
"свят, свят, свят" момент след момент.
Но кой може да живее по този начин? Кой може да каже, "Уау, свят!"?
Защото, ако аз те погледна и ти позволя да си свят--
Не знам. Бих спрял да говоря.
И ти ще бъдеш в моментът. Този момент е свят, нали?
Аз бих бил открит.
Бих погледнал в очите ти и заплакал...
и бих почувствал всичко това, което не е учтиво.
Ще те накара да се почувстваш неудобно.
Можеш също и да се смееш. Защо да плачеш?
Ами, защото -- не знам
Аз съм по-склонен да плача.
Нека го направим сега. Нека имаме свят момент.
- Всичко е слоеве, нали?
- Да.
Има го светият момент, има го и съзнаването,
че се опитваме да постигнем светият момент...
по същият начин както филма е действителният момент който наистина се случва,
но и актьорът се преструва, че е в една различна реалност.
Всичко е на слоеве.
Аз влизах и излизах от светият момент, докато те гледах.
Ти си уникален по този начин, Кавей.
Това е една от причините, заради които ми доставя удоволствие присъствието ти.
Може да ме въведеш в такова състояние.
Ако светът, който сме принудени да приемаме е фалш и нищо не е така
то тогава, всичко е възможно.
По пътя към откриване на това което обичаме, ще намерим всичко, което мразим,
всичко, което спира нашият път към това което искаме.
Комфортът никога няма да е комфортен за този, който търси това, което не се продава.
Постоянно поставяне под въпрос на идеята за щастие.
Ние ще прережем гласовите струни на всеки упълномощен говорител.
Ние ще издърпаме обществените символи през витрината. Ще обезценим валутата на обществото.
Да се изправим срещу познатото.
Обществото е измама толкова пълна и користна...
че изисква да бъда унищожена отвъд възможностите ни да си спомняме за нейното съществуване.
Където има огън, ние ще носим бензин.
Да прекъснем продължителността на всекидневието...
и всички обикновени очаквания свързани с него.
Да живеем сякаш нещата зависят от нашите действия.
Да разчупим магията на идеологията за задоволено консуматорско общество...
така, че нашите подтиснати естествени желания могат да излязат на преден план.
Да покажем разликата между настоящият живот и това, което може да бъде.
Да се потопим в забвението на действията си, знаейки, че ние го караме да се случва.
С интензивност непозната преди във всекидневният ни живот...
да разменяме любов и омраза, живот и смърт,
терор и изкупление, отврат и привличане.
Потвърждение на свободата толкова дръзка и решителна,
че отрича всякакъв вид сдържане и ограничения.
- Ей старче, какво правиш там горе?
- Не съм сигурен.
Нуждаеш ли се от помощ да слезеш?
Не мисля.
Тъпо копеле.
Не по-лош от нас. Той е действие без теория.
Ние сме теория без действие.
Защо си толкова мрачен, г-н Деборг?
Това, което липсваше сякаш бе безвъзвратно загубено.
Крайните несигурности...
на преживяване без работа...
направиха излишъка необходим...
и бягствата необратими.
Да цитирам Стивънсън:
"Самоубийството отнесе много.
"Алкохолът и дяволът...
се погрижиха за останалите."
- Хей.
- Хей.
Ти сънувач ли си?
Аха.
Не съм виждал много напоследък.
Трудно е напоследък за сънувачите.
Казват, че сънуването е мъртво и никой не го прави вече.
Не е мъртво. Само е било забравено.
Премахнато от нашият език.
Никой не го преподава, затова никой не знае, че съществува.
Сънувачът е осъден на забвение.
Опитвам се да променя всичко това, надявам се че ти също
Като сънувам всеки ден.
Сънувайки с нашите ръцете и сънувайки с нашето съзнание.
Планетата ни е изправена пред най-големите проблеми някога.
Така че каквото и да правиш, не бъди отегчен.
Това е най-вълнуващото време, в което бихме могли да си поискаме да живеем.
Всичко току що започва.
Хиляда години са само миг.
Няма нищо ново, нищо различно. Същият шаблон отново и отново.
Същите облаци, същата музика,
някой е получил същото прозрение преди час или преди цяла вечност.
Няма нищо тук за мен сега, нищо въобще...
Сега си спомням. Това ми се случи и преди. Затова напуснах.
Започваш да намираш твоите отговори.
Въпреки че ще изглежда трудно, възнаграждението е невероятно.
Упражнявай човешкото си съзнание колкото се може по-пълно,
знаейки, че е само упражнение.
Създавай красиви предмети, решавай проблеми,
изучавай тайните на физическата Вселена.
Вкусвай с наслада това, което казват всичките ти сетива.
Почувствай радостта и тъгата, смехът и състраданието,
и носи споменът за своите чувства в раничката си.
Спомням си откъде дойдох и как станах човек.
Защо останах. И сега моето последно заминаване е определено.
По този път. Скорост на избягване.
Не само вечност, но и безкрайност.
- Извинявай.
- Извинявай.
Хей. Може ли да го направим отново?
Знам, че не сме се срещнали, но не искам да бъда мравка. Разбираш ли ме?
Искам да кажа, че вървим през животът...
с нашите антени отскачайки една от друга,
постоянно на включен автопилот,
с нищо наистина човешко изисквано от нас.
Спри. Тръгни. Върви до тук. Карай до там.
Всичките ни действия насочени предимно към нашето оцеляване.
Всякаква комуникация е само за да поддържа този мравуняк жужащ...
по един ефикасен и учтив начин.
"Ето рестото Ви." "Кеш или карта?" "Кредитна или дебитна?"
"Желаете ли кетчуп?"
Аз не искам сламка. Искам истински човешки моменти.
Искам да те видя. Искам ти да ме видиш.
Не искам да се отказвам от това. Не искам да бъда мравка, разбираш ли?
Да. Да, разбирам те.
И аз не искам да бъда мравка.
Да, всъщност благодаря, че ме бутна.
Напоследък съм като зомбиран, като на включен автопилот.
Аз не се мисля за мравка, но най-вероятно изглеждам като такава.
Както тази идея на Д.Х. Лорънс за това как двама човека се срещат на път...
И вместо просто да се разминат и да си хвърлят по един бегъл поглед,
те решават да приемат това, което той нарича "сблъсъкът между техните души."
Нещо като освобождаване на безразсъдно смелите богове във всички нас самите.
Тогава все едно се познаваме.
Работя по един проект. Надявам се, че ще се заинтересуваш да участваш
Става въпрос за един сериал,
и, героите, имат въображаеми животи.
Които са алтернативните Его-та на актьорите.
Така, че в общи линии просто си измисляш нещо, което винаги си искал да правиш...
или живота, който си искал да водиш или професия или нещо такова.
И ние го включваме, и после твоят живот се пресича...
с живота на другите хора в сериала по някакъв типичен за сапунките начин.
След което искам да го покажа пред публика...
и актьорите ще присъстват така, че веднъж след като епизода е показан
публиката може да насочи...
актьорите за последователните епизоди с менюта или там каквото и да е.
Така. че има много общо с правенето на избор и удостояване на хората с възможност...
да кажат какво искат да видят...
и също консуматорство, и изкуство, и стоки за широко потребление
Или ако не ти харесва това, което получаваш, можеш да го върнеш...
или получаваш това за което си платил,
или просто участие, просто направата на избор.
- Така, че искаш ли да участваш?
- Аха. Идеята звучи много яко.
С удоволствие бих, участвал, но--
-ъъъ, първо бих искал да те питам един въпрос.
Не знам как да го кажа, но--
какво е да си герой в сън?
Понеже точно сега не съм буден.
Дори не съм носил часовник от... четвърти клас.
Даже мисля че това е същият часовник.
Не знам дали би могла да отговориш на този въпрос.
Но просто се опитвам да разбера какво се случва.
А, ти? Как се казваш? Какъв ти е адреса?
С какво се занимаваш?
Всъщност, не мога да...
...не мога да си спомня това.
Но това няма значение...
дали мога да се сетя за тази информация или не...
какъв е моят адрес,
...моминското име на майка ми или какво ли не.
Аз получавам предимството на тази реалност, ако искаш да го наречеш така,
на последователна перспектива.
Каква е твоята последователна перспектива?
Ами най-вече срещам много хора...
които ме...
запознават с информация и идеи...
които... изглеждат съмнително познати,
но, в същото време,
са ми и много чужди.
Аз не се намирам в обективен, рационален свят.
Като например, аз летя наоколо.
Не знам. Странно е защото не се намирам в постоянно състояние.
А по-скоро в цялостен спектър на съзнаване.
Като вълни от просветление.
Както сега например, за знам, че сънувам, нали?
Ние дори говорим за това.
Аз се намирам възможно най-навътре в моите мисли от всякога досега.
Аз говоря за това, че се намирам в сън.
Но започвам да си мисля,
че е нещо за което нямам прецедент.
Това е нещо напълно уникално.
Качеството на... тази среда...
и информацията, която получавам.
Като твоят сериал, например.
Това е много яка идея.
Аз не съм измислил това. То е нещо извън мен.
Сякаш нещо ми се е предало отвън.
Не знам какво е това.
Ние мислим, че сме толкова ограничени от светът...
и пречките, но в действителност ние просто си създаваме тези ограничения.
И ти продължаваш да се опитваш да разбереш какво става,
но сега когато знаеш, че това което правиш е да сънуваш
можеш да правиш каквото си поискаш.
Ти сънуваш, но си буден.
Имаш толкова много възможности,
и това е, което е от значение в живота.
Разбирам какво казваш.
От мен зависи. Аз съм сънувачът.
Странно е. Сякаш толкова много от информацията...
която тези хора ми предават --
Не знам. Много от нея има някакво допълнително значение.
- А ти как се чувстваш?
- Ами,
Ами, понякога не се чувствам съпричастен,
но през повечето време, се чувствам доста близък,
сякаш съм наистина въвлечен в този деен процес.
Което е донякъде странно, защото през повечето време
съм доста пасивен и не отговарям,
с изключение на сега.
Просто оставям информацията да ме залее.
Това, че не отговаряш словом не значи непременно, че си пасивен.
Ние комуникираме на толкова много нива едновременно.
Вероятно усещаш директно.
Повечето от хората, които срещам...
и повечето от нещата, които бих искал да кажа,
те ги казват вместо мен сякаш съм им подал знак.
Цялото е завършено само по себе си.
Не, че е лош сън. Страхотен е.
Но...
не е като нищо други, което съм сънувал преди.
Сякаш това е Сънят с главно 'С'.
Сякаш ме подготвят за нещо.
"На този мост," предупреждава Лорка,
"животът не е сън.
" Внимавай, внимавай и...
внимавай."
И толкова много си мислят че щом 'после' се случва,
'сега' не е.
Но не споменах ли за постоянното "уау", което се случва точно сега?
Ние всички сме съавтори на тази танцуваща жизнерадост...
където дори нашите неспособности се веселят.
Ние сме авторите на нас самите,
и съавтори на гигантски роман на Достоевски, в който участват клоуни.
Цялото това нещо в което сме въвлечени, наречено свят...
е възможност да покажем колко вълнуващо може да бъде отчуждението
Животът е въпрос на чудо, което се е натрупало през времето...
от моменти смаяни от това, че са заедно.
Светът е изпитание за това дали можем да се издигнем в преките преживявания.
Нашето зрение е тук като изпитание дали можем да погледнем отвъд него.
Материята е тук като изпитание за нашето любопитство.
Съмнението е тук като изпитание за нашата жизненост.
Томас Ман пише, че той по скоро би участвал в живота...
отколкото да напише сто истории.
Джакомети веднъж ударен от кола,
си спомня, че изпаднал в осъзнат припадък,
във внезапно оживление,
защото разбрал, че най-после нещо се случва и на него.
Смята се, че не можеш да разбираш живота и да го живееш едновременно.
Аз не съм напълно съгласен. Което значи, че не съм и напълно несъгласен.
Аз бих казал, че живот разбран, е живот живян.
Но парадоксите ме дразнят,
А аз бих могъл да се науча да обичам и да се любя...
с парадоксите, които ме дразнят.
И в романтичните вечери на себе познаване,
Аз отивам да танцувам салса с моето объркване.
Но преди да си изчезнал, не забравяй.
Тоест запомни.
Защото запомнянето е много повече психична дейност отколкото забравянето.
Лорка в тази същата поема казва...
че игуаната ще ухапе тези, които не сънуват.
И когато осъзнаеш...
че ти си фигура в...
сънят на някой друг,
това е себе-осъзнаване.
Все още не си срещнал себе си.
Но предимството да срещаш други през това време...
е тази, че един от тях да те запознае с теб самият.
Изследвай природата...
на всичко, което наблюдаваш.
Например,
можеш да откриеш, че вървиш през...
паркинг насън.
И, да, това са твоите сънувани крака в твоите сънувани обувки.
Част от самият сънуван теб. И така,
човекът, който изглежда да си насън...
не може да бъде този, който в действителност си.
Това е образ,
мисловен модел.
Помниш ли ме?
Не. Не мисля.
На гарата?
Ти говореше по телефона и ме погледна...
няколко пъти.
Това си го спомням, но не помня това да си била ти.
Сигурен ли си?
Ами, може би не.
Аз бях седнала...
и ти ме гледаше.
Малки приятелю, не мечтай повече. То наистина е тук.
И се нарича Ефердент Плюс.
В ада, ти потъваш до собственото си ниво на липса на любов.
В раят, се издигаш до нивото на твоята пълна любов.
Побързай! Хайде! Влизай в колата! Да вървим.
Според слуховите, случката е горе-долу следата.
Били Уайлдър случайно среща Луи Мал.
Това става в краят на 50-те, началото на 60-те.
И Луи Мал току що е направил най- скъпият си филм, който е струвал два и половина милиона долара.
И Били Уайлдър го пита за какво става въпрос във филма.
Луи Мал му отговаря, "Нещо като сън в сънят."
И Били Уайлдър му казва, "Току що загуби два и половина милиона долара."
Чувствам се малко по-загрижен за това от преди--
През вековете, идеята че животът е обвит в сън...
е била широко разпространена сред философи и поети.
Тогава не би ли било логично, че смъртта също е обвита в сън?
Че, след смъртта, нашият съзнателен живот би продължил...
в това, което бихме могли да наречем "сънувано тяло"?
То би било същото сънувано тяло, на което ставаме свидетели в нашият всекидневен сънуван живот.
С изключение на това, че след смъртта,
никога не можеш да се завърнеш отново,
във физическото си тяло.
Когато насоката става по заплетена и неуловима,
да се оставяш на течението вече не е достатъчно.
Какво става, копеле?
Ей, караш ли също така лодка-кола?
- Какво?
- Ти ме взе с една кола, която беше също и лодка.
Не, човече, Нямам кола-лодка. Не знам за какво говориш.
Това трябва да е нещо като нощ на паралелната Вселена.
Видя ли този особняк, който беше тук,
и току що излезе през вратата?
Ами, идва към щанда и аз му викам, "Какво става, копеле?"
И той си оставя сандвича поглежда ме втренчено и ми казва,
"Наскоро се завърнах от долината на сянката на смъртта.
"Аз възторжено вдишвам всички аромати и есенции на живота.
"Бях до ръбът на пълното забвение.
Аз запомням и кипя от желание да запомням всичко."
И какво каза на това?
Ами какво мога да кажа?
Викам му, "Ако ще претопляш в микровълновата този сандвич,
"Искам да пробиеш дупки в найлоновата опаковка, защото иначе експлодират.
И ми писна да ви чистя остатъците. Разбираш ли?"
Защото резенчетата лютивите чушки изсъхват.
Изглеждат като малки колелца.
Когато всичко свърши, единственото за което можех да си мисля...
беше това как цялата ни представа за нас самите,
това което сме, е просто...
тази логична структура,
място където моментно да настаним всички абстракции.
Беше време да се осъзная,
да дам форма и последователност на неизвестното.
И аз бях част от това. Беше подарък.
Животът бушуваше навсякъде около мен,
и всеки миг беше магически.
Обичах всички хора,
заниманието с всички противоречащи си пориви.
Това е което обичах най-много-- връзката с хората.
Поглеждайки назад, това е всичко, което наистина имаше смисъл.
Последните думи на Киркегор са били: "Отнеси ме."
- Хей, човече.
- Хей.
Ти не беше ли в колата-лодка?
Един човек... с шапка.
Той ме взе с колата си, която е нещо като лодка,
и ти беше на задната седалка с мен.
Не казвам, че ти не знаеш за какво говориш,
но аз не знам за какво говориш.
Не, виж сега, вие ме оставихте на едно точно определено място...
което ти му каза къде да е.
И след като слязох, после бях ударен от кола.
Но после просто се събудих, защото се оказа че сънувам,
и по-късно открих, че все още сънувам,
сънувах, че съм се събудил.
Тези се наричат "фалшиви събуждания." На мен много често ми се случваха.
Но аз все още съм в него.
Не мога да се измъкна. Сякаш продължава завинаги.
Продължавам да се будя, но просто се будя в друг сън.
Започвам и да се плаша, например: разговарям с мъртви хора.
Една жена по телевизията ми говори за това как смъртта се намира в това сънувано време...
което съществува извън живота.
Искам да кажа, че започвам да си мисля, че съм мъртъв.
Ще ти кажа какво сънувах веднъж.
Знам, че когато някой каже това,
обикновено следващите няколко минути може да са ти доста скучни, и може и така да е.
Но си викаш - 'Какво да направя?'
Както и да е, бях прочел едно есе на Филип K. Дик.
Прочете го насън ли?
Не, не. Прочетох го преди да заспя.
То беше въведението към сънят.
Беше относно онази книга, 'Течете сълзи мои, рече полицаят.'
- Знаеш ли я?
- Аха, Той спечели награда за нея.
Правилно. Тази която написал много бързо.
Просто се изляла от него.
Имал чувството, че просто я предава от някъде другаде.
Но както и да е, около 4 години след като била публикувана,
той бил на някакъв купон, където срещнал тази жена...
която се казвала като героинята в книгата.
И тя имала приятел със същото име, както приятеля на героинята от книгата.
и поддържала любовна връзка с началника на полицията.
И той се казвал по същият начин, както началника на полицията в неговата книга.
И всички тези неща от нейният живот,
които тя му разказва са направо от книгата му.
Той напълно го същисало, но какво да направи?
Скоро след това, щял да изпраща едно писмо
и видял някакъв съмнителен, странно изглеждащ тип който стоял до колата му.
Но вместо да го избегне, което казва, че обикновено би направил
той отишъл право при него и го попитал: "Мога ли да ти помогна с нещо?"
И човекът отговорил, "Да. Свърши ми бензина."
Той извадил портфейла си и му дал малко пари, което казва, че никога не би направил.
И после се прибира и се сеща: "Чакай малко.
Човекът на може да стигне до бензиностанция. Той няма бензин."
Така че се качил на колата си, намерил човека и го закарал до бензиностанцията.
Докато отбива в нея,
се усеща, "Хей, това също е в книгата ми.
Същата бензиностанция. Същият човек. Всичко. "
Цялата тази случка е много странна разбира се
И той разказва на свещеника си за нея
описвайки как е написал книгата си,
и 4 години по късно, всички тези неща са му са се случили.
И докато му обяснява това, свещеника му казва, "Това е в Книгата на Деянията.
Ти описваш неща от Книгата на Деянията."
А той: "Аз никога не съм чел Книгата на Деянията."
Така че се прибира и прочита Книгата на Деянията,
и това, което си е направо свръхестествено...
Дори имената на героите са същите както в Библията.
А Книгата на Деянията се случва 50-та г. сл. Хр. когато би трябвало да е написана.
Така, че Филип K. Дик развил теорията...
че времето е илюзия и ние всички всъщност се намираме в 50-та сл. Хр.
И причината за написването на тази книга...
е че той някак си за момент е пробил през тази илюзия,
този воал на времето.
И това, което е видял е това, което се случвало в Книгата на Деянията.
А той бил доста добре запознат с гностицизма.
и идеята, че този създател на материалният свят, или демон,
е създал тази илюзия да ни накара да забравим...
че Христос е на път да се върне...
и царството на Бога е на път да пристигне...
и че всички ние сме в 50-та сл. Хр. и има някой, който се опитва да ни накара да забравим,
че Бог предстои.
И това е времето. Това е цялата ни история,
този продължителен блян, това безумие.
Прочетох това и си викам: "Това е доста странно."
И после тази нощ, сънувам..,
някакъв човек, който уж е медиум.
Но аз бях скептичен. и си мисля, "Той не е истински медиум."
И докато си мисля това...
внезапно започнах да се нося във въздуха
Да се издигам към тавана.
И почти съм вече до покрива, когато му викам,
"Г-н Медиум, вярвам ви. Вие сте медиум. Моля ви свалете ме."
И докато слизам, и краката ми почти докосват земята,
медиума се превръща в някаква жена със зелена рокля.
И тази жена е Лейди Грегъри.
Сега, Лейди Грегъри е била покровителка на Йетс, който е ирландец.
И въпреки, че никога не съм виждал неин образ,
просто бях сигурен, че това е лицето на Лейди Грегъри.
И докато се разхождаме, тя се обръща към мен и ми казва:
"Нека ти обясня естеството на Вселената.
"Сега, Филип K. Дик е прав относно времето, но бърка, че е 50-та г. сл. Хр.
"Всъщност има само един момент, и той е точно сега.
"И това е вечността.
"Това е моментът в който Бог поставя въпросът:
"И този въпрос е: 'Искаш ли...
"'да бъдеш едно с вечността?
"Искаш ли да бъдеш в Раят?'
"И всички ние казваме, 'Не, благодаря. Не още.'"
И времето е всъщност този постоянен отказ...
на Божията покана.
Това е времето. Не е нито 50 г. сл. Хр. нито 2001, нали?
Има само един момент, този в който винаги се намираме.
И после ми казва, че в действителност това е разказът на живота на всеки.
Зад изключителните различия, има само една история,
и това е историята на стигането от "не" до "да."
Целият живот е, "Не благодаря. Не, благодаря."
И в крайна сметка е, "Да, отстъпвам.
Да, приемам. Да, присъединявам се."
Искам да кажа, че това е пътешествието.
- Всички стигат до "да" накрая, нали?
- Правилно.
И продължаваме да си вървим, когато моето куче се затичва към мен.
Аз го галя. Много съм щастлив да го видя. То е мъртво от години.
И докато го галя осъзнавам...
че някаква гадна течност тече от корема му.
Поглеждам към Лейди Грегъри, тя се закашля.
И казва: "Извини ме."
По брадата и започва да се стича повръщано, което мирише отвратително.
И аз си помислям, "Чакай малко.
"Това не е само миризмата на повръщано, което не мирише много добре, но...
"това е миризмата на повръщано от мъртвец.
Което си е двойно по-отвратително."
И тогава осъзнавам, че всъщност, аз съм в страната на мъртвите.
И всички около мен са мъртви.
Моето куче е мъртво от над 10 години. Лейди Грегъри е мъртва дори от по-дълго.
И когато накрая се събудих, бях като, "Иха. Това не беше сън."
Беше посещение в това действително място, страната на мъртвите."
- И какво се случи? В крайна сметка как се измъкна?
- O, човече.
Това беше едно от онези, преживявания, които ти променят живота.
Никога не мога да погледна на света по същият начин.
Да, но как в крайна сметка как се измъкна от сънят?
Разбираш ли, това е проблема ми. Аз съм хванат в капан.
Продължавам да си мисля, че се събуждам, но все още съм в сънят.
Сякаш продължава ужасно дълго. Не мога да се измъкна.
Искам наистина да се събудя. Как се събужда човек наистина?
Не знам. Вече не съм толкова добър в това.
Но ако това е което си мислиш,
Тогава може би трябва.
Ако можеш да се събудиш, значи трябва...
защото някой ден няма да можеш.
Но, просто. Лесно е.
Просто-- Просто се... събуди!
С вас беше и Никола Райков...