Voices Of A Distant Star (2003) Свали субтитрите
Докато бях ученичка,
си мислех, че с тази дума се нарича
мястото, докъдето достига сигналът на клетъчният ми телефон. Но защо...
Защо никой не отговаря на обажданията ми?
Ало? Има ли някой?
Колко още да чакам?
Самотна съм.
Нобору?
Прибирам се.
Къде съм?
О, да...
Вече не съм на тази планета.
'ГЛАСОВЕ ОТ ДАЛЕЧНИ ЗВЕЗДИ'
Почакай, Нобору!
- Нагамине, как мина последният ти изпит?
- Много добре.
- Значи, ще сме в едно училище...
- Мислиш ли?!
Вероятно...
Нобору! Погледни!
- Космически кораб.
- Това е Осмонаут.
Собственост е на военните.
Дали и в нашия град приемат записвания?
Записвания на доброволци?
Корабът ще пътува извън слънчевата ни система.
Ще преследват извънземните, атакували Марс, нали?
От къде ли се появиха тези Тарсианци?
Не ти ли е интересно?
Не особено...
Да минем през магазина.
- Какво ще ядем?
- Да вървим към спирката.
Ще учиш ли Кендо в гимназията?
- Какво друго да правя? А ти, Нобору?
- Да, и аз.
- Трябва, защото си силна.
- Щом казваш,
но сигурен ли си, че искаш да си в същото училище?
- Какво говориш?
- Скоро ли ще се прибираме?
- Да, дъждът спря
Погледни! Небето!
Това са Преследвачи.
Красиво е, нали?
Нобору...
Знай, че аз... Ще ида там горе.
Намерих го!
Уцели го!
Нобору,
На Марс тренираме през цялото време.
Представям се много добре и оценките ми са отлични.
Видях планината Олимп, и Марианската падина.
Разгледах доста забележителности и на Марс! Бях при Трасианските останки.
Доста пъти съм ги виждала в учебниците, но все още не мога да повярвам на очите си.
През 2039 войските ни са били прегазени от Трасианците.
С технологията, която взаимствахме от тях, този път ще ги смажем.
Живея на Лиситея. След тренировките на Марс пътуваме до Юпитер
и правим почивка в сателитната база Европа.
Никога няма да ми омръзнат облаците на Юпитер.
Магнитният поток между Йо и Юпитер е невероятен.
Тук са най-големите светкавици в цялата слънчева система!
Ще стигне ли го него?
От Нагамине е.
Съученичка ми е, бяхме доста близки в училище.
Приеха ни в една и съща гимназия...
Надявах се да изберат мен, но сега тя е на Юпитер.
През лятото на третата ми година в гимназията,
Нагамине бе избрана за член на военният флот.
Тази зима отпътува на огромен кораб,
с хиляди хора на борда, на лов за Тарсианци. Сега като споменах,
Нагамине винаги имаше високи оценки и бе добра в спорта,
но все пак се записа във флота. Глупава история.
Най-накрая напускаме Юпитер. Лиситея ще отпътува за Плутон,
но истинската й посока ще остане в тайна.
На писмото ще му трябва доста време, за да стигне. Около половин година.
Като пощите през 20ти век. Всичко ще е наред!
Първият семестър премина неусетно, кореспондирайки си с Микако.
Няма съобщения.
Колкото повече Микако се отдалечаваше от Земята, толкова по-дълъг бе пътят на писмата.
Няма съобщения...
Не искам да живея в постоянно очакване на писмо.
Нобору, на Плутон съм, краят на слънчевата ни система.
Преди половин година напуснахме Земята. Лиситея продължава да търси следи от Тарсианците,
но безрезултатно.
Нобору, според мен, най-добре ще е...
ако не намерим нищо, и се върнем по-бързо на Земята. Какво?!
Тарсианско присъствие на 12 часа. Разстояние: 20,000.
Преследвачи от 1 до 4, пригответе се за излитане.
- Наистина ли ще се изправя срещу врага?
Трябва да ги сваля.
Какво?
Тарсианският флот засечен на разстояние 120,000.
Ще се изтеглим чрез скок в хипер пространството.
Всички Преследвачи да се завърнат в корабите.
Всички Преследвачи да се завърнат в корабите.
Писмото ще закъснее с цяла година! Трябва да му пиша сега...
- Преследвач 2, върни се незабавно в кораба.
- Трябва да го унищожа или...
Няма да успея!
Трябва да се върна!
Флотът излезе от хипер пространството.
След 48 часа, ще предприемем друг скок до системата Сириус Алфа Бета.
Пътуването ще продължи 8.6 светлинни години.
Все още не сме намерили пътят към Земята.
Командир Струман ви напомня, да пишете на семействата си.
Писмото ще пътува цяла година до Нобору.
Сириус е на 8 години път от тук. Нобору...
Ще ме забравиш ли...
Сезоните се смениха и отново дойде зима.
През същата тази година престанах да се надявам на писмо от Микако.
Цяла година нямаше вест от нея.
От Микако е. Първото писмо от година насам!
- След това Лиситея ще...
- ...предприеме дълъг хипер скок.
Целта ни, Сириус, е отдалечена на 8.6 светлинни години.
Когато получиш това писмо, аз вече ще съм там.
От сега нататък писмата ни ще пътуват
по 8 години и седем месеца. Съжалявам.
Разделени сме от космоса и Земята...
...като двама влюбени, нали?
За последно се видяхме в училище.
Разстоянието от 8 години е
равносилно на думата, "завинаги." Разстоянието помежду ни се увеличаваше.
Затова трябваше, на направя сърцето си по-твърдо, студено и силно.
Вратата няма да се отвори... Няма да чукам по нея вечно.
Ще стана възрастен.
Знаем, че Сириус има собствена планетарна система, но ние бяхме първите хора
които я видяха с очите си. Четвъртата планета бе Агарта.
Небето, облаците и моретата й си приличаха много с тези на Земята,
и все пак бяха толкова различни.
С времето се отдалечавах все повече от Нобору.
До изследователски групи от 1 до 12. Няма следи от Трасианците.
Искам да усетя дъжда.
Искам да идем до магазина и да хапнем сладолед заедно. Нобору...
Моля те, стигни до него...
- Аз?!
- Кажи...
Най-накрая достигна до тук.
За да станеш възрастен, е нужно да усетиш болката, но ти ще стигнеш по-далеч,
до чужди галактики и вселени. Ела с мен.
Искам да видя Нобору отново
и да му кажа, "Обичам те!"
Всичко ще е наред. Ще го видиш отново.
Тарсианците са навсякъде по Агарта. Пригответе се за бой.
Приближават ни.
Не разбирам!
Помня много добре онзи летен ден, а периодът от 8 години ми изглежда като вечност.
Живях без капка колебание,
и целите които си поставих не са се променили.
Ще живея живота си в собствено време, а не за някой друг.
Микако....
Съобщението съдържаше само две изречения, останалото беше шум.
Но все пак бе чудо.
Микако, аз...
Знаеш ли, Нобору, Имам много неща, които да помня.
Тук си нямам нищо. Неща като...
Неща като лятото, облаците и студеният дъжд.
Полъхът на вятърът...
Звукът на капките, удрящи се в чадъра...
Мекотата на пролетната почва...
Чувството на спокойствие в магазина посред нощ.
Студеният вятър след училище...
Като тебешира по черната дъска.
Миризмата на асфалта след дъжд.
Нобору...
Неща, които съм имала през цялото време...
Имах толкова време да си мисля как преживявам всичко това с теб, Микако.
Губим битката! Трябва да защитя Лиситея!
Нобору...
Така отдалечени сме един от друг...
...но мислите преодоляват времето и пространството.
Нобору, някога помислял ли си за нещо такова?
Ако само за миг нещо такова се случи, какво бих мислил?
Какво би си мислила Микако?
За едно нещо бихме си мислили.
Нобору...
тук съм.