Wings Of Desire (1987) (WingsOfDesire_CD2.srt) Свали субтитрите
Toва що порастваше отново бе трева...
избуяваща върху тела на диви котки, глигани и бизони.
Една сутрин, от саваната, с лице оцапано от тревата...
се появи двуного, нашето видение, очаквано толкова дълго.
И първата му дума бе вик.
Дали бе "а" или "о", или бе просто стенание?
Най-сетне можехме да се смеем, за пръв път.
Чрез вика на този човек и на тези, които го последваха ние се учехме да говорим.
Дълга история.
Слънце, светкавици и гръм в небесата...
а долу на земята, седянки край огньове, подскоци...
танци в кръг, знаците, писмеността.
Тогава един се отскубна от цикъла и побягна право напред.
и докато той бягаше направо, лъкатушейки понякога може би от удоволствие...
той изглеждаше свободен, и отново ние можехме да се смеем с него в едно.
Но тогава, той забяга в зигзаг, и полетяха камъни.
С този негов бяг започна историята на войните. И все още продължава.
Но историята за тревата, слънцето, подскоците и напевите...
също така продължава.
Знаеш ли как един ден тук бе построен път...
който на следващия ден видя отстъплението на Наполеон...
а след това бе павиран?
Днес е обрасъл с трева и издълбан като римски път...
от дирите на танкове.
А ние дори не видяхме всичко. Винаги сме били прекалено малко.
И ти наистина искаш...
- Да. Да взема история за себе си.
В това, което моето вечно взиране надолу ме научи...
искам да се превъплътя, да имам отражение...
къс вик, миризма кисела.
Достатъчно бях отвън. Достатъчно отсъствах.
Достатъчно дълго извън света. Нека вляза в историята му.
Или просто да подържа ябълка в ръка.
Погледни, онези пера там върху водата, вече са изчезнали.
Погледни, следите от гуми по асфалта и търкалящата се сега до тях угарка от цигара.
Праисточическата река пресъхна и само днешните капки дъжд свистят.
По дяволите света зад света!
Интересна художествена задача.
Този мъж има очи на миеща мечка.
Но пък има хубава шапка.
Какви тъмни кръгове под очите му.
Винаги се притеснявам.
Чудя се дали режисьора харесва работата ми.
Винаги ми казват: "Чудесно".
Независимо какво правя.
Трябва да купя подаръци за децата си.
Може би пастели за рисуване.
Дали съм по-добър актьор сега отколкото бях преди?
Само Римския път все още води някъде...
само най-старите следи все още водят нанякъде.
Къде излиза тайния проход?
Дори равнините, дори Берлин имат своите скрити проходи.
И точно това са местата, където моята страна, страната за приказките започва.
Защо не всеки вижда дори като дете...
проходите, вратите и процепите...
в земята и горе на небето.
Ако всеки ги бе видял историята нямахе да познава убийства и войни.
Този път ще го направя. Учудващо е колко съм спокоен.
Защо сложих тези червени чорапи с черните обувки? Глупаво.
Мъгливо и студено. Сложих си пуловер, страх ме е да настина.
Много хубаво яке. От оказион. Само джоба му е поразпран.
Тя ми го подари.
Камъчки на покрива. Защо? За да не отлети? Глупости.
Желая да полетя веднъж.
Самолета кръжи над Берлин, един ден ще падне.
Студено е. Ръцете ми винаги са били топли. Това е добър знак.
Камъчки хрущят под краката ми. Колко ли е часът?
Слънцето залязва. Следователно там е запад. Сега знам къде е запад.
Винаги хващах метрото на изток за да си отида у дома...
купувах по десет билета, за да спестя марка.
Слънцето е зад гърба ми, от ляво е звездата.
Това е добре: слънце и звезда. Нейните малки ходила.
Подскачаше от крак на крак. Тя танцуваше толкова сладко.
Бяхме сами.
Дали е получила писмото ми? Не ми се ще да го чете.
Берлин не означава нищо за мен... Хавел? Това езеро ли беше?
След Уединг или къде ли? Изтока всъщност е навсякъде.
Непознати хора, викат нещо. Не ми пука.
Всички тези мисли. Най-добре да спра да мисля вече.
Отивам си, защо?
Aмериканска продукция, телевизионна... историята... Искате да чуете историята?
Тя е следната: 45-а, Берлин, войната...
Аз съм американски детектив...
Американец от германски произход ме наема...
Сина на брат му е в Германия.
"Отиди в Германия. Намери го."
Брат му е мъртъв. Семейството е в неизвестност. "Открий ги."
Остави ме, свиня такава.
- Мамо. Мамо.
Няма да успея тази вечер. Никакъв трапец при пълнолуние.
Не и когато е за последно, наистина за последно.
Трябва да се събудя от този сън.
Края на цирка. Fini.
И отново се чувствам, като че нощта се спуска в мен.
Страх... Страх от смъртта.
Защо не смърт?
Най-важното на моменти...
е просто да бъдеш красива, нищо повече.
Да се погледнеш в огледалото, е да се видиш как мислиш.
За какво мислиш?
Мисля си, че все още имам правото да се страхувам, но не и да говоря за това.
Не си все още сляпа, все още сърцето ти тупти.
И сега най-сетне плачеш.
Искаш да си поплачеш като много тъжно малко момиче.
Знаеш ли защо плачеш? За кого?
Не и за мен самата. Не зная за кого.
Бих искала да знам. Но нищо не знам.
Малко ме е страх. Отиде си, няма го. Ще се върне.
Няма значение.
Просто да можеш да си кажеш, както в момента, аз съм щастлива.
Аз имам история и ще продължавам да имам.
Ето го отново, това чувство, че съм добре...
като че в моето тяло, една ръка нежно се отваря.
Когато детето дете бе, бе времето на тези въпроси:
Защо аз съм аз, а защо не съм ти?
Защо съм тук, а защо не съм там?
Кога е времето започнало и къде пространството свършва?
Не е ли живота под слънцето просто един сън.
Ще ми се ти да беше тук, бабо.
Това трябва да е гарата, за която ми разправяха.
Със странното име...
не гарата, на която влака е спрял...
а гарата, на която гарата е спряла.
Това не е ли Коломбо?
- Не мисля че е той.
Не и с това проядено от молци палто.
- Той не би излязъл тук.
Не те виждам, но знам, че си тук.
Чувствам го.
Навърташ се около мен откакто съм дошъл.
Ще ми се да можех да видя лицето ти.
Просто да погледна в очите ти и да ти кажа колко е хубаво да съм тук.
Просто да докосна нещо.
Студено е, но аз се чувствам добре.
Да запаля цигара...
да пия кафе.
А ако ги съчетаеш става фантастично.
О, и да рисуваш...
Хващаш молива и правиш една тъмна линия...
след, което една светла линия.
А двете, това е добър контур.
О, ето студа...
разтриваш ги една в друга...
Виждаш ли? Това е хубаво, чувството е прекрасно.
Има толкова много хубави неща.
Но ти не си тук.
Аз съм тук.
Ще ми се да беше тук.
Да можеше да ми проговориш.
Защото... аз съм приятел.
Companiero.
Какво реши?
- Ще се пусна по течението.
Стар човешки израз, който разбрах едва днес.
Сега или никога, момента, в който виждам брод.
Но няма отсрещен бряг. Има само река.
Ще тръгна по брода на времето, брода на смъртта.
Ние все още сме неродени, така че нека се спуснем.
Да гледаш не е да наблюдаваш от високо, а на ниво на очите.
Първо ще се изкъпя.
След това ще се обръсна при турски бръснар...
който също ще ме масажира чак до върховете на пръстите.
После ще си купя вестник и ще го изчета от страница първа до хороскопа.
Първия ден ще бъда само обслужван. За услуги, обърнете се към съседа.
Ако някой ме настъпи по крака, той ще ми се извини.
Ако ме бутнат, ще бутна и аз.
Бармана ще ми намери празна маса.
Кола ще спре и кмета ще ме повози.
Ще бъда познат на всеки, на никого подозрителен.
Няма дума да издумам, но всички езици ще разбирам.
Това ще е моя пръв ден.
- Но нищо от това не може да се сбъдне.
Ще я взема в обятията си и тя ще ме вземе в нейните.
Този май е пиян.
- Да.
Хайде.
Тя има вкус.
Сега започвам да разбирам.
Това червено ли е?
- Да.
Сам ли се наранихте?
Днес хубав ден ли е?
- Хубав е.
А тръбите?
- Те са жълти.
Жълти. Ами този?
- Той сиво-син.
Сиво-син. А това?
- Пурпурно.
Това?
- Оранжево. Охра.
Оранжево или охра?
- Охра.
Жълто, червено... ами това?
- Това е зелено.
А този цвят над окото какъв е?
- Това е синьо.
Синьо.
Много ли е студено?
- Скоро ще свърши.
Много бих желал кафе.
Имате ли пари?
- Да... не.
Много се радвам, че днес всичко е наред.
Прекрасно.
Кафе.
- Мляко и захар?
Чисто.
Когато детето дете бе, дори само ябълки и хляб да яде бе достатъчно.
И все още е така.
Малините падаха както само малините могат в неговите ръце.
И това все още е така.
Суровите орехи направиха езика му груб и той все още е такъв.
На всяка планина жадуваше то по-висока планина.
И във всеки град по-голям.
И все още е така.
Протягаше се на върха на дървото към черешите...
толкова възбудено, колкото и днес.
Срамежливо бе пред непознати, както е и днес.
Чакаше първия сняг, и все още го чака така.
Когато детето дете бе, хвърли то пръчка-копие в корона на дърво.
И ето, че там все още трепти тя днес.
Как да стигна до Akazienstrasse?
- Тръни по Potsdamer към Kleistpark.
Надясно по Grunewald покрай Gleditsch, но не свивай надясно по Goltzstrasse.
Завиваш на ляво и си там.
Този вход е само за екипа. Статистите от другия вход, моля.
Статист съм.
- Да, бе. Точно на такъв приличаш.
Всички искате автографи.
Противно ченге.
Хей, companiero!
Толкова се радвам да те видя.
Как е?
- Добре.
Знаеш ли, очаквах по-висок човек. Не знам защо.
Още по-висок.
- Още по-висок.
От колко време?
Минути, часове, дни, седмици, месеци. Време!
Нека ти дам няколко долара. Просто да не си без пари.
Аз имам пари.
Продадох нещо.
Бронята.
Нали? И колко взе за нея?
200 марки.
Минали са те.
Случва се.
Нека ти кажа нещо. Връщам се назад 30 години.
Ню Йорк, магазин на ъгъла на 23-а и Маркс.
Човека ми даде 500 долара.
Ти си бил...
Мда.
Ти си...
И ти.
-О, да.
Имам много като нас.
Г-н Фалк търсих ви навсякъде.
Готови сме за вас.
- Добре Дейв, идвам с теб.
Не си единствения.
Какво смяташ да правиш сега?
Има едно момиче.
Момиче. Добре.
Ей, чакай. Ти искаше да ми кажеш повече неща. Аз искам да знам.
Всичко.
Ще трябва сам да откриваш. Това е забавното.
Хайде, Марион. Не се безпокой. Ще се оправиш.
Ще ти пратя картичка от Айфеловата кула.
Ще се видим другия сезон. Не забравяй цирк Алекан.
Довиждане Арчи, до другата година.
- Au revoir.
Хиляди целувки.
Ще ти пратя колет. Може би със сирене Камембер?
Не бих могла да кажа коя съм. Нямам ни най-малка идея.
Аз съм някоя без корени, без минало, без държава...
и така ми харесва.
Тук съм, свободна съм. Мога да си представя всичко. Всичко е възможно.
Трябва само да вдигна поглед и отново ще въплътя света.
В този момент, на това място...
чувство на щастие, което винаги бих могла да имам.
Какво правите?
- Седя си.
Тъжен ли сте.
- Не.
Зле ли ви е?
- Да.
Какво ви има?
- Желание.
О, това ли било.
Единствено двойния възел ще задържи.
Желание. Желае да се нахрани може би.
- Или да пие.
Тя не е изчезнала, Касиел. Знам го.
Ще я открия.
Нещо ще се случи, нещо важно, тази вечер.
Тя ще ме научи на всичко.
Има и други слънца освен това на небето, Касиел.
В дълбините на нощта, от днес ще започне пролетта.
Други криле ще поникнат на мястото на старите.
Криле, който най-сетне да ме смаят.
Едно кафе, ако обичате.
Лейтенант.
Обзалагам се, че не изпускате възможност да намирате хора.
Ами аз знам как да ги търся, но не винаги ги намирам.
Издирвате ли някого.
Не знам. Просто ми се ще да открия някой.
Да. Кой? Момче, момиче... мъж...
жена.
Мъж.
И може би знаете името му?
Не.
Тогава къде живее...
Не.
Нищичко не знам.
- Нищо, а?
Ами това си е труден случай.
Трябва да вървя. Лека нощ.
Успех.
- Лейтенант.
Не те виждам, но знам, че си тук.
Усещам го.
Ще ми се да можех да видя лицето ти, защото толкова много неща искам да ти кажа.
Аз съм твой приятел
Companiero.
Само още една песен и край.
Но няма да ви разкажа за едно момиче. Няма да ви разкажа за едно момиче.
Искам да ви разкажа за едно момиче.
Ето, че най-накрая ще стана сериозна.
Често съм била самотна, макар никога да не съм живяла сама.
Когато бях с някого, бях често щастлива...
но в същото време това изглеждаше случайно съвпадение.
Едни хора бяха мои родители, но можеше да бъдат и други.
Защо онзи с кафевите очи бе брат ми...
а не зеленоокото момче на отсрещния перон?
Дъщеря на шофьор на такси бе моя приятелка...
но можеше да превивам ръцете и около шия на кон.
Бях с мъж, влюбена бях...
а можеше и все така да го изоставя там...
и да изчезна с непознат, срещнат случайно на улицата.
Погледни ме или не ме поглеждай.
Подай ми ръка или не ми подавай.
Не, не ми подавай ръка и извърни поглед.
Мисля че тази вечер изгря нова луна.
Няма по спокойна нощ.
Никакви кръвопролития в целия град.
Никога не съм се преструвала с никого, но и...
никога не съм отваряла очите си с мисълта: Сега е сериозно.
Най-сетне ставам сериозна.
Значи остарявам.
Само аз ли не бях сериозна?
Или нашите времена не са сериозни?
Никога не съм била усамотена, нито сама, нито с друг.
Но би ми харесало да бъда усамотена.
Усамотеността означава: най-сетне съм едно цяло.
Сега вече мога да го кажа, тъй като тази вечер със най-сетне усамотена.
Ще трябва да сложа край на случайността.
Новата луна на решението.
Не знам дали има цел крайна, но има целенасоченост.
Решавай.
Сега ние сме времената.
Не само този град, целия свят участва в нашето решение.
Сега сме повече от просто ние двамата. Сега олицетворяваме нещо.
Седим на площада на Човечеството...
и цялото място е препълнено с хора, чиято мечта е еднаква с нашата.
Сега решаваме загадката на всеки.
Аз свърших. Сега си ти.
Държиш изхода в ръцете си.
Сега или никога.
Имаш нужда от мен. Винаги ще имаш нужда от мен.
Няма по-велика история от нашата, тази на мъжа и жената.
Това ще е история за титани.
Невидими, трансформирани.
История на новите предшественици.
Виж очите ми.
Те са образ на неизбежността..
на бъдещето на всеки тук.
Снощи сънувах непознат.
Моя мъж.
Само с него бих могла да бъда усамотена...
отворена за него...
изцяло отворена, изцяло за него...
приемайки го изцяло в мен...
ограждайки го с лабиринт от споделено щастие.
Знам...
че това си ти.
Нещо се случи.
Все още продължава. Заслепява ме.
Бе истина през нощта, бе истина и през деня, а дори още повече сега.
Кой кой бе? Аз бях в нея и тя бе около мен.
Кой на света може да претендира, че въобще бил е някога в едно с друго създание?
Аз съм в едно.
Смъртно дете не бе заченато, само безсмъртен общ образ.
Научих удивлението нея вечер.
Тя дойде за да ме отведе у дома, и аз открих своя дом.
Случи се веднъж.
Веднъж, следователно завинаги.
Образа, който бе сътворен, ще бъде с мен когато умра.
Ще бъда живял в него.
Удивлението от нас двамата, удивлението от мъжа и жената...
ме превърна в човешко същество.
Сега знам...
това що...
никой ангел не знае.
Изброй мъжете, жените и децата, който ще ме потърсят...
мен, своя разказвач, техния кантор, техния говорител...
защото имат нужда от мен повече отколкото всичко друго на света.
Ние поехме на път.
Посвещава се на всички бивши ангели,но по-специално на Йасуиро, Франсоа и Андрей.
Превод hydril hydril@abv.bg