Wings Of Desire (1987) (WingsOfDesire_CD1.srt) Свали субтитрите
Искаше то поточето река да стане, а реката буен поток...
и тази локва да бъде море.
Когато детето дете бе, не знаеше то, че дете бе.
Всичко бе пълно с живот, а животът беше едно.
Когато детето дете бе, нямаше то мнение за нищо.
Нямаше навици.
То често сядаше с кръстосани крака, втурваше се да бяга...
имаше кичур повдигната коса, и не правеше изкуствени гримаси...
когато го фотографират.
КРИЛЕ НА ЖЕЛАНИЕТО
Погледни.
Утехата да вдигнеш нечий поглед тук навън на открито...
да видиш цветовете озарени от слънцето ...
в човешките очи.
Най-сетне луда, никога вече самотна.
Най сетне луда, най сетне свободна. Най-сетне луда, най сетне в покой.
Най-сетне вътрешна светлина.
Приближаваме Берлин Тегел, сигнала "Изгасете цигарите" е включен.
Молим ви да не пушите по време на престоя ви в летището.
Има малка къщичка на два етажа с тераса.
И всеки ден ние ходим да се къпем.
Човекът, който живее там се казва Петер ...
Не разбирам този образ. Учудващо е колко малко знам за тази част.
Може би ще го открием по време на снимките.
Ще получа добър костюм и встъпвам в битката.
Берлин
Емил Дженингс, Кенеди, Фон Стофенберг. Страхотен човек.
Хубава рисунка.
Това не беше в Берлин.
Какво значение има.
Ако баба беше тук, щеше да каже: "Пътувай, хайде заминавай!"
Токио, Киото, Париж, Лондон, Триест
Берлин ...
Нищо интересно по телевизията.
Заплиташ се в своите цветове, и никога не си точен.
Все същата миризма. Само по-прашно. Тя събираше всичко.
Марки, пощенски карти.
Дори билети от метрото. Никога нищо не изхвърляше.
Майка. Моята майка. Тя никога не е била.
Баща ми ... Баща ми беше мой баща.
Тя е мъртва. Никакви сълзи, никаква тъга. Може би по-късно.
Зависим от всички. Сестра ми. Трябва да изчезвам.
Тя никога не ме е обичала. Ти също само се преструваше.
Бъди доволен, че забравиха за теб.
Искам да умра веднага, не искам да продължа да живея.
Господи, какво ще стане от това момче? Само музиката му е в главата.
Какво ли иска сега?
Нали вече му купих китара. Да не би сега да иска барабани?
Това започва да ми писва. Кога най-сетне ще порасте?
Не, наистина ми писва. Не желая да търпя това.
Не, наистина това все някога трябва да престане. Не мога повече да му помагам.
Нищо чудно, че научи само този rock 'n' roll
Moже би ще се вземе в ръце някой ден.
Когато детето дете бе, бе времето на тези въпроси:
Защо аз съм аз, и защо не съм ти?
Защо аз съм тук, и защо не съм там?
Кога е започнало времето, и къде пространството свършва?
Не е ли живота под слънцето просто сън?
Не е ли това, което виждам, чувам и подушвам просто мираж от света преди света?
Съществува ли наистина злото, и има ли хора наистина зли?
Как може аз, този който съм да ме е нямало преди да се появя...
и как след време аз, който съм не ще бъда вече този, който съм?
Детето има нужда от кислород. Вдишвай дълбоко.
Ако можеше само да страдам аз вместо нея.
- Боли ме.
Скоро всичко ще свърши.
- Почти свърши.
Горкичкото дребосъче, нямам търпение да те видя. Чудя се как ли изглеждаш.
Ти нещастнико. Негодник. Жените ще прецакат живота ти.
Мисля ще се загубихме, Блеки. Уж бяхме тръгнали за гробището ...
Е?
Слънцето изгрява в 7.22, залязва в 4.28. Луната изгрява в 7.04, залязва...
Ниво на Хавел и Шприи
Преди 20 години, Съветски реактивен самолет се разбива в езерата Шпандо.
Преди 50 години са били ...
- Олимпийските игри.
Преди 200 години за първи път балон прелита над града.
Както бегълците на следващия ден.
- И днес ...
Лейтенант Щосие: Един мъж се забавя ...
и поглежда през рамо в пространството.
Някой който иска да сложи край ...
слага марки "първо издание" на прощалните си писма.
Различна за всяко едно.
След това приказва на английски с Американски войник ...
за пръв път от ученическите си години, свободно.
Точно преди да разбие главата си в стената, един затворник каза: "Сега".
Вместо да обяви името на спирката, кондуктора ...
внезапно изкрещя "Огнена земя."
- Хубаво.
Един стар човек четеше Одисеята на дете ...
и младия слушател слушаше с немигащи очи.
А ти какво имаш да разкажеш?
Един случаен минувач сви чадъра си в дъжда и целия подгизна.
Един ученик, който описа растежа на папратите на своя учител ...
и удивеният учител.
Една сляпа жена, която изпусна часовника си, усещайки моето присъствие.
Велико е да живееш за духа, да изразяваш за вечността ...
само онова що е духовно в мислите на хората.
Но понякога ми идва до гуша от моето духовно съществуване ...
вечно извисен над света.
Приисква ми се да почувствам тежестта във мен ...
да сложа край на вечността и да се привържа към земята.
Бих искал при всяка крачка, всеки порив на вятъра ...
да мога да казвам: "Сега, сега и само сега."
Вместо досегашното: "Завинаги" и "Вечно".
Да седна на празно място до маса за игра на карти и да бъда посрещнат с поздрав ...
дори с кимане на глава.
Всичко, в което участваме досега е една преструвка.
В борба, изкълчваме крака си на ужким ...
на ужким ловим риба.
На ужким седим по масите, преструвайки се че пием и ядем.
Печем агнешко и поднасяме вино в палатки в пустинята ...
само на ужким.
Не е нужно непременно да създам дете или да посадя дърво ...
но би било хубаво, връщайки се у дома след дълъг ден ...
да сложа храна на котката, както Филип Марлоу ...
да имам треска, почернели от вестниците върхове на пръсти.
Да изпадам във възхита не само от мисловното, но и от някое ястие.
От линията на нечия шия, нечие ухо.
Да лъжа.
Безсрамно.
Вървейки, да чувствам придвижването на костите си.
Най-сетне да предполагам, вместо винаги да знам.
Да мога да възкликна: "А" и "О" и "Хей" ...
вместо "Да и амин."
- Да.
Да мога да се разпаля от злото ...
да изтръгна всички демони от преминаващи хора ...
и да ги прогоня навън из света.
Да бъда безжалостен.
Или да почувствам какво е да свалиш обувките си под масата ...
и да размърдаш пръсти, на бос крак, ето така ...
Остани самотен.
Остави нещата да се случват. Бъди сериозен.
Ние можем да бъдем безжалостни докато се държим сериозно.
Не предприемай нищо повече от наблюдение. Събирай, потвърждавай, опазвай.
Остани дух. Стой настрана. Запази своя свят.
Я виж, със сгъваем покрив. Такава коля не се купува, а се краде.
Или я открадват от теб.
- Представи си ...
Отваряш покрива и поемаш, оставайки смога зад гърба си.
- В тази сводническа кола.
Кажи ми на мен , музо, на разказвача ...
този, що бе тласнат до пределите на света ...
в едно незрял и древен, и нека се разкрие чрез него Всечовека.
С времето, тези които ме слушаха станаха мои читатели.
Не седят те вече в кръг, а са разделени ...
един за друг не знаят нищо.
Аз съм стар човек с омаломощен глас ...
но историята все още се надига от дълбините ...
и бавно отварящата се уста ...
я изрича отново все тъй ясно, както и силно.
Една литургия, в която никой не се нуждае да бъде посвещаван ...
в значението на думите и изреченията.
Може би тя няма пари да отиде при друг доктор.
Станаха вече 4 години откак я видях, а е болна от 2.
Кога ще започнете да се молите със свои думи и то не за вечен живот?
И после тези млади момичета правят мили очи на мъжете ...
И защо живея аз? Защо живея?
Как ще платя? С моята малка пенсия.
Загубен си, това може да продължи дълго.
Изоставен от родители, предаден от собствената си жена.
Приятел в друг град, децата ти си спомнят само твоето заекване.
Иде ми да се ударя, когато се погледна в огледалото.
Но какво е това? Какво става?
Аз все още съм тук. Ако пожелая, ако само го пожелая.
Трябва да го желая и отново ще изляза от това положение.
Трябва да се отпусна, мога да се измъкна отново.
Разбира се, че майка ми бе права.
Ей, две марки.
- Не, това е бирена капачка.
Глупости, дай да го извадим.
Само 10 пфенинга.
"Залагаш ли?" бе страхотно снощи.
- Не беше снощи.
Преди няколко дни или месец ...
Аз съм съвсем сам, просто луд сам самичък ...
трима си играят, това ще е краят.
Преди 5 години.
- И заживели щастливо во веки веков ...
Не така, Марион. Mon dieu.
Какво е това? С мах, не със сила.
Какво правиш? Недей просто да се клатиш, лети.
Ти си ангел.
- За бога.
Пък и за мен.
Не мога да летя с тези неща.
- Напротив, можеш.
По-лесно е с криле от колкото без.
- Не и с тези кокоши пера.
Какво казва?
- Перата я дразнят.
Марион, просто си представи че си гълъб.
- А вие ято врабчета.
Какво свирите вие? Звучи като пожарна бригада.
Стига вече. Концентрирай се Марион.
Тя се труди здраво с тези кокоши пера.
Направи усилие, Марион.
- Направи усилие.
Разбира се, че полагам усилие. Какво мислите че правя.
Отдавна да съм паднала на главите ви ако не полагах усилие.
Един момент, моля.
Спрете всички. Не можем да плащаме за тентата и тока.
Разорени сме.
Taka че утре сваляме нещата, изтегляме караваните до гаражи за зимата.
Това е решението ми. Приключваме с цирка за тази година.
Съжалявам.
Свърши се. А нямаше дори един сезон.
Отново, нямам време да доведа нещо до край.
Тази вечер е последна за моя добър стар номер.
И е пълнолуние.
И артиста на трапеца се сгромолясва на земята.
Tais-toi. Замълчи.
Не съм си го представяла така, вземането на сбогом с цирка.
Последна вечер, никой не идва, вие свирите некадърно ...
а аз летя над манежа като жалка кокошка.
А после ставам отново сервитьорка. По дяволите.
Моменти като този, като сега ...
красив спомен в 10 годишен период.
Времето ще излекува всичко, но дали само то не е болестта?
Както понякога се налага да се наведеш за да продължиш с живота си.
Да живееш ... Един поглед е достатъчен.
Циркът ... Ще ми липсва.
Странно. Това е краят, а аз не чувствам нищо.
Я виж ангел.
Трябва да престана да бъда гузна.
Като че ли болката няма минало.
Винаги спира нещо тъкмо, когато е започнало ...
да бъде прекалено хубаво за да е истина.
Ето ме вече навън, в града.
Откривайки коя съм, коя станах.
През повечето време съм прекалено осъзната да бъда тъжна.
Изчаках вечност, за да чуя дума любяща.
После отпътувах в чужбина.
И някой, който щеше да ми каже: "Толкова много те обичам днес."
Това щеше да бъде великолепно.
Поглеждам нагоре и света се явява пред очите ми ...
и изпълва сърцето ми.
Като дете исках да живея на остров.
Една сама жена, величествено самотна.
Да, това е.
Всичко е толкова празно, несъвместимо.
Празнота, страх.
La peur, la peur, la peur...
Страх.
Като малко животинче изгубено в горите.
Коя си ти? Не те познавам вече.
Но знам това: Няма вече да бъда акробат на трапец.
Не бива да плача. Така ще бъде.
Нещата не винаги се случват, както желаеш.
Празнота, такава празнота ...
Какво да направя?
Да не мисля вече. Само да бъда тук.
Берлин ... Тук съм чужденец и все пак всичко е толкова познато.
Не би могъл да се изгубиш,а винаги на края се озоваваш до Стената.
Изчаквам снимката си до фото автомата, а тя излиза с друго лице.
Така би могла да започва история.
Лицата ... Да, бих желала да видя лица.
Може би ще си намеря работа като сервитьорка.
Тази вечер ме плаши.
Това е глупаво, страхът ме отвращава.
Само една част от мен се притеснява, а другата не може да повярва в нея.
Как да живея? Може би това не е въпроса.
Как да мисля?
Знам толкова малко. Може би понеже винаги съм само любопитна.
Понякога мисля толкова грешно ...
понеже мисля така, като че говоря на някого.
Под затворени клепачи, затвори очи отново.
Тогава дори камъните оживяват.
Да бъдеш с цветовете.
Les couleurs. Цветовете.
Неонови светлини във вечерното небе, червено-жълтата S-Bahn.
Жадувайки... жадувайки.
Трябва само да бъда готова.
Жадувайки вълна от любов, която би се завъртяла в мен.
Това е което ме прави недодялана, липсата на желание.
Желание да обичам.
Желание за любов.
Не се взирайте толкова. Не сте ли виждали човек да умира?
Смърдя на бензин. Не мога просто... Бе толкова ясно.
Начина по който са се скупчили там, втренчили погледи в мен.
Трябваше да й кажа вчера, че съжалявам...
Не мога просто така ... Имам още толкова много за вършене...
Изкачвайки планината излязох от мъгливата долина в слънчевата светлина
Огънят в ранчото за добитък, картофите в жарта...
лодката-навес носеща се върху езерото.
Южния кръст. Далечния изток.
Великия север. Дивия запад.
Езерото на великата мечка. Остров Тристан де Куна.
Делтата на Мисисипи. Щромболи.
Старите къщи на Шарлотенбург. Албер Камю.
Утринната светлина. Очите на дете.
Плуване до водопад.
Точиците от първите капки дъжд. Слънцето.
Хлябът и виното. Надеждата.
Великден. Жилките на листата.
Развяната трева. Цветовете на камъните.
Ситните камъчки в коритото на потока.
Белите покривки за маси навън.
Мечтата за дома в къщата.
Скъпия спящ човек в съседната стая.
Спокойната неделя. Хоризонта.
Светлината от стаята струяща в градината.
Вечерния полет. Карането на колело без ръце.
Красивия непознат.
Баща ми.
Майка ми.
Жена ми.
Моето дете.
Света, като че ли затъва в прах, но аз разказвам ...
както в началото...
с моя монотонен глас, който ме крепи...
спасен чрез разказа от беди в настоящето...
и защитен за бъдеще.
Приключих с шеметното препускане през вековете, както правех преди.
Сега мога да мисля само ден за ден.
Моите герои не са вече бойци и крале...
а нещата сътворени в мир, равнопоставни едно на друго.
Сушащите се лучени глави равнопоставени с дънер на дърво пресичащ тресавище.
Но никой все още не е успял да изпее епос за мира.
Какво не е наред с мира, та неговото вдъхновение не трае...
и неговата история е бегло разказана.
Трябва ли да се откажа сега?
Ако се откажа човечеството ще изгуби своя разказвач.
А загуби ли човечеството своя разказвач...
то също така ще изгуби детството си.
Не мога да открия Потсдамер плац.
Тук? Това не може да бъде той.
Потсдамер плац, мястото където беше кафене Жости.
Идвах тук следобедите, да побъбря и да пия кафе...
и да погледам тълпата.
Преди това изпушвах пура при Loese and Wolf...
реномирана фирма за цигари.
Точно тук през улицата.
Това не би могло да бъде Потсдамер плац.
А няма и кой да попитам.
Тук бе оживено място. Трамваи, теглени от коне карети...
и две коли: моята и тази на магазина за шоколад.
Склада на Wertheim също бе тук.
После внезапно се появиха знамената.
Тук...
Покриха целия площад.
И хората престанаха да бъдат приятелски настроени...
а също и полицията.
Не, няма да се откажа...
докато не открия Потсдамер плац.
Къде са моите герои? Къде сте деца мои?
Къде са моите собствени, глупавичките...
истинските?
Наречи ме, музо, безсмъртния певец...
който изоставен от своята смъртна публика...
изгуби гласа си.
Същия който от ангел на поезията, какъвто беше...
се превърна в сиротна латерна пренебрегвана или осмивана...
навън, на прага на ничията земя.
20 марки, 40 марки, 80 марки. До седмица мога да направя 500.
И изчезвам на юг.
Каква налудничава идея да застана тук. Прекалено много движение.
Идиот, три пъти беше този път.
Искам да се махна от тук.
Ако някой ме познае ще ме изхвърлят от училище.
Как имам нужда от Клаус. Той щеше да се грижи добре за мен.
Той беше добър, прекалено добър. А сега е мъртъв.
Има ли още прегради? Повече от всякога.
Всяка улица има своя гранична бразда.
Между всеки два парцела има ивица ничия земя...
скрита от плет или канавка.
Който дръзне да прекрачи ще попадне на прикрит капан...
или ще бъде надупчен от лазерни лъчи.
Дори пъстървите в реката са всъщност торпеда.
Всеки собственик или дори наемател...
забожда своя табелка като гербов знак...
и изучава вестника като световен водач.
Германците са разделени на толкова държави, колкото индивиди има.
И тези малки държави са преносими.
Всеки е взел своята със себе си...
и изисква такса когато някой желае да влезе.
Под форма на муха от кехлибар или кожен биберон.
Стига толкова за преградите.
Човек може да влезе във всяка държавица само ако знае точната парола.
Днес душата на германеца може да бъде завладяна и управлявана...
само от онзи, който достигне до всяка малка държава с паролата.
За щастие никой днес не е способен на това.
Затова всеки мигрира и развява свой собствен флаг навсякъде по света.
Дори децата им друскат своите дрънкалки...
и проследяват с поглед вулгарните изрази изписвани в кръгове.
Значи това е книгата, за която ми говориш.
Та какво, Хитлер е имал дубльор.
Имало е значи двама Хитлеровци. Двама Хитлеровци.
Хитлер се връща от Източния фронт...
и умира преди да успее да кацне със самолета.
И Гьобелс подменя Хитлер с актьор.
- Да, точно така.
Значи тази... Нека ти дам един съвет.
Тази история, на мен самия не ми се струва много реалистична.
Г-н Фалк ще има поне още час до снимките. ОК?
- Чудесно.
Ами значи утре ще поговорим за филма, който ще направим...
- Нека ти обясня.
Хората харесват детективски истории.
За това биха използвали всеки предлог за да снимат такава.
Разбираш ли? Понякога глуповати. Повярвай ми наистина глуповати.
Но и това нещо е доста глуповато.
Ерика, спри моля те. Остави ме на мира.
Съжалявам. Моля те ела искам да ти кажа нещо.
Има вече достатъчно снимки. Така че стига вече, нали.
Хелън точно теб търся. Не мога да нося тази скапана шапка.
Това е чудесна шапка. Стои ти страхотно.
Сложи си в ти, сложи я.
- Повярвай ми.
Ти я поноси.
Хайде стига. Добре. Имаме други шапки тук. Тази си я вземи.
Ау, че много шапки.
Добре. Сега ще си избера шапка, която да подхожда на лицето ми.
Шапка подхождаща на лицето.
Каква шапка искаш. За тази какво ще кажеш?
Искам да приличам на германец. Да бъда анонимен.
Да изглеждам... като част от тълпата.
Ами сега приличаш на Хъмфри Богард.
Ето, пробвай тази.
Добре, ето сега... о, боже.
А тази...
Тази е като за опера.
- Не приличаш на евреин. Пробвай тази.
С тази съм за 47-а улица.
Там има букмейкър. Нали знаеш какво е букмейкър.
Какво пък по дяволите е това.
Дай ми една добра шапка за бога.
Трябва да съм дегизиран,не искам да привличам никакво внимание върху себе си.
Какво ще кажеш за тази.
- Тези шапки, те са просто нелепи.
Как да ги нарека - гангстерски шапки.
Ето тази не е гангстерска шапка.
С тази съм като на сватба.
Тази е като за ... конно състезание в Лондон.
Тази е добра.
Ей, тази изглежда добре.
- Може би...
Мисля, че ще е тази.
- Възможно е, твърде възможно.
Превъзходно. Приличаш на нечий дядо.
Да, първи синко, не особено умен.
Добре. Не е велико.
- Супер е.
Но аз ще бъда възхитителен.
Ти също беше възхитителна.
Коломбо нямаше шапка. Но костюма беше убийствен.
По-добре беше със своето палто.
Хей, Питър, а къде е твоето палто? Бе почистено и изгорено.
Какво има, какво има, Питър? Какво тормози съзнанието ти?
Май ще е най-добре да хапна филе Sol Monier тази вечер.
Германците правят Мonier, а може би и макарони, доматен сос и основа.
Германците правят макарони.
Тези ордени отразяват най-доброто.
Наистина са били елегантни, тези братлета.
Може ли огънче?
- Но без пламък.
Пак заповядайте.
- Благодаря.
Единственото нещо, което ще ми липсва от отвън...
от царството на светлината, ще бъдат врабчетата.
Парите купуват щастие. Как да живея?
Мъжът със златния шлем е измама.
Вие не сте местни, вие всички сте бегълци.
Подгизнали сте от плуване.
Седя тук от сутринта...
толкова ми е студено и скучно.
Вятъра в лицето, първите снежинки във въздуха.
Вода в улуците на водосточната тръба.
Балконът с красивата непозната.
Истински. Приличат на такива. Може би са истински.
Някой крадяха храна от кучетата в лагера.
Такова нещо сваля ухилената усмивка от лицето. Не съм много сигурен още.
Французина. Срещнах го на улицата.
"Берлин не ще го има вече", каза Констант.
Къщата бе наполовина разрушена. Част от нея все още стоеше. До кога ли?
Да, все още виждам онази жена...
която се бе изправила там горе в руините и тръскаше "duvet"
Кога бе това? Май... Юни 1945.
Извинете, може ли да ви нарисувам?
Само скица, може ли?
- Да, моля.
Не мърдайте.
Чудя се дали е еврейка.
Дали е добър в това което прави. Така изглежда.
Интересно. Каква ноздра...
драматична ноздра.
Тези хора са статисти.
Хора пълнеж.
Статистите са толкова търпеливи. Те просто седят.
Ще ми се да я видя. Може би ще ми я подари.
Допълнение. Тези човешки същества са допълнение.
Добавъчни човешки същества.
О, много добре. Много хубава рисунка.
Жълта звезда. Означава смърт. Защо са се спрели на жълтия цвят.
Слънчогледи. След което иди и ги избий.
Тази рисунка е ужасна.
Какво от това? Никой няма да я види.
Някой ден ще нарисувам някоя добра рисунка.
Надявам се, надявам се, надявам се.
Започнете боя за сцената.
Хайде момчета, искам да видя действие.
Ама те не се бият. Изглежда като нагласено.
Гари.
- Кажи Питър.
Знам че сега снимаме, но Берлин ме зове.
Имаш малко време Питър.
Ще ми трябваш за близък кадър след няколко сцени, но...
Добре, идвам момчета. Ще го направим сега.
Да сега е добре.
Какво има? Какво има, Питър?
Пари... ако ги нямах щяха да ми липсват.
Казал генерала на курвата.
Казала курвата на генерала.
И така и иначе.
Ела искам да ти покажа нещо друго.
Когато детето дете бе, мръщеше се то на спанак, грах...
оризов пудинг и задушен карфиол...
а сега яде всичко това, и то не само защото се налага.
Когато детето дете бе, събуди се веднъж в чуждо легло...
а сега ден подир ден.
Много хора изглеждаха прекрасни тогава, а днес малко и само случайно.
И имаше ясна представа на Рая, а днес може най-много да гадае.
Не можеше то да си представи нищото, а днес изтръпва при мисълта за него.
Когато детето дете бе, играеше то с ентусиазъм...
а днес сбира кураж само ако това касае работата му.
Спомняш ли си първото ни идване тук?
Историята все още не бе започнала.
Нижеха се утрини и вечери, а ние чакахме.
Бе нужно време на реката да намери своето корито и мудните води да потекат.
Долината на праисторическата река. Един ден, спомням си още...
ледника се стопи и айсберзите се оттеглиха на север.
Едно подминато дърво, все още зелено със празно птиче гнездо.
Само рибите преминаха през неизброимите години.
И дойде момента, когато пчелите заляха света.
След време, два елена се бориха на брега.