Wings Of Desire (1987) (Wings of Desire (1987) CD2.sub) Свали субтитрите
Посрещахме изгревите и изпращахме залезите, в очакване какво ще се случи.
Мина много време, преди реката да намери своето корито, преди да потече водата.
Долината на праисторическия поток. Един ден... Спомням си как...
ледникът се стопи и айсбергът отплува на север.
Клонка от дърво, все още зелена, с празно птиче гнездо, се носеше по водата...
След десетки хиляди години оцеляха само рибите.
После настъпи моментът, когато започнаха да се роят пчелите.
Не след дълго, два елена се биеха на брега на реката.
След битката, облак мушици и отломки от еленови рога, заплуваха по течението.
След всичко това отново израсна тревата...
пробивайки през утъпканата от диви котки, глигани и бизони земя.
Помниш ли, как една сутрин, от саваната, със стръкчета трева в косите си...
се появи двуного същество, нашето толкова дългоочаквано въплъщение.
И първата му дума беше крясък.
Дали беше "Ах" или "А" или "Ох", или беше просто стон?
Най-после бяхме в състояние да се посмеем. За първи път.
Благодарение на възгласите на този човек и на неговите потомци, ние се научихме да говорим.
Дълга история.
Слънце, мълнии, облаци в небето...
а долу на Земята огньове, скокове...
хороводи, знаци, писменост.
После някой от тях разкъса кръга и побягна нанякъде като стрела.
Тичайки и залитайки закачливо наляво-надясно....
той изглеждаше свободен, и ние отново можехме да се посмеем.
Но изведнъж той побягна на зиг-заг и полетяха камъни.
С неговото бягство започна друга история - историята на войните. И тя все още продължава.
Но и първата история - историята за тревата, слънцето, танците и възгласите...
тя също не е свършила.
Знаеш ли, как веднъж тук беше прокаран път...
послужил след време за отстъплението на Наполеон...
после асфалтираха този път,
а днес отново е обрасъл в трева, пропаднал като Римските пътища...
със следи от танкови вериги.
Но ние не сме били очевидци на това. Винаги сме били толкова малко...
Ти наистина ли искаш...?
- Да.
Искам да имам своя собствена история.
Искам всичко, което знам благодарение на своя поглед отгоре...
да превъплътя и заменя за нечий бегъл поглед,
кратък стон, тежка миризма.
Дълго време ме нямаше. Дълго време отсъствах.
Твърде дълго извън този свят. Позволи ми да стана част от неговата история.
Или просто да подържа ябълка в ръката си.
Виж, тези пера... там, във водата, вече изчезнаха.
Виж следите от спирачките по асфалта. А сега погледни онзи фас. Как се търкаля...
Праисторическата река пресъхна. И само капките от днешния дъжд все още леко потрепват.
Свършено е със света на сенките.
Този човек има очите на енот. Интересно, как да ги нарисувам.
А шапката му е хубава.
Има тъмни кръгове под очите.
Постоянно се тревожи: "Дали режисьорът е доволен от мен"?
Винаги ти казват "Чудесно", каквото и да правиш.
Трябва да купя подаръци на децата.
Може би рамки за картини.
Интересно, сега по-добър актьор ли съм отпреди?
Само римските пътища все още водят нанякъде...
само старите коловози те отвеждат надалеч.
Къде е целта на пътуването тук?
Даже равното поле, дори Берлин, има своите тайни пътечки.
И точно там започва моя свят, света на моя разказ.
Защо човек не вижда още от детството си...
пътечките, вратичките, пролуките...
на земята и горе на небето.
Ако всеки можеше да ги види, историята би била история без убийства и войни.
10 000 пъти съм го обмислял, но сега вече ще го направя.
Странно, толкова съм спокоен.
Всичко е обвито в мъгла, студено е. Сложих си пуловера.
Много хубаво яке. И не е скъпо. Само, че съм с пробити джобове.
Тя ми подари това яке.
Покров на покрива? Защо? За да не излети покрива? Глупости.
Веднъж и аз да полетя.
Самолетът кръжи над Берлин. Някой ден ще се разбие.
Студено е. А ръцете ми винаги са топли. Това е добър признак.
Под краката ми пясъкът хрущи. Колко ли е часът?
Слънцето залязва. Логично, на запад. Сега зная къде е запад.
Винаги пътувах с метрото на изток, когато се прибирах вкъщи...
купувах си по 10 билетчета, за да спестя марка.
Слънцето е зад гърба ми, отляво - звезда.
Забележително - звезда и Слънце. Малките й крачета.
Подскачаше от крак на крак, толкова сладко танцуваше.
Бяхме само двамата.
Дали е получила писмото ми? Дано не го е прочела вече.
Берлин нищо не означава за мен... Хафел... река или езеро е?
Сватба ли има там? или какво? На изток? Изтокът е навсякъде.
Странни хора, крещят нещо. Няма значение...
Всички тези мисли... Бих предпочел да не мисля за нищо.
Готов съм. Защо...?
...сюжет... Да ви разкажа ли сюжета?
45-а... Берлин... война. Американски детектив.
Немец, живеещ в Америка ме наема. Синът на брат му е някъде в Германия.
"Отиваш в Германия и го намираш. Брат ми загина, семейството му..."
Остави ме, мръсна свиня.
- Мамо, мамо...
Няма да работя днес. Никакви номера при пълнолуние.
Не просто за последен път, а съвсем за последен път.
Трябва да се събудя от този сън.
С цирка е свършено. Финито.
Отново чувствам, как вътре в мен се спуска нощта.
Страх... Страх пред смъртта.
Смърт? А защо не?
Понякога е важно само...
да бъдеш красива. Нищо повече.
Да се гледаш в огледалото е като да виждаш собствените си мисли.
И така... За какво си мислиш?
Мисля, че имам право да се боя, но не съм длъжна да говоря за това.
Но ти не си ослепяла, сърцето ти още бие в гърдите.
А сега и плачеш, отгоре на всичко.
Като малко дете, неспособно да се пребори със своята мъка.
И защо плачеш? За кого?
Не за мен. Аз също не знам за кого.
Бих искала да зная. Но нищо не знам.
Преборих се със своя малък страх. Отиде си, но пак ще се върне.
Все ми е тая.
Ако бях в състояние да кажа сега, веднага: "Аз съм щастлива".
Имам история и искам тя да продължи още.
Пак... отново това чувство на задоволство.
Като че ли вътре в мен нежно се протяга ръка.
Когато детето беше дете, се задаваха такива въпроси:
Защо аз съм си аз, защо аз не съм ти?
Защо аз съм тук, защо не съм там?
Кога е започнало времето и къде свършва пространството?
Не е ли нашият живот под слънцето само един сън?
"Spazieren"
Да се разхождаш. Да гледаш.
Бих искал да си тук, бабо.
Сигурно това е гарата за която ми разказваха.
Със смешното име.
Не гара, на която спират влакове. А гара, където спирала самата гара.
Виж, това не е ли Коломбо?
- Не мисля.
Не и с това смешно палто...
- Да бе. Какво ще дири тук...
Не те виждам, но знам, че си тук.
Чувствам го.
Постоянно си около мен, откакто пристигнах тук.
Бих искал да видя лицето ти.
Да те погледна в очите и да ти кажа колко е хубаво да съм тук.
Просто да се докосвам до нещо.
Сега е хладно тук и на мен ми е приятно...
Да запаля цигара... да изпия кафе...
а ако го правим заедно - ще е приказно.
или... да рисуваме.
Взимаш молива и рисуваш тъмна линия...
след това рисуваш светла линия...
и заедно се получава много красива линия.
Когато ти е студено на ръцете, ти ги триеш една в друга.
Виждаш ли, приятно е, това е приятно усещане.
Толкова много приятни неща има.
Но ти не си тук. Аз съм тук.
Иска ми се и ти да си тук.
Иска ми се да можеш да поговориш с мен.
Защото... аз съм твой приятел.
Колега.
И? Мисля да скоча в реката.
Стара човешка фраза, която често съм чувал, но едва днес я разбрах.
Сега или никога, без да търся брод.
Другия бряг не съществува - има само река...
брод през времето, брод към смъртта.
Трябва да се спуснеш долу.
За да наблюдаваш не отвисоко, а на височината на погледа.
Като начало, ще взема един душ.
После ще се обръсна, при някой турчин-бръснар...
който ще ме масажира до върховете на пръстите.
Ще си купя вестник, ще го прочета от заглавието до хороскопа.
Първия ден ще бъда само обслужван. За молби - обръщайте се към съседа.
Ако някой се препъне в протегнатите ми крака, ще ми се извини любезно.
Ако ме бутнат, и аз ще ги бутна.
В препълненото кафене сервитьорът веднага ще намери свободна маса за мен.
На улицата пред мен ще спре служебна кола и аз ще се кача.
Всеки ще ме чувства близък, за никой няма да съм подозрителен.
Няма да кажа нито дума и ще разбирам всички езици.
Такъв ще е първия ми ден.
- Нищо такова няма да се случи.
Аз ще я прегърна, и тя ще ме прегърне.
Мисля, че е пиян.
- Да.
Напред.
Вкусно.
Започвам да разбирам.
Това червено ли е?
- Да.
Ранен ли сте?
Днес всичко е наред.
- Добре.
А тръбите?
- Жълти са.
Жълти. А този?
- Сиво-син.
Сиво-син. А този?
- Лилав.
Този?
- Оранжев. Охра.
Охра или оранжев?
- Охра.
Жълто, червено... този?
- Зелен.
А фона?
- Син.
Син.
Днес е студено, нали?
- Студовете скоро ще свършат.
Бих искал да изпия кафе.
Нямате пари?
- Да... не.
Радвам се, че днес всичко е наред. Благодаря.
Прекрасно.
Кафе.
- Мляко, захар?
Черно. Благодаря.
Когато детето беше дете, му беше достатъчно да живееше само на ябълки и хляб.
И все още е така.
Когато детето беше дете, ягодите бяха нежни като ягоди в ръцете му.
И все още е така.
Пресните орехи правеха езика му грапав.
И все още е така.
Изкачвайки някой планински връх, копнееше за друг, още по-висок.
А във всеки град мечтаеше за друг, по-голям град.
И все още е така.
Упорито се стремеше към черешката на самия връх на дървото...
по същия начин, по който го прави и сега.
Беше плах при среща с непознати, и все още продължава да е.
С нетърпение чакаше първия сняг, и сега продължава да го чака.
Когато детето беше дете, мяташе пръчка към дървото, като копие.
И тя продължава да вибрира там.
Извинете, как да стигна до Акациенштрасе?
Ще вървиш нагоре по Потсдамер до Клайстпарк...
надясно по Груневалдштрасе, през Елксхолц или Гледич...
И си там.
- О, боже!
Тук е само за персонала. Входа за статистите е на ъгъла.
Аз съм статист.
- Всички се пишат за статисти...
и само искат автографи.
Тъпо ченге.
Ей, колега!
Толкова се радвам да те видя!
Е, как си?
Добре.
Знаеш ли, мислех, че си доста по-висок.
По-висок? По-висок.
Колко време мина?
Минути... часове... дни...
седмици... месеци... Време!
Нека да ти дам няколко долара, да имаш за начало.
Имам пари. Продадох това-онова.
Доспехите, нали?
И колко получи за тях?
200 марки.
- Метнали са те, случва се.
Слушай какво ще ти кажа: Преди 30 години...
Ню-Йорк... 23 март.
Дадоха ми 500 долара за тях.
Значи ти си бил...
- Аха.
Значи ти...?
Ти също!
О, да.
Такива като нас са много.
Мистър Фолк! Търсих ви.
Готови сме.
- Добре, Дейвид, идвам.
Ти съвсем не си единственият.
Е, какво смяташ да правиш?
Има едно момиче...
- А, момиче! Добре!
Ей, чакай! Искам да ми разкажеш повече!
Искам да знам!
Всичко!
Трябва сам всичко да узнаеш. В това е целият номер.
Ко-лом-бо...
Ко-лом-бо...
Хайде, Марион. Не бой се. Всичко ще е наред.
Ще ти изпратя картичка с Айфеловата кула.
Ще се видим следващия сезон. Не забравяй цирк "Алекан".
Чао, Арчи. До догодина.
Хиляди целувки.
Ще ти изпратя колет. С френско сирене.
Не мога да кажа коя съм аз. Нямам никаква представа за себе си.
Аз съм някой без корени, без история, без родина...
И това ми харесва.
Аз съм тук. Свободна. И мога да си представя всичко, което искам. Всичко е възможно.
Трябва само да вдигна поглед нагоре и отново ще се върна в света.
Сега, точно на това място...
усещам щастието, което винаги съм могла да имам.
Какво правиш?
- Седя.
Тъжно ли ти е?
- Не.
Болен ли си?
- Да.
От какво?
- От нужда.
А, така ли.
Трябва да ги връзваш на двоен възел.
Нужда. Може би е гладен?
- Или жаден.
Не си е тръгнала, Касиел. Сигурен съм.
Ще я намеря отново.
Нещо ще се случи, нещо важно, тази нощ.
Тя ще ме научи на всичко.
Освен нашето Слънце на небето има още много слънца.
Днес, в тъмната нощ, ще се роди пролетта.
На мястото на старите криле ще израстат съвсем нови.
Криле, които най-после ще могат да ме впечатлят.
Едно кафе, моля.
Благодаря.
Лейтенант, вие със сигурност знаете как да намерите някого?
Знам как да го търся. Но не и къде да го намеря.
Изгубили сте някого?
Не, трябва да намеря някого.
- Да, кого?
Момче? Момиче? Мъж? Жена?
Мъж.
Знаете ли как се казва?
- Не.
Знаете ли къде живее?
- Не.
Не зная нищо.
- Нищо?
Тежък случай.
Трябва да вървя. Лека нощ.
Късмет!
- Лейтенант!
Не те виждам, но знам, че си тук.
Чувствам го.
Бих искал да видя лицето ти, има толкова много неща,
за които бих искал да ти разкажа.
Аз съм твой приятел.
Колега.
Това сега е серизно.
Често съм била сама, но не съм живяла в самота.
Когато съм била с някого, често съм била щастлива...
но, в същото време всичко ми се струваше случайно.
Тези хора бяха мои родители, но можеха и да са други.
Защо мой брат беше точно този юноша с кафяви очи...
а не, например, онова синеоко момче отсреща?
Дъщерята на таксиджията беше моя приятелка...
но със същия успех можех да обгърна с ръце някоя конска шия.
Бях с един мъж. Бях влюбена...
но можех да го напусна веднага...
и да тръгна с непознатия, крачещ срещу нас на улицата.
Погледни ме или не ме гледай.
Дай ми ръката си или не ми я давай.
Не, не ми давай ръка и не ме гледай.
Мисля, че тази нощ ще има пълнолуние.
Ще е спокойна нощ.
Без кръвопролития.
Никога не съм си играла игрички, но все пак...
Никога не съм си мислила, отваряйки очи: "Това сега е сериозно"
Най-после ще е сериозно.
Вече помъдрях.
Само аз ли бях лекомислена?
Може би самото време е лекомислено?
Самотна не съм била никога, нита сама, нито с някого.
Но бих предпочела самотата.
Самотата означава да постигна съгласие със себе си.
Сега вече мога да кажа това, защото тази нощ най-после съм самотна.
Трябва да сложа край на случайностите.
Новолунието носи нови решения.
Не зная, дали това е съдба, но това е моето решение.
Решавай.
Сега ние сме времето.
Не само целят град, целият свят участва в нашето решение.
Ние двамата сме нещо повече от двойка. Ние сме въплъщение на нещо.
Ние седим на хорския площад...
и целят площад е пълен с хора, които мечтаят за същото, като нас.
Ние предопределяме играта за всички.
Аз съм готова. Сега ти си на ход.
Играта е в твоите ръце.
Сега или никога.
Аз съм ти нужна. Ще съм ти необходима.
Няма по-велика история от нашата, историята на един мъж и една жена.
Тя ще стане история за великани.
Невидима, препредавана.
История за новите прародители.
Погледни ме в очите.
В тях ще видиш образа на неизбежното...
бъдеще на всеки, който се намира на площада.
Миналата нощ сънувах непознат.
Моят мъж.
Само с него мога да бъда уединена...
открита за него...
открита изцяло, само за него...
да го приема целия в себе си...
да го обградя с лабиринт от споделено щастие.
Аз знам....
Този мъж си ти.
Нещо се случи.
То все още се случва. Това ме обвързва.
Беше истинска нощ, и истински ден. И все още е истинско.
Кой беше кой? Аз бях в нея, а тя беше навсякъде около мен.
Кой в този свят може да твърди, че е бил някога с някого заедно.
Аз съм заедно.
Беше създадено не смъртно дете, а безсмъртен общ образ.
Тази нощ аз познах изумлението.
Тя ме заведе вкъщи и аз намерих своя дом.
Това се случи веднъж.
Веднъж, значи завинаги.
Образът, който създадохме, ще е с мен, когато умра.
Аз ще живея вътре в този образ.
Удивлението от нас двамата, възхищението от мъжа и жената...
ме превърна в човек.
Сега вече знам...
това...
което не знае нито един ангел.
Разкажи ми за мъжете, жените, децата, които ще ме търсят...
мен, техния разказвач, оратор, камертон...
защото аз съм им необходим, както нищо друго на света.
Готови сме да отплуваме.
Продължението следва.
На всички бивши ангели. И преди всичко на Ясуджиро, Франсоа и Андрей.
Превод: BENIX