Wings Of Desire (1987) (Wings of Desire (1987) CD1.sub) Свали субтитрите
Искаше му се ручеят да е река, реката - буен поток,
а тази локва - море.
Когато детето беше дете, то не знаеше, че е дете.
Всичко беше изпълнено с живот, а животът - със смисъл.
Когато детето беше дете, то нямаше собствено мнение.
Нямаше навици.
Често, както си седеше, скръстило крака, изведнъж се втурваше нанякъде...
Имаше зализан кичур коса и не правеше гримаси...
когато го снимаха.
КРИЛЕ НА ЖЕЛАНИЕТО
Виж!
Утехата да повдигнеш поглед нагоре към небето...
да видиш цветовете, осветени от слънцето...
в очите на всички хора.
Побърках се съвсем, най-сетне не съм сама.
Побърках се съвсем, най-сетне се избавих.
Най-сетне покой. Най-сетне вътрешна светлина.
Уважаеми дами и господа, ще кацнем на летище Берлин Тигел.
Моля, затегнете предпазните колани...
Малка двуетажна къщичка с тераса.
Всеки ден ходим на плаж.
Мъжът, който живее там, се казва...
Не разбирам съвсем тази роля.
Даже е чудно, колко малко знам за самия сюжет.
Възможно е, в процеса на снимките нещата да се изяснят.
Главното е да си правилно облечен. Това вече е наполовина свършена работа.
Борланд, Емил Дженинкс,
Кенеди, фон Щофенберг...
Беше смело момче.
Хубав изглед.
Не, това не беше в Берлин.
А и какво значение има причината за случилото се?
Баба ми сега щеше да каже: "Spaziere" - разходи се.
"Go spazieren" - иди се разходи.
Токио, Киото
Париж, Лондон, Триест
Берлин.
Както винаги, по ТВ няма нищо интересно.
Твърде много цветове раздадох през това време.
Вие се препъвате в тези цветове и винаги закъснявате.
Все същия мирис. Но по-прашно. Тя колекционира всичко.
Марки, пощенски картички.
Даже билети от метрото. Никога нищо не изхвърля.
Мама. Моята майка. Никога не е била моя майка.
Моят баща. Моят баща беше мой баща.
Тя умря. Нямаше сълзи, нямаше печал. Може би по-късно.
За всеки е индивидуално. Сестра ми. Трябва да се махам оттук.
Тя никога не ме е обичала. И ти също само се преструваш.
Радвай се, че са забравили за теб.
Искаш веднага да умреш, повече не ти се живее.
Боже мой! Какво ще излезе от това момче? Само музиката му е в главата.
Сега пък какво му трябва?
Нали вече му купих китара. Сега барабан ли иска?
Това започва да ми писва. Ще порасне ли той някога?
Не, до гуша ми дойде. Не искам да продължавам вече така.
Не, това трябва да се прекрати. Не мога повече да му помагам.
Нищо чудно, той се интересува само от рок-енд-рол.
Може би някога ще му дойде акъла в главата.
Когато детето беше дете, се задаваха такива въпроси:
Защо аз съм си аз, защо аз не съм ти?
Защо аз съм тук, защо не съм там?
Кога е започнало времето и къде свършва пространството?
Не е ли нашият живот под слънцето само един сън?
И всичко, което виждам, чувам и чувствам, не е ли само мираж на света преди сътворението му?
Съществува ли наистина зло, и хора, които да са наистина зли?
Как е възможно този, който съм аз, да не е бил тук, преди да се появя аз.
Как е възможно някога този, който съм, да не бъде повече този, който съм.
Детето се нуждае от кислород. Дишай дълбоко.
Ако можех да страдам вместо нея. Боли ме.
Скоро всичко ще свърши.
Мъничето ми, толкова се радвам. Интересно, как ли изглежда...
Копеле! Жените ти прецакват живота...
Мисля, че се обърках. Трябваше да идем на гробищата...
Е?
Изгрев в 7.22, залез в 16.28. Луната изгрява в 19.04, залязва в....
Нивото на реките Хафел и Шпрее...
Преди 20 години съветски изстребител се разбил в езерата около Шпандау.
Преди 50 години...
- Олимпиадата.
Преди 200 години Никола Блоншар прелетял над града с въздушен балон.
Като днешните бежанци...
- А днес...
"Лилиенталер" е улица, по която се движат бавно,
постоянно оглеждайки се настрани.
През 44-а в Потсдам един самоубиец...
лепи марки с колекционерска стойност на прощалните си писма.
Всяка марка е уникална.
После той разговаря на английски с американските войници...
За първи път, откакто е завършил училище, гладко.
Точно преди да разбие главата си в стената, пленникът казал "Сега".
Вместо името на станцията, кондукторът в метрото...
внезапно извикал: "Фойерланд".
- Чудесно.
В Ритберген един старец чете на внучето си "Одисея"...
а младия слушател слуша, не мигайки.
А ти? Ти какво ще ми разкажеш?
Чадърът на една жена се затворил и дъждът я намокрил.
Ученик, описващ на учителя си как расте папрата...
И смаяният учител.
Сляпа жена, опипваща часовника си, усетила моето присъствие.
Чудесно е да живееш духовно, затвърждавайки за вечността...
само това, което човешкият ум смята за духовно.
Но понякога се пренасищам от духовното си битие...
от постоянното кръжене в безтегловността.
Иска ми се да почувствам своята тежест...
да сложа край на безкрайността и да се привържа към Земята.
Да прекъсна вечността и да остана на земята.
Бих искал при всяка моя крачка или порив на вятъра...
да бъда в състояние да кажа: "Сега. Сега и сега"
А не както винаги: "завинаги" и "навеки"
Сядайки на свободното място на игралната маса
да те поздравят само с кимане на глава.
Всеки път, когато съчувстваме, го правим за пред хората.
Борим се на ринга, кълчейки бедра, за пред хората...
ходим на риболов за пред хората.
За пред хората седим на масата, ядем и пием за пред хората.
печем агнета и сервираме вино пред палатка в пустинята...
само за пред хората.
Не казвам, че бих искал да създам дете или да посадя дърво...
но би било чудесно, връщайки се вкъщи след дълъг ден...
като Филип Марлоу, да нахраниш котката...
да вдигнеш температура, да си изцапаш пръстите с мастилото на новия вестник.
Да се възхищаваш не само от нечий ум, но и от вкусната храна...
от извивката на шията, от едно ухо.
Да лъжеш...
без да ти мигне окото.
Да крачиш, чувствайки как всяка твоя кост се движи в такт.
И да предполагаш, вместо да знаеш всичко.
Да казваш: "Ах" и "Ох", "Аха" и "Хей"
вместо: "Да и Амин".
- Да.
Да си способен да се впечатляваш от злото...
да измъкваш всички демони от случайно срещнати хора
и да ги пропъждаш вдън земя.
Да си първичен.
Или да почувстваш, какво значи да си събуеш обувките под масата...
и да разшаваш пръсти, бос, ето така...
Да си сам.
Да оставиш нещата да се случват. Да си сериозен.
Можем да сме първични дотолкова, доколкото сме в състояние да оставаме сериозни.
Само да наблюдаваш, нищо повече. Да събираш, да се впечатляваш, да съхраняваш.
Да си останеш дух. Да спазваш дистанция, да сдържаш словата си.
Виж, кабриолет!
- Такива неща не си купуваш, а ги крадеш.
Или от теб ги крадат.
- Представи си...
как смога остава зад гърба ти.
- Кола за сутеньори...
Разкажи ми, Музо, за разказвача...
захвърлен на край света...
невинно пеленаче и древен старец, и чрез него ми разкрий всеки човек.
След време тези, които ме слушаха, станаха мои читатели.
Те не седят вече в кръг около мен, пръснаха се...
и не знаят нищо един за друг.
Аз съм старец с пресипнал глас...
но приказката все още се надига от глъбините на сърцето...
и леко приотворената уста...
отново я повтаря ясно и с лекота.
Литургия, за която никой няма нужда да е посветен...
в значението на думите и изреченията.
Сигурно няма пари за лекар.
За 4-те години, през които не съм я виждал, тя боледува 2.
Кога ще започнеш да се молиш със свои собствени думи, а не за вечен живот?
Тези млади момичета, с техните игриви очички...
Всъщност защо живея? Защо живея?
Как ще живея с тази малка пенсия? Трябва да изкъпя детето...
Тя изчезна, може би за дълго.
Изоставен от родителите си, измамен от жена си.
Приятеля ти в друг град, децата ти помнят само твоето заекване.
Като се гледаш в огледалото ти иде да се фраснеш сам.
Какво е това? Какво става?
Това не е края. Ако поискам. Само, ако го поискам.
Трябва да го поискам, само тогава ще мога да се измъкна.
Аз си позволих да се отпусна, аз ще трябва сам да се измъкна.
Мама, разбира се, беше права.
Ей! Това са 2 марки!
- Не, капачка от бира.
Глупости! Хайде, издърпай я.
Само 10 пфенинга.
На бас, че беше снощи...
- Не беше вчера.
Преди няколко дена или месец...
Сам самичък - не точно това ми се искаше....
ако бяхме трима - тогава щеше да падне игра..
...преди 5 години.
- И след това заживяха щастливо.
Марион, не така, боже мой. Марион, не така.
Какво е това? Със размах, а не със сила.
Но какво правиш?! Не се клати - лети!
Ти си ангел.
- За бога.
И заради мен.
Не мога да летя с това.
- Можеш, разбира се.
С криле е по-лесно, отколкото без.
- Но не и с тези кокоши пера.
Какво каза тя?
- Не й харесват крилете.
Марион, представи си, че си гълъбица.
- Ти си ято врабчета.
Какво свирите? Звучи като марш на пожарникарите.
Край, стига. Концентрирай се, Марион.
Трудно й е с тези кокоши пера.
Марион, вземи се в ръце.
- Да се взема в ръце?
Разбира се, че се държа в ръце. Какво си мислиш, че правя?
Отдавна да съм се стоварила върху главите ви, ако не се държах в ръце.
Минутка внимание!
Стоп. Тишина. Нямаме пари за наема и тока.
Без пукната пара сме.
Значи, утре събираме багажа и минаваме на зимни квартири.
Тук беше съдебният пристав. За тази година цирка свърши.
Съжалявам.
Това беше. Нямаше и един сезон.
Пак не стигна времето поне нещо да докарам до края.
И така, тази вечер е последното представление с моя стар номер.
А после ще има пълнолуние.
И акробатите, премятайки се, ще се спуснат долу...
Мълчи. Мълчи.
Никога не съм си представяла, че ще се сбогувам с цирка.
Последна вечер... вие ще играете за последно като глупаци...
а аз ще летя като кокошка над манежа.
А след това пак келнерка. Завинаги.
Такива моменти... като този сега...
най-прекрасните спомени за 10 години.
Времето лекува всичко, но ако самото време е болно, тогава какво?
Понякога е нужно да се примириш, за да продължиш да живееш.
Да живееш... Един поглед е достатъчен.
Ще се сбогувам с цирка.
Странно. Не чувствам нищо. Това е краят, а нищо не чувствам.
Ангелът си тръгва.
Трябва да спра с угризенията на съвестта.
Все едно болката не е утихнала.
Тя минава бързо, едва започнала...
Твърде хубаво, за да е истина.
Вече съм на улицата, в града.
Коя съм аз, в какво се превърнах.
Понякога съм твърде напрегната, за да страдам.
Цяла вечност чаках, за да чуя от някого любовни слова.
След това заминах за чужбина.
Ако имаше поне някой да ми каже: "Обичам те толкова много сега"
Щеше да е прекрасно.
Трябва само да повдигна глава и светът отново ще се открие пред очите ми.
и ще запълни сърцето ми.
Като малка исках да живея на остров.
Сама жена, величествена в самотата си.
Да, така е.
Всичко е толкова пусто, несъвместимо.
Пустота, страх.
Страх, страх, страх, страх...
Страх.
Като малко зверче, изгубено в гората
Коя съм аз? Вече и сама не зная.
Знам само, че не съм вече артистка. С трапеца е свършено.
Не трябва да плача. Каквото било-било.
Не винаги става така, както ти се иска.
Пусто, толкова е пусто...
Какво да правя?
Не мисли повече. Само бъди тук.
Берлин... тук съм чужденка, но всичко ми е толкова близко...
Тук не можеш да се изгубиш. Винаги опираш до стена.
Чакам снимката си до автомата, а излиза снимка на друго лице.
Това би могло да е началото на историята.
Лица... Обичам да разгеждам лица.
Може би ще си намеря работа като келнерка.
Днешната вечер ме плаши.
Това е глупаво, страхът ме отвращава.
Само една част от мен се страхува, другата част не вярва в това.
Как да живея? Може би, не това е въпросът?
Как да мисля?
Зная толкова малко. Може би защото съм само любопитна.
Понякога си представям нещата съвсем не както са наистина...
защото мисля, все едно разговарям с още някого.
Да затвориш затворените си очи още веднъж.
След това дори и камъните оживяват.
Да си цветен.
Цветове. Цветове.
Неонови светлини в нощното небе. Червени и жълти лампички.
Страстно желание... копнеж.
Само трябва да съм готова.
Копнеж по вълната от любов, която би ме заляла отвътре.
Ставам несигурна поради липсата на желание.
Желание да обичаш.
Желание за любов.
Какво зяпаш? Никога ли не си виждал умиращ човек?
Мириша на бензин. Не мога... Всичко беше толкова ясно.
Тези тримата стоят тук и ме разглеждат.
Трябваше вчера да я помоля за прошка...
Не мога... Толкова още неща трябваше да направя...
Когато се качих на планината от мъгливата долина към слънцето...
Огънят на пасбището, картофите в жаравата...
Навесът за лодки, плуващ в езерото.
Южният кръст. Далечният изток.
Великият север. Дивият запад.
Голямото езеро. Остров Тристан де Куна.
Делтата на Мисисипи. Стромболи.
Старите къщи на Шарлотенбург. Албер Камю.
Светлината на утрото. Очите на дете.
Плуване край водопада.
Първите капки дъжд. Слънцето.
Хляб и вино. Надежда.
Великден. Вените на листата.
Растежа на тревата. Цветовете на камъка.
Малките камъчета в реката.
Белоснежния покров на улиците.
Мечтата за дом в дома.
Спящият любим в съседната стая.
Тихата неделя. Хоризонт.
Светлината, процеждаща се от къщата в градината.
Нощен полет. Каране на колело без ръце.
Прекрасната непозната.
Моят баща.
Моята майка.
Моята жена.
Моето дете.
Светът се покрива с прах, но аз разказвам...
както и преди...
с монотонния си глас, даващ ми сили,
предпазен чрез разказа си от днешните проблеми...
и съхранен за бъдещето.
Приключих с виденията през вековете, както в миналото.
Сега вече мога да помисля за това, което се случва в момента.
Героите ми сега не са велики воини и крале,
а нещата от мирния живот, равностойни помежду си.
Изсъхналите луковици са равностойни на дървото в блатото...
Но досега никой не е успял да възпее епоса на мирното време.
Какво толкова грешно има в мирния живот, че вдъхновението от него да не трае дълго...
и за неговата история почти нищо да не се разказва.
Трябва ли да се предам сега?
Ако се предам, човечеството ще загуби своя разказвач.
А загубвайки своя разказвач...
то ще загуби и детството си.
Не мога да намеря Потсдамер платц.
Тук? Не може да бъде!
Потсдамер платц... тук трябваше да е кафенето на Жости.
През деня идвах тук на приказки, да изпия по кафе...
и да погледам тълпата.
Преди това изпушвах по цигара при Лезе и Волф,
прочутите търговци на тютюн.
Точно отсреща.
Това не може да е Потсдамер платц.
И няма кого да попитам.
Това беше оживено място. Трамваи, карети...
и два автомобила: моя и на търговеца на шоколад.
Магазинът на Вертхайм също беше тук.
А после изведнъж се появиха знамената.
Там...
Целият площад беше пълен с тях.
А хората вече не бяха дружелюбни.
И полицията също.
Няма да се предам...
докато не намеря Потсдамер платц.
Къде са моите герои? Къде сте, деца мои?
Къде са, моите собствени, недодялани...
същите, от които започна цялата история?
Назови ми, Музо, бедния безсмъртен певец...
изоставен от своята смъртна публика...
Изгубил своя глас.
Същият, който от ангел на поезията, какъвто беше...
се превърна в латерна, пренебрегван и осмиван от всички.
Пред прага на страната на забравата...
там, на границата на ничията земя...
20 марки, 40 марки, 80 марки. За седмица бих могла да печеля 500.
По-далече на юг.
Що за глупава идея, да стоя тук. Твърде много коли.
Идиот, вече за трети път минава.
Трябва да се махам оттук.
Ако някой ме познае, ще ме изхвърлят от училище.
Трябва ми Клаус. Той беше добър с мен.
Той беше толкова добър. Прекалено добър.
Но той умря.
Съществуват ли все още граници тук? Повече отвсякога.
Всяка улица си има своя гранична линия.
Между отделните участъци земя има ничия бразда.
Скрити от жив плет или окопи.
Който посмее да я пресече, ще бъде разкъсан от мина...
или поразен от лазерен лъч.
Пъстървите във водата всъщност са истински торпеда.
Всеки собственик на дом, или даже наемател...
Забожда табелка със своето име, като герб...
и изучава документите като световен лидер.
Немският народ е разделен на толкова държави, колкото индивиди има.
И тези малки държави са мобилни.
Всеки човек носи своята собствена държава със себе си
и изисква такса, когато някой друг иска да влезе.
Във вид на муха в кехлибар или кожен калъф за бутилка.
Всичко това се отнася само за границата.
Но за да влезеш в друга държава трябва да знаеш вярната парола.
Да подчини душата на съвременния немец и да я управлява може само този,
който влезе във всяка малка държава със съответната парола.
За щастие, понастоящем никой не е в състояние да го направи.
Затова всеки пътува по света, развявайки високо собствения си флаг.
И даже децата им дрънкат със собствените си дрънкалки....
и обикалят в кръг, влачейки нечистотиите след себе си.
Значи, това е книгата, за която ми разказа?
Да, това е книгата.
- И как беше там...
Хитлер имал ли е двойник?
- Да, да.
Значи е имало два Хитлера?
- Да.
Два Хитлера?!
- Не съвсем.
А-а... Хитлер долетял от източния фронт и...
загинал при приземяването в полите на Алпите.
И тогава Гьобелс намерил актьор, на мястото на... Хитлер.
Аха. Защото не е искал никой да разбере...
Точно така. Исках да те питам нещо.
Тази история... не е много убедителна за мен.
Е, не знам...
Следващата сцена ще започне най-рано след час, нали?
Да.
- Чудесно.
Значи, този филм, който снимате е съвсем реалистичен?
Позволи ми да ти обясня нещо: хората обичат детективските истории.
Затова ще намерят и най-малкото оправдание, за да си я измислят.
Разбираш ли?
- Аха.
Но това е глупаво! Повярвай ми, много е глупаво!
Да, но... И това също е глупаво... Ерика!
Слушай, миличка, престани с това, моля те!
Добре, ще тръгвам. Чао. А? ... Извинявай, че така...
Моля те, чуй ме, искам да ти кажа нещо.
Ела тук, миличко.
Имаме вече достатъчно фотографии.
Затова, моля те, повече никакви снимки.
О! Хелен, точно теб търсех.
Не мога да ходя с тази шибана шапка.
Но това е чудесна шапка, наистина.
Тогава сама си я носи...
- Повярвай ми...
Ето, сложи си я.
Е, добре, тук имаме много и най-различни шапки,
можеш да ги премериш.
- Да, да... Добре.
Ето ги и нашите шапки!
Така, сега ще намерим шапка, подхождаща на лицето.
Шапка, подхождаща на лицето.
Сега ще си я сложа... О, Господи!
- Какъв тип шапка искаш?
Какво ще кажеш за тази?
- Искам да изглеждам като немец.
Искам да изглеждам неузнаваем.
Искам...
да се слея с тълпата.
Е, с тази приличаш на Хъмфри Богарт!
Пробвай ето тази.
- Добре.
Така... О, Боже мой!
Тази?
Тази е оперна.
- Приличаш на еврейски равин.
Пробвай тази.
- Добре.
Все едно съм от 42-ра улица...
С тази приличам на букмейкър.
А това какво е, по дяволите?
Е, добре, добре. А тази?
За бога! Намери ми прилична шапка!
Не искам да привличам внимание, разбираш ли?
Може би тази?
Знаеш ли, тази... Всички са толкова нелепи...
Не подхождат на палтото ми. Това са... гангстерски шапки.
Ето! Тази не е за гангстери!
Тази е тип: "Ще се женя"
Тази е за... Лондон.
- Пробвай тази.
За изложба на коне в Лондон.
Тази си я бива!
Дори много добре изглежда!
- Може би.
Това е, което ни трябва.
- Възможно е.
Да.
- Вероятно.
Чудесно! С тази... изглеждаш като нечий дядо.
И така... Е? ...
Такъв, не особено умен...
Добре. Слушай.... Не е най-добрия вариант....
Тя е просто супер.
Изглеждам чудесно. И ти беше чудесна.
Приключихме с това.
- Много добре.
Това палто изглежда ужасно.
Коломбо не е носил шапка.
Но това беше твоето собствено палто.
Ей, Питър, къде ти е палтото?
- На химическо...
Какво става, Питър? Защо мислите ти се преплитат?
Днес ще си поръчам филе от морски език "Мениер".
В Германия приготвят ли "Мениер"?
Може би спагети с доматен сос и босилек.
В Германия готвят ли спагети?
... и никога не се променя....
Медалите са за най-добрите.
Бяха елегантни, тези братя.
Позволете да запаля?
Разбира се.
- Благодаря.
Единственото, което ще ми липсва от това, което остана отвън,
в царството на светлината, това са врабчетата.
Парите купуват щастие. Как да живееш?
Този мъж беше мошеник...
Всички вие не сте местни, всички сте бежанци...
мокри, премръзнали...
Седя тук от сутринта...
Толкова ми е студено и скучно.
Вятърът в лицето и първия прехвърчащ сняг,
и водата в канавката,
и балкон, с прекрасни непознати.
Истински. Изглеждат като истински. Възможно е да са истински.
Някой от тях е крадял храна от кучетата в лагера.
Това би изтрило усмивката от лицето ти. Макар, че, може и да бъркам.
Французин. Запознах се с него на улицата.
"С Берлин е свършено" каза ми той.
Къщите бяха полуразрушени. Някои още се държаха. Но за дълго ли?
Да, все още виждам онази жена...
стоеше тук, сред руините, с пухено одеяло в ръце...
Кога беше това? Май... Юни 1945-а.
Извинете, може ли да ви нарисувам?
Няколко скици? Нали не възразявате?
Да, разбира се.
Не мърдайте.
Интересно, еврейка ли е тя...
Какво мило лице.
- Дали е добър художник?
Изглежда, да.
Интересно... какви ноздри.
Поразителни ноздри.
Това са хора-статисти.
Хора-статисти.
Статистите са толкова търпеливи.
Те просто си седят.
С удоволствие бих погледнала. Може би, ще ми я подари.
Статисти... Тези хора са статисти.
Хора-статисти.
О, много добре! Прекрасна рисунка.
Жълта звезда. Означава смърт. Защо са избрали точно жълта?
Слънчогледи. Ван Гог се е самоубил.
Тази рисунка за нищо не става.
Е, и какво от това. Никой няма да я види.
Някога ще успееш да направиш хубава рисунка.
Надявам се, надявам се, надявам се...
Започваме снимките с каскадьорите! Хайде, момчета! Искам действие!
Стоп!
Хари!
- Да, Питър?
Още едно интервю. Берлин...
- Имаш малко време, Питър.
Трябваш ми за близък план след снимките, но...
Така! Идвам, момчета! Да го направим сега.
Да. Веднага.
Какво е това? Какво става, Питър?
"Защо? Ако го нямах това, то щеше да ми липсва"
Казал генералът на проститутката.
Или проститутката на генерала... Не е ли все едно....
Не една, две глави.
Хайде да го направим, малко действие...
Да вървим, ще ти покажа нещо...
Когато детето беше дете то се мръщеше на спанака,
оризовия пудинг и вареното цветно зеле...
а сега яде всичко. И съвсем не насила.
Когато детето беше дете, веднъж се събуди в чуждо легло...
а сега това се случва постоянно.
Много хора му се струваха прекрасни. А сега - съвсем малко.
Знаеше как точно изглежда рая, а сега само предполага.
Не можеше да си представи небитието, а сега го побиват тръпки на ужас.
Когато детето беше дете, то играеше с възторг...
а сега ентусиазъм предизвиква само работата му.
Помниш ли нашето първо посещение тук?
Историята още не е започнала.