Che gioia vivere a.k.a. The Joy of Living (1961) Свали субтитрите
в името на всички мъченици.
В името на славната ти нация,
в името на...
Рим, 1921 г.
Да живее стачката!
Рим – градът на Свети Петър. – И военната служба.
Хайде! Слизайте бързо!
Не забравяйте вещите си! Уверете се, че сте взели всичко.
Тишина и не се блъскайте!
Вие двамата сте последни както винаги. Размърдайте се!
Представи си – влак, букет цветя, красива жена,
захаросани кестени и легло. Ти би ли отказал?
Рим-Торино е 16 часа. – А Палермо-Торино е 44 часа.
После Триест-Константинопол. – Какво чакате?
Ходом марш! Раз-два, раз-два...
Раз-два, раз-два... По-широка крачка. Хайде, вървете.
По-живо, пълзите като мухи.
Всички ли се подредиха? Да вървим. Раз-два... Не се страхувайте.
Имам групов билет. Дванайсет са.
По-живо, момчета. Един, двама, трима, четирима...
Благодаря. Приятен ден.
Тези пък какви са? – Стачкуващи.
Къде да заведа новобранците? – Какво?
Водя новобранци. – Влезте вътре.
Водя новобранци. – Елате.
Хайде! – Ефрейтор!
Идва попълнение.
Това са моите 12 сирачета. – Сираци?
На каква възраст са? Идвайте, момчета!
Е, момчета, дойде моментът...
Искам... – Да вървим!
Вече сте на свобода.
Свободни сте!
КАКВА РАДОСТ Е ДА ЖИВЕЕШ
С участието на АЛЕН ДЕЛОН, БАРБАРА ЛАС ДЖИНО ЧЕРВИ
РИНА МОРЕЛИ
ПАОЛО СТОПА
АРОЛДО ТИЕРИ
КАРЛО ПИЗАКАНЕ, ДИДИ ПЕРЕГО ДЖАМПИЕРО ЛИТЕРА
АНИБАЛЕ НИНКИ ЛЕОПОЛДО ТРИЕСТЕ
НАНДА ПРИМАВЕРА, НАНДО БРУНО ЕНЦО МАДЖИО и др.
Хайде.
Излизай.
Глупак.
И с участието на УГО ТОНЯЦИ
Сценарий РЕНЕ КЛЕМАН, ЛЕО БЕНВЕНУТИ и ПИЕРО ДЕ БЕРНАРДИ
По идея на ГУАЛТИЕРО ЯКОПЕТИ
Внимание, лейтенантът!
Музика АНДЖЕЛО ЛАВАНИНО
На ляво!
Оператор АНРИ ДЕКА
Италианско-френски филм
Режисьор РЕНЕ КЛЕМАН
Довиждане. – Влакът тръгва след час.
Ще се видим на гарата. Да сте виждали капитана?
Кого? – Капитана бе.
Свободно. Вече може да не отдавате чест.
Капитан, помните ли ни? – Какво?
А, дето не искахте да се връщате в провинцията.
Да. – Търсите работа в Рим ли?
Да. Обръщаме се към вас, защото с вашите връзки...
Ако имах връзки, нямаше да съм капитан.
Направихме от вас истински мъже и можете да се справите и сами.
Свободни сте. Късмет.
Да вървим на гарата. – Благодаря.
Заспивай, утре ще си намерим работа. – Чувам го вече трета нощ.
Заспивай. – Как можеш да спиш,
когато котките пищят, а си гладен?
А ако изядем някоя котка? – Не говори глупости.
Как трябва да се сготви? – Не знам.
Стигнахме дъното – да ядем котки.
Ако сме паднали толкова ниско, ще ядем котки.
Какво друго ни остава? – Какво ни остава? Какви ги говориш?
Нищо. Лека нощ.
Лека нощ.
Дори не знаем кои са, с какво се занимават, какво искат.
Важното е, че дават 150 лири, плюс купони за разни разходи...
Може дори да направим кариера.
Кариера?
Какво ще правим? – Трябва да изглеждаме нахакани.
Гледай.
Добър ден. – Два сандвича. Какъв искаш?
Голям. – Добре, но с какво?
Все ми е едно. – Свободен човек си, избирай.
С мортадела. – Оригинално.
Един с мортадела и един с шунка, моцарела, аншоа и с чушки.
Това е сандвичът на свободния човек. И две бири.
Две бири. Онзи говореше добре, нали?
Кой, шефът ли? – Да, изгарящ поглед. Пронизващ е.
Окото му е стъклено. – Е, не!
Лявото. Разбра ли какво да правим със списъка с печатници?
Нищо не разбрах.
Когато видях 150 лири, не ми беше до това.
Това е списък на печатниците в Рим.
Трябва да открием в коя е отпечатана листовката.
"Силата ни е в страданията", казват черноризците.
"Римляни! Ще обесим всички на собствените им черва!"
По дяволите! С теб сме мъченици. А римляните...
42 печатници. И всяка ли трябва да посетим и да питаме:
"Извинете, това случайно да е печатано при вас?"
Не, не. Ще търсим тази, която има повредено "Р".
Виж. Тук и тук не се е отпечатала цялата.
Не е лесно. Имаш ли молив?
Половината е твой. – Да.
Да имате карта на Рим? – Да.
Печатница
Къде се помещава "Фосати"?
Фосати? – Да.
Фосати? – Фосати.
Печатница Фосати и Синове
Младежо, кого търсите?
Г-н Олинто Фосати. – Аз съм. Какво искате?
Листовки за земеделска кооперация "Понтийски блата".
"Селяни, да орете земята с рало е отживелица.
Снабдете се с трактори и друго съвременно оборудване.
Купете трактори от нашата организация.
Президент Феручо Карара". Карара.
50 000 копия. Образецът веднага.
50 000? – Да.
Ще ги разпръскваме със самолет над градовете.
По дяволите! Ама наистина по дяволите!
Един момент.
Трактори...
Безсрамник!
Работи! – Не може да бъде!
Какво й направихте? – Просто я докоснах.
Чудесно! Сега мога да приема поръчката ви.
На работа, момчета! – Няма да успеем, татко.
Прав е, татко. – Заради повредата проспахме 3 дни.
За да напечатам това, ще ми трябват десет ръце, а имам само осем.
Поне образеца. – Не.
Не. – Добре.
Листовката ви. – Благодаря.
А това са вашите болтове. – Благодаря.
Странно.
Да не смятате, че... – Не, нямах предвид тях.
Имате ли инструменти?
Разбира се.
О, не! – Още ли сте там?
Не ви ли е срам? – Срам ме е.
Храна и подслон.
Храна и подслон ли? – И 12 лири на месец.
Татко, той вече работи за друг. – За "Понтийските блата".
Не се притеснявайте за тях. Те са крадци.
Чуваш ли го? – Владееш ли занаята?
Не. – Аз ще те науча.
Ела. Това е апартаментът ти. Леглото.
Как е? – Чудесно.
А да ви питам... суеверен ли сте? – Не.
Не ви ли е страх от числото 13?
13? – Лири.
Направо ми се гади от числото 13. – Другия път ще поискам 14.
Роза! Сложи прибори за още един.
Добре.
След като им откраднах работник, по-добре да не мисля за поръчката.
Не се притеснявайте, и без това нямаше да платят.
Влизай.
Добър вечер. – Това е Одисей, ученик.
На света няма по-мръсна работа.
Здравей, мамо.
Здравей.
Това е Франка, най-малката.
Машината иска само мъже. Тя е печатна грешка.
Това е Одисей, новият ученик. Сядай на масата.
Какво ти е? – Нищо.
В училището всичко ли е наред? – Какво друго може да е?
Подготвя се за изпита по хумор.
Идиот! – Веливоло, не закачай сестра си.
Веливоло /самолет/? – Да, Веливоло.
Сигурно сте служили в авиацията? – Не.
Не позволявам на никого да ме притиска.
Дори се опълчих срещу имената и ги измислих сам.
Понеже съм привърженик на прогреса, го кръстих Веливоло.
За съюз между хората – Универсо.
И за свобода – Сангуе Еспарсо /проливащия кръв/,
намек за героите, паднали за свободата. Сложи още.
Ето, и ти се казваш Одисей. Това име го няма сред светците.
Това ми е много. – За един мъж нищо не е много.
Яж, яж. – Благодаря.
А дъщеря ви? – Е?
Нарекли сте я Франка. Защо не е Локомотивка?
Логично. Само че тя не се казва Франка, а Франка-Контея,
Франш-Конте – френска провинция, първата завоювала независимост.
През коя година? Не подсказвайте!
Не знаеш ли? – Не.
Яж, яж.
Няма нужда от сирене. – Какво са спагети без сирене?
Не си ли гладен?
Не, госпожо.
Наистина ли? – Да, но...
Не е само това.
Просто ми е хубаво.
И то много.
Показа ли писмото на баща си? – Какво писмо?
Отвратително! – Вече пристигна.
Малкото ми момиче. – Вече не съм малка.
Ето, чети. – Прочети го ти.
Аз съм доволна. По-добре е, отколкото да си стои у дома.
Да. – Ще позволите ли?
Ще го прочетеш ли? – Трябва да си стягам багажа.
Разбира се, бързай. – В Пантеона ще има разпродажба.
Добре де, разбрахме. – Спускайте!
А този кой е? – Новият ми ученик.
Подготвяш си адютант. Мързеливец!
Баща ми.
Той... горе ли живее?
Да, от 14 години. – И не слиза дори да яде ли?
Не. Предпочита да е сам. Впрочем там дори няма стълба.
Риба има ли? – Спокойно, има.
Риба? – Новата му прищявка.
Не му стига месото в петък, сега и риба в четвъртък.
За да дразня свещениците.
Вие мразите риба. – Толкова по-зле за мен.
А ти си пълен кретен. – Не му обръщай внимание. Малко е...
Виждам всичко. – Кой му е дал орехи?
Тъпчо, помни, че ако някой те понася в този дом, това не съм аз.
Аз съм Свободата, която ви гледа от високо,
обитатели на сметища, пълзящи червеи.
А виното? Къде е виното? – Докторът ви забрани.
Разболявам се от въздържанието, а не от виното.
Приятен апетит! Скоро ще дойда да ви пожелая "лека нощ".
Не! Не искам.
Е, ще пробваме ли? – Шепни, чува всичко.
Изнервен е. Не знам защо. – Не трябва да чакаме повече.
Ще ни помогнеш ли?
С удоволствие. – Не се въодушевявай чак толкова.
Кой е? Не съм си у дома.
Няма ме за никого. – Аз съм Франка, дядо.
И за теб също. – Вие ме повикахте.
Аз ли? – Не помните ли?
Попитах ви: "Да дойда ли горе?" Отговорихте ми: "Да".
Казал съм ти "да", а сега ти казвам "не".
Кажи, че му носиш вино.
Не. – Да.
Това не ми харесва. – Кажи му.
Не се бъркай.
Дядо Мео, спите ли?
Никога не спя. Вижте дали спя.
Извинете, дядо Мео. Знам, че за вас времето не съществува,
но вече минаха шест седмици.
Помощ! Канибали! Махайте се, страхливци!
Стой мирно. – Какво имате против мръсотията?
Тя е част от природата! – А водата е неин основен елемент.
Не се приближавайте! Няма да посмеете! Не ме пипайте!
Извинете, тук е толкова тясно. – Махни си ръцете!
Ще падна. – Падай, какво ми пука!
Идваш ли? – Да.
Аз съм свободен човек! – Тогава се освободи от мръсотията.
Какво ви интересува, щом искам да съм мръсен?
Хайде, дай я. – Долу ръцете!
Дай я. Хвърли я.
Какво е това? – Неговата бомба.
Бомба?! – Няма да гръмне, липсва детонатор.
Че и рита! – И краката ми ли ще миете?!
Само не и краката!
Четката. – Остави я там.
Ето кърпата.
Не искам! – Сваляй панталона!
Само не и чорапите!
Мразя сапун. – Стойте мирно, дядо.
Спокойно. Тук е нужна шкурка.
Мамо! – Дай ми лист хартия.
Спри се малко, по дяволите! Не ти ли е приятно да си чист?
Искаме свобода! Да живее свободата!
Внимателно, кожата ми е нежна.
Бакалница
Свинско месо І-во качество, колбаси, зехтин
Да живее анархията!
... и ний желаем свобода!
От днес станахме с един повече.
Давам думата на Олинто Фосати.
Да, приятели мои, дъщеря ми, нашата малка Франка, стана на 18.
Това означава, че полицията ще я разглежда
като политически пълнолетна и оттук нататък ще я отчита
като подривен елемент, социално опасен, трета категория.
И от този момент, ако се наложи, е готова да отиде в затвора.
Да живее Франка!
В чест на това знаменателно събитие нашата млада приятелка Франка
ни подарява това знаме, което е ушила собственоръчно.
Чудесно е. – Да, фина работа.
Как е извезала буквите?
Това си е нейна тайна. Погледнете тази дантела.
Черно върху черно. – Нищо не се вижда.
Франка така го е замислила – не се вижда, но е там.
А това как е направено?
Много е лесно, ще ви науча. – Ще издигнем това знаме на гарата.
Още по-високо даже!
В небето над Рим. – За да извести за пристигането им.
Така ще направим. Ще развеем знамето на мира!
Знамето на истинския мир,
който никога няма да бъде постигнат с оръжие.
А кого от нас ще изберем да издигне това знаме?
А сега новината, която все още не е официално потвърдена.
Нашите другари, на които е възложена важна мисия,
са на път да пристигнат в Рим.
Не знам имената им, нито дори откъде идват.
Знам само, че разчитат на нас да ги приемем, подслоним
и да им помогнем да свършат тежката си работа.
Дадох да се разбере, че сме готови да го сторим.
Отворете! – Затворено е! Вратата е заключена.
Искаме да купим мортадела. – Свинска!
Отворете!
Излизайте! Махайте се!
Да живее краля! Напред, Савоя!
Заповядайте, взимайте.
На ти, мерзавецо!
Боже мой, какво правиш тук?
Ами, аз... – Не ми обяснявай!
Франка, не е каквото си мислиш. – Остави ме! Помощ!
Изслушай ме!
Какво се случи? Какво ти направиха?
Кой беше? – Как кой, тези двамата.
И този ли? Но защо?
Защо викаше? – Да, защо?
Добре, елате.
Бръснарница
Майка ви още ли не е слязла? Всеки път е така. Маргарита!
Не излиза. Изчезнала е. Къде беше? – Чакай, Пепино.
Цял час чакаме. Всеки път е така. – Не се ядосвай.
Пътят е свободен. Шпионите си тръгнаха.
Всички са облечени като за неделя. – За бръснаря днес е понеделник.
Момчета, на работа. – Г-н Учителю.
Франка, трябва ни спешно.
Казват, че нашия вестник го четат дори в Букурещ.
Винаги съм казвал, че трябва да поддържаме връзки с чужбина.
Дъщеря ти завърши ли рисунката? – Довършва я. Остава й малко.
Какво правиш тук? Понеделник е почивният ни ден.
Не мога да почивам в понеделник. – Свиквай, момчето ми.
А сега ни остави сами. – Може ли да се кача горе?
Ще поправя нещо, ще лъсна пода. Ако позволите.
Добре, само излез. Знаеш ли къде са ключовете?
Все иска да работи. – Кой е този младеж?
Новият ми ученик.
Може ли да му се има доверие? – Да, разбира се.
Какво ще сложим на първа страница, посещението на генералите ли?
Добре. Какво мислите, г-н учителю?
Буржоазия, печалба, заробване, война... анархията побеждава
Преча ли?
Какво искаш? – Нищо. Да почистя пода.
Тук е чисто. – Сигурна ли си?
Ето, вижте – едно копче. – Какво търсиш там?
Слушай, защо от първия ден се държиш с мен като с куче?
Оттогава имам основания за това. – Добре де, не бях прав.
Но ме имате за куче, защото съм ученик,
а вие сте дъщеря на шефа.
За вас, анархистите, социалните различия не са важни.
Не повече, отколкото на монархистите като вас.
Аз ли? – Не бяхте ли с нападателите вчера?
Не, бях с вас. – Така ли?
Да. Тоест искам да кажа... – Какво искате да кажете?
Ако сте бил с нас, кой ви е повикал, а ако не сте – какво правехте там?
Добре де, сега ще обясня. Разхождах се и изведнъж чух шум...
Мислите ли, че ще повярвам? – Не, не мисля.
Тогава си признайте! – Какво?
Защо да се оправдавам, щом не съм направил нищо лошо?
Искате ли да знаете истината? Дойдох, за да ви защитя.
Подривен елемент, обществено опасен. Това стига ли? Да.
Не. – Ако мислите, че съм шпионин,
защо не казахте на семейството си?
Първо исках лично да се убедя. – Не очаквайте да ви повярвам.
Не им казахте, защото ви е страх да не ме изгонят.
Отговорете ми, за кого работите? – Как за кого? За себе си.
Или за кооператив "Понтийски блата"?
А такъв дори не съществува. – Франка...
Не съществувал. Франка!
Какво искате? – Да поръчам нещо при г-н Фосати.
Днес е затворено. – Жалко. 50 000 копия.
50 000? – Да.
Кой ви изпраща? – Кооператив "Понтийски блата".
Нека аз да кажа на баща ви. – Не!
Ти пък какво правиш тук? – А ти?
Няма време за обяснения. Върви си. – Чакай!
Омръзна ми да редя приказки и да ти върша работата.
Каква работа? – Листовките. Забрави ли за тях?
Тук няма да ги напечатат. Върви си. – А 150-те лири, които отмъкна?
Добре, имам дълг, само изчезни. – Какво е това?
Всъщност сте прав. Понеделник е идеален за разходка.
С ваше позволение...
Какво ви казах? Бъдете спокойни. Няма повече да се появи.
Кой е? Не! – Аз съм, ученикът.
Върви си! Какво искаш? Теб ли изпратиха да ме миеш?
Донесох ви нещо. – Нужно или удобно? Покажи го.
Защото полезни вещи не са ми нужни.
Много е удобна. – В какъв смисъл?
Например, чадърът е полезен. Навесът е удобен.
Шалът е полезен. Пръстът е удобен.
Не, не... – Какво ви става?
Изпращат те да ми правиш клизма. – Казах ви, че е удобно.
Ама това е гумен маркуч. – Именно.
Гледайте.
Хайде, пийте. Смучете по-силно.
Нищо ли няма? Продължавайте да смучете.
Хубаво ли е?
Стига, да не ви стане лошо. Достатъчно.
Удобно ли е?
Това ми хрумна още първата вечер, когато не ви дадоха и капка вино.
Как се казваш? – Одисей.
Одисей, ти си приятел.
И тогава си казах: "Всяка вечер ще му доставям вино".
Браво! – За съжаление, няма да мога.
Още една глътчица. Защо да не може?
Г-н Фосати иска да ме изхвърли. – Какво си позволява?
И г-ца Франка не ме харесва. – Франка я остави на мен.
Няма смисъл. Когато започнах работа, ги излъгах.
Не, ще ме изгонят. – Трябва да се измисли нещо.
Аз имам някакъв план, но ще ми трябва вашата помощ.
Чух, че Централния комитет на анархисткото движение
иска да изпрати в Рим решителни и надеждни представители.
И аз го чух.
Да си представим за момент, че един от тези важни хора
е проникнал тук като обикновен ученик.
Ти си гений, синко.
Ще видиш, всичко ще сработи.
Ти си изпратен инкогнито, заповядал си ми да мълча,
но както е известно, старците са дърдорковци.
Бъди спокоен, утре всички ще узнаят и ти ще останеш тук.
Но при едно условие – всяка вечер ще ме посещаваш с този маркуч.
Разбира се.
За да изиграеш ролята на анархист, трябва да си политически подкован.
Какво е свободата? – Ами...
Какво е свободата? – Свободата е...
да не си в затвора. – Нищо не знаеш.
Да опитаме.
Къде е роден Бакунин? – В Русия, през 1814 г.
Кога е умрял? – През 1874 г., в Берн.
Кога е дошъл в Италия? – През 1861 г.
А кога аз съм се запознал с него? – Това го няма в книгите.
Случи се на гарата в Неапол.
На 9-и юни... Да, на 9-и юни.
Той ме попита: "Извинете, в колко тръгва влакът за Салерно?"
Отговорих му: "Не знам, попитайте служителя".
А по-късно разбрах, че това е бил Бакунин.
Разбираш ли? Ти си способен ученик.
В приюта винаги бях първи.
Слушай...
вярваш ли в съществуването на Бог?
Да.
По дяволите! – Защо, не трябва ли?
По-добре да не вярваш. Имаш ли основание да вярваш?
А как е възникнал светът, природата?
Според теб, добре ли ги е сътворил? – Не са толкова зле.
А портокалите? Те утоляват жаждата,
но зреят през зимата, когато не си жаден.
Според теб, това хубаво ли е?
А краката? Постоянно си удряш коляното.
Прасците са отзад. За какъв дявол са нужни там?
На това умно ли му викаш?
Струва ли ти се редно? – Може би не и за прасците.
В крайна сметка всеки има право на собствено мнение.
Съмва се.
Можеш ли да пееш?
Можеш ли да пееш?
Да ги убием!
С бомби и ножове!
Да ги убием!
На наденица ще ги направим!
А ние искаме свобода!
Да кажем, че идваш от Испания. Повтори какво се е случило там.
Ето Барселона... Мадрид...
Сан Себастиан... Виж каква красива експлозия.
Измислих го. – Кое?
Бойният ти прякор. Ще се казваш Ел Кампосанто.
Кампосанто... /Гробище/
Гробище?
Нека бъде Кампосанто.
Казва се Кампосанто.
Невероятно. – Има ли пълномощно?
С печат от Барселона.
Барселона? У вас ли е?
Изяде го пред очите ми, както му е било заповядано.
Е, ако го е изял...
Лично го видях.
Внимание, ето го!
Добър ден.
Извинете, че закъснях, но нощес почти не спах.
Стойте си. – От безсъние ли страдаш?
Не, размишлявах за нещо.
Благодаря.
Две, моля.
Седни и хапни спокойно. – Трябва да пусна машината.
Аз ще отида. – Не, не! Стой си.
Вкусно е.
Благодаря.
Ще се върна след два часа. – Чакай.
Хапни малко. – Благодаря.
Извинете, госпожо. – Нищо, остави.
Според мен е прекалено млад. – Казерио е убит на 21.
Скрий се там.
Олинто Фосати?
Аз съм. – Татко!
Извинете за момент.
Защо не дойде сутринта? – Нямах униформа.
Знай, че за първи и последен път правя подобно нещо.
Разполагайте се. Какво мога да направя за вас?
Провеждаме разследване.
Един фашист в униформа ме търси.
Кампосанто...
Знаете името ми? – Да.
На пръв поглед е безобиден, но всъщност е опасен.
Прякорът му е Кампосанто. Виждали ли сте го?
Не сте ли? – Не сме.
По-добре е за вас, защото който го укрива или защитава,
ще си има работа с нас.
Предупредих ви.
Краката!
Това е Кампосанто. – Знаем.
Е... не се ли страхувате? – А ти? Имаш ли световъртеж?
Световъртеж ли?
Да можеше дядо да го види.
Спокойно, ще го види с телескопа си. – Ще си спомни младостта.
Вижте!
Несъмнено е важна птица.
Анархия Свобода
Не знам. Да поговорим за друго. – Тогава, ходом марш!
Дойдохте ли да се запишете? Да... или не?
Да, но аз...
Има два типа хора, които не харесваме –
предателите и тези, които ги защитават.
Разбирам, но не виждам в какво съм виновен.
Виновен или не, предупреждавам ви, Ще ви струва скъпо, миличък!
Нареждам ти да говориш!
Знам къде се крият опасни анархисти.
Ти? – Да.
Един приятел ми каза. – И защо не го каза досега?
Чаках. – Какво?
Кога ще те заплашат ли? – Може би. Не обичам заплахите.
Ето. – Благодаря.
За твое здраве. – Може да не ставаш.
Благодаря.
Кампосанто...
Кампосанто? – Да?
Какви са плановете за утре?
За утре ли?
Дошъл си заради генералите, нали? – Какви генерали?
Едва ли си дошъл от Испания, за да издигнеш знамето.
Ето ги – френски, английски, италиански и американски.
Решили сте... Не, дори не ми е хрумвало.
Да, генералите. Дошъл си да ги очистиш!
Вие сте луд. – Луд ли? Ти сам ми го каза.
Бум! Бам! Па-па-па!
Не, не е вярно!
Дори и да е така, в моето състояние...
Утре ще ти е по-добре. – Роза има чудесен мехлем.
Не настоявайте, не е длъжен да ни вярва.
Работата не е в доверието. – А в какво тогава?
Добре де. Щом настоявате.
Ще ми трябва вашата помощ. Да.
Тъй като бомбите се хвърлят на земята,
ще е по-лесно от издигането на знамето.
Имате ли карта на Рим? – Да.
А молив? – В чекмеджето.
Ето.
Те ще пристигнат... на гарата.
От там се отправят по ул. "Национале" през площад Испания
и по бул. "Умберто" до Народния площад.
Значи ще хвърлим първата бомба... ето тук.
Втората тук...
и още една... ето там.
Като начало. – Това системата на Равашол ли е?
Госпожице, Равашол е бил лаик. На 11 март 1882 г.
той осуетява покушение. – Браво!
И така, бомбите, които ще хвърлим... – Ние ли?
Как така "ние"? – Нали искахте да знаете всичко?
Да. – И искате да ми помогнете?
Със сигурност. – И ти с твоето вечно любопитство!
Сега доволен ли си? – Успокой се, Роза.
Добре... И така, последната бомба ще хвърлим в колата...
В нея ще бъдат четирима плюс двама...
Шестима. Не са много.
Виждаш ли, Кампосанто, за съжаление утре...
няма да сме тук.
Как така? – Ще бъдем в затвора.
Да, в затвора. За съжаление. – След покушението е възможно.
Не, не след това, а преди това.
Щом в Рим се случва нещо, примерно идването на генералите,
полицията идва и ни арестува.
Разбираш ли, ние сме опасни. – Държат ни няколко дни в затвора,
а когато всичко свърши, ни пускат. – Вас? Фосати?
Да... нас и други членове на групата.
Това се случва четири-пет пъти в годината.
В годината, когато идваха Кристиан от Дания, Константин от Гърция,
българският цар и принц Хирохито от Япония.
От Япония. Виж, куфарите си стоят, защото всеки момент...
Очаквате полицията и си мълчите? – Но аз...
А за мен помислихте ли? – Какъв е проблемът?
Е, да, на вас ви е все едно. В колко ще дойде полицията?
Не знам. Вече трябваше да са тук. Часът е почти 4 следобед.
Когато пристигнат, ще тръгнем през покривите.
През покривите? – Боже!
След това ще се скрием в нощта. С Франка ще нощуваме на гарата.
С Франка? – Да, на гарата може да се загубиш.
Вие с госпожата ще спите в Римския форум.
Във Форума? – Да.
С котките? – Сега нощите са топли.
А вие тримата...
Малко са ни бомбите, а ни изпраща и да спим с котките.
И детето ни иска да въвлече. Всички ще ни чака каторга.
Да беше дошла полицията.
Ако искаха да ни приберат, вече щяха да са тук.
Виждаш ли? Вече не се страхуват от нас.
А още не съм стар. – Не си, Олинто.
Кажи ми, но честно – мога ли още да съм опасен?
Разбира се, скъпи. – След като се отнасят така с нас,
ще им покажа какво е човек на свобода като мен!
Не! Олинто, недей! – Няма да ме хванат.
Да не губим време! На покрива! Хайде, Кампосанто!
Изчакайте... един момент.
Има едно златно правило – да се запази спокойствие.
Да.
И така, първата бомба ще е тук. – Добре.
Стефано! Както винаги се шляят из улиците!
Ти си им баща. Кажи им нещо.
Вече не знам какво да правя с тях! Стефано! Габриела!
Елате тук!
Това вече е недопустимо! Виж!
Още ли не сте в затвора? – Не. Разстроен ли си?
Да, пригответе си куфарите. – В затвора ли искаш да ни видиш?
Ще се погрижа за това! – Давай.
Викай полицията. – Не ме е страх от теб.
Върви, шпионино! По-добре се обади. Така ще дойдат по-бързо.
Ей сега ще ти го уредя.
Благодаря, не се затруднявай. Вече няма нужда.
Сержантът!
Добър ден, госпожо. – Моля.
Хиляди извинения. – Вече сте готови?
Както винаги, г-н сержант. Но сега са с един повече. На дъщеря ни.
Знам, знам. Поздравления! – Децата растат.
Голяма красавица е. – Добър ден.
Вече се опасявах, че ще ви оставят на мира.
Съмняваха се, но в последния момент...
Какво да се прави. Франка, чаша за сержанта.
Благодаря, само за компания. – Разбира се.
Наздраве!
А, не!
Ако криете някого, това променя всичко.
Добър ден.
Добре дошли. Честно казано, вече започнахте да ми липсвате.
Да ви липсваме? – Да.
Малко ли са ви диваците, които са тук?
Като споменахте диваци, казаха ми, че имате новобранец,
истински канибал. – Не!
Нов е, но да не преувеличаваме. Симпатизант е.
Симпатизант? Наричате го "симпатизант"?
Опасен непознат развява знамето на анархията в небето над Рим
Заповядай, младежо. Нека те огледам. Как се казваш?
Одисей Чеконато, ваше преосвещенство.
Анархист ли си, или искаше да ме ухапеш?
Има грешка, отче. Не съм анархист. Пуснете ме.
Истински артист! Разбирам ги тия неща.
Целувката беше достойна за семинарист. Браво, момче!
Ще ти осигурим чудесна компания, докато си тук.
Харесва ли ти вълшебния фенер?
От 16 години ни пита това, а ние отговаряме, че не.
Но този път имам нови картинки, много интересни –
дейностите на мисионери от цял свят.
Ние ще се погрижим за света, ваше преосвещенство.
Скъпи мои самонадеяни приятели,
не забравяйте, че единствената истинска бомба,
която някога са хвърляли, е Евангелието.
Тези, които искат да се измият, имат 10 мин. да го сторят.
Още е пораснал.
Искаш ли да изпратиш писмо до града? – Не познавам никого там.
А на някого в затвора?
В затвора? В женския? – Да. Но струва скъпо.
Виж, това е моят хидропневматичен телеграф.
Ще ти дам парче хартия и молив.
За кого е?
За Фосати. – За кого от тях?
Франка. – А, малката.
Готово ли е? Дай го.
Затваряме го и го пускаме по тръбата.
Когато налягането падне, писмото ще се издигне.
Този ли започна, когато пристигна краля на Дания?
Да, през февруари. У дома изобщо нямам време.
Супа!
Скучае ли дъщеря ти тук? – За първи път й е.
Супа!
Надявам се да е по-хубава от миналия път.
За мен ли е? – Отвори топчето.
Утре генералите пристигнат, а няма да съм там. Не по моя вина.
Може ли да отговоря?
Хайде, по-живо!
Днес вече е късно. Ще го предам утре, когато се къпят.
По-бързо! – За мен само хляб. Пресен ли е?
За мен също. – Твърд е.
Утре ще ви донеса виенски кифли.
Супа!
Ще съм на женската литургия, а вие на мъжката.
Ще се скрия в изповедалнята. Много е важно. Ще чакам.
Някой ще ходи ли на литургията? – Да, аз!
Замислил е нещо.
Слушайте, мислих цяла нощ.
Може би е по-добре да му кажем за дупката на Силвестри.
19 са.
Франка. – Да.
Какво...
Какво искахте да ми кажете?
Баща ми нищо ли не ви предаде? – Баща ви? Не.
Какво е трябвало да ми каже? – За дупката на Силвестри?
За какво? – За дупката на Силвестри.
Тук има някой. – Не!
Светотатство е да отваряте изповедалнята!
Одисей Чеконато! На свиждане. Братовчедка ви.
Франка... Какво правите тук?
Избягах. – Не.
В изповедалнята има таен проход – дупката на Силвестри.
Под пейката има кука. – Кука?
Замаскирана е. – Замаскирана?
Какви големи плъхове имаше там! А на улицата ми се зави свят.
Толкова ме беше страх. – На улицата ли? На коя улица?
На улицата.
Това дойдох да ви кажа. – Направили сте го за мен?
За Кампосанто. – Да де...
Вие също ще може да ги посрещнете. – Кого?
Генералите, на гарата. – Да.
Какво има, Кампосанто?
Веднага ще забележат, че съм избягал.
Никой няма да забележи до вечерната проверка.
Ще имате цял ден. – Няма смисъл. Без подготовка, сам...
Ще е безумие.
И какво? – Как какво?
Ще са нужни минимум двама. – Двама?
Той има задача, трябва да я изпълни. – Не, съжалявам.
Да допуснем, че му кажем, че има таен проход,
изкопан от наш приятел. Въпреки че никога не сме го използвали.
Пълен абсурд.
Палецът нагоре – ще му кажем,
надолу – няма да му кажем нищо. Съгласни ли сте?
Съгласни сме. И така...
Двама – "за"... десет – "против".
Значи не.
Някой ще ми заеми ли чиста риза? Или пък сако, жилетка, панталон?
За да се преоблека, ако отново ме потърсят.
И една вратовръзка, моля. И копчета за яка.
Вратовръзка? Ако искаш, вземи моята.
Малко е мрачна. – А тази?
Да, по-добра е. – Ще излизаш ли?
И малко пари. Може да ми потрябват. Да, ще излизам.
Но как? – През дупката на Силвестри.
Какво? – Как разбра за нея?
За щастие си имам мои информатори.
Кълна се, Одисей, че точно питах другарите...
Кои са твоите информатори? – Обувките ти.
Какво ви казах? – Той излиза ли?
Разбира се. Не чу ли? – А парите?
Благодаря.
Благодаря.
Аз съм беден, художник съм. – Добре. Благодаря.
Това ли е всичко, г-н учителю?
Извинете.
Е, г-н учителю...
Забравил ги е. Благодаря.
Благодаря.
Ето, вземи. – Сто лири? Татко!
Нямам дребни.
А сега... трябва да ми помогнете да се върна в параклиса.
Но как?
Направете се, че искате да видите вълшебния фенер.
Вълшебния фенер.
На изхода ще ни преброят.
И когато се връщаме, ще видят, че един липсва.
Ела.
... четири, шест, осем, десет, дванайсет,
четиринайсет, петнайсет...
Отец Игнацио, там ли сте?
Влизай.
Отче, искам да се изповядам. – Ела утре.
Трябва да ми помогнете, отче. Много тежък грях е.
Тогава давай по-бързо. – Никога няма да посмея.
Слушай. Отвори си устата, затвори си очите и давай.
А ще ми опростите ли греховете? – Това не се договаря предварително.
Първо кажи, а след това ще видим. – Отче!
Побързай, Господ има и други неща да върши.
И недей да плачеш, моля те.
От сълзите греховете стават по-тежки, а твоите и така са големи, дъще.
Какво реши? – Не, не мога.
Казвай, да или не? – Да, обещах, но...
но не ми достига смелост да ги кажа.
Майко! – Какво има?
Видях адския пламък!
Стига! И мен ще побъркаш!
Уплашихте ме. – Вас ли?
Така се казва. Запалете това.
Готово.
Чакайте, ще ви покажа пътя. Елате.
Дайте ми ръка.
Франка! Да се разберем.
Наричайте ме Одисей Чеконато, а не Кампосанто.
Съжалявам, че ви разочаровам.
Вече не ви ли трябвам? – И още как.
Вече ми нямате доверие или се страхувате?
Вървете, ще остана в затвора.
Но ако вие се върнете, аз какво ще правя на свобода?
Кампосанто, вие сте удивителен!
Добре, да вървим. Удивителен съм, щом така искате.
Да, Кампосанто, така искам. – Добре.
А тук нашата пирога пресича река, гъмжаща от каймани.
Не си мислете, че мисионерите искат да покръстят кайманите. Не.
Но ако един от тези зверове изяде някой от черните покръстени братя,
той веднага се отправя в Рая. И кайманът нищо не може да направи.
Мисионерите учиха негрите да правят маргарин от кокосови орехи,
за да подобрят нивото им на живот.
Вижте как негър си маже главата с маргарин,
за да стане по-красив.
Тази литургия се отслужва от негър. Вижте как му свети лицето.
Фотографът му е казал да се усмихне. – Смени я.
Това е възрастна жирафа-самка. В краката й виждате малките.
Обърнете внимание на дългата й шия.
А това е катедралата. Вече е построена,
но диапозитивът още не е сложен.
Франка е изчезнала. – Невъзможно!
Сутринта е отишла на службата. – На службата?
И тя ли? – Господи, избягали са заедно!
Значи тя му е казала за дупката на Силвестри.
Нещо не е ли наред отзад? – Напротив, интересно им е.
Следващата. – Трябва да се направи нещо.
Единственият изход е да я потърсим. – Разбира се.
Какво става? – Дъщеря му е избягала с Кампосанто.
Избягала е с мъж и трябва да ги намеря.
Но вие не можете да излезете.
Ще й издърпам ушите, ще я сритам. – А ако ни разкрият?
Ще действаме бързо. Вие се опитайте да задържите този по-дълго. Хайде!
Това са много важни напоителни работи.
Чувате ли салютите? Пристигнали са.
Е? – Кампосанто мисли.
Извинете, че ви попречих.
Дясна ръка на Кампосанто иска ли лимонада?
Не, благодаря, Кампосанто.
Но тук е пълно с народ. – В тълпата е по-лесно да се скриеш.
На кого ще хрумне, че двама плажуващи замислят покушение?
Така е. – Можете ли да плувате?
Да. – Тогава напред.
Тук е.
Млякото да е на масата – Мляко?
Нитроглицерин.
Опитват да ни се бъркат в работата? – Ще правим каквото си знаем.
"Добавете половин чаша... мляко."
"Принципите на гастрономията".
Сега или никога! – Да побързаме!
Ул. "Национале".
Хотел "Бристол".
Истински бомби.
Чу ли нещо?
Не.
Кой го е направил?! – Не съм аз!
Куфарите!
Арката на Константин.
За вас, господине? – Искам нещо не много тежко и кръгло.
Като какво? – Решете сам.
Това? – Много е малко.
Да видим... А това? – Това пък е голямо.
Нещо като... Карфиолът е идеален. Махнете листата.
Не, не, опаковайте го като красив малък пакет.
Стегнете го с канап. Благодаря.
Готово. По-добре вие да го занесете.
За една жена е по-естествено. Вземете.
Не е толкова тежко. – Само 1,5 кг тротил.
Кампосанто... – Наричайте ме Одисей, по-сигурно е.
Не знаех, че този зарзаватчия е от нашите.
Не, той нищо не знае. Оставили са пакета и той ми го даде.
А знаете ли кой е оставил пакета? – Не.
Виждали сте го на стълбището у вас. Младият брюнет.
Който дойде с онази листовка? – Точно така. Той е моят таен агент.
Не правете така, едва обяд е. Не се страхувайте, до вас съм.
Не се страхувайте. – Къде отиваме?
Къде отиваме ли? Да работим. – Да.
Ще я намерим. – Да, но в какво състояние.
Вижте каква свинщина! – Каква мръсотия!
Бедната мама, ако можеше да види пода.
Франка!
Франка!
Не пипай, нещастнико! – Няма никого.
Вижте тук. Работата се усложнява.
Празно е. – Разбира се, те са в действие.
Господи, Франка! Тя е непълнолетна още.
Няма право да хвърля бомби без мое разрешение.
Казах ти да не пипаш! Спри!
Дядо. – Какво искаш?
Върви си, там има бомба.
Няма го! – Дъщеря ми и дядо с един удар.
Какво да правим?
Трябва да се върнем преди края на прожекцията.
А Франка?
А това какво точно представлява? – Представлява същото.
Нищо повече.
Казах ви, че го видяхме. – Ще отида да говоря с бръснаря.
Не, татко, чакай! – Татко!
Оставете ме, решил съм.
Не мърдай. – Кротко.
Г-н Горголано.
Сложете кърпа с горещ оцет върху главата му.
На вас говоря! – Внимавайте!
Госпожо, в момента говорим. И не смейте да ме докосвате!
Г-н Горголано, виждали ли сте дъщеря ми?
Дъщеря ви? Не е ли в затвора? – Не е. Търся я, г-н Горголано.
Ако я видите... – Че защо ще я виждам?
Ще дойде тук, сигурен съм. – Стой мирно.
А дядо да сте го виждали? – Дядото?
Той не беше ли в Бюрото за изгубени вещи?
Извинете, госпожо. – Още малко и всичко ще свърши.
Струва ми се, че добихте представа за мисионерската дейност.
Светлина.
Казах ви и бях прав. Не съм виждал по-заинтересована публика.
Пребройте ги. Трябва да са 15. – Г-н директор.
Г-н капелан, тук се случват сериозни неща.
Липсват четирима... Фосати.
Моите четирима приятели Фосати, г-н директор.
Не може да сте тук. Днес са ви видели в града.
Не, г-н директор, това са глупости. – Кой се обади?
Джузепе Горголано. Името, разбира се, е измислено.
Не, не е! Джузепе Горголано, площад "Лователи".
Горголано. Намерете го.
Подигравката с магистратурата ще му излезе скъпо.
Видях това топче да изплува във фонтана.
Мое сладко, сладко момиче!
Каква радост е да живееш, какво вълнение е само.
Каква радост е да живееш, когато плува сърцето ми,
закачено щастливо на въжето, като хвърчило в небето.
Най-удивителното е, че си седим с вас спокойно тук,
все едно нищо няма да се случи. – Кой знае?
Може и нищо да не се случи.
Виждате ли, Франка, в живота трябва да се научим
да се наслаждаваме на тези мигове на спокойствие.
Сега сме далеч от този свят и искам винаги да е така.
Ако бях богат, бих изкупил всичкото злато на земята,
за да ви го подаря. – Говорите като поет.
Аз съм поет, или по-скоро бях,
докато не разбрах колко е важна нашата работа.
Работата. Разбира се.
Какво има? – Червей. Върху бомбата.
Сервитьор! – Не го пипайте!
Махнете тази гадост. – Моля, господине?
Ако искам да ям червеи, ще отида в Китай.
Съжаляваме, господине. Моля да ни извините.
Господине, да го занеса ли на гардероба?
Не пипайте! Искам плодове и кафе. И сметката.
Извинете, но понякога някоя пълна глупост ме подлудява.
Като баща ми. – Баща ви?
Да. Беше необикновен човек. Двуметров, силен като бик,
бдителен като орел. Казваше се Вулкан.
А вашия прякор кой го измисли? – Заповядайте.
Една мексиканка.
Казваше се Соледад.
Вестник "Италия".
След чудовищния взрив в Санта Барбара на Карибите,
тя забави полицията, за да мога да се скрия.
Убиха я. Ех, Соледад...
Вестник "Италия?" – Не.
Постъпката й е прекрасна. – Да, разбира се, прекрасна е.
Тя е героиня. – Как я разбирам.
Франка, вие сте чудесна. – Аз ли? О, не.
А аз ви казвам, че сте.
Колко жалко. – Кое?
Че не съм Кампосанто. – Пак ли почвате?
Не съм този Кампосанто, за когото ме мислите.
Още не съм свикнал да боравя с бомби.
Това прави ли ви впечатление? – Да.
Всеки път. – Може би е заради спомена за нея?
За Соледад. – Соледад ли? А, да.
Вече забравих за нея. – Не можете да лъжете.
Но няма значение. Предпочитам да ви вярвам.
Изчакайте тук. – И аз искам да дойда.
Направихте достатъчно. – Още нищо не съм направила.
Франка, ела тук!
Извинете!
Франка!
Боже мой, Арката на Константин! – Но под нея нямаше никого.
Но беше Арката на Константин! Кой знае какво ще кажат?
Толкова ли е важно за тях? – Дори нямате представа.
Ще претърсят целия град. – Ще се скрием.
Къде? – В затвора.
Не се връщай. – Налага си.
Чакай!
Разкриха всички в затвора.
Директорът откри топче от майка й, в което пишеше, че сте избягали.
А и Арката на Константин... Какво ти става? Луд ли си?
Учителят едва не получи удар.
Не трябвало да докосваш Арката на Константин.
Ще обясня всичко на директора. – Какво ще обясняваш?
Гледай. Всички знаят. Видя ли?
Ако се върнеш, загубен си.
Вече всичко е наред. – По-бързо!
Хайде, да вървим. – Къде?
В Англия. Там е рай за бегълците.
Знаете го по-добре от мен. – Не... А, да.
Отбийте се до дома. В скрина ми има кутия
с бижута от баба ми. Ще ги продадем. Аз ще си взема роклята от пералнята.
И отиваме в Англия. – Да. След час при фонтана ди Треви.
Кой е? – Аз съм.
Одисей ли? – Да, дядо.
Трябва да говоря с теб. – Не...
Много е важно. Ела тук. – Дядо, случайно да имаш пари?
Не. Защо са ти? – А фалшива брада?
Не. А относно брадите... – Добре де. Приятна вечер.
А това какво е? – Бомби! Идваха истински терористи.
От час се опитвам да ти обясня, но не ми даваш възможност.
Арката на Константин! Ето значи кой е бил!
Чакай!
Наистина ли ги видя? – От плът и кръв.
Но ако те са причинили експлозията, значи ние сме спасени.
Беше прав.
Какво е това? – Бомбите им.
Добра изработка, другарко. – Ето ги отново.
Двама се качват по стълбите. – Скрийте се, бързо!
Никой да не мърда без мое нареждане.
Това са те.
Този път ще взривят Колизеума. – Защо него?
Вече взривиха Арката на Константин. – Не! Става ми мъчно.
И на теб ли? – Ожених се под нея.
Отиват на Изложбата на мира.
Никъде няма да отидат. Сега другите ще ги нападнат.
Точно така, чудесно! – Защо не ги...
Нека си хвърлят бомбите, нека изгорят всичко,
нека целият град да отиде по дяволите!
В 17,30 ч. на Изложбата на мира ще има седем бомби накуп.
Ние партия на реда ли сме, или не? – Великолепно!
Сега най-важното е взривът да успее. Сега те работят за нас.
Да вървим на Изложбата на мира.
Какво ще стане? И аз трябва да отида.
Не! Нямаш работа там. Забранявам ти!
Ще изколят всички и ще обвинят мен. Ще им попреча, ще видиш.
Кой, ти ли? – Точно аз.
Но ще разберат, че не си Кампосанто. – Толкова по-добре.
Тогава и аз ще дойда. Въпрос на чест е.
Изложба на мира От войната към мира
Задръжте рестото. – Тук е пълно с полиция.
Сигурно имат снимките ни. – Спокойно, довери ми се.
Дай ми една от бомбите и не отивай никъде.
"Това вече не е затвор, а разграден двор",
казва шефът на стражата. По-добре да мълчи.
Каквото и да се случи, помни, че те обичам.
Аз също.
Каквото и да се случи. – Каквото и да се случи.
Добре, дай му.
Вчера хвърляше бомби, утре ще носи пощата
Застиламе новите пътища не с камъни, а с каски.
Мачкаме врага!
А катранът, с която ще ги покрият, се вари в стари полеви кухни.
Моля, след мен.
А този балон-обсерватория...
Науката установи, че бронхитът може да се излекува,
ако се издигнеш на голяма височина.
Госпожице, пуснете малката да мине отпред.
Хайде, скъпа, дай целувчица на господина.
Вече съм го прекарал. – Може да ви повтори.
Занеси тези цветя.
Негодник, махай се оттук! Знам всичко.
Одисей, всичко ще ти обясня.
Няма време. Виждаш ли ги онези с брадите?
Аз работя с тях.
За децата на бъдещето
Разделяме се. Ти върви след онзи и го пази, а аз ще пазя другия.
И всеки път, хвърли ли бомба, ела да кажеш къде е попаднала.
Добър ден, господине. Какво ще искате? Слушам ви.
Тази количка. – Не пипайте, моля ви.
Харесвате тази? Имаме и друга.
За близнаци, чисто нова. – Не, искам тази.
Добре, ще ви я покажа. – Не, няма нужда, видях я!
От войната към мира, дами и господа.
Това колелце за рязане на юфка не е нищо друго,
освен шпора от славния савойски кавалерийски полк,
предмет, нужен във всяко семейство и спомен за всеки патриот.
Може да приготвите всяко ястие за пет минути,
благодарение на нашата херметична тенджера.
Както виждате, много е лесно, нали?
Достатъчно е да завъртете винта и гозбата ще е готова! Точно така!
Няма ли да гръмне? – Няма как, господине.
Благодарение на това автоматично устройство. Много е просто.
Поставяте я на огъня и за 5 минути супата е готова.
Довиждане, господа.
Истинско чудо е. – Извинете, искам тази тенджера.
Всички са еднакви. – Не, аз я искам.
Защитата й е по-голяма. – Всички са еднакви.
Искам тази. – Тази ли? Чудесно! Ето я.
Колко ви дължа? – 10, господине.
Много ви благодаря.
Станаха две. Смело напред!
Монетата вече няма стойност. – Откога?
От времето на Умберто Първи е, а той е мъртъв.
Знам по-добре от вас. Бресо го уби. – Откъде изникна този?
Както и да е, трябва да вляза. Трябва ми билет.
Дай му билет. Аз ще го платя.
Златна е.
Дядо Мео! Дядо! – Госпожице...
Кой, аз ли? – Да, вие. Какво имате в чантата?
Отворете я и ни покажете.
Пъпеши. Можеше да кажете веднага.
Вземете го. Извинете ни. – Пъпеши...
Вървете.
Одисей! Остави веднага бомбите, откъдето ги взе!
За нищо на света! Няма да допусна убийства.
Не виждаш ли онези двамата? Пусни ме, дядо.
Ще кажа на Франка. – Опитай. Няма да ти повярва.
Цял ден се опитвам да я убедя, че Кампосанто не съществува.
Твоят трябва да има три. – Да, открих ги.
Едната е в нещото с кукувицата отгоре.
Не е предател, а чудовище! – Да, чудовище е!
Не, предател е! – Точно така, предател е.
А аз, глупачката, го последвах, натоварена с пъпеши!
Какво общо имат пъпешите? – Ето ги!
Всички бомби са поставени. – Гръмнат ли, се съблечете.
Ще помагаме на ранените по черни ризи.
Нека аз я бутам. – Не. Защо не ме послуша?
Казах ти да ме чакаш на улицата.
Сигурни ли сте? – Абсолютно.
Със сигурност е нашата двойка. – Тогава да ги заловим веднага.
Извинете за момент. – Моля, само няколко въпроса.
Малко недискретни. – Женени ли сте?
Не, не сме женени. – Сгодени тогава?
Да, очевидно. – Чудесно!
Генералите са тук. Да побързаме. – Да вървим, господине.
Хайде, вървете.
Париж, Амстердам. – Ах, Париж!
Извинете, господа, мислите, че работата е опечена?
Всичко трябва да се направи отново.
Премести се. Господа, стигнахме до това,
което може да се нарече сърцето на нашето изложение.
Първата сглобяема къща. Къщата на мира.
Символ и обещание най-накрая за едно наистина мирно
и щастливо бъдеще. Подаряваме я на тази млада двойка.
Видя ли какво направи?
Радваме се да връчим символично на тези двама младежи...
Ти си луда за връзване. – А ти си долен тип.
Мразя те. Презирам те.
Сега е в къщата. Доволна ли си?
Не ме е страх да умра.
Ключът от къщата, която ще стане ваша...
Нека довърша. – Да.
Ще стане за вас дом на щастието, изпълнен с мечти и...
По дяволите! – По дяволите!
Пардон. Къщата е ваша.
Не мога да взимам решения. Кажете на Крестон.
Къде е той? – В Къщата на мира.
Какво правите, младежо? – Нищо.
Да ви помогна? – За първи път имам къща.
Искам да я разгледам. Така ще е по-добре за всички.
Може ли? Извинете.
Може ли? Моля да ме извините.
Не го изпускайте от поглед. И когато всичко приключи...
Извинете.
17,25 ч.
Е, разбрахме ли се? – Извинете.
Моля да ме извините. Ще погледна отдолу.
Извинете, ваше преосвещенство. – Да, синко?
Ще ми кажете ли колко точно е часът? – Разбира се.
Ето, часът е 17,30. – Не, отдръпнете се.
Ваш ред е да кажете нещо. – Ще бъда кратък.
В тази къща има шест бомби.
Ще гръмнат след три минути.
Тръгвайте!
Всички да се махат!
Всичко ще полети във въздуха! Режи!
Горкичкият!
Трябва да признаеш, че той ти спаси живота.
Спаси и твоя живот.
Видях с очите си как се качи на балона.
Не може да е в балона! – Беше.
Не!
Един ден идваш при нас, записваш се и същата вечер изчезваш. Защо?
Не харесваме такова поведение. Не обичаме предателите!
Никого не съм предавал.
Впрочем и сред нас няма предатели.
Победим ли, ще ни трябват затвори. – Хубаво откритие.
На всичко отгоре и духовит. И нахалните не ги обичам.
Виждаш ли с кого е?
Но тези са фашисти.
Затворите са направени, за да се бяга от тях.
Но не и от нашите. Ще имаме затвори без дупки.
Защо се смееш?
Без дупки, а? – Точно така.
Е? – Да, има дупка.
Продължавай. – Начертай план.
Господи, накарай го да мълчи! – Е, какво чакаш?
Одисей, кажи им, иначе трябва да те ударя.
Добре, удари ме. Вие не можете да разберете.
Откъде излезе? – Ще бъдете силни, но в речника ви
липсва една дума на буквата "с". – Не им каза.
"Свобода"? Глупак! Какво знаеш ти за свободата?
Свободата е малка дупка в затвора. Колкото за костния мозък в костта!
Оставете го. Пак ще се видим с него. Да вървим.
Когато вземем властта, ще я задържим,
а ти цял живот ще бъдеш преследван.
А ти цял живот ще бъдеш преследвач.
Кампосанто!
Одисей... – Да, Одисей.
Измъчили са те.
О, Одисей.
Да се махаме оттук.
Извинявай.
От първия ден знаех, че ще я изпуснеш на крака ми.
Не!
Внимавайте, това е бомба!
Гръмна! Най-после гръмна!
КРАЙ
Превод НИКЧО
Допълнения, редактор и тайминг СИНЕАСТ ®
2024 ©