La voce della luna a.k.a. The Voice of the Moon (1990) Свали субтитрите
с участието на РОБЕРТО БЕНИНИ И ПАОЛО ВИЛАДЖО
сценарист и режисьор ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ
по мотиви от романа "Поема на Лунатиците" на Ермано Кавацони
музика НИКОЛА ПИОВАНИ
участват още НАДЯ ОТАВИАНИ, МАРИЗА ТОМАЗИ,
АНДЖЕЛО ОРЛАНДО, СИМ,
СУЗИ БЛЕЙДИ, ДАРИО ДЖИРАРДИ, НАЙДЖЪЛ ХАРИС, ШЕВАЛИЕ, ВИТО и други
оператор ТОНИНО ДЕЛИ КОЛИ
Салвини! Салвини!
Салвини! Салвини!
Иво Салвини!
И вие чухте, нали? Повикаха ме!
Да отидем да видим хубавицата! Да живее хубавицата!
Да видим хубавицата! Да живее хубавицата!
Всички ли ми платихте? Ти не си.
Платих ти и за онази вечер.
- Толкова е здрав, че ще събори стена!
Може ли да дойде и той? Давай!
- Да. Къде отиваме?
По-тихо!
- Открехни повече.
Не, ще ни види.
А, ето!
Какво прави?
Защо жена ми няма такива гърди?
Плащай! Няма да видиш циците на леля ми без пари!
Имам ножица! Ще те заколя като пуйка!
Нямам пари!
- И предишната вечер не ми плати!
Ела! Няма да се върнеш повече на крака!
Спрете! Не съм направил нищо! Ние сме приятели!
Не мога да му дам пари. Нямам.
Юнона, съпругата на Юпитер,
сигурно е имала хубави, големи гърди, като тази госпожа.
Нали знаете историята? Как тя заспала под едно дърво с голата си гръд
а там наблизо бил малкият Херкулес.
Когато видял онези гърди, веднага започнал да суче, да суче...
Оставете го на мен!
- Какво правиш?
На хитрец ли се правиш? Плащай!
- Тогава изведнъж
Юнона се събудила, млякото се разпръснало в небето
и така бил създаден Млечния път.
- Ето, сега няма да се съблече!
Беше ли добър в училище?
- Да, бях обещаващ.
Скитащи пияници!
Стойте далеч от домовете на хората, които искат да спят спокойно!
Възползвате се, че Отавио вече го няма!
Аз съм тук, лельо!
- Колко хубаво! Племенник като теб!
Здравейте.
- Приятна вечер.
Можеш ли да вървиш?
- Всичко е наред. Благодаря.
Това е приятелят ми Салвини. Отдавна не го бях виждал.
Сега ще го изпратя.
- Да, г-н Пигафета, с удоволствие.
Всяка вечер едно и също – не мога да слушам музика на спокойствие!
Чао.
Моята леля не беше такава. Беше суха и слаба.
Все ми повтаряше: "Среши се малко!"
Беше вманиачена да ме кара да ходя до тоалетната.
Все ме питаше дали съм ходил до тоалетната.
Я ми кажи, какво правиш тук по това време?
Пак ли си започнал?
- Не. Кълна се.
Повярвай ми, опитвам се да устоя.
Запушвам си ушите, но пак ги чувам. По-силно.
Онзи кладенец там, например, никога не ме е викал.
Започна вчера вечерта. "Трябва да ти кажа нещо много важно!"
Не слушай гласовете на кладенците, те са предатели.
Карат те да сънуваш измамни и страшни сънища,
каквито искат те. Нощем трябва да ги затваряш.
Но ако ги затворя, после...
- Стой далеч от кладенците.
Не искам да го види! Може да реши, че аз съм го довела!
Но аз трябва да си свърша работата. Да говоря с него.
Внимавай, пълно е с дупки. Не виждаш ли?
Дай ми ръка, ще те придружа.
- Не!
Дона Гертруде, мога ли да ви помогна?
- О, Пигафета!
Днес малко закъснях, защото отдавна иска пълнени тиквички.
Станаха много добре, но е нужно време.
Добре, ти върви сама, а аз ще дойда после.
Просто случайно. Нали?
- Приличате си.
Анджелино, влизам, иначе всичко ще ми замръзне.
Вървете. Изчакайте тиквичките. Малко сте нервна тази вечер.
Анджелино, какво ще ми кажеш?
- Рицарю, всичко е спокойно.
Да направим една обиколка. Ела, може да влезеш.
Разраствате се. Да, тук идват много хора.
И никога не си тръгват. Личи си, че се чувстват добре.
Именно, г-н Пигафета. Ще кажа на кмета какво става тук.
Не може да решавате за всичко, вие сте просто гробар.
А аз се чувствам поласкан.
- Как ви хрумна?
Професорът ме помоли да му помогна. Аз не питам приятелите си защо.
Щом иска, да спи там. На кого пречи? Той прави проба.
С каквото се изисква днес за място тук, той има право.
Не съм го карала да идва с мен, последва ме.
А другият кой е?
- Дойде с мен. Всичко е наред.
Тогава не ми казвай нищо. Чува ли се още?
Аз спя през нощта.
- Искам да задам две въпросчета.
Да се покажа в добра светлина пред директора.
Няма въпросчета. А още по-малко отговорчета.
Каква наглост! За да ми каже, че съм луд!
Защо, не си ли луд? Човек, завършил с отличие Консерваторията,
професор по контрапункт, трябва ли да се докара до това състояние?
Баща ми веднага го разбра. "Не се омъжвай за него!"
Дори в църквата ми правеше знаци с глава: "Тръгни си!".
Но той ме беше пленил с музика.
Да... продължаваме да говорим тези глупости.
А трябва да е забранена...
Музиката трябва да е забранена със закон. Това е насилие!
Извинете, как ще се прояви агресивната страна на този инструмент?
Кажи му! Твърди, че обоят размества мебелите.
Някои нощи... тритонус – увеличена кварта сол-ла-до-ми.
Тази комбинация в Средновековието са я наричали "Дяволска музика".
Представи си само – гущер, който тича назад!
Помниш ли онази вечер в дома ми, Гертруде?
Имахме концерт в Общинския театър.
Репетирах моята партия и ето ги там – четирите ноти.
Гертруде!
- Какво?
Премести се!
Аз луд ли съм или съм мечтател?
- Да.
А онзи, който беше в кухнята, видя ли го?
Моля ви, разкажете ми! Кой е бил в кухнята?
Една вечер репетирах...
Какво правите тук?
Кой сте вие?
- Ами, аз съм "Големия лакомник".
Ям всичко.
Хрус-хрус-хрус-хрус! Изяде всичко!
Докато една вечер, в дома ми, не се появиха те!
Водачите!
Господа, за мен е чест.
Благодаря.
Разучавах моята партия. Има един пасаж – онзи адски интервал!
Не бива да се позволява да се пишат някои акорди!
Кои ли? Не ми казвайте, че не знаете.
Точно заради тези паузи, заради тези интервали,
нахлуват призраци. Тъмнина, студ!
В този момент музиката прави с теб каквото си поиска.
Как може да се защитиш от нещо, което обещава и никога не изпълнява?
Кажете ми, на вас какво ви обеща?
Това, което обещава на всички. Радост, спокойствие, забрава...
И че всички ще бъдем щастливи. Всички са приети. Дори аз!
Но не е вярно! Не! Не!
Гертруде.
Няма го вече!
Но в някои нощи с пълнолуние, дори там, в дълбините на земята,
продължава да свири. И аз го чувам! Още го чувам!
Не идва, не идва...
Късно е, няма да дойде тази вечер. Прекалено е влажно.
Дядо ми е тук. Там, горе.
Все същият въпрос.
Как е възможно да не се знае вече нищо за вас? Нищо за никого!
Разбира се, всички сте мъртви, знам. Били сте добри. Много добри.
Сигурно не е било лесно. На мен така и не ми се получи.
Дори не мога да си представя как се прави.
Не можем да се срещнем повече. Не може да се случи. Не бива.
Но къде сте?
Понякога си мисля, че някъде по света има пукнатина, дупка,
която води в Отвъдното. Някъде там, в някаква друга част.
Тук съм, красавецо! Гарванът не лъже.
- Къде беше, скитнико?
И токчето на обувката ми се счупи! Толкова съм уморена!
Какво искаш за утре вечер? Ще ти направя пюре. Лека нощ.
Хей, вали!
Представях си го така – Господ, който се вози в карета.
Така казваше дядо ми, когато гърмеше. Какво чудо! Невероятно!
Дори като дете много се радвах. Беше празник за мен.
И не чувах баба ми, която ми викаше ли викаше:
"Пинокино!"
- Пинокино!
Пинокино, прибирай се вкъщи! Пъхни се отдолу.
Така ще си изгориш обувките и съвсем ще заприличаш на Пинокио.
Бабо, Пинокио си нямаше татко, нали?
- Не.
Нито пък аз. Задължително ли е да имаш татко?
Но ти имаше татко, горкичкият ми.
- Е, да.
Имах.
Но, бабо, в каретата на Господ не видях татко. Мама също я нямаше.
Е, не може да вози само тях. Трябва да повози малко и другите.
Представи си колко са много.
- Да.
Изпи ли си млякото?
Да си лягаме, хайде.
- Луната ще дойде ли по-късно?
Бабо, знаеш ли, че тази сутрин се превърнах в топола?
Браво! Това е добър резултат!
- Да, ще ти разкажа.
Никак не е трудно да се превърнеш в топола. Всичко беше много естествено.
Седнах до нея и я попитах: "Тополо, как си?"
И веднага усетих как е. Краката ми потъваха в пръстта,
а пръстите ми се издължиха като корени. Станах грапав.
Ръцете ми станаха четири, десет, сто! И свеж повей в косите ми!
Чист вятър, който вдишвах с всичките си листа.
Вече нямах коса, а милиони листенца. Бях в небето, много високо!
Виждах къщата там, долу, съвсем малка.
Видях и теб, бабо, на гумното. Беше толкова мъничка!
Виках те: "Бабо! Бабо!"
- Стига толкова, слез от стълбата!
Тополите също спят.
- Наистина ли не ме чу?
Ела тук, Пинокино!
- Един момент,
първо да погледна под леглото.
- Под леглото няма нищо!
Става студено. Излез от там!
- Много е хубаво тук отдолу.
Има толкова неща. Виж огъня!
Къде отиват тези искри? Къде отива огъня, когато угасне?
Като музиката, която никой не знае къде отива, когато свърши.
Толкова неща ми хрумват, когато съм тук, бабо,
но отлитат като тези искри. Как да ги спра?
Ти можеш ли?
Бабо!
Толкова обичам да си спомням. Повече, отколкото да живея.
Иначе какво значение има?
Помня, че същата онази нощ, в бурята,
поисках да тръгна да търся...
Ти ли си? Махай се! Върви си! Навсякъде е тъмно!
Лампите угаснаха!
- Спите ли? Имам писмо.
Не за мен, но ще ви стане приятно. Почакайте, идвам след секунда.
Само момент. Почакайте, идвам!
- Почакай, глупако, аз ще сляза!
Влез вътре, глупако! Преживяхме достатъчно трудности заради теб –
аз, сестра ми, майка ми, баща ми.
Тихо, тихо!
- Съвсем тихо!
Колко си мокър!
- Малко.
Не може да стоиш с палтото.
Хайде, съблечи го.
- Благодаря.
Дръж я ти.
- Свещта ли?
Да, но тук, за да се изсушиш, не...
Да се качим горе. Сама каза, че съм подгизнал.
Горе ще се изсуша за минута.
- Шегуваш ли се?
Нека се кача. Няма никаква опасност.
- Не може!
Скъпа, продължавай, върви напред. Внимавай със стъпалата!
Толкова пъти на сън съм влизал в тази сграда.
Изкачвам тези стълби всяка нощ.
- Ще падна, дръж ме.
А сега, благодарение на теб, го правя наистина.
Не ме ли харесваш поне малко?
Но как? Изпитвам към теб нещо повече от симпатия, от привличане...
Но те и уважавам. Пусни ме, ще я погледна само от вратата.
Къде отиваш?
Няма да вляза, оставам тук.
- Върви си, върви си!
Ще притворя вратата.
Стига!
- Само един поглед!
Няма да я будя!
Защо правиш така?
- Тихо!
Боже мой!
Вдигни свещта! Освети я!
Заклевам те, ако поне малко обичаш Алдина, върви си!
Ще я погледна само за момент.
- Не, не, не, не...
Спокойно.
Тя е като Луната!
Тя е Луната!
"Какво правиш ти, Луна, в небето? Кажи ми, мълчалива Луна.
Опасен е животът ми, заради промяната на стила,
о, любима моя Луна!"
Кой е? Помощ! Сузи, помощ!
Помощ!
Няма никого. Кой мислиш, че е тук?
Валеше. Просто имаше буря.
- Как е валяло? Кой беше?
Гонела, давам ви честната си дума, че не ви следя.
Искам само да ви убедя да се приберете вкъщи.
Отидете да си легнете, както правят всички.
Накрая ще се разболеете, а здравето ви е много важно за нас.
Как си позволявате? Кой ви дава право да притеснявате минувачите?
Тук съм като частно лице. Работя!
- Не се и съмнявам. Но, извинете,
кого мислите, че ще намерите по това време? Не виждате ли, че няма никого?
Светът няма да свърши, ако ме послушате веднъж.
Отидете да си легнете и си изпийте капките от зеленото шишенце.
Вие сте никой! И ме чуйте добре – отричам, че сте лекар! Разбрахте ли?
Оставете ме на мира! Не се нуждая от придружители, знам пътя!
Да вървим, г-н Гонела!
Префект! Г-н префект! Изисквам го най-вече от вас!
Тук съм си вкъщи!
- Тогава ще ви посветя още малко.
Ето тук! В очакване на по-адекватни и достойни условия на живот.
Любезни ми, но неподходящ придружителю, пристигнах,
затова изгасете фаровете и си вървете! Веднага!
Добре. Лека нощ.
- Задължен съм ви.
Г-н Гонела, започнах да се тревожа! Много ли се намокрихте?
Не.
- Разбира се, че сте се намокрили.
Защо не останете при нас тази вечер?
На това лошо време, ако пийнете глътка вино с връстници,
ще ни окажете голяма чест.
- Не, благодаря, уморен съм.
Колко жалко. Толкова симпатичен съсед.
Ще му кажа.
- Да.
Г-н Гонела, елате. Знаете ли кой е тук?
Помните ли? Много държи да ви поздрави.
Елате, приготвихме ви вкусна торта, г-н Гонела.
Тук, на топло, на спокойствие, с изтъкнатия господин.
Почакайте тук, отивам да видя. Стойте мирно.
Г-н Гонела, спете си спокойно.
Ние сме тук, вие си спете.
Ние ще се погрижим за всичко. Имате ли нужда от нещо?
Чай от лайка?
- Не, не...
Човек не може да е спокоен в собствената си стая.
Само да затворя очи и вие се промъквате вътре
с миризливия си дъх, за да ме заразите!
Но се пазете от мен!
Аз владея бойни изкуства! Так! Так! Так!
Онези гнусни твари искат да ме заразят с ужасната си болест – старостта!
Но аз ще се спася! Умея да се защитавам, няма да успеят!
Жени, всичко е подарък! Елате при мен, ще ви обслужа!
Червената глава, моят съдружник,
е работил като медицинска сестра в лудница.
Но не му вярвам. Луд е и предаде лудостта и на мен.
Стой! Извинете, веднага ви го връщам!
Вижте колко дискове, които летят от камбаната! Не ги ли виждате?
Сребристи като старо сребро.
Влизат от тук, минават през главата ми.
Не ги хванах. Не излезе нищо.
Но скоро ще може да се снимат дори неща, които другите не виждат.
Вие, японците, сте напреднали във всичко.
Може да ми помогнете. А и аз на вас.
Ще ви помогна. Мислех, че е по-висока. Да я занесем в църквата
До неделя, командоре, нали?
- Обещавам, дон Антонио.
Най-красивата от всички!
- Ще й се полюбувам в църквата.
Обадихте ли се в Детройт?
- Всички сме тук. Президентът също.
Това не е случайна, а символична демонстрация,
че девите може да са с еднакъв произход.
Винаги съм твърдял това. А дон Антонио се ядосва.
Г-н адвокат, отказвам да повярвам, че на един сериозен,
уважаван професионалист като вас, му е забавно да говори глупости.
Не разбирам защо тази моя теория трябва да се счита за богохулство,
за светотатство. Не казвам "един народ", а "произход".
Пресвета Дево, смили се над внука ми Фабио!
Помогни му да изплати веспата, която си купи!
Г-н адвокат, сменете плочата.
- Предпочитам да живеят изолирани,
обикновено в полето, скрити по върховете на дърветата,
откъдето се появяват на минувачите. Най-вече на овчарите,
по-точно – на пастирките.
- Моля ви, нямате ли си друга работа?
Сега се питам защо само на невежи създания,
а не на образовани, учени хора, които да зададат ясни теологични въпроси?
Ще ме изчакате ли? Откъде знаете къде ще стои?
Ще обикаляме църквата като със Сан Антонио миналия път ли?
Епископът трябваше вече да е тук, за да я благослови.
Срещали ли сте го някога?
Не.
- Не сте го виждали?
Може би съм се припознала. Извинете.
Хайде, жени, тук съм! Червената глава, Лудият!
Всички знаят, че съм бил медицинска сестра в лудница.
Червената глава! Да се махаме!
- После започнах да работя за вас!
Добър ден.
- Днес искам да се разоря!
Добре сме.
- Благодаря, всичко е наред.
Периодът е много добър. Доволен съм.
- Насам! Насам!
Още една лудост – изберете три рокли и платете две.
Винаги правя гимнастика. Виждате ли?
Да, много сте добре.
- Знаете ли, познах ви отдолу!
Реших – искам да го поздравя.
Толкова мили срещи. Днес е хубав ден.
- Да, вече е пролет.
Наговорих ви глупости. Нали, докторе? Помните ли чешмите с топла вода?
Какво удоволствие да ви чуя да говорите така. Браво, Салвини!
Приключих. Сигурно са ги поправили.
- Да седнем тук да поговорим.
Заповядайте. Не ви е неприятно, нали?
- Беше точно тя.
Онази чешма, която изважда на повърхността
най-странните, най-тъмни мисли, сякаш са спомен от друг живот.
Дори вече не спускат решетките. Поне не изневиделица, както правеха.
Стоиш си там спокоен, без да правиш нищо,
и изведнъж, с едно движение... решетката се спуска.
Помня добре, ядосвах ви.
Казах ви: "Може би ще ги вдигнат." А вие: "Не, спускат ги!"
"По-добре, значи...", – отвръщах, – "...от вдигната решетка,
за която е незнайно откъде е и с кого е била."
Какво може да се появи? По-добре да я пуснат.
Провидение, че някой ги спуска. Това е защита. Вие имате приятели.
Вие сте голяма лисица. Вече трябва да тръгвам.
Съжалявам, че ви задържам. Къде ще я носите за поправка?
Какво е? Пантофката на Пепеляшка ли?
Каква идея! Радвам се, че казахте това.
Благодаря, много сте любезен, но сега трябва да тръгвам.
Не мога повече да стоя в очакване.
Сякаш съм на граница и чакането няма край.
Няма никакъв край! Трябва да разбера. Трябва да ми обясните.
Не само заради мен, а и заради нея, заради вас, заради всички!
И става все по-належащо. Давате си сметка, нали?
Вече нямам много време, знам. Благодаря, докторе. Успех!
Джованино казва, че рано или късно ще заплюе в лицето онази шпионка.
Днес брат ми е малко нервен, но не се притеснявайте, той е добряк.
А и разбрах, че сте му симпатичен. Иска да говори с вас.
Може ли да погледна?
Драги мой, нищо не разбирам.
- Да, ние измислихме езика.
Говорехме така, за да не ни разбере директора.
Бяхме в колежа много години.
- Аз също! А в кой?
Който първо беше крепост, а после манастир ли?
Гневи се на онази шпионка. Тя определяла наказанията.
Отредила му да стои долу, в Ада, за да го поправя,
защото се поврежда и хваща ръжда.
Казва, че Адът е като желязна тръба, която минава под целия град
и някъде е толкова тясна, че трябва да се промушваш като змия.
Ще сляза за малко, аз имам опит.
- Стойте!
Само замалко.
- Казах не!
А огънят, мъките, дяволите?
- Не, казва, че не ги е виждал.
Само едни червейчета, които се пъхват в тръбите.
Понякога излизат от чешмите в баните и кухните. Така каза.
Каза, че това са дяволите и обикновено
вината винаги е на шпионката. Той я вижда и през деня.
Погледнете натам. Ето я, вижте!
Но какво?
- Луната,
която ни следи от хиляди години. Винаги ни следи.
И какво да направим?
- Да я махнем.
И без това не служи за нищо.
- Хайде, лека работа.
Мести се. Мариза напуска дома си.
Спечелила е делото за имущество и си взема мебелите.
По-внимателно, струва цяло състояние! Френски е!
Присъдени са на Мариза Мантовани, моята дъщеря,
и може да се разпорежда с тях както желае.
Това е заповед от съдията от вчера сутринта!
Убедихте ли се? Ясно ли ви е? И ми върнете чантата!
Мариза, скъпа!
- Аз предвидих всичко,
но не ме послушаха. Какъв дон Антонио?
Струва 10 000 лири. Вижте какъв хубав портфейл! Ето!
Здравей, приятелю. Как си с главата? Добре ли си?
Добре съм.
Защо са тези сълзи, г-жо Мариза? Извинете, ако...
Много съжалявам, не исках! Можехме да се разберем.
Аз съм разумна.
Значи е голям проблем. Знам го добре.
Какво говорите?
- Нас, разумните, никой не ни разбира.
Аз го обичам!
- Може да ви е от полза.
Привързах се!
- Мариза, не се дръж като дете!
Винаги си знаела, че не е мъжът за теб! Ела тук, кобилке моя!
Ти си като мотора ми – чист динамит! А този тук е твоят бомбардировач!
Направен е по мярка за теб! Ние сме идеалната двойка! Нали?
Извинете, но как наричате жената "кобилка", "динамит", "мотор"?
Не мога да си го представя.
Как са пуснали този да се мотае наоколо? Чудно!
Някой ще трябва да ми държи очилата.
- Аз ще ги взема, дай ми ги.
Ядоса се. Прави се на важен, но е добър. Ела тук.
Да се махаме, хайде!
- Сега потегляме!
Слагам тук красивата Мариза и много поздрави на всички!
Разбира се и на лекето!
Честито! Винаги съм на разположение, Мариза!
Не знае как боли, ако тя се ядоса.
- Иво!
Извади късмет. Не е зле.
Иво!
Несторе?
- Да! Ела, качи се!
Не, не може! Не ми пука за вестника! Нали ти подарих един за Коледа?
Иво!
- Несторе!
Изглеждаш добре.
- Ти също. Не си се променил.
И ти не си.
- Прав си, нужна е промяна.
Да, познавам го, но мина много време.
Чуй какво ехо!
Но всичко ли са взели?
Не, не, оставили са това.
И това е останало тук.
- Чувал ли си какъв необичаен звук
има центрофугата на пералнята? Сякаш се превръща в глас.
Гласът на сирена, която пее само за мен.
Наричам я "красивата ми перачка".
Но Мариза е безмилостна към нея, груба, нетърпелива.
А преди това беше толкова нежна, толкова мила. Идеалната жена.
Гледах я като омагьосан часове наред. Помниш ли?
Г-жа Мариза ли? И още как! Беше много красива с онези сочни устни!
Виждаш ли колко си добра,
а онзи глупак не иска да ти спечели 800 милиона.
Командоре, вярно ли е това, което се говори?
Че съм безнадеждно влюбен в теб ли?
- Това го знаят всички.
Не, казват, че ще ви дават по телевизията. Много хубаво. Браво!
Още не съм решил.
- Мамо, омръзна ми!
Ако всички правят така, на какво ще заприлича площада?
Събирайте!
Довиждане.
- За мен е чест
да ви обслужа, командоре.
- Мариза!
Довиждане, командоре. Благодаря.
- И лек път!
Заповядайте.
- Добър ден.
Маникюр?
- Да, благодаря.
Мариза!
- Тук съм! Идвам веднага!
Вече сте в Рая!
- Най-после!
Здравей, красавице. Отдавна не сте ни посещавали. Как сте?
Така е.
- Значи наистина сте си пуснали брада?
Казах си: "Щом тя ме съветва, ще опитам."
Искате ли вестник?
- Не, няма нужда, благодаря.
Трябва да се грижите за тези красиви ръце на пианист.
Боже, започнах да свиря на мандолина.
- Мариза е права, това са нежни ръце.
Ще застанеш ли мирно?
- Роден съм да танцувам.
Заболя ли ви?
- Не, изобщо.
Чака ви дълъг живот. Линията на живота ви е много дълга.
Гледали ли са ви на ръка?
- Веднъж.
Това е Хълмът на Венера, чувствеността.
Сигурно сте палав мъж, като младо петле.
Щом го казвате, вярвам ви.
Имах леля, която гадаеше всичко по ръката.
С мен, обаче, не успя. Казваше: "Ще се омъжиш рано."
А ето ме тук. Останах си стара мома.
- Не сте ли омъжена?
Не. Ясно е, че никой не ме иска.
Аз веднага бих се оженил за вас. Веднага!
Честито на най-красивата булка в Европа!
Благодаря.
Благодаря на всички.
Е, Несторино, наистина се ожени за мен.
Аз не вярвах, но ето ни тук! Виж колко сме сладки!
Да живее Несторе!
- Да живеем всички ние!
Напълнете чашите за младоженците!
Хей, вън от кухнята!
- Какъв късмет, Несторино!
Ела при татко. И не забравяй, че аз ти дадох живот!
Една целувка и за мама, нали? Хубав си!
За внучетата!
- Мариза, чашата...
Несторе! За най-добрия ми приятел!
За моя брат!
- Хайде, ела да раздадем бонбоните.
Исках аз да се омъжа за него, но трябваше да отстъпя пред Мариза.
Да живее дон Антонио, който извърши бракосъчетанието!
Искам да се снимам до Гулит! Аз и Гулит! Така добре ли съм?
Да живее булката! Хвърляме бонбоните!
Благодаря, че си направихте труда, професоре.
Сватбеното празненство подмладява всички ни.
И на вас благодаря, докторе. Всички сте толкова любезни.
Ето! Внимавайте!
- Благодаря.
Много се радвам, това е правилното решение.
Колегата е прав. Честито!
Видяхте ли, че бях прав?
- Благодаря.
Очарователно! Помниш ли?
Прегърни ме! Каква хубава музика!
Ще се разплача!
Как е крачето ти, държи ли те? Да им покажем как се танцува!
Госпожо!
- Да, да!
Съдът се произнесе в полза на Мариза.
Сега тя отиде да живее с касапина на конско месо.
Възхищавам му се, защото конското месо е негово призвание,
а в живота трябва да имаш призвание.
- Но и ти имаше призвание.
Да, да стоя по покривите. Това беше призванието ми още от дете.
Какво по-хубаво от това да седнеш на покрива, който си избрал,
блажен, че няма нищо друго като въздуха?
Колко кладенци! Несторе, виж!
Разпръснати са по цялата земя! Нощем все сънувам, че летя!
Че отлитам някъде!
- Тогава чуй.
Аз дължа много на Мариза. Дължа й всичко.
В началото не разбирах. Гледаше ме с онези искрящи очи.
Знаеш как жените се бранят като котки, нали?
Говореше ми с такъв глас, че губех сили.
Несторино! Бъди така добър да дойдеш.
Не ме карай да чакам.
Горката булка, само чака!
- Нашето голямо легло!
Какво прави моят Несторино? Спи ли? Ще се изкривиш, като спиш.
Не ме оставяй сама. Несторино, да си поговорим.
Така ли ще тръгнеш, без да си вземеш довиждане с котенцето?
Не исках да те будя. И те целунах за довиждане.
Целувка ли? Аз искам сто, искам хиляда целувки!
Не така де! Ще закъснея! Знаеш, че не обичам да закъснявам!
Знаеш ли за какво си мислех?
- Не, не мога да си представя.
За онова ъгълче там. Това е единственото място в дома ни,
където не сме правили любов.
- А, правили сме и там.
Не е честно да пренебрегваме горкото ъгълче.
Бъди добра!
- Хайде, представи се добре!
Не помниш, но сме правили... Стига, Мариза!
Обещавам, утре ще го направим.
- Да минем от тук.
Сега трябва да се обадя... Гърбът ми...
Прегърни ме и съблечи това нещо. Виж каква луна!
Несторино! Ела!
- Ето ме...
Ето ме...
- Ела!
Обичам те! Много те обичам!
- Да, Мариза, и аз много те обичам!
Скъпи...
Къде отиваш?
Мариза!
- Скъпи... Любов моя... Така...
Откъде идва този дим?
- Не, не спирай!
Какво... Мариза...
- Не спирай!
Продължавай! Искам те!
- Мариза!
Не можа ли да я спреш? Нямаше ли спирачка, която да дръпнеш?
Не можа ли да слезеш?
- Не, не можах. Какво бях аз?
Малък механизъм, малко зъбно колело.
Докато един ден се случи това, което винаги съм очаквал.
Вечно ще съм признателен на Мариза.
Дължа на нея и на начина й да прави любов това, че онзи ден,
на железопътната линия, усетих, че се издигам нагоре,
високо над слънчевите лъчи! Над върховете на дърветата! Летях!
Да живея във въздуха винаги е било моето призвание.
А сега знам как се прави. Всичко зависи от тук.
Листенцата на това цвете трябва да се разтворят.
Точно на слънчевия сплит.
Колко е нежна! Цялата от сребро! На кого е?
А, ето какво можем да направим! Ще ме изчакаш ли тук за малко?
Веднага се връщам. Първо трябва да се ориентирам.
Какво има?
- Мамо, виж, там има котка!
Къде е?
- Там, на покрива!
Това не е котка, а човек.
- Има човек на покрива!
Виж колко сме! Но не бива да ме виждат, защото...
Извинете, всичко е наред!
Ето, трябва да е тази.
Алдина!
Иво, ти си горе, във въздуха? Кой те остави там?
Какво правиш? Печеш ли се, Иво?
Терцио ще дойде да ви вземе! Не се тревожете, бъдете спокоен!
На "ти" ли си говорехме? Не помня добре.
След малко ще е горе при вас, спокойно.
Моят брат, Терцио, ще дойде!
- Колко братя сте?
Имаше още четирима, но не се родиха. По-добре така, какво ще кажете?
Казвам, че е хубаво на този свят – всичко ми харесва!
Къде искате да отидете? Стойте спокойно, аз ще се погрижа.
А погледнете колко неща се виждат.
Ето така! Празникът свърши, да се връщаме долу.
Сега смело хванете здраво ръката ми!
- Благодаря.
Ще ви взема за помощник. Браво!
Невероятно, Иво Салвини!
Дойдох да те спася!
- Моят хипогриф!
На село имаме още една машина.
Тя се вдига още по-високо. Ще ти замръзнат ушите.
Вземи, това са наденици.
Ще ти кажа една тайна. Искам да зарадвам лудия си брат,
който си е внушил, че Луната се заяжда с него.
Сякаш Луната има време да се занимава с него.
Но аз, с една малка промяна на другата машина, нещо незначително,
една стоманена скоба, ако фирмата ме послуша... Къде отиваш, момиченце?
Хоп! Особено онези вечери, когато е сред клоните или когато
е излязла цялата над покривите на къщите и не може да се върне горе.
И Леопарди го е казал: "Луната свети над покривите и градините!"
Виждаш ли? Няма нищо невъзможно.
Винаги идва точния момент за всичко, стига да почакаш.
Дори Луната, когато е красива, пълна, зряла, може да падне в обятията ти.
Луната-та-та-та! Ще ми кажеш ли защо та-та-та,
толкова мъка има тук, долу? Щях ли да съм по-добре без теб, Луна?
Не.
- Салвини, колко си мил!
Виж, Терцио, трябва да сляза.
Толкова много приличаш на моята Изолина.
Приятелю!
Ще накарам и него да ми помогне да хвана Луната! Вече се уговорихме!
Аплодирайте него, аз не съм направил нищо.
Патето е зад стъклото и прави "па-па-па"!
Това не е пате, а пингвин!
Пингвин! Изглежда малко глупаво!
Алдина! Това е Алдина!
Сузи, ето! Кажи й ти!
Нервна е, ще се опитам.
- Искам само да й върна обувката.
Почакай. Алдина, каза, че иска да ти даде нещо.
Казах не! Стига!
Това е обувката, която хвърли по него. Горкият, иска да ти я върне.
Кажи му, че ще повикам да го арестуват.
Каза, че ще повика да те арестуват.
- Да, да...
Стига, каза го на шега. Знаеш каква е. Винаги прави така.
Какво те прихваща? Не се дръж като дете.
Върви си!
- Хайде, да тръгваме.
Върви си, върви си! Иска да ме арестуват!
Извинете!
Добре, сега изпращат някакъв с кротък вид, хърбав,
за да изглежда всичко безобидно, непреднамерено, невинно!
Но аз няма да се хвана! Няма! Знаете ли?
Все едно си на склон – всичко се спуска напред.
Случвало ми се е веднъж. Сякаш всичко е под наклон.
Не мисля. Искате да кажете, че всичко е опропастено,
че всичко е с главата надолу? Това, да.
Не, не в метафоричния смисъл, а физически.
Вие нямате ли чувството, че падате?
Честно казано, не, но май е по-добре да седнете.
Каза, че ще повика да ме арестуват. Така каза.
Не искам да се бъркам, но може да се каже, че има право.
Извинете, не се представих. Аз съм префект Гонела.
Приятно ми е да се запознаем. Трябва да призная, че нямате късмет,
защото преди три месеца всичко минаваше през моето бюро
и можех да гарантирам, че няма да ви се случи нищо.
Но тези глупаци не успяха да спазят едно нещо.
Знаете ли какво значи "едно"? Нито едно! Едно! Нито едно!
Едно?
- Ето го! Видя ли, че го намерихме?
Наминах у вас да те видя и те нямаше, татко.
Никой не ми отвори и тогава срещнах лекаря в кафенето
и ми предложи кафе. А сега се разхождаме.
Виж, татко, няма ли да дойдеш на обяд у нас?
Разговарям с господина.
- Така е.
Поредната жертва на несправедливостта и на обичайните мръсни машинации!
Моля ви.
- Да, но ще дойдеш ли довечера?
Мисля, че ще дойде с удоволствие. Нали?
Ако ме придружите, ще ви кажа нещо.
- Ще те чакам.
Радвам се, г-н Гонела, изглеждате добре. Много добре.
И го знаете!
Чухте ли ги да си говорят?
- Да.
Разбрахте нещо, нали?
- Не.
Биха обидили всеки. Но, браво, изглежда вие не...
По очите ви разбирам, че не сте в играта. Поздравления!
Много сте ми симпатичен.
Не сме се виждали преди, нали?
- Не мисля.
Ще ми направите ли една услуга?
- Да.
Излезте за малко.
- Аз ли?
Да. Обзалагам се, че са се скрили отзад.
Искате ли да проверя?
- Да.
Купете си гривни, госпожице! Диадеми!
- Там, зад ъгъла!
Очила, господине?
Така ли?
- Не ги виждам.
Изглежда не са там, но площадът е пълен с хора.
Предполагах! Висш пилотаж! Трябва да признаем, много са добри.
Може да седна тук.
Всеки се обучава да играе своята роля.
Видяхте ли доктора? Забелязахте ли как е облечен?
Типично облекло за лекар. По-истинско от това няма как да бъде.
Но е фалшиво. Всичко е фалшиво.
Но... синът ви е...
- Това е шедьовърът!
Голямо изкуство. Не може да стигне по-далеч.
Това е архетипът на сина – идеята на Платон.
Обърнете внимание, наблюдавайте онзи там, с велосипеда.
Очилата, найлоновия плик... На какво ви прилича?
На почтен господин, нали? А този, който мина току-що,
забелязахте ли го? Кой ще отрече, че е минувач?
А вижте онези двамата, които бързат.
Погледнете как ме оглеждат. Сякаш имат важни сделки за сключване.
А онзи на телефона! Вижте как се оправдава и извинява.
Забележете колко се старае. Но нищо не е вярно.
Никой от тези господа няма работа. Всичко това е измислица. Всичко!
Представление. Всичко е фалшиво!
Но има и още нещо. Обещайте ми да не се плашите.
Елате, моля. Последвайте ме.
По-смело!
Ньоките се раждат преди повече от век.
По-точно преди 127 години, през 1862 г.
Движение срещу кралските особи,
които с данъците задушавали мелничарите.
Да се прехвърлим към колежката. Розета, чуваш ли ме?
Да. Тук е Грасино, кралят-ньоки от миналата година.
Защо тази година не ви избраха?
- Политика.
Ще уредя да спечелиш.
- Махнете си ръката!
Вие не сте ли "Мис Брашно"?
- По-бяла е от сняг. Свети.
Идва нашият кмет, а с него е и председателят.
Добър вечер.
- Ще ни кажете ли нещо
за новостите, които сте предложили за традиционния ритуал?
Ще добавя, че ние за първа година провеждаме "Ньоката".
Знаем.
- Искаме да избегнем някои сблъсъци
с консервативните традиционалисти, с които ще си имаме неприятности,
ако се опитаме да променим нещо.
- А вие, г-н председател?
Постарахме се иновативните предложения
да не са в разрез с духа на традицията.
"Ньокатата" и ньоките се превръщат в проверка за запазването
на някои културни модели, които трябва да съществуват съвместно с други.
Това е инициатива за най-належащите и актуални нужди.
Тази сутрин г-жа Донатела ми сподели, че...
Че е по-правилно да изберем г-жа Бонфанти,
защото тя е най-хубавата от всички. Тежи 87 кг.
А ти, Донатела... Извинете, Ваше Величество,
колко тежите?
- Ами... няма да кажа.
Пристигнахме! Спрете! Да застанем тук!
Ето ги избраничките!
- Миските дойдоха!
Най-после пристига дългоочакваната голяма лодка,
в която се намират най-симпатичните, най-прелестните момичета
от всички села и градове от нашия регион. Ето ги и тях!
Идват с голямата лодка!
Ето ги! Някое от тези прекрасни момичета ще бъде избрано
за най-красиво и достойно да носи титлата "Мис Брашно-1989"!
Да отрежем лентичката за откриването!
Хайде, хубавици! Нека спечели най-красивата!
Да живее Мис Брашно'89!
Да живее! Красавица! Красавица!
Трябва да изчакате вътре. Хайде, по-смело!
Къде е Алдина?
- Не знам. Не съм я виждала.
Там е, нали?
- Не знам.
Розела! Тихо, нищо не си видяла!
- Да.
Хайде!
- Не, не го затваряйте!
Не! Той е там, долу!
Затвориха го отдолу! Той е отдолу!
Виж ти какво ми се случи!
Изчакахме този празник, за да ви съобщим една новина,
която ще превърне тази вечер в историческа.
Нашият град ще си има собствена частна телевизия, ще имаме свой канал,
Като най-големите столици в Европа.
На човека, реализирал тази инициатива,
с вълнение ще зададем въпроса как ще се казва.
"КИП"! К, като Кармела, ето я там, моята съпруга,
И, като Ирене – по-голямата и П, като Патриция – малкото ми момиченце.
Харесвам името "КИП".
- Гордеете ли се със съпруга си?
Не. Можеше да купи хиляди животни, и ти го знаеш.
Като гледал току-що създадената Вселена, поклатил глава недоволен:
"Тук е нужна друга мисъл!" Спрял се и създал "Ньокатата"!
Да живеят ньоките!
А аз... Това е отвратително! Наистина отвратително!
Губя си времето тук и доставям удоволствие на онези негодници!
Минаха две години от последния път, когато излязохме заедно.
Дръпни се!
Още ли не си разбрала, че не бива да ни виждат заедно?
Заобиколени сме от шпиони! Правят всичко, за да ме обвинят
в неморалност, в съжителство без брак.
Много хубава песен!
Като момиче, свирех на цигулка.
Три години в концентрационен лагер, горкият!
Казва, че яде и за всички, умрели от глад.
Време е за кулминацията на вечерта! За най-хубавия момент!
Изборът на Мис Брашно'89. Кралица Ньока и крал Ньоко
царствено ще помогнат на журито...
- Красота!
Тази година е по-взискателен от всякога
към избора на 12-те прелестни конкурентки,
които в този момент, може би малко притеснени, се качват на сцената!
Стига! Хей!
Членовете на журито дискутират.
Изглеждат разделени, може би са на противоположни мнения.
Това е последното гласуване. Вече са готови, запечатват плика.
Отивам да видя. Но не се страхувай, далече съм. Ще вървя отпред.
Признавам, че и аз съм малко развълнувана.
В този плик е името на момичето, което е избрано от журито
Заповядайте, г-н председател. Всички очакваме.
Ще видиш, че съм права.
- Ще се кача на стола.
Заповядайте!
- Журито единодушно избра
за Мис Брашно'89, г-ца Алдина Феруци!
Не!
Скъпа Алдина, благодаря, че спечели ти,
защото ще имам удоволствието
метафорично да те вържа с лентата на Мис Брашно.
Сложих я малко накриво, но вината е твоя, защото си ослепителна
Браво, Алдина!
Браво! Аплодисменти за Алдина!
Алдина!
Всички го знаехме!
Преждевременно побеляла!
- Кой, ако не ти.
Алдина! Каква радост!
Аз бих наградил и сестричката й.
Отворете! Отворете!
Чуваш ли ме? Аз съм, Розела! Господине, долу има затворен човек!
Ще ти отворят! Сега ще ти отворят!
- Помогнете ми!
А, наистина! Какво правеше отдолу?
Има ли някой с теб?
- Не, няма никого.
Какъв аромат!
- Не, не, тези са мои.
Розела, ти ме чу!
- Толкова е хубава! Там, горе.
Здравейте.
Но... Не! Не!
Какъв ритъм!
Аз тръгвам.
Вкусни ли са?
- Много по-вкусни от миналата година.
Бяха ги направили с развалени картофи.
И аз ще си взема.
- Вземете си, има още.
Може ли една чиния?
- Ето, топла, топла.
На вашите заповеди!
- Трябва още малко сос.
Още! Харесвам ги така, с много сос.
Баба ми ги правеше...
- Да ги поръсим със сирене.
Може ли да ги изям тук?
- Разбира се.
Топят се в устата като забайоне.
- Да!
Полезни са за здравето. Спирам с инжекциите!
Казах ти, несравними са.
Искаш да напълнееш ли? Ще ги изядеш ли?
Този... и този...
Дръжте го!
Хванете го!
Изцапах се! Роклята ми!
Мирише ми на бунт! Най-после! С вас съм!
Ще ви помогна да ги разобличите, за Бога!
Вие си яжте тази гадост!
Не, Червена глава, пусни ме да си вървя! Не съм направил нищо!
Ще бъдат принудени да се спрат пазачите-негодници!
Навлизаме на моя територия! Последвайте ме, младежо!
Насам! Няма да се осмелят да ни пипнат тук!
Нека оръдията им да стрелят! Хайде, седни!
Точно като празната стая в дома ми. До спалнята имаше една стая,
абсолютно празна. Имаше само няколко ябълки и мушмули на пода.
Всичко започна в онази стая.
Тогава беше надвиснала тишина като тази.
В такава тишина прозвучаха песни на птици, подсвирквания,
биенето на камбаните.
Чувам думи, които ми се струва, че разбирам, но не разбирам.
Познавам този техен трик. Какво точно ви казват?
Толкова са бързи и объркани. Долавям само по някоя дума.
"Затова", например. Или "все пак".
Веднъж много ясно казаха "следователно".
Мръсни псета! Искат вие да направите първата крачка.
Ако бяха успели да ви хванат, щяхте да си имате големи неприятности.
Войната е обявена. Изготвена е от един така наречен експерт. Ето така!
"Адолфо Гонела. Роден..." Така, така, така...
"По-скоро едър и пълен като телосложение." До тук добре.
"С глуповато изражение, неврастенична глухота. Отказва да разговаря."
Трябва да говоря с тях, за да ме обиждат?
Ето го върхът: "От скромно семейство."
Младежо, не исках да ви го казвам, за да не ви е неудобно,
но аз съм с френско потекло, от фамилията Бианкамано.
Аз съм един дьо ла Жилет. А госпожата, която седеше до мен,
която сигурно не сте видели, защото е преследвана от онези гадове,
е маркиза Д'Алба.
Северино!
Салвини!
- Терцио, какво правиш тук?
Не бива да се разделяме с теб. Съдбата го иска.
Не виждаш ли, че постоянно се срещаме.
С кофата ли слезе?
- Искаше да откраднеш дините ли?
Вече не държим дините в кладенеца.
- Обезпокоихме ли те?
Аз съм ти приятел, разкажи ми.
- На теб мога да кажа.
Веднага разбрах, че този път не искат да ме дразнят.
Дори крясъците на птиците, които ме предупреждават,
звучаха различно. "Тичай, Салвини, тичай!"
Повтаряха: "Сега или никога!" Веднага намерих кладенеца.
Но когато слязох в него с въжето от кофата,
имаше някаква глъчка, врява, ураган от звуци,
в който умът ми се давеше. А същевременно имах усещането,
че съм на път да разбера. Всичко щеше да ми се изясни.
Представяш ли си? Най-после да живеем свободно, със свободно сърце.
Толкова е просто. Нещо, което винаги ни е принадлежало.
Плаче ми се, като че всичко е още толкова тъмно, толкова далечно.
Виждам само обиди и неправда. Например Алдина! Къде е Алдина?
Избяга ли? Отведоха ли я? Това правда ли е? Прогрес ли е?
Винаги ли трябва да продължава така, без никога да можем да повярваме
на един приятелски глас? Нищо стабилно, нищо сигурно.
Тогава решавам, че може би искат да ни помогнат,
но не знаят с кого да говорят. Избират случайно, объркват се.
Трябва да разбера. Но всички тези пчели в главата ми, това думкане,
тези удари от камшик и безкрайното ехо на хиляди гласове!
Трябва да разбера, Терцио.
Ела тук, братле!
Някой ден, когато сме сами...
- Пак си ти, пак си същият!
Именно. Трябва да ти разкажа нещо.
- Жалко, че ще те оставя,
но цяла нощ ще работим с машината.
Джованино казва: "Една нощ като тази и сме готови!"
Изсъхнал е, пипни. Знаеш ли, че когато говореше, ми идваше да заплача.
Но ми обещай, че няма повече да бродиш през нощта.
Този път мина добре, но, скъпи...
- Салвини!
А сега?
Да!
Чао.
- Лека работа, Терцио!
Това ли е машината?
- Дните на Луната са преброени!
Ще мине добре!
- Разбира се!
Младежо...
- Извинете, бях принуден...
Добре. Изслушах много внимателно всичко, което казахте.
Имам само едно възражение. Вашето не са разсъждения, а цял алманах.
Тъй като нямахме време за губене, и вече не става въпрос за игра,
съм принуден да ви се доверя.
Успокоявам се, че успявам да позная стойностните хора.
Сега коленичете.
От този момент ви обявявам за мой пълноправен лейтенант
и за моя дясна ръка.
Знаете ли колко хора искат да са на вашето място?
Много, предполагам.
- Може да се каже.
Изправете се. Ако ми позволите, искам да ви покажа
границите на моята префектура. Моля, елате с мен.
Да тръгнем по пътеката.
За префектура с такива размери, намирате ли за странно това,
че изисквам от персонала си да е изключително отговорен и компетентен?
Да продължавам ли?
- Спокойно, вървете.
Знаете ли какво намерих сред подпечатаните документи?
Парченца сирене! Резенчета мортадела!
Те служат, за да обвиня въображаеми преследвачи.
Заключението ли? Ето го тук. Вижте!
Трябваше да си взема почивка заради "прогресивно умствено изоставане".
Да ви приличам на човек, който се нуждае от почивка?
"Интелектуална недостатъчност"!
"Двигателна неспособност"! "Обща старческа отпадналост"!
Да, да, да...
Префект Гонела, каква случайност, че ви намирам тук!
Ще ми кажете ли от колко време вървим?
Имам чувството, че тази нощ е целият ми живот.
Младежо! Настигнете ме! Бързо!
Вървете приведен ниско!
Казах да се наведете!
Неминуемо стигнахме до крайния резултат.
Достигнахме великия момент.
Гледайте ме в очите и отговаряйте. Готов ли сте?
Мога да ви разбера и няма да ви се сърдя. Умея да се справям сам.
Знам, че късметът ми е приятел,
иначе как щях да дойда до тук – на крачка от бърлогата им.
Ще ви я покажа. Вижте! Ето къде е щаб квартирата им.
Наведете се! А сега кураж, ще отидем заедно.
Ще ги хванем на местопрестъплението, с ръцете в кацата с меда!
Да минем от тази страна. Ще ни бъдат в гръб. Вървете!
Приведен ли?
- Бъдете тих като сянка!
Трябва да ви помоля за още нещо.
- Кажете.
Простете.
Късмет!
- Благодаря, и на вас.
Защо ми казвате това?
- Имате нужда.
Ако нещо се обърка, кураж!
Кураж, приятелю!
Но има едно нещо. Защо ви срещнах?
Сам щеше да бъде твърде рисковано. Трябваше да си намеря съюзник
и отдавна ви държа под око.
- Добре.
Това е само от любопитството, което събудихте у мен сутринта.
Разкриха ни! Идват към нас! Виждате ли ги?
Не мърдайте! Ще ги изчакаме тук!
По-смело! Скачайте така! По-високо! Ръцете горе!
Да, убеден съм, че вие, жените, знаете нещо, което ние не знаем.
И не искате да го споделите? Пазите го само за себе си?
Каква е тази тайна? Ще ми кажеш ли? Само на мен.
Трябва да си остане тайна.
- Още не е дошъл моментът.
Не ме карайте да страдам.
Ти ли ще ми кажеш тайната, за да изглеждат жените така?
Първо трябва да те опознаем.
- Защо, нямаме ли си доверие?
Какво имаш? От кого я открадна?
- Това ли? Твоя е.
Да, върнах ти я. Да я пробваме.
Ще падна!
- Колко я търсих! Колко чаках!
Ето, идеално! Твоя е! Била е твоя.
Не съм толкова сигурна, че е нейна.
Така ли? Тогава да видим дали ти става на теб.
Може да съм сгрешил.
- Веднага! На колене!
Крачето трябва да влезе веднага. Да я пробваме и на теб. Да, става ти!
Видя ли?
- Тогава я остави на мен.
Пантофката е моя, негоднице!
- Възможно е.
Да опитаме с крачето на..
- Фулдженция.
Сякаш пантофката е нарисувана! Твоя е, Фулдженция!
Какъв хубав парфюм!
Не ме гледай така. И ти имаш същия поглед.
Тази усмивка е нейната!
Най-после се намерихме!
Да, познах ви. Затова не мога да откажа на никоя от вас.
И как бих могъл? Никога!
Защото разкрих каква е тайната ви.
Вие сте много, но сте само една!
Да, всички сте една – Алдина!
Всички сте Алдина! Всички!
Кои сте вие?
Заповядвам ви да се представите! Варвари! Разрушители!
Вие убивате и музиката!
Барабани от Ада! Тенекии! Тропот на смъртта!
Тишина!
Запазете тишина!
Това е центърът на Африка!
Но не ме плашите – животът ви свършва!
Вие сте просто бедни скелети, които танцуват в оргия
сред корупцията!
Още! Още! Хайде!
Разбира се, какво знаете вие?
Да сте чували някога звука на цигулка? Не!
Защото, ако бяхте чули гласовете на цигулките, както ги чувахме ние,
сега щяхте да мълчите и нямаше нагло да си мислите, че танцувате!
Танцът е бродерия!
Полет! Сякаш виждате хармонията на звездите!
Това е обяснение в любов! Танцът е химнът на живота!
Роби, Рики, елате да ми помогнете!
Защо се смеете, глупаци? Моля ви, помогнете ми да го свалим!
Защо не се качите вие?
- Кой е?
Сладък е. Посвети ми стихотворение.
Роби, Рики, къде сте?
Иво!
- Оставете го тук.
Това е брат ми.
- Много е симпатичен.
Освалдо, тук съм! Ела!
Какво се е случило? Какво има?
- Трябва да го заведем вкъщи.
Съжалявам.
- Каза само, че иска да поспи.
Ела с мен, Иво.
- Отвеждат ме!
Хайде, стани! По-смело!
- Чао. Благодаря за стихотворението.
Как беше? "Красив дъжд пада, а аз за момиче страдам!"
Каква приятна изненада! Къде бяхте през цялото време?
Колко неща могат да се случат при пътуване!
Случи ми се всичко.
Но теб не те забравих.
Аделе, моята сестричка!
Изглеждате добре. Точно каквито си бяхте.
Най-много се радвам, че няма да се тревожите повече за мен.
Имам няколко проекта. Ще оправят целия ми живот.
Браво!
Толкова е хубаво да се върнеш вкъщи! Прибираме се вкъщи, нали?
Да.
- Разбира се, че се прибираме.
Хубавата мечта от едно време!
Извадете лазерния лъч!
Ще го занеса в кухнята.
- Не, стой, аз ще го занеса.
Вие седнете на масата за плодовете.
- Ултразвуков лъч!
Добър вечер. Но кой е това? Иво!
- Винченцоне!
Намерил си пътя към вкъщи. Радвам се, че си тук.
Добре посрещнахте вуйчо си! Засрамете се!
Вуйчо, ела да видиш!
- Иво, знам, че обичаш лимони,
но не намерих. Искаш ли круша?
- Круша е по-добре.
Сега не е сезонът на лимоните.
Цял ден са там.
- Стига, изключете го!
Седна ли пред телевизора, заспивам.
- Браво!
Уморен ли си? Хайде, всичко е готово.
- Ще остана малко.
Искам да ти изпера дрехите.
- Ти все переш.
И без това ще го направя. Утре сутринта имам време.
Този път ще останеш за няколко дни. Нали, Освалдо?
Този дом е и негов.
Усещах, че ще те намеря.
- Може ли?
Аделе, може ли да влезем? Иво, добре дошли!
Помните ни, нали?
- И още как! Книжарницата.
Изглеждате добре.
- Книжарницата съществува ли още?
Утре ще дойда.
- Луиджи с неговия ишиас.
Приятна разходка.
- Г-н Луиджи. Хубавици.
Кажете "лека нощ" на вуйчо.
- Стига, всички са уморени.
Не, винаги спиш! Всеки ден си в леглото!
Утре ще отидем на разходка в гората. Съгласна ли си, Малимба?
Не! Аз не съм Малимба!
Тя е Куриеле.
- А, разбирам! Ти си Малимба,
а тя е Куриеле.
- Не, нищо не разбираш!
Сега татко ще изключи телевизора.
- Лека нощ, Иво.
Искахме да разширим кухнята. Помниш ли?
Но после оставихме всичко така.
Ще видиш колко спокойно ще спиш.
Джерардо ми подари лампа, която пропъжда комарите.
Вече няма нито един.
Е, може би един.
Трудно го пазя от децата.
Аделе, там... още ли е...
празната стая?
Е, лека нощ. Ако има нещо, ме повикай, ще те чуя. Аз съм отдолу.
Чао. Наспи се добре.
- Ти също.
Лека нощ.
Чао.
Несторе!
Дойдох да кажа първо на теб. Направили са го. Покажи се навън!
Виж колко хора ще дойдат на площада! Идват от всички села!
Носиш ми добра новина, Несторе. Колко я чакахме!
Какво удовлетворение за мен, за вас, за всички!
Чуваш ли камбаната колко силно звъни?
Събира всички покрай реката. Покажи се.
Да отидем. Виж колко светлини! Какъв празник!
Отиваме на централния площад на селото, който е пълен с хора.
Църквата е осветена сякаш е ден.
От двете страни на монумента се издигат два големи екрана.
Под тях, на дълги маси, седят представителите на властта в селото.
Правителството също е изпратило представител –
министърът на вътрешните работи.
А от Рим е пристигнал монсеньор Дели Еспости.
Ваше преосвещенство! Г-н министър!
Представители на властта в нашата провинция и регион.
Г-н министър, от партията.
- Изключителна новина,
която надхвърля способностите на вашия скромен репортер.
Казах ви, няма да ги подпиша!
Луната – спътникът на Земята, бледото слънце на нашите нощи,
звездата на влюбените. Посредством безпрецедентно начинание
в историята на човечеството, беше пленена от трима наши съселяни.
Кой друг може да го направи, ако не местни хора?
Нашият канал предава в първото си пряко предаване едно събитие,
което ще остане в историята. Към това се добавя
разтърсващото объркване, което ни е обзело.
Човекът стъпи на Луната, отиде при нея,
но никога не се е случвало Луната да дойде при нас.
А сега ще помолим режисьора да излъчи интервюто с братята Микелуци,
записано преди няколко часа от техниците в нашия канал,
в студиото на проф. Фалцони.
- Каза, че трябва да я върнем горе.
Стой кротко!
Да, вярно е, гледа ни от горе и ни шпионира.
Но някой, който ни гледа, ни обича. Каза, че не можем без нея.
Хайде, успокой се. Казах му всичко.
Всички познавате братята Микелуци.
Виждали сте ги да работят по улиците, на полето, в домовете ви.
Да поправят тръби и чешми. Да чуем какво ще кажат.
Всички се питаме как е възможно. Как го направихте?
Беше много лесно. Какво друго очаквахте?
Луната не е ли жена? Дори трябва да кажем, че е най-женствената!
Тогава какво мислиш, че иска? Да бъде взета!
Да, но на практика...
- Две усмивчици,
една въздушна целувка, и падна в обятията на машината
като хубава зряла круша!
Къде я оставихте?
- Засега е още там.
Във фабрика "Мильорини"
Ето ги разтърсващите кадри, заснети във фабрика "Мильорини".
Недоверие, шок, страх!
Това са чувствата, които се четат в очите на хората,
които гледат затворената Луна.
Здраво закотвена за нашата Земя, от която не може да се издигне.
Суеверна почит, страх,
сякаш сме пред някакво непознато божество.
Мнозина плачат. Други се молят.
Искат прошка, молба за милост.
Бях поканен да коментирам това събитие от фантастичен мащаб.
Простете, но ще ви призная, че съм неспособен да го направя.
Само ще повторя думите на поета:
"Нищо не се знае, всичко се предполага!"
Вашият коментар за случилото се.
- Коментар?
Позицията ни винаги е била категорична, недвусмислена,
и бих казал – смела.
- Хей, събуди се!
Всеки глас трябва да бъде изслушан в социален, граждански,
демократичен, международен, а сега и в междупланетарен аспект.
Г-н министърът ще се консултира с мен.
Ваше преосвещенство, простете за неудобния въпрос, който ще ви задам.
За съжаление това ми е работата.
Какво бихте попитали Луната, ако тя можеше да говори?
Въпрос към Луната? Какво може да я питам?
Тя няма какво да ни разкрие.
За нас вече всичко е разкрито.
Много сте прав! Простете и благодаря.
Аз имам един въпрос.
Искам да знам кой е виновникът!
- Задай го този въпрос, Онейо!
Какво каза?
- Иска да знае чия е вината.
Какво каза?
- Не разбрах нищо.
Каза, че иска да знае кой е виновен.
За какво?
- Не знам, може би за всичко.
Въпросът не е лош. Нали, г-н министър?
Благодаря ви, уважаеми от телевизията. Може ли да сменя въпроса?
Разбира се.
Така... Бих искал да знам защо съм дошъл на този свят.
Управляващи, ваше преосвещенство, журналисти,
простете ми, че питам защо никой не дойде
да ни обясни какво се иска от нас.
Защо сме се родили? Аз не разбирам.
Няма нужда да казвате, че всичко е разкрито.
Къде? Кога? На кого? На мен никой нищо не ми е казал!
Прав сте, но ви приканвам да спазвате правилата на гостоприемството.
Искам да разбера сега, в този момент! Иначе няма да мръдна от тук!
Какво правя аз на този свят?
Да го напишат, черно на бяло! Всички сме избрани, нали?
Няма нужда да го криете! Избрани сме за този театър, наречен "живот"!
Анджелино, гориш!
Ако има някой нает, искам да знам условията на договора.
Да кажат, какво правим тук?
Дон Антонио, какво бихте отговорили?
- Да, може да се разбере.
Човек може да се почувства като оставен на произвола на съдбата.
Хората накрая се уморяват.
Например, има ли го или го няма благословения Рай?
Щом вие питате.
- Ще ни е от полза да знаем.
Понякога се чувствам неловко. От много години нищо не се знае
и хората протестират.
- Така е.
Какво да направя? Питат ме, но не мога да се закълна.
Казвам им, че го има на 50%.
- Все пак е нещо. По-добре от нищо.
Сериозно! Да не загърбваме въпросите!
С 50 години сме пред останалите! Ние сме в бъдещето!
Умолявам те, помогни на Томазино да оздравее! Смили се над мен!
Остави ме да се помоля!
Томазино умира!
Моят Томазино! Помогни ми!
Говори! Отговори, каменен задник!
Той е луд!
Дръжте го! Елате!
Къде е Червената глава?
Потърсете Червената глава!
Искаше да ни развалиш празника?
- Не ми чупете врата! Пуснете ме!
Приканвам ви да се успокоите! Не забравяйте, че имаме важни гости.
Длъжни сме да се погрижим за сигурността им!
Повтарям ви, успокойте се!
Бягайте! Назад!
Г-н министър, извинете, но... Ще обясните ли на тези господа
че искахте да поговорим, за да бъдете информиран
за това, което се случва?
- Тръгвай!
Съжалявам, губите тази възможност. Моите уважения.
Още веднъж с горчивина констатирам, че не пропускаме възможност
да покажем своята незрялост. Срам ме е от вас!
Ние сме глупав народ!
Анджелино, някой идва.
Ние се сгодихме. Добре направихме.
- Съгласен съм.
Много обичаме да танцуваме.
Какво смешно изражение имаш!
Баба ти беше права, че не можеше да те гледа, без да се смее.
Сега какво ще ми кажеш за гласовете?
За ходенето от кладенец на кладенец? Не си ли доволен?
Това е голям късмет, голям подарък.
- Какво искат от мен?
Подиграват ми се. Не разбирам какво ми казват.
Двоен късмет. Дразня се какъв късмет имаш.
Не трябва да разбираш. Тежко ти, ако разбереш.
Какво ще правиш после? Трябва само да слушаш гласовете
и да се молиш да не се изморят да те слушат.
Каква меланхолия! Бедното ми сърце не знае какво да мисли.
Боже, щях да забравя най-важното! Извини ме за момент.
Реклама!
Вярвам, че ако имаше малко тишина,
ако всички пазехме повече тишина, може би щяхме да разберем нещо.
превод СТАНИСЛАВА КЛИСАРСКА
субтитри НИКЧО