Yume a.k.a. Dreams (1990) Свали субтитрите
Оператори ТАКАО САЙТО и МАСАХАРУ УЕДА
Музика ШИНИЧИРО ИКЕБЕ
С участието на АКИРА ТЕРАО
МИЦУКО БАЙШО, ТОШИЕ НЕГИШИ МИЕКО ХАРАДА
МИЦУНОРИ ИСАКИ, ЙОШИТАКА ЗУШИ ТОШИХИРО НАКАНО
ХИСАШИ ИГАВА, ЧОСУКЕ ИКАРИЯ ЧИШУ РИУ и др.
В ролята на Винсент Ван Гог МАРТИН СКОРСЕЗЕ
Сценарист и режисьор АКИРА КУРОСАВА
Лисича сватба (Слънчеви лъчи в дъжда)
Не ходи навън!
Грее слънце, а пък вали дъжд. В такива дни лисиците вдигат сватба.
Много се сърдят, ако някой види сватбата им.
Лошо ти се пише, ако ги видиш.
Видял си ги, нали?
Видял си онова, което не биваше.
Сега не мога да те пусна у дома.
Преди малко дойде една лисица. Беше много ядосана.
Преди да си тръгне, остави това.
Очакват да платиш с живота си.
Бързо, тичай при тях, за да молиш за прошка.
Върни им ножа.
Сключи ръце и се помоли от все сърце.
Лисиците не прощават лесно.
Моли се тъй, сякаш си готов да платиш с живота си.
Хайде, какво чакаш?
Докато лисиците не ти простят, не мога да те пусна у дома.
Но аз не знам къде живеят те!
Ще ги намериш.
В такива дни винаги има дъга.
Тяхната къща е под дъгата.
Градината с прасковите
Заповядай, како. – Благодаря.
Вие не бяхте ли шест? – Моля?
Преди малко бяхте шест, затова донесох 6 сладки.
Нещо бъркаш. Но ако искаш, ти я изяж.
Вече изядох моята.
Много странно. Сигурен съм, че бяхте шест.
Тръгнал ли си е някой? – Не.
Како, наистина имаше още едно момиче.
Не говори глупости!
Хайде, остави ни сами.
Нали ти казах? Ето я! – Кой?
Едно непознато момиче. – Но там няма никого!
Беше ей там!
Ти пак ли имаш температура?
Нямам никаква температура. Коя е тя, кажи ми!
Добре ли си?
Чакай!
Къде отиваш? Не съм те пуснала навън!
Това ли е момчето?
Трябва да ти кажем нещо.
Чуй ни добре.
Никога вече няма да влезем в къщата ти.
Но защо? – Родът ти отряза всички праскови
в тази градина.
На Празника на куклите се чества разцъфването на прасковите.
Това е и празник на прасковените дървета.
Ние, куклите, сме тяхно превъплъщение.
Ние сме душите на дърветата, животът на цветовете.
Какво ще празнувате сега, когато тях ги няма?
Загиналите дървета плачат безутешно.
Твърде късно е за сълзи!
Не бъди прекалено строг с него.
Той плака, когато отрязаха дърветата ни.
Опита се да ги спре със сълзите си.
Сигурно защото обича да си хапва праскови.
Не! Праскови мога да купя навсякъде.
Но откъде се купува овощна градина, окичена с цветове?
Аз обичах градината!
Обичах цъфналите й дървета!
Но тях вече ги няма и не мога да им се любувам.
Добре. Сега разбирам.
Това момче е добро.
Да му позволим да види още веднъж градина,
цялата плувнала в цвят.
Виелицата
Притъмня.
Пак ли падна нощ?
Не ставай смешен.
Не е изминало много време, откакто тръгнахме.
Значи сме тръгнали късно. Успали сме се!
Няма такова нещо!
Едва 11 часът е.
Часовникът ти е развален!
Не е. Стрелките се движат.
Притъмняло е заради снега.
Пак идва буря.
Да тръгваме. Бързо.
Сигурен ли си, че посоката е правилна?
Сигурен съм.
Още малко, и ще излезем от ждрелото.
Съвсем скоро трябва да стигнем до лагера.
Достатъчно! Омръзна ми да те слушам!
Не мога повече.
Ставайте! Чувате ли?
Изправете се и вървете!
Какви планинари сте?
Не ви ли е срам?! Една малка буря да ви уплаши!
Малка ли? Вече трети ден е така.
Тази буря никога няма да спре!
Не говори глупости!
Няма да спре! Само ни чака да умрем!
Добре тогава.
Да починем малко.
Някой идва!
Вярно е! Някой идва!
Никой не идва. Това е просто мираж!
Не заспивай, чуваш ли? Заспиш ли, мъртъв си!
Събуди се! Не заспивай!
Събудете се!
Заспиш ли, ще умреш!
Събуди се...
Събуди се!
Снегът е топъл.
Ледът е горещ.
Събудете се! Живи ли сте?
Събуди се! Изправи се!
Хайде ставай!
Събуди се, чуваш ли!
Ей, вижте!
Това е лагерът!
Лагерът!
Това е лагерът!
Тунелът
Редник Ногучи?!
Тъй вярно, командир!
Но ти... – Командир, вярно ли е,
че съм умрял по време на акция?
Аз... изобщо не съм съгласен.
Върнах се у дома и ядох оризовите питки на майка ми.
Съвсем ясно го помня.
И преди съм чувал тази история.
Раниха те в главата и изгуби съзнание.
Разказа ми я, когато се свести, докато превързвах раната ти.
Видял си го насън,
докато беше в безсъзнание.
Разказът ти бе така жив, че се е запечатал в ума ми.
Но само пет минути след това...
ти наистина умря.
Тъй вярно!
Но родители ми никак не са убедени,
че съм загинал.
Това е моят дом.
Майка и татко...
са там и още ме чакат да се върна.
Но ти умря.
Това е факт.
Ужасно съжалявам.
Но пак ще повторя.
Ти издъхна...
в ръцете ми.
Ногучи!
Трети взвод!
Стой!
Отдай чест на ротния командир!
Оръжие за почест!
Свободно!
Командир, трети взвод се завърна в базата!
Няма нито една жертва!
Чуйте ме!
Напълно влизам в положението ви
и знам как се чувствате.
Но истината е,
че трети взвод бе напълно унищожен.
Бяхте избити до последния човек.
Съжалявам.
Аз, единственият оцелял,
сега не смея да ви погледна в очите.
Аз съм човекът, който ви изпрати на смърт.
Аз съм виновен.
Не мога да прехвърля цялата отговорност...
на безумието на войната,
на безсъвестното военно командване.
Няма да отричам собствените си грешки.
И все пак...
Аз оцелях и бях пленен.
В лагера научих, че има болки, по-страшни от тези на смъртта.
И...
сега...
когато ви виждам пред мен...
отново чувствам същата болка.
Сигурно мислите, че моята мъка е нищо в сравнение с вашата.
Но въпреки това...
Уверявам ви!
Бих предпочел...
да бях умрял заедно с вас.
Моля ви да ми повярвате.
Много добре разбирам горчивината ви. Наричаха ви "герои".
Уж паднахте за родината, а умряхте като кучета.
Но какво ще спечелите,
идвайки по този начин?
Умолявам ви!
Върнете се!
Върнете се и почивайте в мир!
Трети взвод!
Кръгом!
Ходом марш!
Гарвани
Добър ден! Знаете ли къде живее г-н Ван Гог?
Ако него търсите, преди малко мина по моста.
Отиваше натам. – Благодаря.
Господине! Внимавайте с него. Току-що го пуснаха от лудницата!
Вие сте Винсент ван Гог, нали?
Защо не рисувате?
Според мен пейзажът е просто невероятен.
Не красивият пейзаж прави картината.
Ако се вгледаш внимателно, всичко тук е красиво.
Щом открия тази красотата, аз се изгубвам в нея.
И тогава, сякаш насън, картината се рисува сама.
Да, попивам гледката, поглъщам я напълно и без остатък.
И щом свърша,
картината е готова пред очите ми.
Но е така трудно да я задържиш в себе си.
Какво правите тогава?
Работя. Трудя се. Бъхтам се като локомотив!
Трябва да вървя. Времето изтича.
Толкова малко ми е останало да рисувам.
Добре ли сте? Изглежда сте ранен.
Това ли? – Да.
Вчера се опитвах да нарисувам автопортрет.
Не можах да докарам ухото добре, затова го отрязах и го хвърлих.
Слънцето!
То ме заставя да рисувам! Не мога да си губя времето в приказки.
Върхът Фуджи в червено
Какво става? Какво се е случило?
Фуджи ли изригна?
Какъв ужас!
По-лошо е от това!
Ти не разбра ли? Атомната централа е гръмнала!
Тази централа имаш шест реактора.
Сега всичките се взривяват един след друг.
Япония е пренаселена! Къде ще отидеш?
Какво друго ни остава?
Поне ще опитаме да се спасим!
Оттук вече няма накъде.
Но какво стана?
Къде са всички хора?
Къде са избягали всички?
На дъното на океана са.
Дори делфините бягат.
Завиждам им на делфините.
Нали могат да плуват...
Няма да се спасят.
Радиацията ще ги настигне.
Ето ги и тях.
Червеното е плутоний 239.
Дори една десетмилионна част от грама причинява рак.
Жълтото е стронций 90.
Погълнеш ли го, моментално се разболяваш от левкемия.
Лилавото е цезий 137.
Поразява половите жлези, предизвиквайки мутации в гена.
Тоест, не знаеш какво чудовище ще ти се роди.
Не е за вярване колко е глупав човекът!
Радиацията била опасна, защото не се виждала.
И той взе, че разви технологиите, за да я оцвети.
Какво значение има дали умираш, знаейки какво те убива, или не?
Все едно е дали смъртта ще ти се представи с визитка!
Е, аз тръгвам.
Ей, ти почакай!
Все пак радиацията не убива веднага.
Бързата смърт е по-добра от агонията.
Говориш така, защото вече си се наживял!
Но децата изобщо не са живели!
Да чакаш смъртта, не е никакъв живот!
Нали централата уж била безопасна!
Рискът идвал от неизправности, а не от самата централа.
Но нямало да допуснат неизправности, тъй че риск нямало! Долни лъжци!
Ако не ги избесят, ще ги убия собственоръчно!
Няма нужда. Радиацията ще свърши тая работа.
Съжалявам.
И аз съм от тези, които заслужават да бъдат обесени.
Плачещият демон
Ти си човек, нали?
Какво ти е?
А ти демон ли си?
Може и да съм.
Но едно време бях човек.
Ама че глупава история!
Едно време...
това поле бе застлано с килим от цветя.
А после...
водородните бомби и снарядите го превърнаха в пустиня!
Но напоследък...
от пропитата с радиоактивни отпадъци почва...
започнаха да никнат странни цветя.
Това са глухарчета.
Глухарчета ли?!
Глухарчета чудовища.
Това е роза.
От средата на цвета е изникнало стъбло.
А на върха му е поникнала още една пъпка.
Целият район е замърсен.
Радиацията причинява мутацията.
И последното цвете в полето се изроди.
И не само цветята.
Виж как подреди хората.
Глупавите човеци са си виновни!
Превърнаха земята в бунище за отровни отпадъци.
Днес не е останало и кътче чиста природа.
Изчезнаха птиците, животните и рибите.
А, излъгах те...
Преди известно време
видях двуглав заек,
едноока птица,
риба, покрита с козина...
Тогава какво ядете?
Храна няма никъде!
Изяждаме себеподобните си!
Слабите първи биват изяждани.
Моят ред ще дойде скоро.
И при демоните има рангове.
Тези с един рог, като мен...
са само храна за демоните с два или с три рога.
Когато бяха хора, те имаха власт и сила.
Като демони също продължават да властват над нас!
Но така им се пада!
За какво са ми два или три рога?!
Те живеят в мъки, по-ужасни от тези на ада,
по-лоши дори от смъртта.
Но дори да искат да умрат, не могат.
Безсмъртието е проклятието на демоните!
Измъчвани от тежестта на греховете си,
те са обречени на вечни мъки.
Аз поне скоро ще бъда изяден, та ще се отърва.
Но не искам да ме изядат!
Затова бягам от място на място.
Само че...
после така огладнявам, че...
чак се отвращавам от себе си.
Когато бях човек, бях фермер.
Тогава изливах десетки литри мляко в реката.
Заравях лук и картофи с булдозер, за да държа висока цената!
Какъв глупак съм бил!
Чуваш ли?
Щом падне здрач,
нашите приятели започват да плачат.
Рогът боли като раков израстък.
Болката е така ужасна, че се молят смъртта да дойде.
Но тя не идва, защото са осъдени на вечен живот.
И освен да вият, друго не им остава.
Ела, ще ти покажа
как плаче един демон.
И моят рог започва да ме боли.
Върви си!
Да си ида ли? Но къде?
В демон ли искаш да се превърнеш?
Селото с водениците
Добър ден!
Добър ден!
Добър да е.
Как се казва това село?
Няма си име.
Казваме му просто Селото.
Някои пък го наричат Селото с водениците.
Хората от селото тук ли живеят?
Не. Живеят по други села.
Тук нямате ли ток?
Не ни трябват такива работи.
Човекът има слабост към удобствата.
Мисли, че колкото по-удобно, толкова по-добре.
А захвърля наистина хубавите неща.
А какво използвате за осветление?
Имаме свещи и безир.
Вечер не е ли много тъмно?
Да, и така трябва да е.
Нощта не би трябвало да е светла като ден.
Не искам нощем да е толкова светло, че да не виждам звездите.
Явно имате оризища.
Но никъде не видях селскостопански трактори.
Не са ни потрябвали.
Имаме си крави и коне.
А какво използвате за гориво?
Най-вече цепеници.
Жал ни е да режем живи дървета.
Но те достатъчно падат и сами.
Нацепваме ги и ги използваме за огрев.
Правим и дървени въглища.
Няколко дървета ти дават топлина, колкото цяла гора.
А, да... Кравешкият тор също е добро гориво.
Опитваме се да живеем по начин, близък до естествения.
Като едно време.
В днешно време хората са забравили,
че те също са част от природата.
Дължат живота си на нея,
а я унищожават безразборно.
Все си мислят, че могат да направят нещо по-добро.
Особено онези, учените.
Е, може и да са умни.
Но за беда, повечето изобщо не разбират
същината на природата.
Бива ги само да измислят неща, които в крайна сметка
правят човека нещастен.
А още по-лошо е,
че хората се захласват по тези изобретения.
Прекланят им се, сякаш са чудеса.
Не забелязват, че така ще изгубят природата.
Не разбират, че и те самите ще изчезнат заедно с нея.
Най-важното за човека е
да има чиста вода, чист въздух
и зеленина, която да го произвежда.
Но те вече са замърсени
и опропастени завинаги.
Мръсотията от водата и въздуха
прониква и в човешките сърца.
Идвайки насам, видях група деца.
Слагаха цветя на един камък до моста.
Защо го правят?
А, това ли?
Баща ми, лека му пръст, ми каза веднъж.
Преди много, много години
един болен странник издъхнал до моста.
На селяните им дожаляло и го погребали до реката.
На гроба му поставили голям камък.
А не него – цветя.
Този обичай се спазва и до днес.
Не само децата, но и възрастните от селото
слагат цветя, когато минават оттам.
Макар че не знаят защо се прави.
Днес някакъв празник ли е?
Не, има погребение.
Виждам, че си изненадан.
Но погребението би трябвало да е весел повод.
Човек живее добре, труди се усърдно,
а накрая всички му благодарят за добре свършената работа.
В селото няма нито храм, нито свещеник.
Затова хората от селото
сами отнасят мъртвите до гробището на хълма.
Е, когато почине млад човек или дете, е друго.
Такава загуба не може да се нарече весел повод.
За щастие, повечето хора в селото умират от естествена смърт.
Едва когато годинките натежат на гърба им.
Бабата, която погребват днес,
умря на 99 години.
Ще ме извините. И аз трябва да се включа в шествието.
Впрочем...
Тази баба бе първата ми любов.
Но ми разби сърцето, защото стана невеста на друг.
Между другото, на колко години сте?
Аз ли?
На сто и три.
Вече ми е време да напусна живота.
Казват, че било трудно да живееш.
Това са преструвки, врели-некипели.
Истината е, че е хубаво да си жив.
Вълнуващо е.
Превод Павлина Георгиева
Редактор Антонина Иванова
Субтитри от ТВ, обработка и тайминг СИНЕАСТ ®
2024 ©