The Walking Dead: The Ones Who Live - 01x05 (2024) Свали субтитрите
в която разказвам всичко, което трябва да знаят.
Отрядът на АРГ за прочистване
ще избие всичките ти близки до часове, след като я намерят.
Напук на всичко аз те намерих, Рик. Дойдох, за да те прибера у дома.
И ще намерим начин да предпазим дома си заедно.
Отче наш, Който си на небесата...
Супа с фиде?
ТРИТЕ БОРА
Никога не съм ги харесвала.
- Защото няма с името Мишон?
Никога.
"Младши".
Това ще бъде ли ужасен подарък за Ар Джей?
Никой никога не го нарича младши.
Ще му занесеш себе си.
Това е повече от достатъчно.
Смелия, а?
Ти си смел. Повече отвсякога.
Може би ще е готов за това.
Той такъв ли е?
- Джудит има меч.
Те са като нас.
Имам нещо за теб.
Мисля, че ми беше заръчала сода за хляб и мента.
Както пожелахте.
Държиш на думата си. Отне ти само два живота.
Бях влюбен в най-добрата приятелка на сина си, не знаех какво да правя.
A ти ме помоли за паста за зъби, проклет да съм, ако не ти намеря.
Намери своя момент.
Това ли е той?
Ти ми кажи.
Хижа "Трите бора".
Видя ли табелата край пътя?
Май си намерихме място за нощувка.
Късметът ни се задържа.
Торн беше много напрегната.
Много се стараеше за армията, твърде много.
Опитвала се е да се прибере в Южна Африка при любим човек.
После Окафор я намерил и тя спряла да се опитва.
Знаеш ли, аз не се отказах.
Отричах го,
отблъсквах те, но не се отказах.
А аз не знаех.
Какво има?
"И хората от хората".
Внимавай!
"Пазете парка от хората, хората от парка, и хората от хората."
Кожата им е като от камък.
Аз ще ги чупя, ти ги наръгваш.
Трябва да им благодарим.
Втвърдяват се така от изворите. Калцират се, нещо такова.
Има и едни мокри.
Пекат се и се сваряват, приличат на пироги.
Аз живях в Питсбърг за кратко.
Изглеждат доста гладни.
Шегувате ли се?
Пазете се.
Благодарим, но искаме още. Всъщност искаме всичко.
Ред, не, те ни помогнаха.
Нищо лично, благодарни сме ви. Просто сега светът е такъв.
И нещата стават по-лоши и по-лоши.
Искаш ли да върнем малко назад?
Да се върнем до момента, в който ни благодарите.
Не, мамка му. Какво се казва?
Когато ти се представи възможност...
Сега искаме да върнем назад.
- Не става.
Без него нямаше да сме живи.
- Ако го направите и с други?
Права си, но ако оставите мен и семейството ми живи,
това ще бъде ценен житейски урок.
Обещайте ни да не закачате други.
- Сериозно ли?
Защо ще ви пука за другите, вместо да мислите за себе си?
Човек трябва да се грижи за себе си, всичко друго са бабини деветини.
И ти ли мислиш така?
- Трудно ми е да мисля.
Тогава просто слушай.
- В момента пикая.
Ние ви спасихме, а единствените хора,
чиито живот е застрашен... ами, не сме ние.
Защо просто не го обещаеш, а ние ще ти повярваме?
Няма да закачам хората. Обещавам.
Да, това е... имате право.
Сериозно?
- Да.
Нямах търпение да я пробвам.
Изчакайте, докато си отидем.
Дръж на обещанието, задник.
Червеният пистолет на Ред. Добре ли е, че им оставихме другия?
Не мисля, че биха тръгнали след нас, ако говориш за това.
Може би ще си изпълни обещанието.
Какво беше това, което каза "хората от хората"?
Не знам.
Просто не ми излиза от главата.
Пазете хората от хората. Дали щяха да оцелеят?
Ако не се бяхме повили ние ли? Не знам.
Счупена брадва, малко патрони, трима бродещи.
Оцелели са досега и изведнъж сестрата попада в стар капан.
За техен късмет наблизо имаше хора.
- Късмет е, че бяхме ние.
Дори не се замислихме.
Не.
Странно ми е да го призная, но чувството беше приятно.
Ние срещу света.
Или да спасяваме света.
Изненадан съм, че си взе супата.
Те ни извадиха оръжие.
Не им се полага супа с фиде.
Паста за зъби и пиячка.
Какво си намислил, Граймс?
Работя, с каквото имам под ръка.
ПРЕДИ ТРИ ГОДИНИ
Хайде, Свети духо.
Благослови тази вода, за да бъде Твоята светена вода.
Гейбриъл.
Всичко е наред, сама съм.
Дали е наред?
Дори да си сама?
Да.
Това връща ли се?
Не.
Просто исках да те видя.
Но не трябва да казваш на никого, че съм била тук, става ли?
Използвах радиостанцията на Юджийн, Розита ми помогна, за да те търся.
А ти намери мен.
Тръгна си, защото те съдеха за дела от миналото,
вместо за това каква се опитваш да бъдеш.
Но аз имах скрита цел, ти ми повярва и това беше грешка.
Рик те прие, защото вярваше, че хората могат да се променят.
Наричаше те една от нас.
Той умря, докато обединяваше хората.
Умрял ли е?
На моста.
Разруши го, за да спре едно стадо, той попадна в експлозията.
Грешката ми не беше това, че ти повярвах.
Грешката ми беше, че загубих вяра в теб.
Можеш ли да ми го простиш?
А всички хора, които не могат да ни простят?
А онези, които сме прогонили?
Как да живеем с това?
С молитва.
Прошка.
С разговори.
Не мога да говоря за нещата, в които съм участвала,
за нещата, в които ще участвам.
Нито дори със своите хора?
Не и без да им кажа всичко за вас.
Можеш да говориш с мен.
Поверителност при изповед.
Дори не си била тук, Ан.
Аз ти прощавам.
Добро утро, гълъбчета.
Завържи го за леглото, след това и себе си.
Седнете.
Седнете.
Мислиш ли, че е сама?
- Сама е и никой не знае, че е тук.
Това вече е невъзпитано.
Според теб как ни е намерила?
- Просто ще се включа в разговора.
Обстоятелствата на изчезването ви бяха подозрителни.
Затова се включих в екипа по заличаването.
После видях катастрофата. Това беше критичен момент.
Странно е какви неща си спомняме в такива моменти.
Миризмата на озон, паяк на покрива на хеликоптер,
жълт пикап, който просто си стои там.
Изпитвах натрапчиво усещане.
Настоявах да се върна, но не можех да взема и други хора.
Отидох до първия пункт, запасих се и взех резервната им кола.
Когато се върнах на мястото, всичко беше в развалини.
И видях, че сте оставили диря.
Трупове на мъртви, опаковки от супа.
Водеха чак до магистрала 90, най-прекия път до Вирджиния.
Никой не знае, че е тук.
Тя пропусна своя шанс, трябваше да ни убие, докато спим.
Аз си мислех за един друг, когото убих, мой довереник.
Който имаше решаваща роля в моето развитие в човек,
който ще помогне да преобразим света.
Между нас останаха неизказани неща.
Не исках да го направя, преди да ви убия.
Пак играеш игрички, Ан, не ти пука за армията или за града.
Напротив.
Мислиш, че все още съм онази. Но не съм.
Не съм и онази от бунището.
Взимаме, без да ни пука. Това не сработи.
Аз съм награждаван офицер Джейдис Стоукс
от Гражданската армия и бранителка на Републиката.
Правиш го за себе си, Ан.
Не, за Републиката!
Ако ви позволя да се приберете
и някой друг офицер някак ви намери, ще разкрият връзката ми с Александрия.
И това ще бъде краят на моята важна работа.
Аз ви спасих живота.
- Ти ни го отне.
Отне го от него, отне го от мен,
отне го от децата ни.
През тези години те растяха без баща.
А аз не знаех жив ли е, или мъртъв.
Ти ни отне семейството, Ан.
Не ви убих в съня ви, защото исках...
трябваше да ви благодаря.
Като умрете, Александрия ще бъде в безопасност,
а за децата ви ще има един по-добър свят.
Можехте да изберете и друго, но днес вие не губите.
Просто печелите друго. И това е краят на историята.
Нека това бъде вашата утеха.
Рик!
- Да тръгваме!
ПРЕДИ ДВЕ ГОДИНИ
- Как е съпругата на Рик?
Мишон ли? Пътува, помага на хората.
Защо я нарече негова съпруга?
А не е ли?
Не и официално, но...
Ако изобщо има значение.
Интересно.
Веднъж Рик каза, че трябва да ги венчая.
Трябваше да го направим още на моста, който строяхме.
Но аз не виждах бъдещето, което описваше.
Бях седнал на един дънер в гората,
а в краката ми, в пръстта,
точно пред очите ми, имаше един пръстен.
Изглеждаше като подходящ за сватбен, така че го запазих,
мислех да го оставя някъде, където Рик да го намери,
защото изведнъж вече можех да видя това бъдеще.
Но станалото - станало.
Аз прекарах последната година
в очакване на следващата ни среща.
Просто да седим тук и да си говорим.
Почти ме кара да се чувствам каквато бях преди.
През другите 364 дни
не е толкова важна личната връзка,
колкото отговорността
към нещо по-важно от мен.
Дори това да означава,
че трябва да правя трудни неща.
Дори жестоки.
Щом си тук и изказваш тези съмнения,
това не е ли признак, че ти не си такава?
Да знаеш, че вършиш нещо, което е грешно, означава...
Това е въпрос на оцеляване.
Въпрос на последствия.
И оцеляването на другите.
И тази част от мен, която опитомих, тя ме пазеше жива,
и може би ще може да опази и останалата част от света жив.
Групата, с която сме в конфликт, разруши част от стените ни.
Храната ни е оскъдна, децата ни гладуват.
Може би ти и твоите хора можете да ни помогнете?
Не е нужно да е много. Ще ви се отплатим...
Гейбриъл, знаеш, че не мога.
Аз дори не съм тук.
Моля те, знай, че угризенията ми са истински.
Докато извършваш жестоки и трудни неща.
Да. Трябва да тръгвам.
- Почакай, съжалявам.
Моля те.
Вземи го с теб.
Изпитваш съмнения.
Това е символ на вярата, на любовта.
Може би ще ти даде нещо, от което се нуждаеш.
По този начин давам на себе си нещо, от което се нуждая аз.
До следващата година?
На същия ден и място?
- Ако съм жив.
Не можем да я убием.
- Можем!
Казах ти, описала е всичко за нас.
За да разруши Александрия, защото тя може само това!
Да разрушава! Тя те отне от нас!
Не видя раждането на сина си, не видя първите му стъпки.
Какво ще правим, като я убием?
- Каквото трябва.
Дръж се!
Виждаш ли онзи склон?
Имаме си гости. На три.
В коя посока е пунктът?
Мислиш ли, че ми дреме на задника за някаква супа?!
Най-обикновено фиде. Какво ми пука, по дяволите?
Здравейте.
Проклятие! Изглеждаш като купчина тор!
Не искам да ви нараня. Имам нужда от малко помощ.
Моля ви. Преследват ме едни много опасни хора.
Нуждая се само от малко помощ.
В нашата колония е безопасно, имаме стени и храна,
и мога да ви предложа място.
Стига да можете да ме отведете.
Не е далеч.
- Колко далеч е това недалеч?
На няколко километра.
Какво?
- Висока си.
Базите са срещуположни, на двата края.
Трябва да знаем къде я е скрила. Ако я заловим, щя я разпитаме.
Мрази да я наричат Ан. Дълбоко в нея тя все още е жива.
И ако ни даде нещо, което да предпази Александрия...
Ние ще пазим Александрия, но тя трябва да умре.
Но без да рискуваме всичко.
Аз не виждах някои неща, но ти ми помогна.
Нека й помогнем, а ако не можем...
Тогава мога да я убия?
- Щом желаеш.
Може първо да я осакатим.
- Виждаш ли?
Това сте вие. Съжалявам. Тя обеща да ни приберат.
Трябваше дамо да ви примамим.
Ние не сме като вас, нямаше да оцелеем.
Четирима на двама. Хората са ресурс.
Каквото и да е казала, лъже ви.
- Стига ми да ми дадат храна и дрехи.
Все още не е твърде късно.
- Не, късно е.
Сбогом, Рик.
Ред!
ПРЕДИ ЕДНА ГОДИНА
Мислех си, че няма да дойдеш.
След онова, което ти отказах, не бих те обвинявала.
Аз...
прекалих.
Няма да се преструвам, че разбирам колонията ви или защо си с тях.
Но знам за тази твоя страна, която се страхуваш да не загубиш.
Ами ако вече е загубена?
Всяка година идвам тук с все повече грехове.
И знам защо съм ги извършила. Вярвам в това, което правим.
Но освен плана, ги има и съмненията.
И всичката кръв.
Знам, че мислиш, че не можеш да ми кажеш.
Обаче можеш. Аз съм тук.
Не мога.
А щом не мога, значи не съм тук.
Не. Тук си.
Може ли да ти изповядам нещо.
- Разбира се.
Очаквам с нетърпение тези дни,
за да имам това, за да те имам за себе си.
Тази тайна. Тези дни.
Аз те имам, а това доказва, че все още си тук, Ан.
Просто е така.
Защо не дойдеш в Александрия?
Гейбриъл.
- Няма да казваш за колонията ви.
Не мога. Вече ти споделих всичките причини.
Именно, не си ми казала нищо за вашата група,
освен това, че се презапасяват, докато другите гладуват.
Мислиш, че това, което правим, е за да страдат останалите?
Че бих била част от такава група?
За такава ли ме мислиш?
- Не, знам, че не си като тях.
Виждам го, когато погледна в очите ти.
Аз го направих. Вината е моя.
Какво?
- Съжалявам, че дойдох.
Съжалявам, че се разкрих пред теб. Съжалявам, че те превърнах в риск.
Какво?
Съжалявам.
Защо не се покажеш?
Да поговорим?
- Да ме накарате ли?
Като ми чупите костите, докато ви кажа къде е папката?
Няма да стане, Рик. Живея за каузата и ще умра за нея.
Аз не съм предателка, не съм като теб.
Вие двамата сте несломими заедно.
Но това няма да спаси децата ви.
Ако ме убиете, те умират.
Ако умра от раните си, те умират.
Ако ме убият бродещите, те умират.
Не беше нужно да става така. Беше на правия път, Рик.
След толкова години проумя
каква е отговорността да се бориш за нещо по-важно от теб.
Бийл също го видя.
Щеше да те въведе в Ешелон в момента, в който се върнеш.
Очите ти щяха да бъдат отворени за реалните мащаби на това,
което ще направи АРГ, за да възстанови света.
Можеше да осигуриш сигурността на Александрия.
Но не го направи.
Позволи на Мишон да те отклони от този път.
Нужно беше само да избягаш, когато Рик ти осигури път.
Но не го направи и ето ни сега тук, а съдбата на приятелите ти,
на децата ти, е подпечатана, защото си същия като нея.
Ти се грижиш за себе си.
Ти не искаш да убиеш хората вкъщи, Ан.
Знам, че не искаш.
- Въпросът не е какво искам.
Въпросът е да спасиш човечността си или да спасиш човечеството.
И това е реален избор.
Аз избрах своята колония, аз избрах този живот.
Така че кой ще умре днес?
Вие двамата? Или аз и всички вкъщи?
Права е.
Рик.
Не исках да го видя.
Исках смъртта й, за да не се налага да го проумея.
Само че е необходима саможертва.
Откакто те намерих, всичко, което правех, беше за нас.
Но сега виждам, че няма как накрая да се приберем вкъщи.
Е, какво решаваш?
Добре.
Все още можем да се разберем,
така че всички да оцелеем, както и Александрия.
Мишон ще ти даде провизии, за да можеш да оцелееш,
за да стигнеш до пункта, а аз ще се върна с теб.
Бил съм ранен в хеликоптера, единственият оцелял.
Ще се върна в АРГ, за да работя за бъдещето,
сякаш нищо не се е случило, но при едно условие.
Мишон ще си тръгне, а аз няма да им казвам за Александрия.
Това е единственият начин. Разбрахме ли се?
Защо да ти вярвам,
след всички глупости, които сътвори?
Разбрахме ли се, или не?
Да.
Разбрахме се.
Приближи се, Рик. Покажи се.
Ние свалихме оръжието, свали и ти твоето.
Изглеждала си и по-добре.
Беше глупаво да мисля, че мога да те надвия, след като сте заедно,
затова се съгласих да се договорим.
Тя да ми донесе аптечката.
Аз също не ти вярвам, обаче те уважавам, Рик.
Самозаблуждаваш се. Продължаваш да се самозаблуждаваш.
Не продължаваш да се връщаш, не си си тръгвала.
Грешиш.
Давай.
Застреляй ме.
Накарай ме да разбера, покажи ми коя си.
Пусни го.
Казах да го пуснеш.
Прецаквали сте ме преди и аз съм ви прецаквала.
Това е добър план.
- Пусни пистолета или ще те убия.
Дори това да означава разрушението на Александрия?
Всичко, което съм имала или загубила.
Хората ми, приятелите ми, всички.
Бях се изморила да губя.
Най-после бях част от нещо, което ще оцелее.
Не можех да загубя още една колония.
Старата ми.
И новата.
Знаех, че ако не ви убия,
някак, по някакъв начин, ще дойдете за АРГ.
Така че събрах папката, за да се застраховам,
и да се погрижа да не го направите.
Мислех, че в смъртта ми ще си е струвало.
Щях да съм избрала страна, нали?
Мислех, че съм избрала.
Напред-назад.
Джейдис, Ан,
александрийци,
АРГ.
Върви.
Дойде, за да ти помогна да намериш отговор.
Току-що го намери.
Ще се видим догодина, Ан.
Той вече ми го показа.
Аз намерих своя отговор.
Папката е в моята стая в Каскадия.
Просто я унищожете и си вървете.
АРГ ще възстанови света.
Кажете ми, че няма да ги нападнете.
Не.
Защото ще ги нападнем.
Ще вземем папката.
След това ще отидем за АРГ
и ще ги спрем.
Той ще бъде посветен в Ешелон
и ще разбере всичко, което правят и за което градът не знае.
Градът, който видях, няма да ги търпи,
а ние ще им помогнем да ги спрат,
защото, Ан,
АРГ не е отговорът
и те трябва да бъдат спрени.
Това ще направим.
Имало е причина да ни оставиш живи.
Иска ми се да бях умряла като творец.
В този живот важното никога не е било оцеляването.
Важна беше истината.
Това е моята истина.
Краят на моята история.
Моят мир.
На моста си казал на Гейбриъл, че искаш да ви ожени.
Намерил го е и е искал да ти го даде.
Ти откъде...
Не си сънувал, Рик.
Давай.
Направи това, което каза, че ще направиш.
Моля те.
Пунктът е зад онзи хълм.
Онова, което каза пред нея, не беше само за пред нея.
Нямаше да можеш да ги промениш сам, но заедно? Целия проклет свят?
Виждам как можем да го направим по-добър.
И ако можем, трябва да го направим.
Мишон, почакай. Исках да ти кажа нещо.
Това е един повреден свят,
а ти си единственото, което му придава смисъл.
Твой съм, до сетния си дъх.
Това никога не съм си го представяла.
Но не би могло да бъде друг.
Аз съм твоя.
ПЕТЪР ХАРАЛАНОВ © MMXXIV