La flor de mi secreto a.k.a. The Flower of My Secret (1995) Свали субтитрите
Филм на ПЕДРО АЛМОДОВАР
С участието на МАРИСА ПАРЕДЕС
Направихме всичко възможно, но синът ви е мъртъв.
Не може да бъде. Видях, че диша.
Да не грешите? Случва се. – Този път – не.
Искам да го видя. – Разбира се.
Но трябва да ви предупредим да не храните илюзии.
Ще ви се стори, че диша. Но не е така.
Вместо него диша машината.
Ако не възразявате, ще го преместя в друга болница.
Ще намеря пари. Ако има шанс... – Няма, госпожо.
Мозъчната смърт е трудна за обяснение.
Подаваме кислород на сина ви с машина, затова изглежда, че диша.
Но мозъкът му е мъртъв.
Но синът ми е силен. Той е само на 16.
Но щом казвате, че диша, това е добре.
Добре е, че диша. – Не диша той, а машината,
както ви обясни колегата. – Не ви вярвам.
За съжаление, имаме неопровержими доказателства.
ЕЕГ изследването показва липса на активност.
Това означава мозъчна смърт.
Бих приела да е с нарушения, само да е жив.
Госпожо, синът ви е мъртъв.
Хуан?
Мъртъв е.
Искате ли да съобщим на близките ви? – Не.
Сама съм. Мъжът ми почина от инфаркт преди две години.
Имам свекърва, но тя ми е враг.
Защо й беше да подарява мотор на сина ми?
Проклет мотор! А аз му казах!
Ще загробиш и мен, ако нещо те сполети с този мотор!
Такива неща се случват всеки ден.
Всеки ден? Аз не губя сина си всеки ден!
Закълнете се.
Какво?
Закълнете се, че моят Хуан е мъртъв.
Госпожо, това никой не го е искал от нас.
Не я съди.
Да, госпожо, заклеваме се. Синът ви Хуан е мъртъв.
Сценарист и режисьор ПЕДРО АЛМОДОВАР
Без защита срещу преследващата ме лудост...
Всеки ден обличам нещо от теб.
Днес сложих ботите, които ми подари последно.
Помниш ли нощта, когато ми ги събу, защото не успях сама?
Тази сутрин ги видях, спомних си го и ги обух в твоя чест.
Сега ми стискат. Спомените ми са като тези боти.
Така стискат сърцето ми, че не мога да дишам.
Не мога да ги сваля.
Може ли да ми дадете 1000 песети? – Нямам.
А 500? Моля ви, важно е. – Нямам дребни.
Моля ви!
5000, ако ми свалиш ботите. – Дадено.
Седнете, за да ми е по-удобно. – Къде?
На камъка, при чешмата.
Елате насам.
Седнете тук.
Започни с тази, например. – Добре, да видим.
Ей сегичка ще стане.
Трудно е!
И вие трябва да теглите. – Не мога да тегля, ще падна.
Човече! Не, чакай малко. Да ти кажа...
Пусни ми крака! – Какво?
Виж, трябва да хванеш над тока. – Над тока, ясно.
И тегли от петата надолу, разбра ли?
Така ли? – Да.
Не помръдва.
Чакай, моля те! Пусни ме!
Пусни ме! Не!
Спри, моля те!
Стига, ще подгизнем!
Обичам дъжда. – А аз не.
Ще викна един приятел. – Все едно ще ти платя.
Ама и ти си една! – Вземи парите!
Благодаря. Хайде!
Едно кафе с коняк, моля. – Веднага.
Ще използвам телефона.
Център по трансплантации. – Обажда се Лео, приятелка на Бети.
Може ли да я чуя? – Не, няма я.
Отиде на семинар.
В Мадрид или другаде? – В Мадрид.
В Учебния център.
Както обикновено. – Да.
Ще се освободи късно вечерта.
Да й предам ли нещо? – Не, няма нужда.
Чувства / поведение
Мъка, ярост, болка, безпомощност
агресивност, обърканост, тъга
Синът ви интересуваше ли се от социалните проблеми?
Не знам.
Искаше да се бори за свободата на словото.
Беше против насилието, нетърпимостта, войната.
Както е редно. – Значи е мислил за другите хора.
А говореше ли за смъртта?
Защо за смъртта? Беше едва на 16.
Питаме ви, защото
някои хора приживе решават да дарят органите си.
Искаме да знаем дали Хуан... – Мислите за трансплантация?
Можете ли да направите още нещо?
Можем да направим много. Но не за сина ви, а за други.
Не ни приемайте погрешно, но синът ви може да спаси много хора.
В случая на Хуан, който е млад и в добро здраве,
говорим за петима души.
Но е нужно да дадете съгласието си.
Не ме мъчете повече. Жената в чакалнята ме предупреди.
Няма да го обезобразявате! – Не е обезобразяване, а операция.
Не оставя никакви следи.
Искам да видя сина си! – Помислете малко.
80% от роднините дават съгласието си.
В това намират утеха. Знаем го от опит.
На кого ще дадете органите му? – На нуждаещи се.
Не на някой арабин, нали?
На арабин ли? Ще ги дадем на нуждаещ се,
независимо от произход и социално положение.
Чела съм, че има богати араби,
които си купуват органи на черния пазар!
Това се случва в страните от Третия свят.
Испания участва в Общия пран... – План.
В Общия пран... – Не, план!
В Общия план за донорството на органи.
И всичко се върши при пълна прозрачност. Извинете.
Органите му поне ще останат ли в Мадрид?
Законът ни забранява да даваме подобна информация.
Не знам.
Дайте ми няколко дни да помисля, в момента съм объркана.
Искам да видя сина си. – Не можем да чакаме.
Времето е ценно. Ще ви дадем няколко минутки да си помислите.
Колкото време ви е необходимо.
Ако можем да ви помогнем с нещо, ни кажете.
Не сме тук само за да изискваме.
Извинете. С това трябваше да започнем.
По-добре късно, отколкото никога. Да вървим.
Мануела, беше страхотна. – Не преигравам ли малко?
Не. С всеки семинар ставаш все по-добра.
Ще пусна записа.
Ако имате въпроси, ги задайте и ще го спра.
Роберто, а ти как се чувстваше? – Ужасно.
Особено като не разбра за мозъчната смърт.
Разбрах. Медицинска сестра съм.
Но много хора не знаят какво е ЕЕГ.
Мозъчната смърт е трудна за обясняване и разбиране.
В този момент близките са съкрушени от мъка
и са готови да се вкопчат и в най-малката надежда.
Донорството не бива да се обсъжда,
докато не разберат и не приемат смъртта.
Затова трябва да се обяснява ясно и с голямо уважение.
Признавам, че когато каза за арабина,
изгубих всякакво уважение. Просто побеснях.
Осъди реакцията на Мануела. – Не моята, а на майката.
Не съм расистка. – Да.
Реакцията ти е разбираема.
А когато вместо "план" казах "пран"...
Идеше ми да пукна.
Щях да се напишкам. – Мануела! Случва се.
Не бива да съдим близките. Това е най-важното.
Мъката и страхът оправдават подобни реакции.
Има и такива.
Лео!
Какво правиш тук? – Трябваше да те видя.
Само за минутка. – Какво се е случило?
Нищо. От дъжда е.
Крайно време беше. – Изчакай ме в кафенето.
Добре. До скоро, Лео. – Довиждане.
Какво има?
Дойдох да ми помогнеш да си сваля ботите. Не мога сама.
Лео! – Не ме гледай така.
Нямам кого да помоля. Бланка има почивен ден.
Звънях, но не ми отговори. – Ела, ела!
Подгизнала си. – Не знаеш какъв ден имах.
Седни.
Хайде, вдигни си крака.
Трудно е. – Да.
Пако ми ги подари преди две години.
Вечерта в хотела ми ги свали, защото не успях сама.
Другата!
Какво щастие!
Лео, не може да продължаваш така. – Как?
Имам други. Тези са ми точни, не се бой.
Толкова си ранима. – Какво искаш да направя, а?
Благодаря.
Искаш ли да вечеряме заедно? – Ако можеш, ще се радвам.
Слушай, не се тревожи за мен. Добре съм.
Още малко и ще стигна до анонимните алкохолици.
Видя ли се с приятеля ми Анхел от "Ел Паис"?
Още не. – Не те ли интересува?
Да, но ми е неудобно. – Чудесен и добър приятел е.
Обещай ми, че утре ще отидеш. – Добре.
Каза ли му коя съм? – Не.
Кажи му сама, ако искаш.
Бети, като изключим пиенето, всичко ми е трудно!
Излизай и прави нещо, не чакай цял ден да ти се обади Пако.
Бих искала, но не мога.
Ако не можеш сама, ще потърсим помощ.
Нямам нужда от помощ. Нужен ми е Пако.
Лео, не си единствената жена, която има проблеми с мъжа си.
Това не е никаква утеха!
Бланка, трябваше да ти кажа нещо, но не помня какво.
Вземете таблетката фосфор. – А, да.
Не подобрява паметта, но съм като разгонена кучка.
Знаеш ли, че фосфорът е афродизиак? – Какво е?
Спомних си!
Ако господинът се обади, да ме потърси довечера.
Ако попита как съм, излъжи, че съм много добре.
Това е синът ми.
Ще ми помогне, че имам много багаж. – Добре.
Хайде, закъснявам!
Здравей, мамо! Каза ли й?
Не. – Какво чакаш?
Не мога сега, бедната има нужда от мен.
Не бива да изпускаме случая. Може да нямаме друг.
Кой случай? Докато не видя договора, няма да повярвам!
Ти репетирай. Ще уредя всичко. – Това ме тревожи.
Не разбирам кой би инвестирал милиони, без да е видял нищо.
Хайде, заеми се с боклука.
Нима не поиска... нищо в замяна?
Какво говориш? – Защо не потърсиш друга?
Отдавна не съм танцувала. И бъбреците ми са зле.
Не започвай пак. Ти си най-добрата! – Бях най-добрата!
Но мина толкова време.
Вестник "Ел Паис"
Благодаря. Това е любимото ми място тук.
И моето. Сърцето и артериите на вестника.
Без тях "Ел Паис" няма да излиза. – Не само...
Извинете. Анхел? – Аз съм.
Аз съм Лео. – Коя Лео?
Масиас, приятелката на Бети. – А, да. Тя ми каза, че ще дойдете.
С какво ще съм ви полезен? – Може би ще прозвучи нахално,
но бих искала да пиша за вестника ви.
Казах й, че е прекалено дръзко...
Малко дързост е полезна. Искаме да освежим притурката.
Чел ли съм нещо ваше? – Не, не сте.
Необразован ли изглеждам? – Нищо не съм публикувала.
Не искам да ме приемете само защото съм приятелка на Бети.
Нося ви някои неща, за да добиете представа как пиша.
Един роман. И две есета.
Да не ви отнемам повече време. Благодаря.
Имам време. Да поговорим в кабинета ми.
Можели да отида до тоалетната? – Да. Първата врата.
Романът "Хладилна камера" ваш ли е? – Разбира се.
Не сте го подписали. – Забравила съм.
Искате ли кафе? – Да, благодаря.
Кога започнахте да пишете? – Бях десетгодишна.
Семейството ми се премести в Естремадура.
Благодаря. Съседите ни бяха неграмотни.
Плащаха ми, за да им пиша писмата и картичките и да им чета отговорите.
Оттогава непрестанно чета и пиша. – Прекрасно.
Да ви налея ли малко? – Не.
В определен жанр ли специализирате?
Пиша за нещата, които ми харесват и рядко чета испанска литература.
И още нещо... – Още условия?
Да. Бих искала да пиша под псевдоним.
Не е проблем.
Кои са любимите ви автори? – Предимно жени са.
Авантюристки, самоубийци, луди като Джуна Барнс, Джейн Боулс, Д. Паркър,
Джийн Рис, Фланъри О'Конър, Вирджиния Улф, Едит Уортън, Фрейм.
Едно от есетата, "Живот и болка", е за тях.
Познавам ги добре, затова ги изброявам.
И мен ме интересуват авторите жени. – Това ме радва.
Какво мислите за Аманда Грис? – Откъде знаете, че е жена?
Никой не я е виждал на снимка. Никой не я познава.
Имате право. Но стилът й е женски.
Нещо между Барбара Картланд и венецуелска сапунена опера.
Не харесвате сантименталната литература.
Напротив. Но не мисля, че авторката се задълбочава в чувствата.
Няма болка, няма разкъсване.
Само рутина, самодоволство и сантименталност.
Уважавам мнението ви, но не го споделям.
Можете ли да развиете това, което ми казахте, в пет страници?
Не съм човекът, който ви трябва. Мразя Аманда Грис.
Чудесно. Публикуваме положителни и отрицателни критики.
Вашата ще е отрицателна.
Не ми се пише такава. Животът ми е пълен с негативизъм.
Не бих добавяла още, дори и да ми плащат за това.
Довиждане.
Аз...
Какъв кретен съм!
Да? – Роса, Лео е.
Лео! Влизай!
Лео! – Роса!
Какво носиш? – Малко дрехи.
Не биваше. – Ако не ти харесват...
Ти пък! Имаме нужда от всичко. Чисто нови са!
Момиченцето ми е дошло! – Как си, мамо?
Как може да съм? – Какво ти е?
В депресия е. – От времето. И този Мадрид!
"От времето". С нейните нерви.
Всичко я дразни. – Млъкни! Каква проклетница!
За сестра ти всичко е от моите нерви и фантазии!
Не се карайте. От времето е. И аз съм така.
Краката ми тежат сякаш са от олово.
Движи се повече, за да не се обездвижиш.
Вече не мога. – Защо не я извеждаш?
Аз ли? Не си подава носа навън. – Защо да излизам?
За да ме пребие скинар или да ме прегази кола?
Какво съм им сторила? Така ме гледат! – Как да те гледат?
Нарича ги свине и хипита. В квартала са само двама.
Как да отлича юпи от скинар, като недовиждам?
Иди на очен лекар! – Ето новата книга на Аманда Грис.
Не мога да чета романи, съвсем окьоравях.
Дай ми го, аз мога. Каква красива корица!
Да седнем на дивана, че на този стол ме заболя опашката.
Сестра ти харесва столовете, защото са позлатени. Като циганка е.
Цял ден седя тук със скръстени ръце. Кьорава съм!
Очният каза, че ако се оперира, може да се подобри.
Сестра ти иска да ме сложат на операционната маса! Не искам!
Докато съм жива, няма да ме режат.
Като умра, правете каквото искате. – Не говори така.
Не се бойте, малко ми остана.
Ето! Само защото й казах да отиде на лекар.
Лео, операцията е като динята.
Докато не я разрежеш, не знаеш дали е сладка, или е презряла.
Имаш право. – Голяма философка се извъди.
Философката отива до тоалетната, защото е запечена.
Ако не си сложа свещичка, не става.
Мръдни! Да не искаш да те прескачам!
Виждаш ли каква е? – Ужасна е.
Няма търпение.
Ако не се изходи сутрин, всеки ден си слага свещички.
Не те почерпих с нищо! – Какво?
Къде ми е главата? Ела, ще спретна нещо.
Искаш ли кафе? Приготвено е. – Да, благодаря.
Каквото й да й кажеш, се зъби.
Все по-агресивна е. – От възрастта е.
Задушава се у дома. – Ще свърши като сестра си.
И като лелите, и като баба. Всички изкукаха.
Явно им е в кръвта.
Хапни си калмари, обичаш ги. – Не, кафето ми стига.
И нас ли това ни чака, щом сме от същата кръв?
Видя ли как се облича? Прилича на клошарка.
Малко крем карамел? Само яйца и мляко.
Не можеш да ми откажеш. – Добре.
Вземи ги. – Лео, стига. Даваш достатъчно.
Роса, не спори!
Но ще ти ги върна, когато Сантяго си намери работа.
Как е той? – Зле.
Работи на парче и пие все повече.
Не издържам между него и мама. Между два огъня.
Мисля, че е по-добре да я взема у нас.
Не си го помисляй. – Имаш много грижи.
Аз съм свикнала.
Какво? Критикува ли ме? Не я слушай. Наред съм.
Ако краката ми бяха като главата! Ръцете ти са ледени!
Нали ти донесох топъл халат? – Прекалено е хубав, като за музей.
Прах ли да събира? – Не, опакован е добре.
Как е облечена! Срам ме е да я изведа.
Не мога да угодя на сестра ти!
Луда е като сестра ми Петра, Бог да я прости!
Като нея си! – Ти си като нея!
И като лелите, и като баба! – Още нещо?
Оставете гените на мира.
Ще си ида на село. Така няма да преча на никого.
Кой казва, че пречиш? – Ако след обяда си легна,
тя ме буди като в казармата.
Иначе нощем не спи. – Да ходя, да се движа!
Какво иска да правя? Аеробика ли?
Искам скоро да умра! Да не преча на никого!
Къде си ги скрила?!
Крие всичко като сврака! – Какво искаш?!
Чушките! – Пред теб са, ще ти избодат очите!
Както ти казах, вече съм кьорава.
Ето, а бърза да си ходи на село. Преди ваканцията на децата.
Мразя Мадрид. – Не може да живееш сама.
Ще намерим някой, който да ти помага и да нощува при теб.
Да, че да ми рови по шкафовете и да ми яде храната.
Не си го помисляй! Вземи чушките.
Защо ми ги даваш? Имам готвачка.
Кой знае как готви циганката. – Расистка!
Готви добре. А как глади!
Пако казва, че никой не му глади така ризите. Дори аз.
Не вярвам на война да му е по-добре отколкото у дома. Нали, Роса?
Още крем карамел? – Не.
Ще ти дам за у вас. – Недей.
Изглеждаш измъчена, Лео. – Ще ти сложа и калмари.
Замина на война! Сякаш тук нямаме достатъчно грижи.
Ще ти сложа и тортиля.
Всеки ден се моля да не го сполети нещо.
Моли се и за мен. – Разбира се, дъще. Първо за теб!
За мен не се моли. – Ти си атеист.
И какво? Ти вярваш, моли се!
Искаш ли една? – Не.
Между другото, имаш ли пари? Да платя данъците на село.
А, да. Вземи.
А другата седмица племенникът ти е рожденик.
Не я слушай, нищо не му трябва.
Едни дънки му вземи, че ходи все с едни и същи.
Вече е млад мъж. Ученолюбив е и е много спретнат.
Не като сестра си, дето и гащите си не може да изпере.
Лика-прилика сте си. Бабата и внучката.
Калмарите! – Ех, Леокадия! Тежък ми е кръстът!
"Пред вас стои
жена, създадена за безпокойство.
Джуна Барнс."
Да? – Лео, Анхел е.
Кой Анхел? – От "Ел Паис".
Не мога да чакам до утре.
Прочетох есетата и романа и ги намирам за прекрасни.
Казвате, че сте ги харесали? – Много!
Да не би да ме лъжете? – Аз?
Пили ли сте? – Да. Но и пиян не лъжа.
Измислете си псевдоним.
Искам веднага да публикувам "Болка и живот".
Може ли да минем на "ти"?
Да, говорете ми на "ти". Тоест говори ми на "ти".
Харесвам заглавието. – Това е песен на Бола де Ниеве.
Знам. "Ако ми остава само болка и живот,
не ме оставяй да живея, о, любов!"
Никой не е свързвал кубинския дух с Джуна Барнс, а има много прилики.
Да, точно това исках да подчертая.
А имаш ли редактор за романа? Мога да ти помогна.
Честно казано, не смятах да го публикувам.
Така ли? А защо си го написала?
За удоволствие. Казах ти, че обичам да пиша.
Добре. Ела да поговорим за работата.
И ме извини за тази сутрин.
Не съм лош човек, но понякога се държа като кретен.
Лека нощ. Благодаря.
Да? – Пако. Аз съм.
Лео. Колко е часът?
Рано е. – Рано? Почти полунощ е.
Бях заспал. Има ли нещо? – Да. Много съм щастлива.
Исках да го споделя с теб.
Тази сутрин отидох в "Ел Паис"... – Лео, в момента пиеш ли?
Не. Защо?
Защото си превъзбудена въпреки късния час.
В Мадрид не е късно. – В Мадрид никога не е късно.
Но забравяш, че аз съм в Брюксел. – Така е.
Добре, ще се обадя утре и ще ти разкажа.
Добре ли си? – Да, да.
Да, любов моя. Целувам те.
До утре.
Ало, да? – Ало.
Може ли да говоря с подполковник Франциско Аркос, моля?
В момента го няма. Кой го търси?
Жена му от Мадрид.
Да. Кажете му, че съм го търсила и да ми се обади, моля.
Нищо друго? – Не, само да ми се обади.
Добре. Дочуване. – Дочуване.
Най-после, Лео!
Виж, второто издание. – Чудесно.
Вече не се надявах да дойдеш. – Бях заета.
Получихте ли романа, който пратих?
Да, разбира се. – И?
Не е роман на Аманда Грис. Защо реши така?
Предполагам, че се развивам. – Защо?
Защото съм жива. – Защо променяш нещо, което работи?
Забравяш, че колекцията ни се казва "Истинска любов".
А ти пишеш за майка, чиято дъщеря е убила баща си,
защото той се е опитал да я изнасили.
И за да не се разбере,
майката крие трупа във фризера на ресторанта на съседа си.
Не е лесно да се отървеш от труп, а майката иска да спаси дъщеря си.
Ти не би ли спасила детето си? – Не говорим за деца, а за романи.
Децата погубват живота ни, а книгите ни връщат илюзията, че живеем.
Хората четат книги, за да забравят трудния си живот.
Попадат в по-хубав свят. Кафе? – Не, благодаря.
Кой би мечтал да живее в мизерен квартал,
на социални помощи, като жив труп?
Кой би се идентифицирал с героиня,
която разнася и чисти болнични подлоги?
Чиято свекърва е наркоманка, а синът й е гей? И си пада по черни!
Луда ли си, Лео? – Може би.
Но реалността е такава, Алисия. – Реалността!
Имаме си достатъчно реалност у дома.
Реалността е за вестниците и телевизията. И виж резултата!
От толкова "реалност" страната ни скоро ще избухне.
Реалността трябва да се забрани!
Алисия, прекаляваш. Никой не ти е крив, че синът ти се друса.
Това не те засяга!
Между другото. Наистина ли онзи ден си му дала 5000 песети?
Аз? Дори не го познавам!
Той те познава. Сигурно те е виждал тук.
Колко горчи! Сигурно ги е откраднал.
Лъже. Твърди, че те е срещнал на улицата.
Че си му платила, за да ти събуе ботите.
С тези измислици вече ще ме побърка.
Синът ти ли е бил? Казал е истината. – Така ли?
Абсурдно е. Как да повярвам? – Да продължим.
Ако Алисия заговори за дрога, никога няма да свършим.
Прав си. – Лео.
Уговорено е, че ще пишеш любовни романи.
В романа има любовна история. – Къде?
Аз не я видях. – Собственикът на ресторанта.
Още обича жена си, въпреки че са разделени.
Който наема убиец, който да очисти тъща му,
за да се види с жена си на погребението й
и да я убеди да се върне при него? – Да. Точно тази.
И мислиш, че начинът да спечелиш жена е да убиеш майка й?
Абсурдно е, но ме вдъхнови истински случай. Станало е в Пуерто Рико.
Будалкаш се с мен. – Не.
Съжалявам, че не харесвате романа. – Почакай.
Имаме проблем. – И то много голям.
Договорът ни те задължава да ни даваш пет любовни романа годишно
през следващите три години. Нека да ти напомня.
"Романи за любов в луксозна среда, с леко загатване за секс,
зимни курорти, ярко слънце, жилищни комплекси,
секретари, министри, юпита. Никаква политика.
Избягване на социалната проблематика.
Извънбрачните деца са позволени." Това да. И щастлив край.
В договора са и милионите, които получаваш авансово.
И условията ти. Да не разкриваме истинското ти име.
И да не публикуваме твои снимки. Никакви интервюта.
Приехме всичко, Лео. И го изпълняваме съвестно.
А ти не. Там е проблемът. – Проблемът е в цвета.
Говори ясно, не си играем на гатанки.
Не мога да пиша в розово. Само в черно.
Опитвам се, но става все по-черно. – Глупости!
От 20 години пишеш за любов. Не се променяме за една нощ.
Целият свят може да се промени за една нощ.
Тръгвам. – Скъпа Лео!
Ще се опиташ ли пак, преди Томас да те осъди за нарушение на договора?
Мисли за вилата си, за свободата, за Карибите,
за колагена, за липосукциите, за близките си,
за анонимността... – Довиждане, Алисия!
Не си играй с нас, Лео.
Да си играя? Искам да съм пряма и откровена.
Макар да го няма в договора ви.
Говори с адвоката си. Той ще ти обясни всичко.
Не си отивай! Ако Томас заведе дело, всички ще научат коя е Аманда Грис!
Мислил ли си? Ще е добра реклама за втора антология.
Какъв скандал ще е, когато научат коя е и кой е мъжът й!
Осъди я, Томас!
Единственото качество на Аманда Грис
е това, че се крие в сянката на псевдонима си.
Не се знае нищо за литературната й техника.
На ръка ли пише или на машина?
Труман Капоти прави разлика между писатели и машинописци.
Дали Аманда Грис не е просто добра машинописка?
Тя пише "фикции",
но резултатът трудно може да се нарече литература.
Когато казвам "фикции", имам предвид лъжи.
Прекрасно!
Кой е? – Лео. Отвори.
Лео, ще излизам. Защо не ми се обади?
Звънях, но беше заето. – Не можа ли да изчакаш?
Ако ще вися на улицата, си отивам. – Отварям.
Здравей, Лео. – Здравей, Бети.
Нямаше да те безпокоя, ако проблемът ми не беше огромен.
И аз имам проблем. Можем да си разменим местата.
Благодаря! А уж сме приятелки!
Ако сме, защо не питаш какво ми е? – Не ми остави време!
Дойдох, защото само с теб мога да говоря за Аманда Грис.
Изглеждаш много странно. Какво ти е?
Ела да седнем. Разкажи ми.
Не мога да ти кажа. – Не можеш ли?
Не. Служебни проблеми.
Станахме две. Да пийнем по нещо.
Телефонът. – А?
Телефонът звъни, не чуваш ли?
Да, но ще налея нещо за пиене.
Да вдигна аз? – Недей, аз ще вдигна.
Да? О, каква изненада!
Да, току-що дойде. Ще ти я дам.
Лео, за теб е.
Кой е? – Лео.
Пако! Как разбра, че съм тук?
Звъннах у дома и като не отговори, реших, че си при Бети.
Каква интуиция!
Казвала си ми, ако не си у дома, да те търся из целия град.
Така ми харесва.
По специален повод ли си там?
Да, имам проблем. Ще ти обясня.
Но първо ми кажи, там има ли скали? – Да, има.
Много ли? Тук е като в Гранд Каньон.
Да. Кажи ми какво става.
Скъсах с "Фасинасион".
Не влизам в детайли, защото са сложни
и предполагам, че нямаш време. – Сега не.
Но след три дни ще можеш да ми разкажеш на живо.
Какво? – Да, получих 24 часа отпуск.
Наистина ли? – Да.
Не знаеш колко искам да те видя!
Този път всичко ще бъде наред, не като в Брюксел.
Надявам се. Любима, не плачи.
От вълнение е. От радост. Край, не плача.
Виждаш ли как се владея? – Да, виждам.
Поздрави Бети от мен. – Поздрави от Пако.
Поздрави и от мен. – И тя те поздравява.
Как е? – Има проблеми, горката.
Какво става? – Не ми казва. Какво става с теб?
Писна ми. – Писнало й е.
Служебни проблеми. – Така ли?
Да. Така изглежда.
Хайде, скъпа, оставям те. Много те целувам.
И аз теб, любими. Много скали.
Странно е, че се обади тук.
Търсил ме е и знае, че идвам само тук.
Ще дойде ли? – Да. След три дни.
Този път трябва да се изясните.
Не крещи, изслушай го, нека да говори. Не плачи.
Дръж се като зряла жена.
Никакви кавги, обещавам.
Какво означават тези скали?
Попита го дали в Брюксел има скали.
Това е тайният ни начин да казваме "обичам те".
Преди години, малко след сватбата, вървяхме по улицата.
Видяхме реклама за баните "Скала".
Имаше слоган: "Обичам те! Скала!"
Когато говорим по телефона, за да не ни разберат, казваме "скала".
Или "много скали". Означава "много те обичам".
Госпожо! – Да? Тук съм, Бланка.
Намерих го. – Най-после!
Дали сте го на химическо преди 2 седмици.
Никакъв спомен. Не съм добре, Бланка.
И от сутринта търся обеците си с оникс.
Върху скрина са. – Не ги видях. Би ли погледнала?
Не ми харесва, че изчезват бижута. – На мен също.
Никой не идва освен мен.
Пако! – Лео, Анхел е.
Каква гадост! – Ще дойдеш ли? Потвърди ми.
Къде е проклетият телефон?
Прочетох в едно интервю, което ще публикуваме,
че Бигас Луна снима филм по сценарий,
който много напомня "Хладилна камера".
Да, Анхел, тук съм. – Какво става? Звучиш странно.
На високоговорител съм. – Ясно. Кажи ми.
Познаваш ли сценариста Хуан Хосе Бурес?
Не мисля.
Сценарият му ужасно напомня романа ти.
И Бигас Луна ще го използва. – Ами? Какво съвпадение.
Съвпадение или плагиатство? – Едва ли.
Никой не го е чел освен теб.
Регистрирала ли си авторските си права?
Не съм. – Как така не си?!
Нямах намерение да го публикувам. – Наистина не те разбирам.
Кажи ми.
Да не би ти да си плагиатът? – Аз?
Нямам проблем. Стига да не крадат от мен. Или от теб.
До скоро. – Не отговори на въпроса ми.
Сигурно, щом го казваш. Добре, ще дойда.
Госпожо, никъде не ги намирам.
Добър ден. На "Мигел Юсте" 40, ако обичате.
Публикувал я е!
"Добра машинописка ли е Аманда Грис?" Пас Суфратеги.
"Аманда Грис е Александър Дюма на сантименталния роман."
Пахи Дермия. Кой е Пахи Дермия?
Добре дошъл, Пас Суфратеги! – Да не чуе някой.
Благодаря ти, че я публикува. Много ме зарадва.
А чия е другата? Положителната критика?
На Пахи Дермия ли? Той е срещу теб. – Но може да бъде!
Лошо ли съм го измислил? Малко приличам на хипопотам.
Писането е сериозен труд. Дори за Аманда Грис.
Нямаш никаква жал към нея. Заповядай.
Утре има състезание по надвикване.
Трябва да дойдеш. Не знаеш как ще се забавляваш!
Не мога. – Има и демонстрация.
На студенти по медицина. Може да напишеш за тях.
Утре съм заета. Мъжът ми си идва от чужбина.
Имаш съпруг. – Да.
Усещах, че нещо ни разделя.
Дели ни пропаст, както би казала Аманда Грис.
Напомня "Апартаментът" на Уайлдър. – Да, така е.
Във филма Шърли Маклейн си мисли, че е влюбена в някого,
а всъщност е влюбена в друг.
Уви, аз съм влюбена в човека, в когото вярвам, че съм влюбена.
Бланка, как изглеждам?
Много секси, госпожо! – Мислиш ли?
Не знам...
Пако! – Синът ми Антонио.
Когато Пако дойде, си тръгни и ела утре следобед.
Тогава ще репетирам със сина си.
Тогава вдругиден. Искам да прекарам деня с мъжа си.
Разбира се. И му се насладете!
Всички чакат само теб. – Да чакат. Аз работя!
Мамка му! Коя си ти, че всички да те чакат?
Тази къща ми е най-важна. – Къщата! А не синът ти!
Какво става? Чух трясък. – Госпожо, имам една молба.
Срещу каквото поискате. – Не го слушайте.
Мълчи! – Не говори така на майка си!
Съжалявам. – И без това съм достатъчно нервна.
Трябва да пийна. Искаш ли? – Да, благодаря.
Казвай. – Всички ни чакат в една зала.
Ще дойде импресарио, а майка ми се бави.
Не я занимавай с проблемите ни. Има си достатъчно.
Няма нищо. Чакате я в студиото? – Да.
Защо не отиваш? – Защото...
Страх я е. Не е танцувала от години. – Паелята не е готова.
Аз ще я довърша. – На вас не ви е до нея.
Какво ти става? – Хайде, върви.
Остава оризът, нали? – Да.
Ако стане, преди господинът да си дойде,
я покрийте с фолио. Той я обича топла.
Хайде, желая ви успех! – И на вас.
Благодаря, чул те Господ.
Стига съм пила!
Чакай да затворя вратата.
Мога да остана така през 24-те часа на отпуската ти.
Бланка тук ли е? – Не. Сами сме.
Ако ти трябва, остани... Къде отиваш?
В кухнята. Имам ризи за гладене. – Да.
Ще ти ги изгладя аз. Не гладя като нея, но...
Имаме толкова малко време. – Вече казах.
Виж какво направих. – Паеля!
Аз я сготвих.
Бланка я започна, аз само добавих ориза.
Студена е.
Аз не... – Какво?
Да я стопля в микровълновата? – Не я обичам претоплена.
Съжалявам!
Не знаех кога ще си дойдеш,
защото не си направи труда да ме уведомиш!
Извинявай. Не се сърди. Не е проблем.
Тогава ме целуни!
Ще си взема душ. От сутринта съм с тези дрехи.
Но после ще поговорим.
Не знаеш колко неща имам да ти разказвам!
Така ли? – Да. Но това ще почака.
Първо си вземи душ, щом толкова държиш.
После ще се любим. После ще си починем.
После пак ще се любим.
А после – божа работа!
Нека да ти помогна.
Ела. Така!
По-кротко! Да стигнем до леглото. – Добре.
Направи нещо. Иначе ще се хвърля върху първия срещнат.
Виновен е фосфорът, знаеш ли? – Какъв фосфор?
Сещаш се, таблетките, които пия за паметта.
Явно са афродизиак.
Ако отсъстваш още дълго, ще започна да пиша еротични романи.
Пако, какво става? – Нищо.
Имам чувството, че ме отблъскваш. – Не е така.
Но преди това искам да ти кажа нещо.
Нещо? Какво? – Спокойно.
Спокойна съм. – Не си спокойна!
Казвай каквото искаш да ми кажеш!
Но ми обещай, че ще бъдеш разумна.
Кой е неразумен? – Ти!
Не искам крясъци и сълзи.
Кой крещи? Кой плаче?
Кажи ми!
Нямам отпуск за цял ден.
След 2 часа трябва да съм в Торехон. А оттам летя за Сплит.
Два часа? – Промениха разписанието.
Не може да бъде!
Конфликтът се възобнови. – Какво говориш?!
Не се дръж като дете.
Военен съм. Знаеш задълженията ми. – И съпруг!
Знаеш ли задълженията си?
Обеща да потърпиш до края на конфликта!
Съжалявам! Но не съм от желязо!
Не можеш да ме паркираш като кола!
Защо не искаш да разбереш?
Няма какво да разбирам. Работата ти е по-важна от мен.
Опитвам се да спася живота на много хора!
Защо не спасяваш и моя? – Говоря ти за невинните хора.
За гладните, които мрат, докато чакат за къшей хляб.
Които нямат ток и лекарства. Нито надежда.
Говориш за мен.
Това е върхът на егоизма!
Дори за миг не можеш да не мислиш за себе си!
Не!
А ти си кучи син!
Оправдаваш се с бедните нещастници от Босна!
Доброволно се записа в умиротворителните сили.
За да избягаш от войната в дома ни.
В тази война жертвата съм аз.
В деня, в който реши да участваш в мисията на НАТО,
ти се раздели с мен.
Можеше да останеш на работа в министерството, ако го искаше.
Поне докато успеем да решим нашите проблеми.
Просто искаше да избягаш от мен.
Защо нямаш смелостта да си го признаеш?
Отговори ми!
Мразя го!
Дано да продължа да го мразя както сега!
Само така ще го изтръгна от живота си.
Боже, не вярвам в теб, но ми помогни!
Тръгваш ли? – Да.
Пака, моля те, говори ти.
Какво?
Няма ли да хапнеш? – Не.
Има ли друго? – Да.
От твоите два часа ми дължиш още 30 минути.
Пако, умолявам те. Подари ми 24 часа.
Където искаш, когато искаш, както преди.
Не мисля, че бих издържал още 24 часа като този.
Не можем ли да поговорим спокойно като зрели хора?
Не.
Преди да си тръгнеш, ми кажи какво става с нас.
Не знам.
Трябва да знам дали искаш да запазиш отношенията ни.
Въпреки всичко аз го искам.
Да приема ли отварянето на врата като отрицателен отговор?
Лео, не ме притискай. Блокирал съм, не мога да говоря!
Великият стратег! Уж разрешаваш големите конфликти.
Да, но никоя война не може да се сравни с теб.
Пако! Понякога съм глупава и не разбирам.
Отговори ми веднъж завинаги.
Има ли възможност, колко и да е малка,
да спасим отношенията си?
Не.
Никаква.
Лео, скъпа. Там ли си? Или си заета?
Не е спешно, но трябва да поговорим.
Съвсем замалко. Обади ми се.
Сигурна ли си, че не си там?
Лео? Дъще, как си?
Ще почакам. Може да отговориш.
Мамо!
Скарах се със сестра ти. Отивам си на село.
Звъня ти да се сбогуваме.
Много съм депресирана, дъще.
Кръвното ми е ужасно високо. Обади ми се.
И не слушай какви ги говори сестра ти Роса.
Няма ли те? Така ми се искаше да си поговоря с теб.
Окьоравях, дъще моя.
Майка ти.
Да го спра ли? – Да, моля ви.
Изпий тази бутилка с мен.
Свършим ли я, нека си вървим.
Вкуса на забравата искам да усетя
и с очи ръцете ти да не поглъщам.
Тази нощ не ще те умолявам.
Таци нощ ще си тръгнеш наистина.
Че трябва да те пусна ми тежи,
макар да чувствам, че не ме обичаш вече ти.
На нищо не ме научиха годините.
Винаги все същи грешки правя.
С други хора тостове ще вдигам
и все за същи болки аз ще плача.
Обичам те Скала
Лео! Какво ти е?
Лео!
Любими, знам, че искаш
илюзиите ми да отнемеш.
Любими, знам, че можеш също
и душата ми да отнемеш.
Но, любими мой,
ако душата ми ти вземеш,
заедно с нея вземи
и болката, скрита в нея.
Вземи и всичките ми скърби
и на страданието ми песента.
Любов, ако ми оставиш ти живота,
на душата чувствата й остави.
Ако ми остава само болка и живот,
о, любов, не ме оставяй да живея ти!
Добър ден.
Е, как си? – Много зле. Какво правим тук?
Това е новият ми апартамент и сега ще закусим.
Нищо не помня. – А аз помня всичко.
И смятам да те изнудвам.
Да ме изнудваш? – Погледни през прозореца.
Говорила съм на пияна глава? – Да.
И разкри цветето на своята тайна, както би казала Аманда Грис.
Забрави, че съм журналист. Ще мълча.
Но имам условие. – Какво?
Обещай ми, че повече няма да го правиш.
И че ще споделяш тайните си с мен.
Става ли?
Да.
Лео! – Бети? Изплаши ме.
Аз теб? Това е върхът.
И още ме плашиш. Какво търсиш тук? – Цяла нощ те търсих.
Къде беше? Защо не се обади? – Аз?
Звънях в болниците, в полицията, навсякъде!
Не викай, моля те. Боли ме главата. – Искаш ли бира? Помага.
Не, благодаря, вече не пия. – А ти? Здравей.
Здравей. – Вземи успокоително.
Няма. Снощи изпих всички.
Така и предполагах. Изпила си цял флакон транкимазин!
Половин. Но не ми се говори за това.
Там е работата!
Че не искаш да говориш, а не позволяваш и на нас!
Има ли нещо, което не си ми казала?
Много неща не съм ти казала. Не се ли питаш как съм влязла?
Кой ми е дал ключ?
Пако!
Онзи ден не се ли учуди, че звъни в дома ми?
Не търсеше ли мен? – Не!
Какво да направя, за да видиш реалността?
Какво да направя, за да я приемеш? – Да не я криеш.
Как, след като светът ти рухва заради чифт стягащи боти?
Какво правиш?!
Пако от години се опитва да говори с теб.
Но ти всеки път започваш да крещиш като луда.
А той не е жесток.
Защо не ми го каза ти? Нали си специалист?
Специалист в какво? – В съобщаването на лоши новини.
На това учиш лекарите.
Съобщавам ти я сега. – Браво.
Съобщи ми я. А сега си върви.
Не. Няма да си тръгна.
Ако искаш да знаеш, и аз скъсах с него.
Направих го заради теб.
Когато снощи ми разказа за кавгата ви,
го попитах как е могъл да те остави сама в това състояние.
Отговори, че това било обичайното ти състояние.
Но аз те познавам и знам как се си чувствала.
Затова поисках ключа.
Дойдох тук, за да не си сама.
Когато видях повръщаното и празния флакон, си помислих най-лошото.
Нямаш представа какво преживях.
Той знае ли?
Да.
Сутринта се обади от летището.
Преди да излети. – Наистина ли заминава за Сплит?
Да.
Сигурно е пристигнал.
Кога станахте любовници?
Няколко месеца преди да замине за Брюксел.
Дойде да ме види.
Беше разстроен, не можеше да понесе мисълта, че ще те нарани.
С това, че вече не те обича и не знае как да ти го каже.
Обърна се към мен като твоя приятелка и психолог.
Казах му, че като твоя приятелка не мога да го приема за пациент.
Препоръчах му колега.
Не знам дали са се виждали.
Пако продължи да идва при мен.
За да изпуска парата, като приятел.
Докато един ден, не знам как...
се озовахме слети в прегръдка.
Телефонът!
Да, чувам.
Няма ли да вдигнеш? – Не.
Вдигни ти. За теб е.
Кажи му, че съм се върнала и че съм наясно.
Но изчакай да изляза, моля те.
Да? – Лео, ти ли си?
Не е Лео. – Майка й се обажда.
Да ми се обади. Искам да я чуя. – Сега ще я повикам.
Лео.
Майка ти е.
Благодаря.
Да, мамо? Канех се да ти звънна.
Каква мъка, дъще! Ако татко ти беше жив...
Лео! – Ти мълчи, проклетнице!
Отивам си на село. У дома.
Там аз съм си господарка. – Добре, мамо.
Ще дойда с теб. Ще мина да те взема с колата.
Ще дойдеш с мен? Божичко! – Лео, никой не я гони оттук!
Гони ме мъжът ти! – Какво? Лео, не я гони!
Каза, че в дома си няма да иска разрешение да пие!
А тя го нарече пияница!
Защото е! – Нямаш капка мозък!
Ти нямаш капка мозък! Какво искаш от мен?
Да си сложа цип на устата ли?
Държи се с мен като с куче!
Роса. Мамо, моля те, не крещете. – Каза да не крещиш, Роса!
Тръгвам. – Дай ми телефона! Лео!
Затвори!
Какво й е? Звучеше странно. Тревожа се за нея.
А мен ще ме умориш!
Защо не дойдеш с нас на село? – Как да дойда?
А аз как ще те оставя тук с всичките ти грижи?
Ще ме подлудиш.
Знаеш ли на кого приличаш?
На сестра ми Петра, Бог да я прости. Като две капки вода сте.
С тези безумни красиви очи.
Тортиля? – Не.
А една мръвка? – Не, мамо, не мога.
Откакто започна тази проклета диета,
на нищо не приличаш. Ще ме прощаваш.
Анхел, не правете диети.
Не се тревожете, обичам да ям. – Така сте си много хубав.
Като малка беше пухкава.
Роди се 5 килограма и двеста!
След два дни родилни мъки. Обаче не проплака.
Благодаря на свекърва ми, че командваше като старшина.
Каза: "Бързо на двора!" Викам: "Там е студено!"
Знаете ли какъв студ е на двора през зимата?
И благодарение на старшината изнесохме детето на двора,
момичето реагира и така беше спасено!
Помниш ли, Леокадия? – Как мога да си спомням?
Не, питам за стихотворението, което ти рецитирах на село.
"Хубаво утро е, Лео.
Слънцето искри в небето.
Цветя ухаят във полето
и шепнат си дървета.
От клон на клон подскачат с песен на устата
веселите птички, радват моята душа.
И овчици нежно блеят отдалеко.
Като снежинки подранили белеят се в тревата.
Виждам и една колибка, там пастир живее,
а зад нея къща бяла, като роза разцъфтяла.
По-нататък има ферма. А зад нея и градина.
Зад градината – пак къща, а зад нея има църква.
Планината губи се в дъбрава.
А равнината плодове ни дава.
Сред дървета вие се река.
Позна ли? Мойто село е това!"
Хасинта! Хасинта е дошла!
Видях колата и си викам: "Това е Хасинта!"
Как си? Идваш ли си?
Това е Лео. Заедно дойдохме. – Дошла си с нея!
Ама какво й стана? – Момичето ми!
Нищо, сигурно се е спънала. – Какво ти е?
Не се бой, нищо й няма. – Отворете вратата!
Отворете.
Не се тревожете, госпожо. Нищо й няма.
Насам!
Не си докоснала бульона.
Какво ти е, Лео? – Полудявам, мамо.
Ти? Сестра ти – да, но не и ти. – Напротив.
Като лелите и като баба.
Луда. – Заради Пако, нали?
Знаех си аз.
Каква мъка, дъще.
Толкова млада, а вече си като крава без хлопка.
Като крава без хлопка ли? – Да.
Изгубена. Без път и посока, като мен.
Като теб ли? – И аз съм крава без хлопка.
Но на моите години е нормално.
Затова искам да живея тук, на село.
Когато ние, жените, изгубим мъжа си,
все едно дали е умрял, или е отишъл при друга,
трябва да се върнем там, където сме родени.
Да посетим църквата,
да поседим със съседките, да се помолим заедно с тях.
Дори ако не сме вярващи.
Защото иначе ще се изгубим, като крава без хлопка.
Мамо! – Дъще моя!
Колко ми костваше да те отгледам.
Как се наричат по-едрите? – Игли.
А другите? – Карфици.
А, да. – Знаеш ли този рефрен?
Ето този: "Ревността боде като игла и вгорчава всеки ден.
Който иска да го знае, да попита мен."
И мен, Пилар.
Кажете за Валентина. – Скочи в кладенеца.
Какво? Самоубила ли се е? – Да.
Дълго е била там, преди да я видят едни зидари.
Викнаха сина й и той дойде. Тогава я извадиха и това е.
Не помня леля ти.
Живееше сама. – Беше прекрасна.
Разказваше невероятни истории.
Да, но беше самотна. – Така е.
Беше висока жена и много... Така де...
Защо не ми изпеете някоя песен?
Изпейте ми нещо. Това ще ме разведри.
Искаш песен? – Да. Как се казваше онази?
"Аз съм от Алмагро."
Добре, хайде.
Леокадия, търсят те. – Мен ли?
Нали ти си Леокадия? Върви.
Кой е? – Откъде да знам?
Мъж или жена? – Жена, дъще.
Да? – Лео. Алисия е.
Алисия? Кой ти даде този телефон?
Беше на последната пратка, помниш ли? – А, да, на последната пратка.
Колко ни харесаха последните ти два романа!
Най-доброто, написано от Аманда Грис!
Радвам се. – Слушай.
Чух, че ще снимат филм по сценарий, напомнящ "Хладилна камера".
И аз го прочетох. – Не мислиш ли, че е странно?
Не знам.
Знаеш, че Томас е подозрителен. Аз не вярвам,
но да не си им го дала под друго име? – Аз?
Още тогава го хвърлих в кошчето.
Може ли някой да го е откраднал? – Не.
Като се замисля, да не са го взели от теб?
Само ти имаше копие. – Кой би откраднал роман от мен?
Синът ти е наркоман. Няма да му е за пръв път.
За час може да го копира.
Каза, че е лош и не съм регистрирала правата.
Не си ги регистрирала? – Не. Защо да го правя?
Лео, и боклукът се регистрира! Добре, ще питам сина си.
Да забравим тази история, а? – Добре.
Важното е, че Аманда Грис се върна! – Да.
Това е най-важното.
Лео! Каква радост!
Ти ли даде номера ми на издателството? Звънна ми Алисия.
Да, аз го дадох. Защо?
Получили са два романа на Грис. Не съм писала и изпращала нищо.
Нали не й го каза? – Не, разбира се.
Слава Богу!
Да не си ги написал ти? – Да.
Не ми казвай, че са ги отхвърлили. – Не, очаровани са!
Но защо не ми каза? – От страх да не откажеш.
Извинявай, Лео. Но се радвай, свободна си!
Кога се връщаш в Мадрид? – Скоро, уви.
Пако е подал за развод.
Обади се. "Горя от желание да те видя!"
Да, ще се обадя.
Но не ми харесва, че си го направил зад гърба ми!
Умирам. – Нищо чудно.
С тези килограми...
Благодаря, но не искам да те използвам.
И други писатели са ме използвали.
За пръв път някой друг пише за мен. – Удобно е, ще свикнеш.
А ти? – Мечтая да пиша любовни романи.
Колко лекомислено! И докога ще се забавляваш?
Поне докато ти изтече договорът.
Какво искаш в замяна? – Не съм мислил.
Но ако настояваш... – Настоявам.
Добре. 20% за теб, като мой агент, и останалото за мен.
Така добре ли е? – Да.
А за теб? – Както е добре за теб.
Бланка!
Госпожо! Защо не ми казахте, че ще дойдете?
А ти защо не каза, че си такъв артист?
А аз съм те използвала. – Вие много ни помогнахте.
Аз? – Повече отколкото мислите!
Бланка! Извинете. – Роса!
Вие се познавате? – Говорим си по телефона.
Ами? – Държи ме в течение.
Така ли? – Кога пристигна?
Току-що. Дойдох право в театъра.
Бланка, беше просто, просто...
Нямам думи! – Преувеличаваш.
Антонио! – А синът ти, Боже!
Какво синът ми? – Млъкни, млъкни, млъкни!
Антонио, ела да видиш кой е тук!
Здравейте.
Какво има? – Няма нищо.
Не. Не е нищо.
В гримьорната грееше, а сега си на път да се разплачеш.
Толкова ли е ужасна компанията ми?
Спомних си за Пако. Преди три години в Атина.
Не е като в Мадрид, няма толкова барове.
Вървяхме по улицата, Пако видя един кашон и взе да го рита, като теб.
Беше като хлапе.
Единственият ми хубав спомен от онова пътуване.
Футболът вече е строго забранен!
Отсега нататък – само танци!
Щом пумпалите могат да танцуват,
значи ще мога и аз!
Анхел!
Нарани ли се?
Счупих се! – Моля те. Не говори глупости.
Помогни ми. Стани, хайде!
По-добре ли си? – Помниш ли "Казабланка"?
Първия път, когато Бергман влиза в бара на Рик.
Двамата сядат на една маса.
Богарт е скован, вцепенен от вълнение.
Ингрид го пита дали си спомня предишната им среща.
В Париж.
Богарт ледено й отговаря: "Никога няма да забравя онзи ден.
Денят, в който немците окупираха Париж.
Те бяха облечени в сиво, а ти – в синьо."
И ти беше в синьо, когато избяга от живота си и влезе в моя.
Не искам да си го спомням. – Но аз ще го помня винаги!
Ще те изпратя. Пиян си.
Остани с мен. – Не. Трябва да се прибера.
Сама ли? – Да.
Станала си силна. Слаба ми харесваше повече.
Все още съм слаба.
Багажът ми е в колата, защото не смея да се прибера.
Силна съм, няма що!
Но трябва да се науча да живея у дома без Пако.
Тогава да изпием по чашка. Ще ти вдъхне кураж.
Не. Трябва да се науча да живея без алкохол.
Без Пако и без алкохол.
Колкото се може по-скоро.
Няма да отговоря!
Да? – Антонио е.
Антонио? – Ще отворите ли?
Да, Антонио.
Какво има?
Майка ви праща разни неща. – Защо се притеснява?
Такава си е. – Уиски?
Спирам пиенето. Но ще изпия едно, ако ми правиш компания.
Кажи ми, че си съгласен. – Дадено.
Проблем ли е, че нямам лед? – Не.
Тук ли ще спите? – Да. Поне ще се опитам.
Самичка?
Да. Защо? – Искате ли да остана?
Антонио, не ме изкушавай! Пий и си тръгвай! Наздраве!
Преди това ще си призная нещо. – Добре. Казвай.
Откраднах ви няколко неща.
Какво? – Няколко бижута, нищо важно.
Докато ме е нямало ли? – Не, още бяхте тук.
Използвах, че забравяхте, за да отмъквам по нещо.
И нещо от кошчето за боклук. Онзи роман за хладилната камера.
Дадох на колега да го напечата и го продадох на един продуцент.
Знаете ли, че ще го снимат на филм?
Да, четох за това.
Ти си бил! – Но не съм крадец!
Не, разбира се. – Парите ми трябваха за спектакъла.
Нямаше откъде да намеря средства и се изморих да давам уроци.
Кажи ми, и майка ти ли крадеше? – Майка ми? Тя е против кражбите.
Не знаеше. Когато ме хвана...
Помните ли, когато чакахте Пако? – Да, синко.
Чухте, че се карахме. – Да. В деня на паелята.
Карахме се, защото ме беше разкрила.
Искаше да се откаже.
Майка ми много ви обича. – И аз нея.
Всеки ден ми напомня колко сме ви задължени.
Да не си дошъл да се издължиш?
Колко пъти ще ме изчукаш за целта?
На колко ме оценяваш? – Моля ви, не говорете така!
Ще ви върна парите, когато мога! – Няма нужда, Антонио.
Няма по-добра инвестиция от спектакъла, който видях.
Наистина ли?
Какъв е животът! Пълен с жестокост и парадокси.
Непредвидим и понякога справедлив.
Щом казвате.
Е? Да вървя ли или да остана? – Бягай!
Преди да изгубя самообладание и да забравя, че съм дама!
Благодаря ти, Антонио. – За какво?
Че придаде смисъл на най-черните дни в живота ми.
И че ме накара да забравя Пако. От половин час не мисля за него.
Довиждане.
Здравей. – Здравей.
Може ли да вляза? – Как може да питаш?
Напомня ми финала на "Богати и известни".
Две приятелки писателки пият сами.
Далече от света, пред камината. – Да, но ти вече не пиеш.
А и те празнуват Нова година. Затова вдигат чаша.
Налей ми и ще си направим Нова година.
Целуни ме. Щом е Нова година, искам да докосна човешка плът.
Ти си единствената човешка плът тук.
В останалите роли участваха ГЛОРИЯ МУНЬОС, ХУАН ХОСЕ ОТЕГИ
НАНЧО НОВО ХОРДИ МОЛА
АЛИСИЯ АГУТ, МАРИСОЛ МЮРИЕЛ ТЕРЕСА ИБАНЬЕС, ХОСЕ ПАЛАУ
АБРАХАМ ГАРСИЯ и др.
Оператор АЛФОНСО БЕАТО и АЛФРЕДО МАХО
Музика АЛБЕРТО ИГЛЕСИАС
Сценарист и режисьор ПЕДРО АЛМОДОВАР
Превод Яна Янева
Субтитри от ТВ, редактор и тайминг СИНЕАСТ ®
2024 ©