Hable con ella a.k.a. Talk to Her (2002) Свали субтитрите
ГОВОРИ С НЕЯ
По сцената са пръснати дървени маси и столове.
Появяват се две жени. По нощници.
Със затворени очи. Като сомнамбули.
Страх те е, че ще се блъснат в нещо.
И изведнъж изниква един мъж. С ужасно тъжно лице.
Не съм виждал по-тъжно лице.
И започва да бута масите и столовете от пътя им.
Беше неописуемо затрогващо.
До мен седеше мъж, на около 40. Хубав.
Няколко пъти се разплака от емоцията.
И имаше защо. Каква красота!
Имам изненада за теб.
Взех ти автограф от Пина Бауш.
Купих снимката й. Погледни!
На английски е.
"Надявам се, че ще преодолееш всички препятствия.
И пак ще танцуваш."
Така е добре.
Дошъл й е цикълът. – Подранил е.
Да.
Така...
Добре.
Добър вечер.
Можеш ли да останеш тази нощ?
Сестра ми е заета и няма на кого да оставя децата.
Защо си дошла? Да беше се обадила.
Не прекалявам ли? Тази седмица пое три нощни.
Не се тревожи. Стига ми да имам един свободен следобед.
Трябва да говоря с майсторите за апартамента. Много е зле.
И да сложа една снимка в рамка.
Положението ми няма да се подобри. Да кажем на шефовете, те да решат.
Мъжът ти те е изоставил с децата.
Идвай, когато можеш. Когато не, ще съм аз.
Двамата ще се справим.
Благодаря ти.
Махнал си й системата. – Не я понася.
Утре може да опитаме пак. – Да. Тръгвай. Хайде!
С усмивка! Тръгвай.
Шест бика срещу една жена.
Идната сряда на традиционната арена в Бриуега
Лидия Гонзалес ще се бори с шест бика. Много са. Добър вечер.
Добър вечер. – Защо е това драстично решение?
Такава ми е професията. Два бика, шест бика, все едно.
Казват, че много бикоборци отказват да работят с вас, защото сте жена.
Да казват каквото си искат. Тяхно право.
В коридата има много мачизъм. Трябва да го признаем.
Но има изключения.
Ел Ниньо де Валенсия месеци наред делеше афиша с вас.
Това е минало.
Мислите ли, че го е направил, за да блесне покрай вас?
И след това ви е зарязал?
Казах ви, че няма да обсъждам тази тема.
Хубаво е да говорим. Така ни олеква.
Споделянето ни помага да решаваме проблемите си.
Защо Ел Ниньо де Валенсия? – Стига!
Лидия, не бъдете груба. Нека да довърша въпроса си.
Уговорихме се да не засягаме темата.
Никой не се уговаря с мен.
Не ми харесва, че го казвате. Хората ще помислят, че всичко е нагласено.
Не и при мен! Говоря в ефир и съм единствената, която се осмелява!
Искам да си признаете, че ви е използвал.
Ел Ниньо де Валенсия го е направил!
Този мъж е споделил с теб не само славата и арената,
но и леглото си!
И когато се е наситил, те е зарязал!
Здравей, Хуан Луис, Марко е. Как си?
Нуждая се от съвета ти.
Искам да напиша материал за Лидия Гонзалес.
И аз го гледам.
Нещо по-задълбочено.
За неделния брой? Чудесно.
Тази жена е луда. – Посвети го на теб.
Готова е да й изкормят червата, стига ти да го видиш.
Не биваше да идваме. Особено ти.
Ел Ниньо трябва да се концентрира. Няма време за други грижи.
Няма да му ги създавам. Кажи му да мине да си вземе нещата.
Или да каже къде да ги пратя. – Може на мен.
Той да ми го каже. Нямам нищо общо с теб.
Тръгнете си, когато искате.
Добър вечер. – Уиски с лед, моля.
В чаша за ром или... – Високата.
Извинете. Мога ли да ви отнема една минутка?
Извинете.
Моля? Какво казахте? – Да ми отделите минутка. Моля ви.
Закарайте ме до Мадрид и ще говорим по пътя.
С удоволствие.
Да вървим.
ЛИДИЯ И МАРКО
Кой ви нарече Лидия? – Баща ми.
Сякаш е предопределил съдбата ви.
Мечтаеше да стане бикоборец. Но остана бандерилеро.
Той беше най-голямата ми опора.
Но преди година почина.
Съжалявам.
Вестникът ми ми поръча да напиша материал за вас.
Отразявате коридата? Не съм чувала името ви.
Всъщност не разбирам от корида. – А защо сте дошли?
Защото разбирам кога една жена е отчаяна.
Ами? Кой ви е казал, че съм отчаяна?
Така го усещам. – Не ви вълнува коридата.
А само връзката ми с Ел Ниньо де Валенсия.
Кажете на вестника си, че отказвам. Да ме оставят на мира!
Лека нощ!
Какво се случи?
Да се махаме, моля ви! В кухнята има змия!
Дайте ми ключовете. – Отворено е.
Успокойте се. Чакайте ме тук.
Чантата ми. Благодаря.
Закарайте ме в някой хотел. Няма да се върна в тази къща.
В кой хотел?
В "Юробилдинг", например. – Добре.
Не го разгласявайте, моля ви.
Само близките ми го знаят. – Не се тревожете.
Аз уважавам чуждите фобии.
След всичко, което направихте, неудобно ми е, че ви отказах.
Преспете една нощ. Утре ще ми кажете какво сте решили.
Благодаря ви за всичко.
Лека нощ.
Искате ли да остана? Ще спя на дивана. Свикнал съм.
Не. Трябва да се науча да бъда сама.
Здравейте. – Здравей, Бениньо.
Добър ден на всички. – Здравей.
Миете й косата? – Нали виждаш?
Как мина нощта? – Нормално.
Хайде, аз поемам. – Тръгвам.
До скоро. – Довиждане, Матилде.
Каква жега е само!
Време е да я подстрижем. – С къса коса е по-практично.
Трябва да е както винаги.
Откакто е тук. За да не се чуди, когато се събуди.
След 4 години би било чудо. – Вярвам в чудесата.
Вярвай и ти. – Защо аз?
Защото ще ти потрябва.
Иначе ще ти се случи някое, а ти дори няма да разбереш.
Боже, каква жега!
Взех нещо от аптеката, за да нямам петна от пот по престилката.
Сега не се потя под мишниците, но ми виж лицето.
Как се казва? – Перспирекс.
Да? – Здравей, Марко е.
Помниш ли ме? – Разбира се.
Как си? – Гола съм.
Трябва да си купя дрехи. Имам само тези.
Да отидем до вас, да си вземеш нещо.
Не ми се ходи в онази къща. Може би по-късно.
Къде отиваме? – В Севиля.
Сигурно ме мислиш за луда. – Защо?
Защото не искам да се върна у дома. – Не, разбирам те.
Когато се разделих с любимата си, не можех да спя в предишното легло.
Спях на дивана в хола. – Така ли?
Повече от седмица.
Докато си купя ново легло.
Значи нямаш приятелка?
Сам съм.
Няколко месеца по-късно
Марко, трябва да поговорим след коридата.
От час си говорим. – Ти.
Не аз.
Така е.
Четохте ли за монахините?
Които са били изнасилвани от мисионери в Африка.
Тези кюрета!
Какъв ужас! Ако не можеш да вярваш на мисионер, на кого?
Преди са изнасилвали местните. – Ами?
Откакто има СПИН, насилват монахини. – Отвратително!
А аз ги бях качила на пиедестал.
Има всякакви. Не всички са насилници.
Надявам се. – Не, има и педофили.
Какво? – Важното е да си правят кефа.
Млъкни, Антонио, много си груб.
Как са биковете? – Добре. Но са тежки.
Колко? – Около 500 кг.
Майчице! Отивам в бара. Лидия, помни, че ще вечеряме у нас.
Ако децата не видят леля си, ще ме подлудят.
Успех!
Идва!
Не плачи, скъпа.
Недей.
Успокой се.
Здравейте.
Как е тя? – Зле е.
Разкъсал я е.
Дано баща ни да е щастлив. "Остави момичето, остави го!"
С мама постоянно му го повтаряхме!
Но тя последва примера му. – Не се разстройвай.
Колко е часът? – Минаха четири часа.
Три седмици по-късно
В Кордоба ли се прибираш? – Да.
Бих останала, но не мога.
Знаеш, че не можем да направим нищо повече.
Барът е затворен от две седмици.
Децата са при съседката и занемарих мъжа си.
Спокойно, ако нещо се случи, ще дойдеш дотук за 2 часа.
Няма да се поколебая.
Да имаме вяра. – Вяра?
Лесно ми е да паля свещи,
но ми е все по-трудно да вярвам.
Кога ще можем да й върнем медальоните?
Още не. Заради всичко това.
Раните, трахеостомата.
Не. – Не се разделяше с тях.
Здравейте.
Ще намеря ваза. – Благодаря.
Трябва да замина за Америка за три месеца.
Агентът ми казва, че е много важно.
Обаче... след случилото се тук...
Не ми се ходи.
Бихте ли излезли за момент?
Тук не се пуши.
Говорихте ли в деня на коридата? – Да.
Предимно аз говорех. – За какво?
За мои си неща.
А нещо за мен?
Ако трябва да съм откровен, Лидия отдавна не говореше за теб.
За всичко съм виновен аз. – Не!
Вината е моя.
Казват, че нощем
само плаче и рони сълзи.
Казват, че не хапва нищо,
само пие и сън не го лови.
Кълнат се, че седмото небе
потръпва, чуе ли го да плаче...
и страда той за нея
и до смърт зове я.
... пееше той...
... стенеше той...
... припяваше...
от смъртоносна страст
умираше.
Тъжна гълъбица
пееше до сутрин ранна
самотна до къщичката малка
с широко отворената си врата.
Кълнат се, че таз гълъбица
не е нищо друго, а неговата душа.
Че да се върне чака тя,
нещастната, у дома.
... гълъбице...
... сълзи не рони.
Камъните не знаят,
гълъбице,
що е от любов да умираш.
Целият настръхвам от тази песен.
Марко. Отдавна искам да те попитам.
Защо плака в нощта на запознанството ни?
След като уби змията.
Навя ми едни спомени. – Какви?
Преди години убих друга змия.
Бяхме в Африка.
Тя имаше същата фобия.
Беше избягала от палатката. Ужасена.
Беззащитна.
И чисто гола.
Защото змията я беше събудила.
Заради тази жена ли си спял в хола?
Ненавиждам тази жена!
Не съм я виждал от години. – Още по-зле.
Какво да направя, за да я забравиш?
Точно това, което правиш.
Заспахте сладко. Не искахме да ви будим.
Д-р Вега тук ли е? – В кабинета си е. Видях, че дойде.
Добър ден. – Здравейте.
Роса, затвори вратата, става течение.
Отвори си очите. – Побиват ме тръпки.
А когато се прозява? – Настръхва ми косата.
Здравейте, докторе. Искам да говоря с вас.
Добре. Как сте? Как мина нощта?
Да пием кафе. – Докторе.
Лидия колко време може да остане така?
Месеци, години. До края на живота си.
Няма ли надежда?
Лекарите биха казали, че няма. Същевременно...
Мерил Лейзи Мун излиза от комата след 15 години.
Изпаднала е в кома при раждане.
Била е във вегетативно състояние, като Лидия.
С трайна загуба на съзнание.
Събуждането й опровергава думите ми. – Тогава, все пак има надежда.
Не и от научна гледна точка.
Но нищо не ви пречи да вярвате.
Отваря си очите. Или имам халюцинации?
Да, може да ги отваря.
Но това не значи, че ви вижда, че осъзнава ставащото.
Мозъчната й кора е напълно унищожена.
Но мозъчният ствол е запазен, а той управлява някои автоматични функции.
Дишането, съня, перисталтиката.
Отварянето на очите е спонтанно.
Мозъкът й е мъртъв, тя не мисли и не чувства.
Влезте!
Вие, господине, влезте.
Да, вие.
Казвам се Бениньо. – Марко Зулоага.
Тя е Алисия.
Първата ви нощ тук ли е? – Да.
Тя е най-ужасната. След това се свиква.
Какви са тези обувки?
Придържат краката й изправени, за да не се разкривят.
Приличат на обувките от Ибиса. – Така ли? Не съм ходил там.
Аз ви познавам.
Чели сте статиите ми? – Не.
Заедно гледахме "Кафе Мюлер".
Седяхме един до друг. – Не съм забелязал.
В един момент очите ви се напълниха със сълзи.
Това е той. Мъжът, който плачеше на "Кафе Мюлер".
Аз трябва да вървя.
Толкова скоро?
Не си поговорихме. – Някой друг път.
Тук ли сте следобед? – Да.
Минете да ни видите. Винаги съм тук. Често и нощем.
Имам опит, потърсете ме при нужда. – Много благодаря.
Довиждане.
Г-н Ронсеро? – Добър ден.
Добър ден.
Да повикам ли доктора? – Не, няма да те прекъсвам.
Онзи ден, преглеждайки книжата си,
открих записките си от първия ден, в който се срещнахме.
Бях записал един въпрос, който да обсъдим на втората среща.
Но тя не се състоя.
Какъв въпрос? – За сексуалната ти ориентация.
Сексуалната ми ориентация? – Да. Твоята сексуалност.
Дали харесваш мъже или жени.
По време на онзи сеанс ми каза, че си девствен.
Ами...
За да отговоря на въпроса ви,
мисля, че повече ме привличат мъжете.
Това ли искаше да обсъдим? – Вече не помня.
Вероятно да.
Но сега съм добре. – Имаш ли партньор?
Така да се каже. Не съм сам.
Вече не е проблем.
Дано да не съм те притеснил. – Не, не.
Това бащата ли беше? – Да.
Попита ме дали съм обратен. – Стига бе!
Използва американската формула – любезната.
Каква е ориентацията ми. – Какво му каза?
Че си падам по мъже. – Истина ли е?
Не, глупаче. Излъгах го.
Как може да пита дали харесвам мъже или жени?
Нима е важно? – Аз предпочитам да знам.
Пита ли главната дали е лесбийка? А теб? Дали си содомит или копрофаг?
Не, прав си. Не се задават такива въпроси.
Налага се да пътувам.
Няма да мога да те посещавам всяка седмица.
Но ми предложиха да поставя един спектакъл в Женева.
Хореография, която дълбоко ме вълнува.
Имам една стара идея за балет. Нарича се "Траншеи".
Действието се развива през Първата световна.
Но трябват много танцьори.
Мъже, защото войната е за мъжете, съжалявам.
А в Женева всички танцуват.
Това е прекрасно. Трябват и балерини. Чуй защо.
В балета, когато някой войник умира,
от тялото му се появява неговата душа, призракът му.
И това е една балерина.
С класическа бяла балетна пола като в "Жизел",
но с червени петна от кръв.
Красота! На Алисия й харесва.
Чудесно е. Защото от смъртта се ражда животът.
От мъжествеността – женствеността. – Така е!
От земята се ражда...
Ами...
Пясъкът? – Не.
От земята се ражда... – Водата.
Не! Етерът! – А, етерът!
От земята се ражда етерът, неосезаемото, химерата.
Имам и музика. От Кшищоф Пендерецки.
За Хирошима. За Втората световна е, но нищо.
Не, разбира се. Алисия си я спомня.
Това ще е музиката за битката. Брутална, жестока.
А за сцената на мъртвите съм избрала истински шедьовър.
Която ще чуете ей сега!
Ще откачите!
Алисия, сладкото ми картофче. Довиждане.
Сладката ми! Шоколадчето ми!
Пази се! – И вие се пазете, Катерина. Бива ви!
Поставете "Траншеи". – Ще го направя.
Грижете се за нея. – Да, разбира се.
Довиждане.
АЛИСИЯ И БЕНИНЬО
Виж. Ще го сложа на прозореца.
И ще гледаш как приятелите ти танцуват.
Погледни.
Харесва ми тази стая.
Ще я поръчам.
Ехо?
Влезте и затворете, моля.
Как сте? Моля. – Благодаря.
Алисия, виж кой е дошъл!
Седим на въздух, гледаме списания. – Така ли?
Кажете, коя е жената, която си тръгна?
Катарина. Учителката на Алисия.
Учителка? – По танци.
Невероятен образ е. Школата й е срещу дома ми.
Алисия й беше ученичка. Катерина я обича като родна дъщеря.
Четири години по-късно
Бениньо! От половин час висиш на прозореца.
Идвам, майко.
Преследваш ли ме? – Не. Всъщност да.
Да? – Мисля, че това е твое.
Изпусна го там.
Благодаря. – Всичко вътре ли е?
Да. – Не съм пипал.
Благодаря. – Къде отиваш?
Прибирам се.
Може ли да те изпратя? Нямам какво да правя.
Отивам си у дома. – Разбирам. Няма значение.
Танцът е целият ми живот. Обичам и да гледам.
На теб харесва ли ти?
Да, много. Но не съм ходил на балет.
Какво друго правиш? Освен танците?
Обичам да пътувам. И ходя във филмотечното кино.
Наскоро открих нямото кино. Вече ми е любимото.
Нямото кино? – Да.
А ти къде обичаш да ходиш? – Не излизам.
Никога ли? – Не.
Грижех се за майка ми, но преди два месеца почина.
Съжалявам. И моята почина, но беше отдавна.
Е, стигнахме.
Благодаря за портмонето.
Д-р Ронсеро, психиатър. Седми етаж, отляво.
Двайсет и три.
Омръзна ми цял ден да я чакам на прозореца, а тя не дойде.
Но знаех адреса й. И че татко й е психиатър.
Кабинетът на д-р Ронсеро.
Звъня, за да си запиша час.
Можете ли утре в пет?
По-рано няма ли? – Не, утре в пет.
Добре. – Кажете си името.
Какво обичате? – Имам час. В пет.
Влезте.
Елате, не стойте там.
Извинете.
Бениньо Мартин? – Да.
Трябват ми някои детайли.
Исках само да видя пак Алисия.
Понеже баща й беше психиатър, реших да кажа, че ми лисва майка ми.
От 15 години, казвате. – Да.
Когато започнах да се грижа, бях още дете.
И през всичките тези години
не сте правили друго, освен да я гледате?
Не се отделях от нея.
Всъщност учих за медицинска сестра. Излизах, за да ходя на лекции.
Учих и естетична козметика.
Грим и фризьорство, но чрез кореспонденция.
Тоест сте гримирали и подстригвали майка си?
Да. Подстригвах я, боядисвах я, правих й маникюр.
Правех й фрикции, по цялото тяло.
Майка ми не беше инвалид, нито луда.
Беше просто малко мързелива.
Беше много хубава жена. Не исках да се запуска.
А баща ти какво казваше? – Нищо. Какво да каже?
Мъртъв ли е? – Не, боже опази.
Живее в Швеция. Но отдавна нямам новини от него.
Не се ли появява? – Не.
Отдавна живее с новото си семейство.
Откакто се раздели с майка ми.
Не поддържаме връзка.
Защо дойде при мен?
Какъв е проблемът? – Нямам проблем.
Трябва да имаш, щом си взел час при психиатър.
Самотата, предполагам.
Имал ли си сексуална връзка с жена? – Не.
А с мъж? – Също не.
Бих искал да се видим другата седмица.
Зле ли съм? – Не.
Но юношеството ти би могло да се нарече особено.
Не беше особено. – Да, твърде е особено.
Е, щом казвате. – Ще го проучим по-задълбочено.
Добре, разбира се.
Тогава, до другата седмица. – Много добре.
Беше ми приятно. – Довиждане.
Довиждане.
Какво правиш тук? – Тръгвам си.
Не се плаши. Исках само да те видя.
Безобиден съм.
Кабинетът на д-р Ронсеро. Здравей, Лола.
Току-що изходих едно слонско лайно.
Едно и две, и три, и напред!
И едно, и две, и три, разгъни!
Нагоре и свали!
Можеш ли да ме заместиш?
Алисия не се върна в школата.
Не исках да я плаша.
Затова отидох у тях след седмица, както бе уговорено с баща й.
През цялата седмица не спря да вали.
Следващия път я видях вече тук. – Какво я е сполетяло?
Блъснала я е кола. В един от дъждовните дни.
Баща й за миг не я оставяше сама. Нито денем, нито нощем.
Поиска най-добрите сестри.
Тук се ползвам с добра слава и са ме препоръчали.
Когато ме видя, си спомни, че се познаваме
и за миг се поколеба, но все пак ни нае – мен и Матилде.
Това беше преди 4 години.
И ето ни тук.
Нали, Алисия?
В почивните дни ходя на балет.
И във филмотечното.
Гледам всякакви неми филми. Германски, американски, италиански.
После й разказвам какво съм видял.
Тези 4 години са най-наситените в живота ми.
Грижа се за Алисия.
Правя това, което е обичала тя.
Без пътуването, естествено. – При мен и Лидия е обратното.
Защо? – Не мога дори да я докосна.
Не разпознавам тялото й.
Неспособен съм да помогна на сестрите да я обърнат в леглото.
Не мога да се понасям.
Говорете с нея. Кажете й го.
Бих искал, но тя не ме чува.
Как може да сте сигурен в това?
Защото мозъкът й изключил, Бениньо.
Мозъкът на жената е загадка. Особено в това състояние.
Жените се нуждаят от грижи.
Да им говорим, да им обръщаме внимание.
Да ги галим.
Да помним, че съществуват и че държим на тях.
Това е единствената терапия. Знам го от опит.
Какъв опит имаш с жените?
Бениньо. Какъв опит имаш с жените?
Какво?
Какъв опит имаш с жените? – Огромен.
20 години живях с едната и още 4 с другата.
Харесвам гаджето на тореадора. Сигурна съм, че е надарен.
Откъде знаеш? Виждала ли си го?
Не, разбира се. Изписано им е на лицето.
Но най-вече си личи по чатала.
Аз имам шесто чувство.
Сприятелил се е с Бениньо, а? – Да.
И той ли е обратен?
Глупости. Какви ги дрънкаш?
Твърдиш, че Бениньо е обратен? – Не аз.
А хората, мила. – Дълбоко се лъжеш.
Потвърди го д-р Вега. – А той откъде знае?
От бащата на Алисия.
Не ми харесва, че не се отделя от пациентката.
Докторът каза да не се тревожа. Че Бениньо не харесва жени, а мъже.
Ужасни сте. Ще ви оставя да сквернословите на воля.
Има слабост към Бениньо. – Няма късмет.
Здравей. – Здравей, Бениньо.
Имам свободна вечер. Отивам на кино.
Ще дойдеш ли? – Имам среща с редактора.
Трябва да се залавям за работа.
Тази жена не е добре.
Бениньо, моля те! – Казвам ти.
Кожата й е суха, горката. Да видим.
Говори ли с нея? – Не и не настоявай!
Довиждане, Лидия. Трябва да си много търпелива с него.
Хайде. Труди се!
Смаляващият се любовник.
Роса има грип.
Дано да не те е заразила.
Радвам се, че си добре. Все пак ще ти направя масаж.
И фрикция с розмарин.
Не, нищо ми няма.
Снощи гледах един филм,
който ме потресе.
Любовна история е.
Между Алфредо, който е леко пухкав, като мен,
но добро момче,
и Ампаро, годеницата му, която е учен.
Тя разработва експериментална диета, която ще е пробив в диетологията.
"Ти си егоист, мислиш само за себе си."
"Да, успях!"
"Може да е опасна, още не съм я изпитала върху хора."
"Още ли ти приличам на егоист?"
"Колко добре ти се отрази!"
"Не се бой, любими! Ще открия антидот!"
Времето минава.
Тя работи усилено, но не открива антидот.
А бедният Алфредо от ден на ден се смалява.
Ще те обичам вечно.
Заминава, за да й спести мъката.
Напуска Мадрид и се връща при майка си.
Не си е говорил с нея от 10 години, защото е ужасна жена.
Дори не е казал на Ампаро къде живее.
Във филма се случват много неща.
Но важното е...
че след години... труд и угризения
Ампаро открива адреса на майката на Алфредо.
И отива там.
"Хотел Юкали. Стая 15."
"Спи, любов моя. – А ако те смачкам, щом мръдна?"
И Алфредо...
остава в нея.
Завинаги.
Един месец по-късно
Да оправим тези ръце. Така.
Ето, така е добре.
Колко е прохладно! Стана приятно!
Добре ни е на тази тераса, нали?
Харесва й на терасата. Нали, Лидия?
Чу я, доволна е.
Виж ги.
Сякаш си говорят за нас.
Какво ли си казват?
Не се стесняват. Жените си споделят всичко.
Лидия й казва, че минаха два месеца, откакто я разкъса бикът.
Здравей.
Бенхамин и Анхела, обвързвате ли се в този брачен съюз
свободно и доброволно?
Да, свободно и доброволно.
Щом желаете да встъпите в този свещен съюз, се хванете за ръце
и положете клетва пред Бог и Неговата църква.
Аз, Анхела, взимам теб, Бенхамин,
за съпруг и ти се отдавам.
Обещавам да съм ти вярна в радост и в мъка,
в здраве и в болест, докато смъртта ни раздели.
Господ, посял любовта помежду ви,
приема взаимните ви клетви, които полагате пред църквата му.
Които Бог е съединил, да не бъдат разединени.
Защо дойде? Не трябваше ли да се видим в хотела?
Промених си решението. Винаги съм обичала сватбите.
А сестра ти? Ще се видите ли преди коридата?
Звъннах й, ще дойде в хотела.
Трябваше да й обещая, че ще вечеряме в бара й.
Както кажеш.
Красива церемония, нали? – Прекрасна!
Не е ли прекалено млада?
Дошла си, защото не ми вярваш. – Марко!
Дойдох, защото е крайно време да говорим.
Няма защо да се безпокоиш. С Анхела приключихме.
Имам доказателства.
Например, че не се разплаках. Плака само ти.
Така е. – Няма причина.
Не ми ли вярваш?
Не е това... – Бяха ми нужни 10 години.
Но се кълна, че е свършено.
Марко... – Лидия, вярвай ми, свършено е!
С Анхела много пътувахме.
Под претекст, че пиша пътеводител за екзотични места.
А всъщност за да я откъсна от дрогата. Да я отдалеча от Мадрид.
Животът ни в Мадрид беше ад.
Връзката ни функционираше само на път.
След петгодишни опити и седем пътеводителя
я заведох при родителите й в Лусена.
Тя е опазиха и от дрогата, и от мен.
Още ли я обичаше?
Да.
Плачех, когато нещо ме трогваше, защото не можех да го споделя с нея.
Най-страшно е да се разделиш с човек, когото още обичаш.
Толкова тъжна история!
Любовта е най-тъжното нещо, когато си отиде.
Като в песента на Жобим.
Марко, трябва да поговорим след коридата.
От час си говорим. – Ти.
Не аз.
Така е.
Знай, че се радвам, че бикът ме повали.
Така ще остана до теб, докато се събудиш, любов моя.
Никой няма да ни раздели.
Бяхме се събрали отново месец по-рано.
Трябваше да ти го каже на сватбата, но щом те видях, разбрах, че не е.
Тогава е плакала заради теб.
Обади ми се от ресторанта, за да ми каже, че мисли за мен.
Беше последният ни разговор.
Ранен съм и този сезон няма да се боря.
Бих искал да прекарвам нощите си до нея.
Чувствай се като у дома си.
Благодаря.
Здравей, Алисия.
Отново съм сам.
Хванах те, че гледаш гърдите й.
Нормално е, растат с всеки ден.
Бениньо, мисля да замина. – Защо?
Трябва да работя. – А Лидия?
Вече няма нужда от мен.
Скъсахте ли?
Може да се каже.
Очаквах го, Марко.
Не знам защо, но го очаквах.
Прощавай, но нещо във връзката ви не вървеше.
Кога заминаваш?
Скоро, но преди това ще се видим. – Надявам се.
Мъчно ми е, че си отиваш.
Здравей, Роса. – Здравей, Марко.
Ще вървя. Ще се видим, Бениньо. – Да.
Довиждане. – Чао.
Бениньо, дойде ли й цикълът? – Не.
Според сестринския рапорт от миналия месец трябваше да е дошъл.
Да. Малко закъснява.
Минаха две седмици, много е. Сигурен ли си, че миналия месец й е дошъл?
Аз й сменях превръзките. Тогава ти беше болна от грип.
Изглежда ми подута. – Цикълът понякога не е редовен.
А тези на Лидия изобщо спряха. – Да.
Но трябва да кажем на д-р Вега.
Здравей, Бениньо. – Здравей.
Нося пътеводителите, за теб и Алисия.
Благодаря. – Сбогувах се с Лидия.
Исках да видя Алисия, но д-р Вега и главната сестра не ме пуснаха.
Какво става? – Мисля, че Алисия е с инфекция.
Ще ме закараш ли до нас? Не съм дежурен.
Дано да не е сериозно.
Не знам. Правят й изследвания, но на мен не ми казват нищо.
Абиджан, Йемен, Бразилия...
Турция, Куба.
Вечер ще й ги чета. – Просто пътеводители са.
Щом ти си ги писал, са добри.
Сам ли заминаваш? – Да.
Исках да поговорим за това. Преди да заминеш.
За кое? – За самотата.
Искам да се оженя.
За коя да се ожениш?
За Алисия, за коя друга! – Полудя ли?
Разбираме се по-добре от другите двойки.
Защо да не се оженя за любимата си? – Защото е в кома!
Защото с никоя част от тялото си не може да каже "Да, искам."
Не знаем дали вегетативното състояние е живот! Качвай се.
Как можа да го кажеш? – Качвай се!
Бениньо, връзката ти с Алисия е монолог и е безумие.
Не е лошо да говорим и на цветята, но не се женим за тях!
Не мога да повярвам, че го казваш. Мислех, че си различен.
Никога вече не го казвай. Дори не си го помисляй!
Обещай ми! – Защо?
Защото ще си навлечеш големи неприятности.
А няма да съм тук, за да помагам.
Ако това ще те успокои, обещавам.
Колкото и да ми харесва... – И на теб ли?
Естествено, как иначе?
И тя те харесва. – Бениньо, Алисия де факто е мъртва!
Не изпитва нищо към теб, нито към мен, нито към себе си!
Набий си го в главата!
Пациентката ни Алисия е била изнасилена и е бременна.
Не сме уведомили бащата,
защото първо ще науча кой негодник го е направил в клиниката ми!
Всички сме много притеснени.
Сигурно, защото вие сте отговорни! Тя е на вашия етаж!
Тогава позволете да изложа фактите.
Роса, ако обичаш.
От два месеца Алисия няма менструация.
Отначало мислех, че е само от месец, но съм сгрешила.
Не е отразено в рапорта от миналия месец.
Напротив, сменяли сте й превръзките.
През онази седмица бях болна от грип.
Ти ли си го отбелязал, Бениньо?
Твоят почерк е. – Да, аз.
Защо си излъгал в документа?
Не исках да създавам паника.
И друг път цикълът на пациентки е закъснявал.
Истина е. – Но как никой не е забелязал?
А другата сестра? Нощната?
Матилде? Обади се, че не може да дойде.
И тя ли нищо не е забелязала?
В момента има семейни проблеми.
Често не идва. – Кой я замества?
Бениньо.
Аз ли да обясня на г-н Ронсеро, че и нощем над нея бди полуидиот?
Моля за спокойствие и малко повече уважение!
Бениньо.
Даваш ли си сметка, че си главният заподозрян?
Защо си го скрил първия път?
Сигурен съм, че имаш обяснение.
Не си способен да нараниш Алисия.
Това е несъмнено. – Тогава?
Снощи минавах през паркинга
и случайно чух разговора на Бениньо с г-н Марко.
Бениньо каза, че иска да се ожени за Алисия.
Г-н Зулоага го разубеждаваше,
но Бениньо не го слушаше и изглеждаше разстроен.
Каза, че той и Алисия се разбират по-добре, отколкото други двойки.
Йордания, 8 месеца по-късно
"Лидия Гонзалес бе погребана вчера, на 13 април
в гробището на "Алмудена".
Тореадорът на 33 години, дъщеря на Антонио Гонзалес,
не излезе от комата."
Клиника "Ел боске", слушам. – Търся Бениньо Мартин, от 2 етаж.
Тук не работи такъв. – Извинете, къде да...
Сигурна ли сте? – Напълно.
А сестра Роса? – Кой я търси?
Марко Зулоага. – Момент.
Къде да отида за изписването? – В администрацията в дъното.
Кажете. – Марко Зулоага е.
Звъня от Йордания. Прочетох, че Лидия е починала.
Да, синко. Ужасно съжалявам.
Трябваше да ми се обадите. – Знам.
Но имаме толкова проблеми.
Какво става? Казаха ми, че Бениньо не работи там.
Не. Бениньо е в затвора.
В затвора? Защо?
Обвинен е, че е изнасилил Алисия Ронсеро.
Какво говориш?
Помогни му. Няма си никого.
Отиде ли да го видиш? – Аз?
Не мога след онова, което е направил.
Но има нужда от помощ. Приятели сте.
Добре. В кой затвор е? – В Сеговия.
В Сеговия? – Да.
Изчакайте ме, ако обичате.
Здравейте.
Искам да видя един задържан. – Идете на гишето.
През тази врата и наляво. – Благодаря.
Здравейте. – Какво обичате?
Бих искал да видя задържания Мартин.
Не е ден за посещения, но ще проверя.
Извинете, не ви чувам.
Простете. Не е ден за посещения.
Освен това затворникът не е поискал посещение.
Не знае, че съм в Мадрид. Пристигнах вчера.
Негов роднина ли сте?
Не, приятел. Казвам се Марко Зулоага.
Дайте ми документ за самоличност. – Разбира се.
Може ли да му се обадя? – Вие не. Но той на вас може.
Смених си номера. Ще му дадете ли новия?
Разбира се. – Благодаря.
Чудесно.
Вземете и запомнете,
че посещенията са в събота и неделя.
Но той трябва лично да го поиска.
Ако не, ние не можем да го принудим.
Той ще поиска. Благодаря.
Между другото, не се наричат задържани, а...
Не ви чувам.
Извинете. Хората тук не са задържани, а са затворници.
Довиждане. – Довиждане.
6 – 2 – 7... – Чакай.
9 – 6, 6 – 4...
0 – 9.
Не, девет! Гадост!
6 – 2 – 7...
Ало? – Марко, ти ли си?
Да, Бениньо. – Радвам се да те чуя.
Поисках посещение. За събота. – Добре.
Къде си? – Пред клиниката.
Д-р Вега ми разказа всичко.
Как си могъл да го направиш?
Не си се върнал в Испания, за да ми се караш.
Не. Да ти донеса ли нещо в събота?
Трябва ми информация. Какво става с Алисия?
Клиниката няма право да ми каже.
Преместена е в друга, не знаят къде.
Не вярвам.
И аз, но не се учудвам, че крият.
Човече. Още ли си ми приятел?
Разбира се, иначе бих ли дошъл?
Тогава научи какво става с Алисия.
Жива ли е, родила ли е, момче или момиче?
Нужно ми е да го знам.
Сърдиш ми се, но ме разбери. – Да.
Ще се опитам да науча нещо.
Ще се видим в събота.
Научи ли? – Още не, но ще успея.
Бъди търпелив.
Бях търпелив до термина й. Но беше преди месец.
Ще се наложи да почакаш, Бениньо!
Мамка му.
Как прекарваш дните си?
Работя в медицинския център.
Затворът е нов.
Няма много хора. Спокойно е.
Отвън не прилича на затвор. – Не ме притеснява затворът.
Тревожа се за Алисия.
Според експерта и бащата на Алисия аз съм психопат.
Да, психопат.
Било добре за процеса. Не ми пука за това.
Важно е да видя Алисия. Да знам, че е минало добре.
Иначе не знам какво мога да направя.
Щом съм психопат, ще се държа като такъв.
Не говори така, Бениньо, моля те!
Намери ми друг адвокат.
На сегашния му се повдига още щом ме види.
Да, добре.
Дай апартамента ми под наем и с парите плати на адвоката.
Мога да го наема аз, моят е зает. – Чудесно.
Ще ми бъде приятно да си ти.
Напоследък често мисля за теб.
Особено нощем.
Защо нощем? – Тогава чета.
Прочетох пътеводителите ти.
Сякаш месеци наред пътувах с теб.
Разказваше ми неща както никой друг.
Любимият ми е този за Хавана.
Идентифицирах се с хората.
Които нямат нищо, но сами си го изобретяват.
Жената, която описваш,
дето с часове стои на прозореца си на "Малекон"
и чака напразно,
и вижда как времето изтича, без да се случи нищо.
Помислих си, че тази жена съм аз.
Здравейте, госпожо. Аз съм приятелят на Бениньо.
Вие сте Марко? Аржентинецът? – Да.
Аз съм портиерката.
Обади ми се, че ще наемете апартамента.
Да. – Сигурно е много мръсен.
Забрани ми категорично да влизам там и да го чистя.
Нямаше да му взема пари, но...
Спокойно, аз ще се погрижа. – Да ви дам ключа?
Да. – Ако го намеря...
Видяхте ли го? – Да.
Как е? – Добре.
Горкичкият. И в затвора няма късмет.
Нула внимание от медиите.
Не дойде нито една телевизия, нито един папарак.
Има толкова много тъпи предавания, а тук никой не дойде.
Да интервюира мен, например.
Медиите в тази държава са тъжна история.
Така е, имате право. Ключовете. Благодаря.
Между другото... – Да?
Знаете ли защо Бениньо е в затвора?
Не е приказлив и последния път не ми каза и думичка.
Бениньо е невинен. – Невинен е, знам.
Но в какво е невинен? – Не знам.
Знаете, разбира се, но не искате да ми кажете.
Но аз ще го науча. – Добре.
Довиждане, госпожо.
Ако нещо ви трябва, знаете къде съм. – Да.
Развълнувах се, когато те видях да влизаш сама.
С патерици, но сама. – Видя ли?
Как мина рехабилитацията? – Добре.
Изморена ли си? – Да, много.
Нищо. Ще направим още няколко упражнения.
Хайде, няколко екстензии.
Днес направих стотина. – Нищо, да направим още няколко.
Така.
Да? – Имам среща с г-н Санс.
Влезте. – Благодаря.
Плодът е роден мъртъв. Момченце.
Но тя се е събудила. Бениньо трябва да знае.
Предвид менталното му състояние, не. Способен е на всичко.
Не мога да го лъжа. Аз съм единственият му приятел, вярва ми.
Аз мога. За мен не е дилема.
Ще му кажа, че Алисия още е в кома и че детето е мъртво.
Обещайте ми да не му казвате. – А условното освобождаване?
Ще е много трудно и много скъпо.
Но можем да се опитаме.
Номер осем.
Здравей, Марко. – Здравей, Бениньо.
Намокри ли се? – Малко.
Внимавай да не настинеш.
Когато се прибереш, изпий чаша топло мляко. С лъжичка мед.
Добре.
Откакто съм тук, обичам дъжда.
Видя ли се с адвоката си?
Да.
Беше тук.
Информира ме.
Обречен съм. – Така е.
Поне състоянието й не се е влошило.
Само това ме утешава и ми дава надежда.
Добре ли си, Бениньо?
Бих искал да те прегърна.
Но трябва да поискам среща очи в очи.
Вече се опитах.
Попитаха дали си ми гадже.
Не можех да потвърдя.
За да не те притесня. – Не би ме притеснило.
Кажи им каквото искаш.
Не съм прегръщал много хора в живота си.
Съобщение?
Марко, много се радвам, че днес се видяхме.
За да се сбогувам с теб.
Знаеш, че няма да ме пуснат оттук.
Най-много да ме затворят другаде.
Не искам да живея в свят без Алисия.
В който не ми дават дори щипката й за коса.
Реших да избягам.
Не ти го казах, за да не се опитваш да ме спреш.
Прегръщам те, Марко.
Такси!
За Сеговия. Затвора.
Затвора? – Да.
Госпожо. Трябва спешно да видя затворника Мартин.
Знам, че не е редно, но е въпрос на живот и смърт.
Директорът ви чака в кабинета си. – Така ли?
Къде е кабинетът му? – Служителят ще ви придружи.
Насам.
Надясно.
Изпразнете си джобовете, моля. – Да.
Изчакайте ме, не тичайте!
Тук е.
В дъното.
Добър ден. Аз съм Марко Зулоага.
Бениньо Мартинес е оставил това писмо за вас.
"Скъпи Марко.
Все още вали.
Мисля, че това е добър знак.
Когато Алисия пострада, също валеше.
Пиша ти минути преди да избягам.
Дано да съм взел достатъчно, за да изпадна в кома.
И да отида при нея.
Ти си единственият ми приятел.
Оставям ти дома, който готвех за нас с Алисия.
Навестявай ме там, където ще бъда.
И говори с мен.
Разказвай ми всичко. Бъди откровен.
Сбогом, приятелю."
Това са по-ценните предмети и останалите му лични вещи.
Трябва да се подпишете.
Господине, подпишете се.
Бениньо, аз съм.
Алисия е жива.
Ти си я събудил.
Когато чух съобщението ти, хукнах към затвора, за да ти го кажа.
Но закъснях.
Сложих щипката за коса на Алисия в джоба ти.
Както и една нейна снимка.
И на майка ти.
За да те придружават във вечността.
Жестоки вълни. Мъжественост долу, женственост горе.
Ще взема вода. Ти седни.
Добре ли сте? – Да.
Не знам.
Вече се чувствам по-добре. – Моля?
Хайде, мила. Да вървим.
Добре. – Ела.
Трепериш ли? – Да.
Защо?
Какво й казахте? – Нищо.
Видях, че говорихте.
Алисия ме попита дали съм добре. Благодарих й.
Ако ме видите в квартала, не се бойте.
Живея близо до школата.
В дома на Бениньо ли? – Да.
Защо живеете там? – Бениньо е мъртъв.
Някой ден ще трябва да си поговорим.
Да. Ще е по-лесно, отколкото мислите.
Нищо не е лесно.
Аз съм учителка по балет. Нищо не е лесно.
МАРКО И АЛИСИЯ
В ролите участваха ХАВИЕР КАМАРА
ДАРИО ГРАНДИНЕТИ
ЛЕОНОР УОТЛИНГ
РОСАРИО ФЛОРЕС
МАРИОЛА ФУЕНТЕС
ДЖЕРАЛДИН ЧАПЛИН и др.
Сценарист и режисьор ПЕДРО АЛМОДОВАР
Оператор ХАВИЕР АГИРЕСАРОБЕ
Музика АЛБЕРТО ИГЛЕСИАС
Превод Яна Янева
Превод на песента Синеаст
Субтитри от ТВ, обработка и тайминг СИНЕАСТ ®
2024 ©