Voyna i mir a.k.a. War and Peace (1965) (War and Peace (1965)/War and Peace (1965) - 3.srt) Свали субтитрите
БОЙНА И МИР
1812 ГОДИНА
Режисьор ОЕРГЕЙ БОНДАРЧУК
Сценарий СЕРГЕЙ БОНДАРЧУК и ВАСИЛИЙ СОЛОВЬОВ
Оператор АНАТОЛИЙ ПЕТРИЦКИ
Музика ВЯЧЕСЛАВ ОВЧИННИКОВ
С участието на
ЛЮДМИЛА САВЕЛИЕВА СЕРГЕЙ БОНДАРЧУК
ВЯЧЕСЛАВ ТИХОНОВ
БОРИС ЗАХАВА
ВИКТОР СТАНИЦИН, КИРА ГОЛОВКО СЕРГЕЙ ЕРМИЛОВ и др.
На 12 юни силите на Западна Европа преминаха границите на Русия
и започна... война.
Тоест случи се нещо, противно на човешкия разум
и на човешката природа.
Ще ви кажа настойчиво, тате! И на маминка също!
Пуснете му на военна служба, защото иначе не мога! Това е!
Ще ми става войник! Стига глупости! Трябва да учиш!
Не са глупости, тате! Федя Оболенски е по-млад от мен, а отива!
Освен това все едно не мога да уча, когато...
когато...
Отечеството е в опасност.
Петя, казах да мълчиш!
Казвам ви. И Пьотър Кирилович също. – Стига глупости!
По устата му още мляко има, а той войник ще ми става!
На теб говоря!
Владико Господи, вземи оръжие и щит
и застани ни на помощ!
За съкрушаване и победа над враговете и злите им помисли,
и Твоя ангел силен да ги прогони.
Порази враговете ни и ги съкруши.
Ура!
Кой е императорът? Ура!
Кой е императорът? Ура!
Кутузов! Само неприятности е носил на господаря.
Нима е възможно да се назначи за главнокомандващ човек,
който не може да яхне кон и заспива на съвещанията,
човек с най-порочен нрав.
Дори не обсъждам качествата му като генерал.
Може ли в такъв момент да се назначава немощен слепец?
Наистина е сляп. Хубав ще е този сляп генерал!
Нищо не вижда!
Ще играе на жмичка!
"Войската ни се бие както никога.
Съдбата на армията и Отечеството са в ръцете на добър министър,
но на лош пълководец.
Барклай е нерешителен и армията ужасно негодува.
Французите са във Витебск.
След четири прехода могат да бъдат в Смоленск.
Може би вече са там."
Какво мислите за това, княже? – Аз ли?
Напълно е възможно театърът на войната
дотолкова да се доближи до нас... – Театърът на войната!
Казах и повтарям, че театърът на войната е Полша
и неприятелят никога няма да проникне отвъд Неман.
Щом се стопят снеговете, ще затънат в блатата на Полша.
Княже!
В писмото пише, че са във Витебск.
В писмото! Да, да.
Пише, че французите са разбити. При коя река?
Князът не е написал нищо за това.
Да вървим, Николай Осипович.
Ще ми разкажеш как искаш да пренаредим.
Никъде не му харесваше.
Но най-лошото от всичко
беше диванът в кабинета, с който бе свикнал.
Този диван вероятно го плашеше заради тежките мисли
които бе премислял, легнал на него.
Не така!
Няма покой!
Проклетият!
Да, имаше още нещо много важно, което си оставих за през нощта.
В леглото. Резетата! Не, за тях казах. Беше нещо друго.
За нещо говорехме в салона.
Тишка! За какво говорехме на обяд?
За княз Михаил... – Мълчи!
Сетих се. За писмото от княз Андрей.
"Французите са във Витебск.
След четири прехода могат да бъдат в Смоленск.
Може би вече са там."
Тишка!
Не, няма нужда.
Няма нужда!
Душата ме бо...
Княгинята се страхува.
Душата ме бо...
Душата. – Душата ме бо...
Душата. Душата го боли.
Всичките ми мисли...
са за теб.
И аз...
те виках...
цяла нощ.
Ако го знаех.... Страхувах се да вляза.
Не си спала.
Не, не спах.
Душичке!
Защо не дойде?
Благодаря ти,
дъще, приятелко!
За всичко!
Прости ми.
Благодаря ти.
Прости ми.
Благодаря ти.
Повикайте Андрюша.
Аз получих писмо от него.
Къде е той?
В армията, татко. В Смоленск.
Да, загина Русия!
Погубиха я!
Искам да се опитам отново да пея. Все пак е занимание.
И то прекрасно.
Много съм щастлива. Николя получи "Георгиевски кръст".
Гордея се с него. – Да, аз изпратих заповедта.
Но не искам да ви преча.
Защо, лошо ли е да пея?
Не, защо? Напротив.
Но защо питате мен?
Не знам, но не искам да правя нещо, което не ви харесва.
Във всичко ви вярвам.
Не знаете колко държа на вас и колко много направихте за мен.
В същата заповед видях, че Болконски служи отново!
Как мислите, ще ми прости ли някога?
Няма ли да има лоши чувства към мен?
Как мислите?
Мисля...
че няма какво да ви прощава.
Ако аз бях на негово място... – Вие!
Вие сте различен!
Вие сте великодушен. Не познавам по-добър човек, няма такъв.
Ако ви нямаше тогава, а и сега,
не знам какво щеше да се случи с мен.
Защото...
Да, забравих. Трябва спешно да се прибера.
Защо си отивате? Защо?
Защото... Не, просто имам работа.
Защо?
Кажете ми!
Чухте ли голямата новина? Кутузов е фелдмаршал!
Разногласията приключиха! Толкова съм щастлив!
Така се радвам! Най-сетне! Ето това е човек!
Но казват, че е сляп. – Моля ви!
Вижда достатъчно, вярвайте ми!
Княз Кутузов е най-умният човек! Отдавна го познавам.
Идва! Лично идва!
И с такива храбреци да отстъпваш и да отстъпваш!
Здравей, княже!
Ела!
Повиках те, за да те оставя при себе си.
Благодаря, Ваша Светлост, но се боя, че вече съм негоден за щабовете.
Свикнах с полка, обикнах офицерите. Мисля, че и хората ме обикнаха.
Ще ми е мъчно да ги напусна.
Макар да се отказвам от честта да бъда с вас, повярвайте...
Жалко.
Щеше да ми бъдеш полезен. Но си прав.
Не тук са ни нужни хора.
Полковете нямаше да са същите,
ако всички съветници
служеха в тях, в полковете.
Като теб.
Помня те още от Аустерлиц.
Помня те!
Помня те със знамето!
Ех, съветници, съветници!
Съветници винаги се намират.
А хора няма.
Все бързат.
А бързото се оказва дълго.
Не е трудно да превземеш крепост.
Трудно е да спечелиш кампанията.
А за това са необходими търпение и време.
Каменски прати войници срещу Русчук, а аз – търпение и време.
Крепости превзех...
повече от Каменски.
И накарах турците да ядат конско месо.
Време трябва, време!
И французите това ги чака!
Помни ми думата!
И тях ще накарам да ядат конско месо!
Но сме длъжни да приемем сражение!
Ще бъдем длъжни. Ако всички го пожелаят.
Какво да се прави?
Сбогом, друже!
Тръгвай по пътя си и Бог да е с теб.
Знам. Пътят ти е пътят на честта!
Помни, че с цялата си душа нося загубата ти със себе си.
Че не съм ти Сиятелство, нито княз, нито главнокомандващ,
а просто баща!
Кажи, земляче. Тук ли ще ни погребат? Или чак в Москва?
Днес не само войници, но и селяни видях.
И тях са вдигнали. Вече не подбират.
Искат да го притиснат с целия народ.
С една цел – Москва!
И наведнъж да се свърши.
Графе! Ваше Сиятелство! Защо сте тук?
Искаше ми се да видя. – Да, ще има какво да се види.
Това е ужасно!
Тези са вчерашните.
До късно се биха на Шевардинския редут.
Понесохме големи загуби и го отстъпихме на врага.
Аз също бих искал да участвам в сражението.
И исках да ви попитам. Къде е нашата позиция?
Позицията? Това не е по моята част.
Щом минете Татариново, където много копаят,
се качете на хълма, оттам се вижда. – Вижда се.
Ако можете... – Бих ви завел, но съм зает, дотук!
Отивам при командира на корпуса.
Знаете ли как е тук? Утре има сражение.
От стохилядната войска поне 20 хиляди ще бъдат ранени.
И нямаме носилки, легла, фелдшери и лекари дори за 6 хиляди!
Ето, има 10 000 каруци.
Но и друго е нужно. Оправяй се, както можеш!
Гледай! Ама че шапка!
И с тези очила! – Ще изплаши французите!
Като доктор е!
Предчувствието за необходимите жертви и страдание,
и съзнаването на общото нещастие
неудържимо привличаха Пиер към предстоящото сражение.
Позволете да попитам. Кое е това село насреща?
Бурадино или как беше? – Бородино.
Нашите там ли са? – Да, а по-надалече са французите.
Ей ги там, виждат се. – Къде?
С просто око се виждат.
А там? – Това са нашите.
Нашите! А там?
Това пак е той.
Вчера беше наше, а сега е негово.
А вие кой сте? От лекарите ли сте?
Не, аз така...
Ето, носят я! Майчицата! Закрилницата!
Иверската! – Смоленската Богородица!
Той знаеше, че утрешното сражение
ще бъде най-страшното
от всички, в които в участвал.
И вероятната му смърт живо, почти достоверно,
просто и ужасно се яви пред очите му.
Отечеството!
Гибелта на Москва!
А утре ще ме убият.
За какво е изпитанието, щом вече ме няма и няма да ме има?
Няма ме!
Тогава защо е изпитанието?
Условията на живота ще се променят,
а аз няма да ги узная, няма да ме има.
Никога вече няма да ме има.
Никога вече няма да ме има.
Ваше Сиятелство!
Левият фланг на Втори батальон е прехвърлен към село Семьоновское.
В ротите са поставени караули.
Кой е там? А, това си ти!
Кой вятър те довя? Изненада ме.
Аз дойдох... Просто така дойдох...
Интересно ми е. Искам да видя сражението.
Как е в Москва?
Моите пристигнаха ли най-после? – Да.
Жюли Друбецкая ми каза. Отидох, но ги нямаше.
Заминали са в подмосковското ви имение.
Успях да огледам разположението на войските ни.
Не съм военен и не разбрах всичко,
но все пак се ориентирах в общото разположение.
Струва ми се, че нашата позиция...
Просто ми се струва, че левият ни фланг е слаб.
А десният е разтегнат. – Нима си разбрал разположението?
Да. В какъв смисъл?
Успехът никога не е зависил от позициите, от въоръжението,
нито дори от числеността. Най-малко от позицията.
А от какво? – От чувството, което живее в мен,
в него, във всеки войник!
Защо изгубихме сражението при Аустерлиц?
Заради позицията ли?
Глупости, няма нищо такова.
Там нямахме причина да се бием, искахме по-бързо да се махнем.
А какво ни предстои утре?
Ето какво предвиждам аз.
Стохилядната руска
и стохилядната френска войска ще се сбият.
Факт е, че тези 200 хиляди души ще се бият.
Който се бие с повече злоба и по-малко се жали, той и ще победи!
Утре...
каквото и да се случи, ще спечелим сражението.
Истина е, Ваше Сиятелство!
Това е самата истина! Няма за какво да се жалим!
Бойниците в моя батальон отказаха да пият водка!
Не е ден за пиене, казват.
Да, добре го каза. Да се пренесе в пространството!
В пространството остана баща ми.
Синът ми и сестра ми са в Лисие Гори, но му е все едно.
Отстъпиха му цяла Европа, а дойдоха нас да учат.
Велики учители!
Мислите, че утрешното сражение ще бъде спечелено?
Да. Едно нещо бих сторил, ако имах власт.
Не бих взимал пленници! Французите разориха дома ми
и отиват да разорят Москва.
Оскърбиха ме и ме оскърбяват всяка секунда!
Те са ми врагове! Престъпници!
Според мен, Тимохин и цялата армия! Заслужават смърт!
Ограбват домове, убиват деца, бащи и говорят за великодушие към врага!
Да не взимаме пленници, а да убиваме и да вървим на смърт!
Войната не е любезност, а най-гнусното нещо в живота.
Това трябва да се разбира и да не си играем на войни.
Да приемаме сериозно тази страшна необходимост.
Важно е.
Да не се лъжем и да знаем, че войната е война, а не играчка.
Ще се срещнат утре, за да се убиват един друг.
Ще избият и осакатят десетки хиляди хора.
А после ще отслужват благодарствени молебни.
За това, че са убити много хора.
Дори ще преувеличат броя им и ще провъзгласят победата.
Колкото повече хора са убити, толкова по-голяма е заслугата.
Който е убил повече хора, ще получи по-голяма награда.
Как може Бог да ги слуша и да ги гледа?
Ех, душа моя!
В последно време
животът започна да ми тежи.
Но не остана много.
Заспиваш и на мен ми е време. Тръгвай.
Не! – Преди сражение трябва да се спи.
Сбогом. Върви!
Ще се видим ли отново?
Знам, че това е последната ни среща.
Тръгвай, пиленце. Бог да е с теб!
Батальон, напред! Марш!
Огън! Гюлета, носете гюлета!
Носете сандъците! Трябват гюлета!
Господине, моля ви да се отдръпнете.
Тук не може!
Как не ви е страх, господине!
А ти боиш ли се? – Че как иначе? То никого не жали!
Фрасне ли те, червата ти са навън! За страх си е.
За войниците е ясно, но за господина? Невероятно!
По местата!
Зареди! Огън!
Браво!
Огън!
А русите? – Стоят на място, Ваше Величество.
Значи, искат още?
Дайте им, тогава!
Снаряд!
Не тук! По пехотинците!
Позната ли ти е?
Малко по-надясно! – Раз-два!
Огън! – Раз-два и още веднъж!
Четвърто и пето, по пехотата с картеч!
Зареди! Огън!
За малко да отнесе шапката на господина!
Ама че неумело!
Ей, лисици, не ви ли е вкусна кашата?
Какво има? Малко ви е!
Русите ще бъдат унищожени, ако дадете още една дивизия.
Бързате, Белиар. Лесно се греши в разгара на битката.
Вървете. Върнете се, когато видите.
Господарю, принцът иска... – Подкрепления ли?
Трябва да му дадем от резервите, но кого да изпратим?
Изпратете дивизията на Клапаред.
Не, не мога да пратя Клапаред! Пратете дивизията на Фриан!
Осмелявам се да предложа закуска на Ваше Величество.
Надявам се, че вече мога да ви поздравя с победата.
Махнете се!
Десети! Заряд!
Имам честта да доложа, г-н полковник!
Останаха само осем заряда.
Ще наредите ли да продължим огъня? – Картеч!
Ваше Сиятелството, флешите са наши.
Но княз Багратион е ранен.
Върви при княз Пьотър Иванович и научи подробно как е станало.
Ваша Светлост!
Полкът на княз Андрей беше в резервите.
Без да напусне мястото си и без да даде ни един залп,
полкът вече бе изгубил една трета от хората си.
Заповядайте хората да седнат. – Слушам!
Първи батальон, седни!
Седни!
Леви, леви!
Г-н полковник, няма повече заряди! – Разбойници! Какво правят?
Тичай при резервите! Донеси сандъци!
Аз ще отида!
Г-н адютант, заповядайте да не се скупчват!
Пази се!
Г-н полковник...
Залегни!
Нима това е смъртта?
Не мога!
Не искам да умра!
Обичам живота!
Обичам тази трева, земята, въздуха!
Напред!
Марш! Дръж се!
Батарея, огън!
Всички позиции са в ръцете на неприятеля.
Няма с какво да го отблъснем, нямаме войски. Бягат.
Невъзможно е да ги спрем.
Нямам право да крия от Ваша Светлост онова, което видях.
Войската е напълно разстроена.
Как смеете!
Как смеете да ми го казвате, уважаеми господине!
Вие нищо не знаете!
Неприятелят е отблъснат на левия и поразен на десния фланг!
Да не би да недовиждате, уважаеми господине?
Не говорете, когато не знаете!
Отидете при генерал Барклай и му предайте,
че категорично настоявам утре да атакуваме неприятеля!
Неприятелят е победен!
Утре ще го прогоним от нашата свещената руска земя!
Раевски! Ето го моя герой! – Ваше Сиятелство!
Войските твърдо стоят на местата си.
Французите не смеят повече да ни атакуват.
Кайсаров! Сядай и пиши заповедта за утре!
А ти мини по линията и обяви, че утре ще атакуваме.
Пиши!
Същата вечер и на другия ден
започнаха едно след друго да идват съобщения
за нечувани загуби.
За загубата на половината армия.
И новото сражение се оказа физически невъзможно.
Боже мой, какво е това?
Той защо е тук?
И не само за този час и ден
бяха помрачени умът и съвестта на този човек,
който повече от всички други участници
носеше върху себе си цялата тежест на извършеното.
Така и до края на живота си
не можа да разбере ни доброто,
нито красотата,
нито истината,
нито значението на постъпките си,
които бяха несъвместими с доброто и истината,
твърде отдалечени от всичко човешко,
за да успее да разбере значението им.
Той не можеше да се отрече от постъпките си,
възхвалявани от половината свят,
и затова бе длъжен да се отрече от правдата
и от доброто, и от всичко човешко.
Достатъчно, стига, хора!
Престанете, опомнете се! Какво правите?
Измъчените, лишени от храна и отдих хора от двете страни
еднакво започваха да се съмняват
дали трябва да продължават да се избиват едни други.
Убивайте когото щете!
Правете каквото щете, на аз повече не искам!
Обаче някаква неразбираема,
тайнствена сила
продължаваше да ги ръководи
и продължаваше да се извършва онова страшно нещо,
което се върши не по човешката воля.
Нравствена победа!
Тази, която убеждава противника
в нравственото превъзходство на врага му
и в собственото му безсилие,
бе удържана от русите при Бородино!
Пряко следствие от Бородинското сражение
бе безпричинното бягство на Наполеон от Москва,
провалът на 500-хилядното нашествие
и гибелта на Наполеонова Франция,
върху която за първи път, при Бородино,
се стовари ударът на по-силен духом противник.
Край на трета серия
Превод Яна Янева
Субтитри от ТВ, редактор и тайминг СИНЕАСТ ®
2024 ©