Voyna i mir a.k.a. War and Peace (1965) (War and Peace (1965)/War and Peace (1965) - 4.srt) Свали субтитрите
ЛЕВ ТОЛСТОЙ
БОЙНА И МИР
ПИЕР БЕЗУХОВ
Режисьор СЕРГЕЙ БОНДАРЧУК
Сценарий СЕРГЕЙ БОНДАРЧУК и ВАСИЛИЙ СОЛОВЬОВ
Оператор АНАТОЛИЙ ПЕТРИЦКИ
Музика ВЯЧЕСЛАВ ОВЧИННИКОВ
С участието на
СЕРГЕЙ БОНДАРЧУК ЛЮДМИЛА САВЕЛИЕВА
ВЯЧЕСЛАВ ТИХОНОВ
ВИКТОР СТАНИЦИН, КИРА ГОЛОВКО СЕРГЕЙ ЕРМИЛОВ и др.
Въпросът, заради който исках да се съберем,
е военен въпрос.
Той е следният.
Спасението на Русия е в армията.
По-изгодно ли е да рискуваме да изгубим армията и Москва,
приемайки сражението,
или да оставим Москва без сражение?
По този въпрос бих искал да узная мнението ви.
Още не смятам играта за изгубена.
Единственият начин да спасим свещената столица
е да атакуваме противника!
Внезапно...
Нима аз допуснах Наполеон да стигне до Москва?
И кога съм го направил? Кога се е решило?
Кога се е решило това страшно нещо?
Ужаси се от мисълта за заповедта, която бе длъжен да издаде.
И така, господа.
Излиза, че аз трябва
да плащам за счупените грънци.
Господа, чух мнението ви.
Някои няма да са съгласни с мен.
Но аз...
С властта, която ми е поверена
от господаря и отечеството, заповядвам отстъпление.
Това...
Това не го очаквах.
Не си го и помислях!
Трябва да си починете, Ваша Светлост.
Не!
И те ще ядат конско месо като турците!
Ще го ядат, само ако...
В нощта на 1 септември беше издадена заповедта на Кутузов
за отстъплението на руските войски през Москва към Разянския път.
Скъпа моя, ето какво исках да ти кажа.
Скъпа, графиньо, при мен дойде офицер
и поиска каруци за ранените.
Освободете каруците, дайте ги за ранените!
Каруците са за ранените.
А сандъците носете в килерите.
Ще заповядате ли да освободим кочияша?
А, да.
Чуй, Герасим. Моля те да направиш, каквото ти казвам.
Слушам! Нещо за ядене ли?
Не, друго ми трябва.
Трябват ми...
Трябват ми селски дрехи и пистолет!
Чия е тази карета? – Нима не знаете?
Князът е ранен. – Кой? Как се казва?
Бившият ви жених. Княз Болконски.
Казват, че е на умиране.
Е... Бог да е с нас!
Майчице! Вижте, това е той! – Кой?
Вижте, това е Безухов! Пьотър Кирилович!
Елате тук! Познахме ви!
Пьотър Кирилович!
Учудващо е! Защо сте в този вид?
Какво ви е, графе? – Какво? Защо ме питате?
В Москва ли оставате? – В Москва? Да, в Москва.
Сбогом! – Ако бях мъж, щях да остана с вас!
Хубаво ще бъде! Мамо, нека да остана!
Чухме, че сте се сражавали. – Да. И утре пак ще е така.
Какво ви е, графе? Неузнаваем сте.
Не ме питайте. И аз не знам.
Утре... не! Сбогом!
Ужасни времена!
Сбогом!
Изведнъж си помисли, че всичко е свършено.
Всичко се е объркало. Разрушило се е.
Че напред няма нищо
и че изход от това положение просто няма.
Ето я!
Тази свещена столица!
Лежи пред нозете ми и очаква съдбата си.
Странен, красив,
величествен град!
Но защо се бавят пратениците от града?
Господарю! Москва е празна. Всички са заминали.
Кой е там? Русите или нашите?
Нашите! Французите!
На оръжие! На абордаж! Видя ли?
На абордаж!
На абордаж...
Майчице!
Майчице, те са! Кълна се, те са!
Четирима! Конници!
Господарят го няма. Не ви разбирам.
Не разбира!
Не разбира!
На абордаж!
Ранен ли сте? – Мисля, че не.
Този път бях на косъм.
Кой е този мъж? – Ужасно съжалявам!
Ще ми платиш!
Милостиви сме, но не прощаваме на предателите!
Моля ви, смилете се над него. Изгубил си е ума.
Спасихте ми живота, французино! Рамбал, капитан от 13-и лек полк.
Русин съм. – Друг път!
Какво да го правим този?
Спасихте ме и сте французин. Ще изпълня молбата ви, разчитайте!
Чудесно!
Кръщелното ви име, моля. За друго не питам.
Г-н Пиер, нали така? Чудесно, това исках да знам.
Трябва да ви запаля сеещ, задето ме спасихте от лудия.
Достатъчно куршуми получих.
Един при Ваграм, два край Смоленск. И куцам, както видяхте.
След голямата битка на 7-и, край Москва.
Беше красиво! Доста работа ни отворихте!
Можете да се гордеете, млади човече.
Аз бях там!
Наистина ли? Толкоз по-добре!
Храбри врагове сте. Добри воини!
Кралят ни, който разбира, викна "Браво!"
Бойници, като нас!
Браво, г-н Пиер!
Ужасяващи в битка и галантни с дамите, такива сме французите!
Вярно ли е, че всички дами са напуснали Москва?
Странна идея. Няма от какво да се боят.
Парижанките не биха ли напуснали града, ако дойдеха русите?
Хубава шега! Париж?
Париж! – Столицата на света.
Париж! – Който не го познава, е дивак.
Водка!
Познавате го, личи ви!
Париж! Талма, Дюшеноа!
Потие! Сорбоната! Булевардите!
Чудесно! Но да се върнем към дамите си.
Да се погребат в степите заради френската армия!
Пропуснаха шанса си.
Разбирам мужиците, но цивилизованите хора трябва да ни познават!
Превзехме Виена, Берлин, Рим, Неапол,
Мадрид, Варшава, всички столици!
Боят се от нас, но ни обичат! Искат да ни опознаят!
А императорът... – Вашият император...
Императорът е най-великият мъж на всички времена.
Той в Москва ли е? – Не! Ще влезе утре.
Императорът е слава, гений, милосърдие!
Аз, Рамбал, ви го казвам, понеже съм...
Тъжен ли сте?
Морел! Донеси ни бутилка вино!
Това не е Митишчи. По-далече е. – Погледни. Москва е!
И от другата страна. – Гледай, пламти!
Пожарът е в Москва, господа.
Или на "Сушчовска", или на "Рогожска".
Какъв ужас!
Мисля, че цяла Москва ще изгори.
Ужасно зарево!
Наташа!
Погледни! Вижда се през прозореца.
Погледни, Наташа. Ужасно гори.
Какво гори?
А, да. Москва.
Не видя ли? – Да, видях.
Откакто казаха на Наташа, че княз Андрей е ранен
и ще пътува с тях, но не бива да го вижда,
че е тежко ранен, но животът му не е в опасност,
тя, без да вярва в онова, което й казваха,
но убедена, че ще й отговарят по един и същ начин,
престана да пита и да говори.
Замръзнала си, трепериш. Легни си. – Да си легна?
Добре, ще си легна. Ей сега.
Миличка, легни на моето място. – Не, ще легна тук, на земята.
Мамо?
Вие?
Какво щастие!
Простете ми!
Обичам ви. – Простете ми!
Кое да ви простя? – Простете ми...
за това, което...
направих.
Обичам те повече
и по-силно от преди.
Той беше длъжен, криейки името си, да остане в Москва,
да убие Наполеон и или да загине,
или да прекрати нещастието на цяла Европа.
Изгоря!
Родни братя мои!
Православни християни!
Дъщеричката си оставихме! Изгоря!
Изгоря! Дъщеричката ми!
Бие сте благороден! До нас се запали!
После у нас! Хукнахме да спасяваме!
Изскочихме и взехме само иконата и постелята от чеиза!
Всичко друго пропадна!
Грабнахме децата, но моята Катичка я няма!
Господи! – Но къде е тя, къде остана?
Братко, бащице, благодетелю! Успокой сърцето ми!
Аниска! Мръснице, заведи го!
Заведи ме. Аз... ще помогна.
Изгоря!
Насам, чичко! Насам!
По уличката и през Никулини. Ето оттук!
Коя е вашата къща? – Ето тази!
Ето тук живяхме.
Изгоряла е! Съкровището ми!
Катечка! Господарчице моя!
Ненагледната ми! Изгоря!
В къщата е имало дете! – Какво иска този?
Какви ги дрънкаш? Махай се!
Не видяхте ли едно дете в тази къща?
Дете ли? Нещо пищеше отзад, в градината!
Може да е то. Трябва да сме хуманни. Секунда!
Чакайте, ще сляза!
Побързайте, става горещо!
Ще го намерим!
Ето го дребосъчето! О, момиченце! Толкоз по-добре!
Довиждане, шишко. Трябва да сме хуманни. Всички сме смъртни.
Изгубил ли си някого?
Май си от благородниците. Чие е детето?
Тук седеше жена с деца. С черно палто.
Къде отиде? – Това трябва да са Анфьорови.
Не, те заминаха още сутринта! Или Маря Николаевна, или Иванови.
Той каза жена, а тя е госпожа. – Маря Николаевна е.
Избягаха в градината, когато тези вълци ни налетяха!
Хубави ботуши!
Вземи детето! Ще им го дадеш!
Оставете жената! – Не прави глупости!
Погледнете! Има кинжал! – Оръжие!
Ще обясните пред военния съд!
Прилича на някой от подпалвачите. Отведете го!
Този не прилича на човек от народа.
Хайде, натам!
Миличък, ами момиченцето?
Какво ще го правя, ако не е тяхно?
Какво иска тази жена?
Какво иска ли?
Носи дъщеря ми, която спасих от огъня!
Сбогом!
Ходи по-бързо! Хайде, върви!
Всемилостиви господарю император!
Спокойният, разкошен, обезпокояван само от призраци,
от отраженията на живота петербургски живот
вървеше постарому.
И в този живот трябваше да се положат големи усилия,
за да се осъзнае опасността и трудното положение,
в което се намираше руският народ.
В този ден в салона на Шерер се четеше писмото на владиката,
с което се изпращаше на царя иконата на преподобния Сергий.
"Нека дръзкият и нагъл Голиат
от земите на Франция да сее из краищата на Русия
смъртоносни ужаси!
Кротката вяра,
тази прашка на руския Давид..."
Другата новина в Петербург
беше внезапната смърт на Елен Безухова.
"Болно ми е, че отслабващите ми сили
не ми позволяват да се насладя
на вашето любезно лицезрение!"
Кой сте вие?
Познавам този мъж.
Не може да ме познавате, г-н генерал. Никога не съм ви виждал.
Той е руски шпионин.
Не, Ваше Височество.
Не може да ме познавате. Не съм напускал Москва.
Името ви?
Безухов.
Кое ще ми докаже,
че не ме лъжете?
Ваше Височество.
Как може да ми докажете
истинността на думите си?
Познава ме мосю Рамбал,
капитан от Тринайсети лек полк.
Не сте този, за когото се представяте.
Ваше Височество! – Императорът ви чака за вечеря.
Отведете го.
Ваша Височество, какво да го правим? – Отведете го.
Да, разбира се.
В името на императора и краля!
На 8 септември 1812 година...
Военният съд единодушно осъди обвиняемите
на смърт чрез разстрел.
Кой екзекутира, убива,
лишава от живот? Мен?
С всичките ми спомени, стремежи, надежди, мисли?
Кой прави това?
Но кой прави това?
Всички те страдат като мен. Кой, кой?
Кой го прави?
Никой. Редът на нещата.
Стечението на обстоятелствата.
Не взимайте дебелия!
Недейте!
Недейте! Не!
Много тегло ли видяхте, господарю?
Не тъжи, соколче. Не тъжи, друже. Стискай зъби и живей.
Така е, мили мой. Така е.
Ти войник ли си?
Бойник от Апшеронския полк.
Умирах от треска. Двайсетина от нашите покоси.
Кой да предположи?
Кой да предположи?
И хитрушата дойде! Помни ме!
Добре, добре. Ето. Хапнете си, господарю.
На обед дадоха чорба, а картофките са чудесни.
Защо така?
Ей така!
Хапни си.
Ето така...
Чудесни картофки!
Не разбирам. Защо разстреляха онези нещастници?
Последният беше на двайсетина. – Грях е!
Дето има съд, там има и неправда.
А ти отдавна ли си тук? – Аз ли?
Мен ме взеха в неделя, от болницата в Москва.
Казвам се Платон.
Водим се Каратаеви, а в армията ми викаха "соколче".
Мъчно ли ти е тук? – Как да не ти е мъчно, соколче?
Как да не тъжиш? Москва е майка на градовете.
Как да не тъжиш, като виждаш това?
Но нищо! Червеят гризе зелката, но и сам загива.
Тъй викат старците. – Как го каза?
Аз ли? Викам, че човек предполага, но Господ разполага.
Чакай, сигурно вече ти се спи.
Стопли се, хитрушата! Кучка пършива!
Стопли се.
Приспи ме, Боже, като камъче, събуди ме като колаче.
Княз Андрей не просто знаеше, че ще умре,
но чувстваше, че умира.
Че вече е наполовина мъртъв.
Това беше последната
нравствена битка между живота и смъртта,
в която смъртта удържа победа.
Без да бърза и да се тревожи,
той очакваше онова, което му предстоеше.
Страшното...
вечното...
неведомото и далечното.
Не спите?
Не.
Отдавна ви наблюдавам.
Наташа!
Прекалено много ви обичам!
Повече от всичко на света. – А аз?
Защо да е прекалено?
Защо е прекалено ли?
Вие как мислите?
Какво чувствате с душата си?
С цялата си душа?
Ще живея ли, как мислите? – Вярвам го!
Би било хубаво!
Но вие не сте спали.
Постарайте се да заспите.
Моля ви!
Да, това беше смъртта.
Аз умрях...
и се събудих.
Да, смъртта е пробуждане!
Здравей, Мари.
Как стигна дотук?
И Николка си довела.
За Николушка ли?
Не бива да плачеш тук.
Ще бъда прокълнат от потомството,
ако ме възприемат като инициатор
на каквато и да било сделка.
Такава е волята на нашия народ.
Той молеше за мир,
но или получаваше отрицателен отговор,
или не получаваше никакъв отговор.
Кутузов чувстваше с цялото си същество,
че страшният удар, нанесен при Бородино,
при който той и всички руси напрегнаха силите си докрай,
трябваше да е бил смъртоносен.
Но бяха нужни доказателства.
От Дохтуров и Алексей Петрович.
Ела по-наблизо.
Каква вест си ми донесъл? А?
Наполеон си е тръгнал от Москва.
Истина ли е?
Наполеон е напуснал Москва, Ваша Светлост.
Авангардът му е във Фоминское.
Господи, Създателю!
Чу нашите молитви!
Русия е спасена!
Платош! – Какво чакаш, върви след другите!
Хайде, ставай!
Побързай, ставай!
А, дойде! А Платоша?
Взеха да търсят.
Къде е онова старче,
което страда без вина, напразно?
Взеха да го търсят.
А него Бог го бил простил. Умряло.
Такива работи.
Това е животът.
Ето, вземи Каратаев.
Разля се и изчезна.
Колко е просто и ясно. Как не съм го знаел досега?
Животът е всичко!
Стой! Назад!
Хайде, върви!
Войникът не ме пусна!
Хванаха ме!
Затвориха ме! Държат ме в плен!
Кого, мен ли? Мен ли?
Мен?! Моята безсмъртна душа?!
И всичко това е мое!
И всичко това е в мен!
И всичко това съм аз!
От генерала! Извинете, че не е съвсем сухо.
Това пленници ли са? В сражение ли бяхте?
Може ли да поговоря с тях? – Ростов! Петя!
Защо не се представи? Какъв си, а?
Василий Фьодорович, може ли да остана един ден?
Наредиха ми да проуча и ще го сторя!
Само ме пуснете в най-главната! Не искам награди. А само...
Най-главната!
Само ми дайте отряд. Да командвам наистина.
Какво ви струва?
Ето ви ножче!
Хубаво ножче! – Вземете го, моля. Имам много!
Леле, съвсем забравих!
Имам стафиди. Чудесни са.
Без семки!
Купих десет фунта. Обичам сладкото.
Моля, господа, хапнете си!
Не ви ли трябва кафениче? Купих го от нашия търговец.
Има чудесни неща и е честен, това е главното.
Ще ви го изпратя, непременно!
Може ли да повикам момчето, което сте пленили?
Може да хапне или... – Да, горкото момче.
Повикай го. Казва се Венсан. – Отивам!
Прекрасно!
Хубаво е!
Ростовска порода.
Влезте!
Благодаря, господине.
Здравейте, господине.
Благодаря, господине!
Е, Карабах! Утре ще повоюваме.
Защо не спите, господарю? Поспете.
Не.
Ти май се казваше Лихачов?
Свикнах да не спя преди сражение.
Искате ли кремъци за пистолетите? – Не, защо?
Донесъл съм. Не ви ли трябват? Вземи ги!
Аз изпипвам нещата.
Някои не се подготвят, а после съжаляват.
Не обичам така. – Имаш право.
Да, ето какво. Моля те, мили, наточи ми сабята.
Изтъпи се. Можеш ли? – Какво пък, може.
Юнаците спят ли?
Кой спи, кой като тебе...
А момчето? Французчето? Венсан? – Висений ли?
Търкулна се в сеното. След ужаса, заспа.
Да! Това е само насън.
В ушите ми е...
Готово, Ваше благородие!
Разсечете французина на две!
Моля само да ме слушаш и никъде да не се вреш!
Сигналът!
Заобиколете и чакайте пехотата!
Да чакаме? Ура!
Свършен е. – Убит е!
Петя!
Сине! Не! Не е вярно!
Повикай Наташа! – Не е вярно! Не!
Махнете се, не е вярно! Убиха го!
Майчице! Миличка! – Не е вярно! Не!
Майчице! Скъпа моя! – Не!
Не е вярно!
Майко! – Не!
Майчице! Мила майчице! Недей.
Наташа! Обичаш ли ме?
Наташа! Кажи ми истината!
Мила майчице...
Мамо! Мила!
Наполеон, под името принц Виченцски,
остави армията си и замина за Париж.
Войници! Ще изпълня всичко, което ви обещах!
Споделих с вас всички опасности и тегоби!
Искам да видите императора си, обкръжен от величието и блясъка,
достойни за владетеля на първия сред всички народи!
Войници! Армиите на Австрия и Италия,
на всички, които крояха планове как да посегнат на короната ми,
са разпръснати и разгромени, благодарение на вас,
в потвърждение на думите, които изрекох.
"Бог ми даде короната, тежко му на онзи, който я докосне!"
Войници! Вече не защитаваме границите си,
а завладяваме неприятелски територии.
Войници! Аз обещах мир на френския народ,
познавайки вашите достойнства.
Вие сте хората, които покориха Рейн, Холандия, Италия
и диктувахте мира пред удивената Виена!
Войници! Никой от вас не иска да се върне във Франция
по друг път освен по този на честта!
Ще влезем в отечеството през Триумфалната арка!
Войници! Това е сражението, което всички така желаехте!
Оттук нататък победата е във вашите ръце!
Тя ще ни донесе изобилие и скорошно завръщане в отечеството!
Бийте се както при Аустерлиц, Фридланд, Витебск, Смоленск!
И нека потомството ви да си спомня с гордост за вас!
Нека да кажат за вас: "Той се би
във великата битка под Москва!"
И блазе на онзи народ,
който в миг на изпитание, без да пита по какви правила
са постъпвали другите в подобни случаи,
с простота и лекота вдига първата му попаднала тояга
и блъска с нея дотогава,
докато в душата му чувството за оскърбление и мъст
не бъде заменено от презрение и жалост.
Казва, че е помощник на капитан Рамбал.
Офицер е, трябва да го стоплим.
Щом е офицер, да върви при полковника, в къщата.
Ех, другари.
Това са мъже!
Храбрите ми мъже!
Добрите ми другари!
Пийни си, наздраве!
Нищо, нищо.
Я ме научи, да я подхвана и аз.
И те са хора.
И пелинът на корена си расте.
Господи, колко много звезди!
Това вещае урожай на година.
Наведете му главата!
По-ниско!
Това е то! Ура, момчета!
Благодаря на всички за трудната и всеотдайна служба!
Победата ви е пълна!
И Русия няма да ви забрави!
Вечна слава!
Чуйте ме, братя.
Знам, че ви е трудно. Но какво да се прави?
Потърпете, малко остана.
Ще изпратим гостите си и тогава ще си починем.
Трудно ви е, но все пак сте си у дома.
А те...
Вижте ги докъде се докараха.
По-окаяни са от последните бедняци.
Докато бяха силни, не жалехме себе си.
А сега можем тях да пожалим.
Те също са хора. Нали, момчета?
От друга страна, кой ги е канил тук?
Пада им се! Натрихме им носа!
Едва сега Пиер разбра не с ума си,
а с цялото си същество
че човек е сътворен, за да е щастлив.
Той с радост съзерцаваше заобикалящия го
вечно променящ се,
вечно великия, непостижим
и безкраен живот.
Да, ето как се срещаме с вас.
Той и в последните си дни често говореше за вас.
Зарадвах се, когато научих за вашето спасение.
Единствената радостна вест, която получихме.
Представете си, че не знаех нищо за него.
Мислех, че е убит.
Всичко, което знам, научих...
от други, чрез познати.
Знаех само, че е попаднал при Ростови.
Каква съдба!
Нима не можете да я познаете?
Ако самият аз
не бях аз,
а най-красивият, най-умният и най-добрият човек на света,
ако бях свободен, начаса бих паднал на колене
и бих поискал ръката ви
и любовта ви.
Да живее целият свят!
А аз казвам: да се хванем ръка за ръка,
всички, които обичат доброто,
и нека да има едно знаме – действената добродетел.
Искам да кажа само,
че всички мисли, които имат огромни последствия,
винаги са прости.
Мисълта ми е, че щом всички порочни хора
са свързани помежду си и представляват сила,
то и честните хора трябва да сторят същото.
Колко е просто!
КРАЙ
Превод Яна Янева
Субтитри от ТВ, редактор и тайминг СИНЕАСТ ®
2024 ©