Dogville (2003) (Dogville_BG_CD2.txt) Свали субтитрите
Хайде. Върви, всичко е наред.
Ще се видим следобед...
и ще почистя храстчетата, както никога преди, обещавам.
Съжалявам за онзи клон. По него имаше толкова много ябълки.
Трябваше да го отрежа, но бях лаком.
Лакомия ли е да храниш семейството си?
Защо не ме харесваш?
Защо ме питаш такова нещо?
Когато те доближа, ти се дърпаш.
- Не е така.
- Така беше.
Когато подреждахме семената на крайния ред.
Как да ти покажа как се прави, като не мога да те докосвам?
Опита се да ме целунеш.
Вера никога не се е интересувала от ябълките. Тя мрази градината.
За първи път срещам някой, който разбира от ябълки.
Съжалявам... чувствах се щастлив.
Всичко е наред.
Не, не е. Убеден съм, че ябълките са просто дума за теб.
Ако не можеш да споделиш удоволствието ми...
Не е така.
Вера изка да събирам ябълки, от дървета които едва са поникнали.
Това отнема време. Така е с любовта!
Да виждаш нуждите им и да ги уважаваш.
Ако някой го разбира, то това си ти. Или поне така мислих.
Разбирам го.
Но все пак страниш от мен.
- Защо ме намираш толкова отблъскващ?
- Не си отблъскващ.
Не се разстройвай.
Съжалявам че се усъмних в теб. Няма да се повтори.
Обещавам.
На твое място не бих го правил.
Когато ме отблъсна, ми хрумна нещо,
от което се срамувам. Мисъл, за която би ме намразила.
Никога не бих те намразила, никога.
Какво?
Чък, държах се несправедливо спрямо теб. Нормално е да се гневиш.
Мислих да те предам!
И мислих да те изнудвам, да ме уважаваш.
Толкова много ли значи това за теб? Така е, нали?
Наистина си бил сам тук, права ли съм?
Нямало е кой да те утешава и те моля за прошка.
Приятели?
- Извинявай... спеше ли?
- Не.
- Искаш ли да си вървя?
- Не, просто си почивах.
Ужасно работа има в Догвил, при положение, че никой не се нуждае от нищо.
Джейсън иска да седи в скута ми през цялото време.
Мисля че се справяш чудесно.
Правиш много за всички ни. Както се изрази г-н Маккей...
съвсем на място... съвсем на място.
Опита се да сложи ръка на коляното ми днес.
Ами, все пак е сляп. Явно е случайно.
А Майка Джинджър ми се ядоса, задето прекосих пътечката.
Това е добре. Тя се ядосва и на мен,
тоест вече си една от нас.
За всичко имаш отговор, нали?
Казвам ти, след две минути ще съм заспала.
Ами ако не искам да заспиваш?
Май нямаш избор тази вечер.
Обичам те Грейс.
Радвам се че е така. И аз те обичам. Наистина.
Не, имам предвид че копнея за теб когато те няма до мен.
Копнея за теб, дори когато сме заедно както сега.
Копнея да бъда по-близо... да те докосвам, по начина по който...
Животът ни е пред нас.
Това което харесвам в теб е, че ти не изискваш нищо от мен.
Че може да просто да сме заедно.
Да.
Копнежа само ще го направи по-сладко.
Благодаря ти за думите Том, твоите мъдри слова.
Няма защо.
Да ти събуя ли обувките?
Шести Епизод в който Догвил си показва зъбите
Джейсън, какво правиш? Не е редно.
Така не се делят думите.
Престани.
Така не се ли делят?
Това е просто лош ден. Всички да излязат.
Всички освен Джейсън. Джейсън, искам да говоря с теб насаме.
Какво има? Какво става?
Мога да бъда много лош. Сигурно татко ви е казал.
Не мисля така. Мисля че причината е друга.
Иска ми се да седиш в скута ми постоянно, но не може, не и когато другите са тук.
Когато някой не успее да направи каквото желае на другите,
понякога те пощуряват.
Така казва г-жа Хенсън.
Да, вярно е.
Сигурно за това не ми позволявате вече да седя в скута ви.
- Защо?
- Защото съм лош напоследък.
О, стига. Сигурна съм че имаш причина за това.
И с другите се държа лошо, дори и с малкия Ахил.
Но той е много малък и не може да ми отвърне.
- Не е редно.
- Не, не е.
Направо си го прося.
Заслужавам да ме напляскаш.
Какво? Искаш да те ударя? Няма да го направя.
Майка ти не вярва във физическото наказание. Няма да те удрям.
Зная. Ще бъде адски ядосана, ако разбере че си ме пердашила.
Ами, казах че няма да го правя.
Добре е с мама на твоя страна, нали? Аз бих се притеснил, ако се обърнеше срещу мен.
Аз съм такава каквато съм. Ако хората в града не ме харесват,
нищо не мога да направя.
Чувствам се зле, трябва да бъда наказан.
Истината е, че няма да те уважавам изобщо, ако не ме напляскаш.
Не ме интересува колко забавно ти се струва.
Няма да те удрям Джейсън.
Тогава, когато мама се прибере, просто ще и кажа че си ме удряла.
Но аз току що казах че няма!
Мисля че мама ще повярва на мен.
Но ако ме напляскаш, никой няма да разбере.
Престани. Отдръпни се от Ахил. Престани.
Просто побутнах яслата. Не съм виновен че не се обърна.
Не го докосвай. Дръпни се от яслата.
Стига Джейсън. Престани!
Добре. Искаш да те напляскам. Ще те напляскам...
Ела тук. Ела ми!
- Ето! Така е по-добре.
- Това не е силно.
Трябва да е силно, иначе не е наказание.
- Добре.
- По-силно!
Това е... стига. Добре, достатъчно.
Засега си наказан достатъчно.
Не е ли добре, да стоя в ъгъла и да съм засрамен?
Не ме интересува... Отиди в ъгъла. Прави каквото щеш.
Хей, ето го татко!
Подранил е. Дано всичко да е наред.
Точно както Догвил бе открит, намиращ се в сърцето на планината, доста незащитен от евентуалните бури,
Грейс също бе свалила гарда си.
И тя се клатеше на крехката си основа, като ябълката в Райската Градина.
Ябълка, толкова сочна, че почти можеш да видиш соковете й.
И за пореден път, полицията бе в Догвил.
Казах че ще те предупредя, за да спестя звъненето на Марта. Но забравих.
Вече са на Кениън Роуд.
Човека в другата кола, е от Федералното Бюро за Разследване.
- Забравил си!
- Да.
Доста съм зает с ябълките.
ФБР?
Искаха да знаят, какво ми се е случило през последните шест месеца,
нещо свързано с обявата.
Попитаха ме, дали не съм видял следи от заселване в горите.
Един господ знае на какво е способна тази жена.
Нали занеш, че не е способна на нищо.
Така казваш ти. Но определено не звучеше така от страна на полицая.
Затова реших че трябва да им разкажа всичко.
Какво им каза?
Ами, стори ми се че зърнах нещо в гората наскоро.
По-специално част от дреха.
Оказа се, че е стара шапка, която Том бе загубил.
- Но можеше и да е това.
- Чък... дай ми...
Изглежда скъпичко, и е с твоите инициали.
Явно биха си направили изводите, както и всеки друг.
Казах на полицая, че няма да ми отнеме много да го намеря.
Мисля че имаме десет, може би петнайсет минути, преди да почне да чука по вратите.
Не бих опитал да бягам. Със сигурност ще те видят.
Защо бих искала да бягам Чък?
Не бих опитвал и да викам.
Че защо ми е да го правя?
Не бях аз този, който искаше да си тук.
Ти си твърде красива и нежна за подобно място.
Заблуди ме, че знача нещо за теб.
Грешката си е само твоя. Искам уважението ти Грейс.
- Но аз те уважавам.
- Искам уважението ти.
Недей...!
Това е нередно...
Дори да не мога да насиля цветята да цъвтят в ранна пролет, теб мога...
Моля те...
Престани! Моля те... Моля те... Моля те недей!
Моля те! Умолявам те...
Моля те, погледни ме, говори ми.
Ние сме приятели, ти и семейството ми...
Спри!
Виждал ли си Грейс?
Тя е у нас.
- Заета ли е?
- Вече не. Направо влизай.
И ето че Грейс направи поредното опасно бягство, от преследвачите си, благодарение помощта на хората от Догвил.
Всички се застъпиха за нея, включително и Чък, който призна,
че вероятно шапката на Том го е заблудила.
Седми Епизод в който Грейс най-сетне напуска Догвил и отново вижда светлината на деня
Тази вечер, Том усети че нещо бе станало,
но трябваше с часове да моли Грейс, преди да я сломи
и пречупи.
- Трябва да го разоблича. Тоест...
- Не!
- Нямам друг избор.
- Не.
- Никой не би приел това което е сторил с теб. Никой.
- Аз и не искам.
Дойдох тук с тези глупави идеи и предразсъдъци.
Той не е силен Том.
Изглежда такъв, но не е.
Започвам да търся начин да се измъкнеш оттук.
Краят на лятото дойде.
И на "Елм Стрийт" се появи втората партида от шантави катерички, мотаещи се в краката на деца и възрастни
в търсене на несъществуващите брястове.
Жегата бе втвърдила почвата около гроздовите храстчета, но Грейс не се оплакваше.
Тя се отдаваше на работата си,
щастлива че имаше нещо, за коего може да се задържи наистина.
Здрасти Лиз! Здравей Вера!
Най-добре внимавай Грейс. Вера ти е вдигнала мерника днес.
За какво говориш?
Май се надяваше да не ми каже?
Кой?
Ударила си Джейсън.
Така е.
Как си могла да направиш подобно нещо?
Зная че звучи невероятно, но той си го просеше.
Така е Вера. Той постоянно си го проси.
Аз самата трябваше да го направя, и то отдавна.
- Лиз!
- Вината е твоя, разглезила си ги.
Зная колко го обичаш Вера. Аз също...
Няма да се повтори. Наистина.
Няма. Убедена съм, защото никога вече няма да те оставя с тях.
Това би било твърде опасно за децата ми.
Преуморявам се.
Ами, няма да е зле да спиш нощем, както правят повечето хора.
Да спи нощем?
Марта е видяла самия Том Едисън младши да се измъква от колибата й рано сутринта.
Грейс, от мен няма да чуеш нищо за пердашенето на малкото идиотче.
А и съм ти благодарна за дето огдалечи игривия поглед на Том от полата ми.
Но от друга страна, очаквах доста повече от теб.
Но ако това е каквото преследваш, то сигурна съм, че с невинния си вид,
ще се справиш чудесно в град като Догвил.
- Не преследвам това Лиз.
- O, така ли?
Всички видяхме как го хвана за ръка на пикника. И това ако не е флирт.
Така е... може би флиртувах...
На следващия ден, времето се промени. Мъглата се спусна по планината.
И макар да нямаше как да се види залез, Маккей реши че е добре тя да седи до него.
Тя бе седяла до Джак Маккей вече, много пъти,
но Джак така и не успяваше да спазва дистанцията помежду им.
Точно обратното, където пръстите галеха младата й плът преди,
сега се намираше ръка обхващаща крака й.
Часовете в овощията бяха по-дълги, тъй като кипеше жътвата.
И Грейс отдавна се бе отказала да спори с разбирането на Чък, че за да се уважават реколтата,
жътвата и плодовете, е необходима и доза плътско удоволствие.
Макар и да не бе склонен да остави Грейс сама, Том все по-често се шляеше,
погълнат от размишления, относно евентуалното бягство.
И след като заплатата й все по-рядко попадаше в джоба й, той й бе помогнал,
и заедно, те тържествено бяха купили и последните от седемте фигурки, от прозореца на Джинджър.
Какво има?
- Нищо.
- Да не би полицията пак да е на Кениън Роуд?
Не. Просто разговор по женски.
Странно е че спомена Кениън Роуд... нали Марта?
- Тя бе точно там тази сутрин.
- Да.
- На връщане от църквата...
- Да знаеш, повече се вижда когато вървиш.
Когато си в кола, никога не би забелязал овощната градина например.
Вижда се само от едно място на пътя.
- Знаеш ли това място Марта?
- Знам го.
И поспря ли за да се насладиш на гледката тази сутрин?
Жътва е все пак, в овощната градина.
Старите писатели винаги са ценили темата за жътвата.
Навява спомени за плодородие, както и чувственост, а дори и еротизъм.
Но е глупаво да ти го казвам Марта, тъй като ти вече си го знаеш.
Тя те е видяла Грейс...
Видяла те е...
зад купчината от счупени клони...
с Чък...
Той каза, че това не е първия път, в който си го прелъстила.
Никога не ми го бе казвал преди, за да щади чувствата ми.
Той е невъздържан и примитивен човек,
но има голямо сърце и е добър.
Какво искаш от съпруга ми?
Не искам нищо от него или от който и да било.
Ами том и държенето на ръце на пикника?
Това е друго. Харесвам Том.
А Чък не харесваш.
Лиз и Марта са съгласни с мен, че трябва да те научим на един урок.
Аз вярвам в образованието.
Вера!
Не намирам, че чупенето им е по-малко престъпление, от изработването им.
Вера... спомни си как учих децата ти...
- Моля?
- Спомни си колко щастлива бе, когато аз...
- Когато ти какво?
- Когато учих децата ти за доктрината на стоицизма,
и те най-сетне я разбраха.
Добре... Заради това, ще бъда справедлива.
Първо ще счупя две фигурки,
и ако демонстрираш познания относно въпросната доктрина, като задържиш сълзите си,
ще престана. Разбра ли ме?
През живота си, Грейс бе изпадала в доста ситуации, в които да сдържа чувствата си,
и никога не би предположила, че точно сега няма да може да ги конролира.
Но когато порцелана се трошеше по пода, бе всякаш се унищожаваше човешка тъкан.
Фигурките бяха плода на срещата между нея и града.
Те бяха доказателството, че въпреки всичко, страданията й бяха създали нещо ценно.
Грейс не можеше да се сдържа повече.
За първи път откак бе дете, тя заплака.
Грейс отиде при Том още същата вечер и му каза, че е готова да се вслуша в съвета му и да бяга.
И тъй като Том бе решил, че ще е нужно и трето лице, за да се подсигури успешното бягство,
те се съгласиха, че Бен бе най-потенциалния кандидат.
Но Том реши, че в този случай, ще са необходими пари,
и изчисли, взимайки под внимание времената, че десет долара ще са достатъчни за Бен и камиона му.
- Но ние нямаме десет долара.
- Не. Ще ги вземем назаем.
- От кого?
- От татко.
Той има дори повече в аптечката.
Ще говоря с него на сутринта, и ще осигуря заем.
Но ще трябва да убедиш Бен...
Края на седмицата е, той ще бъде на червено.
Кажи на баща си, че ще му се разплатя.
Разбира се.
Благодаря ти.
Винаги ме спасяваш.
Не мога да повярвам, че още се грижиш за мен.
Лека нощ...
Хубаво е да поспиш.
Грейс отиде при Бен на сутринта.
Когато Грейс описа плащането, като компенсация между приятели,
Бен не възрази особено много,
с оглед на проблемите които можеше да има с останалите, когато разберат какво се е случило.
Може би щяха да са доволни че тя е вън от живота им,
но някак си Грейс не бе сигурна в това.
Бен се съгласи да я откара, макар както се изрази, да не искаше да печели от несгодите на останалите.
- Не желая да печеля на чужд гръб.
- Не...
Всъщност, Бен би карал и до самите порти на Ада и обратно за десет долара.
А престъпната дейност го притесняваше по-малко, отколкото си мислеше Грейс.
В последно време бе превозвал какво ли не.
Планът бе Грейс да се скрие измежду ябълките.
Чък казваше, че да се уцели момента за жътвата е най-голямото изкуство,
а момента за Грейс и ябълките бе настъпил.
Грейс, къде се губиш?
Ако и аз бях толкова безразлична към работата си, щяха да ме линчуват!
А сега се размърдай!
Съжалявам Оливия. Трябваше да говоря с Бен за нещо.
Джун ще се пръсне след малко.
Не може сама да използва гърнето, както ти е известно.
Не е редно да се шегуваш с нея, само защото е саката и не може да се справя сама.
Вечерта преди бягството, Том реши че няма да е добре да налага плътските си желания към Грейс твърде явно,
затова предпочете по-внимателен подход.
Но за сеитбата има добро и лошо време, не можеш да садиш през зимата.
Така е. Но аз те обичам...
- Зная.
- И ти ме обичаш,
и ще се срещнем пак, свободни и обичащи се.
Със сигурност.
Не бива да се срамувам от това, че те желая нали? Няма нищо срамно.
Не...
- Не?
- Не. Прекрасно е. Прекрасно е че се желаем взаимно.
- Но не по този начин.
- Не.
Не е редно.
На сутринта, когато Грейс реши да се промъкне при Бен възможно най-потайно,
изглеждаше сякаш целия град бе станал едновременно.
- Грейс!
- Да Вера...
Ако си мислиш че удряйки сина ми ще се измъкнеш от работа, помисли си пак.
Просто ела както е по план,
пък ние ше ти намерим нещо, при което няма да си заплаха за никой.
- В дванадесет часа?
- Да.
Защо си помъкнала ценния си багаж със себе си?
Страхуваш се че ще го затрием ли?
Грейс, Бен ще превозва ябълките днес, така че няма да товарим чаши.
Но това не значи че няма работа. Татко иска да прередиш последната пратка.
Ако го направиш добре, може да имаме и допълнителен сандък.
Стар сандък като този може да не значи много за теб, но това е Догвил.
Тук не сме заможни.
И ако ръцете ти се зачервят, ами, ще те посъветвам с какво да ги мажеш.
- Грейс!
- О, Марта...
Трябва да почистим чергите на стълбището отново.
Много мърсотия се е събрала. Вече едвам отварям вратата.
Къде се губиш? Жътвата е най-святото време в годината.
Не звучи ли по начин по който ти би се изразила?
Ще сляза след минута Чък. Ще донеса и сандъците.
Добре.
Докато Грейс бързаше към гаража,
тя ставаше все по-доволна с решението да замине тайно.
Все пак имаше доста работа работа, която Догвил нямаше нужда да се върши,
и с която за в бъдеше трябваше да се заеме сам.
Слушай Грейс, не ми се ще да го казвам, но ще те помоля за парите сега.
Нали се сещаш, винаги е било така в транспортния бизнес.
След доставката на товар, няма повече пазарене, ако ме разбираш.
Разбира се. Ето парите.
Не че това е професионална пратка разбира се.
- Не излизай...
- Добре Бен.
докато не ти дам сигнал!
Кениън Роуд криволичеше по долината, а с него се спускаше и Грейс,
и с всеки завой, градчето и шума му все повече заглъхваха зад нея.
- Нещо не е наред ли?
- Да.
Има адски много... много полиция по пътя.
Не го очаквах.
По-опасно е отколкото предполагах. Трябва да се връщаме.
Не! Не можем да се върнем.
Просто...
ако работата бе професионална, нали се сещаш, добре платена... щеше да е много по-лесно, но...
Но вече е платено...
Да, обаче в транспортния бизнес, превозването на опасни товари е по-скъпичко.
Наричат ги начисления.
Ако това бе професионална задача, просто щях да взема такса.
Но Бен, аз нямам повече пари.
Ами, тогава няма да стане.
Веднъж каза... веднъж ми каза, че в живота няма много удоволствия.
И както знаеш, посещавам госпожица Лора веднъж седмично.
И ти ме накара да осъзная, че няма нищо срамно в това.
Щях да ходя там довечера...
и естествено трябва да плащам.
Искам да кажа, не колкото...
не колкото таксата за опасните товари, но все пак...
струва пари.
Не, Бен, не... моля те недей...
Нищо лично Грейс. Нищо лично. Аз просто...
трябва да получа дължимото, това е.
Аз нямам... нямам избор.
Не мога да рискувам с товара си.
Паркирал съм на площада в Джорджтаун. Точно пред църквата.
Най-добре си мълчи.
Не, Бен...
Не е нещо с което да се гордея Грейс. Нищо подобно.
Грейс заспа на дългата магистрала, благодарение на полезното й умение да отблъсква неприятностите.
Щедрия Господ, я бе дарил с рядко срещания талант, да гледа напред,
и само напред.
И когато по-късно камиона забави ход, достигащ целта си, тя бавно се върна в съзнание,
без да подозира колко дълго бе спала.
Всичко което знаеше бе, че ще се радва отново да види светлината на деня.
Но после чу кучето.
Явно любовта ти към ябълките е била измислена.
Натъртила си ги.
Снощи имахме сбирка в мисионерския дом.
Казаха ми че ще се опиташ да избягаш,
тъй че когато осъзнах че си се скрила в камиона ми,
нямах друг избор, освен да те върна в Догвил.
В транспортния бизнес, не можеш да си двуличник.
На Грейс не и помогна и фактът, че първата регистрирана кражба в Догвил, е станала миналата вечер,
докато повечето хора са били на срещата.
Стария Том Едисън е имал завидна сума пари, която е открадната от аптечката,
и скоро подозренията се отправиха към Грейс,
която бе замисляла бягство, което несъмнено се е нуждаело от финансиране.
Грейс предпочете да запази мълчание пред обвиненията.
И после Бил, който в последно време значително бе подобрил инжинерските си способности,
бе сътворил първия си уред, един вид предпазващ от бягство механизъм.
Може и да не беше красив, но ефективен - определено.
Грейс, не ни е приятно че трябва да го правим.
Но нямаме друг избор, ако искаме да защитим общността ни.
Би ли... би ли повървяла? Опитай да вървиш.
Работи.
Трябваше да го направим достатъчно тежко, за да може да бъде местено само на равно.
А само града е равен.
Може ли да си вървя?
Трябва да измисля начин да вляза в къщата си.
Или спането отвън е част, от наказанието?
Не, не Грейс.
Не мисли за това като за наказание. Не е това!
Бил направи веригата достатъчно дълга, за да спиш в леглото си.
Грейс, шест часа.
Да госпожо Хенсън.
Осми Епизод в който се състои среща, на която се разкрива истината и Том напуска (само за да се върне по-късно)
Не исках да рискувам казвайки на татко.
Но те мислят че аз съм взела парите.
Защото така им казах.
Какво си направил?
Първо заподозряха мен, но после ги убедих че си била ти,
тъй като само ти използваш аптечката.
Но защо?
Защото съм тук да мисля вместо теб.
Ако имаме и малък шанс да се измъкнем оттук,
те не трябва да знаят, колко близо сме всъщност.
Те няма как да знаят, че ти помагам.
Ако знаеха че аз съм взел парите, нямаше да говоря с теб сега.
Моля те не си тръгвай Том.
Нуждая се от теб.
Ще те измъкна оттук... само трябва да помисля.
Не гордоста крепеше Грейс, когато дойде есента, и листата започнаха да се ронят от дърветата,
а по-скоро някакво състояние на транс, присъщо на животните, чиито живот е застрашен,
състояние в което тялото реагира, механично, бавно и тромаво,
без много болка.
Като пациент, чакащ заболяването само да отмине.
И сега, след като Вера бе разбрала, че всъщност Чък е виновен за аферата с Грейс,
тя бе по-зла от всякога.
Дори и Грейс да бе имала приятели в Догвил, и те окапваха като листата.
Повечето граждани от мъжки пол, често посещаваха Грейс нощем за да задоволят сексуалните си нужди.
На децата им бе хрумнало, да удрят камбаната,
всеки път когато това се случваше, за учудване на Марта.
А след като веригата бе инсталирана, за всички беше по-лесно:
мъченията в леглото не трябваше да се пазят вече в тайна,
защото те не можеха да се оприличат на сексуален акт.
Те бяха унизителни, по начина по който звънчето унизява кравата,
и нищо повече.
Том виждаше всичко.
Болеше го, а и сексуалните визити бяха тежък удар.
Но той й помагаше доколкото можеше, както помага паяка,
когато е оплетен в собствената си паяжина от вятъра.
Том!
Всичко което опитах, отиде по дяволите.
Отговора който търсех все още ми убягва.
Ще го намериш. Ти си доста умен.
- Ние ги провокирахме.
- Не бих се безпокояла за това.
Ние ги провокирахме. Сега е време да провокираме себе си.
Какво искаш да кажеш?
Искам да кажа, да им имаме доверие.
Всичко започна със събор, логично би било и да завърши с такъв.
Ще говориш с тях и те ще те слушат. Не могат да ти откажат.
- Но какво ще им кажа?
- Всичко. Ще им разкажеш всичко.
- Всичко?
- Да, истината. Самата истина.
Истината за всеки един от тях.
Не мисля че искат да чуят това.
Знам, знам. Това е като дете, отказващо да си вземе лекарството.
Отначало ще се гневят, но накрая ще разберат че е за тяхно добро.
Само не бъди злобна. Нито укорна.
Ако някой може да го направи, то това си ти Грейс.
Те ще осъзнаят че цялото това разбиране и тази несправедливост имат само една жертва и това си ти.
И от там, пътят до прошката е кратък.
Доста си се потрудил, Том Едисън.
Сигурна съм че плана е добър. Сигурна съм.
Ако състраданието бе присъщо на хората на събора, то те го прикриваха добре.
Не беше лесно за Том да ги събере.
Желанието му да разбуди съзнанието им, все повече се измиваше от умовете им,
точно както крехките чаши на Хенсън след полирането.
Но ако един отидеше, то и други щяха да го последват,
така че никой да не говори зад гърба на другия.
Том приготви всичко за речта на Грейс.
Сега трябваше или да потъне, или да изплува, и искреността й щеше да бъде на показ.
Докато Грейс се обръщаше към тихата публика в мисионерския дом,
първата от есенните снежни бури обхвана градчето.
Снежинките се спускаха към старите сгради, всякаш това бе обикновен град.
И те танцуваха с клоните от които преди висяха ябълки,
но за щастие жътвата ги бе навестила и чрез транспортния бизнес бяха продадени,
въпреки прекомерно ниските цени.
Грейс представи ясно историята си.
Не я бе украсила, нито омаловажила.
И точно когато приключи, снежинките изведнъж спряха да се сипят,
оставяйки Догвил покрит с възможно най-нежния и бял сняг.
Не мисля че мина добре.
Хубаво беше. Справи се добре.
Снегът дойде рано, дори твърде рано.
Като неточна поличба за помирение.
Том се огледа притеснено.
Вера стискаше зъби. Тя заговори първа.
Изобилие от лъжи. Просто лъжи.
Така е Том. Не е в съответствие с представата ми за града и хората тук.
Аз съм доктор по дяволите, нямам нужда някой да ми казва дали съм болен или здрав.
А какво ще кажеш за себе си Том?
Може би вече и ти вземаш страна!
С нас ли си, или си срещу нас?
Лиз е права. Достатъчно дълго угаждахме на Том.
Том, трябва да ти призная. Дори и на мен ми е трудно да я защитя.
С твоята помощ Том, която смятам за неволна,
тя успя да ни залее с горчивина и проблеми.
Тя трябва да си върви. Как да се отървем от нея Том?
Да, как ще стане Том?
Съгласен съм, Том. Ти я доведе тук. Трябва да измислиш как да се отървем от нея.
Без повече от лъжите и обвиненията й.
Извиках ви тук за да слушате.
А вие дойдохте за да се защитавате.
Съжалявам. Доста ми е тежко...
когато виждам приятелите ми да се, държат толкова нецивилизовано.
Планът ти не подейства, нали?
- Ще измислиш друг.
- Не.
Без повече планове, обещавам.
Казаха ми да избирам между теб и тях.
В ден като този, не е трудно. Обичам те.
Може и да си силна, но идеалите, идеалите които споделяме...
Изтощен си. Легни.
Аз избрах Грейс. Избрах теб.
Сега е моментът! Моментът който чакахме.
Ще се освободим от Догвил.
Прав си. Прав си Том. Сега е идеалния момент за любов.
Може да ни убият всеки момент... това би бил идеалния романтичен завършек.
Знам. И аз го усещам. Обичам те.
Би било прекрасно, но от...
от гледна точка на любовта ни, е толкова грешно.
Трябваше да се срещнем на свобода.
Толкова си жестока Грейс.
Току що отблъснах всички, които някога съм познавал заради теб.
Не можеш ли да направиш поне един компромис, за да облекчиш болката ми?
Всеки от града е имал тялото ти, всеки освен мен.
Нали уж ние сме влюбените.
Скъпи ми Том.
Можеш да ме имаш ако искаш.
Просто прави като останалите.
Заплашвай ме...
Кажи ми че ще ме предадеш на властите, или на гангстерите, и ти обещавам,
че можеш да вземеш от мен каквото поискаш.
Аз вярвам в теб...
но явно ти не вярваш в себе си.
Вероятно си бил изкушен, изкушен да се присъединиш към останалите и да ме насилваш.
Вероятно за това си разстроен.
Винаги съм искал да ти помогна.
Просто се чудя, дали не се страхуваш, че можеш да бъдеш толкова човечен.
Не, не ме е страх от това. Ни най-малко.
Добре.
Нека утрото донесе със себе си това което е писано.
Не е престъпно да се съмняваш в себе си Том...
но е чудесно, че ти не го правиш.
Не мога да видя останалите.
Може би трябва да изляза за няколко минути.
Да се разходя или нещо такова... Не зная.
Да се отърся от всичко това.
Да кръстосвам улиците...
слушайки вятъра, минаващ през дърветата в долината,
и такива работи.
Ти заспивай...
Ти заспивай, а аз ще се върна много скоро.
Разбира се, всичко това бяха измислици.
Ако имаше някой, който може да следва идеали, то това бе той.
Все пак, това му беше работата. Опреше ли до морал, плуваше в собствени води.
Да се замисли върху чистотата си, беше нещо чуждо за него.
Том беше ядосан.
И в края на краищата, разбра защо.
Не защото бе несправидливо обвинен,
а защото обвиненията бяха истина!
Гневът му произлизаше от факта, че бе разкрит!
Това бе твърде много за младия философ!
И той съвсем ясно разбираше, че ако вече има съмнение, то ще нарастне.
Вероятно достатъчно, за да стане пагубно за цялата му морална мисия.
Том спря.
Той едва не се разтрепери, когато заплахата за писателската му кариера излезе на яве.
Не му бе нужно много, за да осъзнае, че риска бе твърде голям.
Грейс бе толкова опасна за града, колкото и за него!
Това не се понрави на Том.
А и той бе готов да действа за да го предотврати.
За щастие, Том не само мислеше за кариерата си, но бе и практичен човек.
Откровеността и идеалите играеха важна роля в живота му,
без да бъде "сантиментален", както би се изразил той.
Да захвърли важен документ, който може да му послужи за бъдещите поколения, а дори и за написването на книга, даже трилогия,
не бе нещо което би направил,
макар да не крие, че в момент на слабост би казал обратното.
Преди да се върне на събранието, Том отвори същото чекмедже, което бе отворил при пристигането на Грейс,
и видя че още е там:
визитката на гангстера от колата.
На следващия ден, слънцето бе обагрило есенното небе,
а снега отдавна бе изчезнал.
За първи път от много време, не можеше да се чуят машините в долината,
които приготвяха площадката за евентуалния бъдещ затвор.
Грейс отвори очи, след почти мъртвешкия си сън, доста объркана.
Съдейки по светлината струяща през пукнатините, вече бе ранен следобед.
"Сивият Час", както по необяснима причина го наричаше Джон Маккей,
бидейки доста широко скроен човек с много идеи, малко от които интересуваха Грейс.
Но защо никой не я бе събудил?
Никой не бе блъскал злобно по вратата й.
Нито едно дете не бе метнало кал по леглото й, нито бе счупило оскъдните прозорци.
Сега си спомни.
Спомни си за събранието от миналия ден и се озадачи още повече.
Защо още не бе усетила последиците от тази сбирка? Или пък убита?
Не бе присъщо на Догвил да показва каквото и да е безразличие.
Дали все пак не бе за добро?
- Добро утро госпожо Хенсън.
- О... добро утро?
Щях да дойда по-рано. Успала съм се.
Няма нищо. Лиз поработи повечко тази сутрин.
Решихме че малко почивка ще ти дойде добре.
Доста ни впечатли речта ти вчера.
Накара ни да се замислим.
- Здравей Лиз!
- Здрасти Грейс.
Успах се.
- Добро утро госпожице Грейс?
- Добро утро...
- Как сте тази сутрин?
- Успала съм се.
О, няма нищо.
Том. Точ, мисля че е Грейс.
Здравей грейс. Само секунда... Добри новини.
Снощи се върнах на събранието.
Нямаше да ги оставя да се измъкнат толкова лесно.
Но проклет да съм, ако не съм им променил мнението.
Не бих казал че сме спечелили, още не, но мисля че стана добре,
много добре.
- Но защо не дойде да ми кажеш?
Дойох, но ти спеше.
И изглеждаше сякаш имаш нужда от сън...
това ме накара да им предложа, че може би е редно да си починеш.
И да знаеш, че никой не възрази.
Звучи чудесно.
Така е, нали?
Хората в този град не спират да ме изненадват.
Явно ще трябва да преразгледам теориите си.
А ти знаеш колко мразя това.
Знаеш ли Грейс, снощи, когато се върнах и те видях да спиш така сладко,
изведнъж се вдъхнових. Написах първата глава на една история.
История за един малък град.
Познай от къде идва вдъхновението?
Но все още не съм измислил име за градчето.
- Защо не го наречеш Догвил?
- Не става.
Не, не пасва. Трябва да е нещо универсално. Много писатели грешат в това.
Ей, искаш ли да ти го прочета?
И ако в него има любов, то тя идва от теб...
Ще се обидиш ли ако ти откажа?
- Не.
- Ако наистина целия ден е мой, аз...
Не. Не...
Двама души се нараняват, само ако се усъмнят в любовтта си един към друг.
Ще го прочетеш някой друг път.
Ще седнеш някъде и ще съзерцаваш планината.
Така прави момичето в романа ми.
- Ще се видим по-късно.
- До скоро. Добри новини!
Естествено, Грейс предпочете да се надява на най-доброто, от колкото да се страхува от най-лошото,
и реши да прекара деня си спокойно, почиствайки дрехите си и себе си,
за което бе сигурна, по една или друга причина, че никоя от героините на измисления от Том град, не би мечтала да прави.
А Догвил сякаш изчакваше.
Дори вятъра затихна, оставяйки града невиждано спокоен,
сякаш някой бе поставил огромен похлупак отгоре му,
и бе създал онази тишина, която се получава когато очакваш посетители.
След два дни, Грейс отново започна да работи, но тишината си стоеше.
Определено напрежението растеше, и на петия ден, се превърна в странно усещане,
което изведнъж, изкара всички хора на улицата за да слухтят.
Питаха се един друг, дали телефона още не работи,
и дали са чули, че Бен е трябвало да обърне камиона на път към Джорджтаун,
рано сутринта, заради някакво голямо дърво блокиращо шосето.
Но те не бяха притеснени.
"Притеснени" не бе точната дума. И после Том забеляза колите.
Том има бинокъл. Не се виждат с невъоражено око.
Поне осем са!
Мислех че пътят е блокиран.
Трябва да са минали, преди да е паднало дървото.
Леглото на Джун! Трябва да смениш чаршафите. Идвам след малко.
Здравей Джун.
Грейс тъкмо се захвана с кревата, който Джун бе напоила за пореден път,
когато изведнъж осъзна, че си губи времето.
И без да се замисли, каза:
Никой няма да спи тук.
Тя не изрече думите силно,
но все пак се стресна от начина по който изрази чувствата си.
От къде дойдоха тези злобни думи?
Вече се смрачаваше, докато Грейс се връщаше от работа същата вечер.
Хората, наблюдаващи долината, бяха изгубили надежда да видят нещо повече,
сега, когато бе тъмно.
Те се влачеха по "Елм Стрийт" доста разочаровани.
- Том?
- Здрасти Грейс.
Имаше някакви коли, но вече се стъмни и не можем да ги видим.
Не сме се виждали напоследък.
Ами, да. Зает съм с книгата, нали се сещаш.
Може ли да те попитам нещо?
Да, каквото и да е.
Не си могъл да събереш сили и да го изхвърлиш, нали?
Номера, който ти даде мъжа онази вечер. Не си могъл да го изхвърлиш.
Казах ти колко е опасен този човек. Това е глупаво.
Глупаво или не, Том скоро започна да убеждава останалите, че трябва да заключат Грейс тази вечер.
Ако колите наистина бяха знак, че телефонния разговор на Том отпреди
пет дни, с номера написан на визитката в шкафчето му,
бе отприщил събитията,
и Грейс щеше да напусне живота им,
то щеше да изглежда по-добре, ако тя бе заключена.
Грейс лежеше в леглото, когато Джейсън бе пратен с ключа.
Грейс чу завъртянето на ключалката,
но бе завладяна от мисли и размисли, относно неща, които иначе би подминала.
Девети Епизод в който Догвил посреща дългоочакваните гости и филмът свършва
От мига в който чуха автомобилите, идващи един след друг,
откъм края на гората,
всичко вървеше бързо.
Том бе сформирал делегация, която да направи подобаващо посрещане.
Догвил може и да бе далеч назад, но въпреки това бе гостоприемен.
Добре дошли господа. Добре дошли.
Града е на ваше разположение!
Би трябвало да ви дам голям ключ. Но имам само това ключе за вас.
- Къде е тя?
- На сигурно място.
Къде е тя?
Добре. Ако шума ви озадачава,
той идва от багерите при бъдещия затвор.
Кажете ми, наистина ли нараства престъпността в страната, както ни карат да мислим?
Или може би хората считат някой за престъпник, защото завиждат на успеха му?
Какво е мнението ви по въпроса?
Може би нямате такова. Ще отворя вратата... съжалявам.
Воала! Както биха казали Французите.
Какво по дяволите е това?
Кой го е направил?
Били, вдигни ръка, вдигни я.
Бяхме по-спокойни, с веригата на врата й. Явно вие по-добре се оправяте с такива като нея.
Никой от нас не би приел пари, само задето помагаме на хората.
Е, разбира се, не и ако не предпочитате да спазите сделката.
- Млъкни най-сетне!
- Разбира се.
Грейс не бе познавач на скъпи коли, и все пак разпозна без проблем
звука на автомобила, който тъкмо взимаше завоя на Кениън Роуд.
Уви, Грейс свързваше знаменитото бръмче на Кадилак модел 355c,
с друг, не толкова изискан звук:
този от изстрелите, насочени към нея.
Недей..!
Искаш да оправдаеш действията си преди да ни застреляш.
Това е нещо ново.
Може да мине за слабост татко... разочароваш ме!
По никого няма да стрелям.
Стреля по мен.
Да и съжалявам. Наистина.
Ти избяга.
Но стрелбата по теб определено не помогна.
Разбира се че е така. Ти си твърде, твърде упорита.
Ако не искаш да ме убиваш, тогава какво търсиш тук?
Последния ни разговор, в който ти ми обясни какво точно не харесваш в мен,
остана недовършен, тъй като ти избяга.
Трябва да ми бъде позволено да кажа, какво аз не харесвам в теб.
Мисля че така е редно в учтивите диалози.
И за това ли си дошъл?
И наричаш мен упорита?
Убеден ли си че не си тук, за да ме накараш да се върна и да стана като теб?
Може би ако имаше начин да те накарам, но естествено, такъв липсва.
Повече от добре дошла си у дома, ще те приема за дъщеря веднага,
дори съм готов да деля с теб властта и отговорностите си, стига да желаеш.
Не че те интересува.
Е, какво е?
Какво е нещото... нещото което не харесваш в мен?
Една твоя дума ме провокира.
Нарече ме арогантен.
Да убиваш хората безнаказано. Това за мен е арогантност, татко.
Но точно това не харесвам у теб.
Ти си арогантната.
Това ли дойде да ми кажеш?
Не аз съдя хората татко, а ти.
Ти не го правиш, защото им съчувстваш.
Убийство в следствие на тежко детство не е точно убийство, нали?
Единствения виновник, са обстоятелствата.
Според теб, изнасилвачи и убийци могат да бъдат жертви.
Но аз, аз ги наричам псета,
и ако лочат от собствената си бълвоч, то единствения начин да ги спреш, е с камшика.
Но кучетата следват природата си.
Тогава защо да не им простим?
Кучетата могат да бъдат научени на много полезни неща,
но не и ако им прощаваме всеки път когато следват природата си.
Значи съм арогантна, защото им прощавам?
Божичко..
Не усещаш ли колко си снизходителна, когато го казваш?
Създала си си представа, че никой, чуй ме, че никой не може да достигне
до високите ти морални стандарти, и следователно ги оправдаваш.
Аз лично не се сещам за нещо по-арогантно от това.
Ти, детето ми... милото ми дете, ти прощаваш на хората с оправдания,
които ти никога не би си позволила да използваш.
Но защо да не съм милостива? Защо?
Не не не... Трябва да бъдеш милостива когато това се налага.
Но трябва да следваш свои критерии. Това им дължиш. Поне това.
Наказанията които си заслужила за прегрешенията си, те ги заслужават за техните.
Но те са хора.
Не не не... Нали всеки човек трябва да бъде отговорен за действията си?
Разбира се че да. Но ти не им даваш тази възможност.
И това е ужасно арогантно.
Обичам те. Обичам те до смърт.
Но ти си най-арогантния човек който познавам.
А наричаш мен арогантен!
Това исках да ти кажа.
Ти си арогантен. Аз също. Сам го каза. Можеш да си вървиш.
Предполагам без дъщеря си?
- Казах, без дъщеря си?
- Да!
- Ами...
- Да.
Ти си решаваш. Ти решаваш... но Грейс, казват че тук имаш неприятности.
Не. Не повече отколкото у дома.
Ще ти дам малко време да помислиш.
- Може би ще промениш решението си.
- Грешиш.
Слушай миличка... властта не е лошо нещо...
Сигурен съм че можеш да я използваш както сметнеш за добре...
Разходи се и си помисли.
Хората тук дават възможно най-доброто от себе си при тежките условия.
Щом така казваш.
Но достатъчно добро ли е най-доброто?
Обичат ли те?
Грейс вече бе мислила достатъчно.
Известно й бе, че ако не бъде застреляна при пристигането на гангстерите,
то ще трябва да изслуша баща си предлагащ й да се върне, за да стане
съдружник на него, както и на бандата главорези и престъпници, и не й бе необходима разходка,
за да обмисля отговора си,
макар и разликата между хората които познаваше у дома си и хората срещнати в Догвил,
бе странно нищожна.
Грейс погледна гроздовите храстчета, толкова крехки в нежната тъма.
Добре беше да знаеш, че ако се отнасяш добре с тях,
те ще бъдат там и през пролетта, а през лятото пак щяха да цъфтят,
с неописуемо бяло грозде, което бе толкова вкусно в пайовете,
особено с канела.
Грейс огледа ужасените лица иззад прозорците,
които следваха всяка нейна стъпка и се засрами, че е част от причината за страха им.
Защо трябваше да ги мрази, само заради слабостите им?
Сигурно и тя би направила нещата които й бяха сторили те,
ако и тя живееше в подобна къщурка.
Всяка жаба да си знае гьола, както би се изразил баща й.
Наистина ли не би сторила същото, като Чък, Вера, Бен, г-жа Хенсън и Том
и всички други хора по домовете си?
Грейс се спря.
И докато стоеше, облаците се разкъсаха, и лунната светлина я огря,
и догвил претърпя поредната промяна на светлината.
Сякаш светлината, доскоро толкова благоприятна и бледа,
най-сетне се отказа да брани градчето.
Изведнъж, вече не можеше да си представиш бъдещия плод върху храстите,
а виждаш само тръните покрили мястото.
Светлината вече преминаваше през неравностите и се вливаше в домовете... и... в хората!
И съвсем неочаквано, тя разбра отговора на въпроса си:
Ако бе действала като тях, то тя нямаше да може да защити и едно свое действие,
и не би ги обвинила толкова сурово.
Сякаш тъгата и болката й най-сетне намериха своето място.
Не, това което бяха направили не бе достатъчно добро.
И ако някой имаше силата да ги накаже, то това бе негов и дълг,
заради другите градове, заради човечеството,
и не на последно място, заради самата Грейс.
Ако се върна за да бъда отново твоя дъщеря,
Кога ще ми бъде дадена въпросната власт?
- Сега ли?
- Веднага!
Защо пък не?
Значи трябва и да поема веднага отговорностите си .
Това е част от решаването на проблема...
като проблема... на Догвил.
Като за начало, можем да убием кучето и да го окачим някъде.
Ето там, под лампата например. Може и да помогне. Обикновенно е така.
Това само ще ги изплаши допълнително, но едва ли ще направи града по-добър.
И би могло да се случи пак.
Някой минал случайно, показващ слабостта си.
Ето за това искам властта, ако не възразяваш.
Искам да направя света по-добър.
Този проклет хлапак не ще да млъкне. Казва че иска да говори с вас, госпожице.
Не може ли вече да го застреляме?
Нека говоря с него.
Какво? Какво има?
Не е ненормално да се страхувм сега, нали?
- Не. Така е.
- Не!
Страх ме е Грейс.
Аз те употребих. И съжалявам.
Аз съм глупав. Дори и арогантен понякога.
Така е Том.
Но макар и използването на хора да не е много правилно, не можеш да отречеш,
че тази конкретна илюстрация, надмина всичките ни очаквания.
Учи ни как да сме по-човечни.
Беше болезнено, но трябва да се съгласиш, че бе и поучително. Как мислиш?
Не сега Том. Не сега.
Ако света би бил по-добър без някой град, то това е този град.
Застреляйте ги и изгорете града.
Какво? Още нещо скъпа?
Има семейство с деца...
първо убийте децата и нека майка им гледа.
Кажете и че ще спрете, ако успее да задържи сълзите си.
Поне това и дължа.
Упасявам се, че лесно се разплаква.
Най-добре да те махнем оттук.
Страхувам се, че вече научи твърде много.
Студено ли ти е миличка. Искаш ли одеяло?
Добре съм.
Да отворя ли завесите? Вече не ни трябват.
Как мислиш?
Нека ги отворим. Мисля че така е редно.
Браво Грейс!
Бинго!
Да ти кажа честно, твоята илюстрация направи моята на пух и прах.
Плашещо е, да, но толкова ясно.
Мислиш ли, че бих могъл да го използвам като вдъхновение за творбите си?
Сбогом Том.
- Някои неща трябва да свършиш сам.
- Така е.
Ще трябва да ми разкажеш на път към вкъщи.
Изведнъж се разнесе шум.
Не толкова убедителен и мощен, както в дъждовната пролетна вечер,
но достатъчно висок, за да пробие през съскането на догарящото дърво.
Появи се отново. Всички го чуха.
Грейс първа го разпозна.
Това е Мойсей.
"Това е Мойсей", каза тя и изскочи от колата.
Тя бързо измина разстоянието до кучешката колибка, по това, което вече трудно би могло да се нарече улица,
и определено не бе "Елм Стрийт", тъй като в Догвил не бе останало и едно дръвче,
да не говорим за брястове.
Наистина бе Мойсей.
Оцеляването му бе зашеметително. Чудо.
Не, оставете го.
Вече са забелязали пламъците в Джорджтаун.
Някой ще дойде и ще го види.
Просто е гневен, защото веднъж му взех кокала.
Дали Грейс бе напуснала Догвил, или напротив, Догвил бе напуснал Грейс (и Света като цяло),
бе доста умело поставен въпрос, от чието задаване малко биха спечелили,
а още по-малко, от отговарянето му.
Е, и тук няма да бъде даден отговор!
Превод от английски:Doombringer_TM За мнения,критики и препоръки:a_dishkov@abv.bg