Bessmertnyy garnizon (1956) Свали субтитрите
Сценарий КОНСТАНТИН СИМОНОВ
Режисьор ЗАХАР АГРАНЕНКО
Оператор ЕДУАРД ТИСЕ
В ролите участват
ВАСИЛИЙ МАКАРОВ ВЛАДИМИР ЕМЕЛЯНОВ
НИКОЛАЙ КРЮЧКОВ АНАТОЛИЙ ЧЕМОДУРОВ
ВАЛЕНТИНА СЕРОВА ЛИДИЯ СУХАРЕВСКА и др.
Слава на героите от Брестката крепост 22 юни – 20 юли 1941 г.
Тази повест се посвещава на паметта на мъртвите.
Те няма да възкръснат, няма да се надигнат от земята.
Но нека възкръсне подвигът им в нашата памет.
Негови очевидци са били тези стени и проходи,
тези развалини на Брест, тази гранична земя,
където в първите часове на войната, обкръжени и изолирани,
хората се биха до сетен дъх
в името на далечната, много далечна победа.
На 22 юни 1941 г.
започна тази повест.
Но ние започваме не с първата, а с последната й страница,
когато най-после това знаме се развя над фашисткия Райхстаг.
Рапортувам – днес на разсъмване се освободихме сами.
След битката в лагера са 217 живи,
останалите... останалите загинаха.
Значи... сега имате звание.
Беше на разсъмване. Едни се хвърлиха върху телената ограда,
други се опитаха да минат през нея.
Спри, Балибин, ще умреш след толкова глад.
Спри, ти казах.
Трети тръгнаха срещу автоматите, с телата си закриха дулата.
Като Александър Матросов. – Какво?
Казах, като Александър Матросов. – Вие не знаете за този подвиг.
Имаше е един... Матросов. – Да, не знаем за този подвиг.
Много неща не знаем. Четири години в плен.
Явно е трудно да ме познаете, Пьотр Фомич.
Батурин?!
Смятах те за убит. – А аз смятах, че ти си убит.
Те смятаха, че всички ще бъдем убити. Но не сме, живи сме.
Нима това си ти... Батурин.
Батурин? – Ето го Батурин. О, Пьотр Фомич.
Текат последни приготовления. – Все едно за сватба го готвим.
Шест ризи, три вратовръзки, направо ме е страх да го пусна.
След час ще бъдеш ли готов? – Няма да бъде!
Две стопанки го подготвят, едната нарежда, другата прережда.
Вие с татко на гарата ли ще ходите? – Ще вземеш ли нашата Леночка?
Всички ще взема. След час ще ви чакам с колата.
Здрасти, др. комисар. – Здрасти, др. Кухарков.
Моля ви, снимайте командира на полка преди отпуска,
заобиколен от семейството си? – Тъй вярно, със семейството му.
Няма да се снимам, какво изскочихте като в кукления театър?
Готово. – Не искате да се снимате с мен?
Стига, стига... – Ама то е готово.
Др. военен лекар?
Кажете, др. батальонен комисар. – Имате ли свободно време?
Какво говориш? – След час заминавам на лагер.
Хайде да поседнем на пейката. – Сега идвам.
Здравейте, др. комисар. – Сядайте. Продължавайте.
Защо сами, къде е бръснарят? – Няма му доверие, др. комисар.
А на вас ви се доверява. Гледам как странно ви подстригват, Гоголев.
Заради момиче ли е това? – Аха. Тоест не,
сега е заради приключването на службата.
Нямаш търпение? Само че честно. – Нямам търпение, др. комисар.
В града ли отивате? – Тъй вярно.
Е, късмет.
Стига си се занимавал с политиката. Кажи, как мислиш – обича ли я той?
Кой е той и кого да обича? – Твоят Гоголев – нашата Варвара.
Защо да е мой? – Защото служи в полка ти.
Добър момък е. Есента се уволнява и смята да следва.
И Варвара също иска. Как може да си такъв глупав.
Врекли са се един на друг, искат да заминат заедно.
Ти поговори с нея... – Не мога, Саша. Я погледни,
2-ри батальон се изтегля.
През нощта ще ги навестя, да видя как е организирано всичко.
Ти за всичко имаш време, освен за семейството си.
Типична фраза за жена на полит- работник от 40-те години на ХХ век.
Да, чакат те през нощта в неделя. – На границата няма неделя.
Ще ида, ще погледам, а на връщане ще мина през граничарите.
Такова е времето, че се чудя как още не са отменили отпуските.
Батурин два пъти пита в щаба дали може да замине.
Казаха – заминавайте. Заповед за отмяна на отпуските няма.
И какво? Варвара!
Какво? Нямам време, отивам в града. – Ела тук.
Пак си се мазала с парфюма ми. – Съвсем малко.
Дал ли съм ти отпуска за града? – Аз не съм твой войник.
Ти не си, но ако се държиш наперено,
няма да дам на мой войник да замине за града.
На кого? – На кого ли? Знаеш на кого. Върви.
Все е така. Вместо сериозен разговор. – А ако той не й харесва?
А ако е като мен самия на 20 години? – И кое му е хубавото на това?
Какво има? – Нищо, помислих си,
2 жени ти събираха багажа, 3 пъти се скараха, резултатът е плачевен.
Как Кондратиеви никога не се карат, а при нас все...
Ех, Маша. Прекрасно си се карат и помиряват, като при нас е.
Значи и там лошо. – Защо лошо? И там е хубаво.
Ако не беше Леночка, щях да те целуна посред улицата.
Ето на, у дома майка ти ти пречеше, тук пък Ленка...
Защо пък да пречи?
Ами като не пречи, целуни ме. – Ще те целуна.
Здрасти, др. майор!
Чичо Петя, може ли да дойда с вас? – Както каже баща ти.
Имаме разговор, войниче. Виждаш ли майка ти колко е весела?
Виждам. – Прави се, не обича да заминавам.
Разбра ли ме? – Разбрах.
Искам да те помоля – бъди днес с нея. Не ти се ще май.
Не ми се ще. – Разбирам... но служба!
Да, служба... – Дръж.
Хайде, казвайте си довиждане, Пьотр Фомич чака.
Е, след тази заповед...
Разрешете да отпътувам! – Разрешавам, свободно!
Знаеш ли за какво мисля? – За какво?
При съвременната военна техника нашата крепост не е никаква крепост –
просто казарма и това е. Но пък са строили солидно.
Солидно. – Карай към реката.
На 500 м от немците, а каква тишина. – Чак ме притеснява.
Да, така е. Ти къде ще бъдеш – в лагерите или в крепостта?
В лагерите. Знаеш, че в крепостта за нас с теб нищо не остана.
Тръгвай. Щом отпуската е дадена, трябва да се ползва.
Да. – Какво въздишаш?
Варвара иска да се жени. За Гоголев.
На есен се уволнява, предлага й ръката и сърцето си.
Внимавай да не я вземе млад боец. Хайде, да вървим.
Да вървим.
Може би да не заминавам, а? Какво се умълча?
За Варвара си мисля пак. Ненавреме е тази любов.
Любовта винаги е навреме, Пьотр Фомич.
Е, довиждане, Пьотр Фомич. Бъди здрав.
Забрави за полка, почини си. – Слушам.
При капитан Худинов.
Тихо е при вас, др. Худинов. – Да, тихо е.
Шах.
Все пак пазите бдително. – Да, пазим бдително.
Още една нощ мина. – Нощите ли броите?
Ами служба. Батурин замина ли? – Замина.
Кълве ли рибата при вас? – Кълве. Тъкмо си мислех –
защо сте без такъмите? – Военна хитрост.
Прътът твой, блесната – моя.
Застава, на оръжие!
Гранати!
Битката беше кратка. Стреляха по паянтовата застава
с оръдия, картечници и танкове. Бомбардираха заставата от въздуха.
Граничарите се биха като герои. – А какво стана с теб?
Как те хванаха? – Паднах. Загубих съзнание
като девица, не можах дори да се застрелям.
Можеш ли да плуваш? – Не.
Можеш ли да плуваш? – Да.
След мен, предай на другите. – Ясно.
След мен!
Стреляха, аз плувах, ранен в рамото. После престанаха да стрелят.
Това беше в 10 вечерта, денонощие след като ти замина.
Аз не заминах.
По дяволите, извинявай за израза. Обещаваш броня, а не даваш.
После казваш – ще стане без броня... – Утре ще има всичко.
Оставаше и утре да няма. За наказание до утре оставям куфара при теб.
За наказание? Ще идеш в 1-ва класа. – Разбрахме се.
Та, знаете ли, стоиш, стоиш около гарата,
цял ден стоиш, докато те наемат.
А господа офицерите... Простете, моля,
другарите офицери не обичат да се возят на файтон.
Извинете, моля. – Няма нужда от извинения.
Ние сме трудови хора. – Например при пан Пилсудски
или при Ричсмейгъл, сигурно сте чували за него,
тогава офицерите обичаха да се возят така.
Качваха се във файтона пияни, ругаеха...
Давай напред!
Вчера приказвах с момчетата. Те казаха:
"Ти скоро ще завършиш, а ние имаме още 2 години!"
И на мен ми стана неудобно.
Защо пък неудобно?
Когато си на пост на Тиресполската кула,
виждаш как фашистите се разхождат.
Стоиш, а те се разхождат, разхождат... – Ами да се разхождат.
Варвара Петровна.
Варвара Петровна!
Да бяхте пуснали момчето.
Дори и да побегне, ще закъснее за проверката с 5 минути.
Пощадете го, а? Гоголев, бъдете щастлив, че не ви забелязах.
Варвара Петровна, седнете при мен.
Баща ви заповяда да ви върна у вас.
От един час се разхождам и ви търся.
Добре де. Не ми се сърди. И на войничето си не се сърди.
На себе си се сърди. – Защо на себе си?
Ти какво искаш? Да ми откаже да се подчини?
Заради теб просрочи отпуската си.
Лоша съпруга ще му бъдеш. – Ще видим дали ще е така.
Стига де, не гледай назад. Напред гледай!
Че кой е там? – Животът!
Кой живот? – Вашият!
По-леко с ръцете, тежки са за тази работа.
Така че по-внимателно. Научи се. Така трябва.
А сега я измий във водата.
Я го спри.
Зуев. Толкова е ритмичен.
Със затворени очи го познавам.
Да!
Др. старшина. Докладва дежурния по рота сержант Мерзоян.
Боецът Гоголев закъсня от градския отпуск.
Няма да се повтори повече, др. старшина.
Значи пак закъсняхте?
Други старшини на година служба "образованите" наведнъж ги изяждат.
Изяждат ги, нали? Изяждат ли ги?
Случва се, др. старшина. – Но не и аз.
Мисля, че образованите хора сами трябва да се досещат.
А вие се възползвате от добротата ми.
Така ли е, или не? Отговаряй, какво зяпаш?
Възползвам се, другарю старшина. – И не се срамуваш?
Срамувам се. – Тогава отивайте да спите.
Не е на нужното ниво.
Как е дежурството? – Всичко е наред, др. старшина.
А конспекта си прелистваш ли го?
Чета по малко. – А това чел ли си го?
Не, не съм го чел. – Е, върви го прочети.
Благодаря.
Е, днес си комсомолски деец,
а на есен – изпити в политическото училище.
Ще бъдеш политически командир.
А аз ще си остана старшина.
Най-старият старшина в дивизията.
Но съм свикнал.
Ще останеш ли на свръхсрочна служба?
Не. – Защо?
Ще ида в МеТеСе-то като механик. – Че какъв механик си?
Ще стана. – Я по-подробно.
Ще се изуча. – Затова те обичам, Дьомин.
Много си разговорлив.
Мирно! – Свободно! Идвам на раздумка.
Отпуската ме зове, а душата ми иска в полка да стои.
Др. майор, разрешете да се обърна към червеноармееца Дьомин.
Обърнете се.
Другарю Дьомин, свободен сте.
Знае си службата. – Знае я!
Докладите ти са някак мъгливи. – Хартията е лоша.
А как е в казармата? – Войникът спи, а службата върви.
Да идем да видим как върви. – Да идем.
Федя...
Федя! – Какво?
Доложи все пак Мерзоян, дяволът.
Ами какво да прави, служба.
Ако дойде майорът, може да му покаже списъка на дежурствата.
Какво? – Нищо, няма да дойде.
Чуй, майорът ме спипа с Варя, в градската градина.
И какво? – Каза – считайте,
че, за ваше щастие, не съм ви забелязал.
А Варя какво? – Погледна ме така,
все едно пред майора мога да я хвана под ръка и да си тръгнем.
Глупави са. – Кой?
Ами всички те.
Тя съгласи ли се? – Да.
Поздравления.
Др. командир... Личният състав на ротата
е потънал в сън, произшествия няма. – Да вървим.
Войникът спи, а службата върви.
Спят войниците. Лека нощ.
Е, скоро и вие ще заминете на лагер. Добре. Лека нощ.
Лека нощ, др. майор.
Привет на младоженците. Сядайте. Будувате?
Иначе защо да се женим? – Правилно.
Гражданко! Казват, че мъжът ви ви е напуснал.
Що за глупости? – Аз съм.
Ваня! – Ще ме пуснеш ли у вас?
Сега. Ще отворя.
Мръдни, ще те убият. – А вие?
Може би все пак са маневри?
Да, сега ще свършат и ще пием чай.
Първият съветски офицер, който ни посреща тук. Капитан е.
Преводач, обявете по радиото –
всеки, който се е скрил, да излиза и да се предава.
След мен!
Напред!
След мен, момче, след мен!
Ура!
Гонят немците! Гонят ги!
Нашите ги гонят!
Гонят ги!
Назад.
Назад!
Другарю военен лекар, всички ранени в подземието!
Тишкин, бегом в западната казарма. Ако не намериш по-старши от теб,
ти ще бъдеш старшият. Изпращай ни съобщения.
Какво, Кухарков, горещо ли е? – Горещичко е.
Тук ще е командният ни пункт. Приведи се в приличен вид
и доложи за положението с хората. – Тъй вярно, да доложа за хората.
Засега ги отбихме. – Каква провокация устроиха
тези фашистки свине. – Това е война, а не провокация!
Изтрий се, имаш кръв на бузата. – Чужда е.
Именно, чужда е. Ако не беше Гоголев,
танкът щеше да ме направи на лепенка.
Убиха го.
Какво нещо, исках да го назнача за началник-щаб.
Гоголев!
Александра Петровна, вземете няколко бойци,
идете в общежитието, съберете жени, деца и всичките в подземието.
Какви жени, ранените още не са превързани. Да идат бойците.
Права сте. Идете ги превържете. Бугорок!
Придружете жените и децата, помогнете с храната и завивките.
Нека зная, че може да останат тук и до сутринта. Вървете.
Др. майор? – Какво?
Вървете с Бугорок. – Слушам!
Защо до утре? А нашите? Цялата ни дивизия сега е на лагер.
Навярно сега идват насам. Там е Пьотр Фомич, всички са там.
Именно – всички са там.
А тук, в крепостта, имаме командири и политработници общо... толкова.
Другарки жени, заповедта е всички да ви отведем оттук в казармите!
Съберете си нещата, бързо!
Събуди се!
Да ви помогна, трудно ще ви е. – Недей, ти дръж момичето!
Аз ще се оправя, на мен не ми трябва много.
Валечка, по-бързо!
Как е Иван Степанович? Нали не е ранен?
Нищо му няма...
Стрелят от църквата.
Промъкнали са се, пропуснали сме ги!
Стреляй на дълги откоси, докато минат жените. Да ги посрещнем!
Да вървим. Да вървим, по-бързо. – Пусни ме, сама ще вървя!
Бързо, да помогнем!
Спокойно! Спокойно, другари.
Да. Имаше семейство, а вече го няма.
Ваня, мама е ранена. Как въобще успя да стигне!
Какво друго? – Нищо. Взех помощни материали
за ранените. Само ми кажи... – Щом си взела, иди помагай.
Добре, само едно ми кажи – къде е дивизията ни? Къде са всички...
Маша, вече ти казах – щом ще се грижиш за ранените, отивай.
Добре... – Слушай, комисар!
Кого викаш, мен ли? – Кой друг?
От политработниците си само ти. Виждаш ли църквата?
Владее целия плац. Ако нашите не дойдат до довечера, нямаме сили.
Трудно ще държим цялата крепост. – Ще дойдат, ще ни избавят!
Избавят или не, събирай пак хората и докато не е късно,
изхвърляй немците от църквата. – Слушам.
Колко взехте? – С този – 17.
Уточнихте ли загубите ни? – Тъй вярно, др. комисар.
От 42 боеца – измрели 20. Отбелязал съм ги с кръстчета.
Правилно, че с кръстчета. И не "измрели", а "убити".
Още всичко ви е по довоенному. Помогнете да стана.
Сега се разгръщат. – Пренесоха огъня на северния остров.
12 часа. А мислех, че е вечер.
Др. комисар, долу на стълба е сложен високоговорителят,
който беше в клуба. Нещо говорят по радиото.
Какво стоиш, върви слушай. Чакай!
Запиши всичко важното. – Нямам молив, др. комисар.
Ето... По дяволите, наостри го някак си.
В 5 часа сутринта...
Така се отбранявахме първото денонощие. А на разсъмване на второто
в крепостта при нас по някакво чудо се промъкна един граничар.
Той ни разказа, че ти...
Значи, комисарят е загинал. Видели сте го?
Видях. Аз изплувах, а той скочи от моста, потъна във водата и край.
Значи, наоколо навсякъде има немци. И в Брест.
И в Брест. – И вие се добрахте дотук по чудо.
По чудо, др. майор. – А ако оттук всички заедно
нападнем и минем през немците, пак ли ще е чудо?
Няма да стане чудото. – Защо?
Наоколо са войски, танкове, оръдия... три обръча. Нашата застава падна.
Не ми се живее. – Това го зарежете.
Слушам, да го зарежа. – Идете се изсушете
и после ще приемете взвода. Хайде, вървете.
Да... чакайте.
Че комисарят на полка е загинал, не е нужно да знаят всички.
Жена му е тук. Ясно? – Ясно.
Вървете.
Трети ден от отбраната. След десетки бомбардировки
фашистите завзеха северната част на казармата.
Ще отбраняваме църквата.
Ваня... – Какво?
Мама те вика. Според мен умира.
Какво става, мамо? Мамо?
Откъснах се от теб аз. – Нищо, мамо.
Раната ми била смъртоносна. А аз мислех, че съм се ударила.
Нашите ги няма. – Засега ги няма, мамо.
Вие сами идете. – Какво?
Пробийте... – Ще пробием, мамо.
Че ще е жалко за децата... за Колка, за Ленка.
И за нея жалко. Мислеше, че не я жаля.
А аз непрекъснато я жалех. – Мамо, не съм си го мислила.
Напротив. Само в това ни съвпаднаха характерите.
Защо мълчиш, Ваня?
Тръгвам, Маша.
Не мислех, че така, върху земята в мазето, ще умре моята майка.
Ваня... с водата сме зле. Не стига. – Знам.
Може би ще пробиете? Ако ще умираме, да не е под камъните, а на свобода.
Да умираме? Не е трудно. Ще излезем от крепостта и ще ни избият.
Да умираме... а тях кой ще ги убива?
Кой ще убива фашистите?!
За четири денонощия – за пръв път наш изтребител.
Ще ни измъкнат, Кухарков, ще видиш. – Хапнете, др. майор.
Как е радиостанцията? – Дьомин доложи, че се е справил.
Нима е успял? – Каза – ще го направя, и го стори.
Отидоха си, др. майор, да видим нашия майстор.
Ех, Дьомин, добре се подреди с тази киселина по ръцете ти.
Помагаше ми.
Нищо освен немците не се чува. – Обхватът й е 200 км.
Нима никъде наоколо няма наши? Нима са превзели и Ковел, и Пинск?
Не може да бъде, нали, др. майор? – Предавай, ще говоря открито.
Ако има наши, ще чуят. И фашистите нека слушат.
Говори Брестката крепост.
Всички атаки на фашистите са отблъснати с големи загуби за тях.
Нашите загуби са незначителни. Имаме всичко за дълга отбрана.
Очакваме заповедите на командването. Приемам.
Живота си бих дал сега да се обади руски глас.
Немското командване се обръща към защитниците на Брестката крепост
със следния ултиматум:
5 денонощия продължавате безсмислената отбрана.
Съветските войски отстъпват по целия фронт.
Германските войски превземат нови градове.
Тази сутрин бе превзет и град Пинск. 400 км ви отделят от войските
на вашата бягаща армия. Съпротивата е безполезна.
Предайте се! При капитулация
германското командване гарантира личната ви неприкосновеност.
Е, Кухарков, чу ли руски глас? – Чух.
Те ми гарантират неприкосновеност, но аз на тях не им я гарантирам.
През нощта трябва да изпратим повече хора за вода, да се запасим.
Иначе ще ни е по-тежко. Лично ще осигурите тази операция.
Слушам. – И аз ще ида, вчера вече ходих.
Ходил ли си? – Ходи.
Щом е така, иди пак. Но внимавай, не плаши майка си. Разбра ли?
Тъй вярно, разбрах.
Говори Брестката крепост.
Не можейки да превземат крепостта, фашистите ни предложиха капитулация.
Никога няма да успеят да го постигнат. Никога!
Да, мъжеството им е безспорно.
Ако вие и войниците от дивизията ви бяхте проявили такова мъжество,
крепостта отдавна щеше да е превзета.
През нощта изведете частта си. Сутринта отново ще повикам авиацията
и тя ще ги блъска до вечерта. Но ако и тогава не превземете това,
което е останало от тях, съветвам ви сам да махнете този кръст.
Говори Брестката крепост.
Водим отбранителни сражения. Чакаме заповедите на командването.
Чакаме заповедите на командването... – Захранването свърши.
Сега можете да докладвате.
Донесохме вода, 12 ведра. – Какви са загубите?
Трима ранени... без да броим тримата убити.
Кои са?
Гуторович, Василев от артилерийския взвод, познавате ли го?
Знам го. И?
Вашият Коля.
Дьомин, идете в болницата и повикайте жена ми.
За днешното партийно събрание имаме два въпроса –
за създалото се положение и за приемане в партията.
По първия въпрос думата има др. Батурин.
Другари, за съжаление комисарят е ранен в крака,
но аз бях при него през нощта и ще говоря от името на двама ни.
Седем денонощия отбраняваме нашата крепост.
Никой не се съмнява, че нашата армия ще разбие фашистите.
Но тук те са проникнали дълбоко напред,
затова трябва да гледаме истината в очите.
Ответният удар на нашата армия може да дойде не днес и не утре.
При тези условия ние имаме две възможности.
Да се опитаме да пробием обсадата на малки групи
или да се бием до последен патрон, нанасяйки максимални щети на врага.
Какво мислят за това комунистите?
Кажи, др. Тришкин.
Като представител на западните казарми,
от името на четирима комунисти и на всички бойци,
предлагам да се сражаваме тук, в крепостта.
Картечари бъбривци...
Може ли? – Моля, др. Мерзеев.
От името на комунистите, защитаващи църквата, заявявам –
готови сме да изпълним всяка заповед на командването.
Това ми е ясно. Но командването иска да знае вашето мнение.
Да пробиваме ли, или да се бием тук, в крепостта.
Ние смятаме така – щом ще даваме живота си,
да е един живот за десет. – В крепостта това е възможно.
А навън не става.
Какви други мнения има? – Да се бием тук!
А ние? Какво ще стане с жените? Една убита, две умрели от рани,
децата са изтощени... – Какво предлагате, др. военен лекар?
Предлагам – ако още 2-3 денонощия не дойде помощ,
да отпратим жените и децата. С бяло знаме да се предадат.
В плен? – Да, в плен.
Ние можем да умираме по десет пъти,
но сме длъжни да спасим живота на жените и децата.
Ще кажете ли нещо, др. майор? – Въпросът за жените и децата,
както предлагате вие, няма да го решаваме сега.
А за останалото, аз се радвам, че мнението на комунистите
съвпада с решението на командването – да се бием тук до края.
Ясно ли е? – Ясно.
Следващият въпрос е приемане в партията.
Първото заявление е от др. Василев.
Той пише: "Моля да ме приемете за член на партията...
... а ако загина в бой с фашистите, искам да загина като комунист".
Др. Василев загина като комунист, носейки вода.
Има предложение – да го приемем в редовете на Комунистическата партия.
Който е "за", да вдигне ръка.
Моля, свалете ги. Др. Василев е приет в партията посмъртно.
Второто заявление е от другаря Бугорок. Има две препоръки –
моята и на др. Мерзоян. Тук ли е др. Бугорок?
Елате при масата.
Разкажете биографията си.
Аз, Фьодор Архипович Бугорок... – Към събранието, моля.
Аз, Фьодор Архипович Бугорок, съм роден в град Коломна
на 25 октомври по стар стил,
7 ноември по нов стил, 1917 година.
Баща ми е шлосер в локомотивния завод в Коломна, член на партията
по призива на Ленин. – Др. майор!
Самолети, идват към крепостта. – Много ли са?
Половината небе.
Във връзка с въздушната атака, събранието се прекъсва. По местата.
Привет, комисарю! – Иван Степанович!
Здраво са ви продухали. – А при вас как е?
Същата работа. Вчера разбрах,
че държим при нас цяла немска дивизия.
Даже ми стана весело. – А ние взехме един пленник.
Знам. Добрал се е някак до вас. Всичко се застрелва.
Ето, от това се страхувах. Помоли да я вземете като санитар.
Работа, за жалост, има. Трябва ни милосърдна сестричка.
Долу в мазето се мъчи ранен боец, скоро го раниха в корема.
Ни жив е, ни умрял. Иди при него. – Добре.
Хайде, дай го твоя пленник. – Сорокин, пленникът.
Говори, фашист! – Не съм фашист.
Социалдемократ съм, сам се предадох. – А какво друго да направиш?
Ако не бяхте вдигнали ръце, щяха да ви убият. Повторете какво ми казахте.
Тракторният завод в Сталинград. Чуждестранен специалист.
Механик. Три години. Другари, аз не искам Хитлер!
Не искам война... – Как така – не искате, а воювате.
Не искам, не мога – мобилизация! – Не искам, не мога...
Аз също искам да ти повярвам – но не мога!
Да те застрелям мога, но не искам – ами ако не лъжеш?
Вашите като тръгнат в атака и ти дадем пушка, ще стреляш ли по тях?
Не. Не знам, само исках да кажа – утре, днес през нощта
нашият полк на генерален щурм, аз вече го казах.
Генерален щурм? Вярно ли е? – Вярно е.
Отведете го.
Явно на немеца му е било писано да умре заедно с нас.
Май казва истината за нощния щурм, аз бих му придал значение.
Придавам му. Е, тръгвам, имаме да се готвим.
Иван Степанович, а ако те само тук са се промъкнали?
А на юг всичко да е обратно – може би нашите доближават Виена, Прага?
Те са ударили тук, а ние – там!
Не успях да повоювам. – Ще успееш.
Не е вярно... – Не, вярно е! Така ще бъде!
Хиляди пъти ще бъде... ето така, така... и така!
Нашите ще дойдат. Днес сутринта чухме артилерия.
Наистина ли? – Наистина.
Ще те откарат в болница, мама ще ти направи операция.
Ще оздравееш и аз ще бъда изцяло твоя! Искаш ли?
Искам. – И аз искам. И аз.
Ако не беше ранен, сега щях да съм твоя.
Кой е? – Бирюков съм.
Къде те... – Директно, навсякъде.
Нашите... – Още си на този свят.
Живите се бият.
Какво, немецо? Плених те. Исках живота ти да запазя.
А сега страхуваш ли се? Или от куршумите на своите не боли?
Всичко е глупаво – фашизмът, войната... и смъртта е глупава.
Какво, сестричке, тежък е войникът, когато не ходи на краката си.
Измори се... – Не съм.
Как е там горе? – Добре е, сега отивам пак,
само малко да поседна. – Ела тук, момиче.
Сестра! Мъкни ранените оттатък! Пробиха, хвърлят гранати!
Измъквайте се! – Хайде, бързо!
Какво правиш?
Другари! Другари...
По дяволите, още не е изстинала. – Сега пак ще тръгнат.
Мерзоян, помогни ми да съблека гимнастьорката.
Внимателно... Обличай гимнастьорката.
Защо? – Заповядвам, обличай я!
Сега ще се спуснеш по въжето долу, ще намериш Батурин и ще доложиш –
комисарят на полка Руденко те е произвел в старши политръководител.
И без теб преди смъртта ще изтрепем няколко фашисти,
а там на Батурин му трябва политкомисар. Тръгвай.
Не мога. Няма да тръгна, др. комисар.
Не се ли подчиниш, ще те застрелям.
Стреляйте.
Иди, Гриша. Иди, моля те. Не ме тормози.
Коя година си роден? – 1917-та.
Предвестник на Октомври. Да им дадем един последен пердах на фашистите!
Др. майор! – Как е при вас?
Старши политкомисар Руденко ми заповяда преди смъртта си
да облека гимнастьорката му и да поема неговите задължения.
Добре.
Хаварин също ли загина? – Да. Още през деня.
Тя умря там, а вие тук сте живи.
Др. военен лекар... – Мълчете.
Няма за какво да се оправдавате.
А вие няма кого да вините, освен... – Дъщеря ми умря.
Не ме утешавайте, ще се справя.
Др. военен лекар! – Да.
Аз и комисарят искаме да знаем как са жените и децата.
Първи ще умрат децата. Вече започват да умират, няма как да ги лекувам.
Утре няма какво да пият. – Мерзоян, чу ли?
Децата искат да пият.
Предайте на жените, че или аз няма да съм жив,
или сутринта ще има вода за децата.
Догоре ли напълни бидона? – Догоре.
И всички други съдове? – Всички.
Пълзи сега.
Ето.
И това е всичко? – Двама души дадоха живота си...
Та това е само за един ден!
Маша... Маша, донесоха вода. – Къде е Батурин?
Маша!
Къде е майорът? – Шт... по-тихо.
Заспа за първи път от три денонощия.
Иван Степанович...
Иван Степанович... – Какво?
А, ти ли си, Маша.
Какво има? – Ваня, Леночка умря.
Маша... не плачи. – Не плача.
Ти плачеш.
Др. майор, водата, която донесоха, не стига и за денонощие.
Децата ще умрат, а жените ще полудеят от гледката на умиращите деца.
Вие сте длъжен да им заповядате да вдигнат бяло знаме,
да излязат от крепостта и да се предадат в плен.
Говоря ви като лекар.
Не чакам от фашистите нищо добро.
Но вие сте длъжен поне да опитате
да спасите живота на жените и децата. – Права сте.
Съберете жените и децата, дайте им да пият вода, преди да излязат.
Дали жените ще поискат да тръгнат? – Ще тръгнат. Това е заповед.
Ще тръгнат всички до една. – С изключение...
С изключение на военнослужещите. – Аз също няма да тръгна.
Оставете ни за минута сами.
Маша, много те обичам. Ти трябва да живееш.
Трябва да тръгнеш. – Няма да тръгна.
Маша, ти си най-силната, най-добрата.
Трябва да тръгнеш първа и да убедиш всички.
Ти си моята жена – жената на командира, Маша.
Не мога да оставя само теб.
Ако ти не тръгнеш, никой няма да поиска да тръгне.
Трябва да ми помогнеш. И да помогнеш и на тях, Маша.
Много те моля.
Прегърни ме, Ваня.
Сбогом, Ваня.
Второ денонощие немското командване иска от вас само едно –
честни отговори. – Казах ви всичко. Дори това,
че съм жена на началника на гарнизона майор Батурин.
Добре. Нека да е истина, макар че другите жени не го потвърждават.
Защото искат да ме спасят. А на мен ми е все едно.
Склонен съм да го повярвам, но тогава останалото не е истина.
Вие казвате, че те имат храна, вода и патрони. А аз добре знам,
че те нямат нито храна, нито вода, нито патрони.
Идете и проверете.
Г-н генералът ви пита ще се сражава ли мъжът ви до края.
Надявам се. – А ако запазим живота на мъжете,
както го запазихме на жените?
Г-н генералът ви предлага да отидете в крепостта с бяло знаме.
Трябва да потвърдите, че сме отнасяме добре с вас
и ще се отнасяме така с всички, които се предадат.
При съгласие нека вдигнат бял флаг над кулата. Ще чакаме.
По ред на номерата – преброй се.
Др. майор, по ваша заповед личният състав на гарнизона е строен.
Здравейте, другари. Свободно.
Приятели, онзи ден изведохме от крепостта жените и децата.
Второ денонощие немците не стрелят – чакат да се предадем и ние.
Но скоро ще им омръзне да чакат – и ще щурмуват.
С тези сили ще ни бъде трудно да удържим казармата.
Налага се още веднъж да опитаме да се запасим с вода
и да се оттеглим дълбоко в подземията.
Заповядвам...
- Другаря майор!
Идват с бяло знаме.
Чакайте. Това винаги можем да го направим.
Полк, мирно! – Защо дойдохте тук?
Дойдох да ви предам предложението на немците да се предадете.
Дойдох да ви кажа да не се предавате!
Можехте да го изпратите и след 2 часа. Вие лично бързате.
Командващият иска потвърждение, че крепостта е паднала.
Чака в главната квартира. Командващият каза,
че и така заради този Брест корпусът ни е станал за смях.
Съседите ни воюват при Смоленск. Интересно, щом заговори,
веднага стана дума за истинските ни загуби.
Изпратете го.
Шварбер, какво става в крепостта? Още ли не са вдигнали бяло знаме?
Засега няма нищо, г-н генерал.
Чакайте... май го вдигат!
Александра Петровна, нека да ви отнесем долу.
Отнесете Маша Батурина. Тя все още може да оживее.
Вече я отнесохме.
А граничарят? – Не успяхме. Умря.
А на вас как да помогнем? Какво да направим за вас?
Кажете, моля ви.
Как е моята Варя? Видяхте ли я?
Като помагаше на ранените, видях. А как е умирала – не.
На вас помогна ли ви с нещо там? – Много.
Добре.
Вземете. – Защо?
Вземете, ще ви потрябва.
Тежко ми е да го държа.
Така умря твоята Александра Петровна.
А вие? Вие как... – Ние ли?
В последния ден от бомбардировката Мерзоян загуби шестима бойци,
самият той загина, но донесе вода – много, за 2 седмици.
Немците недогледаха – не вярваха, че под бомбите ще ходим за вода.
Дадохме последния си бой на земята – и се оттеглихме под земята.
И започна нашият подземен живот.
През нощта излизаме от тайни входове, те са из цялата крепост, и стреляме.
А през деня те ни крещят по радиото – предайте се! Защо не се предавате!
И седиш под земята и мислиш –
а може би те наистина не разбират защо не се предаваме.
И всъщност те защо ни молят, а ние не се предаваме?
Ето вие, например, др. Кухарков, защо не се предавате?
Не за това се борихме – за да се предаваме.
Спомням си целия си живот – не, не за това.
Ще тръгнем смело в боя
на Съветите за властта.
И до един ще умрем
в тази борба.
А вие защо не искате да се предадете, др. майор?
Аз ли? – Да.
Защото съм стар войник – вече 15 години.
Никога не съм те виждала разрошен.
Вие, др. Дьомин, какво си спомняте, когато влизате в бой?
Полето.
Маша, защо са ти студени ръцете? – Няма нищо.
Защо затвори очи?
Аз си спомням как ти...
... как идваше при мен в родилния дом.
Маша?
Отиде си.
Да вървим, Иван Степанович, на въздух. Дойде време.
Да вървим, да почетем душата й.
Според мен, днес е 29-ти. – Не знам, дните се смесиха.
Уморих се. – Да не го прочетат 20-ти.
А ще го прочетат ли? Кажи, Иван Степанович – ще го прочетат ли?
Нищо не искам, само едно искам – хората да знаят,
че нито на земята, нито под земята не се предадохме.
Че нашият гарнизон е безсмъртен. – Ще го прочетат.
Щом ние тук не се предадохме, как ще се предадат другите?
Армията? Народът? Пълна смешка.
Ще дойдат, ще прочетат – и ще продължат нататък.
Кога? – Не знам.
Ех, да оживея,
за да го видя – и пак да умра.
Дяволска кутия, да беше ти казала поне две думи!
Ще ми се да се подчиня и не мога.
За пръв път в живота си не мога.
Да вървим.
Не мога, др. майор. Краката отказват.
Все пак гадът здраво ме посмачка.
Вземи от джоба ми, др. майор.
Заснет е последният ден на мира.
Кухарьок... Чуй ме, Кухарьок.
Умря Кухарков.
Сам съм.
Кажи...
Кажи къде са нашите? Нашите къде са?
Не, кажи ми къде са нашите. Кажи ми – къде са?
Кой ден е... колко е часът.
А? Какво?
Намерихте ни... добре!
Покажете ми го!
Ето какъв бил.
Какво разбрахте? – Че това е командирът
на 75-ти стрелкови полк майор Батурин.
Вие какво ще кажете? – Ще умре, без да дойде в съзнание.
Не е вярно! Щом може да хвърли граната и да убие трима човека –
значи може да дойде в съзнание! Отговаряте с главата си за това!
Трябва да знам защо не се предаде! Ще воювам с тях и по-нататък.
По-нататък не е интересно. 20 разпита, 6 лагера, 5 бягства.
И те могат да разкажат такива истории –
не по-лоши и не по-хубави от моята.
Докладвам.
Майор Батурин се освободи от плен и се намира под ваше разпореждане.
Казаха край на войната, отвсякъде стрелят, капитулираха!
Победа! Чу ли, Батурин? Победа! – Победа!
Дайте автомата. Автомат за майора!
Един човек ми казваше – да сме живи да видим!
Те никога няма да видят с очите си това, което видяхме ние.
Те никога няма да разберат, че днес
не 200 млн, а 900 млн души
по целия свят крачат под знамената на социализма.
Но именно за да се случи това, през страшната 1941-ва година,
те, без да се колебаят, загинаха на залятата с кръв,
обвеяна в слава,
безсмъртна Брестка земя.
Слава на героите от Брестката крепост 22 юни – 20 юли 1941 година
Допълнителен превод и тайминг СИНЕАСТ ®
2023 ©