Jules et Jim a.k.a. Jules and Jim (1962) Свали субтитрите
Щях да кажа: "Вземи ме." Ти каза: "Върви си!"
ЖАНА МОРО във френския филм
ЖУЛ И ЖИМ
С участието на ОСКАР ВЕРНЕР, АНРИ СЕР
ВАННА УРБИНО, БОРИС БАСИАК АНИ НЕЛСЕН
САБИН ОДЕПЕН
МАРИ ДЮБОА и МИШЕЛ СЮБОР
По романа на Анри-Пиер Роше
Сценарий ФРАНСОА ТРЮФО и ЖАН ГРУО
Музика ЖОРЖ ДЕЛЕРЮ
Оператор РАУЛ КУТАР
Режисьор ФРАНСОА ТРЮФО
Това се случи към 1912 г. Жул, чужденец в Париж,
помоли Жим да го вкара на бала на Четирите изкуства.
Жим му намери покана и го заведе да си избере костюм.
И докато Жул се ровеше, за да си избере прост костюм на роб,
се роди дружбата между двамата. Тя укрепна на бала,
където Жул стоя кротко, с отворени и пълни с обич очи.
После говориха за първи път. Виждаха се всеки ден.
Всеки разказваше за родния си език и литература.
Четяха стиховете си и взаимно си ги превеждаха.
Бяха безразлични към парите.
Нито един от тях не беше имал по-внимателен слушател.
Жул не познаваше нито една жена в Париж.
Жим имаше много приятелки. Запозна го с млада музикантка.
Началото бе обещаващо. Увлякоха се за една седмица.
Последва красавица от кафенетата с поетите до 6 ч. сутринта.
Следващата бе красива вдовица. Тримата излязоха заедно.
Тя смяташе Жул за мил, но малко глуповат.
Доведе му приятелка, но Жул я намираше за овчедушна.
И въпреки мнението на Жим, Жул отиде при професионалистка,
но не намери удовлетворение.
Да се захващаме на работа!
Смърт за другите...
Боята свърши. Мръсница! Пак ще кажат, че анархистите са неграмотни.
Спасете ме! Мерлен ме преследва. По-як е и от трима ни.
Ще ме приютите ли за тази нощ? Казвам се Терез.
Не може да преспите при мен, имам среща.
Жилберт? Но при Жул...
Кой е Жул? – Аз.
А вие? – Жим.
Значи Жим и Жул? – Не! Жул и Жим.
Какво е това? – По-хубаво е от часовник.
Когато пясъкът изтече, трябва да си лягам.
Ще спите тук, а аз – там. – Да, добре.
Имате ли цигари? – Да, естествено.
Вие ли сте Жим? – Не. Жул.
Много сте любезен, Жул.
Ще ви покажа парен локомотив.
Зазорява се.
Жим, остани поне веднъж да спиш тук. – Не, Жилберт. Ако сега остана,
утре ще имам чувството, че те напускам, щом си тръгна.
А ако утре остана, ще заживеем като семейни.
Това противоречи на уговорката ни. – Логично!
Освен това Жудекс не обича да остава сам у дома. Разсъмва се.
Представи си, че съм работник, който отива на строежа.
Негодник, знам, че отиваш да си доспиш у вас.
Ето го!
Не! Това беше Шекспир.
Грешите, познавам стила му. Повярвайте ми.
Дайте ми монети да пусна музика. – Беше Шекспир, уверявам ви.
По-скоро някой друг, който също се казва Шекспир.
Ще ми дадете ли една цигара? – Да, разбира се.
Много ми харесвате. – Благодаря.
Ще ме приютите ли за тази нощ? Казвам се Терез.
Оставете, Жул. Няма незаменими жени.
Не бях влюбен в Терез.
За мен тя бе и млада майка, и грижовна дъщеря.
Нямам късмет с парижанките.
За щастие познавам и други момичета в родината ми.
Има една, казва се Люси. Поисках ръката й, но тя ми отказа.
Реших да изчакам 6 месеца, преди да й предложа отново.
Има и друга. Ето я – Бригита, от Русия.
И още една – Хелга. Бих се влюбил в нея, ако не обичах Люси.
Чакайте, сега ще ви покажа как изглежда.
И Жул скицира върху кръглата маса чертите на женско лице.
Жим понечи да купи масата,
но съдържателят искаше да му продаде целия комплект маси.
Албер!
Това е Жим. Мой приятел французин.
Добър ден. Влезте. – Благодаря.
Добър ден, госпожо. Аз съм Жул. – Мисля, че сме се срещали и преди.
Заповядайте, седнете. – Благодаря.
Жим беше попитал: – Кой е Албер?
Приятел на художници и скулптори.
Познава всички, които ще бъдат известни след 10 години.
Тази е по-екзотична. – Прилича повече на статуя на инките.
А тази е изпълнена в романски стил.
Малко е повредена, защото я намерих в една градина.
Била е навън под дъжда в продължение на години.
Тази е много трогателна.
Дава усещането за разлагащо се лице.
Странно е, че камъкът е бил обработен толкова меко.
Тази много ми харесва. Красиви, леко презрителни устни. Хубави очи.
Бихте ли ни я показали още веднъж?
Заснел съм един детайл в по-едър план.
Това беше статуя на женско лице. Плени ги спокойната усмивка.
Статуята се намираше в музей на адриатически остров.
Веднага заминаха да я видят.
Бяха си ушили еднакви светли костюми.
Прекараха един час с нея. Тя надмина очакванията им.
Дълго я обикаляха мълчаливо. Говориха за нея едва на другия ден.
Бяха ли срещали някога такава усмивка? Никога.
Ако я бяха срещнали някой ден – щяха да я последват.
Жул и Жим се завърнаха с преливащи от откритието сърца.
Париж нежно ги обгърна.
Много добре.
Напредвате ли с книгата? – Да, доста поработих.
Ще бъде по-скоро автобиографична.
Приятелството ни играе важна роля в нея.
Бих искал да ви прочета откъс от нея. – С удоволствие.
"Жак и Жулиен бяха неразделни.
Последният роман на Жулиен имаше успех.
Бе описал жените, които бе познал, преди да срещне Жак и Люсиен.
Жак се гордееше с Жулиен. Наричаха ги Дон Кихот и Санчо Панса.
В квартала веднага им приписаха особени наклонности.
Хранеха се в малки ресторантчета и харчеха най-вече пари за пури.
Подаряваха си най-хубавите пури." – Много ми харесва.
Позволете ми да преведа романа ви на немски.
А сега, под душа!
Получих писмо от братовчед ми.
Съобщава ми за пристигането на негови състудентки от Мюнхен.
Една берлинчанка, една холандка и една французойка.
Утре ще дойдат на вечеря у дома. Разчитам на вас!
Французойката Катрин имаше усмивката на статуята от острова.
Носът, устата, брадичката, челото й бяха гордост на областта.
Като дете бе я представяла на религиозен празник.
Всичко започна като сън.
Като домакин на тази среща, предлагам да премахнем формалностите
с всички "господине", "госпожо", "госпожице", "скъпи приятелю",
като пием брудершафт с любимото ми вино.
За да избегнем традиционното кръстосване на ръцете,
предлагам всички да докоснем краката си под масата.
Направиха го. В радостта си, Жул бързо отдръпна своите.
Тези на Жим се задържаха опрени до крака на Катрин,
която първа внимателно отмести своя.
По устните на Жул трептеше щастлива и смутена усмивка,
с която признаваше на другите, че имат място в сърцето му.
Жул изчезна за месец. Виждаше се с Катрин всеки ден, насаме.
Но двамата приятели се срещнаха в спортната зала.
Много добре, Жул.
Искате ли да прекарате вечерта с Катрин и мен?
Добре.
Говорил съм й много за вас. Тя очаква да ви опознае по-добре.
Но... тази недейте, Жим. Нали?
Ето го.
Добър ден, г-н Жим.
Трябва да се произнася Джим, по английски, с "Д" в началото.
А не Жим, не му подхожда.
Какво ще кажете за нашия приятел Тома?
Можем ли да излезем с него?
Не е зле. Един тънък мустак ще помогне.
А сега изпитанието на улицата.
Извинете, господине. Бихте ли ми дали огънче?
Благодаря ви, господине.
Катрин беше горда с изкусната си дегизировка.
Жим и Жул бяха запленени от този неразгадаем символ.
Или вали, или аз сънувам. – Може би и двете.
Ако вали, нека отидем до морския бряг.
Утре заминаваме.
Чудесно трасе. Предлагам да се надбягваме.
Първият, който стигне края на моста, печели.
Внимание! Готови?
Едно, две...
Тома, играхте нечестно. – Но спечелих.
Тома винаги побеждава. Владее три езика, плува като риба.
А може ли да стои на ръцете си? – Научете го.
Г-н Жим, бихте ли дошли утре у дома
да ми помогнете да занесем багажа ми на гарата?
Каква смесица е тази Катрин! – По бащина линия
е от аристократичен произход, по майчина – от народен.
Баща й е от стар бургиньонски род. Майка й е англичанка.
Благодарение на това тя не знае какво е средно положение
и разяснява на тези, които я слушат...
Какво разяснява? – Шекспир.
Жим приемаше за даденост, че тя принадлежи на Жул.
Античната усмивка спонтанно се изписваше на устните на Катрин.
Съвсем естествена, тя изразяваше същността й.
Добър ден, Катрин. – Почти съм готова.
Никога не слагайте шапка на леглото. – Ще вземем ли колелото му?
И куфара ли? – Да.
Какво правите? – Ще изгоря лъжите.
Дайте ми огънче.
Жим!
Боже мой! – Не мърдайте.
Сега ще го изгася.
Готово.
Добре ли сте? – Да. Подайте ми роклята.
На леглото е.
Имате ли метла? – Да, под носа ви е.
Ще ми помогнете ли? – Да.
Готово. – Благодаря.
Ще вземем и това.
Какво е то? – Сярна киселина.
За очите на мъже, които разказват лъжи.
Шишенцето може да се счупи в куфара. А и навсякъде я продават.
Наистина ли? – Да.
Но няма да е в същото шишенце. Заклех се да използвам само това.
Какво забравих? Шапката...
Шапката. – Благодаря.
Наложи се да търсят дълго, докато наемат мечтаната къща –
голяма, усамотена, тържествена, бяла отвън и отвътре, без мебели.
Жул! – Да?
Добре ли спахте? – Много добре.
Жим буден ли е? – Не знам.
Жим!
Как са другите? – Другите са добре.
Какъв прекрасен ден! Побързайте, отиваме на плажа.
Жим, елате да потърсим последните признаци на цивилизацията.
Парче гума.
Бутилка.
Стара обувка.
Ето!
Кутия. Внимавайте отзад!
Вижте, Катрин! Невероятно е!
Внимавайте, тук става стръмно.
Кибрит.
Пощенска картичка.
Парче порцелан!
Чашка... фас.
Кутия от цигари. – Английски.
Деца, страхувам се, че се загубихме.
Тогава трябва да се покатерим на някое дърво.
Давай, шишко!
Къде е къщата? – Ето там!
Как гледате на желанието ми да се оженя за Катрин? Отговорете честно.
А тя създадена ли е да има съпруг и деца?
Опасявам се, че тя не е способна да изпитва земно щастие.
Тя е видение, радващо очите на всички,
а не жена за един-единствен мъж. Да вървим.
Не. Този път няма да мръдна оттук. Предавам се.
Помогнете ми, деца.
Да тръгваме, деца!
Най-после прочетох книга, която да ми хареса. Авторът е немец.
Разказва гласно това, което аз едва смея да си помисля.
Небето над нас е само една празна сфера. Но не чак толкова голяма.
Ние вървим изправени с глава към центъра й.
"Привличането тегли навън, към твърдата кора,
в която се намира сферата."
А каква е дебелината на кората и какво има отвъд нея?
Вървете да видите! Това не е въпрос за сериозни хора.
Катрин, отговорете ми утре.
Ако ми откажете, ще подновявам молбата си
всяка година в деня на рождения ви ден.
Вие не познавате много жени, но аз съм била с много мъже.
Така че от нас ще излезе една порядъчна двойка.
Направих предложение на Катрин. Тя почти каза "да".
На 15 години бях влюбена в Наполеон.
Мечтаех да го срещна в асансьора,
да забременея от него и повече да не го видя.
Горкият Наполеон.
От "Отче наш, който Си на небесата, прости нам...",
аз бях разбрала: "Отче наш, който просиш на небесата..."
Представях си как баща ми стои и проси пред райските врати.
Разказах ви нещо смешно. Най-малкото – забавно.
Знам ли, можехте поне да се усмихнете.
Някой тук иска ли да ме почеше по гърба?
Почеши се сам, за да те почеше и Господ.
Какво?
Почеши се сам, за да те почеше... – Ето ти!
Вие двамата ме научихте да се смея. Преди това правех така.
Край. Никога повече. Сега ще изглеждам така.
Наистина ли? – Да.
Вали дъжд! Елате да видите!
Липсва ми Париж. Нека да се върнем, моля ви.
Утре вечер ще бъдем в Париж.
Катрин, Жул! – Добър ден.
Подписах с издателя.
Това е за Катрин. – Благодаря.
Това е за вас двамата. – Красива е!
Чудесна е! – Какво е това?
Ръчичка, с която да си чешете гърба. Практично е.
Не!
Каня ви на театър. Купих три билета за довечера.
Какво ще гледаме? – Една нова шведска пиеса.
Спектакълът започва в 21 ч.
Когато пясъкът се пресипе, трябва да сме облечени.
Жим често се срещаше с тях. Беше му приятно.
Голямото старинно легло бе официално чествано.
Двете възглавници на Жул бяха една до друга на леглото му.
Катрин се разхубавяваше. Отново се научи да живее.
Въпреки всичко, тази жена ми харесва.
Иска да бъде свободна и да твори живота си във всеки един миг.
Жим не е очарован. – Не.
Тази объркана и конформистка пиеса разкрива порока,
за да ни научи на добродетел.
Не става ясно кога и къде се развива действието.
Авторът не обяснява дали героинята е девствена, или не.
Това не е важно.
Да, но той пояснява, че героят е импотентен,
братът е хомосексуалист, а снахата – нимфоманка.
Трябва да ни даде подробности и за героинята. Логично!
Не. Вие мислите само за това. – Защото вие ни помагате за това!
Да не говорим за психология. – Това е метафизика.
В една двойка е важно жената да бъде вярна.
Верността на мъжа е от второстепенно значение.
Кой е написал: "Жената е естествена, следователно – отвратителна"?
Бодлер. Но то е за жените от определено общество.
Нищо подобно. Той има предвид жената изобщо.
Това, което казва за момичето, е прекрасно.
"Страшилище, чудовище, убиец на изкуството, малка и глупава твар.
Височайше невежество в едно с височайша поквара."
Момент, не съм свършил. А това е възхитително:
"Винаги съм се удивлявал на това, че допускат жените в църквата.
За какво ли биха могли да си говорят с Бог?"
Вие сте идиоти. – Нищо не съм казал.
Но това не означава, че одобрявам казаното от Жул в 2 ч. след полунощ.
Протестирайте тогава. – Протестирам.
Този скок така се запечата в съзнанието му,
че на другия ден Жим го нарисува, а той не рисуваше.
В него бликна възхищение и й изпрати невидима целувка.
Жим не се тревожеше, плуваше мислено с нея
и задържаше дъха си, за да изплаши Жул.
Катрин, защо?
Катрин, ти си луда! – Насам, Катрин. Хванете се за мен.
Катрин... Ти си луда!
Шапката на Катрин плуваше сама по течението.
Жул беше блед, мълчалив, несигурен в себе си и по-красив.
Катрин беше като скромен генерал след кампания в Италия.
Не говориха за скока.
Пристигнах.
Ако обичате, г-н Жим... – Не, само Жим.
Само Жим, желая да разговарям с вас и да ви помоля за съвет.
Може ли да се срещнем утре в 19 ч. в първия салон на нашето кафене?
Катрин иска да говори с вас. – Добре. Ще бъда там в 19 ч.
Благодаря.
Шегувате ли се? – Никога не се шегувам.
Впрочем аз нямам никакво чувство за хумор. Уверявам ви.
Познавам хора, които го владеят –
приятелите на жена ми, колегите ми. Но лично аз съм лишен от него.
Алфонс, хайде да си тръгваме.
Както обикновено, Жим бе закъснял от оптимизъм.
Недоволен от себе си, той се боеше, че няма да е първи на срещата.
Жим си помисли: "Жена като нея може да е дошла
и като ме е нямало, да си е тръгнала в 19,01 ч.
Тя може бързо да премине през салон,
без да ме забележи зад вестника и да си тръгне."
И си повтори: "Жена като нея... Жена като нея."
Но каква е всъщност?" И за първи път се замисли открито за Катрин.
Келнер!
Още едно кафе, моля.
Венсан... Още една чаша.
Ало, Жим? Събуждам ли ви?
С Катрин заминаваме за родината ми, за да се оженим.
Поздравления! Извинете ме пред Катрин.
Закъснях за срещата ни. Чаках я до 19,50 ч.
Тя е по-голям оптимист и от вас по отношение на времето.
Била е на фризьор.
Пристигнала в кафенето в 20 ч., за да вечеря с вас.
Ако можех да предположа, че ще дойде, бих чакал до полунощ.
Ще ви дам Катрин. Иска да говори с вас.
Ало, Жим? Много съм щастлива. Жул ще ме учи на френски бокс.
Френски бокс с австрийски акцент.
Какво? Вече нямам акцент. Произношението ми е съвършено!
"Напред, деца на Родината, денят на славата дойде!
Кървавото знаме на тиранията срещу нас се развя!
Чувате ли как далеч в полята свирепо войниците реват?
Те идват също и при вас да убиват жените и децата!
На оръжие, граждани! Постройте редиците!
Напред, напред! С нечистата кръв браздите да напоим.
А ний ще влезем в житейските си поприща,
когато нашите предци не ще ги има вече там..."
След няколко дни избухна войната. Жул и Жим бяха мобилизирани.
Дълго време не поддържаха връзка.
Войната се проточи.
Постепенно тя се превърна в начин на живот,
следващ ритъма на сезоните, живот със своя делник, почивки
и дори забавления.
Жим получаваше колети от Жилберт.
Няколко пъти отменяха полагаемия му се отпуск.
Накрая, през пролетта на 1916 г., се върна за седмица в Париж.
Човек не се жени за жена само защото ви е изпращала колети.
И въпреки това съм убеден, че ще остареем заедно.
Как е Жул? – Нямам никакви новини от него
след сватбата му с Катрин. Понякога в окопа се страхувам да не убия Жул.
Катрин...
любов моя,
непрестанно мисля за теб.
Но не за душата ти, аз вече не вярвам в нея,
а за твоето тяло, бедра, гърди.
Мисля си за живота ти и за сина ни, който е в теб.
Пликовете ми свършиха и не знам как ще ти изпратя това писмо.
Изпращат ме на руския фронт. Ще ми бъде тежко.
Но така е по-добре.
Поне няма да живея в постоянен страх да не убия Жим.
Любима моя, целувам те страстно.
Страната на Жул загуби войната. Тази на Жим я спечели.
Но и двамата бяха победители, тъй като бяха живи.
Кореспонденцията им се поднови.
Катрин и Жул живееха в хижа край Рейн. Роди им се момиченце.
Жим писа на Жул:
"Трябва ли и аз да се оженя? Трябва ли да имам деца?"
Жул отговори: "Елате и ще прецените."
Катрин също го канеше.
Жим замина. Това беше събитие и той умишлено го бе отлагал.
Пътешества дълго по Рейн, като спираше в много градове.
Голям парижки ежедневник публикуваше статиите му за следвоенна Германия.
Искаше да посети бойните полета на най-ожесточените си сражения.
На места земята беше надупчена от бомби и осеяна с желязо.
Нивите бяха необработваеми. Бяха превърнати в гробища.
Жим търсеше кръстовете с имената на другарите си.
Гробища, на които вече водеха ученици на поклонение.
Катрин го чакаше на гарата с дъщеря си.
Погледът й излъчваше фантазия и смелост.
Добър ден, Жим. – Добър ден, Катрин.
Това е Сабин. – Здравей, Сабин.
Добър ден, г-н Жим.
Да тръгваме. Жул ви очаква с нетърпение.
Гласът й отговаряше на външността й. Стори му се, че идва на срещата
в кафенето с огромно закъснение, че се е облякла в негова чест.
Заведе го в хижата им, разположена насред борова гора и стръмни ливади.
Как са другите? – О, другите, нали знаете?
Не сте се променили, Жим. – Вие също.
С една дума, никой не се е променил.
Седнете.
Ела, Сабин.
Не, благодаря.
Искаш ли? – Да, малко.
Цигара? – Благодаря.
Не, благодаря. Спрях цигарите, когато се влюбих в растенията.
Настъпи мълчание.
Нормално е, сега е 13,20 ч.
Е, и? – Винаги настъпва мълчание
на 20-ата минута на всеки час. – Нима?
Така казват. – Не го знаех.
Аз също. – Така е.
В "и 20" и в "без 20".
Е, негоднико! Вие спечелихте войната.
Бих предпочел да бях спечелил ето това.
Сигурно сте гладни. Елате да обядваме.
След това ще ви разведа из къщата.
Жим тук, Жул там. Сабин ще седне до мен.
До къде стигнахте с новия роман? – Още не съм го довършил.
Заради тези проклети статии. Обмислям ги през седмицата.
Пиша ги нощем в петък и ги изпращам по въздушна поща.
А вие?
Възложиха ми книга за водните кончета.
Аз пиша текста, правя снимките.
Катрин отговаря за рисунките и графиките.
Дори Сабин помага. Тя ме придружава до... блатата.
Искам да направя изкуствено блато в градината.
Един ден, може би, ще се върна към литературата с любовен роман.
В него героите ще са насекоми.
Имам ужасната склонност към тясната специализация.
Завиждам на многостранните ви умения, Жим.
Аз съм неудачник. И малкото, което знам, дължа на проф. Сорел.
Попита ме: "Какъв искате да станете? – Дипломат.
Имате ли пари? – Не.
Имате ли покровители, или знаменити родственици?
Не. – Откажете се от дипломацията.
Но тогава какъв да стана? – Станете любознателен.
Това не е професия. Поне засега.
Пътувайте, пишете, превеждайте. Научете се да живеете навсякъде.
Започнете още сега. Бъдещето е за любознателните.
Французите прекалено дълго пренебрегваха света.
Винаги ще намерите вестник, който да плаща за забавленията ви."
Жул мисли, че ви очаква голямо бъдеще. Аз също.
Бих добавила – не е необходимо да бъде славно.
Жул работи и спи тук.
Организирали сме живота си като в манастир.
Жул пише книгите си, лови насекоми и всякакви други животинки.
Матилд, която видяхте, идва от съседната ферма.
Помага ми в домакинството, грижи се за Сабин.
Моята стая.
Но това е Жул! – Да.
Бащата на Жул толкова харесвал Моцарт,
че веднъж го преоблякъл като него.
Това е балконът.
Това е ханчето, където ще спите. Жул ще ви отведе там по-късно.
Жул!
Помощ!
И те подеха прекъснатия си разговор. Всеки разказа за своята война.
Жул не говореше за семейния живот. Катрин се държеше мило и сдържано.
Жим имаше чувството, че не всичко е наред.
В леглото, моряче! Мое сладко дребосъче.
Имало едно време едно малко дребосъче.
Лека нощ, Сабин. – Лека нощ, Жим. До утре.
Лека нощ, Жул. – Искам да говоря с вас.
Какво мислите за Катрин? – Бракът и майчинството
са я направили по-великодушна. По-малко щурец, повече мравка.
Не се заблуждавайте.
Вярно е, тя следи за реда и хармонията в дома ни.
Но щом всичко тръгне добре, се случва да недоволства.
Променя държанието си и шиба наред с жестове и думи.
Винаги съм подозирал, че тя е един малък Наполеон.
Проповядва, че светът е богат
и тя има право мъничко да послъгва,
като предварително помоли Бог за прошка, сигурна, че ще я получи.
Жим, страхувам се, че ще ни напусне.
Това е невъзможно. – Не. Веднъж вече го направи.
За шест месеца. Мислех, че няма да се върне.
Усещам, че е готова отново да си тръгне.
Вече не е в пълния смисъл моя жена.
Доколкото знам, е имала трима любовници.
Един в навечерието на сватбата ни, като сбогуване с моминския й живот.
Отмъщение за нещо, което съм направил, без да подозирам.
Не съм човекът, който й трябва, а тя не може да търпи подобно нещо.
Вече съм свикнал да ми изневерява от време на време,
но не бих понесъл да ме напусне.
Но Албер се яви...
Певецът, който откри статуята. – Именно. Той ни я показа.
Бил е ранен на фронта. В момента се възстановява в съседното село.
Катрин го насърчавала, давала му надежда.
Той е възпитан мъж и беше много откровен с мен.
Иска да се ожени за Катрин и да се грижи за малката.
Не му се сърдя.
Не се сърдя нито на Катрин, нито на Албер.
Постепенно се отказвам от нея.
От всичко земно, което съм очаквал.
Тя няма да ви напусне, защото обича тази ваша страна на будистки монах.
Обикновено е нежна и щедра.
Но ако си въобрази, че някой не я цени достатъчно,
минава от едната крайност към другата с внезапни атаки.
Чуйте песента на поповото прасе. Това е вид къртица.
От стаята си в ханчето Жим виждаше хижата.
Лъчезарната кралица на дома беше готова да отлети.
Жим не бе изненадан. Припомни си грешките на Жул с другите.
Знаеше, че Катрин е прекалено внимателна.
Беше му много мъчно за Жул, но и не можеше да съди Катрин.
Беше скочила сред мъжете, както скочи в Сена.
Над дома виснеше заплаха.
Започна втората седмица.
Сабин, време е да си лягаш. – Да, мамо.
Лека нощ, Жим.
Жим, искам да си поговорим. Ще ми отделите ли време?
Разбира се. – Добре.
Матилд! Елате, моля.
Думите нямат еднаква стойност, защото не са от един и същи род.
На немски "война", "смърт", "луна" са от мъжки род.
Докато "слънце" и "любов" са от женски род.
"Една" слънце, "една" любов.
Живот – среден род. – Така ли?
Това е много красиво и много логично.
Колкото по-дълго траеше войната, толкова по-къси ставаха полите.
При всеки отпуск това беше повод за скандали.
Войниците се чувстваха унизени. Но тогава имаше недостиг на платове.
Работничките във фабриките
подстригваха късо косите си заради машините и ремъците.
Време е да оцените по достойнство немската бира.
Жим е като мен! Той е французин. Не понася немската бира.
Нищо подобно. – Какво?
Франция произвежда най-много сортове вина в Европа, дори в света.
"Бордо", "Шато Лафит", "Шато Марго", "Шато д'Икем",
"Шато Фронтеняк", "Сент Емилион", "Сен Жулиен", "Антр-дьо-Мер".
Пропускам "Кло Вужо", бургундското вино, "Романе",
"Шамбертен", "Бон", "Помар", "Шабли", "Монтраше",
"Божоле", "Пуи-Фюисе", "Пуи-Лоше", "Льо Мулен а Ван",
"Фльори", "Моргон", "Сент Амур"...
Всички се взирахме в бомбата, която се търкаляше бавно надолу.
Оставаха само три стъпала, после две – всички залегнахме.
Настигнете ме!
Какво искате да знаете? – Нищо, искам да ви изслушам.
За да ме съдите? – Опазил ме Бог.
Нищо няма да ви разкажа. Искам да ви разпитам.
Така да бъде. – Въпросът ми е: разкажете вие, Жим.
Добре. Но какво? – Няма значение.
Разкажете това, което мислите.
Без да споменава имена, Жим описа Жул и себе си,
приятелството, живота им в Париж до пристигането на едно момиче
и всичко, което следваше от това. Разказа и за: "Тази недей, Жим."
Тук не можа да не спомене името си,
разходките на тримата, престоя на морето.
Катрин забеляза, че Жим помни всичко, което се отнася до нея.
Тя поспори за някои подробности и прибави други.
Жим описа пропусната им среща и как виждаше тях тримата.
Говори за богатата душевност на Жул и как бе предусетил,
че Жул не ще успее да задържи Катрин.
Щяхте ли да ми го кажете в кафенето? – Да.
Продължавайте. – Нямам какво повече да кажа.
Войната, новата среща с Жул, вашата поява на гарата.
Щастливите дни, които прекарах с вас.
Това, което видях, научих и предугадих.
Тези облаци, които се задават. Имам предвид Албер.
Съюзили сте с Жул срещу мен. – Никой от двама ни не е против вас.
Ще ви разкажа цялата история. Така, както я изживях аз.
Великодушието, невинността, беззащитността на Жул
ме заслепиха и завладяха. Такъв контраст с другите мъже!
Надявах се с веселостта си да го излекувам от кризите му,
но те се оказаха част от самия него.
Щастието, защото ние го изпитахме, не успя да надделее
и ние се озовахме един срещу друг, а не слети един с друг.
Семейството му беше истинско мъчение за мен.
В навечерието на сватбата майката на Жул постъпи нетактично,
което дълбоко ме нарани. Жул стоеше безучастно.
Наказах го, прекарвайки няколко часа с мой бивш любовник.
Харолд. Да, любовник.
Оженихме се с Жул. Бяхме квит и започнахме от нулата.
За щастие, семейството му се премести някъде на север.
Войната избухна, Жул замина на източния фронт.
Пишеше ми прекрасни любовни писма, изпълнени със страст. Удивително!
Отдалеч го обикнах още повече. Идеализирах го.
Истинският ни разрив настъпи по време на първия му отпуск.
Бях като в обятията на чужд човек.
Замина си. 9 месеца по-късно се роди Сабин.
Не прилича на Жул. – Но е от него.
Казах му: "Родих ти дъщеря. За мен тази глава е приключена.
Ще спим отделно. Искам си свободата."
Спомняте ли си нашия млад приятел Фортунио?
Той беше волен като вятъра, аз също.
Беше мил партньор. Каква ваканция!
Но беше твърде млад. Връзката ни не беше сериозна.
За моя изненада
снизхождението и лекотата на Жул започнаха да ми липсват.
Дъщеря ми ме влечеше като магнит, не бях на прав път. Върнах се.
Тук съм едва от три месеца.
Като съпруг Жул е свършен за мен. Не го съжалявайте.
Все още го дарявам с ласки, които са му достатъчни.
Появи се Албер. Той ми разказа за онази гръцка статуя,
в която сте се влюбили и която приличала на мен.
Флиртувах с него. Той е странен,
но има вродена властност, която липсва на Жул.
Иска да се омъжа за него. Ще вземе и майката, и дъщерята.
За мен не е нищо повече от добър приятел.
Поканила съм го утре на обяд. Тогава ще реша.
Изслушахте ме внимателно. Говорих повече от вас.
Не твърдя, че съм казала всичко. Може би съм имала и други.
Говорих само за това, за което и вие.
Разбирам ви, Катрин. – Не искам да бъда разбрана.
Жим желаеше Катрин, но потискаше желанието си.
Тя не трябваше да замине.
Доколко Жим щеше да го направи заради Жул, или за себе си?
Никога нямаше да разбере.
Възможно беше да се опитва да съблазни и него.
Бе недоловимо. Разкриваше целта си едва когато я постигнеше.
Здравей, Сабин. – Здравей, Албер.
Как е майка ти? – Добре.
Здравей, Албер. – Здравей.
И вие ли сте жертвали мустака си? – Като всички.
Но не се харесвам и пак ще го пусна.
Албер е бил ранен на фронта. В окопа.
Когато се събудих и видях хирурга да бърника в черепа ми,
си спомних Уайлд: "Боже, избави ме от физическите страдания,
за моралните ще се погрижа сам." – Най-възмутителното във войната е,
че лишава човека от възможността да води собствените си битки.
Аз мисля, че покрай войната той може да се сражава и за тях.
Спомням си за един артилерист, с когото се запознах в болницата.
Връщайки се от отпуск, във влака се запознал с едно момиче.
Когато слезли на перона, тя му дала адреса си.
В продължение на две години всеки ден й пишел писма
на амбалажна хартия. Писмата му ставали все по-лични.
В началото се обръщал към нея със "Скъпа госпожице".
В третото писмо вече я наричал "Моя малка фейо" и й поискал снимка.
След това последвали "Обожаема моя фейо",
"Целувам ви ръцете", "Целувам ви по челото".
След това започнал да описва снимката й,
говорел за гърдите й, които се загатвали под халата.
Накрая преминал на "ти". "Обичам те безумно."
Писал писмо на майка й, за да й поиска ръката.
И така се сгодил за момиче, което бил виждал само веднъж.
Войната продължавала, писмата ставали все по-интимни.
"Мислено те обладавам, любима, галя прекрасните ти гърди,
притискам голото ти тяло под моето."
Отвърнала му хладно и той се вбесил. Помолил я да не кокетничи,
защото всеки момент може да загине на фронта.
Само човек, който се е сблъсквал с жестокостта на войната,
може да разбере това отнемане на девствеността от разстояние.
Войната е колективна лудост, зад която постоянно дебне смъртта.
Паралелно с голямата война този човек съумял да води
своята малка война, своето лично сражение
и отдалеч да покори сърцето на жена със силата на убеждението.
Докараха го в болницата с рана на главата.
Не издържа на трепанацията, почина в навечерието на примирието.
В последното писмо до непознатата си годеница пише:
"Гърдите ти са единствените бомби, които обичам."
Ще ви покажа негови снимки. Когато ги прелиствам,
той изглежда като жив. – Прекрасна история, Жим.
Жул също ми изпращаше красиви писма от фронта.
Добър ден, Албер. Написахте ли песента ми?
Качете се да репетираме.
Албер!
Албер! Заповядай.
Благодаря, Сабин.
"На стол се люлее, плътска наслада желае."
Какво става с песента? – Почти е готова. Защо?
Наистина ли, Албер? Започваме ли? – Да.
Прекалено е хубава за тях, но човек не избира публиката си.
Пръстите й бяха с пръстени обсипани, китките й бяха с гривни закичени.
Тъй чуруликаше със своя глас, че без дъх оставах аз.
С цвят на опал очите й бяха и сърцето ми бързо те омотаха.
Туй бледо лице на фатална жена оплете фатално мойта душа.
Запознахме се ний, опознахме се ний, а после се разделихме, знаете вий.
Отново се срещнахме и взаимно се стоплихме,
а после пак се разделихме.
По пътя си всеки пое, животът като вихър ни отне.
Една вечер отново можах да я зърна, и споменът за нея веднага се върна.
На банджо под звуците аз разпознах усмивката странна, която харесвах.
Фаталният глас и туй бледо лице отново трогнаха моето сърце.
Омайният й глас изведнъж ме опи. В миг алкохолът времето заличи.
Събудих се, а целувките нейни по челото ми белези оставили знойни.
Запознахме се ний, опознахме се ний, а после се разделихме, знаете вий.
Срещнахме се и пак се разделихме, след като взаимно се стоплихме.
По пътя си всеки пое, животът като вихър ни отне.
Във вечер една отново я зърнах и бързо я прегърнах.
Защо е цялата тази игра, след като всеки в другия се разпозна?
Защо отново да се преоткриваме, струва ли си да се разделяме?
И тогава в живота поехме със сладостна тръпка.
Да се въртим продължихме в сластна прегръдка.
Различна към всеки от тях, Катрин не играеше честно и пред тримата.
Дори по-зле. Жим се чувстваше излишен.
Възхищаваше й се, когато бяха сами. В компания тя ставаше несъвършена.
Лека нощ. – Нашата връзка е в началото си.
Трябва да я оставим на спокойствие като новородено.
Обичали сте истински, Жим. Това се чувства.
Защо не се оженихте? – Не се стигна до там.
Какво представлява? – Разумна и търпелива.
Казва се Жилберт. – Още ли се обичате?
Не причинявайте страдания, Жим. – Нуждая се от приключения и риск.
Това ще бъде нещо ново за мен.
Възхищавам ви се, Катрин. Удоволствие е да ви виждам.
Страхувам се, че започвам да забравям Жул.
Не трябва да го забравяте, а да го предупредите.
Катрин, превод? – "Колко скърби, Боже мой,
раждат увлеченията на сърцето!" – Не е зле.
Въпреки че прибавихте това "Боже мой". Лека нощ!
Ако срещнете другите, поздравете ги от мен.
Ще ми заемеш ли за тази вечер "Родство по избор"?
Току-що дадох книгата на Жим. – Толкова по-зле.
Лека нощ, Жим.
Утре ще ви я донеса. – Благодаря.
Г-н Жим, на телефона.
Благодаря.
Жим, моля ви, донесете книгата. Катрин държи да я прочете довечера.
Жим... Катрин не ме иска.
Страхувам се, че ще я загубя, че може да изчезне от живота ми.
Последния път, когато ви видях с Катрин, изглеждахте като двойка.
Жим, обичайте я, оженете се за нея, за да мога да я виждам.
Имам предвид да не виждате в мое лице спънка, ако я обичате.
Цял ден Жим беше мечтал за Катрин.
Беше в обятията, на коленете му, гласът й бе дълбок.
Това беше първата им целувка. Не говореха – сближаваха се.
Призори се достигнаха.
Лицето й излъчваше невероятно ликуване и любопитство.
Жим се почувства окован. За него другите жени вече не съществуваха.
Ти си на ход.
Жул!
Поканих Жим да се пренесе у нас.
Ще живее в малката стая.
Добре.
Внимавайте, Жим.
Пазете и нея, и себе си.
Това е стаята ти.
Тук има само немски книги, но можеш да вземеш други от стаята ми.
Гардеробът... Ще разопаковам багажа ти.
Мисля, че стаята е прилична.
В тази част е голям безпорядък. Няма начин.
Какво има зад тази стена? – Там е стаята на Сабин и Матилд.
Ясно.
Леглото е що-годе прилично. Седни до мен.
Винаги съм харесвал врата ти. Единствената част от теб,
която можех да съзерцавам незабелязано.
Ето.
А Жул? – Той ни обича.
Това няма да го изненада. А и така по-малко ще страда.
Ще го обичаме и ще го уважаваме.
В селото станаха известни като "тримата луди".
Но ги гледаха с добро око. Когато научи за това,
Катрин измисли нова игра – "селският идиот".
Селото беше масата. Идиотът – всеки по реда си.
Сабин предизвикваше луд смях.
Катрин беше казала: "Човек е влюбен само за миг."
Но за нея този миг се завръщаше непрекъснато.
Животът беше една голяма ваканция за всички тях.
Времето минаваше. Щастието трудно се разказва.
То се похабява, много преди да сме го осъзнали.
Една неделя Катрин реши да съблазни Жул.
Докато Жим четеше книга, тя покани Жул в стаята си.
"Не, не, не!", казваше Жул. "Да, да, да!", настояваше Катрин.
И макар да си казваше, че няма право, Жим ревнуваше.
Катрин не поднови този празник или експеримент.
Четиримата се разходиха край езерото в долината, потънала в мъгла.
Хармонията между тях беше пълна.
Катрин имаше леко главоболие, Жим страдаше от силни мигрени.
Помисли си: "Ако двамата имаме деца,
ще бъдат високи, слаби и ще страдат от мигрена."
На брега на езерото играха с бели камъчета.
Катрин и Жул се научиха да ги хвърлят с фалц.
Небето беше съвсем близо.
Жим трябваше да замине за Париж. Викаха го от вестника му.
Раздялата би била убийствена, без сигурността,
че отново ще се видят невредими, както при раздялата им.
Този прекрасен месец се запечата завинаги в паметта им.
Когато влакът потегли, дълго и нежно си махаха с ръце.
Жул им бе дал благословията си, бе целунал Жим,
който му поверяваше Катрин през своето отсъствие,
защото искаха да се оженят и да имат деца.
Жул е съгласен да се разведе бързо. Ще се оженя за Катрин.
Искам да имам деца от нея.
Жул ще ми осигури работа в страната си.
Превеждам една пиеса, която се играе във Виена
и ще бъде поставена тук.
Къде отиваш? – Прибирам се у дома.
Ще дойда с теб. – Не, предпочитам да не идваш.
Добър ден, Жим! Аз съм Терез. Локомотивът!
Здравей, Терез! Всичко наред ли е? Как е...
15 дни щастие! Изневерих му, за да му купя лула.
Като разбра – побесня. Каза, че ми няма доверие.
Три седмици ме държа заключена.
Избягах през прозореца. Слязох по една строителна стълба.
Един тип ми предложи богатство. Последвах го в Кайро.
Там ме вкара в бардак... – Привет, Жим!
Как е приятелят ти? – Добре.
... един англичанин ме спаси.
Заживяхме заедно с дъщерите му на брега на Червено море.
Един ден получих писмо от село...
Жул в Париж ли е? – Не, не дойде.
... захвърлих всичко и се върнах, за да осуетя сватбата му...
Привет! Как е приятелят ти? – Много добре.
Още ли е със същото момиче? Много е красива.
... започнах да го ухажвам, но беше непреклонен.
Разведох се с мъжа си и най-накрая успях да се омъжа за сводника си.
Идеалното семейство сме. Това е единственият мъж,
на когото не мога да изневеря. Нямам ни време, ни сили.
В момента пиша мемоарите си за списание "Сънди Таймс".
Това е съпругът ми.
А при вас какво ново, Жим? – Ще се женя.
Довиждане, Терез. – Довиждане, Жим.
Добър ден! – Здравей, Жим! Как е Жул?
Добре.
Интересна е, нали? Казва се Дениз.
Безсмислено е да разговаряш с нея. Никога не отговаря.
Не е глупава, но е куха. Тук вътре няма нищо.
Красиво нещо. – Да, красива вещ.
Чист секс, нищо повече.
Довиждане!
Кажи "довиждане" на господина. – Господине.
Довиждане, госпожице.
Катрин прекара зимата в хижата пред камината.
Тя бе годеница на Жим, поверена на Жул.
Всеки ден го питаше: "Мислиш ли, че Жим ме обича?"
Жилберт, когато Катрин върши нещо,
го прави така, че да не нарани никого.
Може и да сгреши, но иска да си извлече поука от живота.
Надява се някой ден да помъдрее. – Това може да продължи дълго.
Не ставай дребнава, Жилберт.
Не съм дребнава. Ревнувам.
Знаех, че ще свърши така.
Жим, не заминавай утре!
Тя ще те има цял живот. Дай ми още осем дни.
Жим не можеше да напусне Жилберт, както Катрин – Жул.
Нито тя, нито Жул не трябваше да страдат.
Бяха различни плодове на миналото,
които си съответстваха и се уравновесяваха.
"Предай на Жул, че срещнах Терез. Омъжила се е, станала е писателка.
Налага се да отложа завръщането си, но скоро ще се върна при теб.
Предстоят ми още няколко малки сбогувания."
Малки сбогувания...
Мислиш ли, че Жим ме обича?
Добър ден, Жул. – Добър вечер.
Какво става? Защо Катрин не дойде да ме посрещне?
Разстрои се от писмата, от работата, от сбогуванията ви.
Тя не обича дългите отсъствия, а вашето се проточи.
При най-малкото съмнение тя извършва нещо повече от другия.
Но ни очаква в хижата, нали? – Така мисля. Със сигурност.
Катрин!
Не исках да ви го казвам.
Тя замина вчера сутринта, без никакви обяснения.
Надявах се, че ще се върне, преди да пристигнете.
Не се ли притеснявате? – Че може да й се случи нещо ли?
Не.
Убеден съм, че в този момент тя върши непоправимото.
Писмото ви не й направи добро впечатление.
"Срещнах Терез. Омъжила се е, станала е писателка...
Предстоят ми още няколко малки сбогувания..."
Не, Жим. Знаете, че Катрин не върши нищо напразно.
Тя е природна стихия, която се изразява с катаклизми.
Живее в яснота и хармония, водена от чувството си за невинност.
Говорите за нея като за кралица. – Но тя е кралица.
Ще бъда откровен.
Катрин не е особено красива, интелигентна или искрена,
но тя е истинска жена. И това е жената, която ние обичаме.
Жената, която желаят всички мъже.
Защо Катрин подари присъствието си на нас двамата?
Защото ние й отдавахме цялото си внимание като на кралица.
Признавам си, Жул, замалко щях да остана в Париж.
Знаех, че между нас няма да се получи.
Дори приятелството ни страда от това.
Понякога ревнувам за щастливото ви минало с нея.
Мразя ви, защото не я ревнувате от мен.
Така ли мислите, Жим?
Готов съм на всичко, за да не загубя напълно Катрин.
Ще го разберете, когато тя се върне. Защото тя винаги се връща.
Помогнете ми, Жул. Искам да се върна в Париж.
Кажете й, че не сте ме видели на гарата.
Това е единственото решение.
Точно така. Отишъл съм на гарата, но не съм ви видял.
Здравейте! Какво е станало?
Сега ли пристигаш?
Ти си моят Жим, аз – твоята Катрин. Всичко е наред.
Пишеше ми говори много за своята работа,
но аз също имам свои неща. Сбогувал си се с любимите си.
Аз също отидох да се сбогувам с моите.
Ще ме държиш в обятията си цяла нощ, но нищо повече.
Искаме да имаме дете, нали, Жим?
Но ако го създадем сега, няма да знам дали е от теб.
Разбираш ли? Трябваше да го направя, Жим.
Обичаш ли Албер? – Не.
А той обича ли те? – Да.
Повярвай, това е единственият начин да бъдем начисто и квит.
Албер се равнява на Жилберт.
Защо мълчиш? Трябва да започнем отначало.
Това беше един от принципите на нейното верую.
И двамата лежаха треперейки. Катрин заспа, но Жим не мигна.
Разбра, че съществува само едно – силата, която ги привлича.
Отново полетяха високо като хищни птици.
Целомъдрието трябваше да продължи, докато тя не се убеди,
че не носи дете от Албер.
Принудителното въздържание още повече ги възбуди.
Обетованата земя се виждаше.
Внезапно Обетованата земя отскочи далеч.
Когато дойде моментът, те се учудиха,
че Катрин не е бременна. Отидоха при специалист,
който им каза, че трябва да умеят да чакат.
Какво има? – Тази нощ искам да спя сама.
Защо? – Защото така искам.
Обясни ми. – Няма нищо за обясняване.
Ще стоя кротко до теб. – Не ти вярвам.
Отвратена съм.
Нощите се превръщат в кошмар. Мисля само за детето,
което никога няма да имаме. Чувствам се като на изпит.
Важното е, че се обичаме. – Не.
Не е най-важното. Защото аз те обичам по-малко.
Предлагам да се разделим за известно време.
Ако след това разбера, че те обичам, ще поема риска.
Хайде, върви при Жилберт. Тя и без това ти пише всеки ден.
Несправедлива си, Катрин. – Несъмнено. Но аз съм безсърдечна.
И затова не те обичам. И никога няма да обичам.
Сега съм на 32, а ти на 29. На 40 ще поискаш да имаш жена.
Ще бъда на 43, ти ще пожелаеш 25-годишна.
И тогава ще остана сама. Като пълна глупачка.
Права си. Утре ще си замина.
Предлагам да се разделим за три месеца.
Страдаш ли? Защото аз вече не страдам.
Не си струва да страдаме едновременно.
Когато ти престанеш да страдаш, тогава аз ще започна.
Жул.
Преча ли ти?
Не издържам повече.
Чу ли ни как се карахме? – Не, работех.
Не мога да го понасям. Ще полудея.
Утре си заминава. Ще се отърва от него.
Не бъди несправедлива, Катрин. Знаеш, че те обича.
Вече не знам. Наистина не знам.
Той ме излъга. Не е посмял да скъса с Жилберт.
Сам не знае какво иска.
Обичам я, не я обичам, навярно някога ще я обикна.
Аз нямам вина за детето. – Имаш ли цигара?
Искаш ли?
Да поговоря ли с него? – Не, в никакъв случай.
Чувствам се раздвоена. Но искам да си тръгне.
Решихме да се разделим за три месеца.
Ти какво мислиш?
Не знам. Може би идеята е добра.
Не искаш да ми кажеш какво мислиш?
Дълбоко в себе си знам, че ме мразиш.
Не, Катрин.
Никога не съм те мразил.
Винаги ще те обичам. Въпреки всичко, каквото и да стане.
Наистина ли, Жул?
И аз те обичам.
Двамата бяхме толкова щастливи. – Но ние сме щастливи.
Поне аз.
Наистина ли?
Да, ще бъдем винаги заедно. Само ние двамата.
Ще остареем заедно. Със Сабин и внуците на Сабин.
Бъди до мен, Жул.
Не искам да се върна при него, преди да си замине.
Остани тук.
Аз ще спя долу.
Мила Катрин!
Често ми напомняш
за една китайска пиеса, която гледах преди войната.
При вдигането на завесата, императорът се навежда към публиката
и казва:
"Пред вас е най-нещастният човек.
Аз имам две съпруги – първа и втора."
Жул приемаше любовта им като относителна,
но неговата беше абсолютна.
На следващата сутрин Жим замина. Катрин искаше да го изпрати.
През нощта се спусна мъгла.
Кошерът почувства, че Жим не се разбира с царицата-майка.
Беше съвсем естествено той да си замине.
Къщата не се вижда.
Според новото есенно разписание
влакът трябваше да отпътува на следващата сутрин.
В хотелските стаи човек се чувства като прелюбодеец.
Може и да не съм много морална, но не обичам потайностите. Ти – да.
Не отричай, защото няма да ти повярвам.
Жим мислеше за децата, които можеха да имат с Катрин.
Как пъплят из къщата, едно от друго по-хубави.
Казваше си, че Катрин ще поднови авантюрите си, ако нямат деца.
Не си говореха повече. Любиха се за последен път,
без да знаят защо. За да сложат край, може би.
Беше като погребение, сякаш вече бяха мъртви.
На следващия ден тя изпрати Жим до влака. Не размахаха кърпички.
Нещо ги пробождаше в гърдите, въпреки че нямаше причина.
Жим помисли за пореден път, че това беше краят.
Инхалаторът ти. Получи се писмо за теб.
Мисля, че съм бременна. Върни се. Катрин
Жилберт, моля те, дай ми хартия за писма.
На легло съм, боледувам. Не мога да стана.
Нямам желание да те видя. Може би си бременна от друг.
Не вярвам жалкото ни последно сбогуване да е направило това,
което буйната ни любов не успя да постигне."
"... което буйната ни любов не успя да постигне."
Права си, изобщо не вярвам на тази история с болестта.
Още сега ще му напиша, че искаш да го видиш.
"Скъпи мним болен, елате да ни видите при първа възможност.
Катрин чака писмо от вас. Пишете кратко, очите й са изморени
и не може да чете дълги писма."
Катрин не вярваше, че съм болен. Питам се дали изобщо е бременна.
Малко вероятно е аз да съм бащата. Имах основание да се съмнявам,
позовавайки се на миналото ни, на Албер и всичко останало.
Ще пуснеш ли това писмо? – Разбира се.
Благодаря.
Получи се още едно писмо за теб.
Трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. До скоро.
Обичам те, Жим. Има много неуловими неща, които не разбираме,
и толкова невероятни неща, които са истина. Бременна съм.
Благодаря на Бога. Сигурна съм, че ти си баща на детето.
Любовта ти е част от моя живот. Ти живееш в мен.
Повярвай ми, Жим. Тази хартия е твоята кожа, мастилото – моята кръв.
Натискам силно перото, за да влезе дълбоко в нея. Отговори ми бързо.
Жилберт!
Вярвам ти, любима. Готвя се да дойда при теб.
Знам, че всичко хубаво у мен дължа на теб.
Бяха си обещали да не си звънят по телефона,
защото не можеха да се докосват.
Писмата им пътуваха по 3 дни. Сякаш бе диалог между глухи.
Имам много поводи да се съмнявам. Миналото, Албер и другите.
Повече няма да мисля за вас, а и вие няма да мислите за мен.
В момента всичко у вас ме отвращава, въпреки че не би трябвало.
Дългото ти писмо много ме впечатли.
Тази сутрин осъзнах, че след два дни ще бъдеш тук.
Нека преглътнем обидите и да обединим силите си.
Жим, ела, когато можеш, но нека да бъде скоро.
Накрая Жим получи писмо от Жул.
"Детенцето ви угасна на третия месец от утробния си живот.
Катрин желае от този момент между вас да настъпи мълчание."
Двамата не бяха успели да създадат нищо.
Жим си каза: "Хубаво е да преоткриеш човешките закони,
по-практично е да се подчиниш на съществуващите правила.
Играхме си с източниците на живот и загубихме."
Не! – Не може да бъде!
Невероятно!
Окончателно ли напуснахте хижата? – Да, сега живеем във Франция.
Наехме една стара мелница на брега на Сена.
Жул, трябва да се видим. Елате утре у дома.
Добре.
Разкажете ми за Катрин. – Уплаших се да не се самоубие.
Купи си револвер. Казваше "Еди-кой си умря от самоубийство",
както се казва "Еди-кой си умря от холера".
Вглъби се в себе си като вдовица. Изглеждаше като тежко болна.
Придвижваше се бавно с усмивка на мъртвец.
Жилберт, запознай се с Жул. – Добър ден.
Жим толкова ми е говорил за вас, че имам чувството, че ви познавам.
Катрин знае ли, че сте тук? – Да.
Кани вас и госпожата на разходка. Бих искал да приемете.
Жилберт няма да се съгласи. Но аз ще дойда.
Трябва да си тръгвам.
Не, Жул! Не може да носите подобна шапка! Не и във Франция.
Вземете моята. – Добре.
Добър ден!
Елате, ще ви заведа.
Тази сутрин беше в прекрасно настроение. Не я разстройвайте.
Аз? Тук е прекрасно. – Вижте колата на Катрин.
Елате.
Катрин?
Ето го и Жим. – Добър ден.
Катрин се усмихваше, но беше видно, че е замислила нещо.
Тя опакова бялата си пижама в пакетче и го завърза с панделка.
Жим се питаше за ролята на пижамата, после я забрави.
Отидоха на разходка.
Умирам от глад! Искате ли да вечеряме тук?
Албер! Какво правите тук? – Излязох на чист въздух.
Добър ден.
Аз живея тук.
Ще вечеряте ли с нас? – С удоволствие, ако е веднага.
Да нямате любовна среща? – Може би.
Лека нощ.
Дайте ми пакетчето. Лека нощ.
Добре изиграно. Бялата пижама влиза в действие. Не го очаквах.
Учудвам се, че не е избрала нов човек за тази роля.
Албер вече толкова й е служил. – Защо?
Албер беше най-подходящ за тази вечер. Оставете й колата.
Нейното верую е: "В семейството единият трябва да бъде верен."
Другият... – Трябва да се прибирам.
Видяхте, че вече не живея сам.
Ще се оженя за Жилберт. – Вие сте по-разумен от мен.
Разбрахте, че когато Катрин приключва с нещо, то е окончателно.
Мисля, че Жилберт ще бъде добра съпруга. Много е красива.
Жим разпозна ритмичния зов на колата й.
Отначало не видя нищо. После зърна автомобила между дърветата.
Въртеше се из площада, одрасквайки дърветата
като кон без ездач, като кола фантом.
Жим...
Каква нощ прекарах! Чувствах, че нямам какво да правя там.
Този живот, този дух са мъртви за мен.
Това бе пустиня, задушаваща пустиня. Говорех за теб, търсех те.
Ела бързо.
Легни до мен. Целуни ме.
Катрин, трябва да ти разкажа нещо дълго.
Слушам те.
В един роман, който ми даде, намерих пасаж, подчертан от теб.
Героинята се отдава мислено на своя съсед по каюта в кораба.
Това ми подейства като изповед.
Това е твоят начин да изследваш света.
И аз имам подобно любопитство. Може би като всички останали.
Но аз го потискам заради теб, но дали ти го правиш заради мен?
И аз мисля като теб, че няма идеална любов при двойките.
Достатъчно е да се огледаме наоколо.
Ти искаше да съградиш нещо по-хубаво, отхвърляйки лицемерието.
Ти искаше да измислиш любовта.
Но пионерите трябва да бъдат смирени, да не са егоисти... Не.
Нека погледнем истината в очите. Ние сме неудачници, провалихме се.
Ти се опита да ме промениш, да ме приспособиш към себе си.
В желанието си да внеса радост, аз предизвиквах отчаяние.
Обещанието ми към Жилберт да остареем заедно
няма определен срок и мога да го отлагам до безкрай.
То е като фалшива банкнота. Изгубих надежда да се оженя за теб.
Трябва да знаеш, Катрин, искам да се оженя за Жилберт.
Ние с нея все още можем да имаме деца.
Хубава история, Жим.
А аз, Жим... А аз?
А децата, които бих искала да имам? Ти нима не искаше, Жим?
Исках, Катрин, исках.
Щяха да бъдат красиви, Жим.
Ти ще умреш. Отвращаваш ме.
Ще те убия, Жим!
Слаб си. Страхуваш се!
Няколко месеца по-късно...
Щастлив съм да ви представя двата футболни отбора...
Жим беше щастлив, че сърцето му не се разтуптя при вида на Катрин.
Тя избягваше да ги оставя сами и предложи да се разходят.
Жим прие. Каква ще бъде програмата?
Катрин допускаше леки непредпазливости с колата.
Цареше атмосфера на очакване, подобна на предишната разходка.
Седнаха в едно кафене на брега на реката.
Започнали са да горят книги. – Да, направо невероятно.
Катрин лесно ви спечели, но трудно ви задържа.
Любовта ви спадна до нулата и се изкачи до сто с нейната.
Никога не съм познавал вашите нули и вашите сто.
Г-н Жим, искам да ви кажа нещо. Ще ме придружите ли?
Жул, гледай ни добре!
Жул вече нямаше да изпитва онзи страх, който го измъчваше –
да не му изневери и да не умре. Защото това се беше случило.
Намериха телата оплетени в храстите. В сравнение с ковчега на Жим,
този на Катрин изглеждаше като кутия за бижута.
Не оставиха нищо след себе си. Той, Жул, имаше своята дъщеря.
Дали Катрин бе обичала борбата заради самата борба? Не.
Но така бе замаяла с нея Жул, че му се повдигаше.
В него нахлуваха вълни на облекчение.
Приятелството между Жул и Жим беше по-силно от любовта.
Обичаха да бъдат заедно. Отчитаха различията си с нежност.
Някога ги бяха нарекли Дон Кихот и Санчо Панса.
Пепелта им беше прибрана в урни, подредиха ги в касетка и запечатаха.
Самият Жул би ги смесил.
Катрин бе мечтала да хвърлят праха й по вятъра от висок хълм,
но беше забранено.
Превод Светлана Атанасова
Допълнения, редактор и тайминг СИНЕАСТ ®
2023 ©