Stalker (1979) (Stalker.DVDRip.RawPower.CD2_BG.srt) Свали субтитрите
Аз съм за продажното вдъхновение.
Да допуснем, че вляза в тая стая
и се върна в нашия забравен от Бога град на гениите.
Но нали човек пише за това, което го мъчи, което го съмнява.
През цялото време му трябва да доказва на себе си и на другите
че той нещо струва.
А ако аз навярно знам, че съм гений?
Защо да пиша тогава?
От какъв зор?
Въобще трябва да кажа, че...
ние съществуваме за това, че...
Бъдете любезен, оставете ме на мира!
Оставете ме да подремна, не съм спал цяла нощ.
Дръжте си комплексите за вас.
Във всеки случай цялата тая ваша технология...
всички тия пещи, колела...
... и прочие глупости са,
за да се работи по-малко и да се плюска повече.
Всичко това са патерици, протези.
А човечеството съществува, за да създава...
произведения на изкуството.
Това е безкористно, за разлика от другите човешки дейности.
Велики илюзии! Образи на абсолютната истина!
Чувате ли ме, Професоре?
За какво безкористие говорите?
Все още хора умират от глад. Да не сте паднали от Луната?
И това са нашите умни мозъци!
Вие не можете да мислите абстрактно.
Нали не искате да ме учите на смисъла на живота?
И да мислим едно и също?
Безполезно е. Макар че сте професор, сте невежа.
И ето че стана голямо земетресение.
И слънцето се затъмни.
И Луната стана като кръв...
И звездите паднаха на Земята,
като смокини, обрулени от силния вятър,
рони неузрелите си плодове.
И небето се скри, свито като свитък.
И всяка планина и остров се поместиха от местата си.
И земните царе, и велможи,
и богатите, и хилядниците,
и силните, и всеки свободен
се скриха в пещерите и горските усои
и говорят на планините и камъните: "Паднете върху нас...
и ни скрийте от лицето, седящо на престола,
и от гнева на агнеца,
тъй като дойде великия ден на неговия гняв,
и кой ще може да устои?
В този ден двама...
двама от тях...
отишли в селището, отстоящо на 60 стадия...
наречено...
и разговаряли помежду си за всички тези събития.
И когато разговаряли и разсъждавали...
и като се приближил, тръгнах с тях,
но очите им бяха отнети, тъй че те не разбраха.
Той казал: "За какво вие...
все разсъждавате и от какво сте печални?
Един от тях, наречен...
Събудихте ли се?
Говорихте за смисъла...
на нашия... живот...
безкористността на изкуството...
Ето, да речем, музиката.
Тя и в действителност е по-малко от всичко свързана,
по-точно, ако е свързана, то то е безидейно, механично,
чрез празен звук, без... без асоциация.
И въпреки всичко, музиката като по чудо прониква в самата душа!
Какво резонира в нас в отговор на приведения в хармония шум,
и го превръща за нас в източник на най-висока наслада,
и ни обединява, и ни разтърсва?
За какво е нужно всичко това? И главното - на кого?
Вие отговаряте: "На никого. И за нищо".
Безкористно".
Не.
Едва ли.
Нали в краен смисъл всичко има смисъл.
И смисъл, и причина.
Това какво е, натам ли да вървим?
За съжаление. Друг път няма.
Нещо е мъгливо, а, Професоре?
Тук да вървя първи е нежелателно.
За Големия змей не съм доброволец.
Видимо трябва да теглим жребий. Съгласни ли сте?
Тук все пак бих предпочел да има доброволец.
Имате ли кибрит?
Благодаря.
Тръгва който изтегли дългата..
Теглете.
Дългата. Този път не ви провървя.
Поне гайка да бяхте хвърлил.
Разбира се, моля.
Още?
Добре... отивам.
По-бързо, Професоре!
Тук... тук има някаква врата!
Сега натам! Отваряйте вратата и влизайте!
Пак ли аз? И да влизам, пак ли аз?
Така ви се падна. Вървете, не бива да стоим.
Какво носите? Тук не бива с оръжие!
Ще загинете и нас ще погубите!
Спомнете си танковете!
Зарежете, много ви моля!
Какво, не разбирате ли?
Ако нещо се случи, ще ви измъкна, а така...
Много ви моля! По кого там ще стреляте?
Вървете, нямаме време!
Тука има вода!
Дръжте се за перилата и се спускайте.
Само не ходете никъде! Чакайте горе на изхода!
Надявам се, че вие нямате такова нещо?
Какво?
- Нещо като пистолет.
Не, за краен случай имам ампула.
Каква ампула?
- Зашита ампула. Отрова!
Боже мой! Вие какво, да умирате тук ли сте дошли?
Това е за всеки случай.
Писателю! Назад!
Върнете се, самоубиецо!
Нали ви казах да чакате на входа! Стойте! Не се движете!
Това е вашата тръба.
Какво?
- Вие сте първи по нея.
Затова той тръгна не където трябваше от уплаха.
Ама че експеримент.
Експерименти, факти, истина на последна инстанция.
Факти изобщо няма, а тук още по-малко.
Всичко тук е нечия измислица.
Нима не чувствате?
А вие, разбира се, трябва да знаете чия е.
Но защо?
Какъв е смисълът от вашите знания?
Чия съвест от тях ще заболи? Моята ли?
Аз нямам съвест, имам само нерви.
Наругае ме някой мръсник - рана.
Друг негодник ме похвали - пак рана.
Влагаш душа, сърце - ще ти излапат и душата, и сърцето.
Мерзост да изтръгнеш от душата - и нея лапат.
Всички са съвсем грамотни.
Всички имат сензорен глад.
И всички те се трупат - журналисти,
редактори, критици, всякакви жени...
И все искат - хайде, хайде!
Какъв писател съм, по дяволите, като мразя да пиша.
Ако за мен това е мъка, болезнено занятие,
нещо като хемороид.
Преди мислех, че от много книги някой става по-добър.
Че аз не съм нужен никому!
Ще пукна, а след два дни ще започнат да дъвчат другиго.
Мислих, че ще ги променя, а те промениха мен!
По свой образ и подобие.
Преди бъдещето беше само продължение на настоящето,
а всички промени бяха някъде там, зад хоризонта.
А сега бъдещето се сля с настоящето.
Нима са готови за това?
Те нищо не искат да знаят! Те само дъвчат!
Ама и ви върви!
Боже мой, сега... Сега ще живеете сто години!
А защо не вечно?
Като Вечния поток.
Вие навярно сте прекрасен човек!
Почти не се и съмнявах.
Но все пак сте понесли такава мъка!
Тази тръба е страшно място! Най-страшното в Зоната!
Нарича се "месомелачката", но е по-лошо от всяка месомелачка!
Колко хора загинаха тук!
Дикобраз излъга и брат си тук.
Такъв беше ловък, талантлив.
Ето чуйте.
Ето че и лятото отмина, сякаш не го е имало.
При припек е топло, но иначе е малко.
Всичко, което можеше да се случи,
На мен, като лист петопръстен, право в ръката легна,
Само че това е малко.
Напразно нито зло, нито добро не се загуби,
Всичко гореше ярко, само че това е малко.
Животът ме взе под крило, пазеше ме и ме спасяваше.
На мен и в истината ми вървеше, само че беше малко.
Листа не обгори, Клони не счупи.
Денят е измит, като стъкло, Само че това е малко.
Хубаво е, нали? Това са негови стихове.
Какво ходиш насам-натам? Какво се суетиш?
Аз просто...
- Противно е да те гледам!
Колко съм щастлив! Не често се случва всички дошли да си отидат.
Правилно се държахте! Вие сте хубави, добри, честни хора.
Гордея се, че не сбърках.
Виждате ли той е радостен, че всичко се получи добре!
Съдба! Зона! Аз, виждате ли, съм прекрасен човек!
Мислиш ли, че не видях как ми пробута две дълги клечки?
Не, вие не разбирате...
- Разбира се, че как иначе!
Извинете, Професоре, не искам да кажа нищо лошо,
но тая гнусотия ви избра за любимец.
Защо така говорите!
А мен, като второразрядно същество, не завря в тая тръба!
Месомелачка! Ама че дума!
Кой ти дава право да решаваш
кой да живее и кой да влиза в месомелачката?!
Вие сами си избрахте!
Какво? Една дълга от две дълги ли?
Клечките са глупост.
Още там, под гайката, Зоната ви пропусна,
и стана ясно, че ако някой премине месомелачката, то това ще сте вие.
А после и ние след вас!
- Е, знаете ли...
Ако не си представяте колко е страшно, грешите.
Но все някой трябва да мине пръв!
Да! Не, това не е клиника!
Виждате ли, някой трябва да мине пръв!
Не пипайте!
Девета лаборатория, моля!
Момент.
Слушам.
- Надявам се, че не съм попречил?
Какво искаш?
- Само няколко думи.
Вие го скрихте, аз го намерих.
Старото здание, четвърти бункер. Чуваш ли ме?
Веднага се обаждам в корпуса по безопасност.
Можеш да съобщиш, можеш и доноси да пишеш за мен,
можеш да настройваш моите сътрудници срещу мен, но е късно!
Аз съм само на две крачки от това място.
Ти разбираш ли, че това е краят ти като учен?
Ами че радвай се!
Разбираш ли, какво ще стане, ако посмееш?
Пак ли ме плашиш?
Цял живот от нещо съм се плашил. Даже и от теб.
Но сега изобщо не ме е страх, уверявам те.
Боже мой, ти даже не си Херострат.
Цял живот ти се искаше да ми напакостиш,
за това, че преди 20 години спах с жена ти.
А сега си във възторг, че ти се удаде да бъдем квит.
Добре, върви, прави си своята... гнусотия.
Не смей да затваряш телефона!
Затворът не е най-страшното, което те очаква.
Главното е, че ти самият няма да си простиш за това.
Виждам как висиш над пропастта на собствените си презрамки.
Какво заформихте, Професоре?
А представяте ли какво ще стане, когато всички повярват в тая стая?
И когато всички се юрнат тук?
А това е въпрос на време.
Ако не днес, то утре! И не с десетки, а с хиляди!
Нереализирани императори, велики инквизитори, фюрери,
всякакви благодетели на човешкия род!
И не за пари, не за вдъхновение, а за преразпределение на света!
Такива тук не взимам, усещам ги!
Какво можете да усетите!
Не сте единственият сталкер на света.
Никой от сталкерите не знае...
за какво идват тук и за какво си отиват тези, които водите.
А количеството на немотивираните престъпления расте!
Това не е ли ваша работа?
А военните преврати, а мафията в правителствата...
не са ли ваши клиенти?
Ами лазерите, ами всички тия свръхбактерии,
цялата тая мерзост, скрита до едно време в сейфовете?
Прекратете тази социологическа диария!
Нима вярвате с тези приказки?
В добрите не. А в страшните - колкото ми харесва.
Зарежете това!
Не може да има у човека такава ненавист или любов,
която да се разпространи върху цялото човечество!
Е, пари, жена, е, примерно мъст,
кола да сгази началника, това-онова...
А власт над света! Справедливо общество!
Божие царство на земята!
Това не са желания, а идеология, действие, концепции.
Неосъзнатото състрадание още не е в състояние да се реализира.
Е, както обикновеното инстинктивно желание.
Нима може да има щастие за сметка на нещастието на други?
Съвършено ясно виждам,
че вие сте замислили да съкрушите човечеството с благодеяния.
Напълно съм спокоен и за вас, и за себе си,
още повече за човечеството.
Защото нищо няма да се получи.
В най-добрия случай ще получите своята Нобелова награда.
Или по-скоро ще получите нещо неопределено,
за което впрочем и не мислите. Телефонното...
Мечтаеш за едно, а получаваш съвсем друго.
Защо го направихте?
Телефон... електричество...
Вижте, забележително приспивателно.
Сега такова не произвеждат. Откъде тук има толкова?
Да отидем там?
Наближава вечер, тъмнината ще се връща.
Между впрочем аз прекрасно виждам,
че всички тия четения на стихове и ходене в кръгове е нещо...
като форма за принасяне на извинения.
Разбирам ви. Тежко детство, среда...
Но не си правете илюзии, няма да ви простя.
Това не е необходимо, моля ви.
Професоре, елате към нас.
Минутка... Не бързайте.
Аз и не бързам за никъде.
Знам, че ще се сърдите.
Но съм длъжен да ви кажа...
Ето ние с вас... стоим на прага...
Това е най-важният момент във вашия живот.
Трябва да знаете, че...
тук ще се изпълни вашето най-съкровено желание.
Най-искреното! Най-изстраданото!
Няма нужда да говорите нищо.
Трябва само...
да се съсредоточите и да се постараете да си спомните целия живот.
Когато човек мисли за миналото, той става по-добър.
А главното е...
Главното е...
Да вярва!
А сега вървете.
Кой иска да е пръв?
А може би вие?
Аз ли? Не, не искам.
Разбирам, това не е така просто, но сега ще ви мине.
Едва ли...
това ще мине.
Ако започна да си спомням живота,
едва ли ще стана по-добър.
А после, нима не чувстваш, че всичко това е срамно?
Да се унижаваш, да хленчиш, да се молиш?
Че какво лошо има в молитвата?
Всичко това говорите от гордост.
Успокойте се, просто не сте готови. Случва се доста често.
А може би, първо вие?
Аз.
Пред нас е новото изобретение на професор Професора!
Прибор за изследване на човешките души. Душемер!
Всичко на всичко това е бомба.
Какво?
Майтап.
Не, просто е бомба. Двадесет килотона.
Защо?
Сглобихме я с приятели.
С бивши мои колеги.
На никого това място няма да донесе щастие.
Но ако попадне в лоши ръце...
Впрочем, вече не знам.
Тогава ще ни хрумне...
че все пак не бива да унищожаваме Зоната.
Дори това да е чудо, то е част от природата,
а значи, че е надежда в някакъв смисъл.
Те са скрили тая мина, а аз я намерих.
Старото здание, четвърти бункер.
Видимо, трябва да съществува принцип...
никога да не се правят необратими действия.
Разбирам, не съм маниак.
Но докато тази язва тук остава открита за всяка гад -
нито сън, нито покой.
Или може би съкровеното няма да позволи?
Бедничкият, намерил си е проблемче.
Дайте!
Дайте!
Вие сте интелигентен човек!
Защо? Какво искате?
- Ти, лицемерна гнида...
Какво искате? Какво искате... от мен?
Иска да унищожи вашата надежда!
Нищо не би останало у хората!
Това е единственото... място, където можеш да дойдеш,
ако няма на какво повече да се надяваш.
Но нали дойдохте!
Защо да унищожавате вярата?
Млъкни, бе!
Виждам какво се крие в теб!
Искаше да плюеш на хората!
Ти заработваш пари на нашата... мъка.
Не в парите е работата.
Тук ти се наслаждаваш, ти тук си цар и бог.
Ти, лицемерна гнида, решаваш кой на живее и кой да умре.
Дори и избира!
Разбирам защо един сталкер сам никога не влиза в стаята.
Тук вие се опивате от власт, от тайна и авторитет!
Какви други желания може да има!
Не е вярно! Вие... вие грешите.
Сталкерът не бива да влиза в стаята.
Сталкерът въобще не бива да влиза в Зоната с користна цел.
Спомнете си Дикобраз!
Да, вие сте прави, а аз съм гнида.
Нищо не съм направил в този свят и нищо не мога да направя.
И на жена ми нищо не можах да дам.
И приятели не мога да имам. Но моето си не ми отнемайте!
На мен вече всичко ми взеха, там, зад бодливата тел.
Всичко мое е тук. Разбирате ли? Тук е! В Зоната!
Щастието ми, свободата, достойнството - всичко е тук!
Нали водя тук такива като мен, нещастни, измъчени.
Нямат на какво повече да се надяват.
А аз мога да им помогна!
Никой не можа да им помогне, а аз, гнидата, мога!
От щастие съм готов да плача, че мога да им помогна.
Това е! Повече нищо не искам.
Не знам. Може би.
Но все едно, извини ме, само...
Ти просто си изрод!
Ти си нямаш понятие какво става тук..
Защо по твоему се обеси Дикобраз?
Той е дошъл в Зоната с користна цел.
Погубил е брат си в "месомелачката" заради пари.
Разбирам. Но защо все пак се е обесил?
Защо не е отишъл още веднъж не за пари, а за брат си?
Като покаяние?
Искал е... не знам. След няколко дни се обеси.
Тук просто той разбра, че не обикновените желания,
а съкровените желания се изпълняват!
Пък ти си викай там...
Тук се сбъдва това, което съответствува на твоята натура,
същност, за която си нямаш понятие.
А тя седи в теб и цял живот те управлява!
Ти, Кожена Качулко, нищо не си разбрал.
Дикобраз не бе победен от алчността.
Че той пълзеше на колене в тая локва, за брат си молеше.
А получи маса пари и нищо друго.
Защото на Дикобраз - Див образ!
А съвест, душевни мъки - всичко това е измислено.
Разбра той това и се обеси.
Няма да отида в твоята стая.
Не искам своя боклук да изливам на ничия глава.
Даже на твоята.
А после като Дикобраз, да лазиш.
По-добре в къщата си да се сополивя тихо и мирно.
Не, Големия Змей, кофти разбираш хората...
след като водиш такива като мен в Зоната.
А освен това...
А ти откъде разбра, че това чудо съществува в действителност?
Кой ви каза, че тук наистина се изпълняват желания?
Видели ли сте поне един човек, който тук е бил ощастливен?
Може би Дикобраз?
А и изобщо, кой ви разказа за Зоната,
за Дикобраз, за тая стая?
Той.
Тогава изобщо нищо не разбирам.
Какъв е смисълът да се идва тук?
Тихо е...
Чувате ли?
Че какво, да зарежа всичко...
да взема жената, Мартишка, и да се прехвърлим тука.
Завинаги.
Тук няма никого. Никой няма да ги обиди.
Върна се.
А това откъде е?
Там се присламчи. Не върви да я зарежеш.
Е, ще вървим ли? Мартишка чака.
Отиваме ли?
Не ви ли трябва куче?
Аз си имам пет такива вкъщи.
Какво, обичате ли кучета?
Какво?
Това е добре.
Добре, да вървим.
Ако знаете само как съм уморен!
Само Бог знае!
А се наричат себе си "интелигенция", тия писатели, учени!
Успокой се!
Те не вярват в нищо!
При органът, с който вярват, е атрофирал до неузнаваемост!
Стига. Да вървим. Легни си. Не бива...
Тук е влажно. Не бива да лежиш...
Свали го.
Боже мой, що за хора...
Успокой се, те не са виновни.
Трябва да ги съжалиш, а не да им се сърдиш.
Ти ги видя, погледът им е празен.
Всяка минута те мислят как да не се минат,
как да се продават по-скъпо!
Да им се заплати всяко душевно движение!
Те знаят, че "не са се родили напразно", че те са "призвани"!
Те живеят "само веднъж"!
Нима такива могат да вярват в нещо?
Успокой се, не бива.
Постарай се да заспиш, а? Поспи.
И никой не вярва. Не само тия двамата. Никой!
Кого да водя там?
О, Господи...
А най-страшното е...
че това не е нужно на никого.
Тази стая не е нужна никому. И всичките си усилия са без полза!
Защо така? Не бива.
Не отивам там повече с никого.
Искаш ли да дойда с теб?
Къде?
Мислиш ли, че няма за какво да ме помолиш?
Не...
Не бива.
Защо?
Не, не.
Ами ако и от теб нищо не се получи?
Знаете ли, мама беше много против.
Сигурно вече сте разбрали, че той е блажен.
Цялата околия му се присмива.
Заплес бил, един такъв жалък.
Мама казваше: "Той е сталкер,
той е смъртник, той е вечен арестант!
Спомни си какви деца имат сталкерите".
А аз... аз даже не спорех.
И сама знаех всичко, и че е смъртник,
и че е вечен арестант, и за децата.
Само че какво можех да направя?
Бях сигурно, че с него всичко ще е наред.
Знаех, че и много мъка ще има.
Но по-добре тъжно щастие, отколкото...
сив, унил живот.
Може би, всичко това съм го измислила по-късно.
И когато той дойде и ми каза: "Ела с мен".
И аз тръгнах, и после никога не съм съжалявала.
Никога.
И тъга имаше много.
И страшно беше, и срамно беше.
Но никога не съм съжалявала и никога не съм завиждала никому.
Просто такава е съдбата, такъв е животът, такива сме ние.
А ако в нашия живот нямаше мъка, то по-добро не би имало.
По-лошо можеше.
Защото тогава и щастие нямаше да има.
И не би имало и надежда.
Обичам твоите очи, приятелю мой,
С играта тяхна пламенно-чудесна,
И когато ги приповдигнеш изведнъж,
И, като мълния небесна,
Оглеждаш бегло всичко наоколо.
Но има силно очарование:
Очи, забодени вниз,
В минути на страстна целувка,
И през притворени ресници
Мрачен, неясен огън на желания...
Превод: BEST RIPPER
Редакция: BEST RIPPER