Dispara a.k.a. Outrage (1993) Свали субтитрите
по разказа на Джорджо Щербаненко "Стреляй, за да ти мине".
А сега, за радост на всички деца,
на арената е най-малката армия в света!
Мирно!
Кръгом!
Казах "кръгом"!
Обърни!
- Добре, дръж!
Тръгваме ли си?
- Само още малко.
Никога не съм обичал цирка. Дори и като дете.
Натъжава ме.
Какво правиш, Данило? Адмирале, направете нещо!
Не, Данило, невъзможен си! Изхвърлете го! Вън! Всички вън!
А сега настъпи най-важния момент в нашия спектакъл...
Дотегна ми. Ще се видим утре в редакцията.
Моментът, който всички очаквате –
на арената ще се появи царицата на амазонките.
Изключителната, фантастичната Юдита!
Видяхте изключителен номер! Браво, Юдита!
А сега, приятели, нещо невиждано по цирковите арени.
Юдита ще трябва да улучи балоните, като язди в галоп
и стреля с пушката си. Нещо невиждано!
Давай, Юдита! Цялата публика те подкрепя!
Деца, изберете какъв цвят балон да спука Юдита.
Хайде, кажете един цвят! Червен?
Казвайте друг цвят!
- Зелен!
Внимавайте!
Жълт! Още един балон! Чу ли?
Само няколко секунди.
- Казах, че не желая да говорим!
Моля те, Анна.
- Уморена съм.
Какво искаш?
Казвам се Маркос Валес, журналист от в. "Паис".
Това е Фернандо.
- Е, и какво?
Пиша репортаж за цирка, за неделното приложение.
Може ли да ви задам няколко въпроса и да ви направя снимка?
А колко плащаш?
Моля?
- Колко плащаш?
Всъщност само два въпроса, за да си завърша статията.
Добре де. Колко ще ми платиш?
- Можем да се споразумеем.
Юдита, германка ли сте?
- Италианка съм. Казвам се Анна.
Юдита е артистичният ми псевдоним.
Ще пуснеш ли моя снимка във вестника?
- Да, разбира се.
Така ще стана известна.
- А защо не?
Не чета вестници, обичам телевизия.
Анна, кога ще ме научиш да стрелям?
Когато пораснеш още малко. Нужна ти е сила за пушката.
Всеки ден правя упражнения. Мама ми позволи.
Вчера каза, че вече съм голяма.
- Когато станеш още малко по-голяма,
ще направим един номер само двете. Става ли?
"Юдита и Карен". Или по-добре "Карен и Юдита".
Кога ще поговорим? Чаках половин час.
Не знам.
- Анна, ела да се поклониш.
Идвам.
- Може ли утре?
Да, може.
В колко часа?
Май няма да е за работа.
- Тя ми хареса.
"В покрайнините, където се скупчват къщи, тъга и безнадеждност,
може да се открие едно вълшебно място –
забравен свят, населен със странни личности,
посветили се на едно замиращо изкуство – цирка.
И е възможно да срещнете неочаквано една жена –
момиче с крехка, смайваща красота, което умее да стреля като Бъфало Бил."
Не, никакъв Бъфало Бил.
Маркос? Знам, че си там. Лаура е.
Няма ли да се обадиш?
- Не!
Знам, че ме чуваш. Защо си такъв?
- Вече казах "не".
Какво съм ти направила?
- Точно сега е трудно да се обясни.
Копеле!
Не съм.
Онзи от снощи е.
Здравей.
- Добър ден.
За интервю ли си дошъл или да я видиш?
Моля те, Карен.
- И за двете неща.
Може ли да поговорим? Трябва ми за статията.
А ако нямам какво да кажа?
Как се казваш?
Анна Мелцер.
Паспорт: №8418492.
Откъде си?
Болцано, Италия.
От дълго време ли се занимаваш с тази работа?
От 15 години.
- И родителите ти ли са от бранша?
Не, не, не.
Баща ми е автомобилен пилот на "Ферари".
Майка ми е руска балерина.
От Минск, Беларус.
Майка ми е изключителна балерина – Светлана Павлова. Познаваш ли я?
Павлова... Великата Павлова? – Светлана Павлова. Светлана.
Тя е дъщеря на една братовчедка на руския цар.
Знаменитост, идол за целия свят. Странно, че ти не я знаеш.
Аз изобщо не се интересувах от балет,
защото изпитвах необуздана страст към конете и оръжията.
Без съмнение това е от казашката ми кръв.
Бях изключително дете. Когато ми подаряваха "бамбола"...
Кукла?
- Да, да, кукла.
...започвах безутешно да плача.
Но толкова безутешно, че...
- Защо?
Защото исках пистолет, или пушка, или кон.
Ако искаш... да спрем?
Добре.
Родителите ми...
играеха на трапец. Искаха аз да ги наследя,
но на мен все ми се виеше свят.
Първият ми приятел ме научи да стрелям.
Аз бях на 13, а той почти на 30.
Работихме заедно около шест месеца.
И той сигурно ти е омръзнал?
Беше глупак. Но това не го пиши.
- Няма.
Харесваш ли работата си?
- Да. Аз съм много добра.
Бих могла да работя в голям цирк или в Лас Вегас,
но на мен ми харесва този цирк. Като едно семейство сме.
А ти някога стрелял ли си?
Като дете, с въздушна пушка.
Не си ли служил войник?
- Не.
Никога ли не си ходил на лов?
Интервю взимам аз, но все пак ще ти отговоря.
Не съм против лова, но презирам огнестрелните оръжия.
Дръж. Внимавай, че е заредено.
- Какво да правя сега с това?
Прицелваш се и натискаш езичето.
Спусъка.
- Да де. И стреляш.
Просто така? А ако убия някого?
- Кого?
Чакай, чакай. Единият крак малко по-напред.
И малко пружиниращ? – Да, ако искаш.
Виждаш ли целта?
- Да.
Готов ли си?
- Да.
Стреляй!
Чушки!
- Още веднъж.
Почти улучих, нали?
- Да.
Сега трябва да дишаш дълбоко.
Гледаш към втората цел.
- Да.
Задръж дишането и стреляй.
Хайде пак.
- Нека заредя.
Отива ми.
Опитай отново.
- Не.
Но защо?
- Не ставам за тази работа.
Не искаш ли повече?
- Не, искам да видя теб.
На какво се обзалагаш?
Да се обзалагам ли?
Ако уцелиш всички кутии, ще ме целунеш. Така става ли?
Не, така не става.
- Защо?
Нищо лично.
Трябва да е на пари. И то на голяма банкнота. Имаш ли?
Не, имам само това.
- Ама че журналист!
Обзалагаме ли се или не?
По дяволите!
Отговори ми.
- Разбрахме се да отидеш ти.
Нека отиде Карлос.
- Вече не можеш да се откажеш.
Приятно прекарване в Барселона, Маркос.
Какво става? Свърши ли вече?
- Как да свърша, като не ме оставят?
От цирка ли са?
Анна!
- Кой е?
Маркос.
Как си, журналисте? Влизай.
- Не искам да те притеснявам.
Бързо, че е студено.
Ще пийнеш ли нещо?
- Ами, да. Една бира.
Ще си вземеш ли сам?
Още ли не си написал статията?
- Малко ми остава.
Дойдох да ти покажа снимките.
- Ей сега идвам.
Значи тук живееш?
- Да. Това е моят дом.
Как ти се струва?
Щом ти живееш тук, значи ми харесва.
Ето.
Не, внимавай, мазно е, ще се изцапат!
Виж... тази е страхотна.
И тази. Твоят особен начин да казваш "лека нощ".
Колко е хубава тази, с малкото момиченце.
Навсякъде съм аз. Не си ли снимал другите?
Донесох само твоите.
Може ли да си взема една?
- Всичките. За теб са.
Не, искам само една.
Но коя?
Ето. Тази.
Тази ли?
Добре. Другите са за теб. Подарявам ти ги.
Ще ми напишеш ли нещо?
- Да, разбира се.
Имаш ли химикалка?
- Да.
Може ли на италиански?
- Пиши на какъвто език ти харесва.
Да спра ли телевизора?
- Да, да.
"Стреляй...
за да ти мине."
И сега какво ще стане?
За кое питаш?
За вестника ти. Какво ще правят със снимките?
Статията и снимките ще излязат в неделното приложение.
Чете се в цяла Испания. Добра реклама за цирка и за теб.
В петък си тръгваме.
Заминавате ли?
Къде?
За Франция, после за Германия.
А кога се връщате в Мадрид?
- Не знам.
След година.
Или по-малко. Не знам.
Ами...
тогава си тръгвам.
Вечерял ли си?
Не.
По-добре да си тръгвам.
- Не. Каня те на вечеря.
Тази вечер е специална,
защото Мари и Бруно са се сгодили и сега ще празнуваме.
Педро, това е Маркос.
Шийла. Рашид. Това е Маркос.
Кике.
Вие, хората от цирка, винаги се жените помежду си.
Да. Щом искаш да останеш в цирка, няма как.
По неволя. Трудно е да намериш човек, който да иска да сподели живота ти.
Ние сме като циганите. Без дом, носени насам-натам.
Ако живееш с човек извън цирка,
или изоставяш цирка, или изоставят теб.
Виждаш ли онзи плешив дебеланко?
- Да.
Той се влюби в Урсула, момичето до него.
Заряза всичко и дойде да живее с нея.
Имаше магазин, бакалия в Стокарда.
- Какво е Стокарда?
Щутгарт.
Да, та той заряза всичко и ето го тук.
А ти?
По-хубав си без очила.
Аз... не умея да правя нищо друго.
Понякога сънувам, че имам любовник-милионер
и романтична къща на два етажа, с голяма тераса,
която гледа към езеро, а в езерото има кораб.
Това е моят кораб.
Във водата плуват много лебеди.
Прекрасна градина с цветя и най-малко десет деца.
Само?
Тишина! Тишина, моля!
Сара иска да произнесе слово.
Скъпи приятели! Тони, светлината!
Скъпи приятели, въпреки че цирка познава и по-добри времена,
ние сме тук, за да докажем, че циркът никога няма да умре.
Ако не за друго, то защото от какво, по дяволите, ще живеем ние?
Тони, освети младоженците!
Нашите приятели Бруно и Мари са решили да слеят живота си.
Голямото семейство на цирка иска да пожелае много щастие
на тях, на децата им, на децата на техните деца и на техните деца.
И накрая... е, нека всички да работят в този цирк.
Наздраве! За тях и за цирка!
Горчиво! Горчиво!
За тяхно здраве!
- За Мари и Бруно!
Това нов партньор ли е?
Приятел. Журналист е.
- Ами тогава...
за твое здраве, журналисте.
Но внимавай, тя е много опасна жена.
И ако се държиш лошо... Бум!
Да танцуваме. Трябва да танцуваш с мен.
Не, не...
- Трябва да танцуваш с мен.
Не знам нищо за теб.
Знаеш повече, отколкото аз за теб. Нали взе интервю от мен?
Да.
Знам, че за първи път си била с мъж на 13.
Не, малко преувеличих.
Бях на 16 и малко глупава, когато бях с онзи хаймана.
А после?
- Какво после?
Колко мъже си имала?
Ревнуваш ли вече?
- Не.
А ти? – Аз? Колко мъже съм имал ли?
На колко години беше за първи път с жена?
Не беше много забавно.
Почти не разбрах какво става. Не знам, бях на 18 или 19 години.
Всъщност, никога не съм бил вундеркинд.
Въпреки че след това наваксах пропуснатото време.
В петък заминаваме.
Ще тръгна след теб.
А ако замина за Русия?
Ще плача.
Не, ще те последвам дори и в Ада.
Кога се връщаш?
Утре сутринта.
- Ще ми се обадиш ли?
Разбира се. Ще ти се обадя, щом пристигна в Барселона.
Вървях си през гората, разхождах си се,
и срещнах един бял прекрасен кон.
Анна, слушаш ли ме?
- Да, да, бял кон.
И изведнъж му поникнаха крила. Застинах от изненада.
Защо кон да има крила?
- Е, кон с крила е малко странно.
Приближих се до коня и тогава...
- Какво стана?
Приближих се до коня и той ми каза: "Ела, яхни ме и ще полетим."
И тогава аз го яхнах.
И докато летяхме, от небето виждах една огромна поляна.
Марио, да го спра ли?
- Да, спри го.
Анна! Търсят те по телефона.
Анна? Маркос се обажда.
Как си?
- Добре. Спах до 12 ч.
А ти?
- Малко съм уморен, но съм добре.
Непрекъснато мисля за теб.
- Шефе, свършихме.
Къде си? Какъв е този шум?
- В Барселона. Репетират за концерта.
Искаш ли да гледаш представлението довечера?
Да, добре.
Три билета, нали?
- Кога се връщаш?
Не знам. Концертът ще свърши на разсъмване.
Ако не съм умрял за сън, ще се върна в Мадрид сутринта.
Благодаря.
- За нищо.
Анна...
обичам те.
- Дочуване. Целувам те.
Някой нов ли?
Гола! Гола!
Да видим дали ще улучиш това!
Тя е луда! Какво прави?
Какво правиш? Това не е професионално.
Не е благоразумно. – Знам. Прав си.
Онези трима идиоти ме дразнеха през цялото време.
Изпълнението ти е достатъчно опасно и без повече рискове.
Знаеш, че заредена пушка е жив дявол.
Това няма да се повтори.
Ще пийнем ли нещо? Чакай малко, не си отивай.
Това са Пако, Марио, а аз съм Хуан.
Ти беше върхът!
- Бива си те. Страхотно ни хареса.
Стреляш точно и без да ти мигне окото.
Благодаря.
- Да пийнем по чашка? Ела с нас.
Сега не мога.
- Хайде де, не се дръж така!
Не се дръж така!
- Изморена съм. Друг път
Моля те...
- Не ме пипай! Пусни ме!
Не бъди такава. Нека бъдем приятели.
Какво, по дяволите, искате?
- Анна, има ли нещо?
Всичко е наред, благодаря.
- Досаждат ли ти?
Не се безпокой, няма нищо.
- Хайде, вървете си вкъщи.
Марио, остави го. Стига, по дяволите!
- Пусни ме.
Кой е?
- Аз съм.
Маркос! Един момент.
Ей сега идвам.
Млъквай!
Увеличи телевизора!
Стой мирно!
Стой мирна! Ето сега...
Обърни я. Хайде, сега си ти.
Хайде, глупако, какво чакаш?
Хайде!
Просто се забавляваме. Забавляваме се.
Мръсница!
- Марио!
Какво правиш?
- Пусни я!
С мен никой не може да си играе, малка мръсница!
Чуваш ли ме, Юдита?
Аз не исках... Не исках... Аз...
Марио!
Къде си?
Здравейте.
Анна!
Аз съм, Маркос.
Анна.
Какво е това, по дяволите?
Добър ден. Кафе с мляко, моля.
Момент.
- И един коняк.
Веднага.
Не можеш да си представиш каква къща си е купил Пури.
Прекрасна. Истинско чудо.
Цялата в мрамор. – Стига бе!
Истината ти казвам. Приказна е. Не е за бедни хора.
Подай ми одеколона.
- Страхотно мирише.
Ох, уморена съм. Цяла нощ... Просто отврат.
Това е домът на Маркос Валес.
Ако искате да оставите съобщение, направете го след като чуете сигнала.
Благодаря.
Беше ужасно!
Ужасно!
Ужасно!
А сега информация от страната.
В 8:30 ч. тази сутрин е било извършено тройно убийство.
Франсиско Аройо, 19-годишен, Хуан де ла Енсина, 24-годишен,
и Марио Родригес Бенегас на 23 години са застреляни тази сутрин
в автосервиза "Род ауто".
Мотивите за тази екзекуция още не са известни,
но най-вероятно е разчистване на сметки между наркобандити.
Изключва се вероятността за терористични подбуди.
Разговаряме с шефа на сервиз "Род ауто".
Как си обяснявате убийството?
- Не знам. Не виждам причина.
Бяха три работливи, добри момчета.
Видяхте ли какво се случи?
Както обикновено, отворих сервиза и се качих в стаята си.
После дойдоха те с моторите си и им разпределих работата.
Единият изчукваше, другият поправяше двигател. А Марио беше там.
От стаята си видях, че е с дълга разрошена коса.
Беше с широко кожено яке, а дулото на пушката сочеше надолу.
Не вярвах на очите си. Мислех, че снимат филм или нещо за телевизията.
Хей, красавице, какво си се умислила? Много бързам.
Изтичах долу и видях, че Марио е мъртъв.
Качи се в едно, стори ми се сиво рено. Не знам.
А после Хуан и Пако... Всички мъртви.
Какво ще пиете?
- Кафе с мляко.
За мен черно.
Защо направиха това на детето ми?
Доста тежко произшествие.
Дали са ги изнесли?
- Откарали са ги в болницата.
...са били застреляни тази сутрин
в автосервиза "Род ауто".
Маркос, Фернандо е. Обади се когато можеш.
Беше ужасно!
Ужасно!
Ужасно!
Ужасно!
Ужасно!
От стаята си видях, че е с дълга разрошена коса.
Беше с широко кожено яке, а дулото на пушката сочеше надолу.
Марио се строполи и видях как го прекрачи.
Извинявайте, вие ли сте шефът на сервиза?
Пак ли журналисти? Не мога повече!
Казах всичко, което знам.
- Почакайте! Не искам да ви безпокоя.
Кажете ми само едно.
Тя ли беше?
Жена? Невъзможно! Една жена никога не би направила подобно нещо.
Имаше дълга разрошена коса, но много момчета са с дълги коси.
Беше с кожено яке и пушката сочеше надолу.
Може ли да поговорим, Мануел?
- Да. Остави го така.
Какво има?
Ти ли следиш убийството от тази сутрин?
Да, трите момчета от сервиза.
Още не бях закусил, когато застанах пред труповете.
Ама че служба!
- Има ли разкрития?
Поне аз не знам. Единият е забъркан в кражба и изнасилване.
Другите двама нищо особено. Малко наркотици.
Полицията смята, че е спор между трафиканти.
Ела за малко.
Мисля, че познавам човека, който знае всичко.
Не съм напълно сигурен.
По-скоро е шесто чувство.
- За какво става въпрос?
Добре...
Мисля, че онези нещастници,
са застреляни от момичето, с което ходя.
Да не си се забъркал в нещо?
- Не, не.
Само ти можеш да ми помогнеш.
- Какво искаш да направя?
Ти имаш достъп до полицията и до света на ония.
Аз не знам нищо. Но трябва да узная истината.
Всъщност...
Не, това е глупаво. Все едно, че нищо не съм ти казал.
Направих грешка. Няма значение.
Ще ти се обадя, ако науча нещо.
Имате разкъсване и кръвоизлив. Веднага трябва да отидете в болница.
Как се случи?
Изнасилиха ме.
- Съобщихте ли в полицията?
Не. Още не.
- Веднага го направете.
Можете да се обличате.
Благодаря.
Това ще успокои болката, но се налага да отидете в болница.
Губите много кръв.
Тук не мога да направя повече. Имате ли кола?
Да, отвън е.
Вървете в градската болница на Мадрид. Разкажете какво ви се е случило.
Не мога.
- Не се страхувайте.
Попитайте за д-р Нунес.
Кажете му, че ви изпраща д-р Мария Риверо.
Дайте му това.
- Благодаря.
Вървете в болницата възможно най-бързо.
Какво ви дължа?
- Нищо.
Моля ви, не казвайте на никого за това.
Сексуалните агресии са престъпления. Виновните трябва да плащат.
Да, знам.
Ще си помисля, но вие не казвайте нищо. Моля ви.
Момент, сега ще ви приема.
Полицията ли е?
Добър ден. Случило ли ви се е нещо?
Не, почивах си. Бях много уморена.
Документите на колата и шофьорската книжка.
Италианка? Туристка?
- Туристка.
Какво прави такова красиво момиче само в тази пустош?
Отивам в Мадрид.
- Това не е най-прекият път за Мадрид.
Объркала си се. Трябвало е да свиеш на отклонението.
Така ли? Благодаря. Тогава ще обърна.
Да ви придружа ли?
Вече може ли да тръгвам?
- Не, почакайте за момент.
Какво има в този сак?
Дрехи за из път. Мои дрехи.
Моля ви, слезте и отворете сака.
Излезте от колата.
- Остави я, туристка е.
Излезте!
Извадете сака.
Не!
Не!
Дъждът е достатъчно силен, за да проникне в пясъка.
Влиза на около метър и събужда едно
изненадващо за пустиня животно.
Жаба. Тук има жаби в изобилие,
защото издържат на сушата по един изключителен начин.
В продължение на години се крият под земята, обвити във втора кожа,
която запазва влагата в тялото.
Първият си залък те получават, когато целувката на водата
прекъсне съня им, а той може да трае пет години.
След това настъпва периода
през който тя се храни и се размножава,
докато нова суша не ги затвори отново в невидима капсула на времето.
Анна?
Не, не.
Какво казваш?
Къде е станало?
Добре. Тръгвам. След десет минути съм при теб.
Как се казваш?
- Алберто. Имаш кръв на носа си.
И рана на лицето.
Къде живееш, Алберто?
- Там, в онази къща.
Не пали
Как се казваш?
- Как се казвам ли? Анна.
Къде живееш?
- Не знам.
Как така не знаеш къде живееш?
- Ами... натам.
Мама, дошла е една госпожа.
- Госпожа ли? Нека влезе.
Влезте, влезте. Добър ден. Какво обичате?
Господи, какво ви е? Ранена ли сте?
Не, не, нищо ми няма. Катастрофирах леко.
Искате ли да пийнете нещо?
Да, малко вода.
- Донеси вода.
Заповядайте, влезте.
Зле ли ви е?
- Не, не, нищо ми няма.
Полегнете си малко. На лов ли сте тръгнали?
Да.
Заповядайте.
Легнете.
Казва се Анна.
Не.
Не, не. Няма да използвам информацията, която имам за нея.
А ти дори не я споменавай.
Като че ли не ме познаваш – за сензации и баща си не признавам.
Аз не действам така.
- Сигурен ли си?
Ти вече си се оплел. Защо си взел дневника й? Кажи ми.
Знаеш, че сега той струва цяло състояние.
Не знам защо го казваш.
Хората обичат болката, искат да са съпричастни на трагедиите.
Стига да не са засегнати.
- Звучи тъжно. Отвращава ме.
Нещо повече – плаши ме.
Страх те е, защото пряко те засяга.
Сантана се обажда. Научи ли нещо за момичето?
Какво?
Какво радио? Търси по радиото. Говори не знам кой си.
Обади ми се, когато научиш нещо ново.
Когато я прегледах, беше зле. Матката й беше разкъсана, губеше кръв.
Личеше, че е била изнасилена и то много брутално.
Посъветвах я да постъпи в болница и да подаде оплакване,
но тя не ме послуша.
- Ама че лош късмет.
Момичето е зле и може да умре.
Не можем да мълчим.
Ще умре сама или ще я убият.
Да вървим, Маркос.
Момичето не е добре, Хуан. Изглежда си е ударила главата.
Заведи я в селото да я прегледат, иначе няма да съм спокойна.
Не знаем коя е. Сама жена не се разхожда с такъв калибър пушка.
Не ми харесва тая работа
По-добре ли сте?
Имате ли нужда от нещо?
- Не, благодаря.
За какво ви е пушката?
Мъжът ми ще ви заведе на лекар.
- Не, нищо ми няма.
Личи си, че сте зле.
- Казах, че ми няма нищо!
Извинете. Съжалявам.
За пореден път насилието хвърли в траур нашите въоръжени сили.
Ново убийство покоси два човешки живота.
Около 15:00 ч., на 23-я километър на районен път 415,
са простреляни полицаите Франсиско Серада и Фелипе Ермосо.
Първият е прострелян почти в упор и е умрял мигновено.
Вторият е в тежко състояние и е с опасност за живота.
Според показанията на ранения, нападателката е млада жена, чужденка,
носела е автоматична карабина, с която вероятно са убити трите момчета
в един сервиз край Мадрид, по неизяснени до момента причини.
Помогнете ми, моля ви.
Откриха те.
Какво искаш от нас? Тук няма нищо ценно.
Боже Господи, цялата е в кръв!
Идваш ли?
Открили са я.
Внимание! Внимание! Обкръжена си.
Възможността за бягство е изключена. Предай се веднага.
Предай се веднага. Излез с вдигнати ръце.
Не!
Полудя ли? Какво искаш от нас?
- Мълчете!
Хуан, недей, не го прави!
Не! Не стреляйте, моля ви!
Не... не стреляй!
- Вън!
Върви!
Прави каквото ти казва, Хуан! Така е по-добре.
Но как да ви оставя тук?
- Вън!
По-добре да се махнеш. Върви, кажи, че сме добре.
Не стреляйте!
Не стреляйте! Аз съм. Не стреляйте!
От къщата излезе човек. Един от заложниците.
Предаваме на живо от околностите на къщата, където се укрива Анна Мелцер,
младата италианка, която уби четирима души
и държи за заложници едно селско семейство.
Всеки миг се очаква развръзката.
Какво става?
- Току-що излезе съпругът.
Кой още е в къщата? – Италианката, жената и двете деца.
Тя е побъркана.
- Заведи ме при началството.
Здравейте, сержант. Приятелят ми...
Не можете да минете.
- Познавам жената.
Нека да говоря с нея.
- Познавате ли я?
Да.
- Елате с мен.
Почакайте малко.
Г-н капитан, тук един познава италианката.
Този ли?
- Да.
Добър вечер. Какво желаете?
- Познавам тази жена.
Познавате я?
- Да, излизахме заедно.
Приятел си на тая мръсница?
Най-разумно е да се опитаме да говорим с нея.
Аз мога да го направя. Ще се опитам да я убедя.
Нека да поговоря с нея.
- Вашата работа е да информирате,
а нас ни оставете да действаме.
Благодаря.
Къщата е обградена. Пусни заложниците и се предай незабавно!
Излез с вдигнати ръце!
Възможността за бягство е изключена! Предай се!
Последно предупреждение, обкръжена си!
Излез или след 15 секунди ще нахлуем.
Какво мислите да правите?
Не знам.
Искам само да ме оставят на мира.
А ние?
Защо не пуснете Алберто?
Аз ще остана с вас.
Не мога.
Пуснете го.
Аз ще остана с нея.
- Ти да мълчиш!
Не ти ли се спи?
- Мама все казва, че спя малко.
Умееш ли да яздиш кон?
- Да, но ме е страх.
Аз имам два коня.
Единият се казва Лаура, а другият – Клаудио.
Алберто... какъв ще станеш като пораснеш?
Футболист. Искам да играя като Стоичков.
Като кого?
- Като Стоичков.
Кой е той?
- Не го ли знаеш?
Как не познаваш Стоичков? Нападател е на Барселона.
Играя в отбора на училището. Защитник съм.
Стига, моля ви! Стига!
Не мога да понасям това чакане.
Ако ми помогнеш, ще стигна до къщата.
Ще вляза и ще се опитам да направя нещо. Помогни ми.
Аз вече не ставам за такива геройства, синко.
Можем само да чакаме. До сутринта няма да направят нищо.
Има жена и две деца. А и цялата преса на страната дебне. Виж ги.
Това момиче ще постъпи разумно, ако се предаде.
Прочетох малко от дневника й. Тя не е престъпничка.
Тя е чувствителна.
- Виж ти!
Тя се е побъркала. След всичко, което стана, ти я превъзнасяш.
Още малко и ще я качиш на пиедестал. Няма що, добро момиче!
Убила е четирима и е оставила един полужив.
Къде е приятелят на италианката?
Елате с мен.
- Като я познаваш, защо си мълчиш?
Ама че копеле!
- Ти си копеле. Въпросът е личен
и на никого не дължа обяснение.
- Значи, че не си професионалист.
Ти не си професионалист.
- Моля ви!
Анна! Аз съм, Маркос.
Анна, идвам в къщата. Трябва да говоря с теб.
Ще вляза. Трябва да говорим.
Виж ти...
журналиста.
Казах ти, че ще те последвам дори и в Ада, и ето ме тук.
Как си?
Добре.
Трябваше да те видя.
Още не сме довършили интервюто.
Анна, пусни ги да си ходят.
Аз ще остана при теб.
Вървете.
Може ли да излезем?
- Да, вървете бързо.
Алберто, сине, събуди се. Излизаме. Хайде, детето ми.
Хайде.
Довиждане.
Сбогом, Алберто.
Не мога повече. Уморена съм.
Не, не говори така.
- Искам да умра.
Не, не. Сега съм тук, с теб.
Успокой се.
- Искам да умра.
Анна...
Чакай... чакай...
Искам да умра.
- Не, не, ще излезем, ти и аз.
Ще излезем заедно.
Ще се погрижа за всичко. От теб сега се иска само да оздравееш.
Можеш ли да станеш?
Уморена съм.
Чуй ме. Чуй ме, ще направим така –
сега излизаме навън, ти ще се излекуваш,
ще намерим адвокат... Не, ще намерим най-добрия адвокат.
Има смекчаващи обстоятелства, ще мобилизираме пресата.
Не могат да ти дадат много години. Не могат.
Освен това аз ще те чакам. Винаги ще бъда с теб.
превод БОРЯНА НЕЙКОВА
субтитри НИКЧО